Вячеслав Шишков
Угрюм река (128)

4

В разкошния дом на Громови се вмъкна страхът. Като студена отрова, зеленикав, струящ се, той се настани по ъглите, прониза цялата атмосфера на живота.

Страхът легна в сърцето на всеки.

Никой в къщата не знаеше как да се държи, какво да прави в дадената минута. Обща обърканост. Всички очакваха някакви трагични събития…

Вълкът често вдигаше глава и виеше. Затваряха вълка в бараката, биеха вълка, укротяваха вълка с кюфтета, със захар. Все едно — вълкът виеше страхотно, отчаяно. От кухнята изпълзяха на двора цели стада черни хлебарки, от килера изчезнаха мишките и плъховете като пред пожар. Побесня бикът, намуши три крави, рани двама пияни стражари и кочияша. Един ден, когато проветряваха кабинета на Прохор Петрович, през прозореца влезе бял бухал, прелетя анфиладата от стаи, вмъкна се в детската стая и кацна на кревата на Верочка. Детето, което играеше на килима, запищя пронизително от страх, стекоха се лакеите, вкараха бухала зад печката и там го убиха. Хората приказваха, че това е оживяла препарирана птица, долетяла от кабинета на кулата. Нощем в градината се чуваха изстрели и разбойнически изсвирвания. Готвачката се оплакваше, че трета нощ я души таласъм, на четвъртата — легна да спи с кочияша.

Всички тези страхотии можеха да бъдат обяснени с проста случайност, обаче сред невежата громовска прислуга, а сетне и по цялото селище тръгнаха приказки. Скоро целият работен народ заедно със служещите и високопоставените лица също бяха обхванати от недъга на очакване нещо съдбоносно, неизбежно.

Отец Александър, разтревожен не по-малко от готвачката от тази дяволска работа, почна всеки ден да служи литургия с молебени и да произнася назидателни проповеди. Той разясняваше на паството цялата глупост на слуховете, цялата греховност на суеверията, приканваше миряните към съборна молитва за дарование здраве на „всечистия господар на предприятията, болния Прохор Петрович Громов“.

Разбира се, дякон Ферапонт отсъствуваше от черковните служби. Дякон Ферапонт лежеше в отделна болнична стая и понасяше безропотно и мъжествено страданията. Простреляната му шия не застрашаваше живота му, но затова пък заседналия в десния бял дроб куршум вдъхваше сериозни опасения: дяконът не се доверяваше на местния доктор и не му позволяваше да го извади. Всеки час чакаха от губернския град повикания от Нина хирург.

Понякога в своите бълнувания болният извикваше тъничко „благодетелю Прохору Громову многая лета“, но се задъхваше, безшумно се озърташе и скачаше. Пред него — Нина и потъналата в сълзи Манечка.

— Какво, безумствува ли още? — питаше той загрижено Нина, мучеше и се поваляше на възглавницата; отваряше отново очи и говореше трогателно: — Миличка, господарке… Забравих как се казва ваша милост… Ох, тежко ми е, тежко ми е. А на онзи, как го казваха… представете си, умирам, а не ме е яд истински на него. Че какво… Добро исках да направя. Бог вижда. За теб ми беше жал, за мен ми беше жал, за всички ми беше жал… За него ми беше жал. Мислех за по-добре. А той мен — като мечка. Нима съм мечка? Макар нищо и никакъв, но съм дякон. — Той се хващаше за гърдите, протягаше ръка към Нина, милваше я по коляното, кимаше радостно на Манечка, говореше с бълбукащ шепот: — Ковач, ковач ме направи. Разпопи ме… Недостоен съм.

Нина с усилие повдигаше тежката му ръка и с няма благодарност, преглъщайки сълзите, я притискаше до устните си.

Отец Александър — състарен, прегърбен, — прекарваше заедно с Манечка до възглавето на болния по цели нощи.

— Отче свети… Малко можах да служа на бога.

— Ще послужиш още, брате Ферапонт — въздишаше отецът. — Бог е милосърден и на скърбите наши утешител.

— Бог е милосърден, но дяволът е немилостив. За краката ме влачи към пъкъла. Боя се, отче, боя се!… Тури по-скоро ръце на главата ми. Благослови ме. Черен, черен дявол… Изчезни! — и дяконът рязко се отдръпваше назад от нечестивия.

Така плават дните по Угрюм-река, така се люшка целият живот на хората между единия и другия бряг.

 

 

Прохор Петрович, настръхнал до крайност, възбуден силно, пребит от дякона, не можа да заспи след скандала три дни и три нощи.

