Вячеслав Шишков
Угрюм река (11)

11

Чак в края на август пътниците с големи лишения, в упорита борба с реката най-сетне пристигнаха в Ербохомохля — последния населен пункт.

— Жал ми е да се разделям с вас… Да знаете колко ми е жал!… — с искрен глас каза Фарков. — Много свикнах с вас… Честна дума!

Колкото и да го молиха Прохор и Ибрахим да не ги напуща, Фарков не се съгласяваше:

— Син имам там, стопанство. Как да ги зарежа? Тръгна ли с вас, най-рано по Великден ще се върна… Много хиляди версти има да избикалям. Жената ще помисли, че съм се удавил. Не мога, братлета.

Фарков се сбогува първо с Ибрахим, после се приближи до Прохор, прегърна го като син:

— Е, Прохор Петрович, на добър час, приятелю!… Много сме доволни от теб… Значи, подир една година ще те чакаме. Разбрано… — Той дръпна Прохор настрана. — Ела насам, момко, да ти река две думи. — Настани го на пезула, заговори тихо, развълнувано: — Виж какво, Прошенка. Ти хубавичко я обмисли тая, да плаваш ли. Гледай — късно стана. Току-виж, замръзнете, а? По-нататък жива душа няма да срещнете.

— Решил съм да плавам.

— Внимавай. Поразпитай тукашните селяни, старците. Може някой да е минавал по тоя път. Както и да е, дано бог ви помогне… И още нещо… — Той сложи ръка на рамото му и зашепна съвсем тихо: — Тунгуската, шаманката де, мъртвата… Тя наистина Синилга се казваше. Спомних си, честна дума… Баш Синилга.

Прохор го погледна въпросително, вътрешно разтреперан:

— Е, и какво?

— Ами таквоз, че не бива много да я викаш. Опазил те господ: ако се лепне за теб — ще се побъркаш. Разправят, че такива нощно време пиели кръв. Ако почне да те подмамва, с молитва я пропъждай. Най-различни случаи е имало…

— Глупости! — презрително се усмихна Прохор, след като се поокопити.

Фарков си купи едно конче и потегли с него още същия ден.

Прохор и Ибрахим осиротяха.

 

 

Ербохомохля е малко западнало селце. Има дървена църква, ала камбаните й отдавна са замлъкнали: от пет години насам няма постоянен свещеник, само веднъж годишно идва поп, опее в гробищата наведнъж всички заровени през годината, кръсти децата, после се заредят весели сватби: попът му се наплюска хубавичко на гощавките и си замине, подпухнал от пиене. А хората — едни се смеят горчиво, други се подиграват, трети леят истински сълзи: вярващите стават неверници, маловерните махват с ръка на всичко: „измама, мошеничество“.

Ербохомохля е старо село. Дедите на сегашните му жители са се преселили тук от Русия още по времето на цар Алексей Тихи, някои — бегълци от крепостното право, от войнишката служба, други — артисали казаци от ония, които покорявали на времето сибирските земи. Сега, кажи-речи, половината жители се занимаваха с лов, една част по допотопен начин човъркаха земята, сееха нещо и бяха същински роби на суровата коварна природа. А останалата част, доста голяма, бяха явни мошеници. Те лъжеха съседите си, лъжеха се едни други, бащите си, братята си, когото падне, но най-вече безпомощните, простодушни тунгуси, които всяка година пристигаха тук на тълпи с изключително богатите дарове на тайгата за панаира в деня на зимния Свети Никола. Пристигаха за тоя панаир и изпечени търговци от близкото градче, което се намираше някъде на хиляда и петстотин от никого неизмервани версти. Пристигаше и самият господин пристав — царското око, — и полицейският началник, а понякога и свещеникът: ако потрябват за църковни обреди.

Всъщност това не е панаир, а пладнешко обирджийство, грабеж, разврат и пиянство. Почти никой не си отиваше оттук непокътнат духом и тялом. Имаше осакатени в сбивания, покойници или намерили люта смърт от лютия студ: обере го търгашът до шушка, даде му за из път огнена вода — водка, натряска се тунгусът, замръзне — всичко остава шито-покрито. Имаше полудели от мъка и останали сакати за цял живот, имаше наградени със срамна болест.

Всеки отнасяше със себе си в тайгата проклятия срещу руската управия, срещу съдбата, срещу живота — ех, по-добре да не се бях раждал, проклети да са баща ми и майка ми!

А началствата проявяват показна деловитост: викат, хокат, пишат протоколи, заплашват търговците със затвор — не може да им се отрече актьорската дарба, — но в края на краищата, натъпкали „за благодарност“ торбите си със самурени кожи, потеглят в добро настроение за в къщи.

Всичко това и много други неща Прохор научи в най-големи подробности от умни кореняци, тефтерчето му със записки набъбваше — той му пришиваше нови листове.

