Вячеслав Шишков
Угрюм река (132)

8

Угрюм-река още не беше замръзнала, край нея пълзяха парцаливи мъгли: водата изстиваше, по водата минаваше ситна тръпка.

Общата обстановка, ако човек в дадения момент на повестта прекара широко поглед по хоризонта, е следната:

На Угрюм-река е полунощ. В Питер е шест часът вечерта. В църквата на резиденция „Громово“ има един прекалено голям ковчег и един обикновен ковчег. В големия — в сърмени одежди почива дякон Ферапонт. В другия ковчег — главата на Фьодор Степанович Амбреев и принаденото към нея чучело в пълна парадна униформа, с кръстове и медали. Подът е посипан с хвойна. Църквата е пуста. Мигат, разтъжени за нещо сред тихия мрак, очите на кандилата.

Иля Петрович Сохатих, изстискал сполучливо всички пъпки на тлъстичкото си женско личице, пресмята загубите от несъстоялото се през този ден кръщение на сина. Февроня Сидоровна кърми детето. Но поради това, че майката също е много опечалена от отлагането на кръщението, млякото й е спряло и некръстеният младенец Александър реве, та се дере…

Пьотр Данилич, лягайки да спи с Ана Инокентиевна, коленопреклонно моли бога по-скоро и по-яко да се побърка неговият син, непокорният Прошка. Но и в очите на самия Пьотр Данилич има нещо нередно и молитвата му напомня бълнуване на безумен.

Търговецът Алтънов току-що обядва там, в Питер, със своята пищна метреса Авдотя Фоминишна Прахова. Ще дремнат един час и ще отидат в Мариинския театър на „Риголето“. Събувайки ботушите си, Алтънов хлъцна и се разсмя:

— Ама здравата нажулиха моите момчета този франт от Сибир… Как се казваше?… Прошка Громов… Пропил се е, побъркал се е и се е разорил.

— Ах, за бога, не го споменавайте!… Той е такъв негодник!…

— Приперентиев е вече там, а и кредиторите ще го пораздрусат здравата: от Прошка пух и перушина ще полети…

Приятелката на Авдотя Фоминишна, шикарната баронеса Замойска, мина сега в ръцете на новоизпечения златопромишленик Приперентиев (същият онзи мошеник, лейтенант Чуприников). Тя се готви да замине на Угрюм-река. А в момента, облечена по последния парижки модел на Ворт, лети с бърза карета по прощални визити при познати. „Хоп, хоп!“ — носи се каретата. И едва търговецът Алтънов затвори сладко очи — звъни се…

Великолепният Парчевски, командирован вместо Абросимов, разположил се в първокласно купе, отива в Санкт-Петербург, по работа на пани Нина. А Приперентиев — подпухналият комарджия, новият скубач и гешефтар — по волята на съдбата седи сега на разширеното съвещание у владетелката Громова. Съвещанието започна точно в осем.

Така, кой още? Нека си припомним… Блестящият духовник отец Александър получи заповед от консисторията да се яви при владиката. В частно писмо се съобщаваше на свещеника, че ще бъде предаден на духовен съд заради „високомерие, лъжемъдрост и недостоен за сана либерализъм, проявен уж от отец Александър около разстрела на работниците“.

Избрахим-Оглу е някъде наблизо със своята шайка, край огньовете: чака кога ще се отърси и тревожно ще изграчи враната-прорицателка… Новият пристав, ерген, безгрижно похърква на пухени дюшеци в къщата на следователя. Урядниците пиянствуват на имен ден на един свой другар. Казаците спят непробудно. Ала там някъде в мрака бодърствува ръката на исполина-отмъстител, ръката удря със стомана кремъка на Историята, искри пръсват в мрака…

Кой още? Отец Ипат е в гроба. Еднокракият Федотич отчаяно хърка в своята стаичка на кулата „Отваряй си очите“. Разстреляните работници лежат мирно в кървавите си ковчези. Филка Шкворен, който все още се люшка под водата, безкрай се покланя на своя съсед. На съседа му Тузик коремът се е подул прекомерно от водата и е готов да се пукне. В небето грее месецът. По земята — вятър. Полунощ.

 

 

След заболяването на мъжа си Нина Яковлевна взе в свои ръце юздите на цялото ръководство на огромните и сложни предприятия. Мистър Кук, а и всички инженери се боят от нея малко по-малко, отколкото от самия Прохор Петрович.

