Стивън Кинг
Стрелецът (1) (Тъмната кула I)

I

Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелецът го следваше.

Това бе най-великата от всички пустини, огромна, разпростряла се сякаш на цели светлинни години под небето. Бяла, ослепително бяла, безводна и безлична, с изключение на забулените в облаци планини, които се издигаха на хоризонта, и дяволската трева, която причиняваше сладки блянове, кошмари и смърт. Тук-там надгробен камък бележеше вярната посока, защото изоставеният път, който прорязваше дебелия слой хумус, някога беше оживено шосе, по което се движеха дилижанси. Оттогава светът се бе променил, беше опустял.

Стрелецът следваше пътя неотклонно, без да бърза, но и без да губи време. Голям мех за вода висеше на кръста му като огромна наденица. Беше почти пълен.

Стрелецът бе практикувал khef в продължение на много години и бе достигнал пето ниво. На седмо или осмо ниво нямаше да изпитва жажда; щеше да наблюдава обезводняването на собственото си тяло с безпристрастен клиничен интерес и да навлажнява устните си само когато разумът му нареди. Но бе едва на пето ниво. Затова беше жаден, макар че можеше да издържи още дълго без вода. В известен смисъл това му доставяше удоволствие. Беше романтично.

Под меха висяха револверите, чиято тежина предизвикваше приятно усещане. Два колана се кръстосваха над таза му. Кожените кобури бяха пропити с мазнина, така че дори изгарящото слънце не можеше да ги напука. Дръжките на револверите бяха от сандалово дърво, жълто и леко грапаво. Кобурите, привързани с каишки от необработена кожа, се полюшваха тежко на бедрата му. Месинговите гилзи на патроните, затъкнати в патрондашите, игриво блещукаха под слънчевите лъчи. Кожата приглушено проскърцваше. Самите револвери не издаваха нито звук. Те проливаха кръв. Нямаше смисъл да нарушават гробната тишина на пустинята.

Дъждовете и прахолякът бяха заличили истинския цвят на дрехите му. Ризата му бе отворена на гърдите; кожена връв минаваше през грубо изрязаните илици. Носеше панталони от дебела тъкан.

Изкачи се на една невисока дюна (тук нямаше пясък и дори свирепите ветрове, които се надигаха след залез слънце, разнасяха само фин прах) и видя останките от малък лагерен огън откъм подветрената страна, която слънчевите лъчи щяха да напуснат най-напред. Признаци като този, който за пореден път потвърждаваше принадлежността на мъжа в черно към човешкия род, винаги му доставяха удоволствие. Сипаничавото му лице, чиято кожа се белеше, се разтегли в усмивка. Той приклекна.

Онзи бе палил дяволската трева. Тя бе единственото нещо наоколо, което можеше да гори. Гореше бавно, със задушлив дим. Обитателите на пустинята му бяха казали, че дяволите живеят в пламъците. Пустинниците палеха тревата, но никога не поглеждаха към огъня. Твърдяха, че рогатите ще омаят и ще отвлекат онзи, който гледа в пламъците. И следващият, проявил непредпазливостта да се втренчи в огъня, ще види предишната жертва.

Той разрови останките от огъня и изгорялата трева се разпадна на сив прах под ръката му. Не откри нищо, освен парче овъглен бекон, което изяде, докато размишляваше. Винаги ставаше така. Вече втори месец преследваше през пустинята човека в черно през, безкрайната, ужасяващо еднообразна пустош и не успяваше да открие други следи, освен лагерните огньове. Не бе намерил дори консервена кутия, бутилка или мех за вода (самият той бе захвърлил четири меха като стара змийска кожа).

Може би огньовете бяха съобщение, предавано буква по буква. „Вземи барут“ или „краят наближава“. Или може би дори „Обядвай в «Джо»“. Нямаше значение. Не можеше да разчете тези идеограми, ако изобщо бяха идеограми. Както винаги жаравата беше изстинала. Убеден бе, че разстоянието между двамата им се скъсява, но нямаше представа как е стигнал до този извод. Това също нямаше значение. Изправи се и изтупа праха от ръцете си.

Нямаше други следи; бръснещият вятър бе заличил оскъдните отпечатъци в твърдия хумус. Никога не бе успявал да открие дори изпражненията на човека, когото преследваше. Нищо. Само изстиналата жарава покрай древния път и неумолимия далекомер в съзнанието му.

Седна и отпи малка глътка вода. Огледа пустинята, вдигна лице към слънцето, което вече клонеше към заник. Стана, сложи си ръкавиците и започна да събира дяволска трева за своя огън, който щеше да накладе върху пепелта, оставена от човека в черно. Откри в това ирония, горчива и затрогваща като романтиката в жаждата му.

Не използва кремъка и огнивото, докато и последните слънчеви лъчи не се скриха зад зловещата оранжева линия на хоризонта и единствено топлата земя под нозете му напомняше за отминалия ден. Упорито се взираше на юг, към планините, без да очаква да съзре тънката струйка дим, издигнала се над нов лагерен огън. Не видя нищо. Усещаше присъствието на човека в черно, но не бе достатъчно близо, че да види дим на фона на вечерното небе.

Щракна огнивото и запали сухата трева, сетне легна срещу вятъра, който отнасяше пушека към вътрешността на пустинята. С изключение на случайните вихрушки тук вятърът бе постоянен и неизменен.

Звездите над него блещукаха, без да примигват — те също бяха постоянни и неизменни. Милиони слънца и светове. Удивителни съзвездия, студени огньове във всички цветове на дъгата. Докато го съзерцаваше, виолетовото небе притъмня до абаносовочерно. Метеор описа искряща дъга и угасна. Огънят хвърляше странни отблясъци, а дяволската трева изгаряше бавно и очертаваше кръст, заплашителен в своята недвусмисленост. В пламъците танцуваха призрачни фигурки. Стрелецът не ги виждаше. Той спеше. Вятърът стенеше. От време на време непокорен повей тласкаше струйките дим към Стрелеца. Те създаваха сънища както песъчинката перла в мида. Понякога мъжът простенваше ведно с вятъра. Звездите оставаха равнодушни, както бяха равнодушни към войните, разпятията и възкресенията. Това също би му доставило удоволствие.

II

Бе превалил последния хълм, водейки мулето си, ослепяло от горещината. Беше напуснал последния град преди три седмици и оттогава вървеше по изоставения път, минавайки единствено покрай селищата на пустинниците. Някогашните къщички бяха изчезнали и на мястото им имаше землянки, населени с прокажени или луди. Той предпочиташе лудите. Един от тях му бе подарил компас от неръждаема стомана с молба да го предаде на Исус. Стрелецът я прие напълно сериозно. Ако Го видеше, щеше да Му връчи компаса. Но не очакваше да Го срещне.

Пет дни бяха изминали, откакто бе напуснал последната землянка, и вече беше започнал да подозира, че няма да види друга, когато от върха на последния хълм съзря познатия нисък покрив.

Пустинникът, изненадващо млад мъж с буйни червеникави коси, които се спускаха почти до кръста му, плевеше с фанатично усърдие рехави насаждения царевица. Мулето изпръхтя, непознатият вдигна поглед и искрящите му сини очи за миг се впериха в Стрелеца. Вдигна ръце за поздрав и отново се залови за работа. Беше се превил над крайната леха досами къщата, скубеше дяволската трева и я хвърляше зад себе си. Вятърът, който духаше откъм пустинята, развяваше дългата му коса.

Стрелецът бавно слезе по хълма, повел мулето си. Спря до края на царевичните насаждения, отпи от меха и се изплю върху сухата пръст.

— Ще съживи твоите посеви!

— Ще съживи и теб самия! — отвърна мъжът и се изправи. Гърбът му силно изпука. Огледа Стрелеца без капчица страх. Онази част от лицето му, останала непокрита от косата и брадата му, изглеждаше незасегната от проказата, а погледът му, макар и малко див, излъчваше разум.

— Нямам нищо освен царевица и боб — каза той. — Царевицата е безплатна, но ще трябва да се бръкнеш за боба. Един човек ми го носи от време на време. Не се застоява дълго — изсмя се заселникът, — бои се от духове.

— Сигурно и теб те мисли за призрак.

— Сигурно.

Замълчаха и се измерваха с поглед. Пустинникът протегна ръка:

— Казвам се Браун.

Стрелецът отвърна на ръкостискането му. В този момент измършавял гарван изграчи от покрива. Човекът махна към него.

— Това е Золтан.

