Вячеслав Шишков
Угрюм река (107)

18

Любителите на силни усещания се хвърлят от жарката баня голи-голенички в снежната пряспа. Същото направи в действителност и Прохор Петрович Громов. От напрегнат труд — към съзерцателна бездейност, от богатство — към мизерия: тази рязка смяна на обстановката заслепи душата му, както светлината на светкавиците след дълбока тъмнина.

— … Видиш ли как се похабихме ние е него, с брата де, с мълчаливия оня. Всичко погребахме, всичко стана прах… Седни на тоя пън. Ха разправяй.

Прохор стоеше пред старците с ниско наведена глава, ръцете до бедрата, очите към земята.

— Дойдох… тъй… да поработя с вас, праведни старци. Баща ми ми е говорил за вас. Моят баща е бил тук. Душата ме боли… — с прегракнал басов глас едва изговаряше той думите, които късаше от сърцето си.

— В краката няма истина, седни. А моят брат се мъчи… Види се, скоро ще му дойде смъртта. Знам, знам го твоя баща, помня го, идвал е тук. Тебе търсеше, ти тогава беше малък. Сега си обраснал. Много вода изтече. Нашите писанки измряха. Виж, само кожите им. А очите им са като живи. Виждат може би… Чини ми се, че виждат.

Прохор е при тихите, прости старци. Но вместо душевно успокоение, което той търсеше, всичките му мисли бяха разпокъсани; стройни идеи, едва възникнали, се разпадаха на прах, вътрешните сили се сломиха, духът му помръкна, тялото почна да се отпуска.

Страхът на закоравелия хищник, че богатата му плячка ще бъде изядена от други, потискаше Прохор деня и нощя. Навярно всичко ще бъде пропиляно от Нина, от тази според него умуваща, ограничена жена, всичко ще бъде пръснато на вятъра в името на призрачни мечти. В тая работа на Нина ще помогне инженер Протасов, въплъщение на злия гений на Прохор.

Защо избяга той тук от своите горди желания да покори непокоримото, да вземе всичко, което милиони години е лежало под краката? Защо е тук? Каква помощ могат да му окажат тези стари, загубили човешки облик „божи хора“? Глупак, объркал пътя си лигльо, суеверна баба, отслабнал, оскубан от чавките орел!

Така мислеше Прохор в своето високомерие, като се унижаваше и присмиваше сам на себе си. Ала все пак, задържан от някаква сила, въпреки желанието си, той продължаваше да живее при старците.

 

 

Наоколо е непроходима тайга. Вместо утъпкани пътища — само мечи пътеки. Край къщурката — градинка. А близо до рекичката — педя сеченина, очистена от коренища и пънове: там е засята ръж, мъничко елда, грах.

Прохор копае заедно със стареца Назарий в градината. Широкоплещестият старец е черен, прав и висок като стълб.

— Ти защо така, човъркнеш с лопатата и пак стоиш? Не се замисляй, копай… — говори той на Прохор с груб басов глас.

Прохор, е тук десети ден. Мъкне вода, реже дърва, яде картофи с черни питки. Няма чай, няма мляко. Пият попарен с вряла вода монголски чай.

— Виждам, надвиват ти мисли мирски. Отрежи ги, плюй. Иначе ще се объркаш.

Денят е горещ. Цялото тяло на Прохор потъна в пот. Измъчват го комарите.

— Помага бог — изплава из килията като мрачен облак дребничкият, прегърбен старец Ананий. Той е едроглав, хилав, с бяла брадица като клинче, с гол жълт череп и гълъбови присвити очи. Бос, облечен в бяла манта.

— Какво, старче праведен, вдигна ли се, оздравя ли? — запита Прохор.

— Вдигнах се, миличък — с теноров глас отвърна дребният Ананий и се прекръсти със сухата си ръка. — Стар съм. И очите слабо виждат. Дванадесет дни разхлабен бях. Скръбен съм зело, да се трудя не мога. Престарял съм. На сто години съм.

Той седна на една лехичка, дигна ръка над очите си като козирка и с ласкава усмивка надникна в лицето на Прохор.

— А работих до най-старчески дни — рече той. — Ами ти?

