Вячеслав Шишков
Угрюм река (118)

11

Веднъж Прохор Петрович, вътрешно разтревожен, легна следобед да спи, но не му се спеше. „Трябва да отида при попа, попът е мъдър“ — мислеше той.

… И ето го при свещеника. Отец Александър пиеше чай с малиново сладко. На облегалото на креслото — жълтоок бухал, а на масата — две бронзови статуи на усмихващ се Буда.

Свещеникът, като призрак, стана да посрещне госта и мълчаливо посочи с ръка креслото. Прохор седна, хвърли бялата си фуражка на пода, до краката си. Седна и отец Александър.

— Александър Кузмич!… Аз откровено… Напоследък знаете, аз…

— Какво?

— Душата ми напоследък някак си взе да помрачнява. Загнива, разбирате ли. — Прохор седеше, отпуснал глава на гърди. — А вие, аз знам, сте мъдрец. Вие знаете да правите магии…

Лицето на свещеника стана сериозно, той надяна златния кръст на шията си, поглади мустаци, почна бързо да говори за нещо. Но Прохор не можеше да долови смисъла на неговите думи, гласът на свещеника прелиташе над него, както вятър над изсечена горичка, без да засяга съзнанието му. Прохор мислеше за най-важното.

— Всъщност в мен зло няма — размишляваше той и подгъна левия си крак под креслото. — Но обстоятелствата се стичат така, че злото налита на мен и ето че ме е заобиколило вече от всички страни. И почва да ми се струва, че злото — това съм аз. Как да се защитя от злото? — Прохор вдигна от пода фуражката и я нахлупи на главата на Буда. Бухалът сърдито изтрака с човката срещу Прохор и каза нещо неразбрано.

— Тоест, вие търсите оправдание на злото? Така ли, Прохор Петрович?

— Нямам опорна точка, нямам опорна точка — мърмореше печално Прохор. — Когато се опитвам да се опра на хората, те се прегъват и чупят като тръстика, раняват ме до кръв. Много ми е тежко…

Отец Александър опря брада в гърди и леко се усмихна.

— Аз се радвам, че вашата душа почна да се обажда — рече той. — Пожелавам ви, като се огледате назад, да си кажете: друг ще стана…

— А какъв?

— Нека съвестта ви подскаже…

— Ха, съвестта!… — изтърси нахално Прохор. — Какво е това съвест? Какво е това добро, зло? Такова нещо не съществува! Измислица…

— Какво, какво? Злото е измислица? Не, Прохор Петрович, недейте умува, моля ви се. Вие цял сте потънал в злото, да, да.

Пред иконите горяха три кандила: жълто, синьо и червено. В здрача те създаваха успокояващо настроение. Но като вдигна поглед към свещеника, Прохор трепна: очите на отец Александър го пронизваха със своя блясък изпод надвесените вежди, те се сториха на Прохор като очите на онзи лама, който Прохор беше видял едно време в Монголия.

— Александър Кузмич, вие ли сте?

— Струва ми се, че съм аз. И слушайте за моята среща в Улансутай с един лама-бодхисатва.

По лицето на Прохор пробягваше сянка на душевна тревога. Той премести фуражката от Буда върху креслото. Искаше да стане и да си отиде. Отец Александър, отметнал тялото си назад, проплува над пода като призрак, поправи кандилата. Вместо икони в иконостаса — две статуи на Буда и бухал.

— И така, за срещата с ламата — разсичайки здрача с мършавата си с черен подрасник фигура, заговори отец Александър или някой друг. — Попитах го: „Защо мнозина от вашите свети лами водят разгулен живот, дори се заразяват от сифилис?“ Ламата ми отговори: „Да допуснем, каза той, че светият лама се е напил…“ Слушате ли, Прохор Петрович?

— Слушам, слушам — отговори той с измъчен глас: изведнъж му се прииска да изпие една чаена чаша водка.

— Светият лама се е напил и… и е убил някого, убил е, да речем, някакъв злодей. Разбирате ли? Убил го е…

— Разбирам… Ламата е убил една жена.

