Вячеслав Шишков
Угрюм река (101)

12

— Какво, изобщо ли не искате да работите?

— Не искаме, отче. Отвсякъде оскърбления! Тъй и тъй ще се загива. Може бог да погледне към нас, да види правдата, а на притеснителите да прати бързо божия съд.

Отец Александър седеше в семейната барака на дърводелците. Помисли, смръкна емфие и рече:

— Ваша работа, ваша работа…

Брадатите дърводелци самодоволно почесваха в отговор гърбове и задници.

— А аз ето защо дойдох… Наближава престолният празник. Всяка година, както знаете, през тези дни се почиства храмът, измиват се основно стените с живописта и таванът. Построяват се особени скели. Ще ми трябват петима дърводелци и десетина жени, чистачки…

— Не се съмнявай, отче. Всичко ще направим безплатно, за бога — ревностно се обадиха жените.

На другия ден още сутринта за почистване на църквата се запътиха група дърводелци и жени. Два големи артела, с по около сто човека, довтасаха с инструменти, с боя да ремонтират Народния дом и училището.

Работниците правеха това по свой собствен почин: те смятаха и училището, и Народния дом полезни за тях. Константин Фарков — бос, със запретнати крачоли — боядисва заедно с другарите си покрива на училището, друга група изпушва стените, жените мият прозорците, подовете, вратите.

Двамата свещеници са в църквата. Жени с подпретнати поли, петима стари дърводелци. Отец Александър говори:

— Благолепие в храма направихте, сега и във вашите жилища стана чисто.

— Чудо и половина, чудо и половина… — изпъшкваше грохналият отец Ипат.

— Отче! — викат жените, като бършат сълзите си. — Както живеем сега сговорно и чисто, така, откакто сме се родили, не сме живели. Чак сами не си вярваме.

— А кога ще ви свърши стачката?

— Ами каним се, отче, на прокурора да пишем… Каквото каже той — говорят дърводелците. — Няма вече към кого да се обърнем. Освен в гроба, към червеите.

— Да бяхте помислили не е ли време мирно и тихо да отидете на работа. Нали трябва да се влезе и в положението на господаря.

— Ех, отче! — развикаха се в надпревара дърводелците и жените. — Ако знаеше как се гавреха с нас тези антихристи, друго щеше да приказваш. Какво понесохме мълчаливо и изстрадахме… Пък да се оплакваме, се страхуваме: ще ни изхвърлят… Съжали ни.

— Съжалявам ви, съжалявам ви, братия — смръкна емфие отец Александър и острите му очи се чумерят под гъстите вежди. — Но аз съм враг на насилието както от едната, така и от другата страна. С мир трябва, братия, да се свърши.

— Ами че ние не насилничим. Господарят насилничи. Затуй ти на него говори. Вразуми го, тая нечиста сила.

— Вярно, вярно, вярно — изкашля се отец Ипат.

След обеда двамата свещеници със сини калимавки, с нови раса, с протойерейски жезли церемониално се запътват към къщата на Прохор Петрович. Отец Александър реши да поговори остро с господаря:

— Ще ударя с този жезъл по пода и ще викна: „Нечестивец! Богоотстъпник! Докога ти, сине на сатаната, забравил заветите на Христа, ще измъчваш своя народ?“

— Именно, именно… — съгласяваше се дебелотумбестият отец Ипат, като кокореше очи от задух. — Точно тъй му кажете, Александър Кузмич. И аз ще ви подкрепя, и аз ще ударя с жезъла, но не по пода, а Прохор по врата. Чудо и половина… Аз го познавам още от сополиво хлапе. Прескачаше в градината ми да краде ябълки. Ах, нахалник, ах, нахалник!

До прозореца, в сянката на виолетовите пердета, стоеше спотаен Прохор. След дългото трикратно позвъняване на посетителите най-после излезе камериерката:

— Ах, здравейте, отчета! — И като почна да шари с очи и да хапе устни, цяла пламна в червенина. — Прохор Петрович е неразположен. Отдавна си легна и нареди да казвам да не го безпокоят повече.

