Вячеслав Шишков
Угрюм река (113)

6

С три топовни изстрела беше известено на света, че юбилейните тържества в резиденция „Громово“ са открити.

Многобройните делегации от служещи, от отделни заводи и цехове, а също така самозваните, неупълномощени от мнозинството, представители на работниците бяха посрещнати от Прохор Громов в Народния дом под звуците на домораслия оркестър. Народният дом беше декориран обилно със зеленина и национални знамена. Приветствията и адресите звучаха неискрено, преувеличено-хвалебствено, раболепно. Но възбуденият Прохор приемаше всички ласкателства за чиста монета и сам набираше вдъхновение за горда реч в отговор.

По пладне в Народния дом и пред него започна обедът за работниците. На обеда се разпореждаха сто и петдесет души начело с Инокентий Филатич.

А почетните гости тръгнаха заедно с домакина да разгледат изложбата и най-близките предприятия. Обясненията даваше самият Прохор Петрович. На неголеми групи гостите подред се изкачваха на върха на кулата.

От изток на запад, широко разляна, плавно течеше Угрюм-река. С църквата, с големите и малки къщи и къщурки, с новите палати на господаря, потънало в зеленината на овощни и зеленчукови градини, селището се беше проснало по десния висок бряг. Десетки високи тухлени комини и заводски сгради се простираха вдясно и вляво покрай реката. Понтонен мост и два сала съединяваха разделената от водата земя. По вълните сновяха катери, баркаси, лодки, каици. Голям керван от шлепове, салове и гемии се беше проточил на много версти. Всичко пъстрееше с хиляди разноцветни флагове. А около това промишлено кътче, бог знае по какво чародейство изникнало от земята в това безлюдно загубено място, се простираше като обширно море и се губеше на всички страни тайгата.

— Бива си ви, Прохор Петрович! — възхищаваха се в надпревара искрено гостите. — Направо трябва да се каже — руски американец, наш самороден талант.

На път за мина „Достан“ целият обоз от гости се спря на брега на Угрюм-река да закуси. Всички с удоволствие се разположиха на приготвените килими. Губернаторът, Прохор Петрович и петима от най-почетните гости седяха под балдахин от килими. Всички ядяха и пиеха жадно. Свиреше музика, имаше цигански хор и танци. Прегледът завърши в три часа през деня. А за шест беше определен тържественият обед.

Нина Яковлевна имаше работа до гуша. Наистина че усърдно й помагат дамите, жените на инженерите и самият пан Парчевски. Мистър Кук с радост би се присламчил към щата на Нина, но той знаеше, че едва ли ще може да окаже някаква помощ, а при това зубри пред огледалото поздравителната си реч, която не му се удава.

— Много превъзходни… Прохор Петрович Громоф! Вие сте най-добър пионер… — говори той на огледалото, като издува порязаните си с бръснача здрави, опърлени от вятъра бузи. — Пардон, пардон. А по-нататък? Не, как беше туй, как беше?… — Той изведнъж си припомни руската пословица: „Хляба яж със сол, правдата режи с ножче^[1]!“… — Млього хубав… О! О!… — Но и пословицата не помага: няма вдъхновение, в главата му е мъгла, неразбория.

… Работниците са доволни от обеда. Пръснаха се по въртележките, зрелищата, люлките, слушат песните на циганите, гледат танците, сами танцуват, къпят се в реката. Изобщо пълно безгрижие. Навсякъде има ред, няма пияни. За Филка Шкворен, който лежи в банята на Инокентий Филатич, се грижат жената, която пече просфори, и една баба знахарка. Филка се чувствува прекрасно, пие, яде, реве разбойнически песни.

Мнозина от поканените, особено от местната аристокрация, в навечерието на тържеството взеха големи дози рицина: мъжете, за да подготвят храносмилателните си органи за поглъщане на голямо количество вкусна храна, жените освен от тази цел се ръководеха и от друга: според техните наблюдения рицината придаваше особен блясък на очите.

В пет и половина вратите на парадната трапезария се отвориха. Предшествувани от губернатора, под ръка с Нина Яковлевна, и от Прохор Петрович, под ръка с хубавичката жена на златопромишленика Хряпин, гостите на двойки влизат по килимите в столовата, която блести от кристал, сребро, бронз и порцелан, въртят се объркано край масата и търсят напечатаните картички, с мястото на всекиго.

