Вячеслав Шишков
Угрюм река (129)

5

Подкарвайки дорестия жребец, мрачният Прохор пътуваше с бърз тръс. На един кръстопът, дето се пресичаха два горски пътя, го посрещна едно прилично на гном гърбаво джудже с торба. Джуджето тури грижливо до себе си торбата, размаха ръце, замуча. Прохор спря коня. Като се кланяше и мотолевеше само „уаа, уаа“, нямото джудже подаде на Прохор Петрович писмо с печата на изправника „Ф. А.“ и отгоре — княжеска корона. Лигавите устни на джуджето са стиснати и изкривени присмехулно. Прохор върза коня, отвори плика и почна да разгадава развлечения, разкривен, необичаен почерк на Фьодор Степанич. „Види се, пиян го е драскал“ — помисли той.

„Прохор Петрович! Онзи, дето го изстреляхте с топа, не е Ибрахим. Вчера аз хванах Ибрахим и му отсякох главата. Ще ви предаде това писмо нещастното джудже. Аз, мръсникът, го мъчих, държах го окован във вериги в Дяволската колиба, карах го да прави фалшиви пари. Той ще ти предаде една торба с главата на черкезина Ибрахим-Оглу. Живейте, Прохор Петрович, напълно спокойно, а аз сега наистина заминавам в продължителен отпуск в Крим. Сбогом, сбогом, мили Прохор…

Изправник Фьодор Амбреев“

Писмото беше покрито с капки, цялото зацапано — като че от дъжд или сълзи, в ъгълчето размазана кръв.

Мрачният Прохор изведнъж цял просия: „Най-сетне черкезинът е убит!“ — и взе бързо да обръща джобовете си, да търси с какво да награди, зарадван, джуджето. Нямаше пари. Свали скъпия си часовник и запита:

— А къде е все пак самият изправник?

Но джуджето го нямаше. Торбата стоеше допряна до един бор. А на една верста отзад, спотаени в горичката, се мяркаха стражарите с лакеите и доктора. Те се страхуваха да се показват пред очите на господаря.

Прохор застана на колене и отвори развълнуван торбата. На дъното на торбата — кошница. В кошницата с лице нагоре — главата на изправника Фьодор Амбреев.

Прохор отвори широко и страшно очи и уста. В душата му изведнъж изскърца като трион по желязо сърцераздирателен писък. Мраз скова дишането му. Гримаса на зашеметяващ ужас наряза лицето му. Веждите му отскочиха на челото. Той веднага разбра, че го е поразило безумие.

— Фьодор, Фьодор! — завика най-сетне вцепененият Прохор Петрович, ала нечий бич го опаса силно по гърба през полушубката. Прохор скочи. Бичът го шибна по главата от едното ухо до другото.

— Добра ли подарка?! — смееше се диво от коня си Ибрахим, показал злобни зъби.

И за трети път изплющя бичът по Прохор.

Прохор хукна да бяга по пътя, като глупаво размахваше ръце над главата си, сякаш се пазеше от стършели. Вдигайки прах, подир Ибрахим летяха стражарите. Безредна стрелба огласи гората.

 

 

От този момент цялата нервна система, цялата психическа същност на Прохор трепна, разтърси се, напука се като голяма къща от подземен удар. До края на своите дни Прохор Петрович не можа да изкорени изникналия сега в него страх. Със силата на волята той само го вкара навътре. И страхът, като лоша болест, бързо почна да разлага душата му.

Цялата аристокрация, всички служащи в предприятията са развълнувани от това зверско убийство на изправника. Значи, Ибрахим-Оглу е жив; значи, неговата шайка действува.

В къщите на по-богатите семейства още от вечер затваряха плътно капаците. Пускаха вързаните кучета. На мнозина се привиждаше в тъмнината обезглавеният изправник и отмъстяващият кинжал на черкезина. Лягайки си да спи, мистър Кук поставяше до себе си два револвера и една петфунтова гира, вързана с връв. Лакеят Иван спеше с брадва в ръка. Новият пристав и следователят водеха дознание, съставяха срочно донесение в губернията за убийството на изправника, колежкия съветник Амбреев. Заминалите с изправника урядник Спиглазов и трима стражари не се върнаха от служебното пътуване. Навярно и те са убити от Ибрахимовата шайка.

 

 

Здрач, тъмнина. Мрак. Небето е покрито с облаци. Настъпващата нощ набъбваше от страхотии. Навсякъде униние, навсякъде неясно очакване на беди. Виеше вълкът.

 

 

… Моля, моля!… Не може ли поне една струйка чист въздух.

Ето ви Иля Петрович Сохатих. Като черни ястреби прелитат край него събитията; те се плъзгат някъде там, отстрани и отгоре и едва докосват съзнанието му. Нека всички се побъркват, нека се колят и убиват, какво го е еня него.

