Вячеслав Шишков
Угрюм река (10)

10

Август се беше преполовил. Северното лято си отиваше. Водата стана студена, придоби стоманен цвят. По трепетликите и крайбрежните ракитаци се появиха избледнели листа; те трепкаха на вятъра като крила на жълти птици. Удивително прозрачният въздух правеше картината отчетлива, ясна. Отдалеч можеше да се види как пламтят на слънцето кичурите на калината и глога. Тишината стана вглъбена, жадна за звуци. Крясъкът на далечната авлига звучеше почти до самия Прохор; чуваше се как се промъква лисица през гъсталаците. Ясно плаваха в нощта монотонните ридания на кукумявките. А пушечният изстрел приличаше на гръмотевичен тътен; той дълго бучеше и се раздробяваше по ръбовете на стръмните брегове.

Угрюм-река продължаваше да е капризна, несговорчива. В нейната същина имаше нещо диво, коварно. Тя ту се усмихне приветливо, покаже между зелените си брегове тясно право корито: „Плавайте, скъпи гости, на добър час!“ — и шитикът, святкайки с греблата си, безгрижно се движи към примамливите далнини. Ту изведнъж, зад завоя, неочаквано се ширне, стане непроходимо плитка, бърза. Стремителният поток грабва шитика и с предателски трясък го захвърля на някоя плитчина. А водата, шумно подскачайки по покритото с камънаци дъно, подигравателно се присмива на пътниците като сръчен комарджия на наивен играч. Тогава пътниците се събличат и дълго бродят с проклятия по студената вода, мерят дълбочината, прехвърлят камънаците, търсят проход.

И пак тихо, засмяно корито, и пак непроходима плитчина или праг. Така дни наред. Скокове, прагове, плитчини, бързеи, подмоли. А времето вървеше, без да спира. Платното на времето е здраво, пътищата му са отколешни, краят му — безкрайният океан.

Ибрахим от ядосване пожълтя; той скърцаше със зъби и псуваше, а бялото на изпъкналите му очи в миговете на гняв се наливаше със злъч. Прохор сипеше върху Фарков селяшки псувни, сякаш той беше виновен за всичко.

— Ама че река! Каква е тая река? Праг подир праг! Шантава река!… Толкоз време хабим…

— Реката си е луда, свирепа… Господ я е създал такава — спокойно казва Фарков. — Тя е досущ като човешкия живот: иди я разбери. Затуй й викат Угрюм-река. Съвсем като живота на хората е. Да.

Веднъж, преди да потеглят, Фарков каза и посочи с глава отвъд реката един гол, извисен близо до брега хълм:

— На̀, погледнете го… От тоя хълм, значи, ще тръгнем, ще плаваме цял ден, а надвечер, ако всичко върви благополучно, пак до него ще стигнем, само че от другата му страна.

— Защо?

— Ами тъй, значи, е протекла майчицата-река — забързано взе да пояснява Фарков. — Из пътя си прави три грамадни криволици, три мега, както им викаме ние. На туй място тя се е нагънала на седемдесет и кусур версти, а ако тръгнеш пеш — да има, да има верста и половина.

Ибрахим завъртя глава и плю.

Прохор слезе на отсрещния бряг и отпрати шитика, а после се запъти през горското усое към хълма.

Ето го вече на плоския като тепсия гол връх. Какво висине! Пред него отведнъж се разкриха необгледни простори.

