Вячеслав Шишков
Угрюм река (109)

2

Скоро Прохор поиска от Нина отчет за всичко. Нина пристъпи към това с вътрешен трепет. Тя всякак отдалечаваше този ден, но денят все пак настъпи.

В кабинета на Прохор на кулата се събраха: пълният плешив главен счетоводител Иларион Исакович Крешченски с цяла кола отчетни книги (през лятото той се потеше като кипящ на студа самовар, носеше преметнат през шията пешкир, с който постоянно бършеше лицето и ръцете си), инженер Протасов, мистър Кук, инженерите Абросимов и Образцов и самата господарка. Парчевски въпреки предложението на Нина, не бе поканен от Прохор. Вместо него присъствуваше Инокентий Филатич Груздев. Той въздишаше набожно и, кой знае защо, вътрешно се усмихваше.

Главният управител на предприятията инженер Протасов направи общ, блестящо построен делови отчет, като даде точна, неприятна на Прохор характеристика на царуващите преди стачката порядки („или по-право безпорядки“ — каза докладчикът) и нарисува широка картина на новата организация на работата, осъществена през време на отсъствието на Прохор Петрович.

Докладът трая повече от един час. Мрачният Прохор седеше с изумена физиономия неподвижно в дълбокото кресло. Сегиз-тогиз затваряше задълго очи, сякаш потъваше в сън, но същевременно слушаше доклада с най-напрегнато внимание.

— Ще помоля за счетоводна справка за заплатите на работниците преди и след стачката в продължение на един месец — рече Прохор.

Иларион Исакович разтвори две книги, избърса се с пешкира и тихо защрака на сметалото.

Докладът на мистър Кук за механичния завод, петте гатера, парната мелница и електростанцията мина гладко. Счетоводителят каза:

— Заплатата на един и същ брой работници за месец е нараснала от сто седемдесет и пет хиляди преди на двеста и петдесет хиляди.

— Аха! — възкликна иронично Прохор. — Значи, сега работниците смъкват от мен над милион рубли годишно! Чудесно… — Той пак затвори очи и пъхна ръце в ръкавите на копринената си риза, ноздрите му се издуваха.

Инженер Протасов рече:

— Аз трябва да ви доложа, Прохор Петрович, че ние полагаме сега огромни усилия, за да подобрим в бита на работниците онова, което беше изпуснато от вас. За преустройството и построяването на нови бараки, бани, пералня и кухня съм предвидил сумата двеста четиридесет и седем хиляди рубли.

— Двеста четиридесет и седем хиляди? — повтори всичко Прохор и цялото му лице настръхна като на стар бухал. — Дворци? За работниците? От чии капитали, от чии капитали — питам ви, Протасов, — вие облагодетелствувате работниците?

— От вашите, разбира се.

— Какво, какво?! От моите?!

Всички притихнаха. Вълкът изпъна опашка като струна. От тавана падна една калинка.

— В тази работа аз вложих сто хиляди мои собствени пари — рече Нина със спокоен глас.

— Това не са твои, а наши пари — отсече грубо, без много да мисли, Прохор. — Ти нямаш свои пари, докато си ми жена…

— Съгласна съм с теб, не се горещи — отвърна умиротворително Нина, за да не изостря разговора с мъжа си в присъствието на странични хора.

— Но аз предполагам — сякаш нищо не бе станало, продължи Протасов, — че работниците, поставени в сравнително добри условия, ще работят и вече работят по-продуктивно. По такъв начин…

— По такъв начин вие, господа, ще ме накарате да фалирам след една година — подвикна Прохор и като се извърна с рамо към Протасов и гърбом към жена си, загледа демонстративно през прозореца.

— По такъв начин — натъртено, но спокойно завърши Протасов — широката реорганизация, предприета от мен по време на вашето отсъствие, Прохор Петрович, оздрави работата и в крайна сметка трябва да се надяваме, че всички предприятия може и да ви донесат сравнително по-малък доход, отколкото сте очаквали, но затова пък сега вие напълно сте гарантирани от повторение на кървави събития, подобни на неотдавнашното.

