Вячеслав Шишков
Угрюм река (119)

12

На другия ден, съсипан физически, разнебитен душевно, Прохор се събуди късно. Без да се измие (той рядко се миеше сега), пи водка, изяде парче хляб със сол и плахо повдигна поглед към портрета в позлатената рамка. Но вместо жена му на портрета беше Анфиса. Тя му се усмихваше мило, кимаше му, искаше да му каже нещо. Прохор потърка очи, на портрета беше Нина…

— Хм — изтърси той, направи гримаса, махна с ръка.

Мислено, отстрана, Прохор Петрович почна горчиво да се присмива на себе си, че ето на̀, той, такъв грамаден и брадат, вярва в някакви си дяволии. Той би се радвал да не вярва в тях, ала ясно виждаше, че тази безсмислица така ловко го е оплела от всички страни, така изкусно е объркала цялата логика на неговите съждения, че почна да се чувствува затънал до уши в блатото на личното безсилие.

„Доста интересно е да се наблюдава как умният си загубва ума — като все така се усмихваше вътрешно, мислеше той с голяма тъга в сърцето. — Не, да има да вземаш. Няма да се побъркам, напук няма да се побъркам. Глупак, пияница. Аз наистина трябва да си почина“.

Пи чай, написа писмо на Протасов, поръча наемна тройка (своите коне жалеше) и без да се сбогува с домашните си, потегли на път.

Тръгна за село Медведево, за да се помири с баща си. Мисълта за помирение израсна пред Прохор рязко, отчетливо. Прохор я прие, без да се съпротивява. Трябваше да посети още гроба на майка си и горчиво да поплаче на гроба на обичаната Анфиса. „Анфиса, Анфиса, защо съдбата те откъсна от моето сърце?“

Тройката се носеше с бърз тръс. Пътят минаваше от хълм на хълм, през тайгата, през полята, по брега на реката. Прохор затвори очи, люшкаше се и бленуваше. „Дявол да го вземе, колко се усложнява всичко. Колко трудно почна да се живее. Как се объркаха всичките ми работи…“ — мислеше той, без да отваря очи.

Като се оглеждаше мислено в недалечното минало, той се виждаше като човек, който се мъчеше да се изкачи на планина по движеща се надолу стълба. Човекът — все по-високо, а стълбата под него — все по-ниско. Човекът си въобразяваше, че още малко и ще се изкачи, ала върхът на планината се издигаше все повече и повече. „Да, всичко е така, всичко е правилно. Аз приличам именно на такъв човек“. И под приспивните звуци на звънчето Прохор започваше да търси корена на своите несполуки. Впрочем той знаеше много добре откъде идват тези несполуки, но му се искаше още веднъж да надникне в нахалната мутра на своя враг. Тогава пътят на обърканите му догадки отново и отново го водеше към Нина, Протасов, Приперентиев, баща му. Обаче в желанието си да оправдае баща си и Нина, той се опита да търси с възпаленото си въображение причината за злините не в земнородни същества, а в своята проклета съдба.

— Та аз открито, пред всички провъзгласих тогава на пиршеството, че съм сатана, дявол! — извика той така силно, че джунестият момък, коларят Савоска, го изгледа и от страх почна да мърда вежди.

— Какво, не ме ли позна?

— Тъй си е, не те познах — измънка Савоска, като се взираше в косматото подскачащо лице на Прохор.

— Ти си мислиш, че возиш господаря, а аз съм дяволът.

— Я не ме занасяй. Ти си Прохор Петрович, ето кой си.

За да сплаши глупавичкия момък, Прохор искаше да завие с див глас и да прихне в налудничав смях, но размисли. Извади походния несесер и изпи голяма чаша водка. Като се гушеше от страх и поглеждаше през рамо пътника, Савоска заговори:

— А какво, Прохор Петрович, вярно ли е, не е ли — хората те смятат за магьосник? Ужким си се знаел с дявола?

— Вярно, зная се — рече Прохор. Водката се просмука в кръвта. Мъката почна да спада. Прохор заръмжа леко и зави като вълк. — А моят вълк, право ти казвам, е горски таласъм, той говори като човек. Искаш ли и твоите коне да заговорят човешки?

— Я остави, остави, не ми мъти главата. Какво, да не съм малък? На други ги разправяй тия. И недей да ръмжиш, бъди така добър — загъгна с треперещ глас, като се ободряваше, Савоска. — Я по-добре кажи да не се случи да замръкнем в тайгата. Виж каква здрачина, скоро ще падне нощта.

