Вячеслав Шишков
Угрюм река (122)

15

Тази вечер у Нина Яковлевна седяха десетина гости. Влезлият Андрей Андреевич Протасов съобщи, че Ибрахим-Оглу наистина е бил убит в една престрелка между мините „Нова“ и „Достан“. Отец Александър се прекръсти с облекчение: „слава богу“, а Нина, опечалена, бързо се скри в спалнята и там направи пред иконата три ниски поклона за успокоение душата на убития: Нина чувствуваше към черкезина безкрайна признателност. Когато отново влезе при гостите, коварният инженер Протасов, разбрал защо излиза Нина, добави:

— Но работата е там, че Ибрахим-Оглу е жив. Поне преди един час го е видял Иля Сохатих, когато бързал за пощата да изпрати в столичните вестници някакви свои собствени тайни обявления. Като че Ибрахим с шайката си препускал по улицата.

— Ах, не — каза Нина, като бършеше устата си с кърпа. — Това беше една пияна тълпа спиртоносци, вмъкнали се в нашата градина. С тях беше безносият Тузик. Те ни отмъщават, защото стражарите преследват незаконната търговия със спирт.

Свещеникът съобщи за смъртта на отец Ипат в село Медведево:

— Втори удар, след него трети и… душата на праведника отлетяла в страни неизречени.

После се завърза словесен бой между свещеника и Протасов. Боят беше в пълен разгар.

— … съвсем не. Напротив… — завършваше своите възражения Протасов. — Социализмът се стреми да направи, тъй да се каже, тъмните сили на природата съзнателни, справедливи, а борбата за съществуване да превърне в братство между народите. Оттук, при малко фантазия, Александър Кузмич, не е трудно да си представи човек социалното устройство на бъдещата държава…

— Никак не ме блазни да бъда във вашия бъдещ строй един клавиш на пиано, та да ме удрят с пръст и да свирят с мен кучешки валс — пъхнал ръце в ръкавите на расото си, възбудено крачеше назад-напред отец Александър. — Но аз, може би не желая вашия валс, аз може би искам да пея „Дубинушка“. Може би искам да мълча.

— Да, да — подкрепи Нина свещеника.

— Вие изобщо няма да бъдете клавиш — спокойно му възрази Протасов. — Вие ще бъдете колело в колосалния механизъм, във великия човешки колектив, може би най-полезното колело.

— Да, да — подкрепи Нина и Протасов.

— Ами ако не искам да бъда никакво колело, дори и полезно? — обърна се капризно към Протасов свещеникът. — Защо искате да ме затворите зад някаква златна решетка на благоразумно благополучие? Но позволете ми наистина да си остана макар птица, макар гарван и да вия своето гнездо на онова дърво, на което си искам, и в оная местност, която съм си харесал от висотата на своя полет. Или вие желаете да посегнете и на природата във всичките нейни прояви? Кажете, мога ли да бъда гарван, мога ли да искам?

— Вие започвате да говорите като Достоевски и при това в периода, когато е бил най-реакционно настроен — мъчеше се да ухапе свещеника раздразненият Протасов. — Вашето възражение е философско плагиатство.

— Може би, може би. Но щом съм приел мислите на Достоевски, те вече стават мои мисли. Е, да, като Достоевски. Но нали Достоевски е Монблан, огромна планина, която не можеш да заобиколиш. А във вашите буци човек може само да се препъва. До Монблан като приближиш, ще ахнеш и непременно ще вдигнеш глава нагоре… Непременно — нагоре! Ако искаш — изкачи се на планината, за да видиш хоризонти. Ако искаш — заобиколи през блатото и се препъвай в ботруните на съвременността.

— Хайде де, така ли смятате? — свали пенснето Протасов и счупи три кибритени клечки, докато палеше цигарата си. — Но имайте предвид, уважаеми господине (свещеникът се намръщи), че през време на геологически пертурбации вашият Монблан може да се катурне с главата надолу и там, дето е стоял той, да стане езеро, блато. А вчерашното блато може внезапно да стане нов Монблан (скришом от свещеника, Нина се усмихна поощрително на Протасов). А ние приближаваме тъкмо към онова време, когато в пластовете на човечеството трябва да настъпят най-грандиозни пертурбации на духа. Тогава всички ценности ще бъдат преоценени и сегашната ваша правда ще потъне в тресавището на невъзвратимото. — Протасов стана и закрачи бързо, като постоянно вдигаше ръка нагоре с изправен пръст. — Тогава ще се издигнат нови планини, ще се открият нови хоризонти, просторни, невиждани!