На близкия край на масата откъм тясната й страна седна губернаторът, от дясната му страна Нина, от лявата — отец Александър. На другия край срещу тях — Прохор Петрович, Протасов и хубавичката, прилична на италианка Хряпина. На централно място седеше важно нахално вмъкналият се Аркадий Аркадиевич Приперентиев, до него — пан Парчевски, търговците Рябинин и Сахаров. Красивият архимандрит Дионисий имаше от дясната си и от лявата си страна две местни красавици: жената на един инженер и дъщерята на един предприемач. Тук беше председателят на контролната палата, действителният статски съветник Нагнибеда, директорът на гимназията със своя син студент, началникът на минното губернско управление със съпругата си и други.

С честта да бъде поканен бе удостоен и Иля Петрович Сохатих. Той, старши служащите и някои от второстепенната аристокрация от околията обядваха на отделна маса. Великолепният пък дякон Ферапонт, облечен с широко, тютюнев цвят, копринено расо (подарък от Нина), седеше близо до пристава, като стърчеше две глави над всички. Той е суров и с мрачно лице, срамува се от своите груби богатирски ръце, почернели завинаги от ковашката работа. Отец Александър най-строго му забрани да пее многая лета с пълен глас — страхуваше се, че именитите търговци ще нададат ухо и, току-виж, го подмамили в столицата:

— Измънкай го някак там… как да е: „Гърлото ме боли, кажи“.

За най-голямо съжаление авторът на този роман закъсня за началото на обеда, авторът няма да описва изисканото великолепие на Громовия пир, авторът пристигна едва в момента, когато губернаторът, с чаша шампанско в трепереща ръка, завършваше своето приветствие:

— … в цялата природа. Питам ви, господа, какво по-ценно и красиво може да има от златото, което нашият гостоприемен домакин добива от недрата на земята за благото на царя и отечеството? По-красиво от златото, по-блестящо от брилянтите, господа, това е женската свята красота. Значи, ерго: жената е венец на творението. Присъствувайки сред такъв род жени, аз с най-голямо благоговение предавам палмата на първенството в ръчичките на нашата божествена домакиня, наистина царица на бала, великолепната Нина… ъъ… ъъ… Нина Яковлевна…

— Урра!…

— Извинете, не съм свършил, господа… — Пийналият порядъчно изпотен генерал почтително се наведе към седналия от лявата му страна отец Александър, внимателно хвана косматата му, с едри лунички ръка, смутено рече: „Ах, пардон“ — и като поправи бързо грешката си, млясна нежната ръчичка на седящата отдясно домакиня. — И така, господа, пия за здравето на човека с изключителна сила и слава, човек, с когото наистина трябва да се гордее цялата наша майчица Русия! Пия за здравето на господин Громов и неговата очарователна богиня Нина… ъъ… ъъ… Яковлевна… Ура, господа!

На десния балкон музикантите засвириха туш, на левия — домораслият хор ревна „многая лета“. С триста гърла гостите викаха „ура“; онези, които бяха по-близо, се чукаха с домакинята и домакина.

— Вие, генерале, имате прекрасен талант на трибун — поласка отец Александър стареца.

— Навик, отче, навик — отвърна басово генералът, като хрупаше със златните си зъби препечено със сирене сухарче.

Ножовете нервно затракаха по чиниите, шумът утихна, стана да отговори Прохор. Отведнъж светнаха четирите бронзови полилея с многобройните си светлини. Потокът светлина блесна върху бялата маса и нахлу във всички ъгълчета на залата. Играта на светлини и сенки открои още по-ясно лицата на седящите. Пространството се изпълни с пищна тържественост.

Подстриган, едър, суров, с фрак, с орден в петлицата, връчен му от пристигналия от Петербург чиновник от Министерството на търговията и промишлеността, Прохор Громов беше олицетворение на крупен, съзнаващ своята мощ делови човек.

Всички погледи се обърнаха към него. Сърцата на жените сладостно примряха, а очите блестяха ослепително след рицината. Дякон Ферапонт раззина уста. Долната устна на генерала увисна със зрънца есетров хайвер по нея. От смачканото носле на Иля Сохатих падна една прозрачна капка. Стешенка и Груня — дискант и алт — протегнаха лебедови шии и се надвесиха през перилата на балкона. Чиновникът за особени поръчения Пупкин им направи любовен жест с ръка. Запасният поручик Приперентиев оседла месестия си нос с грамадни очила и втренчи нахален поглед в Прохор. Архимандрит Дионисий оправи мантията си и набързо прекара гребенче по мустаците и брадата си. Нина — развълнувана — беше нащрек. Протасов внимателно изучаваше винетката върху супената лъжица. Червеят, който пълзеше по едно листенце на кипрещата се във ваза хризантема, изведнъж притихна, приготви се с цялото свое мъничко телце да слуша човешката мъдрост. И щом червеят притихна, започна Прохор.

