Стивън Кинг
Стрелецът (4) (Тъмната кула I)

Мутантите

Стрелецът заговори бавно, сякаш разказваше сън:

— Бяхме трима: Кътбърт, Джейми и аз. Не трябваше да се намираме там, защото бяхме все още деца. Ако ни бяха хванали, Корт щеше да ни нашиба с камшик. Но не ни хванаха. Не мисля, че са хванали и някой от онези, които са били там преди нас. Момчетата обуват понякога панталоните на бащите си, перчат се пред огледалото, сетне крадешком ги връщат на закачалките; беше нещо подобно. Бащите се преструват, че не забелязват бъркотията в гардероба или следите от боя за обувки, с която момчетата са си рисували мустаци. Нали разбираш?

Момчето не отговори. То не бе промълвило нито дума, откакто влязоха в пещерата. Стрелецът бе говорил живо, трескаво, за да компенсира мълчанието му. Не се бе обърнал, за да погледне светлината, когато навлязоха сред подземния мрак, но момчето го бе сторило. Роланд бе проследил залеза на слънцето по нежното огледало, в което се бе превърнало лицето на Джейк — отначало бледорозово, сетне млечно, после сребристо, по-късно се появиха първите сенки на сумрака, накрая престана да вижда каквото и да било. Той запали факел.

Бяха стъкмили лагер. До тях не достигаше ехо от стъпките на човека в черно. Може би той също бе спрял да почине. Или пък бе продължил напред, през мрачните тунели, без да осветява пътя си.

— Провеждаше се веднъж годишно в Голямата зала — продължи. — Наричахме я Залата на предците. Но тя бе просто една Голяма зала.

До слуха им достигна шумът на капеща вода.

— Дворцов ритуал. — Стрелецът се изсмя пренебрежително и мрачните стени превърнаха смеха му в зловещо хриптене. — Едно време, поне според книгите, така посрещали пролетта. Но разбираш ли, цивилизацията…

Замълча. Не бе в състояние да опише смисъла, който влагаше в това неодушевено съществително, смъртта на романтиката и нейния стерилен, похотлив призрак — пищност и церемонии; геометричните стъпки на ухажването по време на великденските балове в Голямата зала, което заместваше лудешките импровизации на любовта, за които той можеше само да се досеща — фалшиво великолепие, съчетано с буйни страсти, които може би някога са погубвали души.

— Бяха превърнали всичко в нещо упадъчно — продължи той. — Игра. Забава. — В гласа му пролича несъзнателното отвращение на аскета. Лицето му, ако светлината бе достатъчно силна, за да го озари, щеше да изрази промяната — то бе сурово и тъжно.

— Но Балът… Балът…

Момчето продължаваше да мълчи.

— Имаше пет тежки кристални полилея с електрически крушки. Всичко бе обляно в светлина… остров от светлина. Промъкнахме се на един от старите балкони, онези, за които се предполагаше, че са опасни. Но бяхме просто деца. Качихме се най-отгоре, пред очите ни се разкриваше цялата зала. Не помня дали разговаряхме. Само гледахме… гледахме в продължение на четири часа.

В залата имаше огромна каменна маса, на която седяха стрелците и съпругите им и наблюдаваха танцуващите. Някои от стрелците също танцуваха, но те бяха съвсем малко. И то от по-младите. Останалите само седяха, струваше ми се, че са замаяни от светлината на цивилизацията. Те бяха почитаните, пазителите, всички се бояха от тях, но приличаха на коняри сред тълпа от благородници с техните изискани жени…

Четири кръгли маси, отрупани с храни, се въртяха непрекъснато. Помощник-готвачите сновяха от седем вечерта до три сутринта. Масите се въртяха като часовници. До нас достигаше ароматът на печено свинско, телешко, омари, пилета, печени ябълки. Имаше сладолед и бонбони. И огромни шишове с месо.

Мартин седеше до майка ми и баща ми — разпознах ги дори от високия балкон. По едно време двамата станаха да танцуват, въртяха се бавно в кръг, останалите освободиха дансинга и ги аплодираха, когато свършиха. Стрелците не ръкопляскаха, но баща ми се надигна и протегна ръце към нея. И тя тръгна към него.

Това беше преходен момент, момче. Мартин беше обикновен Стрелец, баща ми беше водачът. А съпругата му, моята майка, беше свързващото звено. И тя отиде при него. Изневери. Баща ми беше последният господар на светлината.

Стрелецът сведе поглед към ръцете си. Момчето продължаваше да мълчи. Изглеждаше замислено.

— Спомням си как танцуваха — тихо продължи. — Майка ми и магьосникът Мартин. Спомням си как танцуваха, пристъпваха бавно един към друг, сетне се отдалечаваха.

Погледна момчето и се усмихна:

— Но това не означаваше нищо. Защото властта бе преминала у другиго по незнаен начин, но всеки бе разбрал за това. Майка ми се подчиняваше сляпо на притежателя на тази сила. Така ли бе или греша? Тя отиде при него, когато танцът свърши, нали? И го прегърна. Ръкопляскаха ли им? Дали събралите се педерасти и префърцунените им дами ги аплодираха с възхита? Дали? Дали?

Някъде далеч в мрака капеше вода. Момчето продължаваше да мълчи.

— Спомням си как танцуваха. Спомням си как танцуваха… — Вдигна поглед към невидимия скален свод, за миг изглеждаше така, сякаш иска да му изкрещи, да го изругае, да му се опълчи сляпо — на тези безмълвни камари безчувствен гранит, приютил крехкия им живот в каменната си утроба. — Чия ли ръка е държала ножа, отнел живота на баща ми?

— Уморен съм — прошепна момчето.

Стрелецът замълча, а Джейк легна и подложи ръка между бузата си и студения камък. Огънят гаснеше. Роланд сви цигара. Сякаш пред очите му все още блестеше светлината от кристалните полилеи, сякаш чуваше виковете на одобрение, които отекваха глухо в опустошената земя, която още тогава безнадеждно се противопоставяше на сивия океан на времето. Островът от светлина му причиняваше болка и той съжали, че някога е бил свидетел на този бал или на изневярата на майка си.

Изпусна дима през устата и през ноздрите си, вперил поглед в момчето. Колко ли време оставаше до зазоряване?

После заспа.

След като задиша бавно и равномерно, Джейк отвори очи и погледна към него с изражение, което напомняше за любов. Угаснаха и последните отблясъци от огъня. Момчето заспа.

Сред еднообразието на пустинята Стрелецът бе загубил до голяма степен чувството си за време; сега напълно се обърка сред мрачните пещери в недрата на планината. И двамата не разполагаха със средства за измерване на времето и понятието „час“ бе изгубило всякакъв смисъл. В известен смисъл живееха извън времето. Денят можеше да трае цяла седмица, седмицата — ден. Вървяха, спяха, хранеха се оскъдно. Спътник им беше само монотонното бучене на водата, която дълбаеше своя път сред скалите. Следваха подземната река, пиеха от блудкавите й минерализирани води. От време на време на Роланд му се привиждаха отдалечаващи се светлини, подобно на блуждаещи огньове, но решаваше, че това са халюцинации, плод на съзнанието му, което не бе забравило светлината.

Далекомерът в главата му продължаваше да работи безпогрешно.

Пътеката покрай речното корито (защото това бе пътека, равна, леко вдлъбната в земната повърхност) водеше нагоре, към извора на реката. През равни интервали достигаха до дялани каменни стълбове със забити в тях халки; може би някога тук бяха привързвали волове или впрегатни коне. На всеки стълб бяха окачени голяма плоска бутилка и електрически фенер; това бяха единствените признаци, че тук някога е имало живот и светлина.

По време на третото спиране за отдих момчето се отклони за малко от маршрута им. Стрелецът чуваше чаткането на камъчетата под предпазливите му стъпки.

— Внимавай! — извика му. — Не виждаш нищо.

— Пълзя едва-едва. Това е… гледай ти!

— Какво има? — Той се приведе и машинално хвана дръжката на единия си револвер.

Настъпи кратка пауза. Стрелецът напразно се взираше в мрака.

— Мисля, че това е железопътна линия — колебливо рече момчето.

Стрелецът стана и тръгна бавно към мястото, откъдето долиташе гласът на Джейк, като внимаваше да не стъпи в някоя дупка.

— Тук съм. — Невидима ръка опипа лицето му. Момчето се ориентираше добре в тъмнината, по-добре от самия него. Очите му се бяха разширили и изглеждаха безцветни. Стрелецът запали факел. Тъй като не бяха открили нищо подходящо за горене, бързо изчерпаха запасите си. Понякога желанието да запали огън направо го подлудяваше.

