Вячеслав Шишков
Угрюм река (108)

1

Работите в резиденция „Громово“ вървяха по реда си. Прохор отсъствуваше вече повече от месец. Вчера си замина правителствената комисия. Тя прекара тук седмица, разпитва пострадалите работници, вдовици, служещи, отец Александър. Комисията призна, че действията на барон фон Пфефер са неправомерни, че е превишил властта си; от друга страна, комисията намери за противоречащо на предначертанията на властта и поведението на господаря на предприятията, систематически нарушаващ задължителните постановления на правителството в ущърб на интересите на работниците. Но като взема под внимание пионерството на Прохор Громов за насаждане в глухите краища на тежката промишленост, комисията постанови поведението на Громов да се смята за необмислено, предложи той или неговите наследници да водят занапред работата в строго съгласуване със закона, а той, Громов, да се счита свободен от углавно преследване. Що се отнася до задоволяване претенциите на работниците, комисията заповяда: на всички стачкуващи работници незабавно да бъдат изплатени надниците за дните на стачката; осакатените да бъдат пенсионирани; на семействата на убитите да се даде еднократна помощ от двеста до триста рубли, в зависимост от броя на сирачетата.

Правителството действуваше така чрез комисията, естествено, не поради справедливост (такова нещо, току-виж, би било изтълкувано като слабост на държавната власт), а защото зверската разправа с работниците стана известна не само у нас, но и в чужбина. Значи, този жест беше необходим в политически смисъл. И той бе направен…

Комисията замина. Работата кипи. Под новото ръководство работниците залягат двойно по-усърдно. Андрей Андреевич Протасов работеше при Прохор като вол. Сега той работи неуморно като стоманена машина.

Нина не го вижда често, скучае без него. Покрай красивата владетелка се усуква великолепният Парчевски. Но сега за сега той е за Нина празно пространство. При това тя е потънала до гуша в работа. Тя честичко обикаля обектите, шегува се с работниците. Искрената близост на господарката с работниците ги окриляше още повече. Те се радваха в душата си, че „той“, господарят, е изчезнал безследно — дано за техен късмет никога не се върне.

Нина се уморява много от струпалите се върху плещите й грижи: тежи й положението на пълновластна господарка. Верочка е оставена на произвола на съдбата, изоставена е градината и няма време да се отдаде на съзерцателен в бога живот. Тя често мисли кога ли ще се върне мъжът й и дали ще се върне изобщо. Ами ако той…

Ала зад това „ако“ винаги се мярка страшното, от което сърцето й уплашено замира. Някакво тежко предчувствие започва да й подсказва, че нейният мъж Прохор Громов е мъртъв.

 

 

Страхувайки се от тези вълнуващи я усещания, тя неведнъж канеше в къщи на чай отец Александър.

Един ден той се заседя дълго при Нина Яковлевна. Разговаряха за правилата на поведение, за смисъла на живота, за отношението на човека към бога, към хората, към самия себе си. Голямата богословска подготовка на свещеника правеше неговите беседи в очите на Нина интересни. Отец Александър, с намазана със зехтин гладко вчесана коса, говореше, че най-после тук, сред работниците, са се въдворили мир и благоволение, че въпреки мнението на безбожните социалисти, призоваващи над родината урагана и бурята на революцията, по пътя на еволюционния прогрес на земята може да настъпи царството на любовта и братството.

— Ще дойде време — блеснаха златните очила на отец Александър, — когато, както е казано в писанието, мечовете ще бъдат приковани в сърпове и лъвът ще легне до агнето.

— Това никога няма да стане — хвърли дръзко предизвикателно от вратата влезлият Протасов. Той е прашен, с големи кални ботуши, от него силно лъха на здрава пот. Разтревожен е. Целуна ръка на Нина, извини се за костюма и рече: — Страшно ми е необходимо, Нина Яковлевна, да поговорим с вас на четири очи.

Нина вдигна въпросително вежди, отец Александър стана.

— Здравейте, Александър Кузмич, и довиждане — стисна инженер Протасов ръката на свещеника. — Извинете, но имаме делови разговор. А пък това, което благоволихте да кажете, прощавайте, е същинска глупост. Такова време никога няма да дойде — овцата да легне до лъва. Лъжат вашите пророци. Лъвът непременно ще излапа овчицата. Той трябва да я излапа. Не може да не я изяде, без да наруши природния закон — правото на силния. Така е и в човешкото общество…

— Моля ви се, но това е алегорично, това е пророчество… А впрочем… да не ви задържам. Друг път ще поговорим на тази тема, друг път — забърза отец Александър и като свъси вежди, излезе.

— Какво ти е, Андрей? Ти си такъв… странен някак, нервен… — накара го Нина да седне. — Нещо на работата ли се случи?