— Предайте на господин Громов, когато отрезнее… не се наспи, а отрезнее… че са идвали двамата пастири с духовно назидание. Той не пожела да ни приеме — за това ще отговаря пред бога. И че няма от нас благословение! — Като задиша тежко с косматите си ноздри, отец Александър с високо вдигната глава започна да слиза с достойнство по стълбището, като удряше с жезъла по стъпалата.

— Ах, нахалник, ах, нахалник! — фъфлеше отец Ипат, като бързаше подир него… — Ябълки крадеше… бели кандилета. Ах, мошеник!

Прохор стоеше до прозореца в сянката на виолетовите пердета и гледаше подире им.

 

 

Като пристигна на територията на механическия завод и мина „Достан“ по светло, ротмистър фон Пфефер започна доста своеобразно да изучава обстановката на работата: ходеше със своята глутница от барака на барака, от къща на къща, надничаше в казармите, в землянките и навсякъде тропаше с крака, раздрусваше сабята, заплашваше:

— Ако не тръгнете на работа, ще дойда тук с войници и ще ви разстрелвам направо в казармите, няма да жаля нито жените, нито вашите кривокраки изроди!

— Какво, бесни вълци ли сме, та да ни разстрелвате? Ние сме хора, ваше високоблагородие. Ние дирим правдата. По-мирни от нас няма — отвръщаха му миролюбиво, като едва се сдържаха, и спокойните, и разпалените работници. А онези, които бяха по-буйни, дюдюкаха предизвикателно подире му, щом ротмистърът се отдалечаваше от жилището:

— Дю-дю-дю-дю… Ама че се люти!…

Не оставаха назад в свирканията и виканията и дечурлигата. Ротмистърът позеленяваше от яд, препъваше се в дългата си сабя.

Вечерта властите и стражарите заминаха нанякъде. А в глухата нощ мировият съдия, ротмистърът с жандармите, урядници и стражари се приближиха тихо до бекярската казарма, обкръжена от пристигналите войници. Пресипнало и тревожно лаеха кучетата. Небето е покрито с гъсти облаци. Насреща — караулният с фенер.

— Кой иде?

— Свои.

Караулният се стъписа от тези „свои“, свали шапка.

— Доможиров, Василиев, Семьонов, Марков и Краснобаев в къщи ли са?

— Май че са в къщи. Май че спят. Не мога да кажа точно.

В бараката — сънна тишина и хъркане. Електроцентралата стачкува, няма светлина, тъмно е.

 

 

… Тъмно е и там, далече оттук, в село Разбой. Те излизат на улицата. Мъртвият вълк със странна гримаса е озъбил червената си паст към тях, зверчетата се усмихват. Мрачното небе е притиснало земята, вредом — мълчание, отдавна са угаснали светлините в жилищата.

— Тъмно е — казва Протасов.

— Да, тъмно е. — Изпраща го Шапошников с измайсторен от него фенер. — Тук има кал, вървете по-вдясно…

Вървят мълчешком. Протасов долавя развълнуваните въздишки на спътника си. Протасов мисли за Нина, за вчерашната й телеграма:

„Верочка умира. Аз съм отчаяна, разкъсвам се, пренебрегнете всичко, заради мен върнете се на служба.“

Протасов казва:

— Най-много се боя работниците да не схванат напускането ми като страх от моя страна. Ще кажат: „Взе, че пред самата стачка избяга.“ Реших твърдо да се върна. Вие одобрявате ли това, Шапошников?

 

 

… Фенерът плава по-нататък. Събуденият Пьотр Доможиров скача. На пойката под хвърлената риза, под гащите има купчина „съзнателни бележки“.

— Арестуван си! Обличай се.

Впивайки се в лицата на спящите, фенерът снове по дългата редица двуетажни нарове. Работникът Василиев го няма. Василиев се е скрил. Арестувани са петима.

