Вячеслав Шишков
Угрюм река (13)

13

„Време е вече Прохор да прати хабер, все пак с шейна замина, пролетта едва беше започнала да проличава в небето, а сега пак се завъртяха белите мухи, след някой друг ден е Голяма Богородица. Време му е на Прохор да стигне до град Крайск, а оттам, разправят, по жицата телеграмите навсякъде стигали; щом е тъй, и до нашето градче може да се прати телеграма. Продавачът Иля Сохатих ходи до града да пита за телеграма и с празни ръце се върна: само червен сахтиян за ботуши си купи, и маскарадни мутри, за Заговезни“.

Така си мислеше за съдбата на своя син свитата, наплашена Маря Кириловна, стягаше се майчиното сърце, присънваха й се лоши сънища. Залък не може да преглътне, отслабна; ако можеше, по цял ден щеше да седи и да си мисли за него, за ненагледния Прохор: къде ли е, какво ли прави клетият; как можа на такъв далечен път да тръгне, хем с този немит черкезин.

„А баща му, Пьотр Данилич Громов, пет пари не дава!… Яде и пие с тая проклета Анфиска, пръска пари. Вече престана и да се крие“.

Две рани има на сърцето си Маря Кириловна:

„Как не те е срам, Пьотр Данилич?… Косата ти взе вече да побелява, а си седнал… Тежко ми е…“

Но другата рана е още по-люта — гори и деня, и нощя:

„Синко, Прошенка… Жив ли си?“

 

 

— Ти със сладка вишновка ме черпиш, а какво ми е на сърцето — не забелязваш — каза Пьотр Данилич една тъмна септемврийска вечер, както си пиеше чай у своята изгора Анфиса Петровна Козирева.

— Твоето сърце е пиперлия — шеговито му се закани с кутре Анфиса и се засмя. — Много си хитър, ти се евтино да се отървеш. Внимавай, не съм толкоз проста. Няма да те огрее.

— Хубавица си, ама умът ти е колкото на сляпа котка. За сина си приказвам. Разбираш ли, а?

— Как да не разбирам, разбирам. Хи-хи-хи!… — И изведнъж се промени, нещо я бодна в сърцето, пряко волята й, така, връхлетя я неизвестно откъде, неочаквано. — За сина си ли приказваш? Ами той син ли ти е? Нещо не ми се вярва, я кажи — да не би да е подхвърлено дете?

— Какво те прихвана?

— Родния си син би ли го изпратил на гибел? Туй не е ли гибел, а, Петруша?

— Мълчи! — мрачно каза Пьотр Данилич, гледайки устните й, нейните безгрижни, внезапно натъжени очи.

И двамата пиеха чая мълчешката; вишновката си пиеха; нито дума повече не продумаха, не им се приказваше.

Пьотр Данилич си тръгна, без да се сбогува. Беше нощ. Под краката му като тънко стъкълце бодливо пращеше новороденият лед върху локвите и болка свиваше бащиното сърце.

А Анфиса дълго я мъчи безсъница. Цяла нощ тя сама се питаше и не можеше да намери ясен отговор: защо изведнъж се стегна сърцето й, защо милото момче й дойде на ум кой знае откъде, ей тъй, изведнъж?

И тя запомни тая вечер, тая странна нощ, и не че искаше да я запомни, ала пряко волята й, без да я пита, някой й заповяда да я запомни чак до края на нейния, Анфисиния, бурен живот-участ.

„Жив ли е?“

 

 

Тая глуха нощ в къщата на Громови преспа някакъв въшлясал скитник Иван Непомнещи. Маря Кириловна комай не би пуснала такъв гостенин да прекрачи прага й, но продавачът Иля Сохатих заедно с готвачката — червенобузата Варварушка, я склониха: пусни го, та пусни го: може да е скитал по същите краища.