— Ваше превъзходителство, уважаеми госпожи и уважаеми господа! (Архимандритът и свещеникът свиха обидено рамене: ораторът лекомислено причисли и тях към категорията на „уважаемите господа“, без каквато и да било титла съобразно духовния сан). Вие сте се събрали тук, уважаеми госпожи и уважаеми господа, за да чествувате Прохор Громов, тоест мен. Вие, поканените, сте се събрали на това пиршество, за да разнесете след това по целия свят добра вест за моите дела, тоест — за делата на Прохор Петрович Громов и за никого другиго, за никого другиго… Е, добре, много ми е драго… Благодаря… А впрочем…

С остър поглед Прохор огледа цялата трапеза от край до край. Пред него бяха само — маски, мутри, животински зурли. „Ще стъпча всички ви… Презряна тиня, мръсотия!“ — говореха очите му. Той смръщи вежди, отметна от челото си падналите кичури коса и с рязък глас, като заостряше силно смисъла на думите, продължи:

— Аз мразя света!… И светът мрази мен. Тази тема, уважаеми господа, аз ще развия по-нататък.

Подхвърлените хапливи фрази накараха всички да наострят уши. Мляскането спря. Спокойната досега психическа атмосфера трепна.

— Аз няма да се спирам на всички етапи от моя живот. На това как баща ми ме изпрати още като хлапе на незнайната Угрюм-река, дето тогава едва не загинах. Това е първата ми гибел. И само по чудо спасен, аз по някакви незнайни пътища попаднах в дома на моята бъдеща жена. Няма да спирам вашето внимание и на това, как, като станах годеник на Нина, бях хвърлен от моя мил баща и стеклите се по това време обстоятелства във водовъртежа на страшни противоречия с баща, с майка, с любими и мразени от мен хора, най-после — със самия мен. В този капан на живота, без да имам ни най-малка подкрепа отвън, а доверявайки се единствено на собствените си сили, аз отново загинах. Това е втората моя гибел. Но струва ми се, че аз надвих и нея. Или поне се боря със себе си, преодолявам я докрай в своето сърце…

Прохор наведе разчорлената си глава и на Протасов се стори, че от очите на оратора в чинията покапаха сълзи. Но ето че лицето е вдигнато, веждите са смръщени още по-рязко, думите излитат решително.

— Аз съм престъпник! — викна той и нервно се озърна назад, през рамо, сякаш очакваше удар в гърба. — Да, аз съм престъпник. Не се плашете и не се учудвайте.

Но всички бяха учудени, а Нина изплашена. Веждите й се разкривиха от страх.

— Не искам да бъда ваш прокурор. Ние всички сме равни, защото и вие сте престъпници, както и всеки живущ на този свят човек. Този път аз говоря с вас като равен.

— Вярно, вярно! — изведнъж закрещя с фалцет пийналият Инокентий Филатич. — Правдата и светостта не могат да изравнят хората. Грехът изравнява всички. Всички ние сме грешници! Всички сме в една тиня, значи — сме равни…

Зашъткаха на кресльото, зачукаха с ножовете. Нина каза ясно през масата:

— Прохор! Моля те да смениш темата.

— И изобщо, господа, трябва да изберем председател.

— Ваше превъзходителство! Молим… Молим…

— Кхо!… Кхо!… кхо… Благодаря… — заклати генералът пиянска глава, като се задави с чашката коняк. — Прохор Петрович!… Моля ви… Продължавайте в същия дух…

Прохор се опря на края на масата, олюля се, напрягайки мисълта си, и отново оседла думите като бесен кон:

— Казах — всички ние сме престъпници. И това е истина. Това твърди не някой философ-лицемер, не някой моралист-угодник, а аз — престъпникът на престъпниците.

„Карай, карай, разкайвай се. Много добре!“ — чу изведнъж Прохор своя вътрешен глас, приличен на гласа на стареца Назарий, и ушите му пламнаха.

