Стивън Кинг
Стрелецът (2) (Тъмната кула I)

I

През целия ден в съзнанието му звучеше някаква детска песничка; влудяваше го, но той не можеше да я прогони от съзнанието си; глупавото стихче сякаш се подиграваше на рационалното му мислене. То гласеше:

Над Испания вали като из ведро.

Хем е лошо, хем добро,

над Испания вали като из ведро.

Стрелецът знаеше защо се е сетил за песничката. Пак бе сънувал онзи непрестанно повтарящ се сън — стаята в замъка и майка му, която му пее, докато той лежи в креватчето си до прозореца с чудните стъклописи. Тя никога не му бе пяла приспивни песни, защото всички момченца, които искаха да станат стрелци трябваше да преодолеят страха си от тъмнината. Пееше само следобедите; той си спомняше слънцето, което надничаше иззад оловносивите дъждовни облаци и хвърляше отблясъци върху покривката на леглото; чувстваше хладината в стаята и топлината на тежките одеяла, изпитваше любов към майка си и красивите й устни, чуваше натрапчивата мелодия на безсмислената песничка.

Песента зазвуча отново с влудяваща упоритост, досадна като конска муха, като неуморно куче, което гони опашката си. Водата му бе свършила, а това означаваше почти сигурна смърт. Никога не бе очаквал да се стигне до това положение и сега съжаляваше за напразните си усилия. От обяд насам погледът му бе прикован в краката му вместо в пътя напред. Тук дори дяволската трева беше пожълтяла. На места спечената от жегата почва се бе напукала. Още не беше приближил планините, макар преди цели шест дни да бе напуснал колибата на последния заселник, някакъв смахнат младеж, който живееше на края на пустинята. Спомняше си за гарвана му, но не можеше да се сети за името на птицата.

Наблюдаваше как краката му се повдигат един след друг, слушаше нелепата песничка, която кънтеше в главата му и се чудеше кога ли ще припадне. Не му се искаше да проявява подобна слабост, макар че нямаше кой да го види. Това беше въпрос на чест. Всеки стрелец знае какво е чест — онази невидима кост, която държи главата изправена.

Внезапно спря и вдигна поглед. Пред очите му при-тъмня и за момент сякаш тялото му изпадна в безтегловност. Планините се мержелееха като мираж на хоризонта. Но отпред имаше още нещо и то бе съвсем близо. Може би на десетина километра. Присви очи, но пясъчните вихрушки бяха притъпили остротата на погледа му. Поклати глава и закрачи отново. Песничката продължаваше да звучи. Час по-късно Стрелецът падна и ожули дланите си. Погледна капчиците кръв по одраната кожа; не можеше да повярва на очите си. Кръвта му не се бе разредила, изглеждаше както обикновено; беше някак самодоволна също като пустинята. Избърса капките кръв, обзет от сляпа омраза. Хрумна му, че думата „самодоволна“ е съвсем подходяща. Кръвта не изпитва жажда. Кръвта винаги получава своето. Кръвта се принася в жертва. Кърваво жертвоприношение. Кръвта има нужда единствено да тече… да тече… да тече.

Наблюдаваше как кървавите капки попиват в пръстта с невероятна бързина. Е, кръв, какво ще кажеш? Най-после си намери майстора. Харесва ли ти, когато те пият?

„О, Господи, добре се подредих“ — помисли си той.

Стана, притисна ръце към гърдите си и погледна към неясните очертания. Онова, което беше видял, се оказа почти пред него и Стрелецът дрезгаво изкрещя. Беше някаква постройка. Не, две постройки, заобиколени от разнебитена ограда. Дъските изглеждаха стари, готови всеки миг да се разпаднат; дървото сякаш се бе превърнало в пясък. Една от постройките очевидно някога е била конюшня. Другата е била нечий дом или странноприемница. Междинна спирка за дилижанса. Изоставеният „пясъчен дом“ (вятърът бе набил в дъските толкова песъчинки, че сградата приличаше на пясъчен замък, останал на брега след отлива и спечен като глина от жаркото слънце) хвърляше продълговата сянка, в която седеше някакъв човек, облегнал гръб на стената, а сградата сякаш се беше наклонила от тежестта му.

Ето го. Най-после. Мъжът в черно.

Стрелецът изпъна рамене и притисна ръце към гърдите си — не съзнаваше, че прилича на човек, който произнася реч. Вместо невероятната възбуда, която бе очаквал (или може би страх или благоговение), не изпитваше нищо, освен смътно, атавистично чувство за вина заради внезапната зверска омраза към собствената си кръв преди няколко минути. В съзнанието му неуморно отекваха нелепите стихчета:

…над Испания…

Пристъпи напред и извади единия револвер.

…вали като из ведро…

Измина последните триста-четиристотин метра тичешком; не се опитваше да се скрие — нямаше какво да използва за прикритие. Късата му сянка го следваше. Не осъзнаваше, че лицето му се е превърнало в ухилена сива маска на смъртна умора; не виждаше нищо друго, освен човек, облегнат на стената. До последната секунда дори не помисли, че това може да е мъртвец.

Изби с крак една дъска в разкривената ограда (тя се пречупи почти беззвучно, сякаш му се извиняваше) и тичешком прекоси потъналия в тишина двор.

— Държа те на мушка! Държа те на мушка! Дър…

Човекът трепна и бавно се изправи. Стрелецът си рече: „Господи, колко е отслабнал, какво ли е станало с него?“ Защото мъжът в черно се бе смалил с две педи и косата му беше побеляла.

Стрелецът спря, онемял от изненада, ушите му пищяха. Сърцето му лудо биеше и той си помисли, че ще умре тук, на…

Вдъхна дълбоко нажежения до бяло въздух и за миг наведе глава. Когато я вдигна отново, видя, че това не е човекът в черно, а момченце с изрусена от слънцето коса, което го наблюдаваше с безразличие. Смаяно се втренчи в него и тръсна глава, сякаш не вярваше на очите си. Но момчето не изчезна като мираж; сините му джинси имаха кръпка на едното коляно, а кафявата му риза бе от груб плат.

Стрелецът отново поклати глава и тръгна към конюшнята, без да изпуска револвера. Още не можеше да разсъждава логично. Мисълта му бе все така замъглена, тъпа болка пулсираше зад челото му.

В конюшнята беше тихо, тъмно и невероятно горещо. Стрелецът се огледа — всичко плуваше пред очите му. Обърна се и видя момчето на прага. Огромен скалпел сякаш разряза главата му между слепоочията и раздели мозъка му като портокал. Той пъхна револвера в кобура, размаха ръце, сякаш да прогони някакво привидение, и падна по очи.

 

Когато дойде в съзнание, откри, че лежи по гръб, а под главата му е поставена купчина слама. Момчето не беше успяло да го помръдне, но поне се бе постарало да го настани по-удобно. Усети студ. Погледна надолу и видя, че ризата му е потъмняла от влага. Лицето му също бе мокро; вкус на вода. Стрелецът учудено при-мигна.

Момчето бе клекнало край него. Когато го видя да отваря очи, то му подаде консервена кутия, пълна с вода. Стрелецът я сграбчи с треперещи ръце и отпи малко — съвсем малко. Щом водата стигна до стомаха му, той си позволи още една глътка. Сетне изля останалата течност върху лицето си, като въздъхна от удоволствие. Красивите устни на момчето се извиха в плаха усмивка.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Не още — отвърна мъжът. Главата продължаваше да го боли от слънчевия удар, а водата се надигаше в стомаха му като че не знаеше накъде да се насочи. — Кой си ти?

— Името ми е Джон Чеймбърз. Но можеш да ме наричаш Джейк.

Понечи да седне, но мигновено го прониза остра болка. Приведе се и се опита да преодолее гаденето.

— Има още вода — каза Джейк. Взе кутията и тръгна към дъното на конюшнята. Спря за миг и неуверено се усмихна. Стрелецът му кимна, сетне отпусна глава върху ръцете си. Момчето бе симпатично, добре сложено, около деветгодишно. Лицето му бе мрачно, но в тези времена всички хора бяха мрачни.

От дъното на помещението се разнесе странен ритмичен звук. Стрелецът стреснато вдигна глава и посегна към револверите. Шумът продължи петнайсетина секунди, сетне утихна. Момчето се върна с тенекиената кутия — този път беше пълна.

Стрелецът изпи водата на малки глътки и се почувства по-добре. Болката в главата му отшумяваше.

— Не знаех какво да правя, когато припадна — промълви Джейк. — В един момент реших, че ще ме застреляш.

— Взех те за друг.

— За свещеника ли?

Той изпитателно го погледна.

— Какъв свещеник?

Момчето смръщи чело.

— Ами… най-обикновен. Пренощува на двора. Изплаших се от него, затова не излязох от къщата. Пристигна вечерта и си тръгна на следващия ден. И от теб щях се скрия, ако не бях заспал. — Мрачно го изгледа. — Не обичам хората. От тях съм видял само лошо.