— Аз ли?… Аз… също — смути се Прохор. — Цял живот сред труд…

— Хм… — каза дребният Ананий и наведе глава. По жълтия му череп играеше слънцето. После отново вдигна изтощеното си лице и широко се усмихна, белите му ситни зъби блеснаха. — А за кого си се трудил ти, соколче мое: за душата или за червата?

Прохор мълчеше, гледаше в земята. По земята пълзеше розовосив тлъст червей, Прохор го разсече с лопатата.

Не му харесваше този разпит. В него назряваше раздразнение срещу себе си и срещу тези според него стари глупаци.

Късна вечер. Пият горчив монголски чай. Прохор е гладен. Хлябът е корав, картофите му омръзнаха, пък са и малко: по четири картофчета на брат. Преглъщайки слюнката си, Прохор гледа накриво упорития старец Назарий: „Глупав пън, нищо не яде, с въздух се храни.“ Прохор си спомня своята първа трапеза с тях.

— Ето, старци-пустинници, донесъл съм тук туй-онуй. Приемете моя подарък — каза тогава Прохор и взе да вади от здраво натъпканата торба: сирене, колбаси, хайвер, буркани с консерви.

— Не ни трябва, много години как сме се отказали от това — без да се замисли, отказа Назарий.

— И аз не искам. Аз за вас.

— Тогава хвърли туй нещо в огъня, не ни смущавай — избоботи мъжествено Назарий.

Всичко беше хвърлено в реката, всичко беше изядено от рибите.

А ето днес Прохор се гмурна, извади от вира една кутийка сардела, ядеше с картофи и апетитно облизваше пръсти. Като го видя, старецът Назарий стрелна с очи деликатеса, лицето му потъмня, той се сгърбуши и бързо излезе. Докато ядеше, Прохор с удоволствие се вслушваше как зад преградката сърдито мърмори и плюе излезлият старец. Свитият на кравайче Ананий смукна с ноздри апетитната миризма, разтревожи се някак си цял, надигна се на лактенца — крехък, главест, приличен на рахитично дете — и се взря в устата на Прохор:

— Какво похапваш, сине?

— Риба. Сардела.

— Соленичка ли е?

— Солена.

— С пиперец ли е?

— С пипер. С дафинов лист.

На Ананий му потекоха слюнките, той падна по гръб, обърна се с лице към стената, запъшка жално, болезнено.

Прохор сложи три рибки на едно картофче, а картофчето върху хляб, стана, удари темето си в ниския таван — посипаха се сажди — и излезе навън. Назарий седеше на един пън, прегърнал лакти с длани, и се взираше в тихата далечина, дето е рекичката.

— Вземи, старче Назарий, изяж рибките, рибата не е вредна, нея и Христос е ял — и пъхна вкусното парче под самия нос на стареца.

Старецът се намуси, впи поглед в сарделата, задави се със слюнка и съблазнената му ръка се надигна нерешително. Ала изведнъж се разтърси като от пронизал го електрически ток, скочи, дръпна парчето от ръцете на Прохор, хвърли го на земята и с ярост го стъпка със съдраните си обувки. А на стъписалия се Прохор викна силно:

— Махни се, дявол съблазнител, махни се! Не светия хляб тъпча, а греха на съблазънта унищожавам… Бягай от мен, сатана…

Прохор гледаше с немирни очи приведения гръб на отдалечаващия се старец и се упрекваше: „Ама че съм глупак… Сополанко, келеш! Та какво право имам аз?“

Надвисваше влажна, дъхава тъма. Спяха в килията, за да не ги хапе рижавият мъхнат комар. Вратата е отворена. Навън, пред вратата, дими гнилак — преграда за гадниците от тайгата.

Ананий похъркваше леко в ъгълчето върху скования криво-ляво нисичък нар. Върху дъските имаше пласт ситно насечени меки кедрови клонки, отгоре — дебела кълчищница. В почетния кът, пред черна, без всякакъв лик дъска, гореше кандило. Наоколо е черно като в черен ковчег, стените и таванът са покрити с дебело кадифе от сажди: стаята се топлеше без комин.

Прохор се беше изтегнал край стената върху пейката, под главата му беше скъсаният, подплатен с памук зипун, с който дойде тук. Под зипуна — револвер и кутия с патрони.