Отби се при братя Сунгалови — достопочтени старци. По-големият, Никита, древен като побелелите вълни, беше на сто и шест години, но това не му пречеше да има разумна глава.

Той рече на Прохор:

— Заминавай. Ако си роден под щастлива звезда, ще стигнеш. А ако ли не, и в локва можеш да се удавиш, братле. Комуто каквото е писано.

А по-младият, деветдесетгодишният брат, на когото Никита по навик му викаше Спирчо, разубеждаваше Прохор:

— Внимавай, скоро ще падне зима. Всеки ден може да стегне студ. Тук живее северният вятър, нашият край е най-студеният… Не си играй, момче!

— Сега бързата вода ще почне, като грабне шитика върви го гони! — възразяваше му Никита и изправяше превития си гръб.

— Каква ти бърза вода, братко? По скоковете иди-дойди, ама по разлетите места?

— Ще го грабне-е — държеше на своето Никита. — Ти, Спирчо, много страхлив се пишеш.

Прохор попита:

— А колко версти има според вас до устието?

— Къде хиляда и петстотин.

— От прага се пази, момче… — каза деветдесет годишният Спирчо. — Прагът е свиреп, като нищо те глътне, ще направи твоя шитик на трески.

— Реката сама ще ти покаже пътя, ти само не се зазяпвай! Всичко зависи от божията воля, не се бой. — И дядо Никита погледна Прохор втренчено с избелелите си от старост очи.

През това време Ибрахим чак до късна нощ обикаля от къща на къща да търси водач. Но никой не се съгласяваше да тръгне:

— За какъв дявол ми е? По-добре да си умра в къщи, отколкото сам да си търся смъртта.

Ибрахим даваше сто рубли, даваше двеста, но всички упорито му отвръщаха:

— Не.

Ибрахим доста се умърлуши: нито той, нито Прохор не бяха кой знае колко опитни лодкари.

Те преспаха в общината, а шитика пазеше един нает за чаша водка пияница. Навън беше по есенному студено, вятърът виеше в комина и прозорците веднага се запотиха от парата на кипящия самовар. На пътниците им беше приятно да седят в топлата стая, укрити от лошото време.

— Може би за последен път нощуваме така — тъжно каза Прохор.

Ибрахим мълком, съсредоточено пиеше чай и бършеше запотената си плешива глава с някакъв мръсен парцал.

— Прошка, ти да не си се разболял.

— Не — отвърна му Прохор, — само нещо ми е…

Той беше си спомнил за дома, за родителите. Дощя му се да усети майчина милувка, майка му толкова го обича, толкова го пази, гощава го с малиново сладко… С какво удоволствие би изял сега едно голямо парче сладка баница с гъста сметана или две-три чинии ягодово малеби. Толкова са му омръзнали тия сухари, тая риба, това еленово месо — все едно и също, днес, утре. Дали да прати всичко по дяволите? Не, щом си се хванал на хорото, ще играеш докрай! Той наистина трябва да разузнае: по цялото течение на реката къде излизат с кожи за продан тунгусите, къде се спотайват руските търговци. Такава е заръката на баща му.

Вятърът се блъскаше в паянтовите черчевета, зле маджунираните стъкла дрънчеха тъжно и пищяха като издъхващи комари.

— За какво си се замислил, Ибрахим?

— За нищо.

А в действителност мислите на Ибрахим бяха мрачни. Беше го обзело съмнение. „Накъде сме тръгнали, защо? Нали оттук нататък няма нито едно селище, започва безлюдие, пущинак. Кого ще разпитва там Прохор? Това е шейтан, а не баща! Защо изпраща сина си на такава явна смърт?“

Лампата светеше слабо. Върху зиданата печка седеше дебел котарак; от скука той се миеше и поглеждаше непознатите с жълтите си като есенни листа очи. Влезе, олюлявайки се, един бос мужик — стопанинът. Черен, космат, разчорлен като след сбиване. Той се оригна, почеса се по кръста, седна на пода и започна да говори нещо. Но в устата му като че имаше каша — той фъфлеше и говорът му беше чудноват: на скалите викаше „школи“, когато казваше „шарен сокол“, се чуваше „сарен шокол“. Гъгниво и мудно разказваше за мечките, за техните навици, как ловците запират мечката в бърлогата й с елхи — отсекат някоя малка елха и я наврат в отвора на бърлогата, а мечката издърпа елхата към себе си, още една напъхат — тя пак я издърпа.

— Вше към шебе ши, вше към шебе ши.

— Махай се оттук! — гневно му викна черкезинът.

Мужикът ожесточено почеса с две ръце чорлите си, заклати се, стана, оригна се високо и излезе.

На лягане Прохор каза:

— Хайде да се заречем, Ибрахим! Ако утре грейне слънце, ще потеглим. Ако не — ще се върнем.