— Ами ако аз не искам тези ваши нови геологически пертурбации? — със сърдит глас, но с престорена усмивка в ожесточените си очи възкликна свещеникът, като се спря, изправи се на пръсти и силно тракна с токове по пода. — Ако аз не желая пертурбации?

— Отдръпнете се настрана, за да не ви затрупа…

— Ами ако не искам да се отдръпвам? — И като се закрепи още по-здраво на пода, свещеникът упорито разкрачи крака. — Мога ли да искам, или не? Вие не ми отговорихте…

— Ако вашето искане не е в разрез с интересите на масите, то е законно. — Протасов отиде бързо до бонбониерата и хвърли в устата си един шоколадов бонбон.

— Ха, масите!… А какво е маса? — свещеникът също се приближи до бонбониерата и също хвърли един бонбон в устата си, но той се заплете в мустаците и падна на земята. — Масата отива винаги натам, накъдето я водят. — Отец Александър вдигна бонбона, издуха го и го сложи в устата. — Масата винаги е имала вождове: отначало варягите — Рюрик, Трувор, а после домораслите Ивановци. (Протасов сърдито седна, улови се за дясната слабина и болезнено изкриви устни; новият, пристигнал от столицата лекар-психиатър пушеше пура; Нина я хвърляше ту в огън, ту в студ.) Геният мисли, а мравките осъществяват. Аз противопоставям гения на масите, личността на тълпата. Мен ме интересува въпросът: докъде би стигнало човечеството, ако то нямаше своите Колумбовци?

Свещеникът също седна и нервно почна да смърка емфие.

— Човечеството непременно ще стигне там, където го зове инстинктът на свободата — отговори Протасов с уморен глас. — То ще роди своите еднокръвни гении, ще стигне чрез упорита борба до разкрепостяване — физическо и нравствено. То ще стигне до своето собствено щастие.

— А какво… а… а… а какво е това щастие? — запита свещеникът, като цял се смръщи, за да кихне, но не кихна.

Протасов потърка чело, отвърна:

— Щастие е може би равновесието между разумните желания и възможността за тяхното задоволяване.

— Така, съгласен съм… — Свещеникът пак извади кърпата си, пак цял се смръщи, но не кихна. — Но, позволете… щом всички желания…

— Разумни желания.

— Щом всички разумни желания са задоволени, значи, аз съм спокоен нравствено и физически. Аз съм част от колектива. И всички останали части от колектива, следователно и колективът като цяло е нравствено и физически спокоен. Нали така? А къде е борбата, къде е вашият стимул за движение на човечеството напред? Всички минуси са задоволени с плюсове. В резултат — нула, застояло блато, стоп машина — сит свински живот. Така ли е, или не е така? — Свещеникът улови два бонбона от бонбониерата, отвори уста, за да ги хвърли на езика си, но изведнъж трепна цял, неочаквано кихна. Бонбоните паднаха на пода. Всички се засмяха. Прихна и Протасов.

— Не, уважаеми господине — каза той сухо, потиснал неволната веселост, — вие сте абсолютно неправ. Какъв свински живот, какво блато? Вие забравяте, че мисълта, въображението, фантазията са незадоволими. Любознателният дух на човека вечно жадува за нови хоризонти.

— Аха? Мисълта, фантазията?… А аз все пак не мога да призная вашето бъдещо социално устройство — натъртваше остро думите свещеникът, а очите му святкаха, — защото при него ще бъде отнета свободната воля на човека.

— Но, отче! — възкликна мълчалият през цялото време психиатър Аперцепциус. — Вие забравяте, че в природата изобщо не съществува свободна воля.

— Как така не съществува?

— Свободата на волята при човека винаги е условна — побърза да добави Протасов. — Тя зависи, Александър Кузмич, от борбата на страстите с разсъдъка и от хиляди други причини… Но как да не знаете това? Още Волтер говори за него…

— Ние, отче, живеем в света на причините и следствията — подзе Аперцепциус с тон, който не търпеше възражения.