— Аз не казах жена! — викна някакъв непознат на Прохор глас. — Защо жена? Аз казах: изобщо — убил е. Прохор Петрович, какво значи това? Какво отношение има тук жената?

Очите на Прохор се изплашиха, почнаха да се въртят от фуражката към изходната врата, от грейналите кандила към черния като призрак подрасник. Черният подрасник, препасан с широк, извезан с разноцветни вълнени конци пояс, се бе врязал в полумрака и бе застинал на едно място.

— Терзае ме мисълта за Анфиса — плахо почна да мърмори Прохор. — И за Синилга… Впрочем не. Впрочем още за една жена. Впрочем… да, да. Тя се казва Нина… Но вие я знаете, отче!

Ала вместо отец Александър стоеше полупознатият монголски лама. На рамото му — бухал.

— Според древния будизъм, ако искате да знаете — започна кривогледият монголец, — светият лама е цял в съзерцание, той е пасивен в живота. Според обновения будизъм: ламата-бодхисатва, напротив, е активен. Той е роден за спасение на грешниците и каквото и престъпление да извърши, то не може да очерни бодисатвата, той е над всякакъв грях. Той може да убие злодея от човеколюбиви подбуди. Първо… Вие слушате ли, гостенино?

— Слушам — въздъхна Прохор.

— Първо, като убива злодея, бодисатвата с това го избавя от по-нататъшно, минаващо през него, зло в света. Второ, бодхисатва взема върху себе си всички грехове на злодея. Трето, той изпраща убития от него злодей право в рая, като претърпял насилствена смърт. Следователно, като убие човек, ламата проявява с това акт на велико човеколюбие.

— Ами че това… Ами че това за мен е много успокоително — пошепна в мрачното пространство Прохор. — Да убиеш една жена от човеколюбие… Прекрасно, прекрасно… Убих една, ще убия и другата. И всичко това от човеколюбие, нали така?

„Така-така, така-така“ — люшкаше се махалото на елисаветинския часовник; зад камината скимтеше вързаният вълк, до вратата се приближи на пръсти камериерката Настя.

Прохор трепна, тежко се събуди, размърда вежди. Няма никого. „Трябва да отида при попа, попът е мъдър“ — помисли той.

 

 

Целият вътрешен живот на Прохор Петрович сега се разпадна рязко на бял и черен. През черния период той пиеше до затъпяване, умът му се размътваше, замъгленото съзнание го хвърляше в света на халюцинациите. Когато пък настъпваше белият период, мозъкът се проясняваше, волята укрепваше, Прохор трескаво се залавяше за работа, работеше упорито като машина и наваксваше по нещо от онова, което беше изгубил в миналото. Понякога черният и белият период се сливаха. Получаваше се нещо сиво, психически болно, с гениални проблясъци на мисълта, но и с чести потъвания на съзнанието в най-гъст мрак.

И все пак, като съществуваше ту в черния, ту в белия период, Прохор Петрович напук на всичко и за учудване на всички, продължаваше да разгръща работата все по-нашироко и по-нашироко.

Пуснат беше в действие новият циментов завод. Пристигналите наскоро минни инженери бързо организираха добив на каменни въглища от надземни пластове. Току-що добити въглища в огромни количества заплуваха на салове по Угрюм-река, проточиха се на коли, на току-що пристигналите камиони към наполовина завършените железопътни клонове. Прохор се надяваше да свърже своите предприятия чрез стоманени пътища с главната магистрала до началото на зимата. Работата спореше. Работниците — сега те бяха станали шест хиляди — не клинчеха от работа, далече беше и мисълта да работят „през куп за грош“: заплашваше ги уволнение, намаляване на заплатата, глоби, новите маси от пристигащи още утре ще дойдат на тяхно място.

Прохор можеше да ликува. Но това, че някои стари работници се прехвърляха при Нина, като отстъпваха място на неопитни — „росийски“ новаци, ядосваше Прохор. Мисълта, че в неговото самодържавно царство се появи като екзема на лицето някакво нищожно женско кралство, със съвършено други, по-добри условия на труда, отколкото при него — тази мисъл се забиваше в Прохор като копие в мечка.