Ибрахим се съгласи, но добави:

— Ако върнем, трябва зима да изчакаме.

Прохор знаеше, че те с Ибрахим се намират в клопка, оттук нямаше връщане по друг път освен по реката, а по брега и конник не може да мине: по многобройните бързи притоци на Угрюм-река нямаше салджии, а и местните жители нямаха нужда от тях. Къде да ходят и какво да гледат? За тях целият свят е собственото им село, непроходимата тайга, блатото. Заобиколени са от простор, а простор няма: краката им са пуснали дълбоки корени, душите им са без криле.

„Странно живеят хората, като някакви камъни, като пънове…“ размишляваше Прохор, преди да заспи. Неговата млада душа е завладяна от желанието да живее, да вижда, да научава. Той ще преброди надлъж и шир цял Сибир, цяла Русия… А може би и цял свят. Но кога ли ще стане това, кога? Попипа наболите си мустаци. „Дявол знае, още съм едва на седемнайсет години…“

Но на мечтите не им пречи, че е още млад — увличат го по вълшебен път, обсипват пътя с цветя: той ту хвърчи със собствен автомобил към Америка, ту управлява океански параход, бие китове, тюлени или — ама че смешно! — той е Дон Кихот, Ибрахим — Санчо Панса, двамата, облечени с доспехи, лудешки се сражават с шейтаните, с дяволите, с всички зли духове на тайгата, те ще освободят хубавицата Синилга от мъртвия дяволски сън и ще я откарат, жива, весела, обкичена с едър бисер, в кристалния си чертог. А после, а после какво? После какво?… Спалня. Тапетите на спалнята са червени. Карбидна лампа с червено стъкло. Огънят в печката е червен. И Синилга — цъфнал мак — също е цялата в червено. Креватът е широк, двоен, под златен сърмен балдахин. Купчини от червени кадифени възглавници, юрганът и той е червен… Прохор усеща задух. На Прохор му става горещо. Червена кръв заля с червени вълни душата му, душата му се изпоти, възбуди се. На Прохор му се иска да смъкне дрехите на хубавицата Синилга, по-бързо, по-бързо! А по-нататък какво? Сватба. Шумен пир. Гостите се провикват: „Горчиво, горчиво.“ Гостите чакат. Ето че в тяхна чест изгърмя топ, после се чу трясъкът на барабани.

Прохор се събуди и не можа да осъзнае къде се намира. Беше тъмно, задушно и миришеше на лошо.

В краката му, с муцуна към него, седеше котаракът; очите му пламтяха. Ибрахим високо, упорито хъркаше с някакво злобно отчаяние.

А сънят му още не беше свършил, сънят бушуваше в младата му кръв. Синилга е до него, тук, и полуотворените й устни чакаха целувка.

— Ей, штавайте, шамоварът жакипя!

Пътниците скочиха отведнъж.

— Слънчице! — викна Прохор. — Виж, Ибрахим!… Значи, потегляме.

— Твой вярно каза — тъжно рече черкезинът.

— Времето ши е бас хубаво — изфъфли чорлавият, обрасъл с мъх стопанин, — шамо жа път.

Пътниците пиха чай и — бързо към шитика. Небето е безоблачно и тихо. Блестеше позлатата на църковния кръст, биеха се два петела — червен и бял, — брадите и гребените им бяха изкълвани, капки кръв святкаха на слънцето като рубини. По отсрещната страна на пътя важно вървеше, грухтейки мечтателно, шопар; той целият беше оплескан с рядка кал и блестеше като лакиран. Насреща им една стрина беше тръгнала за вода. Ламаринените й кофи блестяха и изглеждаха като от стъкло.

— Нажад, момце, нажад! — кресна стопанинът, който беше тръгнал да изпроводи пътниците, — швий в тая улица!

— Защо? — зачуди се Прохор.

— Шрестнес ли зена — няма да ти върви.

Пътниците се подчиниха: нека всичко благоприятствува за сполуката им. Стопанинът им обясни, че на тоя свят по-вредно нещо от жената няма. Срещни я, когато тръгнеш за тайгата на лов. С празни ръце ще се върнеш, а може и на звяр да се натъкнеш. Но жената може и да помогне. Накарай я да застане на вратата и да се разкрачи, а ти с пушката пропълзи между краката й; много полезно е и главното куче да промъкнеш оттам.

Стопанинът опита да се усмихне, но вместо това направи кисела, грапава като стара метла мутра и кихна.

Край шитика стоят десетина души зяпачи. Пияницата, който го вардеше — с шуба, космати ботуши и калпак с наушници, — търпеливо се потеше и рижавата му брада пламтеше на слънцето.

Шитикът рязко възви към фарватера, заскърцаха греблата, недоволно замърмори сънената вода.