— Как изглеждаше свещеникът? Момчето сви рамене.

— Като свещеник. Носеше черни дрехи.

— Расо с качулка ли?

— Какво е расо?

— Дълга черна дреха. То кимна.

— Значи е носел расо.

Стрелецът се приведе и нещо в изражението му накара Джейк да отстъпи крачка назад.

— Преди колко време се случи това?

— Аз… аз…

Той търпеливо каза:

— Няма да ти направя нищо лошо.

— Не зная. Нямам представа за времето. Всички дни са еднакви.

За пръв път Стрелецът се запита как момчето се е озовало на това място, насред страховитата пустиня. Но това засега нямаше особено значение. Засега.

— Опитай се да си спомниш. Отдавна ли мина онзи човек?

— Не. Не беше отдавна. Самият аз отскоро съм тук.

Отново го присви стомах. Сграбчи тенекиената кутия и отпи; ръцете му вече не трепереха. В съзнанието му отново зазвуча детската песничка, но този път пред очите му се появи не лицето на майка му, а това на Алис, която бе негова жена в мъртвия сега град Тул.

— Колко отдавна? Седмица? Две? Три?

То го погледна объркано.

— Да.

— Какво да?

— Седмица. Или две. Не излязох от къщата. Дори не отидох да пия вода. Реших, че е призрак на свещеник. Уплаших се. Беше ме страх през цялото време. — Лицето му потрепери като кристал от вътрешното напрежение. — Дори не запали огън. Просто седна там. Нямам представа дали изобщо спа.

„Близо е! Сега е по-близо отвсякога.“ Въпреки крайното обезводняване ръцете му се изпотиха.

— Имам малко сушено месо — каза момчето.

— Добре — кимна Стрелецът. — Хубаво.

Момчето стана да донесе месото; коленете му леко изпукаха. Движеше се изправено. Пустинята не бе успяла да обезформи тялото му. Ръцете му бяха тънки, но кожата, макар и загоряла, не бе суха и напукана. „Кипи от енергия — каза си Стрелецът и отново отпи от консервената кутия. — Кипи от енергия и не е тукашно.“

Джейк се върна с пастърма, нарязана в избелял от слънцето панер за хляб. Месото бе жилаво и толкова солено, че възпали напуканите му устни. Мъжът яде и пи вода, докато се почувства отпаднал. Момчето хапна съвсем малко.

Стрелецът го огледа спокойно, а хлапакът отвърна на погледа му.

— Откъде идваш, Джейк? — попита го накрая.

— Не зная. — сбърчи то чело. — Не зная. Когато дойдох тук, знаех, но сега всичко е толкова объркано, все едно съм се събудил след кошмар. Често сънувам кошмари.

— Някой доведе ли те?

— Не. Просто се озовах тук.

— Това е безсмислено — спокойно възрази Стрелецът.

Детето едва не се разплака.

— Не мога да ти кажа нищо повече. Просто се озовах тук. Сега ще си тръгнеш, а аз ще гладувам, защото изяде почти цялата ми храна. Не съм искал да идвам тук. Не харесвам това място. То е свърталище на призраци.

— Недей да хленчиш. Стегни се.

— Не съм молил никого да идвам тук — упорито повтори то.

Мъжът изяде още едно парче пастърма, като изплю солта, преди да го преглътне. Момчето бе станало част от цялата история; той бе убеден, че хлапакът казва истината — никой не го е питал дали иска да дойде тук. Това беше много лошо. Той самият… той го бе пожелал. Но не бе искал играта да загрубее чак толкова. Не бе искал да стреля по невъоръжените жители на Тул; не бе искал да убива Алис, чието лице беше белязано от странен белег; не бе искал да се изправя пред избор между дълга, приключението и престъпната аморалност. В отчаянието си човекът в черно бе предприел коварни ходове, ако, разбира се, той стоеше зад всичко това. Не беше честно да се замесват невинни хора в игра, чиито правила не разбират. Алис поне възприемаше света по свой илюзорен начин. Но това момче… това проклето момче.

— Какво си спомняш?

— Съвсем малко. И то ми се струва лишено от всякакъв смисъл.

— Разкажи ми. Може би ще успея да сглобя мозайката.

— Имаше едно място… преди да дойда тук. Висока сграда с много стаи и вътрешен дцор, от който се открива изглед към други високи сгради и вода. Във водата стоеше статуя.

— Статуя във водата ли?

— Да. Жена с корона и факел.

— Да не би да си го измисляш?

— Може би — отчаяно рече момчето. — По улиците се движеха разни неща. Големи и малки. Жълти. Жълтите бяха много. Ходех на училище. Отстрани на улиците имаше циментови пътеки. Огромни прозорци и статуи облечени с дрехи. Те продаваха дрехите. Зная, че звучи налудничаво, но статуите продаваха дрехите.

Стрелецът поклати глава и впери поглед в Джейк Установи, че хлапакът не лъжеше.

— Ходех на училище — повтори момчето. — Имах… — То затвори очи, устните му замърдаха в търсене на подходящи думи. — кафява… чанта… за учебници. Носех си обяд. Носех и… — отново затърси думи — вратовръзка.

— Какво е това?

— Не зная. — Ръцете на момчето се насочиха несъзнателно към врата му — жест, който мъжът свързваше с обесване. — Не зная. Всичко ми се губи — каза Джейк и отмести поглед.

— Искаш ли да те приспя? — попита Стрелецът. — Не ми се спи.

— Мога да те приспя и да те накарам да си спомниш То недоверчиво попита:

— Как така?

— С помощта на ей това.

Извади един патрон и го повъртя между пръстите си Движенията му бяха ловки и плавни. Патронът се преметна от палеца към показалеца, от показалеца към средния, от средния към безименния, от безименния към кутрето. Изчезваше от погледа и пак се появяваше. Р самите пръсти правеха плавни и нежни движения, като завеса, разлюляна от ветрец. Момчето го наблюдаваше първоначалното му недоверие бе заменено от искрено удоволствие, сетне от захлас, който го приспа. То затвори очи. Патронът танцуваше напред-назад. Джейк отвори внезапно очи, видя уверените движения на патрона между пръстите, сетне отново се унесе. Стрелецът продължи да си играе, но момчето не се събуди. Дали и то бе част от плановете на мъжа в черно? Да. В това имаше известна красота и логика. Стори му, че чува воя на вятъра. Не за пръв път му ставаше тежко на душата. Патронът между пръстите му, въртян с неподозирана лекота и грация, внезапно оживя, превърна се в ужасно чудовище. Остави го да падне в дланта му и сви юмрук с болезнена сила. По света съществуваха такива неща като насилие, например. Насилие, убийство, езотерични практики — всичко това се правеше в името на доброто, на проклетото добро, в името на мита, на граала, на Кулата. Да, Кулата, която се издигаше някъде, неизвестно къде, и възправяше черната си снага към небето. В ожулените от пясъка и пустинята уши на Стрелеца се разнесе нежната песен на вятъра. — Къде се намираш? — попита той.

 

Джейк Чеймбърз слиза по стълбите с училищната си чанта. В нея са учебниците по природознание, икономическа география, една тетрадка, молив, обядът, който готвачката на майка му, Грета Шоу, е приготвила сред блесналата в хром и пластмаса кухня, в която вентилаторът винаги е включен, за да прогонва неприятните миризми. В кутията му за обяд има сандвич с фъстъчено масло и желе, сандвич с чеснов салам, маруля и лук, и четири курабийки. Родителите му не го мразят, по-скоро не му обръщат внимание. Те са го поверили на грижите на госпожа Грета Шоу, на гувернантките, на частен учител през лятото и на Училището (което е Частно и Елитно, и най-вече Бяло) през останалата част от времето. Никой от тези хора не излиза извън рамките на задълженията си — истински професионалисти, най-добрите в своята област. Никой от тях не го притискаше с топлата си прегръдка, както това ставаше в историческите романи, които четеше майка му и които Джейк също прелистваше в търсене на „горещи сцени“. „Историческите романи“, както ги нарича понякога баща му, а друг път „инструмент за сваляне на корсети“. Баща му работи за Мрежата и Джейк понякога може да го види по телевизията.

Джейк не съзнава, че мрази всички тези хора, но това е факт. Хората винаги са го озадачавали. Той обича стълбите и не използва асансьора в сградата. Майка му, която е сексапилна, въпреки че е слаба, често си ляга с разни отрепки.

