Вячеслав Шишков
Угрюм река (124)

17

Есенната нощ настъпваше тъмна, люта, страшна.

Пияните улици виеха с вълчи вой, разговаряха помежду си и с гората отвъд реката чрез рева на хармониките, разгулната песен, предсмъртното хъркане на убиваните, страшния вик: — „Помощ, спасете ме!“

Полицията я няма, полицията се е скрила. На буйството, на блудството, на кървавите схватки — свобода. Онези, които ценят своя живот, са се сврели в къщи като мишки. Онези, които ценят златото, осакатяванията, смъртта, тършуват из мрака. В големите къщи са се изблещили ярки светлини. В къщурките мъждука слаба светлина като вълче око.

Набъбналата от скандали тъмнина се люшка от край до край. Всичко е в движение: къщите танцуват, в къщите танцуват. Изгрухтя шопар. Вдига врява с пиянските си ругатни някаква бабичка. Хлапетии на черен рояк се носят със свиркане. Дерат се от лаене заключените по зимниците зли кучета.

Пияна банда от громовските брадати златотърсачи, прегърнали се през вратовете и загребвайки прах с преплитащите се крака, цепят право напред, препречили пътя като стена.

— Ей, хора! Къде е кръчмата? Покажи кръчмата!

— Гуляйте, прелетни птички! Карай докрай, пасмино неудържима!

— Ганша, запявай!… Мишка, гръмни с хармоничката.

Изтрещя, озъби се в тъмнината с всичките си клавиши ревящата хармоника, озъбиха се, дъхнаха на бъчва раззинатите уста и весела частушка се запремята във въздуха като побъркан заек от баир.

Голямата къща на Сила Митрич, кръчмаря, е на самия край, до водата. Тясната странична стена на къщата се губи като подпора на мост направо в черните вълни на река Болшой поток. Над равнището на водата в стената има тясна задна врата. Тази врата е разбойническа: до вратата — вир, два сажена дълбок.

Семейството на стопанина е горе. Там е мрак и тишина. Затова пък на долния етаж, дето е кръчмата, е светло и весело. Обширен, нисък, с тъмни гредоредни стени салон. Три големи ярки лампи. Кръчмарски тезгях. Зад тезгяха — опрял шкембе в касата — плувналият в тлъстини кръчмар Сила Митрич. С жилетка, със синя риза; през шкембето — верижка. Косата му е напомадена и благочестиво сресана на прав път. От голямата брада и червеното бузесто лице също лъха благочестие. Очички тесни, позамижали. Гласец мазен, тъничък, с язвителна пресипналост. Когато е нужно, тези сладникави очички могат да убодат силно, а гласецът да зазвучи жестоко и твърдо.

Петимата музиканти: двама цигулари, хармонист, тръбач и барабанчик — уморени, пияни, потни блъскат с бесни звуци мръсния, просмукан с кръчмарска отрова въздух. Пияни, потни, уморени момци, жени, моми, мъже и плешивоглави старчоци се друсат в похотлив танц.

— Карай по-живо… Бясно! — пристъпва, като плете крака, богатият спиртоносец, безносият Тузик. Той отдавна е хвърлил дрехата си, лицето му пламти, пот се стича като град, дланите му са мокри, четирите часовника в джобовете на атлазената жълта жилетка, верижките, пръстените, халките дразнят жадните очи на гуляйджиите. Месестият му корем е увиснал до колене, под корема се мяркат късите кадифени крачета. — Ех, малина, ягода… Жени, моми! Разширете кръга!… Не виждате ли кой играе? Аз играя!

— Дръж се, Исай Ермилич! Давай! Давай!… — подвиква една жена — циганка с широк задник и тръска сребърните обръчи на ушите си. С ръце на кръста, като повдига нагоре ту дясната, ту лявата си ръка с кърпичка, тя ситни с крака на място и приближава едрите си гърди към безносия. — Ох, ще те изгоря! Давай! Давай!… — пищи разюздано жената. Плесна с кърпичка безносия по рамото, бутна го по ребрата с гол лакът, отметна глава, примижа, отвори белозъба уста и със страстна усмивка, като все така ситнеше на място, заплува назад.

— Давай! Давай!… — гъгнеше безносият. — Давай по-бързо!…

— Давам…

Той изцвили, като мека топка се дотъркаля до шестпудовото женище като Дионис към менадата, подхвана я под задницата и под врата със силните си ръце на горила. — „Давай!“ — „Давам!“… — издигна я над главата си като перце и през стената на разстъпилите се зяпачи я понесе сякаш мечка теленце към страничната врата, в килера.