— Е, Прошка… Накъде сме тръгнали? Знаеш ли?

— Не.

— И аз не. Много хубаво!

Но реката тук е дълбока, широка, щом отминаха селото, бързеят ги грабна, те свободно летяха напред, а слънцето ги съпровождаше с гальовна топлина. Лицето на Прохор скоро се проясни, очите му горяха с несъкрушима вяра в себе си, вече му се привиждаше радостният край на пътя, въпреки че това беше само забулено от неизвестност начало. Така лековерният орач когато хвърля в земята семе, измамно чувствува сладкия мирис на пресни погачи, той се облизва, мърда челюсти и гълта слюнката си, но сляпата длан на природата вземе, че изпрати над нивичката му градушка — и търбухът на орача през цялата зима остава празен.

— Хубаво е, Прошка. Гледай как пердашим.

Когато погледна Ибрахим в лицето, Прохор усети, че очите на черкезина казват друго, и нищо не му отговори.

Над водата се виеше пара: слънцето още от заранта смучеше водата. Към пладне то стана най-горещо, лятно. Май беше объркало сметката на дните, беше спряло за миг безкрайността, беше накарало старото земно кълбо да тръгне рачешката и всичко това заради тях, заради тия двамата, плаващите.

На Ибрахим му е достатъчно ясен тоя пълен с жестоко коварство замисъл.

— Помниш ли, Прошка, как Фарков с голямото муха… Как й беше името? Конски? Тъй де… как ловеше карасите? А? Знаеш ли кой е карас?

— Не знаем.

— Ние. И ти, и аз.

— А конската муха?

— Не се прави, че не знаеш! — И ъгълчетата на устните му се извиха нагоре. — Ей я! — посочи с гребло към слънцето.

Прохор недоумяващо мигаше.

— Магаре! — разсърди се Ибрахим и внезапно се развика пискливо: — Камък, камък, камък!

Шитикът се блъсна в един подводен камък, над който вълните едва се прехвърляха, люшна се на една страна и леко ранен, заплува по-нататък.

— Управлявай както трябва, не зяпай! — викна Прохор.

Но по-нататък реката беше спокойна, затова пък шитикът тръгна по-бавно.

— Кой ще да е тоя?! Ей, Прошка? — размърда се черкезинът на кърмата и врътна глава към по-далечния бряг.

Към пътниците по брега препускаше бял ездач. Той размахваше ръце и викаше нещо. Прохор отпусна греблата.

— Стой, стой! Моля ти се, почака-ай… — смътно долетя гласът.

— Завий към брега — каза Прохор. — Може да сме забравили нещо. — Той опипа джобовете си: портфейлът, бележникът са тук.

В белия ездач Прохор позна столетника Никита Сунгалов. Древният старец криво-ляво се смъкна от коня.

— Ох, причерня ми пред очите!

Белите гащи и риза бяха мокри от пот и лепнеха по тялото му, лицето му беше червено, сякаш старецът е изскочил от гореща баня; устата му дъвчеха, беше подбелил очи. Докато Прохор вадеше от сандъка спирт, старецът се изправи. Глътката спирт го съживи.

— Слушай, дядовото, ти си добро момче! — каза той на Прохор и измъкна от пазвата си една кожена кесия. — Как ми щукна от ума, божичко! Нали ще минеш край манастира… Как няма да минеш… Та на̀ ти десет рубли, чедо. Поръчай там на монасите четирийсет дена да се молят за мен. Нека поменават Микита. Мен Микита ме викат. А фамилното ми име не обяснявай. Богородица си знае за кой Микита става дума. Ама отде да знае човек, я си запиши: раб божи старец Микита Сунгалов, от казашко потекло. За всякой случай… Че то в Оскина друг един Микита се помина наскоро, и той като мен — стар кютюк.

Пътниците го гледаха с умилно учудване.

— Ама нали си жив! — възкликна Прохор усмихнат.

— Не бери грижа… По Голяма Богородица умра — спокойно каза старецът. — Майка ми идва, рече ми: „По Голяма Богородица, вика, сине, ще дойда да те взема, готви се“. И една просфора купи, момче от най-големите, за петнайсет, па може и за двайсет копейки. Сега сбогом… Само че я ми помогни да яхна коня.

— Недей така, дядо Никита — каза Прохор, докато му помагаше да се качи на коня. — Пак ще се срещнем с теб.

— Вярно, че ще се срещнем. Само че не на земята братле… Господ да те благослови, господ да те благослови. Плавайте, не се бойте, недейте проклина реката, тя ще ви изведе. Реката е като живота.

— Защо не си починеш малко?…

— Аз сега няма да бързам, полечка… Плавайте, ще ви изпроводя…

Белият старец дълго се мяркаше между зелените борови клони и осеняваше с голям кръст плаващата ладия.