Скитниците са като монасите, обичат да си похапнат на аванта. Пийваше си на аванта брадатият скитник на късната нощна трапеза, дъвчеше пържените с овнешка лой картофи, нагъваше пшеничената погача и с прегракнал, пиянски глас разказваше на тъжната, седнала на една пейка Маря Кириловна:

— Как да не знам, стопанке? Всичко знам до най-тънки подробности. И тунгусите ги знам. Тунгусът е същински звяр… Поганец и това си е. Гледаш го кротък, а като го прихване нещо — току те застреля.

Маря Кириловна клати глава.

— Ама наистина ли по същите места си бил, по Угрюм-река?

— Баш по тях може и да не съм бил, ама някъде нататък.

— Ще се задавиш, по-полека яж… Какво си се разбързал? — засмя се дошлият от малката си стаичка да послуша луничавият Иля Сохатих.

— Вий ми налейте още малко — изхърка скитникът, — пак аз ще ви разкажа една случка… Кха!

Маря Кириловна прескочи до покоите си, донесе на скитника чаша водка.

— Преди четири-пет години — започна Иван Непомнещи, след като изгълта жадно огнената течност, — кажи го като твоя син замина един търговец със стока за тайгата, па и един помощник си взе. Да върти търговия. Замина — и все едно, че вдън земя пропадна, още пътува. Аз по-лани минавах през тия места, чух — разправят, че ловци били намерили огън, а в огъня два скелета. Толкоз му била търговията. Трябва да са били търговците. Такива ми ти работи… Кха!

— Бог да ги прости — прекръсти се набожната стопанка. — Ама как тъй ще ги убият, за какво?

— За гърлото, чорбаджийке… За машинката! Първо единия с главата в огъня, после и другия подир него…

Маря Кириловна скръбно погледна с молба потъмнялата икона, а Иля Сохатих се сопна:

— Лъжец си ти, братле, дявол такъв… Аз сам съм от тайгата. По-хубаво от теб познавам тунгусите. Само плашиш без нужда хората, мутро космата.

Скитникът се разгорещи, кълнеше се, налиташе да целува иконата и толкова се разпали, че явно взе да фантазира: изкара, че едва ли не лично е помагал на тунгусите да изгарят търговците.

Варварушка се смееше, Иля крещеше:

— Чакай да дойде стопанинът, той ще те оправи дяволе! Мистик някакъв, дявол.

Но Маря Кириловна дълбоко в душата си повярва на брадясалия скитник и цяла нощ не можа да се отърве от обзелата я тревога: цяла нощ пред нея, в мислите й, стоеше синът й, Прохор, и повтаряше: „Моли се майчице, моли се, зле съм“. В спалнята си, малка стаичка, просмукана с дъх на тамян, богородичина трева и водка — спиртосалият се Пьотр Данилич поради студовете беше се прехвърлил тук от терасата, — Маря Кириловна запали кандилото пред големия, само със сребърни икони иконостас и усърдно, с много сълзи се моли на Богородица и на апостол Прохор — да запазят страдащия и странствуващия.

— Господи, помогни ми, чуй ме!

А в кухнята седят троицата: скитникът, Иля Сохатих и готвачката; щом се прибра в стаята си Маря Кириловна, те го удариха на пиене: чай и вишновка, Варвара държи в пещта баницата за търговеца, стопанинът надали ще я яде, сигур ще допълзи от изгората си на четири крака, пфу, как не го е срам!

Продавачът показва неприличните снимки: смее се скитникът, кикоти се колкото й глас държи Варварушка. Иля Сохатих разкаже пиперлия виц, скитникът на свой ред някой още по-мръсен — ушите да ти окапят, — шум, смях, питието е към края си.

А зад стената Маря Кириловна шепне, без да спира:

— Богородице, запази го… Застъпнице, избави го… — И сърцето й се свива, свива.