Момчето стоеше до извита каменна стена; покрай нея се издигаха метални стълбове, които се губеха в мрака. Върху всеки имаше черни крушки. А на земята, само на два-три сантиметра от каменния под, се виждаха релси от блестящ метал. Какво ли е минавало по тях навремето? Стрелецът си представяше единствено черни електрически снаряди, които летят през вечната нощ. Никога не бе чувал нещо подобно, но на света бяха останали скелети, както и демони. Веднъж бе срещнал един отшелник, който беше придобил почти религиозна власт над шепа нещастни пастири благодарение на една бензинова колонка. Заставаше до нея, едната му ръка собственически я обгръщаше, и произнасяше диви, просташки, човеконенавистни проповеди. От време на време поставяше все още лъскавия метален струйник, прикрепен за разяден гумен маркуч, между краката си. Върху помпата, макар и покрити с ръжда, съвсем отчетливо се четяха загадъчни букви: АМОКО. Безоловен. Амоко се бе превърнал в тотем на бога на бурите и му се кланяха, като му принасяха в жертва овце.

„Раковини — помисли си Стрелецът. — Безсмислени раковини сред пустините, които някога са били морета.“

А сега и железопътна линия.

— Ще вървим по нея — каза.

Момчето не отвърна нищо.

Мъжът загаси факела и двамата легнаха да спят. Когато Стрелецът стана от сън, момчето бе будно, седеше на релсите и гледаше към него, без да го вижда в мрака.

Тръгнаха покрай релсите като слепци; Стрелецът водеше, Джейк го следваше. Неуморните буйни води отдясно бяха единственият им спътник. Вървяха без да разменят нито дума; спираха да поспят и отново тръгваха. Роланд не изпитваше необходимост да разсъждава или да планира. Спеше без да сънува.

По време на четвъртия период на бодърстване се натъкнаха на дрезина.

Стрелецът я блъсна с гърди, а момчето, което вървеше от другата страна, удари главата си, извика и падна.

Стрелецът веднага запали факел.

— Добре ли си?

Думите му прозвучаха рязко, почти раздразнено и Джейк трепна.

— Да — отвърна, като се държеше за главата. Тръсна я, за да покаже, че говори истината. Обърнаха се и огледаха онова, в което се бяха блъснали.

Беше метална платформа, която навярно се движеше на релсите. По средата й имаше нещо като помпа. За разлика от момчето Стрелецът не се ориентира веднага за предназначението й.

— Това е дрезина — обясни Джейк.

— Какво?

— Дрезина — нетърпеливо повтори момчето, — като в старите филми. Виж.

То се качи на платформата и отиде до помпата. Успя да натисне дръжката, напрягайки всичките си сили. Мълчалива, издигнала се над времето, дрезината се придвижи с трийсетина сантиметра по релсите.

— Върви малко трудно — каза момчето, сякаш се извиняваше за това.

Стрелецът се качи на платформата и натисна дръжката. Дрезината напредна послушно, сетне спря. „Операцията“ му хареса — това бе първата стара машина с изключение на помпата в крайпътната станция, която бе виждал да работи — но и го обезпокои. Тя щеше да ги отведе до целта доста по-бързо от предвиденото. „Това е нов капан“ — рече си, уверен, че мъжът в черно е направил така, че да се натъкнат на дрезината.

— Страхотно, нали? — каза момчето с изпълнен с омраза глас.

— Какво е това „филми“? — попита отново Роланд.

Джейк не му отговори. Двамата продължиха да стоят сред тишината, която напомняше за стара гробница. Стрелецът чуваше как работят органите в тялото му, чуваше и дишането на момчето. Това беше всичко.

— Застани от едната страна. Аз ще застана от другата — каза Джейк. — Трябва да натискаш, докато набере скорост. Тогава ще ти помогна. Първо ти, после аз. Ясно ли е?

— Да — отвърна той. Дланите му бяха безпомощно свити в юмруци.

Но ще трябва да натискаш сам, докато дрезината се ускори — повтори момчето и го погледна.

Изведнъж пред погледа на Стрелеца се появи съвсем ясна картина на Голямата зала една година след пролетния бал, опустошена от въстание, гражданска война и чуждо нашествие. Замени я споменът за Алис, жената с белега от Тул, отхвърлена от машинално изстреляните куршуми. Сетне се появи лицето на Джейми, посиняло в смъртта, сетне това на Сюзан, изкривено от плач. „Всичките ми стари приятели“ — помисли си Стрелецът и се усмихна зловещо, сетне промълви:

— Ще натискам.

 

Носеха се през мрака, вече с по-голяма скорост, без да опипват пътя си. Щом дрезината веднъж се отърси от товара на своята възраст, започна да върви съвсем леко. Момчето се опитваше да помага и Стрелецът му позволяваше да го сменя, но през повечето време действаше сам — неуморно натискаше надолу-нагоре. Реката бе техен спътник, понякога ги доближаваше от дясната им страна, понякога се отдалечаваше. Веднъж преминаха през огромна пещера, която наподобяваше преддверието на праисторическа катедрала.

Скоростта и вятърът, който галеше лицата им, сякаш замениха зрението им и ги върнаха отново в рамките на времето. Стрелецът прецени, че за час изминават между петнайсет и двайсет и пет километра, движейки се по плавен стръмен склон, който го изтощаваше. Когато спираха, заспиваше смъртно уморен. Храната им беше на привършване. Но не се тревожеха.

За Стрелеца напрежението, предизвикано от наближаващата развръзка, нарастваше едва доловимо, но съвсем реално, също като умората от задвижването на дрезината. Бяха близо до края на началото. Чувстваше се като актьор, излязъл на сцената минути преди вдигането на завесата, преговорил първите думи от ролята си и чул шумоленето на програмите, докато невидимата публика се настаняваше по местата си. Стомахът му бе свит на топка от непрестанно, напрегнато очакване; радваше се, че умората му помага непробудно да спи.

Момчето говореше все по-малко и по-малко; но когато спряха да починат, преди да бъдат нападнати от мутантите, то го заразпитва за това кога човек пораства.

Стрелецът се бе облегнал на дръжката, стискайки между зъбите си цигара. Канеше се да потъне в обичайния си мъртвешки сън, когато момчето зададе своя въпрос.

— Защо се интересуваш?

В гласа на Джейк прозвуча упорство, което може би прикриваше неудобството му.

— Просто така. — И след като помълча, добави: — Винаги съм се питал какво е да си голям. Досега съм чувал само лъжи.

— Не пораснах изведнъж, нито пък на едно място — каза Стрелецът. — Веднъж видях обесен човек. Това също бе част от израстването ми, макар тогава да не го съзнавах. Преди дванайсет години зарязах едно момиче в град, наречен Кингстаун. Това бе друг епизод от израстването ми. Не осъзнавах какво се случва. Едва по-късно осмислих отделните етапи.

Досети се с известно смущение какво точно избягва и неохотно допълни:

— Навярно ритуалът на пълнолетието беше само формалност. — Той се изсмя. — Като любовта. Любовта и смъртта бяха моят живот.

Момчето мълчеше.

— Трябваше да се проявя в битка — започна Стрелецът.

 

Беше горещо лято.

Август връхлетя като любовник-вампир, изсуши земята и посевите на фермерите и превърна полята край града-замък в безплодна пустош. На запад, на няколко километра в посока към границата, където бе краят на цивилизования свят, вече се водеха битки. Новините бяха лоши, но те избледняха пред страшната суша. Добитъкът лежеше изтощен в кошарите. Свинете грухтяха равнодушно, без да се притесняват за ножовете, които се точеха всяка есен. Хората както обикновено се оплакваха от данъците и от военната служба; но зад обичайната им игра на политика се чувстваше отчаяние. Центърът бе оръфан като протрит килим, изпран и прострян да съхне. Нишките на мрежата, която още удържаше остатъците от минало великолепие, се бяха протрили. Всичко се разпадаше. В горещия дъх на лятото земята летеше към наближаващото затъмнение.

Момчето се разхождаше из горния коридор на каменната сграда, която бе негов дом; то усещаше какво става, но не го разбираше.

Бяха изминали три години от обесването на готвача, който винаги бе намирал закуска за изгладнелите деца. Момчето бе наедряло. Беше на четиринайсет, облечено в избелели сини панталони, широкоплещесто, с източени крака. Все още бе девствено, но две повлекани, дъщери на търговец от Западния град, му бяха хвърлили око. Той също не беше безразличен към момичетата. Дори в хладния коридор тялото му бе обляно в пот.

В другия край се намираха покоите на майка му и той ги доближи без капка любопитство, просто искаше да ги подмине и да се качи на покрива, където го очакваха лекият ветрец и удоволствието, което си доставяше със собствената си ръка.

Минаваше покрай вратата, когато някой го повика:

— Хей, момче.

Беше Мартин, магьосникът. Беше облечен с подозрителна, смущаваща небрежност — тесни черни кадифени панталони и бяла риза, разкопчана на гърдите му. Косата му бе разчорлена.

Момчето го изгледа мълчаливо.

— Ела, ела! Не стой в коридора. Майка ти иска да говори с теб. — Устните му се усмихваха, но изражението му беше подигравателно. От усмивката му лъхаше студенина.