Сега той върви по улицата. Джейк Чеймбърз върви по улицата, Той е чист, добре възпитан, хубавичък, чувствителен. Няма приятели, само познати. Никога не си е правил труда да се замисли сериозно над това, но то го наранява. Той не познава или не разбира, че продължителните контакти с гувернантките, учителите и всички останали са сложили своя отпечатък върху него. Госпожа Трета Шоу прави сандвичите съвсем професионално. Реже ги на хапки, така че когато обядва, той прилича на гост на някой коктейл; в другата си ръка държи чаша вместо книжле от училищната библиотека. Баща му прави купища пари, защото е „килър“ — тоест прави по-добро шоу по своята Мрежа, от онова по конкурентната Мрежа. Баща му пуши четири кутии цигари на ден. Не кашля, но има строга усмивка, остра като онези ножове за пържоли, които продават в супермаркетите.

Върви надолу по улицата. Майка му му оставя пари за такси, но той върви всеки ден, стига да не вали, като подмята училищната си чанта; малко момче, типично американче с русата си коса и сини очи. Момичетата вече започнаха да му обръщат внимание (с одобрението на майка му), а той не ги отблъсква с кокетна момчешка арогантност. Разговаря с тях с неосъзнато умение за общуване, което ги озадачава. Обича географията и игрите на кегли следобед. Баща му притежава част от компания, която произвежда писти за боулинг, но любимата зала на Джейк не използва моделите на баща му. Едва ли се е замислял върху това, всъщност замислял се е.

Минава покрай „Брендио’с“, където някои манекени са облечени с кожени палта или с костюми с шест копчета в стил Едуард VII, а други са чисто голи. Тези манекени са истински професионалисти, а той мрази професионалистите. Прекалено млад е, за да се е научил да мрази и себе си, но семената на омразата вече са засети в пукнатините на душата му.

Стига до ъгъла и спира; училищната чанта е до него. Преминават ревящи автобуси, таксита, фолксвагени, огромен камион. Той е просто едно момче, макар и необикновено, и с крайчеца на окото си вижда мъж, който го блъска. Това е човекът в черно, Джейк не успява да види лицето му, само черните поли на расото и протегнатите му ръце. Момчето полита без да изпуска училищната си чанта, в която се намира изключително професионално приготвеният обяд на госпожа Грета Шоу. Бегъл поглед през прозореца на колата на ужасен бизнесмен, с тъмносиня шапка, в чиято лента е затъкнато перце. Писък на възрастна жена, застанала на отсрещния тротоар — тя носи черна шапка с воал, В черния воал няма нищо весело; тя прилича на вдовица. Джейк не изпитва нищо, освен изненада и обичайното объркване — това ли е краят? Пада тежко на улицата, на пет сантиметра от очите му има асфалтова кръпка. Някой издърпва чантата от ръцете му. Чуди се дали е ожулил колената си, когато колата на бизнесмена със смешното перо го прегазва. Това е огромен син кадилак, модел 1976, с шестнайсетцолови гуми. Цветът и е почти същият като шапката на бизнесмена. Тя пречупва гръбнака на Джейк, премазва корема му; от устата му изригва струя кръв. Той обръща глава и вижда огненочервените стопове на кадилака, пушека изпод блокираните от спирачката задни колела. Колата е минала и върху училищната му чанта, като е оставила върху и широка черна диря. Джейк обръща глава и вижда огромен жълт форд; спирачките пищят и автомобилът успява да спре на сантиметри от тялото. Чернокожият, който продаваше солети и сода от количка, тича към него. Кръв тече от носа, ушите, очите, ректума на Джейк. Гениталиите му са размазани. Той се ядосва, че е ожулил колената си. Сега и шофьорът на кадилака тича към него, изгубил ума и дума. Отнякъде се разнася ужасяващо спокоен глас, като че е настъпил денят на Страшния съд: „Пуснете ме да мина. Аз съм свещеник.“ Един акт на покаяние…

Джейк вижда черната роба и внезапно изпада в ужас. Това е той, човекът в черно. Извръща лице с последни сили. От някакво радио кънти песен на „Кис“. Джейк вижда как собствената му длан — малка, бяла, добре оформена, — оставя кървава диря по асфалта. Никога не си е гризал ноктите.

Той умира, вперил поглед в ръката си.

 

Стрелецът седеше, обзет от мрачни мисли. Беше уморен, тялото му го болеше, мислите му идваха влудяващо бавно. До него необикновеното момче спеше спокойно, положило ръце в скута си. Бе разказало историята си, без да влага чувства, макар гласът му да се бе разтреперил към края й, когато стигна до „свещеника“ и „акта на покаяние“. Разбира се, то не бе разказало на Стрелеца за семейството си и за това объркано чувство за раздвояване. Фактът, че градът, описан от момчето, никога не бе съществувал (освен в доисторическите митове) не бе най-тревожният в историята му. Всичко беше тревожно. Стрелецът се боеше да се замеси в нея.

— Джейк?

— Ъх-ъ.

— Искаш ли да си спомняш това, когато се събудиш, или предпочиташ да го забравиш?

— Да го забравя — веднага отговори момчето. — Кръвта ми изтичаше.

— Добре. Сега ще заспиш, ясно ли ти е? Продължавай да спиш.

Джейк лежеше, изглеждаше толкова малък, кротък, безобиден. Стрелецът не вярваше, че е безобиден. Имаше ужасно предчувствие, усещане за предопределеност. Това не му харесваше, но пък харесваше момчето. И то много.

— Джейк?

— Шшт! Спи ми се.

— Добре. Когато се събудиш, няма да си спомняш нищо.

— Добре.

Стрелецът го наблюдава известно време, замислен за собственото си детство, което сякаш бе изживяно от друг човек — човек, като че скочил през магическо огледало и превърнал се в някой друг, — но което сега изглеждаше мъчително близо. В конюшнята бе много горещо, той отпи глътка вода. Стана и отиде в задната част на сградата, спря и огледа едно от отделенията. В ъгъла, край малка купчина слама, бе оставено грижливо сгънато одеяло, но не се усещаше мирис на коне. В помещението всъщност не миришеше на нищо. Слънцето бе изпепелило всяка миризма.

В задната част на конюшнята имаше тъмна стаичка, насред която стоеше машина от неръждаема стомана. По нея нямаше и петънце. Приличаше на буталка за биене на масло. От лявата й страна излизаше тръбопровод, който изчезваше в канала на пода. Стрелецът бе виждал такива помпи неведнъж, но нито една от тях не беше толкова голяма. Нямаше представа каква дълбочина трябва да са достигнали, за да намерят вода.

Защо не са демонтирали помпата, когато са изоставили станцията?

Демони, може би.

Внезапно потръпна, гръбнакът му се изкриви за миг. По тялото му премина топла вълна. Стрелецът отиде до контролното табло и натисна бутона, на който пишеше ВКЛ. Машината забръмча. След половин минута струя студена, чиста вода изригна от тръбата и потече към канала, за да се върне там, откъдето бе дошла. Поне десетина литра изтекоха, преди помпата да се самоизключи. Тази машинария бе толкова чужда на това място и тази епоха, и въпреки това бе съвсем реална, мълчалив свидетел на отминали по-добри времена. Вероятно се задействаше от миниатюрен атомен реактор, тъй като в радиус от хиляди километри нямаше електричество и дори акумулаторните батерии не биха издържали толкова дълго. Всичко това не му се понрави.

Върна се в конюшнята и седна до момчето, което бе пъхнало ръка под главата си. Симпатично момче. Стрелецът пи отново вода и кръстоса крака по индиански. Джейк, също като заселника в другия край на пустинята, който имаше птица (Золтан, внезапно се сети Стрелецът, птицата се казваше Золтан), бе изгубил представата си за време. Но фактът, че човекът в черно бе по-близо, не будеше съмнение. Не за пръв път се чудеше дали мъжът в черно няма да му позволи да го хване, ръководен някакви свои съображения. Може би той бе играчка в ръцете му. Опита се да си представи каква ли ще бъде срещата им, но не можа.

Беше му горещо, но вече се чувстваше добре. Детската песничка отново прозвуча в главата му, но този път вместо за майка си се сети за Корт — Корт, чието лице бе набраздено от множество белези, получени от камъни, куршуми и тъпи предмети. Белези от войни. Сети се за Айлийн и Мартин, този некадърен магьосник.

Не бе от хората, които се потапят в миналото; само мъглявата представа за бъдещето и маската, зад която скриваше емоциите си, го предпазваха да се превърне в човек без въображение, в глупак. Сегашният поток на мислите му го учуди. Всяко едно от имената извикваше спомен за друго — Кътбърт, Пол, старият Джонас, Сюзан, красивото момиче, което стоеше на прозореца. Онзи, който свиреше на пианото в Тул (също покойник, като всички останали в градчето), си падаше по стари шлагери. Стрелецът тихичко затананика един от тях:

Любов, любов, о, безгрижна любов,

докъде ни докара тази любов.

Засмя се. Аз съм последният от този зелен слънчев свят. И въпреки носталгията не изпита капчица самосъжаление. Светът се бе променил по най-жесток начин, но краката на Стрелеца бяха все така силни, а мъжът в черно бе по-близо. След малко се унесе в сън.