— Да, аз съм престъпник. Има, уважаеми господа, различни видове престъпления. Но убийството на човек е най-тежкото престъпление. Обаче, господа, дадено престъпление на даден субект може да бъде обяснено, разбрано и поради това оправдано… Да, оправдано, макар и от собственото съзнание на така наречения престъпник. А оправданото престъпление вече не е престъпление по същество; то не е нищо друго, освен логическа постъпка, продиктувана от неизбежните обстоятелства на живота. Но, господа, сянката на тази постъпка може да помрачи душата на онзи, който я е извършил. Ако душата е разтърсена, тази проклета сянка на спомените може да разруши душата, да доведе човека до безумие. Да, уважаеми господа, това е така… До безу-ми-е…

Прохор Петрович наведе глава, стисна здраво очи, тури длан на челото и притисна със силните си пръсти слепите си очи.

— Но, господа — отново се изправи той, — онзи, когото спомените за един смел факт могат да доведат до безумие, не е човек. Това не е нищо друго освен получовек; това е, извинете, дрипа. А една дрипа никога няма сили да извърши постъпка, чието име на лъжливия език на хората е престъпление. Значи, само на силния е дадено да извършва големи престъпления. А тъй като аз съм престъпник… („Така, така, карай така, покай се докрай, покай се“ — подбуждаше Прохора, все същият глас). Тъй като аз съм престъпник от крупен мащаб, имам право да се смятам за човек с огромна сила на волята…

— Пардон, пардон — почука с пръстена си по масата председателствуващият и се усмихна двусмислено. — За какво свое престъпление благоволявате да говорите?… Смея ли да попитам какво е това престъпление?

— Той е пиян, той е пиян — зашепнаха, заусмихваха се ехидно гостите. Но Прохор беше трезвен, само душата му се клатушкаше.

— Прохор! Свършвай речта. Пий за здравето на гостите. Урра! — закрещя престаналата да се владее Нина.

— Урра! Свършвайте речта… Вие сте уморен. Свършвайте…

Бледен, пожълтял като слонова кост, Прохор прокара студени пръсти по челото си, метна поглед към Иля Сохатих, който съсредоточено чоплеше зъбите си с вилицата, и шумно си пое дъх. Краката му трепереха.

— И така, какво е вашето престъпление? — повтори своя въпрос генералът и вдигнатите му към Прохор очи се превърнаха в две тесни цепнатинки.

„Е, какво чакаш! Разкайвай се за всичко, разкайвай се!…“ — заповядваше на Прохор вътрешният глас.

— Първото мое голямо престъпление, ако е угодно на ваше превъзходителство, това е… това е… — И смутилият се Прохор, сякаш изплашен от отговорност заради думите си, изведнъж се обърка. В мислите му светкавично се мярнаха — нощта, изстрелът, Анфиса до прозореца… Всички близки на Прохор се стъписаха. Кръвта нахлу в главата на Нина, Нина се мъчеше да извика, да се спусне към мъжа си, но я порази тежко вцепеняване. Лицето на Прохор се покри с мрак. Настроението на цялата зала стана напрегнато до краен предел.

— Първото мое престъпление — удари железен глас в напрегнатата тишина, — първото мое престъпление е това, че аз, нищожното човече, недоукът, разруших света на тайгата, обърнах тайгата с корените нагоре, внедрих в застоялото блато деен живот. С израз на омраза към този блатен живот започнах аз именно моята реч.

И изведнъж сякаш рухнала планина се понесе по близка стръмнина, напрегнатото настроение се пръсна. Нина изведнъж се усмихна весело, първа заръкопляска, последва я цялата зала.

— Ах, кучият му син, колко майсторски го рече!… — изтръгна се простодушно от Инокентий Филатич. Той тръгна да се разцелува с Прохор, но беше хванат за пешовете отведнъж от четири ръце.

— Аз мразя света и светът, тоест блатото, летаргията, взаимно се мразим. Плюя отгоре им! — Тези остри, неудържими думи, откъсвайки се от устните му, звучаха презрително. — Ограничените души, които се считат за светли маяци на света, не могат да разберат крайната задача, която съм си поставил. Те не знаят и не могат да знаят докъде ще стигна аз.