Преди три дни, от много ум, от скучен живот, той се хвана на бас с лакея Иван да изяде тридесет твърдо сварени яйца и близо половин кило черен хайвер. Изяде само двадесет и осем яйца и хайвера и без малко не умря. А Иван изяде четиридесет и две яйца и шестстотин грама хайвер и се чувствуваше прекрасно.

Мистър Кук беше във възторг: изпрати портрета на Иван и съответно съобщение в един от нюйоркските булевардни вестници, а на виновника на този подвиг подари едни изтървани карирани панталони и елегантна връзка. А на пострадалия: Иля Петровия много се смяха. Кискаше се и малката Верочка. Но подражавайки на големите, тя изведнъж стана сериозна, разпери разсъдливо ръчички, заклати глава и зафъфли:

— Господи! Пета година живея на тоя свят, а такъв глупак още не съм виждала…

… Но, слава богу, Иля Петрович Сохатих се оправи.

Празник на празниците, тържество на тържествата се очаква утре в неговото семейство. Утре точно в дванадесет часа е определено светото кръщение на първородния син, чието име ще бъде Александър.

За кръстник, по настояване на щастливата майка, е поканен младият минен инженер Александър Иванович Образцов, квартирант на семейство Сохатих. Кръстница е Нина Яковлевна Громова.

Феврония Сидоровна, останала насаме с младия инженер.

— Ето, Сашенка, нашият Шурик ще порасне и ще те нарича духовен баща. Татко…

— Много се радвам — отвръща младият човек. Той цял се изчерви и с погнуса се вгледа в лицето на увитото с пелени бебе.

— Ах, Сашенка!… Ама синчето ти е одрало кожата.

— Е, това… знаете, още не е доказано — раздразнено сумти инженер Образцов; той иска да добави: „Прилича или не прилича, все пак аз се премествам при Нина Яковлевна“, но навреме се сдържа, за да не опечали хазайката си. Той изпитва в душата си необяснимо враждебно настроение към младенеца и към ощастливената майка. Той цял като че е оплетен в лепкава, противна мрежа. Мръщи се.

Иля Петрович Сохатих бърза да приготви последните пратки. Помага му активно Александър Иванович Образцов.

— Аз бих предложил — казва квартирантът — да се изпрати на мистър Кук обявлението от „Русское слово“. И шрифтът е по-едър, и изобщо — по-ефектно е.

— Да, да! — възклицава изпотеният Иля Петрович. — На първокласните гости непременно „Русское слово“. А на второстепенните микроби — „Новое время“. Много сбутано са го напечатали дяволите. Заслужава да наругая редактора телеграфически… Но не си струва човек да се занимава с него.

— Сигурно около двеста рублички ви струва това хрумване?

— Защо „хрумване“? В столицата това е прието във всички прилични къщи.

— Да… За покойниците.

— А с какво покойникът е по-добър от едно новородено? Нима това не е красота?! — Къдравият, почнал видимо да оплешивява Иля Петрович просна на масата чаршафа на вестник „Русское слово“ и като тупна с длан по онова място, дето беше напечатано обявлението, каза задъхан:

— Четете!

Във веселичка къдрава рамчица беше напечатано:

ВНИМАНИЕ

Донасяме с това за всеобщо сведение, че в резиденция „Громово“ на 21 септември в 6 часа през деня, местно време, на известния комерсант Иля Петрович Сохатих и на съпругата му Феврония Сидоровна се роди син първороден, чието име е Александър.

— Тия вибриони са изхвърлили две неща от обявлението — оплакваше се Иля Петрович. — След думата „Александър“ бях писал: „Бебе с необикновено красива външност“. Ето туй са изхвърлили и освен това в края: „Щастливите родители убедително молят другите вестници да препечатат това“.

Във всяка пратка се влагаше по един брой от вестника и покана със златни краища и с корона. На края на картичката — прибавка на ръка: „Подробности виж в приложения вестник на страница 8-а“.

Двамата помощници на Иля Петрович чакат в кухнята, за да могат още тази вечер да разнесат пратките по принадлежност.

 

 

Главата на Прохор Петрович се цепеше. Там, дълбоко под черепа, въртеше, гризеше, дълбаеше някаква болезнена точка. Остротата на неимоверните мъчения беше непоносима. Сякаш в дупка на разяден зъб, до който не можеш да допреш перце, забиваха изведнъж гвоздей. Прохор стенеше, та кънтеше цялата къща. На помощ тичаха двамата лекари, идваха Инокентий Филатич, отец Александър и други. Прохор изпъждаше всички:

— По дяволите! Вън! Ще стрелям…

Само на стария лакей Тихон е позволено да влиза в кабинета.

— Господарю, страдалецо наш… — гледайки със страданието на Прохор, хленчеше той и цял трепереше. — Позволете да ви събуя. А след това краченцата в гореща вода. Веднага ще ми олекне.