Десният клепач на господаря затрепка и побеляващите на слепите очи коси настръхнаха. В края на заседанието, на сбогуване, той каза:

— На всички ви, господа, изразявам голяма благодарност за вашата честна работа през време на моето неволно отсъствие — с драматичен тон подчерта той думата „неволно“ и силно стисна ръце на всички. — А на вас, Протасов, благодаря двойно. Не зная как да ви се отблагодаря за онази огромна полза, която безкористно ми донесохте. Благодаря, благодаря, Протасов…

Чувствувайки болезнено в гласа на Прохор Петрович злобна ирония, Андрей Андреевич премълча, изчерви се до корена на косите, поклони се и излезе. Тресеше го. Наболяваше го отдясно, дето е черният дроб.

Съпрузите останаха сами.

— Мерзавец!… Негодник!… — прегракнало, с ниски задушени ноти бучеше Прохор, като крачеше тежко по тавризкия килим. — Вместо два-три милиона печалба, току-виж, понесъл съм милионна загуба… Работите по доставката са изоставени… Железопътният клон — също. О-о, дявол да го вземе!…

— Извинявай, Прохор. Но какво е виновен Андрей Андреевич?… Нали самият ти му повери…

— Но тогава аз бях в пълна апатия! — с буря в очите прекъсна жена си Прохор. — Аз се побърквах. Тебе те няма… Сам. А тук такава бъркотия. Около мен — глупаци, нехранимайковци… Не, аз няма да простя това на Протасов.

— И това ли е твоята благодарност за непосилния труд на човека, за безсънните нощи?! По-добре погледни какъв е станал. Той е болен — взе да тича напред-назад Нина, готова да се разплаче. — Това е несправедливо. Това не е великодушно! Най-после това е подло!

— Побърквате ме, побърквате ме вие. Всички сте се наговорили. И този Парчевски от сутрин до вечер се усуква около теб със своите изваяни бедра… Зная, зная… Всичко зная. Чакате смъртта ми, нали? Но не! — удари той пестник в пестник. — Няма да умра! Напук няма да умра.

Нина грабна наметката си — и вън.

През нощта доведоха Прохор в къщи пиян.

Нина реши да промени рязко своята тактика. Тя се опита да спечели Прохор с ласка.

Един празничен ден през златномалинова вечер тя седеше с него в уютната беседка, обърната към каменистия бряг на Угрюм-река. Вълкът лежеше в краката им, вслушваше се в разговора и мислеше какво ще му дадат в къщи да лапа. Верочка и бавачката тичаха по пътеките и ловяха пеперуди със сак. Гувернантката, немкинята Матилда Ивановна, застанала на брега, се любуваше на топлите тонове на залеза.

Прохор Петрович не се доверяваше на Нина, яд го беше на нея. До този момент не беше проронил нито дума за причината на своето бягство в тайгата, за мъчителните си преживявания. А на нея тъй й се искаше да знае цялата истина.

— Мили Прохор. — И Нина прегърна нежно мъжа си за здравия, изпояден от комарите врат. — Разкажи, какво прави при старците-пустинници? Ах, как ти завиждам!…

— Какво има да завиждаш… Старци като старци… И двамата вонящи, мръсни… Единият по-рано е бил убиец. А другият — със силна воля. И не съвсем глупав. И той навярно е разпрал някому корема. Или е проиграл на карти държавни пари и е избягал в тайгата.

— Ти вечно принизяваш достойнствата на другите хора. — Тя искаше да каже: „а възвеличаваш себе си“, но се сдържа и само добави: — Това не е хубаво, Прохор.

— Свикнах да уважавам хората на делото, създателите на ценности.

— Тоест себе си? — и Нина с мека усмивка притисна красивото си чисто чело до слепоочието на Прохор. — Тоест, ти уважаваш само себе си ли? — повтори Нина.

— Себе си — на първо място, разбира се. А на сганта гледам като на тор, като на груба работна сила, необходима за устройство на земята, под наше ръководство, разбира се. Отнеми на народната маса нейните просветени ръководители — и твоят народ-богоносец ще се пропие, ще въшляса, ще се изколи. Не, аз мразя сганта…

— Колко си жесток, Прохор! — И ръката на Нина, която прегръщаше мъжа, се отпусна. — Само не се сърди… Болно ми е да виждам в теб егоиста, който презира народа и като цел на своя живот си е поставил на всяка цена печалбата. Ти си мой мъж…

— Че какво… — Прохор се преви одве, прегърна с ръце коленете си, загледа се в пода. — Отдавна, много отдавна някакъв мъдрец е изрекъл: „Целта оправдава средствата“. Ето такъв съм и аз.