Прохор попоглежда към отворената врата. В нея като в рамка е врязан къс от света със сънливата тайга, е парче покрито със звезди небе. Кълби се ленив дим.

Прохор излезе навън да попуши. Звездната светлина е закрита от облаци. От сгъстилата се тъмнина светът е станал тесен като килия, а килията просторна като света: отблясъкът на кандилото създаваше там нови далечини. И в тези призрачни далечини на Прохор се привиждаха мини, фабрики, заводи. Там беше вълкът. Бяха Стешенки, отец Александровци, Анфиси, Синилги, Протасовци, беше Филка Шкворен, беше приставът, звънтеше, дрънкаше, искреше златото и гордата кула „Отваряй си очите“ се мъчеше да разпори търбуха на бездънните небеса…

Внезапно в съзнанието на Прохор отново се чуха отдалечени залпове, свирене на куршуми, стенания и викове на разстрелвани…

„Хайде пак!“ От страх Прохор размърда рамене и — в килията. Полегна. Повдигаше му се от душевно гадене. Той размишляваше мрачно: „Защо дойдох тук? Дойдох да си почина, дойдох да се покая, дойдох да събера сили, да пречупя някак живота си. Да се преродя ли, да стана друг… А какъв? Дявол знае какъв… Трябва да поговоря със старците, да се смиря кротко пред тях — може по-леко да ми стане“.

И тримата лежаха мълчаливи. Прохор се изкашля.

— Не спиш ли?

— Не спя.

— И аз не спя, трудници — като водна струйка се вплете тенорчето. — Изчезна кроткият сън.

— На мен ми се ще, старчета божи, да поприказвам с вас за онова, което е най-важното за мен…

Прекъсна го гукащият бас на Назарий:

— Не е важно онова, което е важно, а е важно, което не е важно.

— Не мога да разбера. Поясни, отче.

— Ти мислиш, сине мой, за важно онова, което съвсем не е важно. Да речем: слава, богатство, почести. А за неважно смяташ онова, което е най-важното в живота. Грижиш ли се за ближните си, не ги ли тиранизираш, правиш ли им добро? Именно това е най-главното в живота… Из правия път ли ходиш и светилникът ти пред тебе ли е или като змия криволичиш в живота и хапеш всекиго, който се изпречи на пътя ти? — Гласът на стареца беше властен, той кънтеше строго в тишината, в мекия блясък на кандилото.

Бузите на Прохор изведнъж пламнаха в огън, кръвта нахлу в главата му.

— Глупости дрънкаш, дядо — рече злъчно той. — Да, впрочем де можеш ти… Всичко туй говориш поради своята просяшка пустота. Чини ми се, аз съм по-умен от вас, отци пустинници.

В отговор старецът Назарий въздъхна дълбоко и тежко. Хилавият Ананий се привдигна на лакътчета и пропя с глас, като че засвири на пищялка:

— Горделивец… Гордели-и-вичък… — Лактите изгубиха опора, старецът отново прилегна и се сви на клъбце като котка.

Кандилото угасна. Светът на килията и светът зад стените се сляха. Стана един безгранично мъничък свят, приличен на гробница на червей.

— Няма в тебе дара на смирението — гукна Назарий.

Вън черният мрак почна да минава в полумрак. Бухаше бухал, дъжд чукаше на едри капки по чворестия покрив. Някъде там, на края на все още тъмната земя, дрезгавееше утро.

 

 

Така минаха две седмици. Прохор се измъчи. Търговският строй на мисълта, мускулите, пълнокръвните сокове на тялото напираха за непрестанен градеж, за широко до забрава творчество, а той ходеше с попарена душа из тайгата, сечеше дърва, разкопаваше лехи като прост, неук човек.

От нямане какво да прави, по заветите на старците, той почна да преглежда целия свой живот. Но разкаяние нямаше. Дори напротив: когато проверяваше своето минало, в паметта му изплаваха само моми, жени, гуляи, Анфиса. И вместо страждущи въздишки на Прохор му потичаха слюнките на похотта, както на старците пустинници от миризмата на сарделата. Все по-често и по-ярко изплуваше в съзнанието му милият образ на Анфиса. Сърцето на Прохор беше в постоянно униние, сърцето му търсеше други пътища, други изходи и не можеше да ги намери; към невъзвратимото няма пътища, невъзвратимото е погребано заедно с Анфиса в гроба.