— А защо ни арестувате?! — викат те.

— Какво, какво? Кого арестуват?! — Надигат се по наровете хора, дръгнат сънливи изпоядените си от дървениците хълбоци, гледат незрящо шавливото пламъче на фенерчето, вслушват се в дрънченето на отдалечаващите се шпори. — Ей, отговорника, какво е станало?!

— Арестуваха наши хора.

В друга казарма са арестувани четирима, а с тях — и случайно нощуващият тук Гриша Голован. Навсякъде търсеха циклостила и прокламациите: „Възвание на работници към работниците“ — не намериха нищо. Не намериха и латвиеца Мартин, и мнозина още, набелязани за арестуване. Ротмистърът кипеше от яд. Събудилите се в различни ъгли работници викаха:

— Защо идвате при нас нощем, и при това с войници? Ние стачкуваме мирно, никого не закачаме. Пращайте ни известия, ние сами ще се явяваме… Денем.

От бараката на мина „Достан“ са арестувани трима: политическият заточеник, студентът Лохот, и двама руски семейни селяни. Разсъмваше се. Мнозина станаха, варяха чай. Шумяха, присмиваха се на ротмистъра, на войниците.

Един брадат златотърсач с червена чак под коленете риза зловещо крещеше от улицата в бараката:

— Ей, жени, дечица, хора! Излизайте всинца!… Нека всинца ни откарат…

— Млък, мискинино! — дрънка сабя ротмистърът.

— От мискинин чувам това! И баба ти беше най-долна мискинка, познавам я…

Масата се смее гръмогласно. Назрява скандалче. Ротмистърът хапе до болка устни, мълчи, страх го е от бунт на нехранимайковците-златотърсачи.

Откарват под конвой дванадесет души в града, на четиристотин версти, в затвора.

До губернатора и в департамента на полицията летят телеграми:

„Почти целият стачен комитет е арестуван. Ексцеси няма. Настроението на работниците е напрегнато-изчаквателно.“

От сутринта започна силно брожение сред работниците. Новината за арестите вдигна на крак всички. Хората се събираха на купчини, негодуваха. Обсъждаха въпроса за недостатъчната дажба — хората гладуваха, за необходимостта да се поиска изплащането на всички изработени пари. Кантората отказа и дажбата, и парите, господарят не сдържа думата си, господарят не иска да направи отстъпки, той дори не желае да изпълни договорните задължения и инструкцията на правителството. Господарят е предател, звяр.

— Момчета! Трябва да освободим нашите.

Триста луди глави се втурнаха към кантората, за да искат преди всичко да се освободят арестуваните. Сред тълпата е и Филка Шкворен, окрилен от надеждата, че ще стане погром, ще падне келепир. От другата страна на реката, зад моста, стояха войници с пушки. По моста, право срещу тълпата, препускаше офицерът Борзятников.

— Стой, стой! — викаше той и размахваше шашка.

— Отиваме по работа — спря се тълпата. — Искат да ни уволняват, не ни дават дажбата, ние…

— Пръсни се-е-е!… Ще заповядам да стрелят!

И като вдигна прах, той препусна обратно.

— Не вярвайте, братлета, не вярвайте! — понесоха се сред тълпата подстрекателски възгласи. — Войниците няма да стрелят по свои.

Но се виждаше как войниците приготвиха пушките. Тълпата се слиса и с ругатни обърна гръб на войниците.

По нареждане на съдията привечер почнаха да изселват от четири бараки онези работници, на които е била изплатена предварително цялата заплата. Изселването се ръководеше от пристава. Всички партушини: ботуши, сандъчета, дрехи, изхвърляха навън. Изтласкваха набелязаните с ритници, влачеха ги за яките. Носеше се стон, вой, проклятия. Работниците, които наблюдаваха насилието, бяха вбесени. Но войниците и стражарите им се заканваха с нагайки и щикове.