Беше ранен час. Зората обагри изтока, изпод земята, изпод дебрите на тайгата се възземаха нежните лъчи на светлината. Лицето на тайгата, надигнато към небето, беше тъмнозелено, навъсено — нощните сенки още не бяха се смъкнали от него. Тихо е. Въздухът не трепва. Прохор чува как трака часовникът му. Той е неспокоен. Там, долу, в компанията на Ибрахим и Фарков напоследък все по-често започна да забелязва, че се тревожи; долавяше тревогата смътно, неопределено, като нечий неразбран предупреждаващ шепот, но залисан в работа, винаги забравяше за нея. А тук, сега, когато остана сам, открит за всички ветрове, Прохор отново позна тази натрапчива гостенка; тя рязко потропа на вратата на душата му, стресна сърцето му с някакво тревожно предчувствие. Сети се за баща си, сети се за майка си — когато тръгна на опасния път, тя горчиво плачеше и го благославяше: „Прошенка, гълъбчето ми… Да те пази господ.“ Тогава Прохор — още млад и зелен — само се усмихна. А сега имаше зад гърба си опит; трудният изминат път обещаваше занапред безкрайни лишения. Скоро ще останат с черкезина сами сред безлюдната незнайна река, скоро по водата ще плъзнат мъгли, а после и сняг, зима. Какво да прави? Може би да се върне? И едва в този миг младежът ясно и отчетливо разбра голямата тревога на майка си: „Прошенка… Да те пази господ.“

Прохор си спомни това, почувствува го, въздъхна няколко пъти. Нима го чака гибел? И го обзе желанието да се помоли усърдно, да измоли от господа милост: нека той му изпрати ангел-хранител, нека направи пътя му щастлив. С благоговение коленичи на покритите с роса каменни плочи, долепи лице до земята. Усилено мръщеше чело, въздишаше, за да се накара да заплаче, но някой му пречеше да се съсредоточи; той почти не чуваше думите на молитвата, която шепнеха устните му. „Ангеле мой свети, пазителю на душата и тялото ми…“ Да, да. Тя, те и двете му пречат — Таня и прекрасната шаманка. Греховно се усмихват, примамват го… „Пазителю мой свети, всичко ми прости, ако съм съгрешил със слово, с дело, с помисъл…“ Но молитвата не му помогна: в душата си чувствуваше тъга и смут.

Но ето че го блъсна в очите новородената светлина. И измамните призраци изчезнаха отведнъж. Прохор бързо скочи и се провикна високо, тържествено, от все сърце:

— Слънчице! Слънчице!

Със свежи лъчи поръси слънцето младата душа — и несигурността се изпари.

— Здравей, слънчице! — Прохор не можеше да каже нито дума повече, устните му подскачаха. Той чувствуваше в тия живителни лъчи сигурен помощник, душата му се изпълни с надежда и увереност.

— Ти и черкезинът… Двама сте… От нищо не ме е страх… Слънчице!

Дишането на Прохор стана спокойно, бавно, кръвта в сърцето му се успокои: той избърса сълзите си и дълго се любува на ширналите се пред него далнини.

Като прохладен, още неразпален огън слънцето бавно изплуваше в бледото небе, полегатите му лъчи отпуснато блуждаеха по гората, която покриваше склоновете и върховете на планините. И всичко, което беше клюмнало в дрямка, сега отваряше очи, събуждаше се.

Събуди се и въздухът, хладни струи подухнаха над тайгата, елите с копринено шумолене прошепнаха осанна на лъчезарния властелин на земята и пак настъпи тишина. Чува се само църкането на игривата белка и гордото гъргорене на орела. Белката безгрижно скача от клонка на клонка, разперила пухкавата си опашка; ето че тя си хареса една шишарка с ядки — боже благослови! — сега ще си похапне. Но орловите нокти се забиха чак до сърцето в топлата топчица и мънистените очи на животинчето се затвориха завинаги.

Прохор вдигна пушката и — бум! — главата на орела отхвръкна от леките му рамене и властелинът на птиците рухна като камък в пропастта. В дола изрева мечка; тя вдигна озъбена муцуна към прозвучалия изстрел и изплю кръвта на елена, когото току-що беше разкъсала край студения извор. И се заредиха едно след друго… Кръв, трепет, смърт в името на живота. Железният закон започваше да действува.

А слънцето си върви по пътя… Какво му влиза в работата, че ставало нещо някъде там, на земния нищожен свят. Равнодушно, без зла воля, радост и гняв, то все по-жарко, все по-силно разпалва своя огън.

