Вячеслав Шишков
Угрюм река (105)

16

Протасов от сутринта е сред работниците. Той обикаля предприятие след предприятие, говори:

— Момчета. В други ден всички трябва да отидете на работа. Имам пълномощия от господаря да увелича заплатите ви с петнадесет процента. Отсега нататък по мое нареждане на тежките работи се установява деветчасов работен ден, пак по мое нареждане въпросът с прехраната ще бъде предаден във ваши ръце. Изискванията на държавния надзор занапред ще се изпълняват от мен задължително: такъв е моят нов договор с господаря, въз основа на който се върнах. На моя отговорност ще ви заплатя парите за времето на стачката. В най-близки дни тук пристига Нина Яковлевна. И, струва ми се, трябва да дойде и правителствена ревизия от Петербург. Утре, с разрешение на властите, всички вървете на общо събрание.

Въпреки траура през тези дни, работниците посрещнаха Протасов с вътрешно ликуване. Многолюдното събрание се провеждаше в Народния дом. Председателствуваше го Протасов. С него на масата бяха техникът Матвеев и няколко работнически представители; между тях — върналите се от бягство работници Васялиев, Иван Каблуков, Мартин и други. Войниците са изведени оттук в помещението на училището. Ротмистърът се прибра у дома си.

Впрочем, докато траеше събранието, ротмистър фон Пфефер правеше негласен обиск в квартирата на Протасов. Затвориха Анжелика в кухнята. Внушиха й най-строго, че ако гъкне поне думичка за обиска пред своя господар или пред когото и да било, незабавно ще я тикнат в затвора.

Наденка, тракайки зъби и повтаряйки: „Аз нищо не знам, нищо не знам“ — беше принудена да покаже тайната камера в камината. Тя мислено се проклинаше, че някога беше издрънкала за тази камера на Парчевски, Парчевски — на Стешенка, Стешенка — на жената на Иля Петрович Сохатих, а тя, чрез мъжа си, на Пряткин и Оглядкин. А Наденка пък научи тази тайна на Протасов от Анжелика. Една нощ в кабинета на Протасов нещо тежко падна. Анжелика хукна натам: „Какво стана, господарю?“ — „Отде накъде падна една кахла… Трябва да се залепи.“ Така тръгнаха женските шушукания.

Наденка отмести паравана от японска коприна. Напереният Пряткин пъхна кукичките, кахлата се поддаде, камерата се отвори. Ако беше тук инженер Протасов, дясната му вежда щеше да се повдигне в саркастична усмивка: „Куче, куче, дръж!“

Баронът жадно сграбчи голям куп книжа. Така отдавна неяло куче улавя с уста в движение хвърленото му парче месо.

В пакета имаше няколкостотин прошения на работниците. И… пред очите на ротмистъра захвърчаха сиви мухи:

„Копие от докладната записка до министъра на вътрешните работи и председателя на Държавната дума относно беззаконното разстрелване на мирна тълпа работници от предприятията на П. П. Громов на еди-кой си ден, месец и година.“

— Сега поровете, момчета, в шкафа — потрепера с бакембардите си ротмистърът и като пиеше хартията с пламнали очи, потъна в нейния смисъл като в дупка на лед. На челото му се очерта синя жила, шията му стана петниста като кожа на пантера, изхапаните му едва ли не до кръв тънки устни потрепваха, цигарето със загасналата цигара подскачаше в изстиналите му грижливо гледани пръсти. Тресеше го. Той се опита да препише записката, но не можа: писалката капеше, пръскаше, подскачаше неравномерно.

— Поползаев! Снеми копие…

— Слушам, васкородие.

С желязна логика Протасов разбиваше на прах в своята записка подлото, оправдателно дърдорене на жандармския ротмистър. Протасов обвиняваше във всичко барона за неговата нетактичност, страхливост и открито, с нищо неоправдано разбойничество. Но справедливостта налагаше да се даде заслуженото и на Прохор Петрович. Всъщност главният удар в записката беше насочен срещу Прохор: „Всички мои доводи, които преминаваха в настойчиви искания да се подобри битът на работниците, се разбиваха в тъпата упоритост на господаря на предприятията. Като се убедих в пълната безполезност на моите лични усилия, аз бях принуден да напусна заемания от мен пост.“ И по-нататък: „Нееднократно от мен бе донасяно до знанието на минния департамент за нарушаването от Громов на установените от правителството разпореждания.“

Ротмистърът подрънкваше плахо с шпорите, крачеше напред-назад из кабинета като курдисана кукла. Очите му скачаха от шкафа за книги, към бюрото, към яките рамене на жандармите, ала нищо не виждаха: той преценяваше в мислите си впечатлението, което трябва да направи в Питер писмото на Протасов. И вече загуби интерес към обиска.