— Тази истина е изрекъл някой си мъдрец Лойола, но той е бил йезуит, а ти, надявам се, се смяташ за православен — въздъхна горчиво Нина. — Според мен целта на човешкия живот е уподобяване на бога.

— Тоест уподобяване на онова, което не знаем и няма да знаем? — изправи се Прохор. — Това не е за моите мускули, не е за моята кръв. Моята цел е работата. А след работата — веселбата!

— Веселба! — попита Нина и очите им се срещнаха: подигравателно-властни на Прохор, умоляващо-нежни на Нина.

— Без веселба, само с работа, пъпа си ще развиеш.

— Какъв си груб! Ти нямаш абсолютно никакви високи идеи. Цял си потънал в земята, като къртица. Нали не ми се сърдиш?

— Идеята е вятър, идеята е нищо, въздух. Изтърсил някой някоя глупост — ето ти идея… И твоят инженер със своите идеи е глупав дърдорко!

Лицето на Прохор се сгърчи в гримаса на застрашителна усмивка, погледът на жестоките му очи смазваше Нина.

— Идеята тогава е полезно нещо — рече той натъртено, — когато я облека в месо, в кости. Речено — сторено! Това е идеята! А всичко друго е мечта, измама… Аз никога не съм залъгвал моите работници с някакви обещания, а твоят Протасов и досега ги залъгва… разбира се, за моя сметка, да-а… Ние с него служим на един дявол, само че аз — открито, а той — под маската на социалист… Ха! Ето къде го държа твоя Протасов! — Като изрече тези думи, той вдигна ръка и я сви в пестник.

След това се извърна от жена си с явно отегчен вид.

Вече трети ден Прохор Петрович оглежда от сутрин до вечер работите. Видя много полезни новаторства, въведени през време на неговото отсъствие, видя навсякъде ред, прилежност от страна на работниците. Всичко това го поразяваше, ала ни най-малко не го радваше. Работниците са разглезени от повишените заплати, натрупали са лой за негова сметка, вместо по дванадесет часа работят по десет, в празнични дни с тояга не можеш ги изкара на работа, а пък живеят, мръсниците, в нови бараки като чиновници. Не, по дяволите!… Трябва здравата да нахока Протасов и отново да натика всички в кози рог. Той прекрасно разбра този коварен узурпатор, който гледа да сложи на всичко ръка, мъчи се да разори Прохор, дори съвсем да го заличи от живота, а след това да се ожени за глупачката Нина. Не, да имаш да вземаш!… Прохор ще натири Протасов по дяволите и ще си изпише от Лютих един познат инженер белгиец. Нека тогава… нека тогава поприпкат тия негодници!…

А през това време той ще възстанови нервите си, през зимата ще спре работата за един месец, ще разпъди всички тези голтаци стачници, ще набере нови хиляди гладуващи роби, та тройно, петорно да разшири работата, да стане истински владетел на целия край. А с Нина, ако рече да се инати — незабавно развод.

Впрочем, ако скъса изведнъж с Нина, нейните капитали ще се изплъзнат из ръцете му. Трябва да измисли такъв фокус, че Нина да я няма, а парите й да останат в работата. Идея!… Да, да, идея… Нина Яковлевна Громова, неговата жена, няма да я има…

Разпалван цял от тези мисли, Прохор мрачнее.

— Как върви работата, дяволи кожени? — полушеговито, полуругателно вика Прохор на група работници, които забиват с парен чук пилоти за бент.

— Върви, трудим се! — отвръщат неохотно работниците.

— Доволни ли сте от заплатите, доволни ли сте от храната, доволни ли сте от помещенията?!

— Доволни сме… Благодарим, господарю… — И за да се откачат от Прохор, от неговите обикновени псувни — ей сега ще ги зачеше, — всички дружно залягат за работата.

На мина „Достан“ новият управител, младият инженер Александър Иванич Образцов, доложи на Прохор Петрович, че златото и от жилите, и от пясъчните участъци тук е вече на окончателно изчерпване, мината е почнала да дава сега съвсем незначителна печалба, че в скоро време ще трябва да се помисли за нейното закриване.