— Учудвам се… Но как така? — разпери смутено ръце свещеникът. — Свободата на волята — това е коренът на всичко, това е китът, на който се крепи целият смисъл на вселената. Не грешите ли вие, млади човече?

— Първо, не съм толкова млад: вече карам четиридесет и осмата година — усмихна се черновеждият, с младежки бледорозови бузи доктор и с лъснал едър, до голо избръснат череп. — А, второ, като психиатър, извинете, длъжен съм да ви разясня, че така наречената свобода на волята — е илюзорност, това е само субективно-психологическо понятие.

— Как така?

— Но повярвайте! — и психиатърът, от многоумните висоти на своите специални знания, погледна глуповато свещеника, като че ли е ахмак. — Първо, представата за свободата на волята се ограничава от самата физиология на главния мозък, като субстрат на душевна дейност! Второ, от нашето съзнание са скрити всички истински мотиви и целият механизъм на процеса, който…

Нина нищо не разбираше. Ставаше й скучно от тази научна дрънканица.

— Пък и въобще — прекъсна инженер Протасов психиатъра — вашите мисли, Александър Кузмич, сега са съвсем остарели. Може би някога и да са имали резон д’етр^[1], но сега, повярвайте ми, те никому не са нужни.

Разговорът се изчерпа. Цял зачервен, свещеникът раздразнено мърдаше вежди и леко се усмихваше.

Влезе домашният лекар с тъмните очила и показа на психиатъра ведомостта със странната резолюция на Прохор Петрович.

— Може ли да видя болния? — попита психиатърът, поклони се на Нина и се запътиха заедно с доктора към кабинета на домакина.

Влезе си в стаята и свещеникът. Гостите също се разотидоха.

— Нина Яковлевна, скъпа моя, мила моя приятелко — тихо като сянка се приближи до нея развълнуваният Протасов. — Както знаете, след три дни аз трябва да замина. Това много ми тежи.

Нина наведе ниско глава и като протегна бели оголени ръце, обгърна с тях коленете си. Кадифяната й стоманеносива рокля се спускаше на печални дипли. Тъжно клюмна на рамото й цветчето дъхава перуника.

— Още веднъж искам да те поканя с мен, Нина — произнесе Протасов, който едва сдържаше гнетящото чувство на тъга, и хвана Нина за ръката. В очите й се мярна радост, но тутакси помръкна. — Можеш ли да бъдеш моя жена?

Нина продължаваше да седи мълчалива. Тя леко помръдваше рамене. Брадичката й се притисна плътно до отривисто дишащите гърди. Пръстите й потрепваха. Обсипаният с елмази голям изумруд на пръстена сияеше под сноповете електрическа светлина. Беше я срам да гледа Протасов в очите. Той забеляза това и също наведе очи.

— Чакам отговор — навел глава, с някакъв обречен, е трагична нотка глас проговори Протасов.

Изумрудът на пръстена мигна със светлини и угасна. Пространството изчезна. Въздухът се втвърди.

— Не, Андрей — пряко сила каза Нина.

 

 

След здрав сън Прохор Петрович, подвил левия си крак, седеше в кабинета до масата, четеше една книга, въртеше на пръст перчема си.

— А, здравейте! Вие — да ме лекувате ли? Отлично. Пиете ли? Хайде да пийнем. Този не дава, моят де, Иполит… Как се казвате?

— Доктор на медицината Аперцепциус, Адолф Хенрихович.

Широкоплещест, с бял вълнен костюм, психиатърът надникна в книгата:

— Аха! Гогол? „Вий“? Оставете тази глупост. По-добре вземете, да речем, „Старовремски помешчици“. Не бива да пиете… Глупости!… Утре ще ви прегледам. Вие сте здравеняк. Просто сте се отпуснали. Не бъдете жена! Душевен имунитет трябва… Морфинът по дяволите, кокаинът по дяволите. Нека скитниците го смъркат.

Прохор преглътна придошлата слюнка и се усмихна виновно.

— А аз все пак съм болен, докторе. Натрапчиви идеи ли, знам ли… Как му викат по лекарски? Днес видях черен човек. Ей там, до камината, три пъти.

— С какво се занимавахте?

— Ей същите тези ведомости преглеждах. Около пет часа наред.