— Да, и на работата… И… Знаеш ли какво? — Протасов запали лулата си. — Знаеш ли какво? Само бъди мъжествена както винаги. — Протасов се маеше, рошеше коса. Дишането на Нина изведнъж стана откъслечно, тя леко отвори уста. — Имам сведения — каза Протасов, като се овладя, — че Прохор Петрович не е между живите.

Андрей Андреевич седеше в креслото до запалената лампа и абажурът хвърляше сянка върху горната част на лицето му, като оставяше осветени строгата уста и волевата му брадичка.

Нина напрягаше цялата си воля и се стараеше да изглежда спокойна. Ала тъмнорусата й къдрица до дясното ухо почна да потрепва в такт със сърцето й.

— Откъде имаш тези сведения? — със студен тон запита тя, като втренчено се взираше в израза на Протасовите очи.

Протасов наведе очи към пода и рече:

— Получих бележка от техника Матвеев. Той обикаля из тайгата с една изследователска група. Писмото донесе един зверолов, пратеник. Да го прочета ли?

Тя долови в гласа на Протасов нотки на скрито, оскърбяващо я ликуване. „Не, не може да бъде. Не, Андрей винаги и във всичко е правдив и честен“ — помисли тя и като се сепна, бързо каза:

— Да, да… Моля ти се, прочети го. Впрочем дай на го на мен.

„Днес се натъкнах на един странен човек-пустинник — пишеше техникът Матвеев. — Той седи пето денонощие до гроба на своя другар, престаряло старче. От разпитванията стана ясно, че Прохор Петрович е живял при старците три седмици. «Душата му скърби — каза ми пустинникът. — Да го вразумим, да го облекчим ние с брата не можахме: разяждаше го високомерието.» На раздяла грешникът каза: «Не мога да живея повече нито с теб, нито със света». Замина и стреля два пъти. Търсих после праха му, но не го намерих. Може би някой звяр го е изял.“

Като остави писмото, Нина наведе глава и почна да върти в ръце носната си кърпа. Мълчанието продължи доста дълго. Часовникът удари десет.

— Мисля, че тази версия за смъртта на Прохор Петрович ще се окаже също такава глупост, както и питерският анекдот — продума неочаквано Протасов. — Какви ли не неща може да издрънка поради глупост някакво старче. Аз съм сигурен, че вашето сърце няма да претърпи загуба.

Като забеляза сега в гласа му явен фалш, Нина засука кърпата, ъглите на устните й нервно заиграха.

— Разкажи, Андрей, нещо веселичко.

Протасов с недоумение я погледна втренчено през пенснето:

— Веселичко ли? Защо тъкмо — веселичко?

— Хайде, нещичко… Моля те… — Бузите на Нива се покриха с червени петна.

— Че какво… Щом искаш. Ето например… — мънкаше Протасов, като продължаваше да недоумява. — Например дякон Ферапонт кове верига за себе си. В буквален смисъл — за себе си. Манечка му заповядала. „Аз — казва — ще те връзвам с веригата, когато се напиеш, както Трезорка.“

— Много смешно. Ха-ха — без да мигне и без да чува Протасов, рече Нина с чужд глас.

— Или например блестящият Парчевски…

— Стига за този Парчевски! — избухна Нина. — Вие много често се подигравате с него.

— Това не е подигравка, това е оценка на човека според достойнствата му.

— Ревност ли?

— Ни най-малко. Това чувство ми е непознато. А особено по отношение на теб.

— Така ли било?! Напразно. Във всеки случай, Протасов, аз трябва да остана сама. Прощавайте.

— Вие нервничите?

— Да.

Тя си отиваше изправена и горда. Ала сърцето й примираше, гърдите й се вълнуваха: дишането и издишването бяха неравномерни.

Протасов изпусна пенснето си, изпрати я със смутен поглед и също си отиде. Той се ядосваше на Нина, мръщеше чело, хапеше устни. Все още считаше за ненавременно да й покаже намиращия се у него документ против Прохор. А би трябвало…

Нина мина в своя кабинет с тъмносиня кожена мебел в английски стил. След нея влезе, като въртеше опашка, дебелият, затлъстял през време на отсъствието на Прохор вълк.