 

Когато се събуди, навън вече се смрачаваше, а момчето бе изчезнало.

Стрелецът стана и отиде до вратата на конюшнята.

Малък огън осветяваше верандата пред странноприемницата. Мъжът тръгна натам; дългата му черна сянка пълзеше подире му под жълтокафявите лъчи на залеза.

Джейк седеше край керосиновата лампа.

— Намерих газта в един варел — каза той, — но се страхувах да не подпаля къщата. Всичко е толкова сухо…

— Постъпил си правилно.

Седна на верандата. Пламъкът от лампата хвърляше нежни отблясъци върху лицето на момчето. Стрелецът извади кесията си за тютюн, сви цигара и каза:

— Трябва да поговорим.

Джейк кимна.

— Предполагам знаеш, че преследвам човека, когото си видял.

— Ще го убиеш ли?

— Не зная. Трябва да измъкна нещо от него. Искам да ме отведе до едно място.

— Къде?

— Търся една кула — отвърна той. Протегна цигарата си над лампата и дръпна лекичко; нощният ветрец отвя дима. Джейк наблюдаваше мъжа до себе си. Лицето му не изразяваше нито страх, нито любопитство или ентусиазъм.

— Утре потеглям. Трябва да дойдеш с мен. Колко месо ти е останало?

— Една шепа.

— Царевица?

— Съвсем малко. Стрелецът кимна.

— Тук има ли мазе?

— Да. — Джейк го погледна. Зениците на очите му се бяха разширили. — Трябва да дръпнеш халката на капака в пода. Аз не слязох. Уплаших се, че стълбата ще се счупи и няма да мога да се кача. Освен това долу мирише ужасно. Това е единственото място, което е запазило някаква миризма.

— Ще станем рано и ще потърсим нещо, което да ни бъде от полза. Сетне изчезваме.

— Добре. — Момчето помълча, след което рече: — Радвам се, че не те убих, докато спеше. Тук има вила за сено; мина ми през ум да те намушкам с нея. Но се отказах и сега вече няма да се страхувам да заспя.

— От какво се боиш?

Джейк го изгледа мрачно.

— От призраци. От него — да не би да се върне.

— Мъжът в черно — каза Стрелецът.

— Да. Лош ли е?

— Зависи от гледната точка — разсеяно отвърна той. Стана и хвърли цигарата си на земята. — Ще си лягам.

Момчето боязливо го погледна.

— Мога ли да спя при теб в конюшнята?

— Разбира се.

Спря на стъпалата и то тръгна след него. Полярната звезда бе изгряла, Марс също се виждаше. Струваше му се, че ако затвори очи, ще чуе крякането на жабите, ще вдъхне свежия аромат на току-що окосените ливади (вероятно ще чуе и ленивото тракане на топките за крокет, любимата игра на дамите в Западното крило), ще види как Айлийн се промъква през пролуката в живия плет…

Не беше в стила му да се връща в миналото.

Обърна се, вдигна лампата и промълви:

— Да вървим да спим.

 

На сутринта слязоха в мазето.

Джейк беше прав; там миришеше отвратително. След липсата на какъвто и да било аромат сред стерилната пустиня миризмата на влага и на мочурище удари Стрелеца право в стомаха, замая главата му. Мазето вонеше на отдавна изгнили зеле, ряпа, картофи. Стълбата обаче изглеждаше здрава и той слезе по нея.

Подът беше пръстен, главата му почти опираше в гредите над него. Долу беше пълно с огромни паяци. Много от тях бяха мутирали. Някои имаха очи на краката, други имаха по шестнайсет крака.

Стрелецът се огледа и изчака очите му да привикнат с мрака.

— Добре ли си? — разтревожи се Джейк.

— Да. — Той погледна в ъгъла. — Тук има консерви. Почакай.

Отиде предпазливо до ъгъла. Намери стар сандък. Консервите бяха зеленчукови — зрял боб, зелен фасул… и три кутии осолено говеждо.

Взе колкото можа и се върна при стълбата. Изкачи се до средата й и подаде консервите на Джейк, който коленичи, за да ги поеме. Върна се за още.

Едва на третия си курс чу стенанията, които идваха изпод основите.

Обърна се, огледа се и изпадна в неописуем ужас, чувство едновременно приятно и отблъскващо — като секс във водата.

Основите бяха изградени от огромни блокове пясъчник, които по времето, когато е била строена станцията, са били гладко издялани, но сега ръбовете им бяха разядени и самите блокове се бяха разместили. По стената сякаш бяха издълбани необикновени лъкатушещи йероглифи. Между два от блоковете се стичаше тънка струя пясък, сякаш от другата страна някой копаеше с последни сили.

Стоновете ту чезнеха, ту отново ставаха оглушителни, докато накрая изпълниха цялото мазе, абстрактен звук на пареща болка и отчаяни усилия.

— Качвай се — изпищя Джейк. — О, Божичко, качвай се!

— Махни се оттук — спокойно отвърна Стрелецът.

— Качвай се — отново изпищя момчето.

Стрелецът не отговори. Дръпна стълбата с дясната си ръка.

В стената се появи дупка с размерите на монета. Въпреки обзелия го ужас той долови топуркането от краката на Джейк. Сетне свличането на пясъка спря. Замлъкнаха и стоновете, но сега се чуваше тежко, равномерно дишане.

— Кой си ти? — попита Стрелецът.

Никакъв отговор.

Този път Роланд заговори на Свещения език, гласът му прокънтя заповеднически:

— Кой си ти, Демон? Говори, ако ще казваш нещо. Нямам време, а и ръцете ме сърбят.

— Стрелецо — каза провлачен глас иззад стената. Обзелият Стрелеца ужас се засили. Това бе гласът на Алис, жената с която бе живял в Тул. Но тя бе мъртва; самият той я бе убил с куршум между очите. — Стрелецо, докато ти вървиш с момчето, мъжът в черно носи душата ти в джоба си.

— Какво искаш да кажеш? Говори!

Но тежкото дишане бе спряло.

Стрелецът остана вцепенен за миг, сетне един от огромните паяци падна върху ръката му и бързо запълзя към рамото му. Той изсумтя неволно, отхвърли насекомото и се зае за работа. Не искаше да го прави, но обичаят бе такъв и не можеше да го наруши. Само мъртвите могат да говорят, както казваше една стара поговорка. Отиде до дупката и я разшири. Пясъчникът се ронеше в краката му и без особени усилия провря ръката си през стената.

Докосна нещо твърдо, но проядено от времето. Извади го. В ръката си държеше челюст, прогнила в краищата, с разкривени зъби.

— Добре — тихо каза. Пъхна я в задния си джоб и се върна при стълбата, превит под тежестта на консервените кутии. Остави капака на мазето отворен. Слънцето щеше да проникне вътре и да убие паяците.

Джейк бе избягал насред двора на конюшнята и трепереше от страх. Когато видя Стрелеца, изпищя уплашен, отстъпи крачка-две назад, сетне се втурна разплакан към него.

— Реших, че онова нещо те е убило, че те е убило. Реших…

— Не успя.

Притисна хлапето към себе си, почувства как горещото му лице опира в гърдите му, а ръцете му го прегръщат. По-късно осъзна, че точно в този момент бе обикнал момчето — което човекът в черно, разбира се, отдавна бе планирал.

— Демон ли беше? — попита глухо Джейк.

— Да. Демон, който умее да говори. Не се налага да се връщаме повече там. Да вървим.

Отидоха в конюшнята, където мъжът направи вързоп от одеялото, с което се бе завил през нощта — то топлеше и боцкаше, но не разполагаше с нищо друго. Като приключи с това, напълни меховете от помпата.

— Ще вземеш един — обърна се към момчето. — Преметни го през рамо — както факир носи змия. Ясно ли е?

— Да. — То го гледаше с благоговение. Вдигна един от меховете.

— Да не е прекалено тежък?

— Не. Добре е.

— Кажи ми истината. Няма да мога да те нося, ако получиш слънчев удар.

— Няма да получа слънчев удар. Ще издържа. Стрелецът кимна.

— Ще тръгнем към планините, имаш ли нещо против?

— Не.

Вървяха под палещите лъчи на слънцето. Джейк, чиято глава стигаше до лакътя на мъжа, крачеше от дясната му страна, на метър-два пред него. Каишите от необработена кожа, които пристягаха меха, висяха до пищялите на момчето. Стрелецът бе метнал на раменете си още два меха, а под лявата си мишница носеше вързопа с храната, като го притискаше към тялото си.

Излязоха през далечната порта на крайпътната станция и отново поеха по разрушения път на дилижансите. Повървяха петнайсетина минути, когато Джейк се обърна и махна към двете постройки. Те изглеждаха миниатюрни на фона на безкрайната пустиня.