Сега на заседанието са около тридесет души. Заседанието протича в строг делови тон. Изслушват доклад от инженер Абросимов по предаването на мина „Нова“ на новите владетели. Заседанието навярно ще продължи до късно през нощта.

Адолф Хенрихович Аперцепциус се чувствува зле, спи в мецанина. Всеки половин час при Нина идват ту Тихон, ту Пьотр, ту Кузма с доклад — как се държи болният Прохор Петрович.

Преди да отиде на заседанието, уморена, разстроена, Нина се отби в будоара, натри слепоочията си и зад ушите с одеколон, поседна за минутка във високото кресло и затвори очи.

Големите вълнения през последните дни окончателно я замаяха, лишиха я от сили. „Горкият, горкият Андрей… Нещастният Прохор!…“ — шепнеше тя съсипана. Тези две мисли, които се пресичаха в душата й, пронизваха сърцето като стрели. А третата, най-главната мисъл — какво ще стане с нея, когато няма да го има мъжа й — стоеше настрана сред някаква жълто-синкава мъгла. Нина се страхуваше да се докосне до нея, да се приближи плътно, да надникне в своите близки неясни дни. Тя само лекичко се вслушваше в самата себе си, принуждаваше се с усилие на волята да гледа в бъдещето бодро и смело. Ала всеки път волята й се пречупваше от доплувалите до нея факти на живота и тогава смъртна тъга я обземаше всецяло.

Ето и сега: едва затвори очи и пред нея се изправи гневен, но толкова близък, скъп Протасов. Тя изведнъж си спомни целия свой разговор с него там, до огъня, в края на гората. Разговор за целта на съществуването, за пътищата на живота, за проклетото богатство. Разговор последен — разговор трагичен и за нея, и за него.

Да, Протасов май че беше прав: трябва да забрави себе си, трябва да се отрече от богатството, на първо място — да спаси Андрей и заедно с него да отдаде своя живот за благото на трудовия народ. Тогава какво става?

Нина отвори очи. Изведнъж устните и затрепераха горестно. Обаче тя преодоля душевната си скръб, помириса амоняк и отпуснато се облегна на гърба на високото кресло като мъртва.

— Но разбери, Андрей! Аз не мога, не мога да направя това! — извика отчаяно тя в пространството. — Аз съм отвратителна, аз съм нищожна, аз не съм способна на подвиг! — Силно ридание, спазми изкривиха лицето й, очите станаха мокри, жалки.

„Заседанието. Трябва да бързам!“ Тя стана, освежи лицето си и като обузда силата на волята си, твърдо си рече:

— Край! Ще зарежа всичко. Ще отида при него, при Андрей. Още утре ще трябва да поговоря с Приперентиев: може би акционерното дружество ще вземе под аренда предприятията на мъжа ми за две, за три години.

Тя знаеше, че здравето на Прохор е разклатено за дълго. Очите на Нина бяха зачервени, сърцето й взе да прескача: чувствуваше физическа болка, тя се хвана за гърдите и отново приседна.

„Ах, как ужасно се нарежда всичко — мислеше объркано тя. — Но какво мога да направя аз със своята природа? Боже мой, боже мой, колко е мъчително това! Но нали съм християнка, трябва да бъда твърда, трябва да приемам ударите на съдбата като изпитание. Да, да!… А капиталите ми все се топят, топят, изтичат, намаляват. Глупачка съм аз, баба! Нищо не умея да върша, не умея да ръководя работите. Разорявам себе си и децата. Нали нося под сърцето си второ дете… А какво право имам аз да направя просяци своите деца? Не, не!… Това би било престъпление срещу тях. Ще отговарям за това пред бога. Не, стига! Не мога повече, нямам право да играя на благотворителност! Край! И каквото и да правя, с каквито и курабии да храня работниците, все едно — прекрасно зная това, — работниците ще гледат на мен като на враг, в най-добрия случай — като на малоумна господарка.“ И отново от гърдите на Нина се изтръгна ридание. Буря от вътрешни противоречия я разпъваше. Печалният образ на Протасов с усмивка на язвителен сарказъм на устните отплува в небитието. С риск да развали прическата си, Нина се хвана за главата и й се стори, че няма за нея никакъв светъл лъч.