— Анфиса, скъпа моя… Обади се! Прости мен, грешния — често викаше тайно той и душата му леденееше.

Колкото и да се стараеше Прохор да живее простичко, да си тури маската на смирението, той не можеше да направи това искрено, от все сърце. Продължаваше играта на маскарад. И тази игра му ставаше противна.

Прохор е раздвоен. Зверското в него напира, нащрек е. Няма сили да задуши в себе си маймуната.

Веднъж в тайгата уби с револвера едно зазяпало се сърне. Далече от жилището на старците той изпече на огън най-хубавите късове, наяде се и като опуши на дима, струпа голям запас от месо на един стар бор, за да не го излапат хищниците. Тихомълком от старците Прохор идваше тук всеки ден да подкрепя своите сили. Но обилният на нюх и слюнка старец Назарий замърда веднъж нос и забеляза сериозно на Прохор:

— Не се покланяй на тялото, а се покланяй на живия дух в него.

— Отде накъде това? Не разбирам — и Прохор се оригна и вдигна озадачено вежди. — Аз обичам духа, ако мирише вкусно.

Старецът поклати глава с назидателна жалост и прониза Прохора със строг поглед.

— Човешкото тяло отвътре е нужник. Разбра ли, чедо неразумно, вироглаво? (Прохор закри уста с фуражката и пак се оригна.)

— Ето, виждаш ли? — И старецът седна на един пън, в брадата му се мярна усмивка. — Светският човек всеки ден наторява червото свое с гнилоч и мърша. Ала ти остави. Пък ако не можеш да отвикнеш — иди си. Поне див чесън да беше подъвкал, момко. Тфу!

Старецът шибна госта с поглед като с патерица.

— Братът вика, не му е добре на брата. Да вървим.

Тихият Ананий лежеше свит на кравайче, усмихна се на влезлите и рече:

— Много ми е тежко — и взе лекичко да пъшка.

Старецът Назарий слушаше с наведена глава, покашлюваше.

— Много ми е тежко — повтори Ананий, като се надигна на лакти. Прохор и Назарий му помогнаха да седне. — Не ведаю камо гряду, а чувствую скоро отиду от вас об он пол…

През прозорчето надничаше слънцето, жълтият череп на Ананий лъщеше като златен, побелелите очички примигваха трогателно, Ананий се мъчеше да се усмихне.

Назарий приседна до него, улови ръката му, смръщи се, бодна с глава.

— Накъде си се наканил, братко? — И гласът на черния Назарий стана тих, скърцащ и жалък. — Защо искаш да си ходиш? Ами аз какво ще правя? Тогава викай и за мен кротката смърт.

Хлътналите жълти бузи на Назарий затрепераха. Стоящият тук Прохор се вслушваше в техния скучен разговор, с престъпна насмешливост преценяваше смисъла на техните думи. И ни най-малко не му е жал за тези старци.

— Копайте гроб, не се бавете.

Ананий се прекръсти и предпазливо легна. Взеха по една лопата, излязоха.

Копаеха гроб на любимото място на Ананий, под трите високи бора.

— Местенце сие братът отдавна беше харесал за своя прах.

Копаха цял ден в гнетящо мълчание. Земята — пясък, а по-надолу — вечно замръзнала почва, полъхна остър студ. От умора Назарий едва изправяше гръб. Прохор отиде при потока да пие вода. А когато се върна, малкият прегърбен Ананий вече стоеше край своя гроб. В костеливата му ръка — чепата патерица. Той надничаше в гроба, скърцаше с едва чут глас:

— Ето моята къща богата… Сложете ме с лице на изток. През пръстта искам слънцето да гледам.

При старците Прохор видя няколко дебели църковни книги, почернели от пушека. В тайгата, под един сенчест кедър, той разтвори една от книгите.