Щом чу името си, гарванът отново изграчи и полетя към Браун. Кацна на главата му, заби нокти в буйните му коси и изграчи:

— Да ти го начукам. Да го начукам на теб и на коня ти.

Стрелецът кимна дружелюбно.

— Ядеш боб, гърмиш като топ — вдъхновено занарежда гарванът.

— Ти ли си го научил на това?

— Че той не ще да научи друго — отвърна Браун. — Веднъж се опитах да му втълпя една молитва. — Хвърли поглед към къщурката си, сетне към спечената неплодородна земя. — Предполагам, че тук няма място за богомолци. Ти си стрелец, нали?

— Да. — Той коленичи и извади тютюн и листчета хартия. — Золтан хвръкна от главата на Браун и пърхайки с криле, кацна на рамото му.

— Преследваш онзи, нали?

— Да. — Дойде ред и на неизбежния въпрос. — Кога мина оттук?

Пустинникът вдигна рамене.

— Не зная. Преди повече от две седмици. По-малко от два месеца. Оттогава търговецът на боб се отби два пъти. Тук всички дни са еднакви. Мисля, че е било преди шест седмици. Макар че най-вероятно греша.

— Колкото повече ядеш, толкова по-силно надуваш тромбата — обади се Золтан.

— Отби ли се при теб? — попита Стрелецът.

Браун кимна.

— Дойде, за да се нахрани, също като теб. Побъбрихме си…

Стрелецът се изправи, гарванът изграчи и отлетя на покрива.

— Какво ти каза? — нетърпеливо попита той.

Браун повдигна вежда.

— Не говорихме много. Приказвах предимно аз, което не е необичайно. — Замълча, чуваше се само воят на вятъра. — Той е магьосник, нали?

— Да.

Браун кимна замислено.

— Така си и мислех. А ти?

— Аз съм обикновен човек.

— Никога няма да го хванеш.

— Грешиш.

Спогледаха се, обзети от внезапна взаимна симпатия. Стрелецът посегна към кремъка си, но Браун го изпревари. Извади кибритена клечка и я запали от нокътя си.

Стрелецът поднесе цигарата си към пламъка и дръпна.

— Благодаря.

— Ще трябва да напълниш меховете си — заяви пустинникът и му обърна гръб. — Изворът е отзад, под стряхата. Ще приготвя вечерята.

Стрелецът пъргаво прескочи лехите с царевица и свърна зад къщурката. Водата извираше от дъното на кладенец, иззидан с камъни, да но би песъчливата земя да се срути. Докато слизаше по разнебитената стълба, мъжът се замисли, че този каменен зид е плод на двугодишен труд — мъкнеш, влачиш, зидаш. Водата бе бистра, но налягането бе слабо и напълването на меховете му отне доста време. Докато пълнеше втория, Золтан кацна на ръба на кладенеца и изграчи:

— Да го начукам на теб и на коня ти.

Стрелецът стреснато вдигна глава. Кладенецът бе дълбок около пет метра: нищо не пречеше на Браун да хвърли камък върху него, да му счупи главата и да го обере. Един луд или прокажен не би постъпил така, но той не бе нито едното, нито другото. Харесваше пустинника, затова прогони предателските мисли и продължи да налива вода. Да става каквото ще!

Когато слезе по стъпалата на къщурката (постройката бе вкопана в земята, за да улови и задържи нощния хлад), Браун обръщаше с дървена лопатка царевични кочани над жаравата на малък огън. Две нащърбени чинии бяха оставени на противоположните краища на сиво-кафявото одеяло. Водата за боба тъкмо завираше в гърнето, окачено над огъня.

— Ще ти платя и за водата.

Браун не продължи работата си и промърмори:

— Водата е дар Божи. А бобът е от Папа Док.

Стрелецът се изсмя и седна на пода; облегна гръб на грапавата стена, скръсти ръце и затвори очи. След малко усети миризмата на печена царевица. Сухите бобени зърна изтракаха като камъчета, когато Браун ги изсипа в гърнето. От покрива, по който Золтан се разхождаше, се разнасяше тихо так-так-так. Стрелецът беше уморен. След ужасните събития в Тул, последното селище преди пустинята, той бе вървял по шестнайсет, понякога по осемнайсет часа дневно. А беше на път вече дванайсети ден; мулето му бе на края на силите си. Так-так-так.

Преди две седмици, беше казал Браун, или най-много преди шест. Това нямаше значение. В Тул имаше календари и там бяха запомнили човека в черно заради стареца, отровен от дяволска трева, когото бе излекувал. Старец на трийсет и пет години. Ако Браун не грешеше, мъжът в черно вече се движеше по-бавно. Но след Тул се простираше пустинята, която бе същински ад.

Так-так-так.

— Дай ми крилете си, птицо. Ще ги разперя и топлият вятър ще ме понесе над пустинята.

Той заспа.

III

Браун го събуди след пет часа. Беше паднал мрак. Единствената светлина идваше от червеникавите отблясъци на жаравата.

— Мулето ти умря — промълви пустинникът. — Приготвих вечерята.

— Как?

Браун сви рамене.

— Печено и варено, как иначе? Много си придирчив.

— Как умря мулето?

— Просто пукна. Май му беше дошло времето — беше старо. — И добави извинително: — Золтан изкълва очите му.

— Нима! — Трябваше да го очаква. — Няма нищо.

Браун отново го изненада: когато седнаха на одеялото, той изрече няколко думи като молитва: „Дъжд, здраве и духовно извисяване.“

— Вярваш ли в задгробния живот? — попита Стрелецът, докато домакинът му слагаше три горещи царевици в чинията си. Браун кимна.

— Мисля, че това е задгробният живот.

IV

Бобените зърна бяха твърди като сачми, царевицата — корава. Навън бурният вятър виеше в стрехите. Стрелецът ядеше бързо и лакомо. Изпи и четири чаши вода. Изведнъж нещо затрака като картечница по вратата. Браун стана и пусна Золтан вътре. Птицата прелетя до другия край на помещението, сви се в ъгъла и мрачно промърмори:

— Ядеш боб…

След вечеря Стрелецът предложи на Браун кесията с тютюн, като си мислеше, че сега ще го засипе с въпроси.

— А сега ще последват въпросите.

Но той мълчеше. Пушеше, загледан в тлеещата жарава. В землянката бе захладняло.

— Не ни въвеждай в изкушение — зловещо изграчи Золтан.

Гостът се стресна, сякаш някой бе стрелял по него. Беше сигурен, че всичко това е илюзия, не сън, а магия. Човекът в черно бе направил някакво заклинание, опитвайки се да му съобщи нещо по влудяващо неразбираем начин.

— Бил ли си в Тул? — обърна се към пустинника.

Браун кимна.

— Ходих веднъж, за да продам малко царевица. В онази година падна дъжд. Валя петнайсетина минути. Земята сякаш се отвори и всмука влагата. След час вече беше бяла и суха като преди. Но царевицата — Господи, царевицата! Виждах я как расте! Направо я чувах, сякаш дъждът я бе превърнал в живо същество. Но звукът, който издаваше, беше ужасен. Стенеше и пъшкаше, докато стеблата й изникваха от земята. — Той замълча. — Имах излишък от царевица, та я отнесох в Тул, за да я продам. Папа Док си предложи услугите, но щеше да ме излъже. Затова отидох сам.

— Май не обичаш да ходиш в града?

— Не.

— Едва не ме убиха там — ни в клин, ни в ръкав обясни Стрелецът.

— Не думай.

— Застрелях един, който казваше, че общува с Бог — продължи той. — Излезе, че Бог е мъжът в черно.

— Заложил ти е капан.

— Да.

Спогледаха се в полумрака, вече нямаха какво да си кажат.

„Сега ще последват въпросите“ — помисли си Стрелецът.

Ала Браун отново мълчеше. От цигарата му бе останал само тлеещ фас, но когато му поднесе кесията си, той поклати глава.

Золтан неспокойно се размърда, понечи да заговори, но се отказа.

— Искаш ли да ти разкажа какво се случи?

— Разбира се.

— Стрелецът напразно търсеше думи, с които да започне.

— Трябва да се изпикая — рече накрая. Браун кимна.

— От водата е. Направи го в лехата, ако обичаш.

— Естествено.

Изкачи стъпалата и потъна в мрака. Звездите блещукаха в небето. Поривите на вятъра не отслабваха. Струята от урината му се изви като арка и напои сухата леха с царевица. Мъжът в черно го бе изпратил тук. Може би той бе приел образа на Браун. Може би…

Прогони тези мисли. Изпитваше ужас от вероятността да полудее. Върна се при отшелника, който развеселено го попита:

— Реши ли дали съм омагьосан?