Нервите му бяха отпуснати като поводи на пиян файтонджия. Крачеше с часове из кабинета и се мъчеше да ги събере в един възел, силеше се да вкара в релсите своето пръснало се като живак върху стъкло съзнание, искаше пак да стане нормален човек. С усилие си припомняше какво бе станало между него и Ферапонт, ала паметта дремеше и като страшен сън му поднасяше само бутилки, побоища, изстрели. „Така му се пада, така му се пада на глупака. Да ме бие? Мен? Мерзавец… Та аз го измъкнах от калта“. Той не питаше за участта на дякона и никой не му говореше за това, но помнеше как дяконът избяга изплашен през вратата, като псуваше. „Значи, всичко е наред… Значи, жив е…“ Ту изведнъж му ставаше жал за дякона. „Та аз стрелях в него. Може би съм го ранил, може би съм го убил. Не, не, глупости. Как ще го улуча пиян? Вятър!…“ — успокояваше се той. — „Ами ако някой заблуден куршум?“

Няколко минути той стоеше потънал в размисъл, закрил очи с ръка, и напрягаше мисълта си.

„Убил си го, убил, убил, убил“ — започва да бръмчи в ушите му предизвикателен глас. „Убил, убил, убил“. Прохор звъни. Влиза старият лакей.

— Слушай, Тихон… Какво става с дякона?

— Ами нищо.

— Здрав ли е?

Лакеят пристъпя от крак на крак, гледа със страх господаря и казва, като мига смутено:

— Тъй вярно… Отец дяконът е здрав. Нищо му няма.

Прохор Петрович окончателно се успокоява. Отива до огледалния шкаф, взира се в стъклото и не може да се познае. Гледа го с отекло око, с подут нос, раздърпан, но страшен брадат човек. На Прохор му е противно, страшно. „Хубавец!… Скитник… Пияница… А кой ме докара до това? Те“.

Светът за него сега се беше разделил на две: „те“ и „аз“.

И в душата на Прохор се изправиха два противоборствуващи свята, като двата разделени от Угрюм-река бряга. На единия бряг е той самият, Прохор Громов, великият, озарен от славата строител на живота, властелинът на робите, бъдещият притежател на милиарда. На другия бряг — те, неговите врагове: баща му, Нина, Протасов, попът, черкезинът, работниците. С него са дръзновението, желязната сила, волята за борба. Против него е човешката сган, която спъва работата му. С него е светлината, против него — цялата тъмнина. С него е опитът за упорито съзидание, против него — тъпата, инертна природа. С него е геният, против него — тълпите идиоти.

Така, от катурнатия връх на гениалността изглеждаха на Прохор Петрович двата враждуващи помежду си свята: „те“ и „аз“.

Адолф Хенрихович Аперцепиус сега идва при Прохор Петрович предпазливо: почука на вратата, влезе, огледа зорко фигурата на болния и като се престори на безгрижно весел, доплува при него с разперени ръце:

— Скъпи мой, здравейте! Я погледнете какво време е!… Чудо! Слънце, прохладен ветрец, сипят се златните листа. Хайде да отидем да се поразходим.

— А вие още ли не сте заминали?

— Не. Защо? Моето присъствие ви…

— Вие получавате сто рубли на ден. Така ли? Ако си заминете, ще получавате по двеста рубли в продължение на месец. Но само че по-скоро! Съгласен ли сте?

Неразбрал напълно, сериозно или на шега е казано това, докторът се опитва да се усмихне широко и навежда лунообразната си глава ту към дясното, ту към лявото рамо.

— И предайте на Нина Яковлевна — нямам желание да се видя с нея, — предайте на тази изключително умна дама, че ако си позволи да ми надене усмирителната риза, аз ще убия и нея и себе си. Не мислете, че нямам оръжие. — Прохор стана бързо от креслото, разтвори халата и извади стърчащия от пояса му къс испански кинжал. — Не бойте се, не бойте се — успокои той доктора, на чието лице заиграха мускулите. — Не бойте се. Аз не съм луд. Можете да връзвате когото искате: Тихон, Нина, попа… А аз, извинете, моля ви се, но от вашата помощ ни най-малко не се нуждая. Искате ли утре да бъда съвсем нормален? Състоянието на моето здраве зависи от мен, а не от вас. Искате ли да се басираме? Впрочем вие нямате нищо, вие сте съвсем гол като вашия череп. Предлагам бас на Нина. За сто хиляди. За един милион! Утре съм здрав. Довиждане…

— Но, Прохор Петрович!… Драги мой. Ето ви сироп. Бромов препарат. Регулира дейността на нервите…