— Какво, готово ли е? Преписа ли го? Измитайте се, момчета!

Отново всичко е поставено на мястото, както си беше. Строго внушение на Анжелика и Наденка. И — точка.

„Дявол да го вземе, дявол да го вземе… Колко жалко, че не арестувах навреме този подлец. Дръвник съм аз, тъпак, бамбук!…“

Дългата сабя се плачеше подир ротмистъра, чаткаше по камъните на настилката и също повтаряше: дявол да го вземе… дявол да го вземе… дявол-дявол-дявол…

… Двеста, триста, четиристотин и двадесет.

— Другари работници! — изправя се Протасов. — Над четиристотин души от вас искат незабавно да напуснат работа, а може би ще стигнат до петстотин и шестстотин. Момчета, така не бива! Помислете само, другари. Необходимо е при пристигането на правителствената ревизия вие всички да бъдете налице като свидетели на кървавата касапница. Злото трябва да се пресече с общи усилия, за да не извъртат работата онези, които първи нарушиха договорните задължения с вас, които нарушиха закона. И преди да ми дадете окончателен отговор, моля ви, другари, всичко да прецените, всичко да обмислите.

… Колелцето на сабята потракваше към къщи, шпорите дрънчаха по стъпалата — дрън-дрън-дрън. С току-що получената от губернатора телеграма ротмистър фон Пфефер се отстраняваше от командуването на местната полиция и въоръжени сили. Баронът се намръщи ядосано, на лицето му легна израз на кръвна обида. Лицето му стана старо и зло.

— Но това е ужасно! Вместо повишение — такава плесница. Този стар простак губернаторът погубва кариерата ми, преследва ме навсякъде. Защо? Беззъба гадина, хемороидален цирей!

Развълнуваният ротмистър лапна цигара от обратна страна и плюна. „Всичко това са номера на Протасов. Негови, негови номера. Но пред мене те няма да минат. Този глупак губернаторът се познава лично с него, цени го… Ама чакай ти! Но Протасов, този мръсник, има големи връзки в столицата… Да, да… Спукана ми е работата.“

Той почна да чете отново своята собствена докладна записка, да я сравнява със записката на Протасов. Хвърляше го ту в огън, ту в студ. Да, кариерата му е провалена. Ротмистърът — унизен, тих, убит — полегна на канапето, попремига, скочи отново, изтича при мраморния умивалник, дрънна с шпорите и му се поклони.

— Но, мили Андрей Андреич — жално, мазно произнесе Карл Калич фон Пфефер, като разтресе сключените си в китките ръце и устреми очи в крана на умивалника. — Повярвайте, аз никога не бих се осмелил… Никога… Но… изплаших се. Подло се изплаших. Тълпа, разбирате ли. Страшно се боя от тълпата. И — отговорността за поверената ми войскова част. Е, как мислите вие? Човешки, човешки… можете ли да ме разберете? Ваше превъзходителство, господин губернатор!… Ваше превъзходителство!… Добре. Дайте ме под съд… Добре. Но аз бях хиляди пъти прав. Ваши високопревъзходителства, господа министри! Не поставихте ли самите вие мен, нищожеството, пионката във вашите ръце, на стража на законите? Да или не? Извинете, да или не? Вие ми дадохте власт, аз разстрелвах размирицата, пазех реда в страната. Да или не? Да или не? Както изисква клетвата пред негово величество, аз защищавах честно властта на капитала от разюзданите простаци… А къде е моят доверител? Къде е самият Громов, господарят? Той ме остави, избяга. Може би е в Питер, а може би и виси на някоя бреза. Къде е той, къде, къде, къде?! — тракаха токовете по пода, дрънчаха шпорите.

— Тук съм, господарю — изникна едно момиче с колосана, на волани, престилка, — тук съм.

— Не. Нищо… Вървете си.

… И всички работници запъплиха към къщи. Протасов се върна в седем часа вечерта. Очите на Анжелика са разплакани. Но той не забеляза нищо. В квартирата като че всичко си беше на мястото. Впрочем едва-едва намирисваше на евтиния парфюм на Наденка и на войнишки ботуши.

След два часа, точно в девет, в квартирата на Протасов се събра администрацията и целият технически персонал. Започна заседанието. Протасов даваше директиви като властник, като господар. Всички умираха от учудване и любопитство, но смятаха за неудобно да зададат направо въпрос на своя началник. Още повече, че Андрей Андреевич Протасов им заяви при откриване на заседанието:

— Имам генерално пълномощно от Прохор Петрович да ръководя работите му така, както намеря за необходимо. Мистър Кук! Следва вашият доклад за преоборудване транслацията на механическия завод номер две. Моля.