Седящите в различни краища на масата Протасов и Нина се спогледаха при тези думи и неприятно настръхнаха. А на Прохор отново се стори: зад гърба му някой тъпче на едно място, дъха огън и смрад… Но зад гърба му беше празно, зад гърба му беше стената. Прохор бързо напипа в джоба на жилетката кокаиновия прах и — в ноздрите. След това продължи:

— Съблазнени от разни допотопни моралчета, тези задимяващи небето маяци ми пречат да се разгъна с цялата си мощ, мразят моите дела, мразят самия мен като носител на тъмна сила и непрогледно мракобесие. (Сега се спогледаха трима: Протасов, Нина, свещеникът.) Аз отлично помня думите на моя мил Андрей Андреевич Протасов, когото не мога да не смятам за изтъкнат инженер и организатор. При един спор Протасов ми каза: „Вашият ум е по-голям, отколкото силата на неговото съждение“. Тоест че моят практически ум е гениален, но не напълно развит. Тогава аз му отговорих, че гениалният практик и гениалният мечтател — това са две мечки в една бърлога, това са двама врагове. И когато и двете, така различни по природа гениалности, пази боже, се съберат в един човек, душата на този човек ще се разцепи по средата с трясък като парче хасе…

— Извинете! — викна Протасов. — Не съм съгласен с това!…

— Мили Андрей Андреич! Вие не сте съгласен? Тогава позволете да ви кажа: разбойникът Громов винаги е действувал в разрез с онова, с което са съгласни хората. И това е може би моето второ престъпление…

— Прохор! — от някакви мъгли, от воя на виелицата, извика неясно Синилга, Анфиса или Нина. И рязко: — Прохор, седни!

Прохор Петрович трепна, олюля се, изведнъж някак се отпусна. В ушите му, в главата му бучаха камбани. Заби нос напред, след това — тил назад, разтвори широко очи към света. Представи си някаква бъркотия. Чисто поле, не маса, а път, който се губи все повече и повече в далечината. А там, далече — Анфиса с чайна роза на роклята. „Махни се!“ — плесна той с длан по масата и пътят изчезна. Пак бялата маса, цветя, вина, животински мутри. Заради Нина Прохор искаше да прекъсне речта си, но вече не можеше да удържи кипналите си мисли. Каза:

— Например моята жена Нина Яковлевна, която блести с всички небесни добродетели, се залавя за практическа дейност. И аз предсказвам, че много скоро ще се превърнат в нула отначало всички нейни капитали, а после и всичките й предприятия. Не искам да я укорявам, аз само й напомням, че не може да се служи едновременно и на бога, и на мамона, с което естествено не могат да не се съгласят и духовните лица, които присъствуват тук. Ангелът не може да стане дявол, а дяволът не може да се превърне в ангел. Още по-трудно е да си представите ангело-дявол, въпреки желанието на Нина да види в мен такова немислимо, такова противоестествено съчетание.

Последните фрази Прохор Петрович изломоти неясно, със запъване. Той говореше за това, а мислеше за друго, за нещо… съвсем друго… Шумоленето на тревите и горите стана все по-тихо и по-тихо. Настъпи дълбоко мълчание. Изведнъж, сякаш внезапно побеснял, Прохор раздра мигом тишината:

— Аз съм дявол! Аз съм сатана!

И като вдигна кристалната гарафа, удари я о масата. Стъклото звънна и се пръсна на парчета. Общо сепване, викове, гората зашумя, покритата със сняг поляна се изметна и там, на края, се извисяваше седеметажната кула на величието. Кулата се клатеше като висок бор под вятъра, люлееше се поляната, люлееше се целият свят и за да не загуби равновесие, Прохор Петрович се улови за масата.

— Виждате ли кулата? („Седнете, моля ви се, седнете“ — теглеше го някой за пеша надолу). Не бойте се, врагове мои… Прохор Громов наистина е дявол. Аз съм дявол! Не дяволче, а силен дявол с нокти, муцуна и опашка на маймуна. (Тук Прохор Петрович вдигна треперещи ръце и страшно се разчорли). В мен е духът на сатаната, на самия сатана!… И смея да ви уверя, че духът на сатаната и мен е силен като миризмата на чесъна. Той е неунищожим в мен, не можаха да го изгонят от моето сърце нито молитвите на пустинниците, нито моите собствени стонове в минути на душевна слабост.

Прохор Петрович ливна наведнъж чашка водка в гърлото си и със заплашителен поглед изгледа всички вкупом и никого поотделно. Докторът го наблюдаваше внимателно през своите тъмни очила. Прохор виждаше само откъси от живота: нечия чаша с вино сама се обърна, по снега на покривката се разля кръв на петна; нож режеше свински бут; рамото на дремещия генерал гореше в огъня на еполетите с висулки; черна калимавка покри нечия глава; лявото око на Приперентиев, голямо колкото яйце, плуваше право срещу Прохор.