— След пет версти е Троегубинската мелница. Мигар си забравил? Там ще пренощуваме — отвърна Прохор и като провери зарядите в пушката и щуцера, огледа се наоколо.

Вредом тъмна, мрачна тайга. В небето грейна първата бледна звездица.

Протасов се ядосваше на оставеното от господаря писмо.

„Любезни ми Андрей Андреич — четеше той. — Заминавам за една-две седмици. Не се чувствувам добре. Трябва да се проветря, да поизтрезнея. Последните събития, като се почне от пожара в тайгата, ме извадиха от равновесие. Търся опорна точка и не мога да намеря. Поверявам цялата работа на вас, на ваша лична отговорност. До скоро виждане.

Прохор Громов“

Протасов се приготви да се премести на Урал и ето пак отлагане. Като посещаваше всеки ден кантората, той установи, че служещият Шапошников отсъствува вече пети ден. Един от работещите в кантората каза на Протасов, че Шапошников навярно пиянствува, че от него винаги намирисва на ракийца и изобщо той е някак си чудноват.

Една късна вечер, когато наоколо се стъмни, Протасов се отби в къщурката на Шапошников. Къщурката принадлежеше на глухонямата самотница Мавра. Гореше под тавана мъничка като мише око газена лампа. На купчина слама в един ъгъл спеше проснат, с вирната нагоре брада, късокракият бос Шапошников. Миришеше на водка. Сума празни бутилки до печката. На стената, украсен с борови клони, портрет на Анфиса.

— Шапошников!

Той кихна и седна, като изпружи подпухнали крака.

— Ах, вие ли сте? Извинете… А това съм аз. Само, м-м-моля… б-без нравоучения… Зная, че съм виновен. Много съм виновен. Впрочем… — Той се озърна, прекара ръка по голото си теме и горчиво се усмихна. — Да, сън. Ах, вие ли сте? Протасов? А пък аз мислех, че… Вземете стол. — Шапошников стана, отметна ръце на тила си и като изтича на пръсти, протегна се сладко, след това кривоусто, страхотно се прозина — брадището му се качи на лявото рамо, — седна до масата, запали лулата. Ризата му разкопчана, излязла от гащите.

— Слушайте, другарю Шапошников… Как не ви е срам да се търкаляте на сламата, да безделничите? Всички ваши другари вършат голяма работа, на народа служат… А вие…

— Миличък… с-с-скука, т-т-тъга, униние. Чудя се как още не сте се п-п-пропили в тази дупка. Не, трябва да се бяга. — Той опули очи и викна: — Да! Знаете ли? Страшчалов избяга… Прокурорът. Помните ли го? Получих бележка от него. На безопасно място съм, казва. С приятели, казва. Сетне, казва, ще избягам в Америка. Пари имам, казва. Да, да. Той, дяволът, е силен, мъжествен. А аз… аз… съм ч-ч-чучело. Миличък! Когато умра, натъпчете ме с кълчища. И ме сложете в кабинета на Прохор Петрович. Нека се мъчи, нека и той, мръсникът, си загуби ума… То и аз… такова… май втасах.

Протасов го гледаше със съжаление с широко отворени очи.

— Ще легна, не мога да седя — удари той главата си в стената и се търкулна в своето леговище. — Седнете на пода, Протасов, миличък… Как бих… как бих… желал… Да си върна младостта.

— Стига, какви дивотии дрънкате!…

— Не, не — засмя се Шапошников със скърцащ смях и като катеричка с опашка закри с брада подпухналото си от пиянство лице. — Само да можех да срещна Анфиса…

Влезе глухонямата баба Мавра, хазайката на Шапошников, тури на масата гърне с мляко, поклони се нисичко на Протасов, измуча нещо, размаха ръце.

 

 

Прохор спеше. Сънуваше галиматия: Синилга се въртеше пред него цялата в червено, вдовицата тунгуска излизаше от вира и гола сядаше с плач на белия камък. Сетне всичко изчезваше и отново: пуста вечер, гробища, литна от брезата гарван, пълзяха мъгли, отец Ипат прекади Анфисиния гроб и се изгуби в дима. Дрънчаха звънчета.

Изведнъж викове:

— Стой!

От силния изстрел Прохор отвори очи, събуди се.

— Какво е това? Какво?

