Вячеслав Шишков
Угрюм река (110)

3

След разговора в градината Прохор цяла седмица не приказва с Нина. Най-после се отприщи. Пиеха вечерния си чай. Беше наредено никого да не приемат, Нина Яковлевна веднага почувствува настроението на Прохор и като стегна нервите си, се приготви за сражението.

— Ти си внесла, Нина, страшна дезорганизация в моите планове. Не разбираш какво правиш. Хвърляш пари на вятъра… Ти…

— Може би и мен искаш да изкараш луда и да ме затвориш в лудницата? — мъжествено прие тя предизвикателството.

— Би трябвало, би трябвало…

Едва въздържайки се, Нина продума кротко:

— Всичко, което правя, го правя от любов към теб, ако искаш да знаеш. Да, да, да! За нещастие аз продължавам да те обичам.

— Ако говориш това искрено, тогава не ме набучвай на желязната вила като мечка! Може да стане така, че на твоята любов да отвърна с омраза.

Сребърният самовар пошумоляваше, мърмореше като старче. Оскърбената Нина рече с печален размисъл:

— Да, да отвърнеш на любовта с омраза, това ти можеш. Какво да се прави.

— На мен ми са противни твоите келяви либерални измишльотини — мина на креслив тон Прохор, — чужд ми е твоят малък морал, който пречи на моето голямо дело. Ти миришеш на тамян. И всичко, което вършиш, ми е противно. Ти ще ме накараш да се побъркам. Ти ставаш моят зъл гений.

— Аз не съм Анфиса.

— Не споменавай Анфиса! Не споменавай Анфиса! — Скочиха и вълкът, и Прохор.

— Слушай, не се нервирай, седни. Аз правя всичко, защото искам доброто не на себе си, а на твоите, разбери, на твоите работници и не от любов към тях, разбира се: работниците ми са чужди, а ти си ми свой. Не искам нашите предприятия да претърпят крах. Не желая да бъда просякиня… Разбери!

Прохор, с ръце отзад, ходеше и свирукаше в тон със самовара. Нина стана развълнувано, опря се с ръце на масата, следеше с очи Прохор. Като не получаваше отговор от мъжа си, тя също започна да се носи из стаята и да почуква нервно с токовете си. Така ходеха те, близки и далечни, хора, които се обичаха и мразеха, като набираха гняв и трескаво търсеха предлог да свършат всичко мирно.

— Прохор, разбери… Та аз харча за построяването на бараките не твои, а мои пари.

— Ха! — спря се Прохор.

— И се надявам, че ако твоите работници живеят в бараките по-добре, отколкото в землянките, това ще бъде в твой плюс и стачката няма да се повтори.

— Ха-ха, не говори глупости! Ха!… Това ми е противно. Аз съм длъжен да давам на работниците минимум, а да вземам от тях максимум, за да имам възможност да храня не пет, като сега, а сто хиляди голтаци.

— Свърши ли?

— Не. А ти цялата си в оптическа измама. Нямаш ни най-малки перспективи за бъдещето. Каква си ти? Народоволка или някакво друго отмряло чудовище? Липсват ти само сини очила. Впрочем ти ги вземаш на заем ту от попа, ту от Протасов.

— Свърши ли? Прекрасно… — И пламнала цяла, Нина седна. — Аз отвикнах, Прохор, да ти се обиждам. Ти прекалено ме мачка с твоите корави ръце. Цялото ми сърце и цялата аз съм в мазоли.

— Аз ще обърна всичко по старому — Прохор задиша през ноздри и също седна до часовника, полуобърнат към Нина. — Ще намаля заплатите на голтаците, ще ги накарам да ядат мърша, а недоволните ще изхвърля навън заедно с твоя Протасов.

— Не! Това няма да го бъде! — Нина чукна по масата с ръка. — Чуваш ли?… Още при първия ти опит да върнеш нашата обща работа пак към стария кошмар, аз ще поведа срещу теб игра и, предупреждавам те, игра сериозна. Ще пусна в ход целия си капитал…

— Ха!

