Вячеслав Шишков
Угрюм река (117)

10

Сред работниците пак започна силно брожение. Закваската, маята бяха политическите заточеници, напредничавите работници, някои от техническия персонал и отчасти самият Протасов. Но, според мнението на Андрей Андреевич, да се вдигнат хората на нова стачка, може да се каже, че е немислимо и както показа неотдавнашният опит — безполезно. Агитаторите трябваше сега, съобразно с мнението на Протасов, да разясняват на хората, че тук работата не е в Громов; такива прохоргромовци има на света десетки хиляди — ако не е този, друг ще бъде. И наистина така си е — имаше стачка, имаше разстрели, имаше отстъпки и какво: още неуспели да изгният в гробовете убитите, на живите отново бе отнето всичко, спечелено с кръвта на загиналите… Не, бедата тук е в управлението на страната, в нейния остарял, жесток строй. Значи, трябва да се събори този прогнил строй, трябва да се установи свое, народно правителство и тогава край на всички капиталисти отведнъж заедно с Прохор Громов! А засега трябва да се трупат сили за предстоящите боеве.

Състоя се среща в една изоставена рибарска колиба. Бяха дванадесет души, между които: Протасов, техникът Матвеев, шлосерът Иван Каблуков и постъпилият като писар в кантората младеж Краев (гарант му беше Протасов) и още осмина работници: Василиев, Доможиров и други.

Глуха нощ, брегът на реката, огън, чай от котлето.

— Другарю Протасов — поде Краев, като покашлюваше и се увиваше в дългия си яркожълт шал. — Вашето гледище, извинете, моля ви се, в основата си е неправилно. Да разубеждаваш работниците да не стачкуват, е престъпно. И ето защо…

— Извинете — прекъсна го веднага Протасов. — А пък аз, тъкмо обратното, смятам за най-голямо престъпление да се тласкат работниците без съответна подготовка към втори разстрел. И моля ви се, не се мъчете да ме разубедите; аз съм по-стар от вас и преценявам обстановката по-трезво, отколкото вие…

— Тогава няма какво да приказваме — рече заядливо Краев и сухите му бузи почнаха да аленеят. — Моето гледище е такова, ако обичате да ме изслушате… И не само моето, а нашето…

— Заповядайте. Само, моля ви — по-кратко.

— Няма защо да се боим от жертви! Без жертви, Протасов, революция не се прави! — И възбуденият юноша стегна здраво около шията си шала. — Вие предлагате разни компромиси. Глупости! А защо? Много просто: вие, Протасов, никога няма да рискувате да отидете заради делото… на бесилката. Да, да… Ами… Тъй да се каже… А аз, какво, аз ще отида. Значи, какво? Значи, аз имам право да кажа, че няма защо да се боим от жертви. Аз не се боя, не се боя!… Ето, вземете моя живот! Пъхнете главата ми в примката!… — с пресеклив глас подвикваше той.

— Извинете, Краев, но вашата хлапашка игра на геройство почва да ми омръзва — натърти инженер Протасов. — Вие едва се каните, а аз вече рискувах своя живот.

— Кога?

— Как — кога?! — викна шлосерът Каблуков полуядосано, полуусмихнато. — А кой беше под куршумите, когато пукаха в нашего брата? Щом не знаеш, тогава мълчи.

— Вие, мили Краев, имате право да се разпореждате само със своя, но не и с чуждия живот. Разбрахте ли? Не с живота на работниците…

— Ах, така ли? — И младият човек, като размота с разтреперани ръце краищата на стегнатия шал, с рязко движение ги отметна на гърба си. — Тогава вие, Протасов, не сте революционер, вие, Протасов, сте примиренец, вие сте опортюнист и нищо повече! Да, да, опортюнист… Факт! Стопроцентово меншевиче!

Развълнуваният Протасов засумтя, нацупи се. Работниците мрачно мълчаха. Сега енергично се намеси техникът Матвеев:

— Ти, Краев, се горещиш, нервничиш и не излагаш правилно нашите условия… Ето каква е работата, Андрей Андреич! — каза той и щракна запалката.