Прохор не бързаше да си тръгва. За погледа сега всичко бе станало отчетливо и ярко. Лъщеше Угрюм-река. Оттук тя приличаше на тихо криволичещо ручейче. „Какво ли се чернее в нея като малка буболечица? Нима шитикът?“

Долу, близо до подножието на хълма, се вие тънка струйка син пушек.

„Аха, тунгуски катун.“

На яркозелената, обляна от слънцето поляна стърчаха като три малки кафяви калпака три островърхи чума.

Прохор запали цигара и заслиза бързо от хълма. Той много беше слушал от Фарков за тия горски хора — тунгусите, но нито веднъж не беше ги виждал отблизо. Започна да среща елени. Силни, красиви, с разклонени рога, козината им лъщеше на слънцето, черните им очи блестяха. А някои бяха проскубани, новата им козина още не беше поникнала, те накуцваха; по краката им над копитата, се виждаха гнойни рани, в които пъкаха бели червеи.

— А-а, люча^[1] дотърча, русак! Здраста, боне.

Със ситни крачици, тъпчейки белия къдрав мъх, към него се приближаваше един стар тунгус.

— Здраста! — заговори той с гърлен глас и раздруса протегнатата ръка на Прохор. — Отде се взел, бойѐ? Търговски, не? Огнен вода има, не? Барут, сачми, цакар, чай? А? — Старецът присви дръпнатите си тесни очи и се усмихна с цялото си голобрадо, покрито със ситни бръчки лице.

— Айда! — махна с ръка тунгусът и те тръгнаха. Тънките стройни крака на тунгуса, обути с високи велурени унти, напето отмерваха бързи крачки.

— Накъде, бойѐ, надолу бързаш с шитика? — попита тунгусът, когато стигнаха до брега.

— За Крайск, старче, за Крайск. Ще стигнем ли?

Тунгусът го погледна учудено и поклати глава:

— Не. Ще пукнеш.

Прохор започна да му възразява, да спори разпалено, но тунгусът държеше на своето:

— Твой голямо глупак… Зима иде… Далече много, бойѐ. Опазил те господ!

В катуна живееха три семейства. Пламтеше голям огън — гуливун, — край него шетаха жени, стари и млади; те готвеха, варяха в казани месо. Един кльощав тунгус с мръсна риза и с дълга черна като на китаец плитка отсичаше рогата от мъртва еленова глава. Настрани седеше дебела бабичка с гола, неимоверно мръсна гръд. Тя стържеше с остра стъргалка една просната еленова кожа, от която щеше да направи велур — ровдуга. До нея беше сложено изплетено от брезова кора и измазано с глина голямо корито, напълнено догоре с човешка пикня, в която се дъбеше кожата. Бабичката непрекъснато си мърмореше нещо под носа с дебел глас и страшно се потеше от усилията.

— Е, бойѐ… Е!… — Тя не можеше да говори на руски, но Прохор разбра, че иска пушката му. Очите й светнаха.

Старият тунгус, който не се отделяше от Прохор, му каза:

— Туй мойто жена… Страшно стрелец… мечка бие — татко амикан… Много пъти… Опазил господ!… Само че сега слепяло… Малко-малко око повредил…

Бабичката въртеше пушката в ръцете си, цъкаше с език, прицелваше се — „бух-бу-х!“ — и се радваше като дете.

Над един малък огън до чума шеташе млада жена. Беше й горещо — слънцето доста препичаше — и тя се беше съблякла до кръста, само гърдите й бяха криво-ляво покрити със сив халми^[2], украсен с мъниста и поръбен с лисича кожа.

Докато разговаряше със стареца, Прохор опипваше с хищен поглед стройната фигура на жената — от черната, та чак избиваща на синьо коса, до малките боси, покрити с кал стъпала.