Стрелецът спря като ударен от гръм. Сетне слезе по стъпалата и седна.

— Бях започнал да ти разказвам за Тул.

— Разраства ли се градът?

— Мъртъв е — отвърна той и думите му сякаш увиснаха във въздуха.

Браун кимна.

— Виновна е пустинята. Мисля, че тя може да задуши абсолютно всичко. Знаеш ли, че навремето през нея е минавал път?

Стрелецът затвори очи. Виеше му се свят.

— Упоил си ме — задавено изрече.

— Не. Не съм ти направил нищо.

Стрелецът отвори очи.

— Ще ми разкажеш ли за Тул? — обади се Браун. Той колебливо отвори уста и изненадано установи, че сега думите сякаш сами се нареждаха. Накъсаните изречения постепенно преминаха в спокоен, монотонен разказ. Чувството, че е упоен изчезна, и той усети странна възбуда. Продължи да говори до късна доба. Другият мъж не го прекъсна. Нито пък птицата.

V

Беше купил мулето в Принстън и когато пристигна в Тул, то все още не бе грохнало от умора. Слънцето беше залязло преди около час, но Стрелецът продължи да върви, воден от светлините на града, а сетне от необикновено ясния звук на раздрънкано пиано, на което някой свиреше „Хей, Джуд“.

Отдавна бе напуснал горите и се движеше сред еднообразна равнина: необятни пусти поля, осеяни с тимотейка и ниски храсти, колиби, зловещи изоставени имения, охранявани от мрачни господарски жилища, несъмнено обитавани от демони; тук-там по някоя проблясваща в мрака светлина издаваше землянки на пустинни жители. Основният поминък идваше от царевицата, но отглеждаха по малко боб и грах. Понякога измършавели крави глуповато се взираха в него. Четири пъти покрай него минаха дилижанси, два пъти в едната и два пъти в другата посока.

Пейзажът беше потискащ. Откакто напусна Принстън, беше валяло само два пъти, и то съвсем за кратко. Дори тимотейката изглеждаше пожълтяла и безжизнена. Отвратителна местност! Нямаше и следа от човека в черно. Може би се беше качил на дилижанс.

Пътят зави, Стрелецът накара мулето да спре и погледна надолу към Тул. Градът бе разположен в кръгла падина, евтино бижу в още по-евтин обков. Повечето светлини бяха скупчени около мястото, от което се разнасяше музика. Улиците бяха четири, три от тях пресичаха под прав ъгъл пътя на дилижансите, който бе булевардът на града. Може би там имаше ресторант. Едва ли, но кой знае… Отново поведе мулето.

От двете страни на пътя имаше повече къщи, някои бяха изоставени. Той мина покрай малко гробище с покрити с мъх, наклонени надгробни плочи, обрасли с буйна дяволска трева. След около сто и петдесет метра стигна до нащърбена дървена табела с надпис „ТУЛ“.

Боята беше олющена и буквите едва се различаваха. Имаше и втора табела с напълно изтрит надпис.

Точно когато влезе в града, пиянски хор подхвана последния куплет на „Хей, Джуд“ — „Наа-наа-наа, наа-на-на-на… хей, Джуд…“ Звукът бе съвсем приглушен, като вятър, виещ в хралупата на прогнило дърво. Единствено прозаичното дрънкане на пианото го възпря да не се запита дали мъжът в черно не бе населил с призраци изоставения град. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Улиците бяха почти безлюдни. Три жени с черни панталони и еднакви широки блузи крачеха по отсрещния дъсчен тротоар, без да го поглеждат, което издаваше любопитството им. Лицата им сякаш се носеха над телата им като огромни бейзболни топки с очи. Начумерен старец със сламена шапка, нахлупена ниско над челото му, го следеше с поглед от стъпалата на бакалницата. Мършав шивач и окъснелият му клиент поспряха, за да го огледат; шивачът дори изнесе лампата си на прозореца, за да вижда по-добре. Стрелецът им кимна. Нито шивачът, нито клиентът му отвърнаха на поздрава. Той чувстваше погледите, приковани в кобурите на бедрата му. Момченце на около тринайсет и приятелката му, които пресичаха следващата пряка, забавиха крачка. Краката им вдигаха облачета прах. Някои от уличните фенери светеха, но стъклата им бяха помътнели от гранясалото олио. Повечето обаче бяха счупени. Наблизо имаше и конюшня, която вероятно съществуваше благодарение на дилижансите. Три момчета клечаха край отворената й врата и пушеха цигари от царевична шума. Около тях беше очертана окръжност за игра на топчета.

Стрелецът поведе мулето си покрай момчетата и надзърна в сумрака на конюшнята. На светлината на мъждукащата лампа върлинест старец с работен комбинезон усърдно трупаше с вилата си изсъхнала тимотейка на върха на копата и сянката му подскачаше по стената.

— Хей! — извика Стрелецът.

Конярят отпусна вилата и мрачно го изгледа, после промърмори:

— Здрасти.

— Имам муле.

— Голяма работа.

Стрелецът му подхвърли тежка златна монета, която изтрака върху старите, покрити със слама дъски и заблещука в мрака.

Старецът пристъпи напред, наведе се, вдигна я и погледна изпод око новодошлия. Видя кобурите и кимна мрачно.

— За колко време ще го оставиш?

— За една нощ. Може би за две. Или за по-дълго.

— Нямам да ти върна ресто.

— Не го искам.

— Кървави пари — измърмори конярят.

— Какво?

— Нищо. — Старецът хвана мулето за юздата и го поведе навътре.

— Разседлай го! — извика му. Онзи не се обърна.

Стрелецът излезе при момчетата, които клечаха навън. Те бяха наблюдавали случилото се с надменно любопитство.

— Как е? — опита се да ги заговори той. — Тук ли живеете?

Никакъв отговор.

Едно от момчетата извади цигарата от устата си, сграбчи топче от халцедон и го запрати в кръга. Улучи голямо шарено топче и го изби навън.

— Има ли ресторант в града? — попита мъжът.

Едно от хлапетата, най-малкото, вдигна глава. На горната му устна имаше огромен херпес, но погледът му бе на разумен човек. Изгледа новодошлия с трогателно и същевременно ужасяващо любопитство.

— При Шеб можеш да получиш сандвич.

— Долнопробната кръчма с пиано ли?

Момчето кимна безмълвно. Приятелите му го гледаха злобно и враждебно.

Той докосна периферията на шапката си.

— Благодаря ви. Радвам се, че в този град има хора, които могат да говорят.

Отмина ги и по дъсчения тротоар тръгна към „Шеб“. Чу ясния, презрителен глас на едно от хлапетата: „Пушач на дяволска трева!“ Откога чукаш сестра си, глупако? Пушач на дяволска трева!

Пред „Шеб“ горяха три ярки керосинови лампи: две отстрани и една над вратите с формата на крила на прилеп. Хорът, изпълняващ „Хей, Джуд“, се бе разпръснал, а някой свиреше на раздрънканото пиано стара балада. Дочуваха се откъслечни разговори. Стрелецът спря за миг на прага и надникна в кръчмата. Подът бе посипан с дървени стърготини, край разкривените маси бяха поставени плювалници. Дъсченият бар бе опрян на две магарета за рязане на дърва. Мръсно огледало отразяваше пианиста, прегърбен на ниското столче. Предната част на пианото липсваше; виждаха се дървените чукчета, които подскачаха нагоре-надолу. Зад бара стоеше блондинка с мръсна синя рокля. Едната й презрамка бе захваната с безопасна игла. В дъното на кръчмата половин дузина мъже играеха на карти, но очевидно играта им се струваше скучна.

Други шестима се бяха скупчили около пианото. Четирима или петима седяха край бара. Старец с буйна прошарена коса бе облегнал глава на масата до вратата. Стрелецът влезе.

Всички обърнаха глави и се втренчиха в револверите му. За миг настъпи тишина, само пианистът, който сякаш не забелязваше нищо, продължаваше да натиска клавишите. Сетне жената зад бара избърса плота с мръсен парцал и всички се върнаха към предишните си занимания.

— Мой ред е — каза един от картоиграчите и срази три спатии с четири пики. Онзи със спатиите изпсува, прости се със залога и раздаде отново.

Стрелецът отиде на бара и попита:

— Имате ли хамбургери?