— Аха, ясно. Законът на контраста. За този закон още Аристотел говори. Ако аз се втренча не пет часа, а само пет минути в бялата хартия, а сетне пренеса погледа си към кахлите, на тавана — непременно ще видя черно. Законът на контраста. Глупости.

— Значи, може да гаврътна конячец? Една чашчица… — пак преглътна слюнката си Прохор.

— Не, не може. — Психиатърът препрочиташе внимателно резолюцията на Прохор Петрович върху ведомостите. Погледът му се препъна като в резка върху подчертаното със син молив име „Юрий Клоунов“. Психиатърът запита: — Ами да речем, клоун не видяхте ли днес?

Прохор насочи пръст към психиатъра, изсмя се радостно и викна:

— Видях! Бога ми, видях!… Син… Та ние се познаваме с него. От Чинизели. Миналата година с него в Питер у Палкин погуляхме. Но как така… — Психиатърът го гледаше отблизо, без да се усмихва, право в очите. Прохор се смути. Попита плахо: — Откъде знаете за клоуна?

— Много просто… Законът на асоциацията. Негативни образчета. Ами Синилга? Що за птица е?

— Ами просто така… Щуротия — пак се смути Прохор и кой знае защо, погледна под масата. — Още на младини… Шаманка. Гроба й видях.

— Така, така. Негативчета, позитивчета.

— Какви негативчета?

Психиатърът го гледаше в очите със сивите си очи, после помърда покрай носа му наляво-надясно с пръст и рече строго:

— Никакви илюзии, никакви илюзии. Пред вас е лекарят. Да, да! Лекар, а не сатана, не дявол, не Синилга. Елате на себе си. Хайде!

Прохор сключи вежди. И двамата се гледаха в очите и се мъчеха да се сплашат един друг. Езикът на Прохор затрепера и левият му клепач малко се затвори.

— Аз от никого не се страхувам. — Прохор засука мустаци и отново надникна под масата. — Но слушайте, Адолф Хенрихович!… — И очите на Прохор заскачаха от предмет на предмет. — Мене крайно ме учудва подобен метод на изследване на един луд. Извинете, вие не сте ли конски доктор?

— Драги Прохор Петрович — хвана го за ръката психиатърът. — Какъв луд сте вие, по дяволите? Та вие съвсем нормално разсъждавате. Вие сте гениален човек.

Прохор измъкна ръката си от ръцете на психиатъра, стана, изправи се, сложи ръце на хълбоците:

— Много жалко, докторе, че не бяхте на моя юбилей. Много жалко… — И важно седна.

— Ами защо ходите при пустинниците?

— Просто от глупост — започна да върти очи Прохор. — Исках… И аз не зная какво исках. Тежко ми беше. С жената някак си не вървеше, с работниците. С финансите съм малко зле. Крият от мен, но аз всичко виждам… И все пак, какво означават тези ваши негативчета?

— От естествени науки подразбирате ли нещичко?

— Да, чел съм туй-онуй — отговори със запъване Прохор.

— Добре тогава — смукна психиатърът от цигарата и седна по-удобно. — Централната нервна система, в това число и сивото вещество в кората на главния мозък, съдържа един милиард и двеста милиона нервни клетки и пет милиарда нервни влакна. Ето ви дейните елементи, ако щете — негативите. В тях са отпечатъците от впечатленията, библиотеката на паметта. Разбирате ли ме?

— Естествено, разбирам ви. И много внимателно ви слушам.

— Великолепно. Много се радвам. — Психиатърът си отбеляза нещо в бележника. — Те, тези отпечатъци, тези негативчета, мълчат дотогава, докато свързаният с тях психически процес не се издигне над прага на съзнанието. Тогава започва оживление на паметта, разни Анфиси, Синилги. Изобщо — светът на лъжливите представи. Говоря това приблизително, в груба форма, за нагледност. Що се отнася…

— Ами гневът, злобата?… — прекъсна го неочаквано Прохор Петрович и между сключените му вежди се вряза надлъжна бразда. — Изведнъж ни в клин, ни в ръкав…

— Разбирам. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав се разярите? Аз имам прекрасно лекарство…

— Миличък! Предпишете ми го.

— Пребройте до десет в момент на гняв — и гневът ви ще мине. Важното е да се промени настроението.

