Вячеслав Шишков
Угрюм река (121)

14

„Не, слава богу, нищо… Всичко мина този път като че благополучно: Прохор Петрович се оправя“.

Така мислеше Нина, загубила завинаги, както повечето от хората, животинския инстинкт за правдоподобно предчувствие. Като причина за психическите травми на мъжа си тя смяташе неговото денонощно пиянство; и на ум не й минаваше, че здравето на Прохор е в най-сериозна опасност; не знаеше, че я застрашават беди, че и тя ходи в тъмата по острие на бръснач.

Фьодор Степанич Амбреев, изправникът, обръсна буйните си щръкнали мустаци. Сега е почти невъзможно да познаете изправника. Ако срещнете днес в тайгата спиртоносец със съответно облекло с бели противни мустачки и шарена брадица, бъдете сигурни, че това е самият изправник. Ако утре срещнете татарина Ахмет с бръснатата глава, с тюбетейка, с обица в ухото, с вързопче стока на гръб — това е изправникът. В други ден можете да видите в някой хан край шосето, сред най-различна сбирщина едрата фигура на избягал каторжник с черна рошава перука — това е пак същият този изправник Фьодор Степанич Амбреев.

За подобен маскарад никой не можеше да се досети, това знаеше само Прохор Громов. Няма го вече в предприятията изправника — за полицията отговаря новият пристав Сшибутикин. Изправникът, според официални сведения, е заминал в отпуск, в Крим.

Навсякъде, по всички обекти, във всяко селце, по кръстопътищата, във всяка човешка бърлога пъстреят обяви:

„Със съгласието на г. началника на губернията фирмата «Прохор Громов» определя за главата на избягалия разбойник Ибрахим-Оглу 10 000 (десет хиляди) рубли; отличителни белези на разбойника: възраст и т.н.

Подписал: Прохор

Громов Заверил: Пристав Сшибутикин“

Във всички заводи и в мините е усилена стражата. Домът на Прохор Петрович също се охраняваше от шестима въоръжени мъже, бивши унтерофицери. В качеството си на телохранител понякога при Прохор Петрович се настаняваше за два-три дни войнствено настроеният дякон Ферапонт. За допълнение към неимоверната си сила той вземаше със себе си и един пуд тежка желязна пръчка с топка на края: кон да удари — ще го утрепе.

На другия ден след връщането на мъжа й Нина повика коларя Савоска, разговаря с него при заключена врата, даде му двеста рубли и го закле да не казва никому за нощните страхотии в тайгата…

— Тъй вярно… Благодаря, господарке… — сияеше ощастливеният момък.

Докторът и домашните се мъчеха по всякакъв начин да предпазят Прохор Петрович от тези, според тях, глупави слухове.

— Може ли человек да има вяра на този клепоух глупав момък? — мъчеше се докторът да успокои Нина Яковлевна. — Та той се е намирал тогава в съвсем невменяемо състояние. Както се казва, глътнал си е бил езика. Един бог знае какво е могло да му се счуе и стори. Пълна нервна депресия. Който и да е на негово място…

Нина охотно се съгласяваше с това. Но ето че на името на Прохор почнаха да се получават (подхвърлени и по пощата) писма, изпълнени с ругатни. В тях неизвестните автори го наричаха „разбойник и предател на своя верен слуга — черкезина“, „пладнешки хайдук“, „убиец“; някои го съветваха „да се предаде на съда: убих, санким, невинната Анфиса, искам да понеса наказанието си“, други го увещаваха „да отиде в строг манастир, та с пост, молитва и смирение да заглади своя грях пред бога“.

Тези писма не достигаха до Прохор. Нина и преселилият се в къщата на Громови отец Александър лично прочитаха цялата кореспонденция. Домашният доктор Иполит Иполитович Терентиев също се мъчеше с всички средства „да вкара Прохор Петрович в релсите“.

Но цялата беда беше в това, че извънредно симпатичният, кротък и простичък Иполит Иполитович никога не беше се интересувал от душевни болести и отдавна беше забравил всичко онова, което бе слушал за тях в университета. Този стар петдесетгодишен ерген се беше сватосвал за три девойки, които му бяха отказали, сватосвал се беше за две почтени вдовици — и те му отказали. Обичаше страстно да играе на карти, мераклия беше на пиенето и като се налочеше, май и самият той не беше далеч от мръдване в тази дупка. Ето защо, като нямаше вяра в себе си, той препоръча на Нина да повика бързо от столицата за Прохор опитен лекар психиатър.