— Разбира се. — Блондинката го погледна право в очите; навярно някога е била красива, но сега по лицето й имаше бръчки, сивосинкав белег лъкатушеше по челото й. Беше го покрила с дебел слой пудра, но така белегът още повече се набиваше на очи. — Обаче са скъпи.

— Така и предполагах. Три хамбургера и една бира.

Присъстващите зяпнаха. Три хамбургера! Устните им се овлажниха, езиците им жадно облизаха слюнката. Три хамбургера!

— Ще ти струва три долара. Заедно с бирата.

Стрелецът сложи на плота златна монета.

Всички погледи се приковаха в нея.

Зад бара, отляво на огледалото, имаше мангал, в който тлееха дървени въглища. Жената изчезна в задната стаичка и се върна с парче месо, увито в хартия. Отряза свидливо три тънки парчета и ги сложи върху огъня. Разнесе се влудяващ аромат. Стрелецът се преструваше на безразличен, но следеше с периферното си зрение раздрънканото пиано, картоиграчите, които забавиха темпо, косите погледи, които му хвърляха постоянните посетители.

Човекът зад гърба му се надигаше от мястото си, когато видя отражението му в огледалото. Онзи беше плешив, ръката му стискаше дръжката на огромен ловджийски нож, чиято кания висеше на бедрото му като кобур.

— Седни си на мястото — спокойно каза Стрелецът.

Мъжът се вцепени. Горната му устна неволно потръпна като на куче. Настъпи тишина. Сетне той се върна на масата си и всичко продължи постарому.

Бирата пристигна в нащърбена халба.

— Не мога да ви върна ресто — грубо заяви жената.

— Не го искам.

Тя кимна ядно, сякаш демонстрацията на благосъстояние, макар и в нейна полза, я вбеси. Все пак взе златната монета и след секунда поднесе мръсна чиния с недопечено месо.

— Имаш ли сол?

Блондинката извади солницата изпод бара и му я подаде.

— Ами хляб?

— Не.

Той знаеше, че жената лъже, но реши да не настоява. Плешивият го следеше със злобен поглед, като ту сграбчваше, ту отпускаше нацепения и издраскан плот на масата. Ноздрите му сякаш пулсираха.

Стрелецът започна да се храни неохотно, като режеше месото, бодваше парчето с вилица и го поднасяше към устата си, стараейки се да не мисли какво биха могли да му сторят изгладнелите хора в кръчмата.

Вече привършваше и се канеше да си поръча още една бира и да запали цигара, когато някой го хвана за рамото.

Внезапно осъзна, че в салона отново цари напрегната тишина. Обърна се и се взря в мъжа, който дремеше на масата. Лицето му бе ужасяващо. От човека се носеше отвратителната миризма на дяволска трева. Погледът му бе празен, сякаш не виждаше нищо друго освен неконтролируемите халюцинации, отприщени от вонящото тресавище на неговото подсъзнание.

Жената зад бара тихичко изстена.

Напуканите устни на непознатия се изкривиха в усмивка, разкривайки зелени, изгнили зъби. Стрелецът си каза: „Той дори не я пуши. Той я дъвче. Наистина я дъвче!“

Сетне си помисли: „Той е жив мъртвец. Би трябвало да е умрял още преди година.“

После му хрумна още нещо: „Мъжът в черно.“

Измерваха се с погледи — Стрелецът и човекът, който бе на границата на лудостта.

Онзи проговори и Стрелецът смаяно чу да се обръщат към него на Свещения език:

— Злато за услуга, Стрелецо. Само една монета, за късмет, а?

Свещеният език. За миг съзнанието му отказа да го приеме. Бяха минали години — Господи! — векове, хилядолетия. Вече никой не използваше Свещения език, той беше последният, последният Стрелец. Останалите бяха…

Онемял от изумление, бръкна в джоба на ризата си и извади една златна монета. Напуканата, изподрана ръка я сграбчи, погали я и я поднесе към светлината на керосиновата лампа. Златото хвърляше горди отблясъци: жълтеникаво, червено, кърваво…

— Ах-х-х… — разнесе се нечленоразделен възглас, изразяващ удоволствие. Старецът тромаво се обърна и се заклатушка към масата си, като държеше златната монета пред очите си, обръщайки я ту от едната, ту от другата страна.

Помещението бързо се изпразваше, прилепообразните криле на вратата хлопаха бясно напред-назад. Пианистът с трясък затвори капака на своя инструмент и тръгна след останалите, залитайки комично.

— Шеб! — изкрещя подире му жената. Гласът й прозвуча едновременно изплашено и заядливо. — Шеб, върни се, да те вземат дяволите!

Междувременно старецът се бе върнал на масата си. Хвърли златната монета върху издрасканата повърхност и когато тя се завъртя, помътнелият му поглед я проследи прехласнато. Завъртя я втори, трети път и склопи очи. Успя да я завърти четвърти път, но главата му клюмна върху масата, преди монетата да спре.

— Е — ядно промълви жената, — прогони клиентите ми. Доволен ли си?

— Ще се върнат.

— Не и тази вечер.

— Кой е този? — Стрелецът посочи към пушача на дяволска трева.

— Върви на… — Тя довърши с жест, имитиращ мастурбация.

— Трябва да знам — настоя Стрелецът. — Той…

— Говореше ти но странен начин. Норт никога не е говорил така.

— Търся един човек. Би трябвало да го познаваш.

Тя впери очи в него; погледът й вече не беше гневен, а пресметлив. Сетне на лицето й се изписа жадно изражение. Паянтовата дървена постройка замислено проскърцваше. Някъде лаеше куче. Стрелецът чакаше. Виждаше безпомощността и отчаянието й, нуждата, която не можеше да се изрази с думи.

— Знаеш цената ми — рече блондинката.

Той я огледа невъзмутимо. В тъмнината белегът не си личеше. Макар че беше слаба, пясъкът на пустинята и тежкият труд не бяха заличили следите от красотата й. Не че това имаше особено значение. Не би имало значение дори червеите да бяха прояли безплодната й утроба.

Тя вдигна ръце към лицето си и се разрида — още не беше загубила способността да плаче.

— Не ме гледай! Не ме гледай така злобно!

— Извинявай. Не исках да те обидя.

— Вие, мъжете, никога не искате! — изкрещя тя.

— Изгаси лампите.

Тя хлипаше, покрила лице с длани. Стрелецът беше доволен, че не го вижда. Не заради белега, а защото така блондинката приличаше на младо момиче. Иглата, която придържаше презрамката на роклята й, проблясваше на оскъдната светлина.

— Изгаси лампите и заключи. Той ще открадне ли нещо?

— Не — прошепна тя.

Свали ръце от лицето си едва когато се озова зад гърба му; изгаси лампите една подир друга, като първо намаляваше фитила, сетне духваше пламъчето. Когато свърши, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. В мрака не бе необходимо да се прикриват.

VI

Той сви две цигари в тъмнината, запали ги и й подаде едната. Стаята бе пропита с миризмата на парфюма й, ухаещ на току-що разцъфнал люляк. И все пак дъхът на пустинята бе навсякъде, потиснал дори аромата на люляка. Напомняше мириса на море. Стрелецът осъзна, че изпитва страх от пустинята, която трябваше да прекоси.

— Името му е Норт — започна тя. Гласът й бе все така груб. — Просто Норт. Той умря.

Стрелецът чакаше.

— Беше осенен от Божията милост.

Никога не съм Го виждал — промълви Стрелецът.

— Тук е, откакто се помня, имам предвид Норт, не Бог. — Тя се изсмя дрезгаво. — Винаги е бил безделник. Започна да пие и да души тревата. Сетне я пропуши. Хлапетата го следваха по петите и насъскваха кучетата по него. Носеше стари зелени панталони, които воняха. Разбираш ли?

— Да.

— После взе да дъвче тревата. Накрая само седеше на масата, дори не се хранеше. Сигурно в собственото си съзнание се е виждал като крал. Децата вероятно е смятал за свои шутове, а кучетата — за принцове.

— Продължавай.