— Аз съм глупачка, аз съм отвратителна!… Не мога, не мога!… — потупваше раздразнено тя с високото си токче по проснатата под краката й кожа от бяла мечка. Мечката заканително се зъбеше с червената си паст, святкаше с жълтите си очи, а на измъчената Нина се струваше, че мечката, както и Протасов, горчиво й се присмиват.

На вратата се почука.

— Да, да.

— Нина Яковлевна, ако обичате да заповядате на заседанието — ударил токове и застанал мирно, се поклони на вратата младият секретар на Приперентиев, питерският мошеник Малчикин-Палчикин.

 

 

Прохор Петрович с момчешка усмивка скочи от леглото, закани се с пръст и заключи вратата към залата. След това взе чадъра и пак го постави на предишното му място. Взе мастилницата, тури и нея на място. Взе халата, но не знаеше какво да го прави. „Аха… Да, да.“ Облече го. Разкрачил крака като пергел, той се спря сред кабинета; съобразяваше нещо. Постоя така две-три минути, удари се по челото и надникна в малката дежурна пред кабинета. Там са тримата лакеи: Тихон и Пьотр играят на дама, Кузма дреме, провесил глава на гърди.

Тракна-звънна халката на входа. „Гостите идват“ — рече или Синилга, или сърцето на Прохор. Той препаса халата с копринения пояс, обу златошитите пантофи, взе да подрежда в редица до кушетката креслата и столовете.

Горящите му очи се вслушваха в нещо, ушите му виждаха нещо: илюзията на звуците израстваше в цветисти образи, а зримите краски почваха да звучат.

… Дрънна-звънна халката. Прохор вижда с ухо, чува с око: звънна халката — почнаха да влизат гостите. Домакинът ги посрещаше приветливо, стискаше им ръцете, настаняваше ги, на някои само се покланяше, но всички молеше да говорят шепнешком, за да не подслушва лакеят. Гостите бяха много. Вече нямаше къде да седнат, но те продължаваха да прииждат през вратата, през прозорците, през гърлото на горящата камина.

На предните редици са: губернаторът Перетряхни-Островски, барон фон Пфефер, прокурорът Черношварц, хусарят Приперентиев под ръка със своя двойник лейтенант Чуприников, още двама нагли оскърбители на Прохор — търговецът Алтънов и неговият управител Усачев (той би жестоко Прохор в Питер), още — месестата Дунка, Авдотя Фоминишна, крадлата. И други.

— Господа, вие не се страхувайте от мен, не се стеснявайте: аз съм ви простил всичко, забравил съм всички ваши обиди — шепнеше Прохор Петрович, като жестикулираше, и изведнъж извика: — Тихон! Дай столче под крачетата на Авдотя Фоминишна, сводницата!

Тихон изплава като колебаеща се сянка от шкафа за книги, като че взе столче, като че го сложи където трябва, и като се поклони на Прохор, като че изчезна.

— Уважаеми господа — зашепна в пространството седящият на кушетката Прохор. — Всъщност аз ви поканих ето защо… Аз мразя себе си, мразя света и светът мрази мен. Спомняте ли си, спомняте ли си моя юбилей? Хубаво, благодаря. Аз точно така казах тогава. А сега искам… мисля… позволете, позволете… Да, да, да!… А сега аз съм забравен от всички, изоставен съм от всички, много съм нещастен, господа…

Прохор Петрович пъхна ръце в ръкавите, наведе ниско глава, замига обидено, а гостите въздъхнаха. Кученцето Клико скочи от коленете на губернатора, качи се при Прохор и като се извиваше цяло, почна да го ближе ласкаво по бузите, по брадата, по носа.

— Ах, мило, скъпо кученце — взе да шепне трогнатият Прохор Петрович. — Живееш си ти без всякаква отговорност за своите постъпки, без всякакви душевни мъки. Как ти завиждам, мило кученце. Да си живо и здраво!… — Прохор Петрович се задави от горестна въздишка, а баронеса Замойска оправи обръча-змийче на своята прическа и подхвърли от летящия екипаж думите: „Как не ви е срам! Руски богатир, а хленчи.“ („Хоп-хоп“ — прелетяха конете.) Брадата на Прохор затрепера, той се извърна и като сдържаше хълцанията си, зашепна:

— Нищо, нищо. Мило кученце, ти не ми обръщай внимание. Ще ми мине, ще ми мине. Аз така само… от нерви.