— А, благодаря. — Прохор взе стъклото от ръцете на доктора, отиде до прозореца и го изхвърли навън. — Моля ви се, не се опитвайте да ме отровите. Зная ги тези ваши номера. Предайте на Нина, че няма да се храня вече от нейната трапеза. Да, да, няма да се храня. Днес ще обядвам у Инокентий Филатич. А утре — у Стеша? И изобщо, скоро ще се махна от вас. Да, да ще се махна. И то в много далечни краища. Тогава вече, надявам се, ще ме оставите на мира. Вие виждате: Синилга седи и ме чака до камината — взе да лъже Прохор, за да сплаши доктора. — Ей сега, Синилга, ей сега!… Вървете си, докторе, че тя и вас ще удуши. Да, да, не се усмихвайте, моля ви се. Довиждане, докторе! Сбогом, сбогом, сбогом… — и като улови доктора за пълните рамене, Прохор Петрович почна лекичко да го изтиква от кабинета. След това затръшна вратата подир него и изведнъж наистина чу глас от камината:

— „Да, ти не се излъга. Аз съм Синилга. Ако искаш, ще вляза в теб и ти ще си загубиш ума…“

Косата на Прохор щръкна на темето. Той се загърна плътно с халата и изтича до камината. Празно. Само страхът се гушеше из ъглите. Гърдите на Прохор дишаха неравномерно със свирене.

— Дявол, глупак!… Надрънках глупости. И ми се привидя? Магаре! — Той позвъни. — Повикай дякона да дойде — каза той на лакея; лакеят пристъпваше от крак на крак, бавеше се. — Е, какво? Чу ли? Но да вземе и водка. Впрочем, по дяволите! Тичай при Инокентий Филатич, нека дойде тука.

— Слушам! — и лакеят се обърна на токовете си.

— Стой! Не, трябва. Седни. Седни тук. Играеш ли шах?

— Слабо, господарю.

— Глупак… Тогава махай се… Впрочем, стой! Помогни ми да се облека. А сега седни. Седни, ти казвам!

Лакеят седна. Прохор позвъни по телефона:

— Кантората ли е? Началникът на канцеларията да дойде. Да, да, аз съм! — Прохор смръщи вежди. — Слушайте, пригответе ми за утре вечер сведение колко въглища дължим на железниците. Какво? Какво-о-о? Кой пристигнал? Каква приемателна комисия? Ама че работа. Самият Приперентиев ли? Изхвърлете го, разбийте му мутрата, блъскайте главата му в стената! Впрочем недейте! Ах, гадове! Добре. Идвам.

Прохор смъкна халата си и почна да ходи из кабинета като го размахваше.

— Кой вие там? — извика той, спря се и запокити халата в стената.

— Вълкът, господарю.

— Аз не съм вълк! Не съм вълк! Аз съм Прохор Громов. Господарят е господар, а вълкът е вълк… Ботушите! — Докато се обуваше, боботеше — Нека вземат. Нека, нека. Сега за нищо не ми е жал. Протестират полиците ли? Зная!… Механичният завод е спрял? Зная… Параходът е потънал? Зная… Всичко зная, всичко разбирам — идва крах, идва крах! Все ми е едно! Отначало аз изядох всички, сега мен ядат. Все ми е едно, все ми е едно, все ми е едно!… Лъжете се, гадове, ще ви приседне, не вие мен, а аз вас ще ви глътна заедно с ботушите. Повярвай, старче. Слушай, Тихон, миличък!… Повикай баща ми. Той е мръсник. Той нямаше право да върти интриги с Анфиса, аз обичам Анфиса до безумие. Той е подлец! Аз ще му разбия мутрата. Повикай го.

Старият Тихон, който държеше готови панталоните, се усмихна кротко и рече:

— Вашият татко, господарю, благоволява да живее в село Медведево.

— Ах, с Анютка? А ти знаеш ли, старче, че Анютка беше моя любовница?

— Не е истина, господарю. Вие клеветите себе си. Това би било много ужасно и за вас, и за татко ви.

Прохор въздъхна, усмихна се и рече, като закопчаваше панталоните си:

— Добър човек си ти, Тихон. Ех, отиде ми животът! И аз щях да бъда добър. Да беше жива Анфиса, какви работи щяхме да свършим с нея… Е, хубаво. Дай жилетката. Приготви дебелата полушубка. Грешен, грешен човек съм аз, братко… Грешен съм, признавам. А теб те обичам. Само съжали ме, не давай да ме обиждат. Аз така и в завещанието… богат ще бъдеш… Моли се на бога зарад мен. Чувствувам, че ще ме отровят. Я повикай Пьотр и Кузма.

Влязоха караулещите пред входа двама яки бръснати мъжаги със сюртуци и бели ръкавици.