Нина се отпусна в дълбокото кресло, затвори очи. „Защо е такъв нетактичен този Андрей?… — мислеше Нина. — Защо избързва така със събитията? Слепци, слепци! И Парчевски, и той… Аз обичам само Прохор. И като вдовица ще му бъда вярна до смърт… Но Прохор е жив, жив, аз не желая неговата гибел!“

Всички тези откъслечни мисли, които изискват дълго преразказване, преминаха през главата на Нина мигновено. Сетне — настъпи второ и трето мигновение: „Аз не мога да бъда жена на Парчевски, предпочитам вътрешното пред външното. Но ме е страх да бъда жена и на Протасов, защото той стои по-високо от мен и най-важното ние с него сме хора с различни пътища (второ мигновение на мисълта)“. „Аз обичам Андрей (трето мигновение на мисълта), трябва да пожертвувам всичко за него. А когато стана негова жена, моето влияние ще спечели победа над него.“ „А ако животът ми с него бъде нещастен (четвърто мигновение), ще отида в манастир.“

И някаква обща полусънна равносметка (плюс-минус): „Аз трябва да стана жена на Андрей“. И веднага, без да отваря очи, извика: „Да не сте посмели, да не сте посмели: Прохор е мой!“

Приближи се вълкът, потърка мокър нос в ръката на господарката. Ала потъвайки в разбъркани сънища, тя беше далеч оттук.

… Изведнъж Нина отвори очи: сърцето й трепна — „мъжът ми“. Трещеше телефонът. Звънеше Прохор Петрович от мина „Нова“. В гласа му — мрачна гальовност. Той каза: ще пренощува в мината, макар да е уморен много от пътя, но много важно е да реши тук някои и други въпроси, някой и другиго да „понахока“, а утре се връща, нека жена му нареди да приготвят банята — не ваната, а именно банята, — трябва да се понапари, да изпари въшките… „Какво, какво?!“ Въшки, да, в тайгата е развъдил доста от тях, а сега — лека нощ…

Нина се смееше и плачеше. Боже! Колко хубаво е, че Прохор се върна!

Нина почива в дълбок сън до сутринта. Сутринта в девет часа все пак я събудиха.

— Ало! — викна тя със сънлив глас в слушалката.

— Настя, ти ли си?

— Не. Аз съм — Громова.

— Пани Нина ли?! — горчиво и сладостно възкликна Парчевски. — Разрешете да ви посетя… Още сега, в момента…

След четвърт час, едва Нина успя да се умие, пан Парчевски блестеше пред нея с униформения си сюртук с академическа значка и бели ръкавици. Пълните му устни лъщяха от помадата.

Нина отлично знаеше защо Парчевски беше довтасал така рано. Настроението на Нина е най-бодро: всеки миг трябва да пристигне мъжът й. А какво, ако… В тайгата развлеченията са редки, тогава защо да не разиграе един домашен спектакъл: сама ще си поиграе и ще се позабавлява с жалко-комичната роля на донжуана Парчевски; в искреността на неговите чувства към нея тя и не мислеше сериозно да вярва, а и Протасов не го уважава много, мъжът й пък — още по-малко.

И така. Нина е артистка. Тя посреща пан Парчевски — също артист — с всичките превземки на морна печал.

— Пани Нина — притиснал до сърцето си своите расови ръце, започна Парчевски с обичайната си театралност в жестовете и гласа. — Съдбата за втори път ми отрежда мрачната роля на палач на вашата нежна душа. Но вземайки под внимание вашата християнска настроеност и покорност на волята божия…

— По-кратко, Владислав Викентич…

Инженер Парчевски засили играта: затвори очи с лек стон и като откъсна ръце от сърцето си, трагично удари с пестник надолу:

— Вашият мъж, Прохор Петрович… е заминал за страната, дето царува Плутон! Струва ми се, завършил е своя живот със самоубийство…

— Нима? Сигурен ли сте в това? — смело влезе в своята роля и Нина; притиснала до бузата си сключените си китки, тя цяла се устреми към пан Парчевски. — Това не е истина, не е истина! Вие сте се наговорили с Протасов…

— За съжаление — това е факт. Току-що идвам от Протасов. Той направо ми каза: „Господарят едва ли ще се върне“. Уф!… Нямам повече сили… Замаян съм… Разрешете… — И като пухтеше благопристойно, той се отпусна в стола-люлка. — Не се вълнувайте, приемете удара хладнокръвно. Моля ви… — натискайки педалите на лицемерието, стенеше пан Парчевски. — Повярвайте, има хора, готови да умрат за вас. Кълна ви се, аз съм първият! Целият ви живот е пред вас… Пани Нина, пани Нина! — възклицаваше той през сълзи.

Едва сдържан смях напушваше младата темпераментна жена. За да не провали своята роля, тя се обърна, закашля се и два пъти здраво се ощипа.

— Много ми е тежко да слушам вашите въздишки, Влидислав Викентич. Страхувам се да твърдя това, но, кой знае защо, ми се струва, че сега вие разигравате с мен игра, че вие просто на просто, извинете, се преструвате…

— Пани Нина! Кълна ви се — не!

— Ами ако, боже пази, съм овдовяла? Какво, щяхте ли да поискате ръката ми?