Изведнъж Прохор Петрович дочу — гостите почнаха да си шепнат подигравателно, чу се идиотски смях, а Приперентиев и Чуприников викнаха в един глас: „Той фалира, той, банкрутира, картата му е бита!“ Но генерал Перетряхни-Островски удари страшно с шпагата в пода: „Господа мошеници, без намеци, бе-е-з намеци!… Моля да не обиждате домакина.“ Тогава очите на Прохор Петрович овлажняха, той изтри лицето си с ръкава на халата и рече: — Ваше превъзходителство! Защитете, ме и от лекаря Аперцепциус, и от Нина, моята жена. Много съжалявам, ваше превъзходителство, че не я заклах тогава с бръснача. А на вас, генерале, от благодарност ви давам една торба злато…

И бяха внесени огромно количество торби със злато. Целият кабинет бе залян със злато. Навсякъде звънтяха жълтици, сипеше се злато и звънът оглушаваше, разкъсваше черепната кутия. Остра болка в главата и не можеше да се диша — навсякъде злато, злато, злато… На Проход му е тясно и задушно. И зле.

— Ето, виждате, господа, колко съм богат. Не разбирам за какъв крах става дума тук? — каза той задъхан и за да намали непоносимата болка, удари тила си в стената.

Тук кученцето Клико отново се примъкна до Прохор и с голяма нежност го облиза, обърна се с коремче нагоре, загали се, заудря с опашчица. Брадата на Прохор Петрович отново затрепера. Той взе кученцето, почна да го целува с умиление по нослето, по опашката, по очите.

А Тихон, който надничаше през открехнатата врата, казваше на Кузма и Пьотр:

— Виж, господарят си целува ръцете. Виж как се намръщи.

— Тирсон Иванич, ами че господарят плаче — зачуди се Куама.

— Нека плаче. Само да не буйствува…

В това време гостите се отнесоха към домакина с молба да им разкаже нещо за живота си, за своята съдба: как е раснал, как се е оженил, как се е изкачил на върха на могъществото.

— Защо не! Много се радвам, много се радвам, господа. — И Прохор Петрович въздъхна. — Моят живот, господа, изобщо от самото ми детинство беше нещастен… Какво да ви разкажа?… Да! Знаете ли? Неотдавна отидох на обектите. И какво виждам, господа? Навсякъде по моите предприятия чужди стопани. Мина „Нова“ сега не е моя… Едно време Федотич… знаете ли го, стареца, онзи с дървения крак?… Едно време, като промият пуд злато, той гръмне с топа… Давах му за това една голяма чаша водка. Да, да. Ех, господа, да бяхме пийнали! А сега моят топ мълчи, Федотич дреме на улицата. Затова пък те стрелят със свой топ, на мина „Нова“… Те, те! Зная аз. Мината е моя, а златото — тяхно. И всичко сега е тяхно. Това е обидно, много обидно, господа…

Верният Тихон зашляпа по паркета да докладва на господарката.

А при господарката продължаваше заседанието. Нина Яковлевна е прекомерно разтревожена и нервно уморена. В процеса на разглеждането на въпросите изплува и въпросът за общото финансово състояние на громовските предприятия. Разговорите се проточиха дълго. И за голямо огорчение на Нина почнаха да й доказват с очевидна яснота: работите на нейния мъж са така заплетени, че е трудно да се оправят… Но защо, защо?!

— А ще бъдете ли така добра да видите, госпожо…

Нина слуша. Всеки неин нерв е напрегнат.

Говори юрисконсултът на новото акционерно дружество, старият хитрец Арзамасов. По поръчение на Нина и срещу голямо възнаграждение, разбира се, той няколко дни преглеждаше плана на текущите работи и паричните дела на фирмата „Прохор Громов“.

— Търговската работа, при това в такъв крупен мащаб като при вас, и то в такава дива страна, без пътища и съобщения е работа, госпожо, доста трудна — говореше Арзамасов и ту въздишаше съчувствено по адрес на Нина, ту се мъчеше да скрие гримасата на злорада насмешка върху бръснатите си устни. — Тук трябва зорко око, трябва неотстъпна бдителност. А Прохор Петрович в най-големия разгар на работата прекарал при тези… как бяха… божиите хора… Колко? Ами месец и половина. Това, едно! А сетне — болестта. Две! И, разбира се — всичко с краката нагоре. Съвсем естествено.