— Вижте какво, момчета — рече им Прохор Петрович, като раздрусваше полушубката. — Нина ви плаща заплати и ви раздава душеспасителни книжки. А пък аз по пет хиляди ще ви дам. В завещанието. Само — пазете ме! Не позволявайте да ме обидят. Бийте всички по мутрите. Вървете, момчета, Кузма и Пьотр. Конете готови ли са? Хайде, сбогом, Тихон. — Прохор го прегърна и целуна.

Старият лакей заби нос в гърдите на господаря и искрено се разрида.

Прохор Петрович говореше бързо, обличаше се бързо и излезе бързо.

Кочияшът докара коня, Прохор се огледа набързо, за да се увери дали не е забравил да съблече халата, седна в кабриолета, освободи кочияша, взе поводите и тръгна сам… Няма от кого да се бои сега: Ибрахим не е между живите, и шайката му е разбита. Подир господаря и тайно от него потеглиха доктор Аперцепциус заедно с Кузма и Пьотр и четирима въоръжени конни стражари.

Кабинетът е пуст. Из ъглите на кабинета крее страхът — тих, студен, плашещ. Страхът ще дочака нощта, за да се изправи укрепнал до тавана, да вледени пламтящия мозък на господаря и като го вледени, да го хвърли в пламъците на бълнуванията.

Старият Тихон прибира кабинета и се озърта със стиснати устни към ъглите: в ъглите се спотайва някой, диша. Тихон е обхванат от страх. Тихон размърдва рамене, кръсти се бърза на пръсти към вратата. Някой се опитва да го хване отзад за диплите на фрака. Тихон презглава беж вън.

 

 

Със страх са изпълнени покоите на Громови, кухнята, помещенията за слугите. Страхът като отровна мъгла е плъзнал далече на всички страни.

Хората със страх, с мъчително очакване седяха до постелята на болния Ферапонт. Инокентий Филатич въздишаше съкрушено и се секнеше в червената си кърпичка. С кадифени ботуши е — краката му жалостиво са подвити под стола. „Господи, помилуй… Господи, помилуй“ — шепнеше той, угнетен, непрестанно.

Дяконът е величаво строг, но е зле. Пристигналият хирург, който му направи операция, установи общо отравяне на кръвта. Борейки се със страданието, дяконът се мъчи да се ободри. По негова молба Нина Яковлевна донесе в стаята му грамофон. „Херувимската“ на Чайковски се сменява с плоча с ектении на столичния протодякон Розов.

Ферапонт се мръщи:

— Слабо, слабо — каза той. — Когато аз служих в Исаакий, по-добре възгласявах: самият император се олюля.

Отец Александър горестно се споглеждаше с Нина; Манечка, цяла почервеняла, подпухнала от сълзите, поднася кърпичката си към очите.

Дяконът моли да пуснат любимата, му плоча. — Гришка Кутерма и девицата Феврония от „Град Китеж“. Знаменитият певец Ершов дава реплика на девицата Феврония:

— Като поведох рат татарска,

на тебе — заръчах на всички да кажеш…

Девицата Феврония пита изплашено:

— На мен ли си заръчал, Гришенка?

— На тебе…

— Ох, страшно, Гришенка, Гриша,

не си ли антихрист ти?

— Какво думаш, княгиньо.

И трогателно, с нервен напън, който тутакси залива всички слушатели, Гришка Кутерма откъсва кървави думи от сърцето си:

— Чисто и просто аз съм пияница!

Много сме такива ний в света:

сълзи пием ние с крини,

придружени със въздишки.

Ответните думи на Феврония — „Не роптай срещу съдбата си, в туй е великата тайна божия“ — вече почти никой не слуша. Всеки си представя ясно, че този пропил се съвсем, но с детски чисто сърце умиращ дякон Ферапонт има същата проклета съдба, както и жалкият, погубил душата си Гриша. Най-ясно от всички чувствува това самият дякон. С неизразима тъга, която се строполява върху него подобно надгробен камък, той върти диво големите си, възпалени, дълбоко хлътнали очи и широката му уста трепере, криви се. Последното отчаяние, пронизало цялото му сърце, вдига ръцете му нагоре (лявата му ръка е в шина), е цвилещ вопъл, от който изведнъж на всички става страшно, той втиква мазолести пръсти в косата си и цял се тресе от студени, като шумолящ санан, сухи ридания.

Плочата свършва. Влиза хирургът. През истеричните, сподавени хлипания на събралите се той казва сърдито:

— Вълненията са вредни за болния.

Нина вдига към него просветлени, пълни със сълзи очи, и отново скрива лице в кърпичката.