— О, кълна ви се, кълна ви се — да!

— Но работата е там, мили Парчевски, че аз… че аз… — И Нина се замисли. Днес тя е особено прекрасна. Парчевски й се любуваше, губеше самообладание: актьорството му се изпаряваше и той всеки миг можеше искрено да се хвърли в краката на тази обаятелна жена. И изведнъж като смъртоносен удар в самото сърце — тих гукащ глас: — Ако овдовея, ще разделя цялото мое и на мъжа ми имущество на три равни части: една част на стареца Громов, другата — на Верочка, третата — за широка благотворителност, самата аз ще осиромашея, най-вероятно е да стана учителка…

Докато говореше, тя зорко следеше госта. От красавец паун пан Парчевски изведнъж се превърна в мокра кокошка: стана глупав, жалък и зъл; в очите му имаше тъпо отчаяние, челото му се смръщи.

— И какво ще стане тогава? — Нина отново почна да се щипе крадешком, обаче широка усмивка покри лицето й. — Сигурно не бихте и помислили да се жените за някаква си „учителка“?

— Аз ли?… Не, защо… Че аз сам мога да печеля твърде много. Най-после вуйчо ми е губернатор. И изобщо… — мънкаше Парчевски, едва незагубил съзнание.

— Ами ако аз, вдовицата, ви кажех: аз съм ваша, милионите са ваши, а в това време мъжът ми изведнъж като по някакво чудо възкръсне — с него такова нещо се е случвало, — вие, драги Парчевски, знаете това по-добре от който и да било друг. Да… Ние с вас за сватбица се готвим, а мъж ми — хоп-троп — току виж довтасал. Тогава какво?

— Ще си тегля куршума! Ще си тегля куршума! — скочи и с ридание в гласа заизвива пан Парчевски, но внимателно се вслуша: по коридора скърцаха стъпки.

— Господарке, чаят е готов — доложи влязлата камериерка Настя. — И един стражар дойде с кон — казва, че Прохор Петрович идва.

— Да вървим — тръгна Нина към трапезарията. — Мили Владислав Викентич — със сериозно лице, но цялата грейнала от скрита радост, прошепна тя на Парчевски, — моля ви, забравете всичко, недейте да се застрелвате…

Но два пъти измаменият Парчевски, като си спомни горестно и питерската мнима смърт на Прохор, не отвърна нищо на Нина, само мрачно помисли по адрес на господаря: „Негодник!… Не, какво коварство?! Втори път… У, пся крев!“

 

 

Първите три дни Прохор Петрович беше изключително любезен с всички. Съсипа от милувки Верочка, вълка. Стоя пред Нина на колене, целуваше й ръцете, молеше я да му прости. Нина не можеше да познае мъжа си: толкова необикновено нежен, благ, ласкав й се струваше той. Радвайки се с крайчеца на сърцето си, дълбоко в душата си тя сериозно се изплаши от станалата рязка промяна: такива натури като Прохор са устойчиви в своята същност и яки като скала. Значи, в Прохор бяха станали някакви промени, някакъв прелом в неговата психика.

През тези три дни Прохор сякаш се беше изключил от всекидневния живот. По цели часове седеше с далекогледа на върха на кулата „Отваряй си очите“. С наивното учудване на дете и с алчността на възрастен той оглеждаше жадно своето владение и задълго потъваше с обновения си в пустинята поглед в сивите вълни на Угрюм-река, която миеше скалата в подножието на кулата.

През часовете на вглъбено съзерцание на своите деяния Прохор премисли много. От височината на кулата пред неговите нови очи необятно се ширеше целият свят, мътнееха хоризонтите, над които изгряваха човешките дни, изгряваха и залязваха, потъваха във вечността. Ту се озърташе мислено назад, към началото на своите дни, към изворите на живота. Тогава гласът на собствената му съвест и гласът на старците-отшелници чукаше в сърцето му: „Живей така, че небосклонът на твоите текущи дни да става все по-светъл, все по-висок“.

Прохор въздишаше, кичури от побеляващите му мустаци и брада влизаха в устата, устните му се кривяха в зла усмивка, а гол женски задник, разливайки се натрапчиво нашироко, изведнъж закриваше целия свят, всички хоризонти.

Прохор скърцаше със зъби, удряше се с юмрук в гърдите и слизаше стремително надолу, като трополеше по стълбите.

На четвъртия ден Прохор се напи като кютюк на кулата. Докараха го в къщи, внесоха го в кабинета, сложиха го да легне. Вълкът гледа, гледа мучащия си господар и излая.

— Вълчо! — рече му назидателно Верочка. — Не се карай, Вълчо. Татенцето се е простудил от винце. И аз, когато бях се простудила, там при баба… мен също ме носеха на ръце.