Изведнъж Прохор извика: „Ох!“ — и дръпна крака си. Психиатърът се засмя и рече:

— Благодаря ви. Нищо ли не виждате?

— Нищо. — Прохор сви настъпения си крак и надникна под масата. — Много силно ме настъпихте по мазола. Дявол да ви вземе!…

— Великолепно — потри ръце психиатърът. — Аз ви настъпих по мазола, а вие само извикахте, нищо повече. А лудият непременно би видял змия, която го е ухапала. Вие сте здрав.

— Ха-ха — разсмя се Прохор. — Вие ще ме ударите с всички сили в зъбите и пак ще кажете, че съм здрав.

— Е, чак толкова — засмя се и психиатърът. — До такива груби методи на изследване нека прибягват пияниците в кръчмите. Но за мазола запомнете: щом видите синия клоун или дяволче с опашка, ударете с ток по мазола си и клоунът ще изчезне.

— Така ли? — зарадва се Прохор. — Благодаря. Непременно…

— Опитайте, опитайте. А сега събуйте десния си крак. Събуйте се, докторе, и вие. И аз ще се събуя.

И тримата седяха боси. Замириса на вонещо сирене.

— Ха вие най-напред — стисна силно психиатърът крака на доктора малко над петата и почна да го гъделичка по ходилото.

Иполит Иполитич завика, зарита, закиска се болезнено и в смеха си едва не падна от стола.

— Слаба воля — рече психиатърът. — Я сега мен — и протегна крак.

Докторът почна да го гъделичка по ходилото. Психиатърът стисна зъби, наду розови бузи, цял се изпоти. — Гъделичкайте, гъделичкайте — говореше той през нос.

— Тренировка — каза Иполит Иполитич. — Нервите ви са съвсем притъпени.

— Нищо подобно. — И дишайки тежко, психиатърът отпусна крак. — Имам добре закалена воля. Хайде сега, Прохор Петрович, вие.

Прохор сложи своя грамаден, доста мръсен, космат крак върху коленете на психиатъра. Психиатърът нежно прекара върховете на пръстите си по босото, мазолесто ходило на Прохор.

— Ох, дявол такъв! — отдръпна Прохор крака си. — Гъдел ме е. Я сега пак… — вкопчи той ръце в креслото, изблещи очи и сключи вежди.

Психиатърът по най-различен начин го гъделичка около минута и каза:

— Обувайте се. Всичко е наред. Браво. А утре ще ви изследваме с разни финтифлюшки: хроноскоп, тахистоскоп — с една дума, с различни психометрически джунджурии. Впрочем всичко това е вятър. Вие сте почти здрав.

Адолф Хенрихович отиде при Нина.

— Нищо особено — каза й той. — Склонността към халюцинации е придобита. От пиянство, от наркотици. Така нареченото пиянско бълнуване, делириум тременс… Яркост на представите. Но това ще мине. Вашият мъж трябва да бъде изпратен…

— Къде? — трепетно замря Нина.

— Не бойте се. Не в лудницата. Трябва да бъде пратен на дълго пътешествие, обграден с комфорт. Да речем, в Италия, във Венеция, в Испания. Трябва да бъде предпазван от сътресения.

 

 

Прохор вечеряше с всички. Той беше разговорчив, неестествено весел. Нина пък необикновено мрачна.

Прохор по никакъв начин не можеше да я развесели.

Предстоящата раздяла с Протасов покри с гъста мъгла целия хоризонт на нейния живот. Предчувствието за пълна самота, болестта на мъжа й, недоразуменията с работниците, вътрешното раздвоение в нея самата — всичко това я хвърли в света на скръбта и отчаянието.

Все по-често и по-настойчиво настъпваха примамливи моменти — да зареже всичко, да се отрече от богатството си, да вземе Верочка и за цял живот да подаде ръка на Протасов.

Сърцето й тръпнеше, разумът й пламтеше. Бог, религия, отец Александър, богатство — всичко потъваше в мъглата, а на някаква скала, над мъглите като светъл призрак сияеше Протасов. Душата й се раздира на две: съдбата забива клин в душата й, сякаш се стреми или да я убие, или да я изведе на простора на волните човешки пътища. На минути й ставаше страшно.