— Сбогом! — изкрещя той. — Сбогом!

Продължиха да вървят. Пътят им пресичаше ледников нанос от замръзнал пясък и когато Стрелецът се обърна, станцията се бе изгубила от погледа им. Пред тях отново бе пустинята и нищо друго.

 

Бяха напуснали крайпътната станция преди три дни; планините вече се очертаваха съвсем ясно. Виждаха как пустинята преминава в хълмове, първите голи склонове, скалната маса, която прорязваше земната повърхност и се издигаше над нея в мрачен, ерозирал триумф. По-нататък хълмовете отново преливаха плавно един в друг и за пръв път от много месеци или дори години Стрелецът видя зеленина — истинска, жива зеленина. Трева, нисички смърчове, може би дори върби, които черпеха живителна влага от снега, топящ се по върховете. Отвъд тези хълмове отново настъпваше царството на скалите. Увенчани със снежни шапки, те се издигаха величествено към небесата. Отляво огромен проход разкриваше пътя към по-ниски ерозирали скали от пясъчник, към голи плата и изолирани, самотни хълмове от другата страна на планината. Тази клисура лежеше в сивата сянка на околните върхове. Нощем Джейк сядаше и я наблюдаваше очарован в продължение на няколко минути, преди да заспи, следеше върховете, които преливаха в бяло-пурпурно под ясното нощно небе.

Момчето се чувстваше добре. Оказа се издръжливо, дори нещо повече, бореше се с умората с упоритост, която предизвикваше възхищението на Стрелеца. Хлапето не говореше много, не задаваше въпроси; не го попита дори за челюстта, която той изваждаше вечер и въртеше в ръцете си, докато пушеше. Мъжът усещаше, че момчето се чувства поласкано от компанията му — може би дори въодушевено от нея — и това го безпокоеше. Джейк бе поставен на пътя му — Докато ти вървиш с момчето, мъжът в черно носи душата ти в джоба си — и фактът, че той не го бавеше, само подсказваше зловещи възможности.

Често минаваха покрай симетричните останки от лагерните огньове на мъжа в черно. Всеки път на Стрелеца му се струваше, че те са все по-скорошни. На третата нощ бе сигурен, че различава в далечината отблясъка на друг огън, запален някъде сред първите хълмове.

На четвъртия ден, откакто бяха напуснали крайпътната станция, Джейк залитна и едва не падна.

— Да поседнем — предложи Стрелецът.

— Няма нужда, добре съм.

— Сядай!

Момчето се подчини. Роланд се настани до него, така че Джейк да остане в сянката му.

— Пий.

— Не трябва да пия, преди да…

— Пий!

То отпи три глътки. Стрелецът навлажни крайчеца на одеялото, което сега бе по-леко, и намокри китките и челото на Джейк, изсъхнали като пергамент.

— Отсега нататък ще почиваме всечи следобед по това време. Петнайсет минути. Искаш ли да поспиш?

— Не. — Момчето го погледна засрамено. Той отвърна невъзмутимо на погледа му. Извади един патрон от колана си и започна да го върти между пръстите си. Хлапето го наблюдаваше в захлас.

— Страхотно е!

Стрелецът кимна.

— Разбира се. Когато бях на твоята възраст, живеех в един град, заобиколен от високи стени, разказвал ли съм ти за това?

То кимна.

— Разбира се. И там живееше един лош човек…

— Свещеникът ли?

— Не, но сега си мисля, че между двамата има някаква връзка. Може дори да са полубратя. Мартин беше магьосник… като Мерлин. Знаеш ли откъде се е появил Мерлин, Джейк?

— Мерлин, Артур и рицарите на кръглата маса — сънено произнесе Джейк.

Тялото на Стрелеца сякаш бе разтърсено от неприятна тръпка.

— Да, бях много млад…

Но момчето вече бе заспало както си седеше, с ръце, скръстени в скута му.

— Когато щракна с пръсти, ще се събудиш. Ще си отпочинал и свеж. Ясно ли е?

— Да.

— Лягай, тогава.

Извади кесията с тютюна и сви една цигара. Нещо се бе променило. Замисли се и най-сетне го откри. Влудяващото бързане, чувството, че изостава безвъзвратно, че ще изгуби следите на човека в черно. Това усещане бе изчезнало. Започваше да мисли, че мъжът в черно иска да бъде настигнат.

Какво ще последва тогава?

Въпросът бе прекалено неясен, за да го заинтересува. Кътбърт би се заинтригувал от него, и то живо, но Кътбърт вече го нямаше и Стрелецът можеше единствено да продължи по своя път.

Докато пушеше, наблюдаваше момчето. Сетне мислите му се върнаха към Кътбърт, вечно засмения Кътбърт — дори смъртта си бе посрещнал с усмивка — и Корт, вечно намръщения, и Мартин, който се смееше понякога — странна усмивка, която грее със свой собствен тревожен блясък — като око, което примигва в мрака и разкрива кръвоизлив. Имаше и един сокол, разбира се. Соколът се казваше Дейвид, по името на момчето с прашката от онази легенда^[1]. Стрелецът бе сигурен, че соколът не изпитваше никакви други нужди, освен да убива, да дере и да всява ужас. Също като Стрелеца. Дейвид не бе дилетант, а истински професионалист.

Може би соколът Дейвид бе по-близък с Мартин, отколкото с всеки друг… и може би майка му Габриела знаеше това.

Остри стомашни спазми го разтърсиха, но изражението на лицето му не се промени. Загледа се как цигареният дим се издига към горещото небе на пустинята и се разтваря в нажежения въздух. Мислите му се върнаха към настоящето.

II

Небето беше бяло, съвършено бяло; във въздуха се носеше мирис на дъжд. Ароматът на жив плет и зеленина бе силен и опияняващ. Пролетта бе в разгара си.

Дейвид бе кацнал на ръката на Кътбърт, малка машина за унищожение с блеснали златисти очи, с безизразен поглед. Каишката, завързана за краката на птицата, бе навита около китката на Кътбърт.

Корт стоеше встрани от двете момчета, мълчалива фигура в покрити с кръпки кожени панталони и зелена памучна риза, пристегната със стар, широк войнишки колан. Зеленото на ризата му се сливаше със зеленината на храстите и хълмистите поляни, където дамите още не бяха започнали играта си на крокет.

— Пригответе се — прошепна Роланд на Кътбърт.

— Готови сме — уверено отвърна той. — Нали, Дейвид?

Говореха на простонародния език, словото, използвано от слугите в кухнята и земеделците. Денят, в който щяха да им разрешат да използват своя собствен Свещен език в присъствието на други хора, все още бе далеч.

— Денят е прекрасен, нали? Помирисвате ли дъжда? Той…

Корт внезапно вдигна клетката, която държеше в ръката си, и отвори вратичката. Гълъбът полетя към небето. Кътбърт развърза каишката, но се забави; соколът вече се бе издигнал, излитането му бе доста тромаво. Няколко махания с криле и той влезе във форма. Бърз като куршум се насочи право нагоре, набра височина и се издигна над гълъба.

Корт отиде до хлапетата и без да промълви нито дума, заби огромния си юмрук в ухото на Кътбърт. Момчето падна без да издаде звук и устните му се разтегнаха в зловеща гримаса. Струйка кръв бавно потече от ухото му и покапа по зелената ливада.

— Забави се — каза Корт.

Кътбърт се мъчеше да се изправи на крака.

— Съжалявам, Корт. Само…

Той го удари отново и Кътбърт се строполи на земята. Кръвта потече по-силно.

— Говори на Свещения език — тихо му нареди. Гласът му бе спокоен, леко дрезгав. — Покай се на езика на цивилизацията, в защита на която са загинали далеч по-свестни хора от теб, влечуго такова.

Момчето отново се заизправя на крака. Очите му бяха пълни със сълзи, но устните му не трепваха; бяха здраво стиснати и образуваха тънка линия на омраза.

— Съжалявам — започна Кътбърт, овладял гласа си. — Опозорих баща си, чието оръжие се надявам да нося един ден.

— Точно така, хлапе. Ще обмислиш грешката си и ще възвърнеш рефлексите си с помощта на глад. Никаква вечеря! Никаква закуска!

— Вижте! — извика Роланд и посочи нагоре.

Соколът се бе издигнал над реещия се във висините гълъб. Носеше се над него, разперил здравите си криле; сякаш бе застинал неподвижно сред спокойното, безоблачно пролетно небе. Сетне сви крила и се спусна като камък. Двете тела се сблъскаха и в един миг на Роланд му се стори, че вижда кръв във въздуха… но това може би бе плод на въображението му. Соколът изкряска победоносно. Гълъбът изпърха с криле и падна на земята. Роланд се втурна към него, като обърна гръб на Корт и на наказания Кътбърт.