— Да! — удари той с юмрук по масата и призрачното око тутакси се пръсна. — Аз съм сатана, тъпча с копита всичко, което се изпречва на пътя ми, пронизвам с рога всички врагове, хващам се с нокти за непристъпни скали и пълзя като тигър все по-високо и по-високо! А когато пред мен се разтваря земята, аз се вкопчвам с маймунската си опашка за някое дърво, разлюлявам се и прелитам през пропастта. И ето, като работя отведнъж с всичките атрибути на дявола, аз достигнах известна степен на слава, власт и могъщество. Видяхте ли, господа, от върха на кулата какво е направил върху застоялото блато днешният именник Прохор Петрович Громов, някакъв си субект на тридесет и три годишна възраст, със силно прошарена коса? — Прохор скръсти на гърди силните си ръце, завъртя снага надясно и наляво, изтри изпотеното си лице със салфетка и тежко се подпря с каменните си пестници на масата. — И така, аз съм в славата си, в силата си, в могъществото си! (Именно в този момент, а не в друг, през черния вход в кухнята влезе с писмо един брадат човек, а подир него — Пьотр Данилич Громов, бащата). Но, господа, в битката с живота аз съм взел само първите подстъпи, изкачил съм се само на първия етаж на своята кула. Наистина този път беше най-трудният, той беше започнат от нула. Сега моите предприятия се оценяват на тридесет и три милиона. Точно след десет години аз ще успея да се изкача на върха на кулата. По това време аз ще стана пълен владетел на този край и моите предприятия ще се оценяват три пъти по триста тридесет и три милиона, тоест на милиард! — Прохор се задъхваше от думите, от мислите, от бурните удари на сърцето си, очите му горяха от страшния огън на вътрешната сила и разкрилия се в душата му ужас. — Но… Но… — той стисна пестници, закани се някому далече и като погледна пак назад, през рамо, цял се сви. — Но… аз чувствувам пред себе си гроба… Не искам! Не искам!… — Той се олюля и вдигна ръце към лицето си, покрито с мъртвешка бледност.

Към него се спусна докторът. Скочи Нина, скочиха Протасов и пийналият Инокентий Филатич. Търкаше очи и задрямалият генерал, комуто, кой знае защо, се привидя говореща човешки мечка.

В коридора се чуваха рев, хъркане, борба. Задържан от лакеите, чорлавият, зловещ Пьотр Данилич все пак се вмъкна на тържественото пиршество и като размахваше една дрянова тояга, викаше с дивашки глас:

— Убиец!… Престъпник!…

Прохор Петрович улови баща си с ужасяващ поглед. „Призрак, призрак, покойник… Това не е той, онзи е в лудницата“.

— Това е призрак!… Нина! Ваше превъзходителство!… Какво значи това? Откъде е дошъл той?

— Убиец! — спусна се към страшния син страшният баща. — Престъпник, каторжник! Родния си баща… В лудницата… Бъди проклет! — Той се отскубна, запрати тоягата в сина си, но бе сграбчен грубо и извлечен навън. — Ва-ва-ваше сходителство! Той уб… Анфиса… С пу-пу… — излитаха през запушваната му уста задушени викове.

Гостите стояха в застинали пози като в жива картина на сцената. Студ полази по гърбовете на всички. Бял като сняг, Прохор също трепереше, зъбите му тракаха. Нина Яковлевна, отмаляла изведнъж, падна в креслото, жестоки спазми в гърлото я душаха, но нямаше нито облекчаващи сълзи, нито ридания.

За да потулят нечувания скандал, всички грабнаха чашите, завикаха „ура“, „Да живее Прохор Петрович!“, „Да живее Нина Яковлевна!“ Пиянски викове, шум, тракане, звънтене на кристални чаши. Гърмеше музиката. Изправи се като кула великолепният дякон Ферапонт (отец Александър му кимна: „Карай с все сила“), обърна се с лице към иконата и пусна като от медна тръба плътен бас:

— Благоденственное и мирное житие! Здравие же и спасение… И во всем благопоспешение…

Пред възбудения Прохор стоеше лакей с писмо на подноса. Дяконът се напъваше по-силно, Прохор четеше неграмотните криволици и бледнееше:

„Прошка. Ибрахим Оглуъ още не пукнала аз съм живайъ и пристигнах в твоята царство“.

— Кой го донесе?

— Един човек с очила… Желае да види ваша милост.

Дяконът проглушаваше цялата вселена:

— Прохору!… Петровичу!… Гро-о-о-о-мо-ву!

Всички гости до един, забравили Прохор, забравили къде и на какво седят, разтворили уста и опулили очи, бяха впили погледи в ревящото гърло на исполина-дякон.