Скоро от Петербург се получи съобщение, че лекарят тръгва.

Мина една седмица. Прохор Петрович не излизаше никъде. Всяка сутрин, щом се събудеше, най-напред питаше:

— Какво, не са ли го хванали?

Сега всички негови мисли бяха съсредоточени върху хаоса на оная безумна нощ. Всеки път, когато тези тежки спомени изневиделица, като палач с камшик, нахлуваха в душата му, той отново и отново преживяваше своята жестока смърт. С необикновена яснота, която надминаваше реалността на самия живот, виждаше той с изострено вътрешно чувство своето увиснало във въздуха разкъсано на две тяло. Напрягаше се с всички сили да пресече това видение, викаше: „Измама е това, видения! Аз съм в кабинета… Аз съм в къщи!…“ — натискаше с пръсти очи, удряше по масата, пляскаше се по бузите, за да дойде на себе си, тичаше от канапето към прозореца, на светло — но мъртвото тяло продължаваше да се гърчи и разбойниците — да се кискат над него, над мъртвия. Тогава кожата на Прохор се вледеняваше от студ и пръстите на краката се сгърчваха конвулсивно.

Но ето гърлестия вик на черкезина: „Смърт на кучето!“ — и черното видение изведнъж изчезва. Тогава в душевната дейност на Прохор настъпва мигновена смяна на усещанията: той просто се задавя от жестока злоба към Ибрахим-Оглу; цялото му лице се налива със злъч, косата му настръхва и от пристъпа на тази животинска ярост той вече няма сили нито да вика, нито да ругае, а само трепере цял до припадък, до студена пот.

Към края на седмицата под влияние на брома, на топлите бани (а може и на тайното попийване) тези мрачни халюцинации значително отслабнаха. Смъркането на умело скрития кокаин даваше известно успокоение на душата му, а чаша откраднат коняк хвърляше болния в мъртвешки сън.

Така минаваха часове и дни. Косата на Прохор Петрович наполовина побеля. Сега човек мъчно можеше да познае в него доскорошния богатир-красавец. Какво от това… Всичко върви така, както трябва.

Веднъж, когато на доктора през тъмните очила му се стори, че нервите на Прохор Петрович са заякнали, той пожела да изпита върху болния стария начин на лечение според пословицата: „Клин клин избива“. Докторът рече:

— Прохор Петрович, иска да ви види коларят Савоска.

— Какви дивотии дрънкате, Иполит Иполитич, Савоска е убит.

— Как убит? Присънило ви се е. Уверявам ви.

На вратата се показа глуповатата ухилена физиономия на Савоска.

— Здравей, господарю! Аз съм.

Прохор скочи от кушетката и като мушна ръце в ръкавите си, внимателно се вторачи в момъка: през последната седмица зрението на Прохор беше отслабнало.

— Аз съм, господарю. Донесох ви пресни гъбички, млечници. Аз съм ги брал. А татко ми каза да ви поздравя. И майка също. Вие не се съмнявайте.

— Глупак… Та ти си убит.

— Че от кого пък съм убит? — цъфна в усмивка зурлестият момък. — Нещо не мога да си спомня…

— От кого, от кого… Глупак… — затича Прохор из стаята. Походката му беше поривиста: ту се ускоряваше, ту се забавяше. Понякога залиташе настрана.

Докторът се приближи до него.

— Успокойте се, седнете. Савоска, седни и ти. Разкажи на господаря как беше работата. Защото господарят получи треска от простуда и всичко е забравил, всичко е объркал — каза докторът и помисли: „Преструва ли се Прохор Петрович или не?“ Напоследък в главата на доктора се беше завряла натрапчивата мисъл, че Прохор Петрович ги баламосва всички, „прави се на ахмак“.

Прохор се отпусна тежко до бюрото, запали отведнъж две лули, започна да пали и пура. Седна на крайчеца на един стол до вратата и Савоска. Той е с червена риза, с жилетка и часовник. Ленената му коса е намазана с краве масло и сресана на прав път. Той е на деветнадесет години, но изразът на лицето му е детски.