— Умря пред кръчмата. Чух го да идва — тежките му обувки трополяха по тротоара — преследван от децата и кучетата. Приличаше на изкривена телена закачалка за дрехи. В очите му вече горяха огньовете от ада, устните му бяха разтегнати в усмивка, каквато децата изрязват в тиквите за Хелоуин. Вонеше на мръсотия, гнилоч и дяволска трева. От крайчеца на устните му сякаш се стичаше зеленикава кръв. Навярно е искал да влезе и да послуша как Шеб свири на пианото. Пред вратата спря и наклони глава. Реших, че е чул тропот на копита, макар че дилижансът не би трябвало да мине по това време. Изведнъж повърна — черна, кървава смес. Ухилената му уста я избълва като клоака. Вонята можеше да те накара да се побъркаш. Вдигна ръце и се строполи на тротоара. Умря с усмивка, в локва от собствения си бълвоч.

Тя трепереше. Навън вятърът продължаваше да вие, някъде в далечината се блъскаше врата, звуците отекваха като в кошмар. Мишка пробяга по пода. Стрелецът си каза, че навярно това е единствената къща в града, където има достатъчно храна, че да се завъдят мишки. Постави ръка върху корема на жената и тя стреснато потръпна, сетне се отпусна.

— Човекът в черно — промълви той.

— Непременно искаш да го хванеш, нали?

— Да.

— Добре. Ще ти разкажа всичко. Хвана дланта му с две ръце и заговори.

VII

Той се появи късно следобед, в деня, когато Норт умря; вятърът бушуваше както никога дотолкова — вдигаше прахоляк и носеше във въздуха изкоренени царевични стъбла. Кенърли бе заключил с катинар конюшнята, а малцината търговци бяха пуснали ролетките на витрините и дори ги бяха подпрели с колове. Небето бе пожълтяло като изсъхнало сирене, а облаците бягаха по него, сякаш бяха видели нещо ужасно в пустинята, от която идваха.

Пристигна с раздрънкан фургон, покрит с брезентово чергило. Жителите на градчето го наблюдаваха любопитно. Старият Кенърли, излегнал се до прозореца с бутилка в едната ръка, сграбчил с другата гърдата на втората си дъщеря, реши да не му отвори, ако онзи почука.

Но мъжът в черно отмина, без да дръпне юздите на червеникавокафявия си кон, и колелата на фургона вдигнаха прахоляк, който вятърът с радост подхвана. Приличаше на свещеник или монах; беше облечен в черно расо с огромна качулка, скриваща лицето му. Вятърът вееше полите му. Изпод края на дрехата му се виждаха тежки ботуши с квадратни носове и катарами.

Спря пред „Шеб“ и привърза коня си, който сведе глава и изпръхтя. Човекът развърза покривалото, извади протрити дисаги, преметна ги през рамо и влезе в кръчмата.

Алис го наблюдаваше с любопитство, но никой друг не забеляза пристигането му. Шеб свиреше методистки химни в стил рагтайм, а неколцината безделници, дошли по-рано, за да се спасят от бурята и да почетат паметта на Норт, пригласяха с дрезгави гласове. Шеб, пиян почти до безсъзнание, въодушевен от мисълта, че самият той още е жив, свиреше трескаво, пръстите му стремително летяха по клавишите.

Гласовете на пияниците не успяваха да надвикат вятъра. В ъгъла Закари бе запретнал полата на Ейми Фелдън и рисуваше зодиакални знаци по коленете й. Няколко жени обикаляха от маса на маса. Сякаш някаква треска бе обхванала всички. Мрачното предчувствие за буря като че ги развеселяваше.

Норт беше положен върху две маси по средата на салона. Ботушите му образуваха мистичния знак V. Устните му бяха разтегнати в иронична усмивка, някой бе склопил очите му и беше поставил върху тях два метални жетона. Ръцете му, скръстени на гърдите, стискаха няколко стръка дяволска трева. От него се разнасяше отвратителна воня.

Мъжът в черно отметна качулката си и отиде до бара. Алис го наблюдаваше, обзета от безпокойство, смесено с познатото, дълбоко скрито желание. Никакви символи не издаваха принадлежността му към една или друга вяра, макар този факт сам по себе си да не означаваше нищо.

— Уиски — каза той. Гласът му бе мек и приятен. — Хубаво уиски.

Тя посегна под барплота и извади бутилка „Стар“. Би могла да му пробута долнопробно местно уиски, но не го направи. Мъжът в черно я следеше с големите си, блестящи очи, докато тя му наливаше. Желанието й нарасна. Виковете и крясъците продължаваха с неотслабваща сила. Шеб, безполезният скопец, свиреше за воините на Христа. Някой накара леля Мил да запее. Хрипливият й глас прорязваше глъчката като с тъп нож.

— Хей, Алис!

Тя отиде да сервира, обидена от мълчанието на непознатия, страхувайки се от нуждата, която изпитваше. Желанията й бяха неконтролируеми. Вероятно бяха признак на промяната, бележеща началото на старостта — период, който тук обикновено бе кратък като зимен залез.

Започна да налива бира, докато бъчонката се изпразни, сетне отвори друга. Знаеше, че не е необходимо да подканя Шеб; той сам щеше да се примъкне като куче (каквото всъщност бе) и да си притисне пръстите или да разлее бирата. По-добре беше сама да свърши всичко. Непознатият не сваляше очи от нея, погледът му сякаш пронизваше гърба й.

— Пълно е с народ — каза той, когато жената се върна. Не бе докоснал питието си, само въртеше чашата между дланите си, за да я затопли.

— Правим помен…

— Видях покойника.

— Безделници — изсъска тя с внезапен изблик на омраза. — Всички до един са безделници.

— Това ги възбужда. Той е мъртъв. Те не са.

— Служеше им за посмешище, когато беше жив. Не е редно и сега да е същото. Просто е… — — Замълча, не бе в състояние да обясни чувствата си.

— Хранил се е с дяволска трева, нали?

— Да! С какво друго?

Тонът й бе обвинителен, но непознатият не сведе поглед и тя почувства прилив на гняв.

— Съжалявам. Свещеник ли сте? Това сигурно ви отвращава.

— Не съм свещеник и нищо не ме отвращава. — Той изпи уискито си на един дъх. — Още едно, моля.

— Простете, но първо трябва да ми докажете, че имате пари.

— Не е необходимо да ми се извинявате.

Странникът сложи на бара сребърна монета, по-дебела от единия край. Жената каза, както й беше обичай:

— Не мога да ви върна.

Той поклати глава и се втренчи в чашата си.

— Навярно само минавате оттук.

Непознатият мълчеше; точно когато тя понечи да повтори въпроса си, той нетърпеливо поклати глава.

— Не дрънкай празни приказки. Тук има покойник.

Тя се отдръпна, обидена и удивена; първата й мисъл бе, че странникът е излъгал за свещеническия си сан, за да я изпита.

— Харесвала си го, нали?

— Кого? Норт ли? — Тя се изсмя, за да прикрие смущението си. — По-добре…

— Имаш добро сърце и си поуплашена — продължи непознатият, — а той се е хранил с дяволска трева и е бил с единия крак в ада. Сега вратата на ада е хлопнала зад гърба му и смяташ, че няма да се отвори, докато не дойде и твоят ред.

— Ти май се напи, приятел?

— Мистър Нортън, той мъртъв — произнесе иронично мъжът в черно. — Мъртъв!

— Махай се! — Жената трепереше от гняв, но в утробата й се разливаше топлина.

— Всичко е наред — промълви той. — Всичко е наред. Почакай. Само почакай.

Очите му бяха сини. Тя внезапно се успокои, сякаш бе взела някакво лекарство.

— Разбра ли — попита я непознатият.

Тя кимна безмълвно, а човекът гръмогласно се изсмя — звънък смях, който накара всички да извърнат глави към него. Непознатият ги изгледа — изведнъж беше станал център на вниманието. Гласът на леля Мил потрепери и заглъхна. Шеб усети, че свири фалшиво и престана да натиска клавишите. Всички гледаха напрегнато мъжа в черно. Понесени от вятъра песъчинки задращиха по стените на сградата.

Тишината в салона сякаш се пренесе и навън. Сякаш камък заседна в гърлото на Алис, тя сведе поглед и забеляза, че машинално притиска корема си. Всички присъстващи наблюдаваха непознатия, който невъзмутимо ги оглеждаше. Сетне той отново избухна в гръмогласен смях. Но на тях изобщо не им беше до смях.

— Ще ви демонстрирам едно чудо! — извика им странникът. Ала те само се взираха в него като послушни деца, присъстващи на представление на илюзионист, чиито фокуси не са им интересни.

Мъжът в черно пристъпи напред, а леля Мил отскочи встрани. Той се ухили зловещо и я шляпна по огромния корем. Жената издаде странен звук и непознатият се изкиска.

— Така е по-добре, нали?