Тройката се натъкна на преграда от повалени от разбойниците напреко на пътя дървета. Тъмнина.

— Коларю! Какво има?

Смях — и Прохор е вързан…

Разбойниците, около тридесет-четиридесет души, седяха край два огъня в глуха, обрасла с гъста елова гора долчина. Наоколо мрак. Небето не се вижда. Някъде отгоре, от мрака, се чуваха викове на авлига, ридания на сови, подсвирквания и изсвирвания. Това бяха патрулите, които се обаждаха по гребените на долчината. Някои спяха, други кърпеха дрехите си или играеха на карти. Край близкия до Прохор огън петима мъжаги пляскаха с ръце и пееха полугласно весела песен:

Вдън горите, вдън горите

разбойници се крият!

Вдън горите, вдън горите

мен дебнат да убият.

Не отивам там,

нека умра дома сам!

Прохор не чуваше тази буйна песен. Жизненият строй в него се помрачи, отслабна. И жизненият тон на възприятията стана мътен, незвучен, завоалиран. Той седеше на един пън като в театър пред сцена. С раздробено, вървящо по много пътища внимание чакаше какво ще стане по-нататък, небрежно се готвеше да догледа докрай съня. А в същото време мислеше разпокъсано за нещо второ, трето, пето. Ето защо Прохор ни най-малко не се изплаши от препускащия с кон Ибрахим разбойника. Но при светлината на огньовете успя да го разгледа като актьор на сцената. И веднага го позна: „Да, той е, той е…“

През дългия период на раздяла с Прохор черкезинът малко се беше променил. Същата изправена, плещеста фигура, същият гърбав нос, хлътнали бузи, прошарена брада. На главата чалма от червена басма. Облечен е с обикновено сиво сако, препасано с ремък от сурова кожа, а на ремъка — два кинжала. Черкезинът е на шестдесет и четири години, ала той принадлежи към онези хора, на които е писано да скитат по света поне сто и двадесет години.

В Прохор имаше две същности — разумна и умна, в Прохор имаше две чувства. Едната същност бодърствуваше, другата — възприемаше живота като съновидение.

— Здравей, Прошка! Здравей, кунак! — И черкезинът скочи от коня.

Като се вслушваше със сънливо ухо, както дете към любима приказка на майка си, към близкия, прозвучал от дълбините на далечната младост глас на черкезина, Прохор викна сприхаво:

— Развържи ми ръцете, дяволски сине! Забрави ли кой съм аз?!

Черкезинът смигна на хората си — двама брадати мъже, единият с белег на окото и другият кривоуст, бързо освободиха Прохор. Озъртайки се тъпо, Прохор извади стъкълце с кокаин и зареди с големи дози и двете си ноздри.

— Мен не ме е страх от теб. Плюя аз на тебе. Ще бъдеш голям глупак, ако ме убиеш. Пари със себе си не нося. И никаква полза няма да имаш.

Ибрахим стоеше до огъня с ръце на хълбоците, взираше се втренчено в лицето на Прохор и зловещо мълчеше. Прохор седна на едно повалено дърво по-далече в сянка.

— Аз имам в кабриолета походен телефон. След половин час тук ще дойдат двеста казаци.

— Твой казак, твой справник — лош магарета… Ха-ха!… Глупости само — извикваше гърлесто черкезинът, като тръскаше глава и подръпваше рамене. — Много евтин цениш мой глава… Ха-ха!… Иляда рубли… Тури повече, кунак…

— Пусни ме с добро, ще получиш десет хиляди. Ела да служиш при мен. Ще те взема с цялата твоя шайка. Ще охраняваш предприятията.

— Да служа? Цх… При тебе?!

— Да. При мен. Ще те направя началник…

— Ти? Мене? Гад… Хлапак…

Устата на черкезина се разтегна в голозъба гримаса, очите отмъстително се ожесточиха.

— Ако аз съм убивец на Анфис, от мен да мине — върви по дяволи! Твои пара мен не тряба. Живей! Ако твоя си убил Анфис, аз тебе разкъса на две части, все едно как вълк офца. Цх…

Прохор силно се изчерви, идеше му да се вкопче в хрущялестото гърло на черкезина, но… в отпуснатото му съзнание се мярна: „Та това е сън“.