— Туй мойто дъщеря… — каза старецът. — Мъжът му умря, нещо се поразболя. Само остана. Лошо работа… съвсем лошо. Момченце иска, а не ражда… — И гласът на стареца стана тъжен. — Аз богато: много елен, кожи, едно-друго… Като умра, кой стопанин? Ой, страшно трябва момче, внук. Я остани, бойѐ, поживей малко-малко. Тя много жежко прегръща, хе-хе-хе… Опазил господ как! Лошо женска ли е? А? Остани, обичай го. Като роди момченце, тогаз тръгнеш…

Прохор се засрами. Младата вдовица, изглежда, разбираше руски. Тя кокетно изви тънката си снага, при което извезаната й престилка се отмести, и се усмихна крадешком на Прохор.

— Ти на колко години? Двайс пет имаш? — попита старецът.

— Не, на седемнайсет съм — смути се Прохор.

— Ей бог? Тогаз няма нужда… Седемнайс — мани, мани… Твой работа пукнат пара не струва! — разфуча се старецът.

Прохор се изчерви. Тунгуската се изправи, наведе очи тихо каза нещо и въздъхна.

— Може на шитика да има някое голямо човек? А? — мазнеше се с гърлен глас старецът. — Страшно трябва…

Четири момиченца с любопитство разглеждаха Прохор, шепнеха си и го сочеха с пръсти, по които се белееха сребърни пръстени. После изведнъж всичките се засмяха, сякаш се разцвърча весело ято птички, и се втурнаха да посрещнат едно високо младо момиче.

— Другото дъщеря — каза старецът. — Страшно младо… Страшно сладко. Гледай, гледай…

Прохор сне шапка и й се поклони. Но девойката, която беше тръгнала с една кофа към реката, отмина мълком, без дори да го погледне. Гордо вдигнатата й глава беше с яркозелен тюрбан, който подчертаваше мургавината на бузите й. Оранжево-огнен кафтан с широки червени ивици по ръба и пешовете плътно стягаше тънката й талия; подрънкваха и блестяха сребърните украшения на гърдите и кованите гривни, обхванали тънките й ръце. А краката — с шарени, целите извезани със синци ботушки.

Девойката вървеше бързо, бедрата й едва-едва потрепваха и оранжевият й кафтан грееше на слънцето като огнен стълб.

Сърцето на Прохор престана да бие. Той прошепна: „Ама че хубавица!…“ Дощя му се да я настигне.

Старецът потупа Прохор по рамото, закиска се със скърцащ глас и щракна с език:

— Сладка работа! Хайде, ожени се!… Остани тук: тайгата ще кръстосваш, татко амикан ще ловиш, белки ще биеш… А? Всичко на тебе дам, всички елени, на!

— След две години, като се върна, ще се оженя — усмихна се Прохор.

Старецът подсвирна безнадеждно.

— Сега се жени!… Недей тъй… — И гласът му стана сериозен. — Две години двайсет места ходим, няма да намериш… Мой не обича на едно място седи, тайгата кръстосва, всичко гледа… Какво приказваш! А момата е сладка-сладка!… О-о, какъв мома!… Да не дава господ. — Старецът примлясна и глътна слюнката си, после помъкна Прохор към тайгата. — Ела гледаме елени, стопанство… Ожени се, бойѐ, ожени се… Право ти казвам, недей тъй!

И викна:

— Ей, жени!… Ядене бързо работи. Гост трябва гощаваме… Страшно бързо…

 

 

Падаше тиха, звездна нощ. Прохор лежеше край огъня до брега, чакаше закъснелия шитик. Нямаше какво да прави и преглеждаше бележките си в тефтерчето. Старият тунгус беше му съобщил безброй интересни сведения. Сега той знае къде обикалят тунгусите и къде излизат през зимата, за да разменят богатия си лов срещу нищожната милостиня на руските търгаши-обирджии. Прохор ще дойде тук и коренно ще промени всичко: нека спокойно си поеме дъх тоя гостоприемен мил народ. Или още нещо: хълмът, на върха на който се беше качил заранта, излиза, че криел в себе си мед. Прохор държи в ръцете си късче метал, намерено от стареца в каменния сипей на хълма. Старецът се изтърва и за златото; тунгусите знаят къде го има, но не искат да кажат, че, току-виж, надошли руси и прокудили цялото им племе. Не, по-добре нека си стои в земята!