Майка му, изглежда, не изпитваше желание да го види. Седеше на стола си край огромния прозорец в централната приемна на своите покои, онзи, който гледаше към каменния двор. Носеше широка всекидневна рокля. Погледна сина си само веднъж с мимолетна усмивка на съжаление, сякаш есенно слънце се отразяваше в буйна река. През останалото време не откъсваше поглед от ръцете си.

Виждаше я рядко и споменът за песните й почти бе избледнял в съзнанието му. Тя бе една обична непозната. Момчето усети зараждането на неопределен страх и неподправена омраза към Мартин, дясната ръка на баща му.

И, разбира се, към сплетните, които се носеха из града.

— Добре ли си? — тихо го попита тя, свела поглед. Мартин стоеше до нея, тежката му ръка бе смущаващо близо до мястото, където се съединяваха бялото й рамо и бялата й шия. Усмихваше се и на двамата. Кафявите му очи изглеждаха почти черни.

— Да — отвърна хлапакът.

— Добре ли върви обучението ти?

— Справям се. — И двамата добре знаеха, че той не притежава изумителния интелект на Кътбърт или рефлексите на Джейми. Беше зубрач и побойник.

— А Дейвид? — Тя знаеше колко е привързан към сокола.

Момчето погледна към Мартин, който продължаваше надменно да се усмихва.

— Вече не е в най-добрата си форма.

Майка му сякаш трепна; за миг лицето на Мартин като че помръкна, ръката, която лежеше върху рамото й, се сви в юмрук. Сетне тя погледна през прозореца.

„Това е игра“ — рече си той. Но кой с кого си играе?

— Имаш белег на челото си — каза магьосникът. — Ще станеш ли боец като баща си, или просто си прекалено бавен и несъобразителен?

Този път майка му наистина трепна.

— И двете — отговори момчето. Гледаше Мартин право в очите и насила се усмихваше. Дори тук горещината беше непоносима.

Изведнъж усмивката на Мартин се стопи.

— Можеш да се качиш на покрива, момче. Мисля, че имаш работа там.

Но Мартин не беше разбрал нищо, беше го подценил. Бяха разговаряли на езика на простолюдието, истинска пародия на непринуденост. Но сега момчето извика на Свещения език на господарите:

— Майка ми не ме е освободила, робе!

Лицето на магьосника се изкриви, сякаш някой го бе ударил с камшик. Момчето чу как майка му ахна от ужас и успя да произнесе само името му.

Но болезнената усмивка не слезе от лицето на момчето и то пристъпи напред.

— Ще ми дадеш ли знак за вярност, робе? В името на баща ми, комуто служиш?

Мартин продължи да го гледа втренчено, не вярваше на ушите си.

— Върви — промълви, — върви да си играеш.

Момчето излезе без да престава да се усмихва.

Когато затвори вратата, дочу вопъла на майка си.

Сетне Мартин се засмя.

Продължавайки да се усмихва, то се подготви за изпитанието.

Джейми бе разговарял със съпругите на търговците и когато видя Роланд да пресича тренировъчния плац, се втурна да му съобщи последните клюки за бунтовете и кръвопролитията на запад. Но думите застинаха в гърлото му. Бяха израсли заедно от деца, бяха се били, бяха предприемали хиляди експедиции из замъка, зад чиито стени бяха родени.

Момчето мина покрай него с невиждащ поглед и неприятна усмивка. Отиваше към дома на Корт, където щорите предлагаха защита срещу жестоката следобедна жега. По това време Корт обикновено спеше и събираше сили за нощните си похождения из мръсните бордеи на долния град.

Джейми интуитивно разбра какво ще се случи. Обзет от страх и изпаднал в екстаз, бе разкъсван от желанието да последва Роланд или да извика останалите.

Сетне сякаш се пробуди и хукна към главната сграда, като крещеше:

— Кътбърт! Алан! Томас!

Всички знаеха, по загадъчния, но присъщ за момчетата начин, че Роланд ще е първият сред тях, който ще се подложи на изпитанието. Но това се случи прекалено рано.

Неприятната усмивка на лицето на Роланд го възбуди повече, отколкото новините за войни, въстания и магии.

Той стигна дома на своя учител и отвори вратата с ритник. Тя отхвръкна назад, удари се в грубата мазилка на стената и отскочи.

Никога не бе идвал тук. Озова се в оскъдно обзаведена кухня, прохладна и тъмна. Маса. Два обикновени стола. Два шкафа. Избелял линолеум на пода, протрит между хладилника, рафта, на който стояха ножовете, и масата.

Това бе убежището на стария учител — заклет среднощен гуляйджия, който се бе грижил с недодялана любов за три поколения момчета и бе превърнал някои от тях в стрелци.

— Корт!

Роланд ритна масата, тя отхвръкна в другия край на кухнята и се удари в лавицата. Ножовете изпопадаха с трясък от стената.

От съседната стая се разнесе силен тропот, придружен от полусънено покашляне. Момчето не влезе там, убедено, че това е капан, знаеше, че Корт се е събудил веднага при влизането му и е застанал с блеснало от възбуда око зад вратата на другата стая, готов да извие врата на непредпазливия натрапник.

— Корт, ела тук, робе!

Сега той говореше на Езика на господарите и Корт отвори широко вратата. Носеше само долни гащи. Беше набит мъж с криви крака и огромни мускули, целият покрит с белези. Единственото му здраво око блестеше на плешивата му глава.

Момчето формално отдаде чест.

— Вече няма да ме учиш, робе. Днес аз ще те уча.

— Избързваш, пале такова — небрежно отвърна той, също на Езика на господарите. — Подранил си с цели пет години. Ще те попитам още веднъж. Ще вземеш ли обратно думите си?

Лицето на момчето се изкриви в неприятна усмивка. За Корт, който бе виждал подобни усмивки по окъпаните в кръв поля на славата и безчестието, този отговор бе достатъчен. Може би единственият отговор, който щеше да приеме без съмнение.

— Много жалко — равнодушно продължи той. — Беше многообещаващ ученик — бих казал най-добрият, който съм имал от двайсет години насам. Жалко ще бъде да пропилееш таланта си. Но светът се промени. Настъпиха тежки времена.

Момчето остана безмълвно (и без друго не бе в състояние да даде каквото и да било смислено обяснение), но за пръв път ужасната му усмивка се смекчи.

— Все пак си в правото си на наследник, въпреки че на запад бушуват революции. Аз съм твой роб, момче. Признавам те за свой господар и ти се подчинявам сега — може би за последен път — с цялото си сърце.

И Корт, който го бе връзвал, ритал, бил, псувал, който беше издевателствал над него, коленичи пред Роланд и сведе глава.

Момчето смаяно докосна жилавия му врат.

— Стани, робе. Приеми моето благоволение.

Корт бавно се изправи; може би изпитваше болка, скрита зад непроницаемата маска на лицето му.

— Безполезно е. Откажи се, момче. Ще наруша собствената си клетва. Откажи се и изчакай.

Роланд не отвърна нищо.

— Много добре. — Гласът на учителя стана сух и делови. — След един час. С оръжие по твой избор.

— Ще донесеш ли тоягата си?

— Никога не се разделям с нея.

— Колко тояги са ти били отнети, Корт? — Което бе равносилно на: „Колко момчета са напускали двора зад Голямата зала като стрелци-чираци?“

— Днес няма да я загубя — бавно отвърна Корт. — Съжалявам. Получаваш само един шанс. Дали си проявил нетърпение, или си се оказал недостоен, наказанието е същото. Не можеш ли да почакаш?

Момчето видя пред себе си образа на Мартин, който се извисяваше пред него като планина.

— Не.

— Добре. Какво оръжие избираш?

Роланд мълчеше.

Усмивката на Корт разкри кривите му зъби.

— Постъпваш разумно. След час. Разбираш ли, че съществува вероятност никога повече да не видиш близките си, баща си или замъка?

— Зная какво означава изгнанието.

— Върви тогава.

Момчето излезе без да се обърне.

 

В мазето под плевнята бе студено и влажно. Тук проникваше светлината на вездесъщото слънце, но не и топлината му; момчето държеше в мазето сокола си и птицата като че се чувстваше добре.

Дейвид беше остарял и вече не ловуваше. Перушината му бе загубила предишния си блясък, но очите на хищника бяха все така остри. Не можеш да се сприятелиш със сокол, казваха хората, освен ако ти самият не си сокол, самотник, гост на тази земя, без да имаш приятели и без да изпитваш нужда от тях. Соколът не знае що е морал.

Дейвид беше стар сокол. Момчето се надяваше (или може би нямаше достатъчно въображение, за да се надява на подобно нещо? Кой знае?), че самият той е млад сокол.

— Хай! — подвикна тихичко и протегна ръка към дървения прът.

Птицата кацна на ръката му и застана неподвижна; главата й не бе покрита с качулка. С другата си ръка момчето бръкна в джоба си и извади парче сушена пастърма. Соколът я грабна и я погълна.

Момчето започна нежно да гали Дейвид. Корт вероятно не би повярвал на очите си, ако видеше тази сцена, но той не вярваше, че момчето е готово да стане Стрелец.

