Вячеслав Шишков
Угрюм река (131)

7

„Смъртта няма образ, но ще погълне всичко, което носи образа на земно същество.“ Така е казал Луцифер в „Каин“ на Байрон.

Но това е истина само наполовина. Всяка смърт носи свой образ, свой лик и навик свой.

Случва се така: тръшнеш се, изохкаш и — те няма. Отведнъж, мигновено.

Понякога смъртта се явява като грохнала бабичка. Цялата покрита с тленни болести, с лапи, с пластир като ямурлук с кръпки. На гърба — торба, натъпкана със стъкленички с капки и мазилки, а на торбата стои нездравата дума „Аптека“. Човек не може да умре дотогава, докато не изпие капка по капка цялата торба с церове. После изпъне крака и — край.

Случва се да умреш и между хората; за тая смърт никой не се готви, тя идва внезапно, като гръм. „Пръсни се!“ Сигнална свирка. И — залп, залп, залп. Купчина трупове… Тази скръбна смърт е много обидна. Тази смърт се записва на страниците на историята.

Или: живее здравеняк, яде до насита, пиянствува, пуши, лудува, предизвиква природата, нощта превръща в ден, деня в нощ. И пет пари не дава за нищо: гък не казва и е як като дъб. Той е безсмъртен. Но ето там някъде, до стомаха, размърдало се едно червейче: и гложде, гложде. Какво? За съжаление — рак. Ножът на хирурга, почивка една годинка и — смърт…

Случва се, но рядко, и така: два стълба с напречна греда, няколко преметнати примки. Долу — обща яма. Съседите благополучно са обесени. Но ето… Примката под един се е скъсала, той е паднал и вика: „Не ме заравяйте, жив съм!“ Тълпата зяпачи тича с рев: „Невинен е, невинен!“ — към живия покойник. Залп във въздуха — тълпата се пръска и куршумът — раз, раз — доубива невинния. Тази смърт е красива. Тя е страшна само за слабите.

Случва се и така: човек потъва. С отчаяни вопли за помощ той е в страшна борба с водата. Небето се люшка, целият живот, целият свят изчезва от очите. Викът е все по-слаб, все по-тънък, а помощ няма и няма. Пронизителен писък и — амин. Смърт — от люта по-люта.

На друг смъртта идва като вдигната брадва или нож, или щракане на револвер.

Но няма по-страшна смърт от тази в ковчега, под тежката пръст, когато спящият покойник се събуди в ужасен страх, в ужасна мъка за себе си и нова смърт, много по-горчива от първата. По-добре да се не ражда такъв човек на света.

Страшен е часът на смъртта, но може би мигът на раждането е безкрайно по-страшен. Обаче никой от хората не е в състояние да каже и не ще каже: „Какво е моята смърт?“ Всички смърти са опасни, страшни, жестоки.

Впрочем колкото хора — толкова и смърти. За всички не може да се разкаже. Пък и не е нужно…

Нека опишем последните дни на Прохор Громов, последния му бяг към смъртта и с това да приключим страниците на романа.

През малкото моменти на просветляване на мисълта Прохор Петрович Громов, осенен от рядка сила на духа, правеше ярка оценка на своето собствено „аз“.

Ето един от документите, намерени по-сетне в личните книжа на Прохор Петрович. Тази бележка дава известен ключ за разгадаване на неговата необикновена натура. Посочваме я изцяло:

„МИСЪЛ ЗА МИСЛИТЕ НА МИСЪЛТА ИЛИ ОБЪРНАТАТА МИ НАОПАКИ ДУША

Кой съм аз, изрод на изродите ли? В нищо и никому не вярвам. За мене няма бог, няма дявол. Не съм рационалист като Протасов, защото не вярвам и в разума. Не съм материалист, защото съм недостатъчно образован, а пък и ме мързи да се ровя в цялата тази безсмислица за строежа на веществото. Не съм социалист, защото обичам само себе си. Не съм монархист, защото съм сам на себе си и бог, и цар.

Може би в мен живее уважение към човечеството? Не. Сантименталната лигавщина ми е противна. Към отделни личности аз се отнасям ту студено, ту злобно. И винаги — подозрително. Ценя само онези хора, които са ми полезни, и то дотогава, докато са ми нужни.

Никого не обичам, никому не вярвам. Едно време обичах беззаветно Анфиса и й вярвах, но я умъртвих. Обичах, вярвах на Ибрахим и го предадох. Обичах вълка, но и той ме намрази.

Нямам приятели. Никога, през целия си живот, не съм имал приятел. Нямам жена, имам само Нина, която кроях как да убия. Наистина имам дъщеря, но в моето всекидневие тя не е нищо повече освен знак на равнодушно учудване: тя не ми е потребна.