— Ох, ще те изгоря! Ох, ще те изгоря! — стенеше жената с разгарящ се смях, като се извиваше и риташе към тавана с крака в червени чорапи.

Свиркане, врява. Хоп-хоп, хоп-хоп! И в кръчмата нахлу бандата на Филка.

— Ей, кръчмарю! Сила Митрич… Водка!

— Зеле! Квас!

— Шампан-ско-о-о!

До тезгяха тъпканица. Звънкат в тезгяха рубли, петдесет копейки, златни петрублевки, шумолят хвърляните на показ банкноти. Кръчмарят с широка като лопата ръка непрекъснато сгриба като боклук парите в чекмеджето. Ресто не връща, пък и никой не иска ресто. Плюскат водка, коняк, вино жадно, с бълбукане в гърлото, като изгорели от жажда.

Действувайки с лакти, Филка едва се провря с бандата си до кръчмаря:

— Сила Митрич!… Буре водка… За цялата компания. Па ако ще да ми падне кратуната от раменете! Хайде! Слагай бурето направо на пода посред кръчмата… Хей, хорица! Насам — поевтиняла е!…

Запъхтеният топчест Тузик със златните верижки и пръстените се дотърколи до кръчмаря:

— Сила Митрич, две думички само. Ето ти портфейла… Вътре са осем хиляди и сто. Провери.

— Вярвам, Исай Ермилич, вярвам, миличък.

— Прибери го… Пред хора ти го давам… — И безносият Тузик предаде на кръчмаря издутия портфейл от свинска кожа. — А за нас, разбираш ли, в стаичката — винце, мезенца, разни шоколадени сладкиши. А-а… Филя, приятелю! И ти ли си тука?… Пък аз съм със Стешка… Ама хубавица! Чак слюнки да ти потекат… — Той плю и избърса изкривената си уста с ръкава на копринената си риза. Безобразното му лице беше гнусно със своята похотливост.

А бандата на Филка седна на пода около бурето и зарева песни.

Главо, главо ле моя, ти буйна-а-а…

ех, дали ще те нося аз дълго-о-о… —

ревеше тъжно бандата на Филка Шкворен старата жална песен. Самият Филка, изкривил уста и хванал брадата си с ръка, подръпваше широките си рамене и също пригласяше с грапав бас, тръскаше глава и плачеше.

По ъглите, проснати на пода, се прегръщаха пощурели от водката мъже и жени. Сръчните хайдушки ръце на жените успяваха да очистят до прашинка джобовете на златотърсачите.

Газта догаряше в лампите. Стъмняваше се. През вратата се подаде от улицата мустакатата мутра на урядника, подушил въздуха, заби остър като свредел поглед в изпотения, измъчен кръчмар, в капналите от умора прислужници и изчезна.

Чашите сновяха сред бандата. Бурето пресъхваше.

Иля в гроба пръстчица студена-а-а…

мен горкия навеки ще скрие-е-е… —

ревеше с цяло гърло бандата, като хващаше за краката притичващите жени и момичета. Филка плачеше и бърбореше:

— Хорица-мушици… Милички мои… Обичам хорицата!

— Господа гости! — завика кръчмарят, изкачи се тежко на тезгяха и натисна звънеца. — Минава вече два часът през нощта!… Заповядаха ми да затварям… Полицията идва… Бъдете така добри да се разотидете. Хайде, живо, живо, живо!

Петима яки прислужници, наети от кръчмаря специално за дните на гуляя, изблъскваха, изхвърляха през вратата, влачеха за краката спящите по оплютия, полян с вино и кръв под. Изхвърлен беше и Филка Шкворен.

Помещението се очисти. Убити, слава богу, нямаше. Кръчмарят се обърна с лице към иконата, поклати благочестива глава и три пъти се прекръсти набожно. Даде на прислужниците по пет рубли и по бутилка бира.

— Утре от сутринта, момчета — рече им той.

Прислужниците — местни момци с бели престилки — си отидоха, като подрънкваха пълните си със сребро джобове. Двете прислужващи момчета и старата едноока миячка метяха пода, прибираха изпотрошените съдини и бутилки, внасяха всичко в кухнята.