Соколът бе кацнал край плячката си и самодоволно разкъсваше заоблените бели гърди на гълъба. Няколко пера паднаха бавно на земята.

— Дейвид! — извика момчето и подхвърли на птицата късче заешко месо, което бе извадило от джоба си. Хищникът го хвана още във въздуха и го погълна. Роланд се опита да го завърже.

Птицата се извърна почти инстинктивно и заби клюна си в ръката на момчето. Зейна дълбока, продълговата рана.

Роланд изстена, но отново опита да хване птицата. Този път успя да предугади атаката на Дейвид, който го клъвна по дебелата кожена ръкавица. Подхвърли на сокола ново парче месо, сетне му нахлупи качулката. Дейвид послушно кацна на китката му.

Роланд се изправи гордо със сокола върху ръката си.

— Какво е това? — попита Корт и посочи кървящата рана. Момчето се приготви да посрещне удара и стегна гърлото си да не би да извика от болка, но удар не последва.

— Клъвна ме.

Ти го ядоса — каза Корт. — Соколът не се бои от теб, момче, и винаги ще бъде така. Соколът е Стрелецът на Бог.

Роланд го гледаше, без да пророни нито дума. Не бе хлапе, което се впечатлява лесно, и ако Корт възнамеряваше да му чете морал, просто си хабеше усилията. Той бе достатъчно прагматичен да реши, че това е една от малкото глупави мисли, които Корт някога бе изричал.

Кътбърт дойде при тях. Докато се приближаваше, се изплези на Корт, но зад гърба му. Роланд не се усмихна, но му кимна.

— Е, да вървим — каза мъжът и пое птицата. Сетне размаха пръст към Кътбърт. — Помни думите ми, влечуго. Не забравяй, че си наказан. Тази вечер и утре сутрин.

— Да — отвърна Кътбърт с неестествено официален тон. — Благодаря за поучителния ден.

— Напредваш — каза Корт, — но езикът ти има лошия навик да провисва от глупавата ти уста, щом учителят обърне гръб. Може би един ден ще разбере къде му е мястото. — Мъжът отново удари Кътбърт, този път право между очите и достатъчно силно, та Роланд да чуе глухо „туп“ — звукът, който дървеният чук издава, когато слугата в кухнята отваря бъчонка с бира. Кътбърт падна по гръб; звезди затанцуваха пред очите му. Сетне погледът му се проясни и ако можеше, щеше да изпепели Корт. Омразата му избуя, очите му се наляха с кръв, ярка като кръвта на гълъба.

Кътбърт кимна и изкриви устни в ужасяваща усмивка, каквато Роланд никога не бе виждал.

— Значи не си безнадежден — каза мъжът. — Когато решиш, че си готов, ще те чакам, влечуго.

— Как разбра? — попита той през зъби.

Корт се обърна към Роланд с такава изненадваща бързина, че момчето едва успя да отстъпи назад — в противен случай и двамата щяха да паднат на земята и да обагрят с кръв свежия зелен цвят на тревата.

— Видях отражението ти в очите на този глупак — каза той. — Запомни го, Кътбърт. Това беше последният ти урок за днес.

Наказаното момче кимна отново; на лицето му се появи същата страховита усмивка.

— Съжалявам. Опозорих баща си…

— Престани с тези глупости — скара му се Корт, изгубил внезапно интерес към случилото се. Обърна се към Роланд и нареди: — Тръгвайте. Ако още веднъж видя глупавите ви лица, направо ще повърна.

— Хайде — каза Роланд.

Кътбърт тръсна глава, за да проясни съзнанието си, и се изправи на крака. Корт вече слизаше по склона, крачейки с кривите си крака; изглеждаше огромен и силен като праисторическо животно. Плешивото му теме белееше пред тях.

— Ще убия кучия му син! — закани се момчето с усмивка на уста. На челото му израстваше пурпурна цицина с големината на гъше яйце.

— Никога няма да успееш — каза Роланд, който внезапно се засмя весело. — Можеш да вечеряш в западната кухня с мен. Готвачът няма да ни остави гладни.

— Ще каже на Корт.

— Не му е приятел — възрази Роланд, сетне сви рамене. — И какво като му каже?

Кътбърт се засмя.

— Разбира се, какво като му каже.

Двамата тръгнаха през зелените ливади; телата им хвърляха сенки под снежнобелите слънчеви лъчи.

 

Готвачът в западната кухня се казваше Хакс. Беше огромен, носеше бели дрехи, окапани с гозби. Цветът на кожата му бе като на суров петрол; един от предците му бе чернокож, друг — азиатец, трети бе дошъл от почти забравените Южни острови, а четвъртият бе с неизвестен произход. Сновеше из трите просторни помещения като трактор на ниска предавка, обут в огромни пантофи като някой арабски халиф. Беше сред малцината възрастни, които знаеха как да разговарят с деца и които ги обичаха с открито сърце — без да ги глезят, а някак делово. Понякога изразяваше обичта си с прегръдка по същия начин, по който приключването на важна сделка можеше да доведе до ръкостискане. Обичаше дори момчетата, които бяха започнали Обучението, макар те да се различаваха от останалите хлапета — държеше се с тях все едно, че бяха като другите деца, само че душевноболни. Кътбърт не бе първият ученик на Корт, когото Хакс бе нахранил крадешком. В този момент стоеше пред огромната електрическа печка — един от шестте работещи уреда в цялото имение. Бе неговото лично притежание; той наблюдаваше как двете момчета нагъват лакомо парчетата месо със сос. Навсякъде около тях се суетяха помощник-готвачи, миячи на чинии и други слуги; тракаха с тигани, разбъркваха яхнии, белеха картофи и зеленчуци сред влажния, запарен въздух в кухнята. В полумрачната ниша на килера една миячка с бледо, окаяно лице и коса, прибрана под окъсана забрадка, плискаше вода по пода и го бършеше с парцал.

Един от прислужниците се втурна в кухнята; по петите го следваше страж.

— Този човек иска да те види, Хакс.

— Добре. — Хакс кимна на стража, който му отвърна. — Момчета, идете при Маги. Ще ви даде пай, а после изчезвайте.

Те кимнаха и отидоха при Маги, която наистина им поднесе огромни парчета пай… но предпазливо, сякаш бяха подивели кучета, които можеха да я ухапят.

— Да ги изядем на стълбите — предложи Кътбърт.

— Добре.

Настаниха се зад огромната колонада, скрити от погледите на слугите в кухнята, и се нахвърлиха лакомо върху пая. Минута по-късно две сенки паднаха върху широката извита стълба край далечната овална стена. Роланд сграбчи ръката на Кътбърт.

— Ставай — извика. — Някой идва.

Приятелят му го погледна изненадано, устните му бяха червени от ягодите в пая.

Но сенките изведнъж спряха, все още не се виждаше кой идва. Момчетата не смееха да помръднат.

— … добрият човек — казваше стражът.

— Във Фарсън ли?

— До две седмици — отвърна стражът. — Може би три. Трябва да дойдеш с нас. Има доставка от товарното депо… — Страхотен трясък на тенджери, тигани и залп от свиркания и дюдюкания, отправени към нещастния слуга, който ги бе изтървал, заглушиха част от думите. Сетне момчетата чуха как стражът завърши с думите:

— … отровено месо.

— Рисковано е.

— Не питай какво може да направи за теб Добрият човек… — започна стражът.

— … а какво можеш да направиш ти за него — въздъхна Хакс. — Войнико, не задавай въпроси.

— Знаеш какво може да означава това — каза тихо стражът.

— Да. И също така зная задълженията си към него; не е необходимо да ме поучаваш. Обичам го не по-малко от теб.

— Добре. Месото ще бъде изпратено на съхранение при теб. Но трябва да действаш светкавично. Това, предполагам, ти е ясно.

— Има ли деца във Фарсън? — попита тъжно готвачът. Това не бе просто въпрос.

— Деца има навсякъде — спокойно отговори стражът. — Именно децата са наша и негова грижа.

— Отровно месо. Странна проява на грижи към децата. — Хакс въздъхна тежко, все едно изсвири с уста. — Те ще се държат ли за коремите и ще викат ли майките си? Предполагам, че да.

— Няма да усетят нищо — каза стражът с прекалено самоуверен глас.

— Разбира се.

— Ти сам го каза: „Войнико, не задавай въпроси!“ Приятно ли ти е да гледаш как децата растат под дулата на оръжията, вместо да попаднат в неговите ръце, които могат да укротят лъв и да го накарат да легне редом с агнето?

Хакс не отговори.

— След двайсет минути застъпвам на смяна — тихо промълви стражът. — Дай ми един овнешки бут и аз ще отмъкна някое от твоите момичета и ще го накарам да се усмихне до уши. Когато си тръгна…

— От моето овнешко няма да те заболи стомахът, Робсън.

— Ще… — Те отминаха и гласовете им заглъхнаха.