— И какво му беше влязло в главата на вашия мъж? Спомняте ли си как плещеше тогава неврели-некипели, че бил вложил в предприятията си тридесет милона? — прекъсва грубо Арзамасов бившият мошеник, грубиянинът Приперентиев. — Ха! Тридесет милиона… А опитай се да продадеш, ще вземеш с големи мъки три…

— Извинете, мосю Приперентиев… Оставете за себе си тези глупави изводи — засвятка домакинята с очи и с брилянтите на трепналите изведнъж обеци. — Аз и не мисля да продавам предприятията на мъжа ми. Става дума за даването им под дългосрочна аренда. И само това…

— Макар, макар — отпуснал дебелото си шкембе, пъшкаше Приперентиев.

— Аз бих ви посъветвал, ако ми бъде позволено — говори Арзамасов със своя мазен глас, като наднича угодливо в очите на Приперентиев и със служебна студенина поглежда към обърканата Нина, — бих ви посъветвал, госпожо, незабавно да закриете работите по доставките, като платите неустойката…

— Това е глупост — прекъсва гешефтаря заместникът на Протасов инженер Абросимов. — Доставките, Нина Яковлевна, макар и не в срок, а с голямо закъснение, ние все пак ще изпълним. И вместо милион и двеста хиляди неустойка ще понесем загуба може би само… е, да речем… двеста хиляди, пряко сила — триста.

— Господа — рече Нина, като отметна глава и дълбоко пое от цигарата (напоследък тя почна да пуши много). — Цялата работа ще зависи от успеха на преговорите на моите представители с Московската банка и в Питер — с търговския свят. Ако успеем да намерим оборотни средства, ще изплуваме…

— Ха!… Търговският свят, търговският свят — възразява Приперентиев, който продължава да се държи просташки.

Юрисконсултът раболепно подхваща мисълта на своя патрон и доловил нейната същност, я развива по-нататък:

— Виждате ли, госпожо… Търговският свят, пък и изобщо светът на така наречените едри капиталисти е много несигурен и мощта на този свят изцяло, почти изцяло е под голям въпрос. Например Рябинин, смяташе се за туз, имаше Рябинин, а сега го няма…

— Как? Да не би Пьотр Герасимич да е умрял?!

— Не, не е умрял, госпожо, а просто банкрутира. Заболя. Наследниците — разсипници. Стана една продължителна стачка, фабриките спряха, а и скоро ги продадоха на публичен търг. С една дума… Както виждате, госпожо…

Арзамасов смъкна от челото си златните очила и печално разпери ръце, сякаш съчувствуваше на Нина.

— Най-после, аз се надявам, господа — рече развълнувано Нина Яковлевна, — че след направената оценка на нашите разноски за мина „Нова“ вие ще ми платите наведнъж, а не на пет разсрочки, както бихте искали…

— Извинете, госпожо — стана и се поклони церемонно големоухият вампир Арзамасов. — Поради причините, които току-що ви изложих, ние в никакъв случай не можем да направим това, в никакъв случай не можем. Почти целият капитал на нашето акционерно дружество е в оборот. Ние закупихме обекти от седем златопромишленици, дребни и едри, ние развиваме работа в грандиозни мащаби, госпожо…

— Да, да… Вие развивате — пламна Нина и носната кърпичка в ръцете и почна да се усуква като връвчица. — Но вие нямате право да отнемате от мен златоносни участъци, открити от мой инженер!

— Той ги открил, а ние запазихме периметър. Хаха… Не зяпай! — изтърси нахалникът Приперентиев, като прибра корема си и отново го отпусна. Беше му скучно, отеклото му лице бе смачкано, хемороидално, очите дремеха.

— Да, госпожо. За ваше съжаление и за наше добро по този въпрос, извинете, ние сме юридически прави. Законът е на наша страна.

Подканян от острия и властен поглед на господарката, изведнъж заговори разпалено инженер Абросимов:

— Извинете, господин Арзамасов! В тази мръсна аферичка едва ли вие сте прави, дори юридически. А за моралната страна на вашата постъпка не си струва и да говорим. Това е с нищо неприкрит пладнешки обир…

— Какво, какво?! — като че със сабя в пода удари с гласа си скубачът Приперентиев и устните му се изкривиха в презрителна гримаса.

— Почакайте, оставете ме да свърша! — викна грубо като в тайгата инженер Абросимов. — Тези участъци на нас ни струват доста скъпо. Във всеки случай по тази тъмна работа ние с вас ще си поговорим в съда.