Тогава какво съм, какво съм аз сега? Безчувствен камък, скала? Не. Аз съм по-лош от скала, по-безполезен от камък: скалата си стои, както е стояла, тя е пасивна в живота, аз пък съм деен, аз съм необикновено активен.

В душата ми има стихийно самолюбие: винаги съм противопоставял себе си на света, борил съм се със света, аз — един безсилен червей — исках да го победя. Аз съм горд, аз съм надменен, аз съм зъл и жесток. Аз мога да разсека с брадвата черепа на баща си, мога да прережа с бръснача…“ (Изречението е останало незавършено.)

„Не вярвам в справедливостта, не вярвам в искреността, в приятелството, в дълга, в честта. Не вярвам в доброто, в безкористната любов на човек към човека. Не вярвам в нищо.

Аз, сегашният Прохор, на нищо не вярвам, на нищо не вярвам: няма в света нищо, на което бих могъл да повярвам. Достоверна е само смъртта. И ето аз, Прохор Громов, правя равносметка на своя тридесет и три годишен живот и заявявам на себе си: вярвам само в смъртта, само в смъртта като избавителка от всякакво безверие.

Да, да… Прохор Громов се побърка, Прохор Громов не съществува. Ще мине още един къс миг и душата му ще потрепере, ще падне във вечната тъмнина. Горко, горко на Прохор Громов. И няма кой да го разбере, няма кой искрено, от все сърце да го пожали. Не е трябвало да се вражда той на света. Горко на Прохор…

Да, много право, много право… Някога бях чел, някога подчертах в своите мисли, а ето сега си спомних тези думи. Шекспир е казал за мен: “Нищо не ти остана освен спомените за онова, което си бил, за да усилват твоята мъка за онова, което си сега." Е добре… Няма повече какво да добавя."

(По-нататък в бележката са зачертани дебело четири реда. А още по-надолу — небрежно е надраскано едно гърбоносо, брадато лице, навярно на Ибрахим-Оглу: плешива глава, страшни очи. И още по-надолу — голяма черна змия се вие и гони едно бягащо малко човече. След това — пак текст.)

„Но чакай, чакай! Някога там, в тайгата, сред разбойниците, аз говорих на прокурора… Да, да, говорих му. Казах му, че на младини и аз съм бил с добро сърце, мисълта ми е била ясна, помислите чисти…

Какво ти е нужно, Прохор, за душевно спокойствие? За спокойствието на душата ти е нужно, Прохор, да се върнеш към своята младост, да приемеш живата Анфиса в своето сърце, да се слееш завинаги с нея. Но Анфиса я няма, връщане към миналото няма, има само глождеща мъка по Анфиса, и ти, Прохор Петрович, си умрял. Значи, право казват старите хора: живей, но поглеждай и назад.“

(По-нататък следват заключителни фрази. Те са написани със съвсем друг почерк. Буквите са едри, остри, като размахвания на кинжал. Всички редове са дебело подчертани. Удивителният знак накрая е хвърлен като жило на змия, като смъртоносен удар на копие: писецът се е счупил и е пръснал мастило. Види се, тук депресията е свършила, духът се е извил и е бил хвърлен в бездната на отчаянието.)

„Да бъде проклета утробата, която ме е родила! Да бъде проклета земята, която съблазни Прохор Громов със свински съблазни, да бъде проклето небето, което не ми изпрати неискана помощ! Смърт, смърт, вземи ме!“

(Този ценен човешки документ, макар и недатиран, според заключението на експертите се отнася към времето на най-силното развитие на душевната болест на Прохор Петрович Громов.)

Намерено е и едно недовършено писмо на Прохор:

„Нина, ако ми е съдено да посегна сам на живота си, знай, че Прохор Громов се самоубива за това, че не той победи живота, а животът победи него. «Високомерието, високомерийцето те е погубило» — казваха ми старците. Да, сатанинска гордост не ми позволява да преживея пълния крах на цялото мое дело. Крахът неочаквано, неимоверно бързо се стовари върху мен. И ето Прохор Громов, търговският гений, е смазан. В дадения момент…“

 

 

Неотдавна мистър Кук огледа в двореца на Громови определените му три стаи до покоите на отец Александър. Мистърът беше поразен и трогнат от разкоша на своето ново жилище. Той шепнеше: „Колосал, колосал“, а в мислите си пресмяташе: „Мисис Нина, няма съмнение, ме обича: мистър Громоф скоро ще пукне, Протасов не съществува. Ерго: аз, мистър Кук, инженерът, ще стане всесилен.“ Той се ухили, дори си спомни една пословица, която беше чул от лакея Иван: „Ще дойдат велики пости и на котарака ще дадат масълце^[1].“ Не, приказвайте си каквото щете, но негърът Хари е голям сърцевед и пророк. Да живее световната хиромантия!…

Възторженият мистър Кук се връщаше в къщи, подскачайки от радост. Заповяда да му донесат самовара, ром и получената от Америка бутилка уиски. Като си пийна, той загуби правилен изговор, смръщи важно чело и каза на Иван:

— Утре ще дойдат шест селски мужик, ще пренесат малко мои неща в дворец на Нина Яковлевна. Ще ти поръчам, Фан Фанич, златна ливрея, ще увелича заплата. О!