„Можех да ги убия“ — помисли си Роланд, застинал неподвижно, хипнотизирай от това, което бе чул. — Можех да убия и двамата с моя нож, да прережа гърлата им като на свине. Погледна ръцете си, мръсни от упражненията през деня, омазани със сок и ягоди от пая.

— Роланд.

Обърна се към Кътбърт. Гледаха се в полумрака в продължение на няколко минути; в гърлото на Роланд се надигна гореща вълна на отчаяние. Сякаш нещо в него умираше — смърт толкова жестока и неумолима като смъртна на гълъба в ясното небе. Хакс? Той се замисли озадачен. Хакс, който налагаше крака му с компреси? Хакс? Сетне разумът му просто изхвърли този въпрос.

Веселото, интелигентно лице на Кътбърт не изразяваше нищо — нищичко. Очите на приятеля му бяха произнесли присъдата над Хакс. В очите на Кътбърт всичко беше приключило. Той ги бе нахранил, те бяха седнали край колонадата, сетне Хакс бе довел онзи страж на име Робсън, за да проведат предателския си разговор tete-a-tete. Това беше всичко. В очите на Кътбърт Роланд можеше да прочете, че готвачът ще умре заради своята измяна, ще бъде смачкан като пепелянка. Такава участ го очакваше. И нищо не можеше да я промени. Нищо.

Това бяха очи на Стрелец.

 

Бащата на Роланд току-що бе слязъл от планината и се чувстваше неловко сред драпериите и шифонената натруфеност на главния салон, до който момчето съвсем наскоро бе получило достъп като признание, че вече е чирак.

Баща му бе облечен с черни джинси и синя работна риза. Бе преметнал плаща си — потънал в прах, избелял тук-там, раздран на едно място — през рамо, без да го е грижа, че нито той, нито дрехите му съответстват на изящната обстановка. Беше отслабнал много и дългите му извити нагоре мустаци сякаш наклониха главата му напред, когато той сведе поглед към сина си. Револверите лежаха на бедрата му под възможно най-удобния ъгъл за ръцете му; протритите дръжки от сандалово дърво сивееха под слабата светлина.

— Главният готвач! — тихо изрече той. — Виж ти! Взривиха железопътната линия край началната гара. Отровиха добитъка в Хендриксън. А сега дори… гледай ти! Гледай ти!

Впери поглед в сина си.

— Това те измъчва.

— Също като сокола — каза Роланд. — Това ме измъчва.

— После се засмя — по-скоро на сравнението, което бе, най-подходящо в случая.

Баща му се усмихна.

— Кътбърт е бил с теб. Вероятно вече е съобщил на баща си.

— Да.

— Нахранил е и двама ви, когато Корт…

— Да.

— Дали и той мисли за същото?

— Не зная. — Подобно съпоставяне изобщо не го вълнуваше. Не го беше грижа дали другите изпитват същите чувства като него.

— Измъчваш се, все едно, че си го убил.

Той вдигна рамене; цялото това разследване на мотивите, довели го при баща му, не му бе особено приятно.

— Но въпреки това ми разказа всичко. Защо?

Очите на момчето се разшириха.

— Как можех да премълча? Предателството е…

Баща му махна с ръка.

— Ако си го направил, ръководен от някакви учебникарски идеали, то подбудите ти са недостойни. Нямам нищо против да видя всички във Фарсън мъртви.

— Не съм! — Думите излетяха яростно от устата му.

— Исках да го убия… да убия и двамата! Лъжци! Змии! Те…

— Продължавай.

— Те ме нараниха — продължи дръзко момчето. — Направиха ми нещо. Промениха нещо в мен. Исках да ги убия заради това.

Баща му кимна.

— Това е основателна причина. Не е морална, но не му е сега времето да си играеш на морал. Всъщност… — Той се взря в сина си. — Никога няма да проумееш какво е това морал. Не си бърз като Кътбърт или хлапето на Уилър. Но това ще те направи непобедим.

Момчето, което до преди миг гореше от нетърпение, сега почувства едновременно задоволство и объркване.

— Той ще…

— …увисне на бесилката.

То кимна.

— Искам да присъствам.

Роланд старши отметна глава и се разсмя гръмогласно.

— Не си толкова изнежен, колкото смятах… или може би си просто глупав. — Внезапно млъкна. Ръката му се стрелна като светкавица и сграбчи момчето под мишницата. То не трепна, не мигна. Баща му се взря изпитателно в него и Роланд издържа на погледа му, макар това да се оказа по-трудно отколкото да надене качулката на сокола.

— Добре — каза Роланд старши и рязко обърна гръб, готов да си тръгне.

— Татко?

— Какво?

— Знаеш ли за кого разговаряха? Знаеш ли кой е Добрият човек?

Баща му се обърна и замислено го изгледа.

— Да. Мисля, че зная.

— Ако го хванеш, няма да се налага да бесят хора като готвача.

Баща му се усмихна едва-едва.

— Може би за известно време. След което пак ще се появят хора, които да заслужат бесилката. Някои си го търсят. Рано или късно, ако няма истински изменник, обществото ще нарочи някого за такъв.

— Да. — Роланд веднага схвана мисълта му и никога не я забрави. — Но ако го заловиш…

— Не.

— Защо?

За миг изглеждаше, че баща му ще му отговори, сетне се отказа.

— Смятам, че разговаряхме достатъчно на тази тема. Свободен си.

Роланд искаше да го помоли да не забрави обещанието си, когато дойде време Хакс да увисне на бесилката, но бе доста чувствителен към настроенията на баща си. Подозираше, че Роланд старши иска да прави секс. Побърза да затвори вратата. Знаеше, че родителите му правят това… това „нещо“ заедно. Момчето бе достатъчно добре осведомено за същността на акта, но мислената представа за него го накара да се почувства неловко и едва ли не виновен. След няколко години Сюзан щеше да му разкаже легендата за Едип и той щеше да я обмисли задълбочено, да я сравни със странния триъгълник, образуван от баща му, майка му и Мартин, когото наричаха „добрия човек“. Или може би четириъгълник, ако включеше и себе си.

— Лека нощ, татко — промълви.

— Лека нощ, синко — разсеяно отвърна баща му и заразкопчава ризата си. В мислите му момчето вече си бе отишло. Какъвто бащата, такъв и синът.

 

Галоуз Хил се издигаше край пътя за Фарсън, което бе доста символично — Кътбърт би оценил това, но не и Роланд. Той оценяваше зловещия ешафод, който се издигаше към кристално чистото синьо небе — черен, ъгловат силует, който хвърляше сянка над пътя.

Двете момчета бяха освободени от сутрешните упражнения — Корт бе прочел старателно бележките, изпратени от бащите им, като мърдаше устни и кимаше от време на време. Когато свърши и с двете, вдигна поглед към синьо-виолетовото небе и кимна отново.

— Почакайте тук — нареди им Корт и тръгна към порутената каменна хижа, където живееше. Върна се с комат замесен без мая хляб, разчупи го на две и им подаде парчетата.

— Когато всичко свърши, всеки един от вас ще натроши своя комат под краката му. Направете точно каквото ви казвам, в противен случай идната седмица ще ви се стори черна.

Пристигнаха, яхнали скопения кон на Кътбърт. Бяха първи, изпреварили с цели два часа следващия зяпач, подранили с четири часа преди обесването. Галоуз Хил беше пуст — ако не се брояха полските врани и гарваните. Птиците бяха навсякъде и естествено всички бяха черни. Кацаха шумно върху напречната греда, която се издигаше над трапа. Седяха, наредени в редица по края на платформата, блъскаха се, за да заемат място на стъпалата.

— Оставят телата за храна на птиците — прошепна Кътбърт.

— Да вървим — каза Роланд.

Другият го погледна, в очите му се четеше ужас.

— Мислиш ли…

Той го прекъсна, като махна с ръце:

— Подранили сме с години. Никой няма да дойде.

— Добре.

Поеха бавно към бесилката, птиците възмутено запляскаха с криле, закръжиха и загракаха като тълпа изгонени от земите им селяни. Черните им тела изглеждаха абсолютно еднакви на фона на озареното от изгрева небе.

За пръв път Роланд проумя мащабите на отговорността, която носеше; това дървено съоръжение не бе благородно, не бе част от Цивилизацията, пред която той благоговееше. То бе просто един отсечен бор, покрит с бели птичи изпражнения. Бяха навсякъде — по стъпалата, по перилата, по платформата — и на всичкото отгоре воняха.

Обърна се към Кътбърт с учудване и ужас в очите; видя, че приятелят му реагира по същия начин, като прошепна:

— Не мога. Не мога да гледам.

Роланд бавно поклати глава. Разбра, че това е един урок, макар и не особено приятен. Ето защо бащите им бяха разрешили да дойдат. С обичайната упоритост, преминаваща в твърдоглавие, той отказа да се предаде толкова лесно.