Разбира се, Прохор ще работи тук, ще прокара широки пътища, ще съживи тоя мъртъв край, ще обработи полята, а най-важното — ще хване с ей тия ръце реката и ще я изопне като стегнатите пръстени на огромна боа. Непременно, непременно всичко ще стане така. Прохор Громов тепърва навлиза в живота. О, почакайте!

Лицето на младежа в този миг изглеждаше сурово, между веждите му преминаваха дълбоки гънки и кой знае откъде се бяха лепнали от двете страни на устата му старчески бръчки.

А все пак колко хубаво е това момиче! Какво ще стане, ако вземе да се ожени за него?… Майка му сигурно би се съгласила, ала баща му… Във всеки случай, когато се върне в къщи, ще поприказва с тях. Голям чешит е тоя тунгус. Хубав старец, добър. Намери отнякъде спирт, наряза се здравата, почерпи Прохор и все го увещаваше да остане в тайгата с дъщеря му. Не можеше да се нахвали с нея, а когато се понапи, строго заповяда на дъщеря си да се съблече; нека бойѐ види, няма страшно, стоката трябва да се покаже. Нека. Когато старецът започна да хока момичето и да размахва юмруци, то избяга засмяно навън и вече не се върна. А бабичката му го перна по челото с оплесканата с тесто лъжица — старецът се разплака, легна до огъня, сви се на кравай и веднага заспа.

Лицето на Прохор пак стана младежко. Той лежеше със затворени очи, на устните му играеше усмивка. А мислите му неудържимо го отнасяха все по-далеч и по-далеч.

Тишина. Плесват гребла. „Трябва да е шитикът.“ Не, тръстиките шумолят. Не, самур се промъква към задрямала птица.

— Бойѐ… Събуди се, бойѐ…

Прохор отвори очи. Надвесена над него, седеше девойката. Малките й ярки устни се усмихваха, а прекрасните очи бяха пълни със сълзи.

— Значи, искаш да си заминеш, да ме оставиш?

— Да, искам… — каза Прохор и му дожаля за момичето. — А може и да остана. Тръгни с нас.

— Не, не бива… Аз лежа в тайгата. Мен ме вардят.

— Какво значи — лежа? Кой те варди?

— Шейтаните — каза тя и се засмя тъжно — Тате и той ме варди. — Тя съвсем, съвсем добре говореше на руски и гласът й беше нежен, гальовен.

Прохор го мързеше да се надигне. Той хвана малката и ръка и я помилва.

— Как се казваш?

— Синилга. Когато съм се родила, тате излязъл от чума и видял сняг. Затуй ме нарекли Синилга, значи — сняг… Такава ни е тунгуската вяра…

По небето имаше много звезди. Но още повече бяха цветните камъчета по дрехите на девойката. Прохор нежно прокара ръка по нагръдника-халми. Гръдта на девойката потрепна. Тя отметна извезания халми и притисна ръката на младежа към трепкащата си гръд:

— Чуй как се мята птичето: туп-туп! — Тя го погледна в очите съвсем отблизо. Намери устните му, целуна го. — Бойѐ, мили ми. — В гласа й се чувствуваше упрекваща тъга, умоляващ стон.

На Прохор му стана студено, сякаш го бе лъхнал вятър от мрачно ждрело.

— Виж, ще легна до теб… Прегърни ме… По-здраво, бойѐ, по-здраво! Стопли ме… Сърцето ми без теб ще изстине, кръвта ми ще спре, очите ми ще станат на лед. Не вятърът ще отбрули от бузите аления шипков цвят, не нощта ще угаси огъня на очите ми. Ти, бойѐ, ти! Нима не ти е жал за мен?

В този миг Прохор забеляза седналата на един голям камък, точно над водата, млада вдовица-тунгуска. Гръдта й потрепваше от глухи ридания и черната й разплетена коса беше провиснала над очите. На Прохор изведнъж му се доиска да причини на девойката страдание и той каза сухо:

— Не, Синилга, не ми е жал за теб. За оная ми е жал…

Синилга мълком стана, изтърча, блъсна вдовицата в реката, а след това се върна студена.