— Да разправям ли, а?

— Разправяй — и докторът метна халата върху раменете на Прохор.

— Ибрахим, разбира се, нищо не ви е говорил, господарю. И вие, разбира се, нищо не сте му говорили. И към никакви ели разбойниците не са ви водили. Всичко туй, господарю, разбира се, ви се е привидяло. Разбойниците само пееха песента: „Вдън горите, вдън горите“. А вие, разбира се, дадохте на Ибрахим пари. И разбойниците, без да сторят лошо нито на мене, нито на вас, ни пуснаха в жив вид. — Момъкът се запъваше, мърдаше вежди, потеше се; ту се почесваше зад ухото, ту потриваше ръце и все поглеждаше доктора, като че питаше: добре ли говори той, Савоска, не е ли сбъркал?

Прохор като че слушаше внимателно, съгласяваше се с момъка, кимаше с глава, все по-бързо и по-бързо барабанеше с пръсти по масата, пушеше ту от лулата, ту от пурата. Сетне сключи вежди и погледна изведнъж страшно, право в очите изплашения момък.

— Разправяй ги по-добре тия приказки на покойната ми баба. Дръвник! Какво, не чу ли, говедо, думите на Ибрахим: „Върви си, Прошка, дома — рече той. — Сега е рано да те убивам. Все някога по-нататък ще те заколя“. Тези негови думи като огън горят в главата ми. Глупак! Не ги ли чу, не ги ли чу?

— Съвсем не, не съм ги чул.

— Марш вън, глупако! (Савоска улови дръжката на бравата). Стой! На̀ ти три рубли. Благодаря за гъбите.

Обръщайки пети, Савоска се приближи на пръсти до масата, предпазливо взе парите от ръката на наплашилия го господар и застана като кол, забравил какво трябва да прави с банкнотата.

— Слагай я в джоба и — заминавай — рече му докторът.

Савоска си отиде. Прохор скри тила си в широката яка на халата и зиморничаво се сви.

— Не, вие наистина ще ме накарате да се побъркам, Иполит Иполитич. Какви са тези дивотии?… Савоска ли е това? Та аз със собствените си очи видях как удариха коларя по главата с нещо тежко. И със собствените си очи видях как бликна кръв от тила му.

Прохор изведнъж усети в устата си вкус на кръв. Той бързо дръпна ръце от креслото, огледа крадешком китките на ръцете си под масата и като измери подозрително с поглед доктора, пъхна ги в джобовете на панталона. Прохор също си помисли за доктора: „Интересно, досеща ли се докторът, че аз съм убил Савоска, или наистина нищо не му е известно за това?“

Минаха няколко дни. Прохор Петрович тръгна да обиколи предприятията. Като минаваше покрай кулата „Отваряй си очите“, запита придружаващия го доктор:

— Не намирате ли, че кулата се е изкривила?

Докторът се обърна, погледна кулата, надникна изпитателно в очите на Прохор, пак си помисли: „Преструва се“ — и отговори:

— Не. Струва ми се, че кулата си стои право. Да, да, съвсем право.

— Аха. Тогава, значи, аз съм се изкривил.

Но наистина незримата кула на гордите замисли на Прохор Петрович се беше изкривила доста, както и самият себелюбив Прохор: всичките му работи започнаха да изостават, а някои — да пълзят рачешката назад. Над всички негови предприятия от този ден започна да витае заплахата от вътрешна разруха.

Малко по малко инженер Протасов издигаше своите платна: той не искаше повече да играе с глупавата буря, сега търсеше на компаса на своята съдба нов румб и нов азимут, за да напусне завинаги този бряг. Сега вече не посещаваше така често обектите и не го болеше душата чак толкова силно заради една или друга несполука. Този негов погаснал интерес към работата учудваше подчинените и заедно с това будеше и у тях чувство на вътрешно равнодушие към чуждата работа. А като долавяха общото настроение на началството, изпадаха в разпусната леност и работниците: господарят е измамник, господарят е звяр, господарят е главорез, убиец, май че сам лично признал това пред Ибрахимовата шайка… пък и носи се слух, че се е побъркал; е, че струва ли си за такъв изверг да се съсипваш?