Заранта в трапезарията без каквато и да било причина огледалото на стената се пукна на две. По това време Маря Кириловна пиеше чай, самоварът изпущаше пара. Но и вчера самоварът цял ден беше пущал пара към огледалото, а днес — на̀…

— Умрял е!!! Божичко!… — пребледня Маря Кириловна и се втурна към кухнята: — Варварушка, мила… Май с Прошенка е станало нещо… Огледалото се пукна през средата… Боже мой, боже!

Главата на готвачката се пръска от вишновката. Още неразбрала каква е работата, Варвара зави на глас:

— Черна ли телеграма е рипнала през прозореца ти… Ох, горкана!…

— Огледалото се пукна през средата… Ела го виж по-бързо.

— Ох, божичко!… Какво има да се гледам? Само една чашка сръбнах… За компания… Па извинявайте… Скитникът е виновен…

Погледна я отблизо през сълзи Маря Кириловна, усети, че дъхти на спирт, махна с ръка и си излезе натъжена. Наметна се с турския шал и право при отец Ипат, свещеника.

Отец Ипат ставаше още по тъмно: той вече беше закусил със стъргана ряпа и квас, а сега се оригваше и си подсвиркваше весело, докато майстореше под навеса кошери. В работливите му ръце трионът пищеше, белите стърготини се сипеха по валенките му, по вкоравената от сутрешния вятър земя.

— Чудо и половина — накратко заключи отец Ипат тревожните думи на жената на търговеца. — Може и литургия… Що да не може? А за панихида не ми приказвай. Празни работи са това… За здраве трябва.

После отец Ипат се наведе досами ухото й и макар че наоколо нямаше жива душа, със засмени игриви очи заговори тихо:

— Момъкът ще се върне, не тъжи. По-добре виж какво става с твоичкия… Нещо не ми харесва… Много се е запалил. Съблазън!

Маря Кириловна извади носната си кърпа и взе да се секне.

— Знаеш ли какво? — продължаваше отец Ипат. — Ама нито гък. На четири очи ти го казвам. Жал ми е за теб, Кириловна.

— Какво има, отче?

— Ами твоичкият — съвсем тихо заговори отец Ипат, — твоичкият иска да се разведе с теб. Недей се секна, почакай… Не плачи, за бога… Само че тая няма да я бъде… Не е познал! По тая част законите ни са строги: „Което бог е съчетал, човек не може да го разлъчи“. Ама все пак те предупреждавам. Бъди нащрек.

Съвсем още не старите крака на Маря Кириловна — тя караше едва тридесет и шеста есен — се подгъваха като на старица, когато тя се помъкна от отец Ипат към къщи. В душата й се трупаше злоба, но от нея като през решето цялата злоба се прецеждаше заедно със сълзите, само мъката се утаяваше на дъното и капка по капка растеше, растеше.

Стигна си в къщи, гледа, двама мужици качват по стъпалата пияния Пьотр Данилич.

— Божичко, много си подранил! — плесна с ръце Маря Кириловна.

— От снощи е — усмихна се в рижавата си рунтава брада и каза басово Силантий, съседът на пустата Анфиса.

— Бива ли тъй, Пьотр Данилич, бива ли?! — започна да го кори Маря Кириловна, когато остана насаме с мъжа си.

— Стига си ме въртяла като зъбобол…

— В къщи огледалото се пукна, виж го… От тая поличба по-лошо няма… Прошенка наш, божичко…

— Млък! — викна Пьотр Данилич, който се олюляваше насред стаята. — Не е в Прошенка работата… Кажи ми ти кога ще пукнеш, охтико, ти?

— Да не съм ти застанала на пътя?

— Да! Махни ми се от пътя! Сега ще видиш ти! — Той замахна с един тежък стол. Маря Кириловна избяга навън и търговецът с все сила запрати стола в огледалото:

— Н-на̀! Виж какво стана с твоята поличба!

И през звъна на посипалите се парчета викна:

— Водка! Кисели краставички! Ей, Илюха!