От килера долиташе пискливият смях на пияната Стеша и грубото гъгнене на безносия. Най-после всичко стихна. Само зад стените на кръчмата ревеше със стотици гърла страшната пиянска нощ.

Отдолу по пода лекичко почукваха. Кръчмарят проверяваше прихода и бърбореше. „Две хиляди осемстотин деветдесет и седем, две хиляди деветстотин“ — а в отговор чукна три пъти с ток по пода: „Ей сега, де… чувам“.

В килерчето е тихо. Кръчмарят отделяше стотарките надясно, а златните — в една тенекиена кутия от бонбони и продължаваше да брои прихода. После извади от пазвата си портфейла на безносия, надникна в него, лизна набързо с поглед иконата, въздъхна, отново пъхна портфейла в пазвата си и на пръсти — към килерчето.

Наведе се и почна да наднича през дупката в килерчето. А вратата по челото: хлоп!

— Ти какво правиш тук?

— Ами аз, Исай Ермилич… Такова… как да река… — взе да го усуква с мазен гласец кръчмарят. — Да проверя да не ви направи нещо Стешка… Де да я знаеш?… Предпазливостта не вреди. А аз трябва да отговарям за моите гости… Хи-хи-хи!…

— Глей каква е антиресна. Полюбувай й се… — разтвори вратата безносият. На кревата се беше изтегнала в дълбок сън полуголата Стеша.

— Същинска лакерда… Исай Ермилич… — млясна кръчмарят.

— А аз отивам при кума, при воденичаря.

— Знам го, знам… Не е ли опасно? Нощ, скандали, Исай Ермилич.

— Не ме е еня! — И безносият като с железни клещи стисна с два пръста кръчмаря за рамото.

— Ох! Ох!… — изви се кръчмарят и от болка приклекна едва ли не до пода. — Бая силица имате… Не желаете ли да пийнете нещичко на тръгване?…

— Не.

— Защо? Една вишновчица…

— Не.

— В такъв случай, благоволете да получите парите си…

— Давай ги, братко, давай ги, Сила Митрич.

— Заповядайте при чекмеджето, Исай Ермилич. Вашето портфейлче е там…

С дългата си дреха безносият тежко стъпи от другата страна на кръчмарския тезгях, към чекмеджето. Кръчмарят отвори чекмеджето и зашари с очи, сякаш търсеше забуталия се някъде портфейл.

— Колко ти дължа за пиенето?

Ликът на кръчмаря изведнъж цял се промени, тръпки полазиха по гърба му. С твърд и жесток глас той каза:

— Все някак ще уредим сметката — и силно натисна лоста под чекмеджето.

Под краката на безносия Тузик мигновено се разтвори люкът, на който стоеше, и Тузик тежко се строполи под пода. Той долови в мрачното подземие мътната светлина на фенер и глух, гукащ глас:

— Честит празник, Исайка, дяволе!

Разярен и изстинал от ужас, безносият се изправи по мечешки на задни крака и с мъртва хватка докопа някого за гърлото. Но тилникът на брадвата тутакси пръсна черепа на скитника…

На краката на съблечения до голо треперещ труп бързо вързаха тежък камък.

— Отваряй! — гукна неизвестният глас.

И трупът беше изтласкан през един таен отвор в стената направо във вълните на Болшой поток.

Ръцете на кръчмаря се тресяха, в ушите му звънкаха жълтици, зъбите му тракаха. От улицата на вратата се почука силно. Влезе пиян Филка Шкворен.

— Тузик тука ли е? Ах, отишъл си? И парите е взел?

— Ами да… Разбира се…

— А мен ме биха, разбираш ли… Ограбиха… Само че и аз не съм вчерашен! — Филка измъкна от пазвата си окървавен нож и се закани към улицата.

Като страшно едро плашило той стоеше върху затворения люк срещу кръчмаря. Цялото му лице беше потънало в кръв. Дясното му око беше отекло. От косата по дясното слепоочие и по скулата течеше кървава струйка.

— А аз, разбираш ли, гуляя… И ще гуляя! — удари Филка по тезгяха с пестник. — Само че аз умната. Двама май че очистих… Ама и мен ме цапнаха. Едва офейках… И утре ще гуляя цял ден… Но златото няма да дам, мискини, няма да го дам! — И Филка отново се закани към улицата с ножа. — В торбичката може да имам за двайсет и пет хиляди! Да, може да съм и по-богат от Тузик!… Ама ми е тежко. Повярвай, Сила Митрич… Тежко… Мъка, разбираш ли, мамицата й! Ех! — И Филка пак тропна по тезгяха.