В същото време Прохор Петрович се чувствуваше, общо взето, добре: хранеше се прекрасно, пушеше, попийваше тайничко и беше убеден, че е съвсем здрав, нормален, но е заобиколен от луди хора, лицемери, злодеи, които очакват близката му смърт, заклели са се да го убият.

— Вие, Иполит Иполитович, по всичко виждам, че ме смятате за побъркан. Нали така? Напразно.

— Моля ви се, Прохор Петрович, какво говорите!

От сутрин до вечер Прохор обикаляше работилниците и заводите. В присъствието на доктора правеше разумни забележки, мъмрения, оглеждаше подробно работата на струговете и механизмите. „Дюзата ти, Коркин, играе. Чуваш ли — прекъсва? Затегни гайката! Ама че си механик!“ Проверяваше сметките и книгите. Намираше бързо грешките, измамата, мошеничеството. Хокаше на провала. Служещите и работниците трепереха. А когато си отиваше, въртяха глави.

— Каква дивотия!… — казваха те. — Трябва да бъдеш идиот, за да си помислиш, че е луд. Дай боже всекиму така да се побърка.

Да. Прохор Петрович виждаше доста ясно стоящите пред него задачи, знаеше пътищата за тяхното осъществяване. Струваше му дори, че има в себе си сила да преодолее всичко, да покори всичко, да стане властелин с пълна слава и пълно могъщество.

„Не, лъжеш се, лъжеш се — заканваше се той на пространството с пръст и очи. — Нито на мен, нито на кулата и на ум не ни е минавало да се изкривяваме. Ние стоим изправени!“

Обаче цялата душевна дейност на Прохор, превключена наполовина от деловата сфера на труда в болезнения свят на халюцинациите, го заслепяваше като ярък прожектор, насочен от тъмнината в очите на актьора: той не виждаше, не чувствуваше, че главните устои на неговите комерчески успехи се клатят, поддават. Най-богатата мина „Нова“ всеки момент ще му се изплъзне, новооткритите от инженер Образцов богати съкровища, за право на владение, върху който Прохор забрави да подаде заявка, са грабнати от враговете, в предприятията има нередности, забавяния, а и вестта за неговата болест стигна до столиците. С една дума…

Прохор Петрович имаше към четиридесет търговски магазина по градовете и богатите села. Манифактурната, колониалната и галантерийната търговия му носеше големи печалби.

Пред него бяха полугодишните отчети на няколко негови търговски клона. Внимателно прегледа втория отчет на управителя Юрий Клоунов, еснаф. Провери на сметалото баланса, пресметна печалбата — 5782 руб. 31,5 коп.

— Крадец, кучият му син! Клоунов… Какво глупашко име.

Той позвъни в счетоводството.

— Кой е? Дежурният от кантората ли? Провери в книгите дохода на село Встречние води за второто полугодие миналата година.

Окачи слушалката, изпи две глътки бромова микстура.

— Ало! Е? Дванадесет хиляди? Благодаря.

Написа резолюция на отчета:

„Да се направи ревизия. Управителят Юрка Клоунов да се изгони. Да се назначи за управител Касиян Пирогов, мелничарят, ако пожелае“.

Поседя няколко минути спокойно. Помисли. Остави настрана отчетите. Почувствува приятна отпуснатост. Разкърши рамене, раздвижи двете си ръце нагоре-надолу, отново се ободри.

Изведнъж, съвсем неочаквано, му хрумна да провери своя мисловен апарат, та въпреки микстурите, капките и двусмислените въздишки на лекаря и Нина лично да се убеди, че той Прохор Петрович Громов, както винаги има здрав ум и твърда памет. Намери отдавна захвърления дневник, отвори го на чиста страница. След това натопи перото, с напрежение на волята плисна поток кръв в главата си, за да освежи дейността на мозъка, сключи вежди и се вслуша в хода на мисълта, насочена от него не към сухите цифри на отчетите, а към други, сложни пътища. Мозъкът заработи с пълна мощ. Мисълта се раждаше ясна, остра, точна. Но човешкият език имаше само груби, примитивни думи. Прохор движеше бързо перото по хартията, обаче се получаваше блудкаво, глупаво, съвсем не онова, което му се искаше. Той смигна някому, усмихна се, каза си:

— Аха! Ами разбира се. Много правилно, дето казват: „Изречената мисъл е лъжа.“ Спомням си, спомням си. И още… Струва ми се, отец Александър, попът: „Ние не можем да видим слънцето, ние виждаме само отблясъка на слънцето“. Спомням си, спомням си. Попът е мъдър, но е дългокос. Да, да… Косата му е дълга. И мисълта ние не можем да изобразим, можем да начертаем само отблясъка на мисълта.