Измъчен, развълнуван, Прохор незабелязано се промъкна в кухнята. До изходната врата, хванал се за дръжката на бравата и сякаш готов всеки момент да избяга, стоеше плешив нисък брадат човек. Сърцето на Прохор отведнъж спря, остър студ го прониза.

— Шапошников! Как? Шапошников?! — изхърка той и се стъписа.

— Да, Шапошников… Синилга и Анфиса ви поздравяват. Идвам от онзи свят.

Вратата хлопна, посетителят изчезна. Готвачите, оставили ножовете, лъжиците и тиганите, стояха изопнати като войници.

… Още щом Прохор Петрович изчезна от залата, ревностният служител — чиновникът за особени поръчения Пупкин, сред общата суматоха, като нахална муха, забръмча в ушите на дремещия генерал:

— Спомняте ли си, спомняте ли си, ваше превъзходителство: господин Громов през цялото време наблягаше в своята гнусна, глупава реч: аз съм престъпник, аз съм престъпник…

— Какво? Престъпник ли? Кой е престъпник? Аха, да… — събуждаше се лека-полека здраво пийналият началник на губернията.

— Виждате ли, ваше превъзходителство… И изведнъж потвърждение, изведнъж тази рошава персона, този старец… Това е родният баща на Прохор Громов. Представете си, генерале, той е бил затворен в лудницата от своя син… Факт, факт… И пак напомняне от стареца за някаква си Анфиса… Ваше превъзходителство! Но тук има безспорно нещо криминално. Каква Анфиса, какво убийство?…

— Какво?… Хм… Да, да — събуди се полусънния генерал, разтърка очи, изкашля се, опита гласа си: — Кха, кха! Какво? Мислите ли? Хм…

Той внезапно се почувствува крайно обиден, внезапно си спомни козела, как той два пъти го удари с рогата си в задника, спомни си как едва ли не насила го повлякоха на хайката за мечки и как мъртвата мечка го нарече „мошеник“. И най-после — тази пиянска реч на богаташа, цялата с намеци, цялата с непозволени усуквания: ту престъпник, ту дявол; това в присъствието на самия губернатор… Е, не!… Това е вече, това е вече, това е вече… Хм… Да. Това е вече прекалено!

Генералът запухтя, помръдна единия си крак — действува, помръдна другия — също действува, и се опита да стане. Подпря се на масата с пухкавите си длани, с мъка отлепи плътния си, сплескан от седенето задник, разкрачи се широко, с напън изправи гръб, облещи заканително очи и закрачи нанякъде като глиган на задни крака.

— Доведете го!… Доведете го тука! — упоен от цялото свое пълновластие, ревна той. — Къде е домакинът? Доведете го тука! Къде е баща му? Доведете го, доведете го, доведете го!… Ще ви дам аз да разберете! Да се разследва! Незабавно!… Забравили ли сте кой съм аз? Къде е домакинът? Да се хване, да се арестува!… Анфиса ли? Да се премахне!… Да се премахне Анфиса! Ще ви дам аз една мечка и един козел!

Пупкин, приставът, околийският изправник вървяха забъркани подир озверелия генерал, блуждаеха с очи, въртяха глави на всички страни, не знаеха какво да правят. В този момент генералските крака закапризничиха, генералът се наклони силно настрана, еполетите му загубиха своята хоризонталност, левият еполет — към дякона, към дякона, към дякона и — оглушителен взрив, сякаш изгърмя царят-топ:

— Мно-о-га-я! Ле-е-таааа!

Боботене и екот разтърсваха цялата зала, стените трепереха, бучаха чашите, бучеше в ушите на поразените, оглушали гости. Генералът изхърка: „Какво-какво-какво?“ — отскочи настрана от избухналата бомба, затули ушите си, коленете му отслабнаха и — той щеше да се строполи на пода, но се пльосна в мекото кресло, умело пъхнато му от някого от публиката.

В това време обърканият, изоставен от всички Прохор искаше да влезе в трапезарията, обаче оглупелите му крака го понесоха по-нататък. Като се плъзгаше с рамо по стената на коридора, той мина една, втора, трета затворена врата и хлътна в седмата врата — във вълчата стая. Падна на вълчия, натъпкан със слама дюшек, до вързаното с верига животно.

— Дявол да го вземе… Попрекалих с коняка — изломоти Прохор Петрович. Но внезапно почувствува, че го удариха с нещо тежко, както там, у Алтънов, по тила. Той застена, викна: — Доктор! — и загуби съзнание.