— Да, да… Играта ще бъде не на живот, а на смърт… Играта ще бъде ва-банк!… Или аз ще те бия, или ти ще унищожиш моите планове. Може би ще ме унищожиш дори и физически, както унищо… — Но Нина засече, сви се: в очите на мъжа й блеснаха две страшни мълнии. Нина заговори с умерен глас: — И затова предлагам: или ти се промени цял, цял до ноктите, или аз ще открия тук, редом с теб, свое крупно предприятие…

— Начело с Протасов ли?

— Да, да… Начело с Протасов, Образцов, Парчевски, Груздев…

Прохор скочи, отново закрачи из стаята, чорлеше коса и все по-дълбоко свиваше вертикалната гънка между веждите си.

После измърмори нещо в брадата си и застана зад гърба на седящата Нина. Той беше озадачен от нейните заплахи и за да не изостря отношенията си с нея, помъчи се да смекчи своя глас:

— Ама че си идеалистка! Изостанала си от живота с цели сто години. Ама че си философ с дантелени гащички!

Прохор целуна ръка на Нина: „лека нощ“ — помилва я нежно по косата и по своему, някак двусмислено, се усмихна.

— Сърдиш ли се? — плахо, с покорна усмивка запита Нина.

— Не.

— Тогава ела при мен. Днес си мой — и цяла се изчерви, като увличаше мъжа си след себе си.

— А вчера кой е бил „твой“? — шеговито се закани с пръст Прохор.

Влязоха в бялата, боядисана в слонова кост спалня на Нина.

— Аз не поставям така въпроса — смутено се разсмя тя, докато вадеше фуркетите от косата си. Гъстата вълна тънки прекрасни коси падна върху пълните, бели като пяна рамене. — Напротив, в моята фраза: „Днес си мой“ — имаше скрит смисъл: „А чий си бил вчера, аз не зная, но вчера не си бил мой“.

Прохор също се засмя високо, но студено. И за да прекъсне този смях и да стопли душата му, Нина се хвърли на шията му.

Шумоленето на дрехите, шушненето на коприната бързо нарасна и падна към краката. Възглавниците са бухнати високо. Букетът от чайни рози гъделичкаше обонянието, опияняваше. Нина шепнеше:

— След месец ще станат точно десет години, откак живеем тук.

— Да, да, да! Юбилей! — възкликна сладко задрямалият Прохор. — Ниночка, мила… За този ден ще се преместим вече в нашия нов дворец… и… наведнъж ще чествуваме и преместването в новия дом.

— Много ми се иска този ден да мине тържествено. И знаеш ли защо?

— Кажи?

— Нали самият ти казваш: работа, работа, а после — веселба. Нека тази веселба бъде законно заслужена и… културна.

— Да-да… Ще запаля такава илюминация, че ще ахнеш!… — рече Прохор през зъби. Нина не долови в гласа му нито ехидството, нито отровата.

Ала същата нощ изгоряха две току-що построени от Нина отлични бараки. Пожарникарите, като че напук, бяха пияни-заляни. А Филка Шкворен три дни пръскаше пари в кръчмата.

Нина беше отчаяна. Криейки ловко злорадството в сянката на неспокойните си очи, Прохор я утешаваше, както можеше: „Е, изгорели, изгорели… Голяма работа. Майната им…“ Утешаваха я и отец Александър, и Протасов. А инженер Парчевски, който продължаваше да се мазни пред Нина, й съобщи една новина:

— Току-що идвам от пристава. Каза, че на различни места в тайгата действуват разбойнически шайки. В село Красние Соени е убит един богат мелничар. На шосето, близо до моста на Черната река, е ограбена пощата. В паланката Зобасти са открити навреме два опита за подпалване. Предполагам, че и нашите бараки са опожарени от разбойниците… О, това е ужасно!