Леля Мил отново изстена, сетне внезапно избухна в плач и заслепена от сълзи се втурна към вратата. Останалите я наблюдаваха мълчаливо. Навън се надигаше буря, облаците се гонеха бясно по небето. Един от клиентите, забравил халбата с бира в ръката си, изскърца със зъби. Непознатият се надвеси ухилен над Норт. Вятърът зловещо виеше и паянтовата сграда се тресеше. Друг клиент, застанал до бара, се отърси от вцепенението и залитайки, излезе навън. Разнесоха се гръмотевици, напомнящи топовни изстрели.

— Добре — ухили се мъжът в черно, — да се залавяме за работа.

Той започна да плюе върху лицето на Норт, като се прицелваше старателно. Слюнката му проблясваше по челото на мъртвеца и се стичаше по клюнообразния му нос.

Алис посегна между краката си.

Шеб се изсмя лудешки и се прегьрби още повече. Закашля се и от устата му захвърчаха лепкави храчки. Мъжът в черно одобрително се изкиска и го потупа по гърба. Шеб се ухили, златният му зъб проблесна в полумрака.

Някои от клиентите побягнаха. Други обкръжиха Норт. Лицето и сбръчканата му шия бяха влажни. Внезапно се възцари мъртвешка тишина.

Мъжът в черно ненадейно прескочи трупа, извисявайки се над него като водна струя, бликаща от фонтан. Приземи се на ръце, ухили се и повтори скока. Един от зяпачите машинално заръкопляска, сетне се осъзна, закри устата си с длан и ужасено хукна към вратата.

При третия скок на мъжа в черно Норт се раздвижи.

Насъбралите се изстенаха от изумление, сетне отново се смълчаха. Непознатият отметна глава и се закиска. Гърдите му се повдигаха в бърз ритъм, докато си поемаше въздух. Запрескача Норт с ускорено темпо, прелитайки напред-назад над тялото му като вода, преливана от една чаша в друга. Единствените звуци, които се чуваха, бяха хрипливият му дъх и воят на вятъра.

Норт дълбоко си пое дъх. Пръстите му машинално забарабаниха по масата. Шеб пронизително изпищя и изскочи навън. Една от жените го последва.

Мъжът в черно прелетя още веднъж, сетне повтори и потрети. Сега цялото тяло на Норт се тресеше и се гърчеше. Вонята на гнилоч и изпражнения се разнесе на задушливи талази. Очите му се отвориха.

Алис усети, че несъзнателно отстъпва назад. Обзета от паника се блъсна в огледалото, което потрепери.

— Заради теб го направих — изкрещя подире й мъжът в черно, като дишаше тежко. — Сега можеш да спиш спокойно. Дори това не е необратимо. Макар да е… толкова… толкова забавно! — Сетне отново се засмя. Гласът му заглъхна едва когато тя се втурна по стълбите и заключи вратата, водеща към трите стаи над бара.

Едва тогава и жената започна да се кикоти; хълбоците й се тресяха. Смехът й премина в жален стон, който се сля с воя на вятъра.

С отсъстващ поглед Норт се отправи към вратата; очевидно бурята не го плашеше в стремежа му да накъса дяволска трева. Мъжът в черно, който беше останал сам зад бара, усмихнато го проследи с поглед.

Когато вечерта Алис се престраши и слезе в салона, носейки лампа в едната ръка и цепеница в другата, мъжът в черно си бе отишъл. Нямаше следа и от фургона му. Ала Норт седеше на масата до вратата, сякаш никога не бе ставал. Отново миришеше на дяволска трева, но вонята не бе така силна, както можеше да се очаква.

Погледна я и плахо се усмихна.

— Здравей, Алис.

— Здравей, Норт.

Тя остави цепеницата и започна да пали лампите, като внимаваше да не застава с гръб към него.

— Бях осенен от Божията милост — бързо рече Норт. — Вече няма да умра. Той ми го каза. Обеща ми го.

— Радвам се за теб. — Треперещите й пръсти изтърваха клечката и тя се наведе да я вземе.

— Иска ми се да престана да дъвча трева. Не е редно човек, осенен от Божията милост, да го прави.

— Тогава защо не спреш?

Раздразнението й я накара да се опомни и тя осъзна, че Норт е човек, а не дяволско изчадие. Пред нея стоеше жалък, полудрогиран тип с гузен вид. Вече не се страхуваше от него.

— Целият треперя — промълви той. — Но не мога без тревата. Алис, винаги си била добра с мен… Не мога дори да спра да се напикавам.

Тя се приближи до масата и нерешително се втренчи в него.

— Можеше да ме накара да спра — проплака Норт. — След като ми върна живота, значи можеше да направи и това. Не се оплаквам… — Огледа се уплашено и прошепна: — Страхувам се да не ме убие, ако се оплаквам.

— Може би е само шега. Изглежда, че има страхотно чувство за хумор.

Норт извади торбичката, която криеше под ризата си, и отсипа шепа стрита на прах дяволска трева. Алис машинално го отблъсна, сетне ужасено отдръпна ръка.

— Не мога… — И отново посегна разтреперан към торбичката.

Тя можеше да го спре, но не го стори. Продължи да пали лампите и почувства умора, макар вечерта едва да започваше. Но в бара не дойде никой, освен стария Кенърли, който бе пропуснал „представлението“. Не изглеждаше особено изненадан, че вижда Норт. Поръча си бира, попита къде е Шеб и плясна Алис по задника. На следващия ден нещата продължиха почти постарому, само дето хлапетата вече не преследваха Норт. На по-следващия ден освиркванията се подновиха. Животът се върна в предишното си русло. Децата събраха изкоренените от бурята царевични стъбла и ги изгориха насред улицата седмица след възкресението на Норт. Пламъците бяха невероятно ярки и повечето постоянни клиенти на бара излязоха, за да погледат. Приличаха на първобитни хора. Лицата им сякаш плуваха между пламъците и студеното сияние на небето. Докато ги наблюдаваше, Алис с тъга си помисли, че навярно идва краят на света. Всичко се разпадаше и нямаше лепило, което да съедини разпадащия се свят. Никога не бе виждала океан и вече нямаше да види.

— Ако имах кураж — промълви тя, — ако имах кураж, кураж, кураж…

Норт вдигна глава и тъпо се усмихна, сякаш надничаше от ада. Тя нямаше кураж. Беше само една барманка с белязано лице.

Огънят започна да догаря и клиентите се върнаха в бара. Алис започна да се налива с уиски и до полунощ беше мъртвопияна.

VIII

Алис приключи с разказването на историята и когато Стрелецът не направи никакъв коментар, тя реши, че е заспал. Налегна я дрямка, но гласът му внезапно я стресна:

— Това ли е всичко?

— Да. Вече е много късно.

— Хм. — Той започна да свива друга цигара.

— Да не разсипеш тютюн в леглото ми — предупреди го жената по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Няма.

Отново настъпи мълчание. Огънчето от цигарата проблясваше в мрака.

— Утре ще си тръгнеш, нали? — унило рече тя.

— Трябва. Мисля, че онзи ми е заложил капан тук.

— Не си отивай.

— Ще видим.

Стрелецът се обърна на другата страна, но Алис бе доволна. Знаеше, че той ще остане. Жената отново се унесе.

В просъница си спомни за начина, по който Норт се бе обърнал към непознатия, за странния език. До този момент непознатият не изразяваше чувствата си дори когато я любеше; задъхваше се едва на края, след което сякаш спираше да диша за миг. Приличаше на същество от детска приказка или мит, като че бе последният от своя вид, останал на този свят, който пише последната страница на своята история. Това нямаше значение. Важното беше, че щеше да остане известно време. Утре или вдругиден ще помисли по въпроса. Тя заспа.

IX

На сутринта му приготви качамак. Той го изяде, без да обели нито дума. Поднасяше лъжицата към устата си, без да се сети за нея, сякаш изобщо не я забелязваше. Знаеше, че трябва да си тръгне. Всяка минута, прекарана тук, означаваше преднина за човека в черно — онзи вероятно вече бе навлязъл в пустинята. Досега се беше движил само на юг.

— Имаш ли карта? — внезапно попита той и вдигна глава.

— На града ли? — засмя се тя. — Не е толкова голям, че да ни трябва карта.

— Не. На земите на юг оттук.

Усмивката й помръкна.

— Интересува те само пустинята. Надявах се да поостанеш.

— Какво има на юг от пустинята?