— Мисля, че днес ще умреш — каза Роланд, като продължаваше да гали сокола. — Ще бъдеш принесен в жертва като всички онези птици, загинали при твоето обучение. Помниш ли? Не? Няма значение. От днес нататък соколът съм аз.

Дейвид не издаваше нито звук — очевидно му беше все едно дали ще живее, или ще умре.

— Стар си — замислено продължи момчето. — И може би не си мой приятел. Само преди година щеше да изкълвеш очите ми, вместо да грабнеш парчето месо, нали? Корт би се изсмял на това. Но ако сме се сближили… коя е причината, птицо? Старост или приятелство?

Дейвид мълчеше.

Момчето му нахлупи качулката и взе връвта, навита на края на дървения прът. Сетне двамата излязоха от мазето.

 

Дворът зад Голямата зала всъщност не бе истински двор, а само дълъг коридор със стени от преплетен, гъсто насаден жив плет. От незапомнени времена бе използван при ритуалите за посвещаване на момчетата за стрелци, дълго преди появяването на Корт и неговия предшественик, пронизан смъртоносно от престарал се ученик. Много момчета бяха напуснали като мъже коридора от източната му страна, тази, от която бе влязъл учителят. Източният край водеше към Голямата зала, към цивилизацията и съблазните на просветения свят. Но много по-често момчетата биваха изнасяни пребити и окървавени през западния край, за да си останат момчета завинаги. Западният край водеше към планините и отшелниците, които ги населяваха, отвъд тях се намираха непроходими гори, а после идваше ред на пустинята. Момчето, което успяваше да се превърне в мъж, напускаше света на мрака и невежеството и преминаваше в света на светлината и отговорността. Момчето, което загубеше битката, можеше само да се оттегли… завинаги. Коридорът бе равен като игрище. Беше дълъг точно петдесет метра.

 

В двата му края обикновено се скупчваха зрители и роднини, тъй като денят на ритуала най-често биваше предсказан с голяма точност — осемнайсет бе най-разпространената възраст (онези, които не успяваха да издържат изпита до двайсет и петата си година обикновено започваха да водят скромния и уединен живот на свободни фермери; бяха се оказали неспособни да поемат жестокия риск да спечелят или да загубят всичко). Но в този ден единствените зрители бяха Джейми, Кътбърт, Алан и Томас. Те се събраха в края, от който идваха момчетата, бяха изумени и ужасени.

— Оръжието ти, глупако! — изсъска Кътбърт. — Забравил си оръжието!

— Не съм — разсеяно отвърна Роланд. Питаше се дали новината бе достигнала до Централната сграда, до майка му и до… Мартин. Баща му бе отишъл на лов и щеше да се върне след няколко седмици. Това го караше да се срамува, защото чувстваше, че баща му може би няма да одобри постъпката му, но положително щеше да го разбере. — Появи ли се Корт?

— Тук е. — Гласът дойде от далечния край на коридора. Учителят пристъпи напред, облечен в къса туника. Челото му бе опасано от широка кожена лента, която да пречи на потта да се стича в очите му. В ръката си държеше дървена тояга, заострена от единия край, а другият завършваше с тежка топка. Започна молитвата, която всички те, избраници на своите бащи, научаваха още в ранно детство, за да я произнесат в деня, в който може би щяха да станат мъже.

— Сериозни ли са намеренията ти, момче?

— Да, учителю.

— Като изгнаник от бащиния дом ли идваш?

— Да, учителю. — Щеше да остане изгнаник, докато успееше да победи Корт. Ако той го надвиеше, щеше да остане изгнаник завинаги.

— Носиш ли избраното от теб оръжие?

— Нося го, учителю.

— Какво е то? — Този въпрос даваше предимство на учителя, позволяваше му да нагоди действията си към прашка, копие или мрежа.

— Моето оръжие е Дейвид, учителю. Корт се поколеба за миг.

— На твое разположение съм, момче. Побързай. Тръгна към него по коридора, като прехвърляше тоягата ту в едната, ту в другата си ръка. Момчетата възбудено трепнаха като птици, когато Роланд пристъпи насреща му.

Моето оръжие е Дейвид, учителю.

Дали Корт си спомняше? Дали го беше разбрал? В такъв случай всичко бе загубено. Момчето разчиташе на изненадата и на духа, съхранил се в сокола. Дали нямаше да остане безучастен, докато Корт удряше Роланд с тоягата си? Или щеше да полети към небето?

Двамата се приближаваха един към друг и момчето свали качулката на сокола. Тя падна на зелената трева и Роланд престана да се движи. Видя как очите на Корт се насочват към птицата и се разширяват от изненада и закъсняло просветление.

Настъпил беше моментът.

— Към него! — извика момчето и вдигна ръка.

Дейвид полетя като безмълвен куршум; размаха здравите си криле веднъж, два, три пъти, преди да забие ноктите и клюна си в лицето на Корт.

— Браво, Роланд! — радостно изкрещя Кътбърт.

Учителят отстъпи назад, като се олюляваше, сетне изгуби равновесие. Вдигна тоягата си и я завъртя безсилно над главата си. Соколът беше като вълна от перушина.

Роланд се втурна напред и протегна ръка.

Но Корт си оставаше прекалено бърз. Птицата почти закриваше полезрението му, но той вдигна тоягата със заострения край напред и направи единственото, което можеше да го спаси. Удари по лицето си три пъти, безмилостно напрягайки мускулите си.

Смазаният Дейвид падна на земята. Едното му крило лудешки пляскаше по тревата. Студените му хищнически очи бяха вперени в окървавеното лице на учителя.

Момчето ритна Корт по темето. Това трябваше да сложи край на двубоя; кракът му бе изтръпнал от единствения удар с тоягата, но въпреки всичко трябваше да довърши учителя. За миг Корт се олюля, сетне се просна на земята и хвана момчето за крака.

Роланд отскочи назад, но се спъна и падна на земята. До слуха му достигна писъкът на Джейми.

Корт се бе изправил, готов да го нападне и да го довърши. Роланд бе изгубил своето преимущество. За миг двамата се изгледаха, учителят бе застанал над ученика си, по лявата му страна се стичаха струйки кръв, сляпото му око беше полузатворено. Тази нощ нямаше да се забавлява из публичните домове.

Момчето почувства остра болка в ръката си. Дейвид го кълвеше. И двете му крила бяха счупени. Беше истинско чудо, че още е жив.

Момчето го сграбчи като камък, без да обръща внимание на забития клюн, който късаше ивици месо от китката му. Когато Корт се хвърли към него, Роланд отново запрати сокола към него.

— Хай! Дейвид! Убий го!

Сетне Корт връхлетя отгоре му, закривайки слънцето с тялото си.

Птицата остана приклещена между двамата и момчето усети как учителят се опитва да забие палеца си в очите му. Рязко отметна глава, като едновременно с това вдигна крак, за да попречи на коляното на Корт, което търсеше слабините му. Три пъти удари учителя по врата. Имаше чувството, че удряше камък.

Корт изохка. Тялото му потрепери. Момчето едва успя да види как ръката му търси тоягата. Успя да я изрита извън обсега му. Дейвид беше забил нокти в дясното ухо на Корт. Топла кръв опръска лицето на момчето.

Юмрукът на учителя се заби в птицата, пречупвайки гръбнака й. Ноктите обаче не изпускаха жертвата си. Корт вече бе останал без ухо; на мястото му имаше само червена дупка. Третият удар отхвърли сокола встрани.

Роланд замахна, удари учителя по носа и счупи тънката кост. Бликна кръв.

Корт изохка и слепешката посегна между краката на момчето, но то се извърна, напипа тоягата и се изправи на колене.

Учителят също успя да се изправи на колене и зловещо се озъби. Цялото му лице бе покрито с кръв. Единственото му зрящо око бясно се въртеше. Разбитият му нос бе изкривен. От бузите му висяха парчета месо.

Момчето държеше тоягата като бейзболист, който очаква подаване.

Корт направи лъжливо движение и се хвърли към него.

Но момчето беше нащрек. Тоягата описа плавна арка и с тъп звук се стовари върху черепа на учителя, който се строполи на тревата, вперил в момчето безжизнените си очи. От устата му се стичаше слюнка.

— Предай се или ще умреш.

Корт се усмихна. Съзнанието му почти го бе напуснало и той щеше да лежи вкъщи поне една седмица, потънал в мрака на комата, но сега напрегна последните си сили.

— Предавам се, Стрелецо. Предавам се с усмивка.

Здравото му око се затвори.

Стрелецът го разтърси леко, но настойчиво. Останалите се събраха около него, треперещите им ръце го тупаха по гърба, побутваха го приятелски. Сетне отстъпиха уплашени, усетиха пропастта, зейнала помежду им. Това не бе кой знае колко учудващо — между новия Стрелец и момчетата винаги зейваше пропаст.

Корт примигна едва-едва.