— Е да! Вашите новаторства струват доста. Ето откъде идва и малката печалба! — избухна Прохор. — След два месеца мината ще дава десет пъти повече злато, отколкото сега.

— Вашето предположение, Прохор Петрович — рече плахо Образцов, — не се свързва нито с теорията, нито с практиката.

— А пък вашите теории само объркват опитните хора. Кой ви назначи тук?

— Протасов, Андрей Андреевич.

— Ах, Протасов? Благоволете да отидете в кантората и да кажете на вашия Протасов, че е глупак! А на ваше място аз ще пратя опитни златотърсачи и ще ви сложат в джоба си. Ще покажат на вашия Протасов няма ли тук ни жили, няма ли ни пясък…

Прохор запуфтя и като размахваше бастуна, тръгна към чакащия го кабриолет.

— Прохор Петрович! — настигна господаря си инженер Образцов. На младото му лице бе изписана болезнена гримаса от несправедливо нанесената обида. — Аз работих, докато ви нямаше, Прохор Петрович, с най-голямо старание. Докато отсъствувахте, открих в тайгата две богати златни находища, които могат да затъмнят славата на мина „Нова“. Открих пластове каменни въглища на малка дълбочина, открих залежи от графит и жили от меден пирит. Мисля, че всичко това, при умела експлоатация, ще издигне значението на вашите предприятия десеторно…

— Истина ли казваш?

— Истина. Нека да обиколим някой ден всички тези места. — Бледен, развълнуван до треперене, инженер Образцов извади от джоба си увито в хартийка парче злато. — Ето ви самородно кюлче с тегло два фунта и една осма. Намерих го в тайгата, на откритите от мен места. Можех да го скрия, но ви го предавам като мой пръв подарък.

Прохор Петрович прегърна смутения младеж.

— Остани тук. Ти, момче, прощавай, че така просто се обръщам на „ти“, къде живееш?

— У Сохатих, Прохор Петрович — продума Образцов, като бършеше сълзите си; устните му с едва наболите мустачки се кривяха, луничките тъмнееха.

— Глупости! Този ахмак с балалайка без струни ще те накара да се побъркаш. „О-враам адна капек“. Ха-ха-ха!… Ама че си го измислил… Как ти е дошло наум това? Ха!… Виж какво. Я се прехвърли при мен. Ще ти отделя в новата къща две стаи. А освен това — като зажумя и съобрази нещо, Прохор добави с коварен блясък в очите, — освен това моята жена не е лика-прилика на оная Хавроня^[1] Хаврониевна…

Инженер Образцов срамежливо наведе глава. Прохор извади бележник, написа: „Да се дадат на Саша Образцов 1500 рубли за обзавеждане“ — и предаде бележката на младия човек.

Кочияшът плесна с поводите, конете потеглиха в едър тръс. Прохор дружелюбно погледна инженера, изтри очи и се изсекна. „Дявол да го вземе, сълзи! Като жена съм станал… Лошо е… Душевно помрачение. Пирит, каменни въглища, графит… Та това е съкровище! Това е дявол знае що! А златото, а златото? Богато, казва, находище… Бива си го момчето. Но ако е слъгал, с камшик ще го напердаша кучия му син… Хич няма да гледам, че на сетренцето му се мъдри значка. Зъбите му ще избия… Не, ама какъв чудак?… Хи! Даде ми златото… Чудак!“

На мина „Нова“ работите вървяха великолепно. Работеше току-що сглобената драга. Привършваше се механизирането на работите. Всичко старо, направено криво-ляво, се подменяше с ново, солидно.

— За реконструиране на мината досега са похарчени сто шестдесет и две хиляди — казва инженер Абросимов, заместил Ездаков. — Предстои да се изразходват според изчисленията още около двеста хиляди.

— Добре, добре… На господаря е приятно да слуша вашите умни приказки… — затръска Прохор глава като паралитик. — А къде е Ездаков?

— В затвора.

— Поради клеветите на Протасов ли?

— По заповед на починалия прокурор Черношварц.

— А тия големи къщи горе какви са? Дванайсет на брой?

— Бараки за работниците.

Прохор бързо се обръща и едва не бегом — право към кабриолета.