Така разсъждаваше гласно в своя празен кабинет Прохор, докато очите му ловяха писаното в дневника.

„Човек трябва да живее не за себе си, и не само за другите, а с всички и за всички.“

— Това са думи на някой си философ Фьодоров. Плюя на тях. Глупави думи.

Натопи пак перото в червеното мастило и с трепереща ръка написа нечетливо в дневника:

„Хора! Недейте да живеете за Филка Шкворен, недейте да живеете за Ибрахим-Оглу, нито за човешката паплач, нищожните роби на труда. Хора! Недейте да живеете с всички, недейте да живеете за всички. Нека всеки живее само за себе си.“

Прохор вдигна глава: в ъгъла, рязко очертан върху белите плочки на камината, стоеше черен човек. Прохор се закани на човека с поглед. Черният човек изчезна.

Влезе лакеят с бели бакенбарди.

— Ще заповядате ли да запаля светлината? Тук е тъмно, господарю.

— Запали. Къде е докторът? Кажи му, че спя. Да не се мъкне.

При светлината на лампите Прохор почна внимателно да препрочита дневника. От другата страна на бюрото седеше един син клоун; лицето му е напудрено, румено, очите черни.

— Ако не се лъжа, виждал съм ви миналата година у „Чинизели“^[1].

— „Точно така“ — усмихна се приятно клоунът.

— Аз съм малко болен. Поне така казва докторът — Иполит Иполитич. Познавате ли го? Глуповатичък един такъв. Но аз чувствувам, че сега е настъпила за мен минута на прозрение. Чувствувам, че ме осени някаква одухотворяваща сила. И аз мога да разсъждавам сега в по-друга плоскост, отколкото онази, с която съм свикнал… разбирате ли?… Свикнал съм да работя.

Прохор разтърси дневника, взря се с присвити очи в клоуна и отново заговори, като надничаше в страниците:

— Ето аз цял живот съм отбелязвал в бележника си, в сърцето, в мозъка едно или друго събитие. „На 20 март трябва да започне ремонтът на бента“, „В началото на юли Нина трябва да роди“, „На 1 август плащане на полица за 150 000“, „На 13 септември 1908 година свършва срокът за арендата на златоносния участък №3“. Това е! И извършвайки своя кръговрат около слънцето, земята безпогрешно всеки път е достигала до едно или друго събитие, чиято дата е отбелязана в бележника. Земята не е могла да не стигне, защото тя плава, и не е могла да обиколи, без да засегне това събитие, защото то е било вече във времето и пространството.

— „По-право, в пресечката между координатите на времето и прос…“

— Да, да! Аз зная математиката. То, това събитие, се е родило в онзи момент, когато моята мисъл го е родила и го е поставила на определено място във времето и пространството. Но нали всички мои мисли, всички мои постъпки вече са били в зародиш в онова семе, от което аз съм станал човек. А зародишът на моя зародиш е бил в зародишите на моите бащи, деди, прадеди, на всички предци, чак до онзи момент, когато се е появил на света първият човек. Нали така? Така. Значи, всичко онова, което е в мен — и лошо, и добро, — всички мои планове, които са родени от моята мисъл и са осъществени от моята воля и които ще бъдат осъществени и занапред, са били в света винаги, от началото на времето. Нали така?

— „Така“ — потвърди вече не клоунът, а черният човек, който отново се беше появил.

Прохор хвърли поглед към него и натисна звънеца. Влезе лакеят. Черният човек изчезна. Синият клоун каза на лакея:

— „Свободен сте“.

Лакеят излезе.