— Момчета! Трябва да се оплачем на губернатора, а пък даже и на самия генерал-губернатор…

Малцината оцелели от ареста ръководители на движението изпратиха бързи телеграми до губернатора и в Петербург. Те се оплакваха, че арестуването на работническите представители налива масло в огъня, народът губи спокойствие, че насилственото изселване на работниците в това глухо място, където няма жилища, е престъпно, застрашава с гладен бунт и всякакви бедствия.

Извадки от дългата телеграма на разтревожения губернатор до прокурора Черношварц:

„… Ако намирате за възможно, освободете арестуваните. Забранявам изселването до пълното ликвидиране на стачката. В случай на повторно насилствено изселване приставът ще бъде даден под съд от мен. Настоявам да се склони собственика Громов да задоволи законните претенции на работниците.“

По повод тази телеграма Прохор свика тайно от прокурора съвет с Ездаков, пристава, съдията и жандармския ротмистър. Като резултат от съвещанието бе изпратена телеграма в Петербург до Министерството на вътрешните работи с подписите на присъствуващите:

„Нерешителната и объркана тактика на губернатора подкопава нашите позиции, дава на работниците опора за по-нататъшни изнудвания, удължава стачката, причинява неизчислими загуби, подронва престижа на властта. Молим да се дадат директиви на ротмистър фон Пфефер за окончателно ликвидиране на стачния комитет и извършване на по-нататъшни арести.“

Тази телеграма даде резултат. Под натиска на Петербург губернаторът телеграфира на прокурора Черношварц и на жандармския ротмистър, че от негова страна, от страна на губернатора, няма пречки за по-нататъшните арести и други разумни мерки за ликвидиране на стачката.

Ротмистърът тържествуваше: той потриваше ръце, предчувствуваше скорошния край на стачката и големи подаръци от Громов. Впрочем подаръци имаше и преди това: ротмистърът поръча на един придружаващ арестуваните жандарм да преведе в околийския град три хиляди рубли на името на баронеса фон Пфефер.

Ротмистърът подрънкваше победоносно с шпорите, пъчеше ватените си гърди. А прокурорът, който се учудваше на противоречивите телеграми на губернатора, се досещаше, че Прохор Громов и неговите поддръжници водят тайно от прокурора „непочтена“ политика чрез Петербург. Това ядосваше прокурора.

В същото време сред работниците цареше пълно униние: мнозина чувствуваха остро недостига от продукти, нямаше откъде и с какво да се купят. Някои вече гладуваха.

При Кети дотичаха две дечица: Катя и Митя, нейни ученици.

— Госпожице!… Майка и татко ни изпратиха при тебе… Парички нямаме. Гладни сме… Трети ден вече.

Кети отива с тях в спестовната каса, изтегля последните си грошове, дава ги на децата.

Пише на Нина писмо:

„Ти, по всичко личи, нямаш сърце. Само се преструваш, че обичаш народа. Всъщност животът на Верочка ти е по-скъп от живота на хиляди работници и деца. Ти си егоистка, ти си самка! Прощавай за тези жестоки думи. Сега разбирам Протасов и разбирам и ценя неговия начин на мислене. Това се казва човек! А ти и твоят звяр Прохор сте от един дол дренки. Не мога да живея тук, в тази атмосфера на насилие е задушно, непоносимо. Помагам на осем гладни семейства, дадох им всичко, което имах, остана ми само канарчето. Готова съм да дам и живота си, но не зная как. Институтът ни изхвърли в живота като глупави слепи кученца. Едва сега почвам да разбирам ролята и задължението на човека в живота. Аз съм глупачка, глупачка, пияница, развратница. Да бъдат проклети тайгата и вашата алчност! Прости, Нина, мила, скъпа, чудесна… Прости мен, пияната, развратната мръсница. Ех, пропадна твоята Кети! Прощавай. Не мога повече.“

Мастилницата, писалката политат на пода. Писмото е разкъсано на ситни парченца. Канарчето отваря своето бисерно оченце, чурулика:

— Момиче, какво правиш?

Кети ридае злобно, отчаяно.