Юрисконсултът Арзамасов подпря брадичка със сухото си юмруче, сърдито сви тънките си устни и се взря в Абросимов като лешояд в пиленце.

— Ох, ще загубите, ще загубите — напевно, с тържествуваща интонация проточи юрисконсултът. — Ние ще прехвърлим делото в Санкт-Петербург и… бъдете сигурни…

— Не зная, не зная — обърка се Абросимов. — Във всеки случай ние имаме свидетели. А вие?

— Какви свидетели? — почеса се безцеремонно по гърба и сладко се прозина с цяла уста Приперентиев.

Този неучтив жест се стори прекалено нахален на домакинята. Със силно възбуден глас, нямайки сили да се сдържа, Нина каза остро:

— Вие, уважаеми господине, питате какви свидетели имаме? Ще ви отговоря: минният инженер Александър Образцов, който е открил тези участъци. Ето кой! За ваше сведение, мосю Приперентиев… И изобщо… знаете ли… На вас, струва ми се, ви се спи?… Не желаете ли да полегнете на дивана?

— Не, благодаря — отвърна Приперентиев, като пак се прозина. — Но работата е там, че горепосоченият инженер Образцов вчера подписа договор за преминаване на работа при нас.

— Ах, ето дори какво става! — И бузите на Нина изведнъж се покриха с червени петна. — Не! Не — два пъти удари тя с длан по масата. — Златоносните участъци са наши, те са открити от нас и аз няма да ви ги дам за нищо на света!

— Били са ваши, но сега вече не са — избоботи Приперентиев и ококореното му лице стана зло. — Мина „Нова“ също беше моя едно време, но вашият благоверен ми я отне най-подло, ограби ме… Известно ли ви е това, мадам? Знаете ли, господа, колко ми даваше Громов за мината? Хиляда рубли, честна дума, честна дума, ха-ха!… А сетне и така я обсеби. Какво ще кажете?… Тогава той ме чукна, сега аз него. Ето че сме квит, ха-ха… А вие, мадам, се ежите. Напразно, напразно, мадам…

В този момент влезе Тихон, приближи се на пръсти до господарката и като кълвеше с нос в скъпоценната обеца, зашепна:

— Господарят се държи напълно прилично. Нареди до кушетката столовете и креслата, а той седна на кушетката. Движи ръце и нещо тихичко си говори.

— Би трябвало, Адолф Хенрихович…

— Будих го. Заключил се е. Три пъти чуках. Винаги много дълбоко спи…

Тихон излиза. Нина става, казва:

— Извинете, господа… За една минутка — и също излиза. Уморена, объркана, Нина се запъти към кабинета си, камериерката й подаде чаша студена вода и портвайн. Нина седна, затвори очи, мъчеше се да извика спокойствие в душата си, ала думите на враговете все още продължаваха да звучат в угнетеното й съзнание. Като се освежи с водата и портвайна, Нина потъна в размисъл… Колко жалко, че мъжът й е болен. Сигурно от един негов поглед биха млъкнали тези разбойници. Той би знаел какво трябва да прави, би отстранил опасността, би съумял както винаги и този път да излезе победител. Да, Прохор е всесилен!…

И по-нататък — женската логика, която идва не от ума, а от сърцето, проправя объркан път към инженер Протасов. Нали той ръководеше работата, докато отсъствуваше мъжът й, колко пари бяха пропилени напразно, на вятъра, в угодата на някакви си идеи и в непоправим ущърб на общите търговски работи. И ето резултатите! Дали миличкият Андрей не е целял чисто и просто под благовиден предлог да разори всички предприятия, за да я изтръгне насила от противната му обстановка?

Тук мисълта й се вледеняваше, а сърцето й препускаше и се препъваше по неравностите на собствения й разкъсан на две живот…

Тя заповяда на камериерката да повика инженер Абросимов. Като смекчаваше своя сърдит глас, тя му каза:

— Вижте какво, господин Абросимов. Аз реших твърдо да оставя всички свои глупави измислици. Сега не е време за това. Банята не е довършена, училището не е довършено — по дяволите! Заповядвам още утре да се спрат всички мои работи. Работниците да се приравнят с другите. Недоволните незабавно да се уволнят, без всякакво снизхождение… Разбрахте ли? Ама голям дявол излезе тоя хлапак Сашка Образцов.