„О, уединен живот, дом на небесното учение, в което бог е всичко, на което се учим! Пустинята е рай на сладостта, дето и благоуханните цветя на любовта ту пламенеят с огнен цвят, ту блестят със снежна чистота, а с тях и светът, и тишината. О, пустиня, наслада за светите души, рай на неизчерпаема сладост!“

За да си уясни смисъла на тези думи, Прохор тя прочете три пъти. За него, човека на практичния разум, хваленето на пустинята, в която животуват неговите двама старци, му се струваше бълнуване на глупец. Пустинята! Убежище на безделници и физически сакати. Не, пустинята не е за такива като него. Трябва да офейка оттук, без да се обръща, докато още съвсем не са се размекнали мозъкът и мускулите му. Трябва да бяга.

През рамото на Прохор в книгата надничаше приближилият се тихо старец Назарий.

— Мъдрост, мъдрост — забуча той като тръба. — Вникна ли, чадо, в смисъла на тези мисли?… Търси в книгата смисъла на съкровеното, преклони ухото на душата си, само тогава ще уразумееш…

Старецът седна до краката на Прохор, под пънчето, върху нападалите игли. Прохор мрачно сумтеше.

— Вяра няма в мен.

— Не в теб вяра няма, а душата ти е лишена от умиление. „Когато в сърцето има умиление, тогава и бог е с нас.“ Така е казвал свети Серафим-отец.

— Но какво да правя, като няма в мен вяра! — На Прохор изведнъж му стана противно, тягостно. — Дойдох при вас, за да стана друг, а ето… някак си… още по-лош може би станах.

— Моли се.

— Не мога да се моля! Кръстя се, а пък за жени мисля…

Старецът се изправи и рече със смекчен глас:

— Ти не се плаши от този шум на мислите, това е действие на врага, поради завистта му.

— Ех, думи само, думи… Дрънканица, празнодумство! Глупак бях, че при вас, глупаците, дойдох. — Както винаги, Прохор беше прям, груб, раздразнителен. — Щом се мъчите светии да ставате, в света трябва да живеете, хората да спасявате. А вие себе си спасявате. Мислех ви за крале, които само с едно смигане с око свалят от човека всички тежести. А пък вие сте такива бедни духом като всеки друг. Живи червеи…

Прохор се мъчи още два дена. И съвсем внезапно, без всякаква връзка с настоящето, почна да му се привижда отдавна миналото. Изведнъж се разгънаха и укрепнаха натрапчивите мисли за Анфиса. Където и да отидеше, каквото и да правеше, образът на Анфиса беше с него. За да грохне от уморителна работа, Прохор вадеше сам пънове в гората. Веднъж го повика глас: „Здравей, Прохор“. Гърбът на Прохор се смрази, Прохор се обърна. Между дърветата стоеше сред мъглата Анфиса. Прохор викна — мъглата изчезна. Прохор се втурна да тича направо, като ломеше като глиган пущинака.

Три дни подред го измъчваха тежки видения. Той бе обхванат от страх, че ще се побърка. „Мисълта ми се замъглява“ — мислеше с ужас той. С жива, плътска походка пристъпваше тя нощем при него, оправяше клонките до възглавето му, сядаше до него топла, нежна, говореше му нещо. Като ставаше тежко от сън Прохор не можеше да си спомни нищо от нейните странни думи.

Прохор негодуваше срещу себе си, срещу старците срещу пустинята, като нямаше сили да разбере какво става с него. Ала да си отиде с опустошена душа, без да е хвърлил тук потискащите го злодеяния, той не можеше… Трябва да направи нещо. Може би трябва да убие старците, тези червеи на земята… Дявол знае какво трябва да направи! Душата го боли, пробудилото се сърце тъгува по Анфиса. Но — баста! Връщане към миналото няма и няма желание да се връща в немилия дом, дето има кръв, при жена си, при своите врагове. Тогава какво да прави мятащият се Прохор? Той и тук не може да живее… Той трябва да бяга където и да е, може би и в село Медведево при нещастния гроб на Анфиса, а ако душата му не издържи, да преметне на някой боров клон аркана и да затегне примката на шията си.

Обрасъл в космарлаци, мръсен, изподран, приличен на страшен разбойник-скитник, един ден Прохор рече на Назарий:

— Отивам си. Лъжци сте вие с вашия брат. Обещавате онова, което нямате. Прощавай, старче! — викна болезнено възбуден той, метна се на коня и бързо, без да се обърне, изчезна.

Поразеният старец не беше успял да се опомни, когато в гората изтрещяха един след друг два изстрела.