 

 

Хорът от петдесет здрави гърла пееше трикратно „многая лета“. Гостите все още се намираха под магическото обаяние на феноменалния глас на дякона: ушите им пищяха и звънтяха както след жестоко зашеметяване. В това време съобразителният Инокентий Филатич успя да изтича до кабинета на домакина и като се върна, ловко отведе в сянката на гобленните завеси опасния гост — чиновника Пупкин.

— Прохор Петрович много ме моли да ви връча, васкородие, ей това подаръче. Недейте да отказвате… — и той пъхна в джоба му табакера от чисто злато.

Пупкин се слиса, но прие подаръчето с фамилиарна любезност.

А Нина Яковлевна, оправила се след леката истерика, атакуваше заглушения от дякона генерал Перетряхни-Островски. Тя го поведе под ръка към празното кресло на мъжа си и като се навеждаше към ухото на своя нисък на ръст кавалер, му говореше с гукащ глас:

— Колко сте мил, колко сте очарователен. Направо съм влюбена във вас.

— Да? Хо-хо… Гран мерси, гран мерси. Но пък вие сте богинята Диана. Какво говоря!… Самата Психея трябва да ви прислужва… — Генералските крака продължаваха да не мируват: той се препъваше и политаше със златния си еполет към Нина.

— Генерале, аз съм сигурна, че вие няма да придадете значение на тази… на тази… на тази грозна постъпка на моя свекър, той е психически тежко…

— Да!… Тук, разбирате ли. Даа… Хм, хм… Тук, как да кажа…

— Ето че доплувахме. Седнете в креслото на моя мъж, бъдете домакин на пиршеството. А аз за вашата мила Софи… Аз знам, всичко, всичко, всичко знам — с игрива усмивка го заплаши тя с източеното си кутре. — Вие сте немирник, ах, какъв немирник сте! Към жените, виждам аз, не сте безразличен…

— Хо-хо!… Гран мерси, гран мерси — целуна й ръката той продължително.

А тя му говореше шепнешком:

— За вашата Софи съм приготвила едно сувенирче: колие с брилянти.

Генералът се изправи напето, тракна шпори и три пъти най-изискано млясна ароматната ръка на Диана. Но тутакси се наклони на една страна и се пльосна в креслото:

— Премного се радвам за моята мерси… Гран Софи, гран Софи…

Младата Диана, усмихвайки се с очи, със зъби и с всички бръчици, доплува до Приперентиев. Смятайки го за смъртен враг на мъжа си, тя го накара да седне до нея:

— Тук ще ви бъде по-удобно, мили мосю Приперентиев…

А Инокентий Филатич шепнеше нещо на Наденка. Тя се усмихваше и пламнала цяла в червенина, присвиваше и въртеше очички към побелелия, тлъст, с черни мустаци губернатор.

Пиршеството продължаваше.

— Господа! — стана домакинята с чаша шампанско. — Мъжът ми не се чувствува добре, при него сега е докторът. Нали знаете, безкрайни грижи по подготвянето на юбилейните тържества, безсънни нощи, безпокойства — страшно се преумори. Пък и си пийна, разбира се. И някак изведнъж капна. Моля за извинение, господа, че така се случи. Предла… Вдигам чашата за скъпоценното здраве на нашия почетен гост, негово превъзходителство Александър Александрович. Ура, ура, господа!

Чукнаха се — пиха. Музика — наляха.

— Господа! — изправи се русобрадият Пупкин. — Нашият дълбокоуважаем Прохор Петрович е един от най-солидните дейци в нашата велика страна. Неговата неопетнена съвест и чест са общоизвестни… (Тук Рябинин и Сахаров се изкашляха, а Инокентий Филатич кихна и подвикна весело: „Това е вярно, това е вярно!“) Неговият търговски гений е също на голяма висота. Ала Прохор Петрович, при всичките свои делови положителни качества, е надарен освен това и с изумителен дар слово. Неговата прекрасна, изпъстрена с ярки сравнения реч, произнесена с изключителен патос в жеста и словото, би могла да служи като блестящ образец за всеки оратор… — Пупкин говореше горещо и красиво, като от време на време попипваше с ръка джоба със златната табакера.

Чукнаха се — пиха, музика — наляха. И се сипеха тост след тост. Шампанското се лееше на река като в приказките. Два пъти се опитва да стане и отговори с тост и храбрият генерал Перетряхни-Островски, но това все не му се удаваше.