— Не трополи… По-добре пийни и лягай да спиш. Уморен съм, спи ми се, та умирам.

— Не, Сила Митрич, няма да легна! Защото мъка ми е… Душата ми вие… Ще ида да гуляя. Във водка ще удавя душата си. Черна е моята душа. А ако ме пречукат, помоли се на бога за душицата ми. Убиец съм аз, дявол… Убиец!… — Филка изкриви уста и закри с лапа рунтавото си лице.

— Златото у тебе ли е?

— У мене… Ей го… Вземи го на съхранение. Аз съм прост човек… Вярвам ти. Аз, братко, в Тамбовска отивам да се женя.

Кръчмарят тропна три пъти с ток по пода:

— Дай го, дай го, братко… Дай го… Па няма какво да ти е мъка… И аз, братле, съм убиец… Майната му… Ей сега ще те оженят — рече кръчмарят и натисна лоста под тезгяха.

Филка Шкворен също така бързо се прости с живота. В дълбокия стъклено-червеникав вир сега той стоеше редом с веселия Тузик без мъка, без злоба в сърцето. С тежки камъни на краката, които залепваха стъпалата на труповете за дъното, двамата златотърсачи, подвластни на течението на реката, лекичко мърдайки ръце, изискано вежливо, като никога приживе, се покланяха един другиму. Те учудено се оглеждаха един друг със своите ослепели очи, силеха се да си кажат нещо — може би нещо мъдро и добро — и не можеха да го кажат.

 

 

От сутринта екливо изсвирваше параходът и свикваше заминаващите. Мрачни, пребити, ограбените хора почнаха малко по малко да се смъкват към пристанището. Пестеливите, сериозните работници — те бяха огромно мнозинство — нощуваха на шлепа. Тази трезва човешка маса посрещаше пияниците ту със злобен, ту с презрителен присмех. Мнозина от ограбените гуляйджии, които две, три години бяха пестили, за да се върнат в къщи като състоятелни и почтени хора, сега, след като си бяха отспали, изпадаха в пълно отчаяние: скубеха косите си, ту със сълзи се молеха богу, ту богохулствуваха в безумство, ридаеха като слаби жени, молеха другарите си да ги убият, разбиваха главите си в стените, в умопомрачение се хвърляха в реката.

Тая сутрин улиците на хайдушкото село Разбой бяха страшно тихи, траурни. Влачеше се — плуваше неотминаващ облак. Синята небесна вис помръкна. Грешният въздух е пронизан от тънките нишки на студения дъжд. С мрачно крякане, сякаш някой набива пирони в ковчег, прелита косо ято зловещи птици. Унил камбанен звън, който пада твърдо от камбанарията в бездната на скръбта и подличкия ужас, призовава хората на очистителна молитва. Ала богомолци няма. Никой няма да се прекръсти: душата и ръцете са налени с олово. Дори Филка Шкворен направи опит под водата да се прекръсти, но безволната му ръка се спря насред път.

Вредом униние, вредом мъртвило. Страхът пред стореното и лютите сенки от вчерашните разгуляли си страсти-страдания притиснаха плътно целия живот в селото. Тежко, тежко ти, разбойническо село Разбой!…

Затуй пък стражарите бодро кръстосваха из селото със съзнанието за докрай изпълнен дълг. Най-радостен от всички се чувствуваше напереният урядник, получил от кръчмаря на четири очи петстотин рубли.

Документите на заминаващите бяха проверени от полицията. В два часа през деня параходът замина. В душата на беглеца Страшчалов е радостна музика. Филка Шкворен, когато параходът минаваше покрай него, се опита да се хване за колелетата, опита се да извика: „Братлета, вземете ме в Тамбовска…“, но параходът отмина с безчувствено пъхтене.

От следствените власти и полицията бяха вдигнати от селото и от покриващия мерата шубрак осемнадесет пресни трупа. В болницата попаднаха осем души осакатени. Тридесет и трима души лежаха в дранголника.

Страстите се уталожиха, скоро ще премине и страхът. Но тежките страдания, включени и в страха, и в страстите, задълго ще останат в злопаметното съзнание на народа.

Река Большой поток се слива някъде през подземните недра с Угрюм-река.

И всички води на света в края на краищата се стремят към предвечния Океан.