Четирима запалиха от едно огънче. Голямата брада на шлосера Иван Каблуков лъщеше с червено-синкава чернота, възпалените му очи бяха внимателни. Пухкайки с лулата, той се залови да подклажда огъня. Окръжаваше ги невярна, тревожна тъмнина. По Угрюм-река трепкаха дремещите шамандури. В небето, там, далече зад тайгата, се стрелкаха, играейки на криеница, бледолики светкавици. На другия бряг немирно гореше огън. До него едва се открояваше група хора. И раздвижвайки мъгливия въздух, на вълни се носеше от огъня каторжна песен:

Тази сграда е държа-а-вна —

Александровски затвор,

господар на тази сгра-а-а-да

е Романов Николай!…

— Чувате ли?! — викна Краев озлобено на Протасов и махна с ръка срещу тази птица-песен. — Чувате ли, Протасов? Ето ви… А кой пее? Простите селяци, дърварите, робите на вашия миличък людоед Громов…

— Краев, стига! Андрей Андреич, значи, слушайте. — И техникът Матвеев затръска увисналите си бузи и се залови да привежда доводи. — И така, планът… Първо — обявяване на стачка, без каквито и да било преговори с Громов. Второ — в навечерието на стачката, през нощта, разоръжаване на казаците и полицията. Трето…

— Глупости — тръсна Протасов. — С голи ръце не може да се пъхаме при казаците…

— Позволете, позволете! В тази работа ще ни помогнат момчетата на Ибрахим. Между тях има наши работници от мините и, казват, един избягал политически. Вече влязохме във връзка с тях. И така, трето предявяваме организирано нашите искания на Громов. Четвърто — мобилизираме работниците за въоръжено въстание…

— Глупости… Опасно е, преждевременно! Против въоръженото въстание по принцип абсолютно не възразявам. Напротив! Казвам само, че е преждевременно. Без контакт с общото движение на работниците нищо няма да излезе, повярвайте. — И Протасов, като черпеше красноречие от повишеното си настроение, подложи на силна критика плана на стачния комитет.

— Аз вероятно ще се разделя с Громов, другари. Ще мина или на Урал, или… И сам не зная къде — каза в заключение той. — Аз мисля, че Громов скоро сам ще се погуби: пиянствува до безсъзнание, затъпява, работата си гледа през пръсти, а поради това и финансите си обърка… Моят съвет към вас, другари, е; гответе сили за революцията. Тя е близка.

Работниците станаха на крака и свалиха шапки.

— Другарю Андрей Андреич — заговориха те наведнъж. — Ние също сме наумили да бягаме оттук. Тия, дето искаме да се махнем, сме над петдесет души. В Русия искаме да идем. Посъветвай ни, Андрей Андреич…

— А вие защо? Заплатите ли ви са малки?

— Не е там работата — отговори широкоплещестият, с рижи мустаци, млад селянин Телегин, бивш войник. — Ето що… Ние тук, разбираш ли, изхождайки от съображения… Каблуков, разправяй! Ти си нещо като старши тук.

Иван Каблуков мърдаше вежди, престъпваше от крак на крак, явно — се стесняваше.

— Я да вървим, братлета, при лодката — рече Протасов, — време е да вървя. Там ще поговорим.

Матвеев и Краев решиха да пренощуват в колибата. Работниците и Протасов се сбогуваха приятелски с тях и се спуснаха към водата. Протасов трябваше да отиде в леярния цех, дето спешно, нощем, се ремонтираше една вагрянка. Заработиха два чифта весла, Протасов седна на кормилото. Лодката бързо се захлъзга през мрака надолу.

— Та каква е работата, Каблуков?