— Но защо, защо за всички мои дела Нина ме преследва така?! — възкликна Прохор, като сключи китките на ръцете си и очите му се наляха със сълзи. — Не, аз трябва да я умъртвя…

— „Не чувствувате ли вкус на кръв в устата?“

— Чувствувам — облиза се Прохор.

— „Знаех си. Тогава слушайте какво стана веднъж в нашия цирк. — Синият клоун свали синята барета от главата си и я надяна на лампата. Изведнъж цялата стая стана синя, а черният човек до камината се оцвети с цвета на кръвта. — Мистър Вилямс, известният укротител на лъвове, пъхна главата си в устата на един лъв. Публиката настръхна. След тридесет секунди мистър Вилямс трябваше да извади главата си. Точно след тридесет секунди. А трябва да отбележим, че този ден мистър Вилямс беше порязал по невнимание бузата си с бръснача. Лъвът усети вкуса на човешка кръв, лъвът издаде едва чуто кръвожадно ръмжене. И почна лека-полека да затваря челюсти… Мистър Вилямс, изтръпнал цял, успокояваше лъва, потупваше го ласкаво по шията, говореше нещо на лъва. Мина двойно повече време, отколкото беше нужно за сеанса; мина една минута. Всички артисти, предвиждайки катастрофа, се стекоха към решетката. Жената на укротителя с двете си малолетни деца едва не припадна. Цялата публика виждаше смущението на сцената и замря. Чуха се отделни истерични викове. Лъвът с ръмжене и сладко зажумявайки, постепенно сключваше челюсти. Мистър Вилямс викна: «Сбогом!» — тури в ухото на лъва броунинга и стреля. И заедно с изстрела се чу хрущенето на раздробената глава на човека“.

— Аха! — рече Прохор възбудено. — Аз чух този епизод от вас миналата година… Спомняте ли си, в ресторанта на Палкин? Но съвсем го бях забравил… Мерси. Значи, излиза, че цялата работа е в бръснача?

— „Точно така, в бръснача. Обръснал се и… се появила кръв. Изобщо бръсначът е хубаво нещо“ — неизвестно откъде прозвуча гласът на събеседника.

Прохор се надигна и надникна през масата в полумрака, като търсеше синия клоун.

— Слушайте, не се крийте — рече той. — Уверявам ви, нито дума няма да кажа на доктора за визитата ви при мен. Ало! Къде сте?

От пространството се протегна една синя ръка, свали от настолната лампа синята барета и се скри. Синината на стаята се стопи, до камината стоеше черният човек. Без да сваля поглед от него и пламнал от злоба, Прохор почна да търси опипом — на масата, чекмеджетата на масата, по джобовете си — броунинга. Намери един забутал се между книжата бръснач, разтвори го, стисна го здраво в ръка и тръгна с бавна крачка към черния човек до камината. Черният човек не се помръдваше, но трите пламъчета на кандилата — синьо, червено и жълто — трепнаха и заляха с мек блясък разкошния иконостас. А светлината на полилея угасна.

— Ах вие ли сте, отче Александър?

— „Аз съм. Черният човек си отиде. Той няма да дойде вече. Не се безпокойте. И синият клоун няма да дойде. Това съм аз. А защо държите в ръцете си бръснач?“

Прохор трепна и се хвана отчаян за главата.

— Що за дивотия?! Що за дяволска глупост. Син клоун, черен човек, поп… Ха-ха!… Тю, дявол да го вземе! Каква гадост ми се привижда!

Той натисна силно няколко пъти с меката част на палеца малко по-горе от дясното слепоочие: там, под черепа, точно срещу това място, се чувствуваше заедно с пулсиращата кръв ту стихваща, ту нарастваща болка.

Прохор загаси полилея, разтвори пердетата и се залови с втори отчет на магазина в град Ветропилск. В градината беше още светло. Седем часът и нещо вечерта. Слънцето залязваше. По паркета се стелеха дълги полегати сенки.

Върху петия отчет, дето управителят Михрюков беше написал в графата за загубите 6495 рубли от кражба на стоки от неоткрити злосторници — за което свидетелствуват приложените протоколи, — Прохор Петрович написа:

„Михрюков да се даде под съд. Зная го този подлец. Поделил си ги е с местната полиция. Да се заведе дело. Нов управител. Стоките да се увеличат с 25%, за да се покрие загубата.“

На отделно листче написа заповед за кантората:

„Във всички търговски клонове да се повиши цената на стоките с 10%“.