Не, подобно коварство той повече не може да търпи! Той за последен път ще поговори на тази тема с малоумната кралица-узурпаторка.

 

 

Един празничен следобед Нина нещо чоплеше в градината си. Настъпваше есента, но денят беше топъл. Здрачаваше се вече. Верочка търкаляше по алейките едно голямо колело. По петите й вървяха боната и гувернантката от Берлин, пълна русокоса девойка. Верочка изтича при Нина:

— Мамичко! А защо кокошката ходи босичка, пък аз с пантофки? Ще се събуя.

Приближи се с бели памучни ръкавици старият лакей.

— Господарке, господарят ви моли да отидете при него.

Нина знаеше, че мъжът й не я кани за приятни разговори. Затова тя влезе в кабинета на Прохор с Верочка: мислеше, че само със своя невинен вид дъщерята може да смири гнева на бащата. Срещу влезлите изтича, като махаше опашка, радостен вълкът. Проход седеше на масата мрачен, по халат, с лула в устата.

— Седни, фабрикантке — процеди той през зъби.

— Татенце, миличък татенце!… — заситни към него Верочка. — Аз те обичам… Аз те обичам повече, отколкото вълчолупсенчо.

Прохор я взе на ръце, целуна я по слепоочието, сложи отпреде й цветни моливи и хартия.

— Ще рисувам човека с мустаци… Който е страшен. А после къщичка, от която излиза дим.

— Нина…

— Да, Прохор, слушам!

Настъпи напрегнато мълчание. Въздухът се сгъстяваше в буреносни облаци. Верочка започна да рисува.

— Ти християнка ли си, Нина?

— Да, християнка. Та ти знаеш, Прохор.

Облаците продължаваха да ги обвиват със своето страшно мълчание. Верочка рисуваше.

— Щом си християнка, тогава защо с такава упоритост ме тикаш в някаква пропаст, в злото?

— Не. Ти не разбираш правилно моята дейност, Прохор. Тя цялата е насочена към това, да те спаси от злото — каза тихо Нина, като разглеждаше изцапаните си с пръст длани. — Чрез практически комбинации аз искам да създам около твоята дейност такова обкръжение, което би те накарало, въпреки твоето желание, да станеш съвсем друг по отношение на работниците, отколкото си сега.

— Ти каза, че въпреки моето желание ме дърпаш далече от злото. Така ли? Така. Значи, ти прилагаш насилие. Но нали Христос е казал: не се противете на злото с насилие. Замисляла ли си се върху това?

Нина наведе глава и замига често от смущение. Тя не е готова да отговори на такъв въпрос. Как така? Още днес тя ще поговори на тази тема с отец Александър.

— Аз желая на тебе доброто, а на себе си покой — каза Нина, като се изчерви смутена.

Прохор повъртя около пръста си кичур коса и сключи вежди над носа си:

— Желаеш ми доброто?

— Да, доброто.

— Хм… Тогава знай! — И Прохор удари с длан по масата.

От вика моливът на Верочка изпращя, тя вдигна към баща си големите си очи и се свлече от коленете му. Прохор се хвана за слепоочията, затвори очи: в ушите му нещо грачеше, в гърдите му клокочеше, пред склопените му клепачи плаваха опашчици.

— Ти, мили Прохор, си болен… Не, това е ужасно — кротко, с вътрешно отчаяние в гласа рече Нина, като притисна до себе си дотичалата Верочка. — Легни, почини си… Ще поговорим после.

— Не! — изблещи се той срещу жена си с бялото на очите. Ръцете му трепереха, езикът му подскачаше.

Ветрец поклащаше пердетата на отворения прозорец, през кабинета прелитна перушинка, рояче есенни мухи бръмчеше и се въртеше около кристалния полилей; през непритворената врата провря глава едрочелият рижав котарак.