— Ами… Исках по-разбрано да разправя. Ама не ме бива много да говоря. — И смутеният шлосер взе да глади брадата си. — Ето каква е работата, господарю Протасов… Как беше, абе… Андрей Андреич… Ти напред правата каза, че да се стачкува сегинка у нас, то е — глупости да правим, няма никаква опозиция. С икономска стачка, сиреч с кономическа, мигар ще подкопаеш капитала? Няма таквоз нещо! Ей богу, истина… Най-важното нещо — пречат тези заместници, как ги казваха…

— Стачкоизменници — подсказа през тъмнината Протасов.

— А-ха, а-ха! — и шлосерът Каблуков задиша шумно, като разширяваше ноздри. Калайдисаното му от огъня и дима на работилниците грапаво лице се изпоти от непривичното напрежение на мисълта. Но той все пак намери потребните му думи. — Наумили сме си ето как, другарю Андрей Андреич. Тука ние, от малко-малко съзнателните, няма що да правим. Тук, разбираш ли, е дупка. Аз и Ванюха смятаме в Сормово да се наредим, аз имам там шурей стругар-металик. Мишка и Стьопка искат да идат на Урал, те са твърди момчета и в работата, и в разбиранията. Захар Оглоблин — в Путиловския…

— Да, има такъв стремеж, туй е вярно… — размърда широко рамене навъсеният, със скулесто бръснато лице Захар; водата клокочеше и се пенеше от размахването на неговите весла.

— И всеки кой накъдето иска, според желанията му… Миша Телегин, той пък, като бивш войник, гледа в полка да иде на повторна служба… Та и там, значи, пропаганда да пуска.

Протасов с известна тревога присви очи срещу бившия войник.

— Ето как се просветихме ние тук, благодарим! — И шлосерът Каблуков остави веслата и в порив на възторг се удари с юмрук в гърдите. — Ту ти, ту Матвеев Иван Семьонич, ту политическите, благодарим! И поради туй именно нас, съзнателните, ни хрумна една мисъл-понятие ето какво: щом като ще захващаме революция, тогава да я захващаме както се следва. Първо на първо, войниците трябва да се вдигнат и селяните. Така ли е, момчета?

— То се знае, така! Главната работа е във войниците, в армията…

— За работниците не говорим, работникът сам ще се вдигне, щом туй е негово кръвно дело. Вярно ли, момчета? И ето, значи, след някое време въстание с оръжие в ръце, всеобща бъркотия. Селяните ще попритиснат господарите, ще вземат земята, в това време — повсеместна стачка, но не икономна, ами истинска политическа, с червено знаме. Съща буря!… Тогава всичко — стоп! — селянинът наш, войникът наш…

Лицето на Каблуков ту се усмихваше, ту ставаше сериозно; той тръпнеше от прилив на бодри чувства, давеше се с думи.

Вдясно замигаха закачливо и се показаха през влажната мъгла светлините на заводите. Беше тихо. Тук-там в небето висяха звезди. А зад тайгата все още играеха бледолики светкавици.

Лодката под кормилото на Протасов заобиколи червената шамандура и зави рязко към заводските светлини. От цеховете на механичния завод долиташе скърцане, звънтене, бучене. Протасов и работниците се изкачиха по сипея на брега. Шлосерът Каблуков, който освети инженера с джобно фенерче, заговори развълнувано:

— Сега позволи, другарю Андрей Андреич, да те попитаме направо, ще прощаваш… На нас ни е много антиресно, даже сме завързали спор заради тебе… Стане, да речем, въстание, революция, буря — време огнено… А ти какво ще правиш?… Ти с нас ли ще бъдеш или как?

Сърцето на Протасов се сви, кръвта нахлу в главата му, краищата на устните му увиснаха. Той погледна Иван Каблуков в лицето и с разтреперан глас запита:

— А ти как мислиш, Иван?

Каблуков заби поглед в земята, бавеше се.

Протасов си отиде. Каблуков сумтеше, мърмореше на себе си:

— Май си е истина, господарят трябва да си е от меншевиките… Току-виж, в случай на нещо ще се изплаши от голямото дело.