Внезапно иззвъняха едновременно и двата телефонни апарата. А зад стените се чуха изстрели, тропот на копита, свиркане, викове. Прохор Петрович скочи от мястото си, изтича до прозореца и се подаде иззад завесата. Покрай прозорците летяха конници, като тъпчеха лехите на градината. Изправен на стремената, Ибрахим с гърлен смях шибна, както препускаше, с бича по стъклата и викна:

— Здраста, Прошка! — и отлетя.

Прохор отскочи от отворения прозорец, затрепера цял; косата на главата му се изправи.

Из градината и двора тичаха хора, караха се, оседлаваха конете, стреляха. Влязоха бързо докторът и лакеят. Пред прозорците вдигна прах голям отред стражари.

— Всичко е наред — рече докторът. — Не се вълнувайте. Това са пияни стражари.

— Моля ви се, не ме подлудявайте — каза Прохор Петрович. Лакеят и докторът се спогледаха. — Аз не съм сляп и не съм малоумен. Това е шайка. Между шайкаджиите беше безносият спиртоносец… как го казваха, дявола, забравих? Тузик, струва ми се. И черкезинът. С камшик удари рамката на прозореца черкезинът, Ибрахим. Но защо не е заключена портата на градината? И къде е била стражата?

— Пиеха чай… Каква беля! Не очакваха — завъртя глава лакеят, като цъкаше съкрушено, и почна да събира от пода парчетата стъкла.

— Мерзавци! Посред бял ден. Такова разбойничество! — извика Прохор Петрович.

— Да, да. Да речем, че не е ден, а вечер. Но те така… Да си направят шега, корназлък продават.

— Изпотъпкаха лехите — оплакваше се Прохор. — Пречат ми да работя…

— Успокойте се — един е убит, двама са ранени. От губернатора има телеграма: спешно пристига сотня казаци. Бъдете сигурни… Иде им краят.

— Тая сутрин получих от изправника шифровата телеграма. Ето я. — Прохор Петрович извади изпод преспапието един лист и го прочете на доктора:

„Оглушкин е пречукан от моите. Чакам нареждания. Миша“.

— Дадох телеграма — да докарат трупа на злодея при мен. А сега същият този труп на злодея, този дяволски Оглушкин, счупи бохемското ми стъкло.

— Може би не е той — мъчеше се докторът да успокои болния. — Сигурно не е той…

Лакеят спусна пердетата, запали полилея, излезе.

— А вие работехте ли?

— Да. И то много добре. Благодаря, че не ми пречеха. Проверих няколко отчета. Навсякъде — мръсници, крадци, подлеци. На нито един от тях не вярвам. Аз изобщо не вярвам на хората. И на вас също.

Докторът въздъхна обидено, почна да разглежда резолюциите, редиците подчертани с червен молив цифри, задрасканите проверени сборове и плъзна поглед по бутилката с етикетчетата.

— Микстура пихте ли?

— Пих.

Докторът взе последната, осма, ведомост и тръскайки брада, зачете написаната със замах с червено мастило резолюция. Веждите на доктора скачаха нагоре-надолу, подскачаха и тъмните очила на носа му. Прохор Петрович палеше цигара. Докторът четеше:

„Синилга, аз съм мъртъв. Но аз ще възкръсна сам и ще възкреся теб, и ще възкреся Анфиса, и целия свят ще възкреся, та всички да станат наследници на моите богатства с конфискуване на имуществото, а за управител да се назначи звероловът Яков Кожин, той е честен човек, старец.“

Докторът сгъна ведомостта с резолюцията на четири и запита Прохор:

— Отдавна ли са ви изпратили този акварел? Там, там, в ъгъла — и когато Прохор Петрович се обърна към картината, докторът незабелязано пъхна ведомостта в джоба си. „Не, той е прав както винаги, а аз съм се лъгал: той наистина не е симулант, а болен“ — мислеше Иполит Иполитович Терентиев; асирийската му, подкастрена като лопата брада унило висеше надолу, жълтеникавото му с хлътнали бузи лице нервно потрепваше; от доктора лъхаше на водчица.