— Мили Прохор, ти трябва да оставиш всичко и да си починеш — да заминеш някъде, да се полекуваш, да вземеш отпуск от самия себе си. Аз зная, ти си много, много болен. На мен ми е много мъчно да гледам това, просто непоносимо… Повярвай ми — Нина заплака тихо, стана и се запъти към него. — Мили, умолявам те, остави всякаква работа…

— Не!!! — с двата си юмрука наведнъж тресна по масата Прохор. — Стой! Впрочем, седни… Впрочем… както желаеш.

Нина се спря. Прохор се обърна към нея в креслото, затръска чорлавата си глава и беззвучно се засмя.

— Зная, зная, фабрикантке, защо искаш да ме изгониш оттук, зная. Вие искате да вземете с Протасов във ваши ръце всичките ми работи и да ме оставите просяк. (Нина плесна ръце.) Чакай, чакай, не ме прекъсвай! — Той почна да говори бързо, отсечено, като все повече повишаваше гласа си до вик. — Аз пия, смъркам кокаин, впръсквам си морфин — само заради теб, заради твоите измислици, заради твоя християнски женски нрав, фабрикантке.

— Лъжеш! — викна Нина и съкрушена, раздирана от омраза и любов към мъжа си, седна срещу него в креслото.

„Лъжеш, лъжеш, лъжеш, лъжеш“ — задърдори един глас в дясното ухо на Прохор. „Лъжеш, лъжеш, лъжеш…“ Прохор пъхна пръст в ухото, разтърси с ожесточение пръста там. Гласът млъкна.

— Аз с голяма мъка докарвам отдалече работници, плащам им пари за път, обучавам ги — те бягат при теб. Отново намирам работници — те пак при теб. Най-после и клепоухият Кук си отиде. Докога ще трае това? Жесток враг не би могъл да постъпва така, както постъпваш ти! (Нина през цялото време се опитваше да възразява, но той не й позволяваше.) Да, да, жесток враг! А ти със своя женски ум си заслепена от дребни дела и не искаш да разбереш моите големи дела. Да, големи дела.

— Какви са те?

— Аз… — Прохор начумери вежди, стана, тури ръце на кръста си и закрачи из широкия кабинет, като поглеждаше накриво притихналата до майка си Верочка. Полуотворило уста, детето следеше баща си със сърдит поглед. — Аз ще развия тук промишленост, каквато няма в Русия. Моето селище ще се превърне в град с милион жители. Името ми ще гърми! Разбираш ли? Ще гърми по целия свят…

Нина го слушаше и замираше от вълнение.

— Може би приживе ще ти поставят паметник? — опита се да се усмихне тя.

— Да! Аз сам ще си издигна паметник в центъра на такава феерична градина, каквато не е могъл да си представи и Людовик Шестнадесети. Аз ще построя в този град университети, спиртни заводи, инженерни училища, търговски улици, пасажи, театри и всичко ще бъде мое. Да, да, мое, мое! А не твое! — Последните фрази той извика с особено сладострастие.

— И в името на каква идея възнамеряваш да направиш всичко това?

— В името на самия мен — гордо отметна глава Прохор. — В името на своята слава! — Той изхвърли нагоре двете си ръце и ги размаха като крила. Лицето му беше страшно и величествено.

Верочка изкриви уста, заплака.

Нина я взе на ръце.

— Мамичко, кажи му да не вика!

— Значи, разбра ли сега, фабрикантке, каква е моята идея? Според теб — това е идея на сатаната, на антихрист, на христопродавец? Глупости! Това е моя идея. С нея съм се родил, с нея и ще умра.

Прохор погледна Нина с ядно раздразнение, като на преградила пътя му скала, и отново закрачи, като размахваше полите на халата си. Нина го гледаше с нескривана боязън, с жалост: „Господи, нима страда от мания за величие?“

— И ти говоря за последен път! Предупреждавам те, фабрикантке. Ето моето предложение. Слушай. За последен път слушай! — И кой знае защо, Прохор запретна ръкава на халата си и внушително се закани на Нина с пръст.