— Какво? Във вода ли? Хайде, събувай ме. — Но не бе в състояние повече да се сдържа и отново изкрещяваше бясно: — Ох! Ох! Ох!

Горещата вода по-добре от всякакви лекарства вършеше своята работа: Кръвоносните съдове на краката се разширяваха, кръвта се отдръпваше от главата и облекчаваше болката.

— Негодник! С камшик да ме удари… По главата. Как посмя мерзавецът да вдигне ръка срещу мен?!

— Разбойникът си е разбойник и туй то — изпъшкваше Тихон и искрено се радваше, че е помогнал на господаря с водата.

След час болките стихнаха, но сънят не идваше.

Не спяха и в покоите на Нина Яковлевна. Там се съвещаваха какво да правят с господаря. Говореше доктор Аперцепциус. Напоследък той беше станал злъчен и нервен.

— Преди две-три седмици аз препоръчах на болния продължително, комфортно уредено пътуване. Според авторитетното мнение на науката това безусловно трябваше да даде своя ефект… Но… — докторът разпери ръце. — Но, за съжаление, според мнението на науката, чийто авторитет не желаят да признаят в тази къща, благоприятният момент е изпуснат. Галопиращата болест влезе в нова фаза на своето развитие. За това способствуваше казусът с отсечената глава на изправника.

Бащата на Прохор Петрович — Пьотр Данилич, пристигнал бързо от село Медведево, също присъствуваше на съвещанието. Той дойде с едничката цел да се наслади на зрелището, как проклетият негов син ще бъде вкаран в затворената кола и откаран в същата онази лудница, дето лежа по вина на нечестивеца Прошка нещастният старец, неговият баща. Проклетият син ще крещи, ще се бие, но ще го повалят на земята, ще му запушат устата, ще го бият по мутрата до кръв, ще му избият не един здрав зъб. Нека, пада му се на този проклет изрод, убиец, пада му се!

Чорлавият Пьотр Данилич въздъхна престорено, погледна към иконата и рече с груб, каменен глас:

— Според мен, ето що, уважаеми господа. Пътуването е вятър и половина. Глупава измислица. Ще се пропие. Ами трябва да закараме Прошка в лудницата. Там и грижите са добри, и лекуват добре. Бил съм, зная.

— Господи, помилуй! Господи, помилуй! — шепне Инокентий Филатич и се свива.

— За мене е необикновено тежко да се съглася с това — казва Нина Яковлевна с отпаднал глас. Тя е облечена с черна траурна рокля. — Не, не. Аз съм готова да повикам най-първокласното светило на науката, да заобиколя болния с най-внимателни грижи. С една дума, аз съм съгласна на всички жертви. И ми е чудно, като чувам — обръща се тя към Пьотр Данилич — как вие, бащата, препоръчвате за сина си лудницата?…

Старецът удари по пода с чепатия си със сребърна дръжка бастун и отвори космата уста, за да възрази на снаха си, но, доктор Аперцепциус, надул оскърбено устни, го прекъсна:

— Макар в тази почтена къща и да не ме смятат за светило на науката…

— Оставете, докторе!… — рече нервно Нина Яковлевна. — Не сме се събрали тук, за да се препираме.

— Право казва докторът: в лудницата, само в лудницата! — повиши глас Пьотр Данилич.

— Извинете. Съвсем не исках да кажа това.

— Господи, помилуй, господи, помилуй! — И Инокентий Филатич каза с укор, с насочен към гърдите на Пьотр Данилич пръст: — Ех, бащице Пьотр Данилич. В лудницата… Как ти се обръща езикът в устата! Мигар забрави как плака там и ме моли да те измъкна от бедата?

— Глупак! — закрещя Пьотр Данилич, като мигаше злобно с рунтавите си вежди, и удари с бастуна в пода. — Мене здрав ме тикнаха. Прошка ме вкара! Сега нека и той…

— Татко! — викна Нина.

— Аз казвам истината! Той, мръсникът, колко години ме държа при лудите. Аз ще си разчистя сметките с него, с този проклетник, на Страшния съд господен… Аз ще му дам да разбере. — Той стана, едър, разярен, и свирепо се закани с бастуна към кабинета: — Убиец, кучи син, убиец! — цял се задруса старецът. — Сърцето ми в кръв измляска, кучето!… В дякона стреля, над сто работници в гроба вкара… Хванете тоя мошеник! Не лудница, ами каторгата за него! Съучастници, укриватели! И вас всички трябва да ви натикат в дранголника!

Присъствуващите скочиха. Инокентий Филатич и отец Александър взеха да успокояват стареца, поведоха го навън. Старецът крещеше, размахваше бастуна:

— При губернатора ще ида! Всичко ще доложа! Всичко… В Питер ще ида… Право в сената, при царя!