Продавачът изникна от коридора като изпод земята и поведе стопанина си, подмазвайки му се услужливо.

— Накъде ме водиш, към спалнята ли?

— Тъй вярно. Щото ви трябва пълно спокойствие и почивка като във всички благородни и възпитани къщи.

— Хе-хе-хе!… Добре, Илюха… Ти си юнак. Ти признаваш ли ме за тежък търговец? А?

— Божичко, ами то човек само като ви погледне капиталите?! Че как иначе? Вие в нашия град щяхте да сте, кажи-речи, на първо място… Пардон…

Търговецът поглади самодоволно брадата си, изпъшка и седна на кревата:

— Изуй ме!…

Продавачът подръпна маншетите си и с гнуслива гримаса, която се стараеше да прикрие под мазната си усмивка, започна да смъква оплесканите с пресен тор ботуши.

— Леле, колко си къдрав! Ти, Илюха, си късметлия… Разправят, че на къдравите им вървяло.

— Ами да, Пьотр Данилич… Ужасно ми върви. Пардон…

— Тъ-ъй. От Голяма Богородица ще ти повиша заплатата с пет рубли месечно. А ако ми влезеш в антиреса, направо с двайсет и пет ще отскочи. Като министър ще заживееш! Ясно ли ти е?

— Мирси. А в какво ще се състои антиресът ви?

Стопанинът надигна към него подпухналите си очи и се засмя прегракнало:

— Да не мислиш, че ще ти го кажа, глупако?… Не си малък. Сам можеш да се сетиш. Ех и ти, къдрава кратуно въшлива!

— Мирен — изхили се Иля и избърса в килима оцапаните си ръце. — Нещо друго няма ли да заповядате? — и тръгна към вратата.

— Чакай малко, не бързай! Виж какво: прескочи на бърза ръка до Анфиса Петровна и й речи, ама по-засукано, че понеже, тъй и тъй, господарят е гулял цяла нощ с германеца, с мелничаря, щото му е мъка за сина… Не, туй няма нужда… А че, тъй и тъй, й пожелава лека нощ… Разбра ли? Е, как ще съпоставиш всичко туй?

— Ами много просто — окашля се Иля. — Негова милост, господин търговецът еди-кой си, й праща…

— Тоест как тъй еди-кой си?… Говедо с говедо!…

— Ама то, Пьотр Данилич, само тъй се казва… Ще провъзглася като архиерейски дякон пълната ви почетна титла. А вие защо благоволихте да сбъркате времето, ако смея да доложа? Нареждате ми да кажа на госпожа Козирева лека нощ, а сега си е баш сутрин и вали снежец… Пардон…

— Тоест как тъй сутрин? Какви ги бръщолевиш?

— Пълен факт. Коментарът е излишен…

— Дай ми тогаз ботушите… Трябва да отварям дюкяна.

— Какво приказвате?! Лягайте да спите… Необходимо ви е да освежите всичките си мозъци със сънно положение. А аз като господ Саваот сега ще спусна пердетата и ще стане нощ.

— Хи, какъв си хитрец!… Хайде, действувай, щом е тъй…

Щом продавачът излезе през вратата:

— Стой, върни се! — викна търговецът с някакъв оглупял глас. — Я ми кажи, Илюха, моята харесва ли ти?

Продавачът се изчерви и си набърчи челото.

— Тоест коя, Пьотр Данилич?

— Ама че си глупак, Илюха! А? Хайде, върви сега… И ако имаш апетит, нищо, действувай… Защитиш ли ми антиреса, ще те позлатя. А какъв е въпросният антирес, сам се сещай.

Когато остана сам, Пьотр Данилич ту въздишаше, ту се усмихваше. Погледът му се плъзна по иконата, където намигаше в белия полумрак пламъчето на кандилото, и търговецът неочаквано засумтя:

— Прошка, гълъбе… Дано те спаси Христос.

По цялото му лице се стичаха сълзи.