Естествено всички тези слухове бяха силно преувеличени, ала все пак в тях имаше частица истина: Протасов получи писмо от Шапошников от село Разбой. Писмото му беше предадено от придружаващия обоза дядо Никита, в чиято къща живееше Шапошников.

 

 

„Драги другарю. Пращам писмото по верен човек. Съобщавам ви, че бившият прокурор Страшчалов, с когото имахте намерение да се запознаете, преди дванадесетина дни отиде на лов и изчезна. Има две версии: или е избягал (но защо тогава той не ми каза нито дума?), или е попаднал в ръцете на бандити, влязъл е в престрелка с тях и е бил… убит.“ И т.н.

Протасов изпрати по дядо Никита на Шапошников петстотин рубли за нуждите на колонията на заточениците.

Филка Шкворен дърдореше в кръчмата:

— Намерих аз едно свое приятелче, Банка Ражий. Баш каторжник, мръсник, главорезец. Киренск-град, знаеш, от затвора сто души каторжници докарали шлеп да разтоварват. Те взели, че се сдумали и през нощта бой помежду си почнали. Войниците от страх офейкали. А прангаджиите в тая олелия, в тая бъркотия — дим да ги няма. Двадесет и двама души избягали, осмина са пречукани… Сегичка Ванка Ражий в нашата мина работи, в шахтата, като забойчик. Само че никой не знай кой е той.

На приказките на Филка никой не вярваше. Малко вярваха и на пристава. Обаче приставът вземаше мерки за издирване. Съдебният следовател водеше следствие по подпалването на бараките.

А Прохор Петрович не обърна внимание на тези слухове. Той с жар се залови за подготовката на юбилейните тържества. Преди всичко разпрати в Петербург и Москва няколко телеграфически покани. На Парчевски беше поръчано да напише осведомителна статия за вестник „Новое время“. Иля Сохатих беше изпратен на река Болшой поток за една невиждана дванадесетпудова есетра. Мистър Кук и главният счетоводител Крешченски седяха, без да мигнат, по цели нощи и изготвяха най-живописни диаграми, графици за всички отрасли на работата. Образцов, Абросимов и другите инженери и техници уреждаха във всичките шест етажа на кулата „Отваряй си очите“ показна изложба. Федотич чистеше двата топа със счукана тухла.

От околийския град бяха наети осем готвачи и десет келнери. Щата на лакеите от местни чевръсти момци подготвяше Инокентий Филатич с помощта на Иван, лакея на мистър Кук. Освен домораслия оркестър се предвиждаше и оркестър за бала. Прохор заповяда да се намерят половин дузина въртележки. И ще ги има. Дякон Ферапонт организира хор от петдесет души певци. Новият учител Аполинарий Хрестоматиев, млад човек, деен, но любител на пийването, написа и нотира тържествена кантата.

В това време Прохор, ободрявайки се с кокаин и пийване, беше потънал в изобретателски грижи. Издигнаха се на различни места триумфални арки; инсталираха се електрически транспаранти, правеха се в тайгата изкуствени снежни полянки (вместо сняг — сол): там ще има чумове с тунгуси и впрегнати в нарти елени.

Поканени са триста души гости от всички краища на Русия.

В Питер са поръчани по телеграфа двадесет и пет златни значки за най-почетните лица, а за господин губернатора, който обеща да дойде на тържеството, е изписан от един московски антикварен магазин севърски чаен сервиз.

Ана Инокентиевна отказа да помага на Нина. Тя се запъти при нея да си поприказват по този повод, но като забеляза идващия насреща й Прохор, демонстративно зави в една напречна уличка, а очите й светнаха иззад ъгъла към минаващия злодей като на разярена пантера.

— Идиотка, дебелана — разбра маневрата й Прохор. — Като че аз съм виновен, дето се е омъжила за някакъв си стар глупак.

Той и досега не знаеше, че неговият баща, Пьотр Данилич, живее на пет версти оттук, в собствена къща. Нина не беше наперила още подходящ случай да съобщи това на страшния си мъж.