— Настроението ти, Ниночка, е такова, сякаш си решила тая нощ да сложиш край на живота си — силно, подчертано, така че всички да запомнят тези думи, произнесе Прохор.

— Да, като че ли — отвърна с безразличие Нина, като въздъхна дълбоко. — Адолф Хенрихович, налейте ми малко коняк…

… Късно вечерта от кантората съобщиха на Прохор Петрович, че четиристотин копачи и дървосекачи са заявили, че напускат бързите, нетърпящи отлагане работи: всички се готвят да отидат при Нина Яковлевна на нейните нови графитни обекти.

— Да не се пускат, да не се пускат! — зарева в телефона побеснял Прохор. — Аз лично ще ги разстрелям с топа всичките, тези мошеници, заедно с Кук, заедно с графитния рудник!…

Запокити слушалката и се повали омаломощен в креслото.

— Какво прави тази проститутка с мен?! Какво прави тя?! — стенеше той, като натискаше лявото си око с длан: струваше му се, че очната ябълка излиза от орбитата, а рунтавата вежда неудържимо скача нагоре-надолу. Наистина нервен тик гърчеше мускулите на лицето му.

— „И така — бръсначът…“

Прохор Петрович трепна, опули очи срещу този натрапчив, толкова неприятен глас. До камината се тъмнееше клоун с черен подрасник, с кръст на гърдите и синя барета.

— А-а-а, ти ли си? — въздъхна Прохор и видението изчезна.

Прохор опита бръснача на нокътя си. Бръсначът беше остър. Пъхна го в джоба. Излезе в градината, поразходи се. Беше синя нощ. Студеничко. Лунни сенки се бяха проснали по пясъчните алейки. Гергините са росни. Студеничко. Месецът е жълт. Небето е бледно, звездите бели. Студеничко. Студено… Бррр… Къщата спи, няма светлини. Спи Нина. Върна се в къщи на пръсти. Не забеляза часовоите на външната стълба, по ъглите, пред портите. Спомни си за тях, когато влизаше в кабинета. Вратата лекичко скръцна. Стори му се, че скърца със зъби черкезинът. Би трябвало да попита караулните. Но къде са те? Би трябвало да се прегледа беседката в градината: дали не се е спотаил там Ибрахим.

— Ама не! Ибрахим е убит — си каза с облекчение Прохор.

Седна до прозореца, поотдръпна завесата, загледа месеца. Месецът пожълтяваше и му смигваше. Прохор попипа джоба си. Бръсначът е там, в джоба. Той би могъл да удуши жена си, но не… По-добре да й пререже гърлото, както е сънена, а бръснача да тури в ръката й. Съвсем естествено. Сама. Душевно състояние през време на вечерята — мрачно, унило, и неговата ловко, тъкмо на място произнесена фраза, която чуха всички: и отец Александър, и двамата лекари — ще отклонят всякакви подозрения от Прохор. А и нейният отговор: „Да, като че ли“ — този отговор също чуха всички и всеки го е разшифровал: „Да, като че ли тази нощ аз ще сложа край на живота си“. Великолепно, съвсем естествено. Във всеки случай той, Прохор, не е глупак, не е луд, той е обмислил както трябва всичко. Той прави това съзнателно, трезво. Той се е готвил за това цяла година. Жал ли му е за Нина? Да, жал му е, но не много…

— Но инак не мога, не мога — говори той на жълтия месец. Усмивката на месеца е по-широка. — Знам, най-важната мина „Нова“ скоро ще ми я отнемат. А може би вече са я отнели, само че не ми казват. Навсякъде загуби. Протасов си отива. Нина ме разорява. Иска да развива самостоятелна работа. Ще пропилее на вятъра целия си милион. Защо тази глупачка мисли, че милионът принадлежи на нея, а не на мен и Верочка? Когато се оженихме, тя, глупачката, струваше три копейки. Аз мислено взех тогава принадлежащия на нейния баща милион и нея, глупачката, като прибавка към милиона. Това е то. Милионът е мой. На мен сега страшно ми трябват пари… Няма оборотни средства… Глупачке, дай милиона!

Ъглите на устните на жълтоликия месец увиснаха, усмивката му се вкисна, светлината му стана жалка.