Иван оголи зъби в широка усмивка, пусна благодарствена слюнка и замърда уши. Но ето че внезапно се позвъни, чу се шумолене на фусти и пищната Наденка, без да поздрави мистър Кук, гневно седна непоканена на масата за чай. Мистър Кук вдигна въпросително вежди и облещи срещу гостенката полупияните си очи.

А с Наденка ето що ставаше. Като изплака на гърдите на пан Парчевски скромно количество вдовишки сълзи, тя беше готова да даде на младия красавец ръката си, сърцето си и всичкото награбено от убития си мъж състояние. Обаче Парчевски е хитър: той знае със сигурност, че не е далече часът, когато велможната пани Нина също ще му отдаде ръката си, сърцето си и всичкото награбено от мъжа й богатство. И ето бурна сцена с Наденка: предложение от нейна страна, отказ, ново предложение и нов отказ, закана, истерия, писък, две плесници, в отговор — удар по врата, вик, вратата — и Наденка изхвръкна…

Да, трябва да бърза, инак всичко ще изтърве. Там пропадна, но тук ще й потръгне: знае Наденка как да сплаши този чуждестранен пуяк „мистър Кукиш“.

— Не пули чужбинските си очи — рече тя строго на оглупелия внезапно домакин. — При Громова се местиш, а?… Аз тебе така ще те преместя, че в затвора ще изгниеш! Ти живя с мен, длъжен си да се ожениш за мен. Питах съдията, той гледа законите. Според закона — щеш не щеш — ще се ожениш.

Долната устна на мистър Кук смешно увисна, пурата падна от устата му, гъстите лунички се показаха през пудрата.

— Аз по никакъв начин, дълбокоуважаващ Надя, не се каня да се женя. О, не… Тофа е вече млього… Глюпафо, глюпафо!

— Ти живя ли с мен? Живя. Има свидетели. Аз съм бременна от тебе. Виждаш ли? — Наденка се изправи, изпъчи корем, отметна предизвикателно глава.

Мистър Кук с погнуса погледна прекалено подутата утроба на вдовицата и засумтя, запъхтя, зашепна:

— Колосал, колосал, о, о!… — и викна сурово: — Но това… това е спроектирал мистър Парчевски! О, да, о, да!… Мен не излъжеш! Не, не, не!

Тук мистър Кук изпи на един дъх чаша смес от уиски и ром. Без покана пи ром и Наденка.

— Глупак — рече тя, като леко пощипваше брадавичката си, — по това време Владко Парчевски го нямаше тук. А че ти се влачиш при мен — всеки знае. На съдията съобщих още на другия ден, след като спа при мене. Според нашите закони или ще се ожениш, или за двадесет и четири часа теб, чужденеца, ще те изхвърлят като последен скитник… Аз съм вдовица на изправник и според закона съм високопоставена особа… Разбра ли?

— Глюпост, глюпост!… — възкликна внезапно развеселен мистър Кук и изтри изпотеното си чело със салфетката за чай. — О, не! Мен не излъжеш. Вие имахте мъж, самият изправник, детето се регистрира на мъжа. Факт!

— Глупак мерикански!… Ние с мъжа ми живяхме девет години и нямахме деца. Не, братле, ти не върти чужбинската си опашка, защото по-лошо ще стане.

— Глюпост, абсурд! Ще свикам тогава експерт! Нека експертиза мъничко установи какъв ще се роди синчето: американски поданик или поляче?…

Облакът от престорената суровост на Наденка се разпръсна и веднага избликна нейният темперамент: тя смръщи малко вирнатия си нос и прихна да се смее.

— Ей, че глупак си ти, Кукиш!… Ама че глупак! А откъде знаеш, че ще се роди син? Може да е дъщеря…

Ръцете на мистър Кук трепереха, сърцето му се свиваше. Той напразно търсеше из джобовете на пижамата си кърпичка, с отпаднал глас викна на лакея:

— Ифан!… Парцалче, парцалче. Малко секне.

— Значи, миличък мой, утре ти ще се преместиш не при Громова, а в моята собствена къща. Тъй да знаеш… Разбра ли?