— Ключът — каза Стрелецът. — Принадлежи ми по рождение, учителю.

Рожденото му право бяха револверите — не толкова тежки като тези на баща му с дръжки от сандалово дърво — но все пак револвери. Забранени за всички, освен за малцината избрани. Съвършеното оръжие. В трезора под казармите, където според древния обичай Роланд трябваше да остане далеч от майчината прегръдка, висяха окачени револверите му на чирак, тежки изделия от стомана и никел. Но те бяха принадлежали на баща му по време на неговото чиракуване, а сега баща му командваше всички — поне на теория.

— Затова ли бързаше, а? — промълви Корт, сякаш насън. — И все пак ти победи.

— Ключът.

— Соколът… добре измислено. Отлично оръжие. От колко време обучаваше гадината?

— Не съм го обучавал. Сприятелих се с него. Дай ми ключа.

— Под колана ми е, Стрелецо — промълви Корт и отново затвори единственото си око.

Стрелецът пъхна ръка под колана на учителя, почувства тежестта на корема му, огромните му отпуснати мускули. Ключът беше окачен на месингова халка. Роланд го сграбчи и едва потисна желанието си да го подхвърли нагоре, радвайки се на победата.

Изправи се на крака и тъкмо се обръщаше към момчетата, когато Корт направи безуспешен опит да го хване за крака. Стрелецът уплашено си помисли, че това е отчаяна атака и се напрегна, но Корт само го погледна и размаха пръст, сетне прошепна:

— Сега ще заспя. Може би завинаги, не зная. Вече няма на какво да те науча, Стрелецо. Ти ме надмина и при това си с две години по-млад, отколкото беше баща ти навремето. А той беше най-младият Стрелец. Позволи ми да ти дам един съвет.

— Какъв? — Гласът на момчето издаваше нетърпение.

— Почакай.

Роланд смаяно го зяпна.

— Остави славата и легендата да вървят пред теб. Има хора, които ще се погрижат за това. — Очите му гледаха някъде над рамото на Стрелеца. — Може би са глупаци. Нека мълвата те предшества. Нека сянката ти расте. Нека ти порасне брада. Нека стане тъмна и плътна. — Той криво се усмихна. — След време мълвата може да омагьоса дори магьосник. Разбра ли какво се опитвам да ти кажа, Стрелецо?

— Да.

— Ще приемеш ли последния ми съвет?

Стрелецът се поклащаше на пети и размишляваше.

Погледна небето. То потъмняваше; преобладаваше пурпурният цвят. Горещината на деня постепенно отслабваше, а от запад долитаха гръмотевици, които вещаеха дъжд. Сияние озаряваше смълчаните хълмове. Отвъд тях се простираха планините. Отвъд тях се проливаха реки от кръв. Той беше уморен, уморен до мозъка на костите си.

Погледна към Корт.

— Довечера ще погреба сокола си, учителю. Сетне ще отида в долния град, за да предупредя онези, които те очакват в бордеите.

Устните на Корт се разтегнаха в болезнена усмивка. Сетне той потъна в сън.

Стрелецът се обърна към останалите:

— Направете носилка и го отнесете в дома му. Сетне повикайте медицинска сестра. Не, две сестри. Разбрахте ли?

Продължаваха да го гледат, затаили дъх, неспособни да излязат от обхваналото ги вцепенение. Струваше им се, че около главата му ще се появи ореол или че той всеки момент можеше да се превърне във върколак.

— Две жени — повтори Стрелецът и се усмихна. Приятелите му също се усмихнаха.

— Проклетнико! — внезапно извика ухиленият Кътбърт. — Не остава нищо за нас!

— Светът няма да се промени до утре — каза Стрелецът, като цитира с усмивка старата поговорка. — Алан, мързеливецо! Размърдай си задника.

Алан се зае да майстори носилка; Томас и Джейми тръгнаха към главната сграда.

Стрелецът и Кътбърт се спогледаха. Бяха първи приятели — поне доколкото бе възможно при техните характери. В очите на Кътбърт играеше опасно пламъче, а Стрелецът едва се сдържа да го предупреди да не се подлага на изпитанието поне още година или дори година и половина, освен ако не иска да замине на запад. Но заедно бяха преживели страхотни моменти и той чувстваше, че не бива да се държи покровителствено. „Започвам да ставам интригант“ — рече си, после се сети за Мартин и за майка си и на устните му заигра коварна усмивка.

„Ще бъда първият“ — помисли си. Едва сега бе напълно убеден в това, макар тази идея да се бе въртяла в главата му стотици пъти.

— Да вървим — промълви.

— С удоволствие, Стрелецо.

Напуснаха зеления коридор откъм източния му край. Томас и Джейми вече се връщаха с медицинските сестри, които приличаха на привидения с белите си престилки и червените кръстове на гърдите си.

— Да ти помогна ли да погребеш сокола? — попита Кътбърт.

— Да.

По-късно, когато се спусна мрак, а заедно с него пристигнаха гръмотевиците и проливният дъжд, докато огромни призрачни облаци се гонеха по небето, а светкавиците озаряваха кривите улички на долния град, докато конете чакаха на коневръза с наведени глави и увиснали опашки, Стрелецът за пръв път спа с жена.

Всичко стана бързо и беше приятно. Когато всичко свърши и двамата лежаха безмълвни един до друг, заваля градушка. На долния етаж някой свиреше „Хей, Джуд“. Мислите на Стрелеца се насочиха към самия него. В тишината, нарушавана от тропота на ледените зърна, малко преди да потъне в сън, той осъзна, че може да се окаже не само първият, но и последният.

 

Разбира се, той пропусна някои моменти, но все пак разказа на момчето почти всичко. Вече бе разбрал, че хлапакът е изключително схватлив и прилича много на Кътбърт или дори на Джейми.

— Спиш ли? — попита го.

— Не.

— Разбра ли онова, което ти разказах?

— Дали съм го разбрал? — попита момчето с премерен присмех. — Дали съм го разбрал? Шегуваш ли се?

— Не — заоправдава се Стрелецът. На никого досега не бе разказвал за посвещаването си, защото изпитваше смесени чувства към случилото се. Разбира се, соколът бе напълно приемливо оръжие, но едновременно с това бе трик. И предателство. Първото, а след него дойдоха много други. Дали се готвя да хвърля това момче към мъжа в черно?

— Разбирам — каза Джейк. — Било е игра, нали? Защо възрастните винаги си играят? Нима всичко трябва да е само оправдание за поредната игра? Дали хората израстват, или просто остаряват?

— Не знаеш всичко — каза мъжът, опитвайки се да сдържи гнева си.

— Така е. Но зная какво съм аз за теб.

— И какво си ти за мен? — напрегнато попита Стрелецът.

— Чип за игра на покер.

На Роланд му се прииска да сграбчи камък и да размаже главата на момчето. Вместо това каза:

— Заспивай. Момчетата имат нужда от сън.

А в главата му отекваха думите на Мартин: „Върви да си играеш.“

Седеше неподвижно в мрака, уплашен, ужасен (за пръв път през живота си) от мисълта, че ще започне да изпитва ненавист към самия себе си.

 

През следващия период на бодърстване железопътната линия доближи подземната река и те се натъкнаха на мутантите.

Джейк ги видя пръв и пронизително изпищя.

Стрелецът, който гледаше право напред, докато караше дрезината, изви глава вдясно. Някъде в далечината се мержелееше нещо зеленикаво, което блещукаше едва-едва. За пръв път от много време усети миризма — слаба и неприятна.

Зелената маса се оказа уродливо лице. Над сплескания нос се виждаха изпъкнали като на насекомо очи, които бяха втренчени безизразно в тях. Стрелецът почувства атавистично отвращение. Потръпна и дрезината намали скоростта си.

Светещото лице изчезна.

— Какво беше това? — попита момчето. — Какво… — Думите заседнаха в гърлото му, когато минаха покрай група от три мъждукащи създания, застанали между релсите и невидимата река, които ги проследиха с поглед, без да помръднат.

— Това са мутантите — отговори Стрелецът. — Не мисля, че ще ни създадат проблеми. Мисля, че се страхуват от нас…

Едно от съществата се отърси от унеса си и се затътри към тях; излъчваше слаба флуоресцираща светлина и променяше формата си. Голото му тяло се превърна във възлеста фигура с пипаловидни крайници, завършващи със смукала.

Момчето отново изпищя и като уплашено куче се притисна към крака на Стрелеца.

Едно от пипалата се издигна над платформата на дрезината. От него лъхаше на нещо влажно, тъмно и непознато. Стрелецът пусна дръжката и извади револверите си. Изстреля един куршум право в идиотската физиономия. Съществото падна, блещукането помръкна като луна при затъмнение. Проблясъкът от изстрела ослепи привикналите с мрака им очи. Горещият мирис на барут бе непознат в това забравено от Бога място.

Заприиждаха нови и нови мутанти. Не смееха да ги нападнат, но се приближаваха към релсите — мълчалива, досадна пасмина.