— О, да! — сръбна вода мистър Кук, попипа колосаната си висока яка и започна.

Рано сутринта Протасов получи от работниците благоприятен отговор и от обед по целия фронт започна работа.

Вместо заточения Фома Ездаков сега мина „Нова“ се управляваше от инженер Абросимов. Той е опитен, делови човек. А в негова помощ е поканен от Питер завършилият вече образованието си бивш студент Александър Образцов. Работниците се радваха на неговото идване. Най-много от всички ликуваше бременната съпруга на Иля Сохатих, Февроня Сидоровна. „Ах, Александър скоро ще пристигне… Саша!“ Тя каза на съпруга си:

— Ако се роди момче, ще го наречем Александър.

— В чест на кого?

— В чест на отеца.

— Аз съм отецът! Аз съм Иля и ни най-малко не приличам на Александър.

— В чест на отец Александър, свещеника — отклони ловко Февроня Сидоровна ревнивото подвикване на мъжа си.

Външно всичко вървеше добре. Работниците залягаха с утроена сила. Работата спореше. Обаче всички мислеха: „Не, още нещо ще се случи, дяволът ще ни поднесе някоя изненада“. Всички ходеха, потиснати от тежко предчувствие. Всички се вълнуваха от отсъствието на Прохор Громов и Нина Яковлевна.

В живота на хората нямаше радост. Песните стихнаха. Народът тъгуваше. Може би сенките на мъртвите блуждаят, може би зрее нов грях и насилие. Всекидневно на гробищата ходят хора. Тихи жени, чиито сърца са чисти и прости, турят венци на гробовете, молят се. Нощем вият кучета, някъде наблизо буха бухал, стене в блатото чаплата.

И ето напрежението на токовете изведнъж се изпразни като светкавица.

… Вечер. От синята къща на Стешенка, като удари силно с ръце входната врата, изхвръкна с писък Груня. В същия миг прозорецът се отвори, мярнаха се фусти и на улицата скочи обезумялата Стешенка, която викаше страшно: „Ах, ах, ах!“ А в къщата някой хъркаше.

И да се стори на една минаваща бабичка, че гърлото на Стешенка е прерязано, от гърлото текат по бялата шия ручеи кръв. Бабичката — бегом като кон по улицата, изплашено вика:

— Помощ! Помощ!… Прохор Громов закла любовницата си… Оле-ле!… Главата й е отрязана.

— Та мигар той е тук? — питаха я хората, които я срещаха.

— Тук е, подлата му душа… Че къде другаде ще бъде?… — и бабката тича нататък.

С два скока през улицата, с извадена сабя, в неморалната синичка къщурка се втурна случайно минаващ офицер.

Посред пътя бързаше от пощата запъхтян разсилният, след него — трикрако куче.

— За кого е телеграмата? От кого е телеграмата? — питаха бързо в надпревара работниците; те все още чакаха важни новини от Питер по разстрела. — Какво има в телеграмата? Ей, миличък!

— Не знам! Бърза е. За инженер Протасов…

Трикракото с изядено ухо куче-мечкодав се спря срещу дома на Кети, клекна, сви ухо, зави със страшен глас, джафна и — отмина.

Протасов четеше:

„След пет дни ще бъда при вас. Изпратете коне на пристанището.

Нина“

Когато се разнесе навсякъде вестта за разстрела, в Питер и други градове петстотин хиляди работници обявиха еднодневна протестна стачка и не излязоха на работа. А в двете столици стачката продължи цели пет дни.

Вдигаха шум без всякаква полза в Държавната дума ораторите.

Срамеха дори министър Макаров. А министърът — мокър от дъжд не се бои: „Така е било, така ще бъде“.

Но изглеждаше безспорно за всички, които разбираха (естествено освен за правителството), че пролетарското движение в Русия расте. Протестните стачки бяха само началото, кипване на укрепващото съзнание на организираните маси. След това почнаха цяла редица стачки по целия простор на руската земя: от Петербург и Москва до Урал, от Кавказ до Полша. Повечето бяха продължителни, някои от тях траеха месец-два-три. Икономическите лозунги на стачките прераснаха в политически искания с ярко звучене. В големите градове стачките обхванаха строителните работници, занаятчиите и другия трудещ се народ. Малко по малко движението ставаше общонародно.

Нарастваше сериозна схватка между труда и капитала. Работниците вредом дерзаеха, вредом подготвяха знамето на въстанията, сигнала за революция.

И като че фразата „Така е било, така ще бъде“ се оказа увиснала на конеца на историческата тъпота. И съвсем ясно: лошите министри често са и много лоши пророци.