Нина стана, чувствувайки, че ей-сега от облаците ще тресне мълния. Забил крака в пода на пет крачки от Нина, Прохор стоеше като призрак на Херкулес и пресипнало говореше през стиснати зъби:

— Слушай… И — за изпълнение. Заповедта ми. Колкото може по-скоро закривай своите работи или ми ги предай. И своя милион ми предай. Чуваш ли?… Милиона!… Не мога да гледам как прахосваш спечелените от баща ти и дядо ти капитали. А на мен страшно много ми трябват пари… Нямам пари, нямам с какво да платя на работниците. Или искаш да фалирам? Дявол да го вземе!… И най-многото, което мога да ти позволя, е да построиш женски манастир и да станеш в него игуменка. Глупачки много. С това ще угодиш и на бога, и на мен. И така — заповядвам ти, моля, умолявам… — Прохор изкриви уста и с отчаян израз на лицето се хвърли на колене пред потресената Нина. — Умолявам те, направи ме свободен, прекрати своите глупави хрумвания! Дай ми да осъще…

— Прохор — отстъпи на крачка от него Нина. — Ако тръгнеш по пътя на истинския строител на живота, а не на алчния тиранин на трудещите се, аз цялата ще бъда твоя, с цялата си душа, с всичките си капитали.

— Нина Яковлевна! Нина Яковлевна! — скочи Прохор като глиган и като ястреб впи нокти в полите на халата си.

— А в противен случай, Прохор, аз съм твой враг. Ще работя така, както и сега работя! — повиши глас Нина.

Силейки се напразно да усмири избухналия си гняв, Прохор заскърца със зъби:

— Марш оттук!…

— Глупак, глупак!… — крещеше пискливо и цяла трепереше Верочка, като плачеше, пускаше мехури и тупаше с краче. — Ти си страшен. Глупак!…

Загубил и последното си самообладание, Прохор сграбчи обидената Нина за раменете, обърна я с лице към вратата и почна да я изтласква от кабинета. — Вън! Вън! Змия! Протасова отрепка!… Дай ми милиона!

Изведнъж вълкът с ръмжащ лай на три скока се хвърли върху Прохор и с едно дръпване скъса халата на гърба му. Прохор го ритна с крак, затръшна вратата след жена си, откачи камшика от куката.

— Ела тука!

Като святкаше с освирепели очи, вълкът дебнеше момент, за да се хвърли върху господаря си. Но изведнъж се изплаши от човешките очи, покорно легна по корем, сви се. Прохор надяна на шията му бодливия оглавник, повлече го към стената, където е завинтена халка за веригата, провря оглавника в халката, притегли главата на вълка близо до стената и като влагаше ярост в ударите, немилостиво почна да го шиба. От кожата на животното на фъндъци летеше козина. Животното ръмжеше, виеше, хъркаше, мяташе се, напика се, после почна да се задушава от оглавника. Ето че желязната халка се разтвори, животното веднага се отскубна от човека-„приятел“ и като оставяше дири от кръв по белия килим, хукна презглава навън.

Мокър от пот, Прохор отпусна в безсилие глава върху масата. Всичко бучеше вътре. Късаше се сърцето. Ръцете трепереха.

В разгорещената му глава лудуваха нелепици и кошмарчета. „Трябва да я убия, да я убия, да я убия“ — бръмчеше под черепа му глас. Отначало под черепа, после по-силно — в ушите. Не достигаше въздух, не му се искаше да диша, не му се искаше да живее.

И отново миналото стана настояще, настоящето се отдръпна назад. Кошмарчетата не мируваха. Сънят не идваше.

В три часа през нощта взе хартия и дълго седя над нея в помрачено безмълвие. След това, като си спомни старците, като си спомни чудния сън за ламата-бодхисатва, прекръсти се, натопи перото, постави месеца, деня и годината и написа:

„Постъпвам с пълно съзнание. Да бъда погребан като православен. Моят ковчег и ковчегът на жена ми един до друг. Ковчегът на Верочка отгоре.

Прохор Громов“

— Да, да — изграка той като гарван. — Какво, не съм аз виновен, не съм аз виновен. Такъв искат да ме направят.

Той сложи бележката в един плик, залепи го и го запечата с червен восък, с пръстен.