— Можеш, Бърт.

— Довечера няма да заспя.

— Значи няма да спиш — отвърна Роланд, който не разбираше какво общо има това със съня.

Кътбърт внезапно го сграбчи за ръката и го погледна с такава няма агония, че той отново бе обзет от съмнения и с тъга съжали, че в онази вечер бяха отишли в кухнята. Баща му се бе оказал прав. Смъртта на всеки мъж, жена и дете във Фарсън бе за предпочитане пред тази гледка.

Но колкото и неприятен да бе урокът, нямаше намерение да отстъпи.

— Да не се качваме — помоли го Кътбърт. — И без друго видяхме всичко.

Роланд кимна; усещаше как решителността му отслабва. Беше сигурен, че Корт щеше да им зашлеви по един шамар и да ги принуди да се качат на платформата, стъпало по стъпало… да подсмърчат с разкървавените си носове. Корт вероятно щеше да провеси конопено въже през напречната греда и да ги накара да пъхнат вратовете си в клупа. Щеше да ги изтика до края на трапа, за да бъде усещането по-истинско. Щеше да ги удари, ако се разхленчеха или изгубеха контрол над пикочните си мехури. И Корт, разбира се, щеше да бъде прав. За пръв път в живота си Роланд изпита омраза към своето детство. Съжали, че не е голям, невъзмутим и уверен в себе си като възрастните.

Преди да си тръгне, откърти една треска от парапета и я прибра в джоба си.

— Защо го направи? — попита Кътбърт.

Прииска му се да се изперчи и да отвърне: „О, бесилките носят късмет…“, но вместо това погледна приятеля си и поклати глава.

— Просто искам да го имам — каза. — Винаги ще го пазя.

Отдалечиха се от бесилката, седнаха на земята и зачакаха. Хората започнаха да прииждат след около час. Бяха предимно семейства, които пристигаха с раздрънкани фургони и каруци. Носеха си закуска — кошници със студени палачинки с пълнеж от ягодов конфитюр. Стомахът на Роланд изкъркори от глад и той отново отчаяно се запита за смисъла на понятия като чест и благородство. Струваше му се, че Хакс, който се суетеше в подземната си кухня, облечен в мръсната си бяла престилка, имаше много повече достойнство от всички тези хора. Натъженият и объркан Роланд опипа парчето дърво, което бе откъртил от бесилката. Кътбърт лежеше до него с невъзмутимо изражение на лицето.

 

В края на краищата всичко мина по-леко, отколкото си го бе представял, и той остана доволен. Докараха Хакс с каруца, но само огромният му корем го издаваше; бяха надянали на главата му черен чувал. Неколцина го замериха с камъни, но повечето дори не прекъснаха закуската си.

Един Стрелец, когото момчето не познаваше (Роланд бе доволен, че жребият не е определил баща му), внимателно поведе дебелия готвач по стъпалата. Двама стражи вече се бяха качили на платформата и стояха край трапа. Когато Хакс и Стрелецът стигнаха до тях, Стрелецът преметна въжето през напречната греда, постави клупа на врата на готвача и затегна възела точно под лявото му ухо. Всички птици се бяха разлетели, но Роланд знаеше, че търпеливо чакат своя ред.

— Искаш ли да се изповядаш? — попита Стрелецът.

— Няма какво да признавам — каза Хакс. Думите му достигнаха надалеч, гласът му излъчваше достойнство, което чувалът, покрил устните му, не успяваше да заглуши. Платът потрепна от лекия ветрец, който се бе появил. — Не съм забравил кой съм и какво съм извършил.

Роланд огледа тълпата. Видяното о обезпокои — нима това е състрадание? Или дори възхищение? Трябваше да попита баща си. Когато започнат да наричат предателите герои (или героите предатели, допълни мрачно той), настъпват смутни времена. Искаше му се да разбира тези неща по-добре. Изведнъж се сети за Корт и за хляба, който им бе дал. Изпита задоволство, наближаваше денят, в който Корт щеше да стане негов слуга. Негов, а не на Кътбърт; може би Кътбърт щеше да се огъне под упорития натиск на Корт и да остане паж или коняр (или дори по-лошо — напарфюмирай дипломат, който по цял ден се шляе в приемната или пък се взира в лъжливите кристални топки, за да забавлява изкуфели крале и принцеси), но той щеше да издържи. Не се съмняваше в това.

— Роланд?

— Тук съм. — Хвана Кътбърт за ръката.

Капакът на трапа се отвори. Хакс полетя надолу. Дочу се звук, който проряза внезапно настаналата тишина: като боров пън, който пука в огнището в студена зимна вечер.

Краката на готвача преритаха веднъж, образувайки широко Y; тълпата въздъхна със задоволство; стражите напуснаха постовете си и небрежно започнаха да събират вещите си. Стрелецът слезе бавно по стъпалата, яхна коня си и препусна сред шумна групичка зяпачи, които се разбягаха като пилци.

Тълпата започна да се разотива и след четирийсет минути момчетата останаха сами на малкия хълм. Птиците се върнаха, за да огледат новата си „придобивка“. Една кацна приятелски на рамото на Хакс и задърпа с клюн лъскавата обеца, която готвачът винаги бе носил на дясното си ухо.

— Изобщо не прилича на себе си — каза Кътбърт.

— О, напротив — възрази уверено Роланд, докато двамата крачеха към бесилката, стиснали парчетата хляб. Кътбърт изглеждаше объркан.

Спряха под напречната греда и вдигнаха поглед към люлеещото се тяло. Кътбърт протегна ръка и смело докосна косматия глезен на Хакс. Тялото се залюля.

Сетне двамата бързо разчупиха хляба и посипаха трохите под клатушкащите се крака. Докато се отдалечаваха, Роланд се обърна само веднъж. Там се бяха струпали хиляди птици. Хлябът — момчето смътно проумяваше това — имаше някакво символично значение.

— Мина добре — внезапно каза Кътбърт. — Аз… аз… на мен ми хареса. Наистина ми хареса.

Роланд не се шокира от тези думи, сякаш случилото се изобщо не го засягаше. Но реши, че може би разбира случилото се.

— Не зная дали ми хареса, но във всеки случай ми направи впечатление.

Добрият човек умря след цели десет години; по това време самият Роланд вече бе Стрелец, баща му бе мъртъв, самият той се бе превърнал в майкоубиец. А светът се бе променил.

III

— Виж — каза Джейк и посочи нагоре.

Стрелецът вдигна поглед и и чу как един от гръбначните му прешлени изпуква. Вече втори ден вървяха сред хълмовете и макар меховете им да бяха полупразни, това вече нямаше значение. Скоро щяха да имат повече вода, отколкото можеха да изпият.

Той проследи посоката, определена от пръста на Джейк. Момчето сочеше отвъд зелените хълмове, към голите, озарени от слънцето скали и клисури… към снеговете високо над тях.

В далечината се мержелееше точица (това можеше да е и някоя от онези прашинки, които все танцуват пред очите, но не, точицата почти не помръдваше), Стрелецът съзря мъжа в черно, който бавно-бавно изкачваше склона; беше като мушичка върху огромната гранитна стена.

— Той ли е? — попита Джейк.

Стрелецът наблюдаваше точицата, която пълзеше в далечината и не изпитваше нищо, освен тъжно предчувствие.

— Той е, Джейк.

— Смяташ ли, че ще го хванем?

— Когато прехвърли планината. И то само ако престанем да стоим на едно място и да си приказваме.

— Планината е толкова висока — каза момчето. — Какво ли има от другата страна?

— Не зная — отговори той. — И не мисля, че някой знае. Хайде, момче!

Поеха бавно нагоре, под краката им се ронеха камъчета и пясък, които се търкулваха към пустинята, която се простираше зад гърбовете им като безкрайно покривало. Над тях, високо над тях, мъжът в черно упорито се изкачваше все по-високо. Нямаше как да видят дали той се обръща, за да погледне надолу. Струваше им се, че прескача огромни пропасти, че пълзи по отвесни стени. Веднъж-два пъти изчезна от погледите им, след което отново го откриха и не го изпуснаха от очи, докато не се скри сред падналия виолетов мрак. Когато стъкмиха лагера си за през нощта, момчето не бе настроено за приказки, а Стрелецът се питаше дали Джейк вече е разбрал това, за което самият той вече се бе досетил. Спомни си лицето на Кътбърт — зачервено, уплашено, възбудено. Спомни си трохите. Спомни си птиците. Всичко свършва по този начин. Винаги свършва по този начин. Съществуват изпитания и пътища, които водят надалеч, но всички те завършват на едно и също място — бойното поле.

Освен, разбира се, пътят към Кулата.

Момчето бе жертвеният агнец; невинното му лице бе озарено от слабия огън. Стрелецът го зави с конския чул, след което легна да спи.