— Трябва да караш дрезината вместо мен — каза мъжът. — Ще се справиш ли?

— Да.

— Бъди готов.

Момчето застана до него, тялото му се напрегна. Погледът му се спираше за миг на мутантите само когато минаваха покрай тях. Цялото му същество излъчваше ужас.

Стрелецът натискаше ритмично, но не увеличаваше скоростта. Бе сигурен, че мутантите долавяха техния ужас, но се съмняваше, че това ще ги окуражи да нападнат. Все пак двамата с момчето бяха създания на светлината. „Колко ли ни мразят?“ — помисли си той и се запита дали бяха изпитали същата омраза към човека в черно.

Едва ли. Или може би той бе преминал покрай тях и през жалката им, подобна на мравуняк, колония, незабелязан като черна сянка.

Викът заседна в гърлото на Джейк и Стрелецът машинално обърна глава. Четири същества неуверено атакуваха дрезината — едно от тях бе успяло да се хване за платформата.

Мъжът пусна дръжката и също така машинално отново извади револвера си, прострелвайки мутанта в главата. Съществото изстена, изхлипа и се ухили. Ръцете му бяха отпуснати, меки, мъртви; пръстите му залепнаха един за друг като пръстите на ръкавица, оваляна в кал. Внезапно сграбчи момчето за крака и задърпа.

Джейк пронизително изпищя в тишината на каменната гробница.

Стрелецът улучи мутанта в гърдите. По ухилените устни на противното същество изби пяна. То издърпа Джейк до самия край на платформата. Стрелецът хвана момчето за едната ръка и едва не изгуби равновесие. Мутантът се оказа удивително силен. Роланд изпрати още един куршум в главата му. Блясъкът в едното око на мутанта угасна като свещ. Но съществото продължаваше да дърпа. Двамата със Стрелеца се вкопчиха в мълчалив двубой за извиващото се тяло на Джейк, като че бяха кучета, биещи се за кокал.

Дрезината забави ход. Останалите започнаха да приближават — куцият, сакатият, слепият. Може би просто търсеха Исус, който да ги изцери, да ги възкреси, подобно на Лазар, от мрака.

„Свършено е с момчето — каза си Стрелецът напълно хладнокръвно. — Това е краят му. Трябва да го пусна и да продължа напред или да продължа да дърпам и да загина. Свършено е с момчето.“

Силно дръпна ръката на Джейк и простреля мутанта в корема. За миг онзи дори затегли по-силно и хлапето отново се заплъзга към ръба. Сетне ръцете на мутанта отслабнаха и той се просна по лице между релсите зад дрезината, която продължаваше да забавя ход. Лицето му си остана ухилено.

— Мислех, че ще ме зарежеш — хлипаше момчето. — Мислех… Мислех…

— Хвани се за колана ми — нареди му. — Дръж се с всичка сила.

Ръката на Джейк сграбчи колана му; хлапакът дишаше тежко, задавяйки се от ридания.

Стрелецът здраво натисна дръжката и дрезината набра скорост. Мутантите изостанаха; наблюдаваха ги да се отдалечават, а нечовешките им лица излъчваха слаба флуоресцираща светлина като онези дълбоководни риби, живеещи във вечен мрак и при невероятно налягане; безчувствени лица, които не изразяваха нито гняв, нито омраза, а само полуосъзнато идиотско разочарование.

— Изостават — обади се Стрелецът. Стегнатите му коремни мускули се поотпуснаха. — Те…

Мутантите бяха струпали камъни на релсите. Пътят бе блокиран. Бяха го направили набързо и не особено старателно. Може би на Стрелеца и момчето им трябваше само минута, за да ги разчистят, но за целта трябваше да спрат. Някой трябваше да слезе и да махне камъните от релсите. Момчето изстена и се притисна до спътника си. Той пусна дръжката, дрезината продължи по инерция, безшумно се блъсна в барикадата и спря.

Мутантите отново започнаха да се приближават, движеха се съвсем спокойно, сякаш се бяха заблудили в мрака и бяха видели някого, който да ги упъти. Бяха като тълпа зяпачи на ъгъла на някоя улица.

— Ще ни хванат ли?

— Не. Замълчи за малко.

Стрелецът огледа каменната преграда. Мутантите бяха слаботелесни и не бяха успели да домъкнат някоя канара. Само дребни камъни. Но малките камъни бяха достатъчни, за да ги спрат, да накарат някого от тях да слезе от платформата.

— Слизай — нареди Стрелецът. — Трябва да ги махнеш. Ще те прикривам.

— Не — прошепна момчето. — Моля те.

— Не мога да ти дам оръжие, нито едновременно да стрелям и да разчиствам пътя. Ти трябва да свършиш това.

Очите на Джейк ужасено се облещиха; за миг тялото му потрепери, сетне той скочи от дрезината и започна да хвърля камъните наляво и надясно, без да се оглежда.

Стрелецът извади револверите си и зачака.

Двама от мутантите, които залитаха в мрака, протегнаха ръце към момчето. Оръжията свършиха своето, пронизвайки тъмнината с червено-бели огнени езици, които се забиха като иглички в очите на Стрелеца. Джейк изпищя и продължи да хвърля камъни. Пред погледа на Роланд затанцуваха огнени точки. Най-лошото бе, че не виждаше нищо. Всичко се сля в огромна сянка.

Един от мутантите, който почти не излъчваше светлина, внезапно протегна гадните си гумени ръце към момчето. Очите, които заемаха почти половината от главата на съществото, бавно се въртяха.

Джейк изпищя отново и се обърна, готов да се съпротивлява.

Стрелецът машинално изпращаше куршум след куршум, преди замъгленото му зрение да накара ръцете му да затреперят. Главите на мутанта и на момчето бяха на няколко сантиметра една от друга. Чудовището се свлече на земята.

Джейк с бясна скорост продължи да хвърля камъни. Мутантите тъпчеха на място отвъд невидимата граница, която сами бяха очертали; приближаваха стъпка по стъпка, но винаги оставаха извън обсега на оръжията. Прииждаха все нови и нови.

— Качвай се — извика Стрелецът. — Побързай!

Тъкмо когато момчето се качваше на дрезината, мутантите атакуваха. Джейк вече бе на платформата и се опитваше да се изправи, а Стрелецът натискаше дръжката. И двата револвера бяха прибрани в кобурите. Беше време за бягство.

Уродливите пипала се плъзнаха по металната платформа. Момчето се хвана за колана на спътника си, а лицето му бе притиснато към гърба на Стрелеца.

Група мутанти тичаха по релсите, лицата им изразяваха безумно, неосъзната възбуда. Адреналинът в организма на Стрелеца бе достигнал рекордни височини, дрезината летеше в мрака. Вряза се в телата на чети-ри-пет нещастни създания.

Отново летяха из зловещо смълчания мрак.

След цяла вечност момчето вдигна глава, вятърът галеше лицето му. Изпитваше едновременно страх и любопитство. Блестящите окръжности от револверните изстрели още плуваха пред очите му. Не виждаше нищо освен мрак, не чуваше нищо освен бученето на реката.

— Няма ги вече — каза той, обзет от внезапен страх, че релсите може да свършат, дрезината да излети от пътя си и двамата да се пребият. Беше се возил на коли; веднъж намръщеният му баща бе карал по магистралата на Ню Джърси с над сто и четирийсет километра в час и бе спрян за превишена скорост. Но никога досега не се бе возил така — сред вятър, непрогледен мрак и ужас, а в тътена на реката сякаш долавяше подигравателния смях на мъжа в черно. Ръцете на Стрелеца се движеха трескаво като бутала на някаква фантастична човеко-машина.

— Няма ги вече — плахо повтори момчето, вятърът отнесе думите му. — Можеш да намалиш. Оставихме ги далеч зад нас.

Но той не го чу. Продължиха да летят във враждебния мрак.

Изминаха три периода на бодърстване без нито един инцидент.

 

По време на четвъртия период на бодърстване (може би след като го бяха преполовили, или пък бяха изминали три-четвърти, нямаха представа — знаеха само, че не са достатъчно уморени, за да спрат) дочуха рязък звук, дрезината подскочи и инерцията мигновено запрати телата им надясно, а релсите завиха наляво.

Пред тях се виждаше светлина — толкова слаба, че отначало им се стори като някакъв съвършено нов, непознат елемент — нито земя, нито въздух, огън или вода. Нямаше цвят и присъствието му се доказваше единствено от факта, че вече различаваха лицата и ръцете си. Очите им бяха станали толкова чувствителни към светлината, че я забелязаха от десетина километра.

— Краят — промълви момчето. — Това е краят.

— Не — каза Стрелецът със странна увереност. — Не е.

Оказа се прав. Не беше дневна светлина.

Когато наближиха източника й, забелязаха, че каменната стена отляво бе изчезнала и към релсите се бяха присъединили и други, които образуваха сложна плетеница. Виждаха се товарни и пътнически вагони, платформи на колела. Гледката изнерви Стрелеца, сякаш виждаше призрачни галеони, потънали в подземно море.