— Да не би гъстият каймак да е по-лош от вкисналото мляко? И ти си един!… — каза Синилга и легна до него на златния пясък. — Не ме обичаш, значи?

— Друга обичам — прошепна Прохор, без да има сили да се откъсне от мамещото лице на Синилга. — Ти си прекрасна, но онази е сто пъти по-хубава от теб.

— Ах, бойѐ! — въздъхна девойката и цялата помръкна. — Остани, остани тук! На много работи ще те науча. Обичаш ли от страшни по-страшни приказки? Аз съм приказка. Обичаш ли от тъжни по-тъжни песни? Аз съм песен, а сърцето ми — вълшебно дайре. Ще стана, ще ударя дайрето, ще те поведа над гората, по волния въздух без път, а гората е хванала ледена кора, затрупана е със сняг, а преспите са дълбоки, а студът е лют и около месеца има кръг. Ха-ха-ха!… Ох, боли ме, задушно ми е!

И тя се разплака и започна да смъква дрехите си, но не можеше да го стори: те бяха залепнали за тялото й като студено желязо. Синилга дълго плака, кърши ръце в безизходна тъга и плачът й се сливаше с друг плач: възкачена на един гладък бял камък, който се виждаше сред нощта на светлината на звездите, ридаеше горчиво на отсрещния бряг вдовицата.

Прохор още го мързеше да стане; той само слушаше и нищо не го учудваше.

— Не вярвай на вдовицата! Тя се преструва: плаче за нещо, което не е било, търси каквото не е загубила.

Синилга се доближаваше все повече до него — той се отместваше:

— Студена си като сняг, Синилга.

— Нали съм сняг.

— Синилга! Ако ти беше тя, щях да те обичам.

— Бойѐ! Аз и тя, тя и аз сме една и съща… не разбра ли?

— Никога не съм я виждал. Само съм чувал една приказка за нея… Тя е мъртва… Но аз ще й върна живота.

— А аз не съм ли мъртва? Аз, според теб, жива ли съм? Бойѐ! Хайде, целуни ме горещо, горещо. Хвърли ме в огъня на твоето сърце, удави ме в горещата си кръв, тогава ще се съживя. Ох, тежко ми е да лежа в ковчега сама и студено-о…

Прохор се изплаши. Той се премести съвсем близо до огъня и все не можеше да отклони поглед от Синилга: толкова прекрасна беше тя.

— Значи, ти си шаманката! Същата, дето…

— Същата.

Сякаш леден къс се плъзна по гърба му. Той се разтрепера и викна:

— Лъжеш!

— Прохор Громов! — с пророчески глас произнесе Сенилга.

— Откъде знаеш? Коя си ти? — скочи младежът.

Беше същата тиха, звездна нощ. Прохор се прекръсти, въздъхна. Искаше веднага да запише тоя странен сън, но отложи за утре: главата му беше натежала, изморените му очи се слепваха. Подхвърли дърва в огъня и заспа дълбоко, мъртвешки.

 

 

— Ставай бе, какво ти е… Ей, Прошка!

Шитикът рязко възви към фарватера. Слънцето блъсна Прохор в лицето. Той се надигна.

— Ама че глупава работа! — От разредения с вода спирт, с който го беше черпил старецът, Прохор още имаше главоболие и усещаше отвратителен вкус в устата си.

На брега стояха група тунгуси — мъже и жени.

Те бяха излезли да погледат шитика и да им пожелаят „добър път“.

Прохор отиде при стареца и го попита:

— А къде е Синилга?

— Какъв Синилга? Няма такъв… Да не е мойто мома, мойто щерка? То седи в чума, болно е.

Прохор го гледаше като побъркан и с недоумение взе да разтрива челото си.

„Или да попитам вдовицата, може би тя е идвала при мен на нощна среща? Може би тя се казва Синилга?“

Но Ибрахим пак му викна от шитика:

— Прошка, потегляме!