Той замига жално с очи, както през детинството си, и със смекчен глас заговори бързо, като че бълнуваше:

— Ти няма да ми сториш зло, Ибрахим. Спомняш ли си, Ибрахим, как плавахме с теб по Угрюм-река? Тогава ти ме обичаше, Ибрахим. И аз те обичах тогава. Ти ми беше близък по онова време. Не обичах никого така силно, както обичах теб.

Прохор въздъхна дълбоко. Широко отворените очи на Ибрахим се стоплиха. Изглеждаше, като че още един миг — и черкезинът ще се хвърли на гърдите на обичания някога джигит Прошка, ще му прости всичко.

Но ето че гласът на Прохор зазвуча предизвикателно — и всичко в лицето на черкезина изстина.

— Да, вярно, аз те обичах теб, магарето, повече от всичко на света. И до края на живота си бих те обичал, но ти, каторжнико, уби Анфиса… Ти, ти, никой друг! Аз знаех това и го казах в съда… Защо, сатана, ти я уби?

— Аз? Анфис?! Глупости само… Ха-ха!… Чуваш ли, момчета?!

„Ха-ха! Ха-ха!“ — забучаха огньовете, и тайгата, и мракът.

— Да, ти.

— Аз?… Чуваш ли, кунаци?! Ха-ха!

„Ха-ха! Ха-ха!“ — пак забучаха огньовете тайгата и мракът. Лицето на Ибрахим стана алено като чалмата, а алената чалма стана черна. От очите на черкезина плиснаха снопове ярки искри, в ръката му блесна кинжал:

— Цх!

И черкезинът, озъбил яростно бели зъбища, пристъпи към Прохор.

„Смърт — помисли Прохор, — трябва по-скоро да бягам, да избягам, да се скрия, да се кача на някое дърво.“ Без да откъсва поглед от изкривеното лице на черкезина, Прохор обаче не можеше да помръдне нито ръка, нито крак: някой задиша пресипнало до лявата му буза. Прохор с мъка изви глава и — лице срещу лице с врага. — Ти! — Прохор се отдръпна от косматото лице като от змия и студ скова гърба му. Той моментално се почувствува като крадец, хванат на местопрестъплението…

Прокурорът Страшчалов заби пръст в гърдите му и — тайгата проехтя:

— Ти уби Анфиса!

И отново — пробуча силно тайгата и дим изригна на кълба, и пламък изригна. А нейде се чува стон, проточен, жален.

„Сън — помисли си Прохор, цял разтреперан. — Трябва по-скоро да се събудя.“

Но то не бе сън, то беше жестока действителност.

… Съдът се състоя набързо. Подсъдимите и прокурорът са същите: търговският син Прохор Петрович Громов, заточеникът Ибрахим-Оглу и бившият колежки съветник юристът Страшчалов. Съдебни заседатели — тридесет разбойници. Съдебна зала — долчина в тайгата през черна нощ.

Прохор конвулсивно отваряше уста, за да повика лакея, дърпаше се за носа, щипеше се по крака, за да се събуди. Ала това беше действителност, а не сън. Ето го и Савоска — коларя, проклет свидетел, стърчи тук като кукумявка. Тържествуващият Савоска наистина седеше до огъня заедно с разбойниците, слушаше какво бръщолеви Прохор, пушеше лулата си и заедно с всички се смееше.

„Кожата ще одера на тоя мръсник — помисли си яростно за него Прохор Петрович. — Ще го убия, мръсника.“

Прокурорът Страшчалов — единият му крачол се е набрал над кончова, в брадата му има борови игли, боклук, зелените му, малко кривогледи, изпъкнали очи горят като на безумец, дълга невчесана коса като прошарена грива на лъв, — прокурорът Страшчалов, изправен в целия си ръст, разтърсваше пред Прохор пестници, сечеше въздуха с длан, говореше, викаше, тропаше с крака. Или бавно тъпчеше напред-назад, разказваше страхотна история.

Разбойниците слушаха прокурора със зяпнали уста. Ибрахим и Прохор Петрович също поглъщаха всяка негова дума с възбудено упоение. Пред черкезина и Прохор прелитаха като мъгливи сънища миналите, прекарани заедно години. Всички ония, които бяха около тях преди петнадесет години, сега изплаваха в ярките думи на прокурора от хаоса на времето, възкръсваха като живи от своя тлен. Анфиса, Пьотр Данилич, приставът, Нина, Ибрахим — ето те са тук, стълпили са се около огньовете и сякаш свързани с пъпна връв с прокурора, вслушват се в боботенето на неговия глас.