— Ха, Нина… Някаква си Нина, проститутка, божа кравичка. Аз не й вярвам. Предупреждавах я няколко пъти. Е, какво да правя тогава? Аз ли да загина?… Но не ми е жал за мене, жал ми е за работата. И — нека тъй да бъде!…

Прохор пристъпи към изхода, с всички сили повдигна вратата за дръжката на бравата, за да не скърца, и безшумно излезе в коридора. Промъкна се пет крачки, седна на пода, събу се, тръгна по-нататък. От стените на коридора лъхаше насреща му сънен студ. Всеки прозорец, обърнат към лунната нощ, туптеше като сърце, ритмично, подскачаше в такт с крачките на Прохор. От стените излизаха някакви „дяволски“ токове.

Прохор попипа джоба си. Бръсначът е на мястото. Враждебни токове, вибрации танцуващи електрони се въртяха, сгъстяваха се пред входа за покоите на господарката. Потоците от замайващи вълни оплетоха Прохор, влачеха го към себе си, подир себе си, в себе си, мамеха го към онези стаи, дето беше Нина. Той вървеше и не вървеше, спеше и не спеше. Само да тропнеше внезапно някой, да му викнеше „стой!“ — би паднал от страх, а може би би умрял от разрив на сърцето. Той беше вън от своята воля, не на себе си, той беше като лунатик…

Всеки мускул, всеки нерв на Прохор подсъзнателно е напрегнат докрай. А в помрачената мисъл се вплиташе безсмислица: „Лъжат, че Савоска е жив, аз убих Савоска с камък по главата“. Прохор усети в устата си остър вкус на кръв: „Свикнал съм… Не е страшно да убиваш. Всичко зависи от целта. Ако е нужно — ще убия. Човекът е животно. Не ми е жал нито за един човек в света. И за себе си не ми е жал.“

Прохор мина през трапезарията, през гостната, премина будоара, движеше се като слепец, през вечна тъмнина. Вървеше и не вървеше, спеше и не спеше.

И изведнъж огромен пламък, много приличен на стихийния пожар в тайгата, шибна душата му, гъстата тъмнина на съзнанието му. Прохор-слепецът мигновено прозря под ударите на светлината и мигновено отново ослепя: така ярко му се стори кроткото като мише оченце сияние от фитилчето на кандилото.

Креват и креватче. Дишането на детето е спокойно. Бавачката дишаше с промлясване, с бълнуване. Отведнъж Прохор цял се размекна. „Стаята на Верочка“. Свали от стола някаква вещ, като че пантофките на щерка си, и седна, протегнал ръце на коленете си.

„Боже мой! Стаята на Верочка. Но как съм могъл да сбъркам?“ Той кокореше очи, пробуждаше се. Ръцете му трепереха. Николай чудотворец му се заканваше от иконата много строго: „Махай се, наглец, махай се!“

— Кой е?

— Аз, бавачке — отговори Прохор с отмалял шепот и почувствува — по бузите му течаха ручейчета. — Аз съм, бавачке, ей сега ще си отида… Аз при Верочка. Стори ми се, че заплака…

— Не, господарю… Не плаче. Така ви се е сторило. Тя, ангелът божи, си спи.

— Да, да… Стори ми се, че плаче. — И без да изтрива сълзите си, а само хълцайки, Прохор тихо излезе.

Вървеше по коридора. Озърташе се като крадец… Пъхна ръка в джоба. Бръсначът го нямаше.

Влезе в стаята си, запали светлината, отвори шкафа и отскочи: от шкафа излезе брадатият Ибрахим и също отскочи в нищото.

— Тю, дяволска работа!… — плю Прохор. — От себе си се плаша. — И плътно затръшна вратичката на огледалния шкаф. Отново се отрази в плоскостта на огледалото. — Да, и аз съм такъв брадат, като черкезина. Трябва да си обръсна брадата. Да, да.

Пи микстура и легна. Всичко в него трепереше и се носеше нанякъде.

Скочи бързо, намери запечатания с червен восък плик, извади бележката. Редовете бяха като кръв:

„Постъпвам с пълно съзнание. Да бъда погребан като православен. Моят ковчег и ковчегът на жена ми един до друг. Ковчегът на Верочка отгоре“.

Прохор Петрович поклати глава, цял се сви, цял се смръщи и запъшка, като че плачеше:

— Нина… Жестока Нина!… Не ти ли е жал за Прохор?