— Откъде да знам? Никой не е успявал да я прекоси. Пък и никой не се е опитвал, откакто съм тук. — Избърса длани в престилката си, грабна котлето и изсипа горе щата вода в умивалника, където тя се разплиска и вдигна пара.

Мъжът стана.

— Къде отиваш? — Гласът й издаваше страх и тя се намрази заради слабостта си.

— В конюшнята. Ако някой знае нещо, това ще е конярят. — Сложи ръце на раменете й. Дланите му бяха топли. — Освен това трябва да се погрижа за мулето си. Ако реша да остана, трябва да помисля и за него, за да е във форма, когато си тръгна.

„Моля те, не си отивай.“ Тя го погледна.

— Внимавай с Кенърли. Ако не знае нещо, ще си го измисли.

Когато Стрелецът излезе, тя се обърна към умивалника, по лицето й се стичаха топли, горещи сълзи на благодарност.

X

Кенърли беше беззъб, неприятен тип, наказан от Бог с куп дъщери. Двете по-малки следяха с поглед Стрелеца, скрити в полумрака на конюшнята. Бебе се въргаляше в прахоляка. Още една дъщеря, русокоса, мръсна, чувствена, любопитно наблюдаваше новодошлия, докато вадеше вода с проскърцващата помпа зад обора.

Конярят го забеляза и побърза да го посрещне. Държеше се едновременно враждебно и ласкателно — все едно беше кон от нечиста порода, когото са били прекалено често.

— Добре се грижа за него — промърмори и преди Стрелецът да успее да отговори, той се сопна на дъщеря си: — Прибирай се, Соби! Влизай вкъщи, по дяволите!

Тя неохотно понесе кофата с вода към бараката, пристроена до конюшнята.

— За моето муле ли говориш?

— Да, сър. Отдавна не съм виждал муле. Навремето много ги използваха, но нещата се промениха. Сега минават само волове, впрегатни кс не и… Соби, ще те напердаша, ако продължаваш да ме зяпаш.

— Няма да я изям — любезно каза непознатият.

Кенърли мрачно се усмихна.

— Нямам предвид вас. Не, сър, нямам предвид вас. — Ухили се и добави: — Тя си е несръчна по рождение. В нея се е вселил дяволът. Истинска дивачка е. — Очите му потъмняха. — Настъпва краят на света, господине. Знаете какво пише в Библията. Децата ще престанат да се подчиняват на родителите си, чума ще порази мнозина.

Стрелецът кимна, сетне посочи на юг.

— Какво има там?

Кенърли отново се ухили, разкривайки няколко пожълтели зъба.

— Заселници. Дяволска трева. Пустиня. Какво друго? — Изкиска се и измери непознатия с пресметлив поглед.

— Голяма ли е пустинята?

— Голяма. — Кенърли се постара да си придаде сериозно изражение. — Може би около шестстотин километра. Може би хиляда. Не зная, господина. Там няма нищо, освен дяволска трева и демони. Натам тръгна онзи. Онзи, който изцери Норт, когато беше болен.

— Болен ли? Чух, че е бил мъртъв.

Старецът продължи да се хили.

— Добре, де. Може би. Все пак сме големи хора, нали?

— Но вярваш в демони. Кенърли намръщено го изгледа.

— Това е доста по-различно.

Стрелецът свали шапката си и изтри потта от челото си. Слънцето печеше все по-силно. На Кенърли това сякаш не му правеше впечатление. В сянката край конюшнята момиченцето съсредоточено размазваше мръсотията по лицето си.

— Не знаеш какво има отвъд пустинята, така ли?

Кенърли сви рамене.

— Някои може и да знаят. Дилижансите са я прекосявали преди петдесетина години. Така твърдеше баща ми. Според него оттатък пустинята имало планини. Други казваха, че имало океан… зелен океан, пълен с чудовища. Трети заявяваха, че там бил краят на света. Че няма нищо друго освен светлини, от които човек ослепява, след което бива погълнат от отворената паст на Бог.

— Глупости! — заяви Стрелецът.

— Разбира се — съгласи се конярят. Отново трепна, изпълнен с омраза и страх, изгарящ от желание да угоди на непознатия.

— Грижи се за мулето ми. — Стрелецът му подхвърли нова монета, която той улови още във въздуха.

— Разбира се. Ще поостанете ли?

— Може би.

— Алис може да бъде доста мила, стига да поиска.

— Какво? — разсеяно попита Стрелецът.

В очите на Кенърли проблесна страх — като отражение на луната, издигаща се на хоризонта.

— Не, сър, нито думичка. Съжалявам, ако съм се изпуснал. — Видя Соби, която надничаше през прозореца, и изкрещя: — Сега ще те напердаша, повлекано! Ще те…

Странникът се отдалечи, беше убеден, че Кенърли ще го изпрати с поглед, и че ако се обърне, ще види изписани на лицето му истинските му чувства. Но не го направи. Горещината го смазваше. Единственото сигурно по отношение на пустинята бе, че тя е огромна. А той имаше още работа в това градче.

XI

Бяха в леглото, когато Шеб отвори вратата с ритник и нахлу в стаята с нож в ръка.

Последните четири дни бяха изминали с главозамайваща бързина. Той спеше. Ядеше. Правеше секс с Алис. Откри, че тя може да свири на цигулка, и я караше да му изнася цели концерти. Жената сядаше до прозореца, обърната в профил и озарена от млечната белота на зората, свиреше неуверено. Ако се бе упражнявала, щеше да бъде добра. Почувства, че се привързва към нея по странен начин, и реши, че това може да е поредният капан, който мъжът в черно му е заложил. Четеше пожълтели, разкъсани списания с избелели снимки. Не мислеше за нищо.

Не чу как дребничкият пианист се изкачва по стълбите — рефлексите му бяха притъпени. Този път това нямаше особено значение, но при други обстоятелства би го уплашило до смърт.

Алис бе гола, чаршафът се бе смъкнал под гърдите й; готвеха се да правят любов.

— Моля те — шепнеше тя, — направи го както преди. Искам го, искам го…

Вратата с трясък се отвори и пианистът се втурна, поклащайки се на кривите си крака. Алис не изпищя, макар той да държеше в ръка огромен месарски нож и да издаваше нечленоразделни звуци, сякаш някой бе потопил главата му в кофа, пълна с кал. Хвърчаха слюнки. Замахна, хванал ножа с две ръце, но Стрелецът го сграбчи за китките и ги изви. Ножът отхвръкна встрани. Шеб пронизително изпищя, сякаш проскърцаха ръждясали панти. Повдигна ръце като кукла на конци; и двете му китки бяха счупени. Вятърът блъскаше по прозореца. Огледалото на стената, леко помътня-ло и изкривено, отразяваше цялата стая.

— Тя беше моя! — ридаеше Шеб. — Първо беше моя! Моя!

Алис го погледна и стана от леглото. Загърна се с халат, а Стрелецът за миг изпита съжаление към човека, който му напомни за самия него преди много години. Той бе просто един жалък тип, при това кастриран.

— Направих го заради теб — продължаваше пианистът. — Заради теб, Алис. Само заради теб. Аз… о, Боже, мили Боже… — Думите му преминаха в нечленоразделен хленч, последван от ридание. Поклащаше се напред-на-зад, притискайки счупените си китки към корема си.

— Шшт. Шшт. Дай да видя. — Тя коленичи до него. — Счупени са. Шеб, глупако! Нали знаеш, че никога не си бил силен… — Помогна му да се изправи на крака. Той се опита да притегли дланите й към лицето си, но не успя и отново се разрида. — Ела да седнем и да видим какво може да се направи.

Заведе го до масата и направи шини от две цепеници, които привърза към китките му. Той тихо хлипаше, сетне се повлече навън, без да се обръща.

Тя се върна в леглото.

— Докъде бяхме стигнали?

— Не сега…

Тя търпеливо каза:

— Нищо друго не можеше да направиш. Какво ни остава? — Докосна рамото му. — Радвам се, че си толкова силен.

— Не сега — пресипнало повтори той.

— Мога да те направя още по-силен…

— Не. Не можеш.

XII

На следващата вечер барът не работеше. В Тул този ден минаваше за неделя. Стрелецът отиде в малката, схлупена черква край гробището, докато Алис остана да измие масите със силен дезинфектант и да изплакне стъклата на керосиновите лампи в сапунена вода.

Слънцето залязваше и небето беше придобило странен пурпурен цвят; черквата, осветена отвътре, приличаше на запалена пещ.