Светлината ставаше все по-ярка, предизвикваше болка в очите им, но се усилваше бавно, така че да се адаптират към нея. Излизаха от мрака към светлината като водолази, които постепенно изплуват от дълбините към повърхността.

Далеч пред тях се издигаше огромен хангар. По стените му блещукаха двайсет и четири жълтеникави правоъгълника. Когато приближиха, видяха, че това са двайсет и четири врати с различни размери. Някои достигаха височина шест метра. Влязоха през един от централните отвори. Над тях висяха табели, написани на различни езици, както предположи Стрелецът. С учудване установи, че може да прочете последния надпис — древен вариант на Свещения език — който гласеше:

 

Вътре светлината бе още по-ярка; релсите се сливаха и разделяха с помощта на множество стрелки. Някои от семафорите все още работеха и мигаха в червено, зелено или кехлибареножълто.

Движеха се между каменни перони, почернели отстрани от хилядите влакове, минали покрай тях. Сетне навлязоха в нещо като централна гара. Стрелецът бавно спря дрезината и се огледа.

— Прилича ми на метро — обади се момчето.

— Какво е това „метро“?

— Няма значение.

Джейк се покатери върху студения циментов перон. Огледаха смълчаните, пусти павилиончета, в които някога са се продавали вестници и книги, магазина за обувки, оръжейния магазин (Стрелецът бе обзет от луда радост при вида на револверите и карабините, но когато ги огледа по-отблизо, видя, че цевите им са пълни с олово; все пак взе един лък, който метна на гръб, и колчан с почти неизползваеми, лошо балансирани стрели), магазина за дамска конфекция. Климатичната инсталация освежаваше въздуха, както бе правила в продължение на хиляди години, но навярно скоро щеше да престане да действа. Дочуваше се стържещ звук, който напомняше, че вечен двигател, дори при строго контролирани условия, може да съществува само в мечтите на глупците. Въздухът имаше металически привкус. Стъпките на Стрелеца и момчето отекваха в мрака.

Джейк смаяно възкликна.

Роланд се обърна и се приближи до него. Момчето стоеше вцепенено край павилиона за книги. Вътре, просната в далечния ъгъл, лежеше мумия. Тя бе облечена в синя униформа със златни кантове — приличаше на кондуктор. В скута й лежеше напълно запазен стар вестник, който се превърна в прах веднага щом Стрелецът се опита да го разгъне. Лицето на мумията приличаше на сбръчкана ябълка. Той внимателно докосна страната й. Вдигна се облаче прах и те вече виждаха в устата й, където проблясваше златен зъб.

— Газ — промълви Стрелецът. — Едно време са използвали газ, който да причини всичко това.

— Водили са войни с негова помощ — мрачно добави момчето.

— Да.

Имаше и други мумии, но не бяха много. Всичките бяха облечени в сини униформи със златни кантове. Стрелецът предположи, че газът е бил пуснат, когато не е имало нито пристигащи, нито заминаващи влакове. Вероятно в някой мрачен ден гарата е била атакувана от отдавна несъществуваща армия в името на отдавна несъществуваща кауза. Тази мисъл го потисна.

— По-добре да продължим — каза и тръгна към шосе 10 и дрезината. Но момчето отказа да го последва.

— Няма да дойда.

Стрелецът се обърна изненадан.

Лицето на Джейк бе изкривено, той трепереше.

— Няма да постигнеш целта си, докато съм жив. Сам ще опитам щастието си.

Стрелецът с безразличие кимна, изпитвайки омраза към самия себе си.

— Добре — каза, обърна се, тръгна по перона и когато стигна дрезината, с лекота скочи на платформата.

— Ти сключи сделка! — изкрещя Джейк подире му. — Сигурен съм!

Роланд не отвърна; внимателно положи лъка на пода на дрезината.

Момчето стискаше юмруци, лицето му бе изкривено в агония.

„Колко лесно е да блъфираш това момче — помисли си мрачно Стрелецът. — Отново и отново интуицията му го доведе до истината, и отново, и отново ти го водиш за носа — в края на краищата то няма други приятели освен теб.“

Внезапно осенила го мисъл (почти откровение) го накара да проумее, че всичко, което трябва да направи, е да се откаже, да обърне гръб, да вземе момчето със себе си и да го превърне в източник на нова сила. Не биваше да достига Кулата по такъв недостоен начин. Ако след няколко години се върне заедно с момчето, двамата заедно ще победят човека в черно.

„Как не — помисли си цинично той. — Как не.“

Потръпна, когато осъзна, че връщането означава смърт и за двамата — смърт или нещо по-лошо: щяха да попаднат в ръцете на живите мъртъвци, които бяха оставили зад себе си. Всичките му умения щяха да изчезнат. Е, може би оръжията на баща му щяха да останат и да се превърнат в тотеми като онази бензинова колонка.

„Бъди по-смел“ — лицемерно си каза той.

Хвана дръжката и започна да я движи нагоре-надолу. Дрезината се отдалечи от перона.

Момчето изкрещя: „Чакай!“ И хукна по диагонал към мястото, откъдето дрезината щеше да влезе в тунела. Стрелецът потисна мимолетното си желание да ускори и да изостави момчето.

Вместо това го хвана при скока му върху платформата. Когато Джейк се притисна към него, усети как сърцето под тънката риза пърха като сърчице на птиче.

Краят наближаваше.

 

Шумът от реката се усили, чуваха равномерния тътен дори когато спяха. Стрелецът, по-скоро за развлечение, отколкото по необходимост позволи на момчето да кара дрезината, докато той изпрати в мрака няколко стрели, привързвайки към всяка тънка бяла нишка.

Лъкът бе направо трагичен; наглед тетивата беше запазена, но всъщност беше прогнила и да се прицели му беше невъзможно. Дори смяната й нямаше да помогне. Стрелите не отлетяха далеч, но когато последната се върна, бе мокра и хлъзгава. Стрелецът само сви рамене, когато момчето го попита колко надалеч е успял да я изпрати, но си помисли, че едва ли е било на повече от стотина метра.

А грохотът все повече се усилваше.

По време на третия период на бодърстване след напускането на гарата отново забелязаха светлина. Навлязоха в дълъг тунел, прокопан сред необикновени фосфоресциращи скали. По стените блещукаха хиляди миниатюрни звезди. Сякаш се бяха качили на влакчето на ужасите в някой лунапарк.

Шумът от реката достигаше до тях предаван от скалите, които се превръщаха в естествен усилвател. Но за тяхно учудване звукът си оставаше все така постоянен, дори когато скалите отстъпиха назад. Склонът, който изкачваха, стана още по-стръмен.

Релсите се насочваха към източника на светлина. На Стрелеца те напомняха за тръбичките с блатен газ, които се продаваха по време на празника на Свети Йосиф; на момчето — безкрайни неонови лампи. Оскъдната светлина им помогна да видят, че скалите, които ги заобикаляха отвсякъде, завършваха с два назъбени полуострова, зад които се простираше море от мрак.

Релсите преминаваха над бездънна пропаст, поддържани от хилядолетни подпори. Отвъд нея, на разстояние, което им се струваше безкрайно, се мержелееше светлинка; не фосфоресцираща или флуоресцираща, а истинска дневна светлина. Беше като миниатюрно петънце, голямо колкото глава на топлийка, но в нея имаше нещо заплашително.

— Спри — каза Джейк. — Спри за минута. Моля те.

Без да задава въпроси, Стрелецът остави дрезината да спре по инерция. Откъм реката се носеше равномерен оглушителен тътен, идващ отдолу и отпред. Изкуственото сияние на скалите изведнъж им се стори отвратително. За пръв път почувстваха пристъп на клаустрофобия, закопняха да излязат от тази гробница.

— Трябва да минем — промълви момчето. — Нали това иска той? Да минем с дрезината… над… тази… и да паднем.

Роланд знаеше истината, но предпочете да излъже.

— Нямам представа какво иска.

Слязоха от платформата и предпазливо пристъпиха към ръба на пропастта. Скалата под тях продължаваше стръмно нагоре, сетне рязко пропадаше, релсите се простираха над пропастта.

Стрелецът коленичи и погледна надолу. Смътно видя сложна, невероятна плетеница от стоманени носещи греди и напречни подпори; тя чезнеше в бездната, от която долиташе тътенът на реката. Цялата тази конструкция поддържаше изящния свод, по който релсите преодоляваха пропастта.

Той си представи пораженията, които бе нанесла на стоманата убийствената комбинация от вода и време. Колко бяха здравите колони? Малко? Много малко? Нито една? Сетне пред погледа му се появи мумията и съсухрената й кожа, разпаднала се на прах при допира на пръста му.

— Ще минем пеша — заяви, очаквайки момчето отново да се възпротиви, но Джейк дори го изпревари и закрачи по релсите с уверена стъпка. Стрелецът го последва, готов да го хване, ако се подхлъзне.

Оставиха дрезината зад себе си и предпазливо навлязоха в мрака.