Носът на мистър Кук почна унило да подсвирва и да заглушава пищенето на самовара, а в покритите със сълзи очи, пламна упорство и отчаяние. Мистър Кук пак пи уиски, заклати глава и зажумя. В главата му беше каша, мяркаха се нахалните очи на Хари и укоряващият зов на мисис Нина. Простодушното сърце на Иван веднага долови душевната скръб на мистър Кук, на Иван му дожаля за господаря. „Какво се е лепнала за нас?“

В това време пийналата, Наденка седна до пияния мистър Кук, прегърна го с ръчица през талията, целуна го по сляпото око (а там като чукче пулсираше артерията).

— Мили мой, глупаче мое — гукаше тя и вадеше невидими нокти като котка срещу мишка. — Как хубаво ще си живеем ние с теб. Аз съм много весела, ти си весел. Имам състояние за цял живот да ни стигне… Как мислиш миличък? А?…

Мистър Кук седеше като леден истукан, стиснал в права линия уста, и привеждаше в ред чувствата и мислите си. „Аха, аха… Има изход. Трябва още сега да се отърва от тази млього хитрчкиа рюска крафа.“

— Аз съм млього женен! Има две деца там, в Америка…

— Лъжеш, лъжеш! Виждала съм ти документите. Ерген си…

— Факт!… Но аз в никакъв слючай не искам да бъда баща на чужда детенце. Вас правил голям амур мистър Парчевски, той ми докладвал свой секрет — тогава, моля, адресирайте се към него. Пфу, гадост!

Мистър Кук се смръщи и гръмоносно кихна.

— Хубаво, ами ако не бях бременна? Тогава би ли се оженил за мен? Нали ме обичаш?

— О, да! Млього, млього обичам вас, мисис Наденка. — И мистър Кук отведнъж се удари с двата си пестника в гърдите. — Аз съм джентълмен!… О, тогава друга въпрос. Но вие сте доста млього бременна, за да не кажа повече…

Тогава Наденка, като се изчерви силно и затананика някаква песенчица, бързо стана, отиде зад паравана, изхвърли изпод роклята от корема си една възглавница и скоро се яви при масата стройна, пристегната в талията. Тупна вулгарно мистър Кук по острото рамо и избухна в смях, като смръщи нослето си. Мистър Кук се вцепени, изду устни на тръба, изблещи глупави като на овен очи и като се опираше с пети в пода, от страх се отмести от Наденка един аршин далече заедно с креслото:

— О, о!… Феноменално, пора-зи-тел-но — безсмислено провлачаше той със замиращ шепот, като все повече и повече оглупяваше. Главата му клюмна на гърдите и се люшкаше като на умрял гъсок. Но изведнъж, сякаш полян с ледена вода, американецът мигновено скочи, закрещя, затупа с крак: — О, боже мой! Аборт?! В моята казионна квартира?! Ифан! Млього миличек мой! Бягай живо за мистър съдия. Това е преступлен, преступлен! Аз това не разрешайт! Момчето не мой! Квартир — също не мой, казионен… О, боже мой, боже мой…

Мистър Кук ръмжеше като стар дог, напираше към гостенката и друсаше пестници. Наденка се измъкваше заднишком към вратата, страхуваше се, че презморският дългуч ще я удари. В това време простодушният Иван, оскърбен, дето се подиграват с господаря му, измъкна иззад паравана възглавницата:

— Ето, васкородие, благоволете да се полюбувате: ето нейното новородено дете, цяло от пух, не търси цицка и не вряка.

Иван се усмихваше широко, но очите му бяха зли.

Поразен крайно, мистър Кук отстъпи заднишком, сетне настрана, след това направи крачка към Наденка, плесна се по изпотеното чело и чак сега съзнанието му се върна.

— Вън! — зарева той гръмогласно. — Вън! Иначе дам бокс!…

— Господарю! — ревеше и лакеят. — Изправникът е умрял, свидетели няма. Тупнете й един, докато е време, по врата и с коляното в задника. Мадам, недейте да нахалствувате, моля ви честно и почтено.

В очите на Наденка се разяри зверчето, тя грабна от масата навито на пръчка стегнато руло от чертежи и като запищя, халоса силно по челото с рулото отначало мистър Кук, а след това и лакея. Мистър Кук се залюля и меко се свлече на пода. Лакеят се хвана за челото и почна да мърда с уши, а Наденка, ридаеща силно, забърза към къщи.

На следния ден мистър Кук лакеят му Иван се настаниха в апартаментите на Громови. Обаче нелепите блянове на американеца-мечтател, този дон Кихот в кавички, се оказаха впоследствие напразни: на мисис Нина бе съдено да бъде до края на своите дни самотна. Да бъде проклета хиромантията, да бъде проклет Хари и всички прорицатели на съдбите човешки!