Роланд започна да се поти. Подпорите на моста бяха ръждясали, напълно ръждясали. Те отекваха под стъпките му в такт с буйния устрем на реката и се полюшваха като окачени на невидими въжета. „Ние сме акробати — каза си той. — Виж, мамо, няма предпазна мрежа. Аз летя.“ Веднъж коленичи и огледа релсите. Бяха покрити с ръжда (причината беше чистият въздух, приятел на корозията). Веднъж Стрелецът чу ужасяващо проскърцване под краката си и разбра, че стоманената греда ще се пречупи под него, но успя да отскочи.

Момчето, разбира се, бе с петдесетина килограма по-леко. За него преминаването на моста бе далеч по-безопасно, стига положението да не се влоши.

Дрезината се изгуби в мрака зад тях. Известно време успяваха да различат каменния перон от лявата й страна, но скоро той също потъна в тъмнината. Стрелецът и Джейк останаха сами над бездната.

Отначало им се струваше, че миниатюрната дневна светлина сякаш им се надсмива и изобщо не се приближава (може би дори се отдалечаваше — което щеше да бъде истинска магия). Но постепенно Роланд се убеди, че светлото петно се разширява и става по-ярко. Все още се намираха под нивото му, но релсите неумолимо водеха нагоре.

Момчето изненадано ахна и внезапно залитна встрани, после размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Отстрани изглеждаше, че се клатушка над пропастта безкрайно дълго, преди да пристъпи напред.

— Едва не паднах — равнодушно промълви Джейк. — По-добре прескочи пукнатините.

Стрелецът се подчини. Траверсата, върху която момчето бе стъпило, бе пропаднала и се крепеше само на един ръждясал нит. Поклащаше се и тракаше зловещо като прозорец в обитавана от духове къща.

Нагоре, все нагоре. Беше кошмарен преход; струваше им се, че няма край. Въздухът стана по-сгъстен, подухваше лек ветрец и Стрелецът изпита чувството, че не върви, а плува. Отново и отново съзнанието му направи опит да се насочи към ужасната бездна между моста и реката под него. Представи си пропадането с най-малките подробности: проскърцването на изкривения метал, политането на тялото му, опита да се хване за несъществуващ парапет, плъзгането на подметките му по изгнилата стоманена греда и накрая полета надолу, преобръщането във въздуха, топлото петно, което се разлива по панталоните му, тъй като пикочният му мехур е изпуснал, свиренето на вятъра покрай ушите му, настръхналата от страх коса, изцъклените очи, тъмната вода, която бърза да го погълне и да заглуши виковете му…

Металната траверса под крака му изскърца и той я прескочи без да бърза и без да мисли за пропастта, за това колко далеч бяха стигнали или колко още им оставаше. Нито пък се замисляше, че може да изтъргува живота на момчето и че предстои пазарлък за собствените му чест и достойнство.

— Тук няма три траверси! — с безразличие обяви Джейк. — Ще прескоча. Хоп!

Стрелецът видя за миг силуета му на фона на дневната светлина: приличаше на кънкьор, който изпълнява сложна фигура. После се приземи и цялата конструкция се разлюля. Металните греди възнегодува-ха, нещо падна в пропастта, като първо изтрещя, сетне цопна във водата.

— Успя ли? — обади се Роланд.

— Да — тихо отвърна момчето, — но тук всичко е покрито с ръжда. Не мисля, че ще издържи тежестта ти. Аз минах, но ти няма да успееш. Върни се. Върни се и ме остави на мира.

Въпреки че говореше спокойно, в гласа му се прокрадваха истерични нотки.

Стрелецът прескочи дупката, зейнала в моста. Една голяма крачка и вече бе от другата страна. Момчето безпомощно трепереше.

— Върни се. Не искам да ме убиеш.

— Продължавай да вървиш, за Бога! Ще пропаднем.

Джейк тръгна напред като сомнамбул, с протегнати разтреперани ръце и разперени пръсти.

Продължиха да вървят нагоре.

Да, тук наистина всичко беше покрито с ръжда. Често се натъкваха на места, където липсваха една, две и дори три траверси. Всеки път Стрелецът тръпнеше да не попаднат на по-голяма празнина, която да ги накара или да се върнат, или да тръгнат по самите релси, балансирайки над главозамайващата пропаст.

Не откъсваше поглед от светлината.

Сиянието се обагри в синьо и с приближаването ставаше все по-меко, а фосфоресциращият блясък на скалите постепенно избледняваше. Оставаха петдесет метра или може би сто? Роланд не можеше да прецени.

Продължиха да вървят и сега той гледаше в краката си, докато прескачаше от траверса на траверса. Когато отново вдигна поглед, видя дупка: не просто светлина, а изход от подземния лабиринт. Почти бяха стигнали до целта си.

Оставаха им трийсет метра, не повече. Деветдесет къси крачки. Почти бяха успели. Може би дори щяха да настигнат мъжа в черно. Може би ярката слънчева светлина щеше да прогони злите му помисли. Всичко беше възможно.

Изведнъж светлината изчезна.

Стрелецът объркан погледна нагоре и видя силует, закриващ изхода, поглъщащ светлината — само сини отблясъци очертаваха раменете и разкрачените крака на човека в черно.

— Здравейте, момчета!

Ироничният му глас в черно се усилваше многократно от скалите. Стрелецът машинално потърси челюстта, но не успя да я открие, нямаше я, беше я изгубил.

Врагът му се смееше и звукът се блъскаше в скалите, запълвайки подводната пещера. Момчето изпищя и се олюля, отново размаха ръце като вятърна мелница, за да запази равновесие.

Няколко от металните греди под тях се откъснаха от нитовете си и се наклониха; релсите бавно хлътнаха. Момчето се подхлъзна, ръката му полетя нагоре като чайка в мрака, нагоре, нагоре, сетне се вкопчи в ръба. Джейк увисна и впери черните си очи в Стрелеца. Вече беше разбрал какво го очаква.

— Помогни ми — промълви. Но прокънтя и друг глас:

— Върви, Стрелецо. Иначе никога няма да ме хванеш! Всички залози са сложени на масата. И всички карти са обърнати, освен една. Момчето висеше над бездната, жива карта от колода за таро, обесеният, финикийският моряк, невинната жертва, увиснала над черните води на река Стикс.

„Почакай, почакай малко.“

— Да тръгна ли? — Гласът бе толкова силен, че му пречеше да мисли и замъгли съзнанието му.

„Не унивай, превърни тъгата в радост…“

— Помогни ми.

Траверсата се изкриви още повече, изскърца, изтръгна се от…

— Тогава ще те оставя.

— Не!

Краката му го понесоха в изненадващ скок през бездната, над увисналото момче. Стрелецът се устреми към светлината, към Кулата, която бе обсебила мислите му. Внезапно настъпи тишина, силуетът изчезна, дори разтуптяното сърце на Роланд се успокои. Металната траверса се откъсна окончателно и започна бавния си танц към пропастта. Гласът на момчето разцепи ужасяващата тишина.

— Върви тогава. Има и други светове освен този.

Почувства се лек като перце и полетя към светлината, към лекия ветрец, към реалността на една нова карма; извърна глава, за миг съжалявайки, че не е двуликият Янус, но зад него имаше само тишина, защото момчето не издаваше нито звук.

Стрелна се нагоре, оттласквайки се от стръмната скала, водеща към обраслото с трева плато, на което бе стъпил мъжът в черно.

Роланд спря, беше блед като платно, очите му бяха разширени, виеше му се свят, ризата му беше изцапана в белия прах, който бе вдигнал при последния си скок. Внезапно осъзна, че мисълта за това убийство винаги ще го преследва. Осъзна, че ще го очакват нови етапи на деградация на духа, в сравнение с които този ще му се струва незначителен. Ще успее да избяга от тях, от град на град, от легло на легло. Но лицето на момчето винаги ще го преследва. Той се бе превърнал в момчето, момчето се бе превърнало в него. Той беше нещо като върколак и в сънищата си винаги ще приема образа на момчето и ще говори на странни езици.

Това е смъртта. Дали? Дали?

Вървеше бавно и неуверено към скалистия хълм, към мястото, където го очакваше човекът в черно. Под слънцето в реалния свят релсите се разпаднаха и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.

Човекът в черно отметна качулката си и се засмя.

— Е! Това не е краят, а краят на началото, а? Напредваш, Стрелецо! Напредваш! О, колко ти се възхищавам!

Стрелецът мълниеносно извади револверите си и изстреля дванайсет куршума. Димът от изстрелите замъгли слънцето, а гърмежите отекнаха в скалите.

Мъжът в черно продължаваше да се смее.

— Двамата с теб сме страхотна комбина. Магията ни свързва. Не успяваш да ме погубиш, не успяваш да погубиш и себе си.

Отстъпи назад без да извръща лице от Стрелеца, продължавайки да се смее.

— Да вървим. Да вървим. Да вървим.

Той бавно го последва към мястото, където щяха да разговарят.