— Не стъпвам там — бе казала Алис. — Проповедничката е напълно откачена. Нека порядъчните граждани я слушат.

Стрелецът застана в преддверието и надникна вътре, скрит в сянката. Нямаше пейки, богомолците стояха прави (видя Кенърли и семейството му; Кастнър, собственика на градската бакалия, и плоскогърдата му жена, неколцина от постоянните клиенти на бара; жени, които виждаше за пръв път; и за негова изненада, Шеб). Пееха без съпровод някакъв химн. Той любопитно изгледа дебеланата, застанала на амвона. Алис му бе казала: „Тя живее сама, не общува с никого. Идва всяка неделя, за да бълва огън и жупел. Казва се Силвия Питстън. Луда е, но напълно ги е омаяла. Те си падат по такива неща.“

Ала размерите на тази жена не се поддаваха на описание. Гърдите й бяха като земни валове. Шията й бе като колона, увенчана с белоснежно широко лице, насред което примигваха очи, толкова големи и тъмни, че приличаха на бездънни планински езера. Буйната й тъмнокестенява коса беше прибрана на кок, от който се изплъзваха кичури, и беше придържана от фиба, голяма колкото месарски шиш. Роклята й сякаш бе от зебло. В ръцете си с дебелината на борови трупи държеше молитвеник. Кожата й бе млечнобяла и гладка. Стрелецът си помисли, че жената сигурно тежи над сто и трийсет килограма. Внезапно я пожела и краката му се подкосиха, затова побърза да извърне глава.

Ще се съберем ли край реката,

прекрасната, прекрасната

ре-е-е-ка,

ще се съберем ли край реката,

която тече край Божието царство.

Последната нота на химна заглъхна, присъстващите се размърдаха, неколцина се изкашляха.

Тя чакаше. Когато отново се смълчаха, разпери ръце над главите им, сякаш се канеше да ги благослови. Жестът й целеше да привлече вниманието им.

— Скъпи мои братя и сестри, в името на Христа…

Думите й се сториха познати на Стрелеца и той изпита смесено чувство на носталгия и страх, в което се преплиташе тайнствено усещане за deja vu. „Нима съм го сънувал? Кога?“ Прогони мисълта от съзнанието си. Присъстващите — не повече от двайсет и пет души — не смееха да гъкнат.

— Тази вечер ще поговорим за Чужденеца. — Гласът й бе нежен, мелодичен, добре шлифован сопран.

Богомолците зашепнаха помежду си.

— Чувствам — замислено продължи Силвия Питстън, — чувствам, че познавам всяка личност, описана от Библията. През последните пет години съсипах от четене пет Библии и безброй много преди това. Обичам тази книга, обичам и нейните герои. Вървях рамо до рамо с Даниил към ямата с лъвовете. Стоях до Давид, когато се прехласваше по Вирсавия, която се къпеше в езерото. Бях в огнената пещ със Седрах, Мисах и Авденаго. Убих две хиляди души заедно със Самсон и бях ослепена по пътя за Дамаск ведно със Свети Павел. Плаках с Мария на Голготата.

Тиха въздишка се разнесе сред паството.

— Опознах ги и ги обикнах. Само един — един — тя вдигна пръст, — само един герой от най-великата от всички драми остава непознат за мен. Само един, който е скрил лицето си в сянката. Само един, който кара тялото ми да тръпне и душата ми да се свива от страх. Да, боя се от него. Не зная какво е намислил и се боя от него. Боя се от Чужденеца.

Нова въздишка. Една от жените закри устата си с длан, сякаш да сподави вика си.

— Чужденецът, който се яви на Ева в образа на змия, която пълзи, гърчи се и се хили. Чужденецът, който се яви на децата на Израил, докато Мойсей стоеше на върха на планината, и им прошепна да направят идол от злато, златен телец, на когото да се кланят.

Разнесоха се стонове, богомолците закимаха.

— Чужденецът! Той стоеше на балкона с Йезабел, наблюдаваше как цар Ахав полетя на земята, и се смееше, докато псетата лижеха кръвта му. О, братя и сестри, пазете се от Чужденеца.

— Да, Исусе… — прошепна мъжът със сламената шапка, първият, когото Стрелецът бе срещнал при пристигането си в града.

— Той винаги е бил тук, братя и сестри. Но не зная намеренията му. А и вие не ги знаете. Кой може да разгадае ужасния мрак, който се е спуснал над нас, гордостта, безподобното богохулство, нечестивата радост? А лудостта! Циклопска лудост, която се промъква в душите на хората, предизвиквайки най-ужасяващите желания.

— О, Исусе, Спасителю…

— Той отведе нашия Бог на планината…

— Да…

— Той се опита да го изкуси, предлагайки Му всички земни наслади…

— Да…

— Той ще се върне, когато настъпи денят на Страшния съд… А този ден наближава, чувствате ли го, мои братя и сестри?

— Да…

Паството приличаше на бурно море, всички се полюшваха и ридаеха; проповедничката сякаш обвиняваше едновременно всички и никой.

— Той ще дойде като Антихриста, ще поведе хората към смърт без надежда за възкресение, към кървав край. Когато звездата на Червея засияе на небето, когато гнойни рани покрият телата на децата, когато жените започнат да раждат чудовища…

— А-а-ах…

— О, Господи…

— Го-о-о-о-о…

Една жена припадна — краката й се подкосиха и тя се строполи на дъсчения под. Едната й обувка отхвръкна встрани.

— Той стои зад всяко плътско удоволствие… той! Чужденецът!

— Да, Господи!

Един мъж падна на колене, притисна главата си с длани и се разрида.

— Когато пиете, кой държи бутилката? — Чужденецът!

— Когато играете покер, кой обръща картите?

— Чужденецът!

Когато се наслаждавате на нечие чуждо тяло, когато се омърсявате, на кого продавате душата си?

— Чуж…

— Чуж…

— О, Исусе… О…

— … ден…

— О… О… О…

— И кой е той? — изкрещя тя, ала Стрелецът усещаше, че всъщност е спокойна; възхити се от хладнокръвието и умението й да се владее, от силата й. Внезапно му хрумна ужасяваща мисъл, която обаче не подлежеше на съмнение: Той е вселил демон в душата й. Обладана е от зъл дух. Гореща вълна на сексуално желание прогони страха му.

Човекът, който се държеше за главата, рухна на пода, опипом запълзя и изкрещя:

— Аз съм в ада! — Лицето му се кривеше, сякаш под кожата му се гърчеше змия. — Развратничех! Играех комар! Пушех дяволска трева! Съгрешавах! Аз… — Гласът му премина в нечленоразделен, ужасяващ, истеричен хленч. Притискаше главата си с длани, сякаш тя всеки миг щеше да се пръсне като презрял пъпеш.

Богомолците се вцепениха, като ли че по командата на невидим суфльор, и застинаха в полуеротични пози на екстаз.

Силвия Питстън се наведе и сложи ръце на главата на мъжа. Той престана да плаче, когато пръстите й, силни и бели, чисти и нежни, погалиха косите му. Той впери невиждащ поглед в нея.

— Кой се бе вселил в теб, когато съгрешаваше? — Взираше се в очите му, сякаш искаше да проникне в душата му.

— Чуж… Чужденецът.

— Как му е името?

— Сатана.

Присъстващите изумено зашепнаха.

— Ще се отречеш ли от него?

— Да! Да! О, Спасителю Исус!

Проповедничката повдигна брадичката му, а човекът впери в нея блесналите си очи на фанатик.

— Ако той влезе през тази врата — жената посочи към тъмното преддверие, в чиито сенки се криеше Стрелецът, — ще се отречеш ли от него в лицето му?

— Кълна се в името на майка ми!

— Вярваш ли във вечната любов на Исус?

Той захлипа:

— Вярвам, по дяволите…

— Той ти прощава това, Джонсън.

— Слава на Господа — през сълзи изрече Джонсън.

— Зная, че Той ти прощава. Зная и друго — Той ще прогони неразкаялите се от своето царство, ще ги прокуди сред огнен мрак…

— Слава на Господа! — отекнаха гласовете на богомолците.

— Зная, че Чужденецът, този Сатана, този Господар на Мухите и Змиите, ще бъде отблъснат и победен… Ще го победиш ли, Джонсън, ако го видиш?

— Да! Слава на Господа! — хлипаше мъжът.

— Ще го победите ли, ако го видите, братя и сестри?

— Да-а-а…

— Ако утре го срещнете на главната улица, ще го съкрушите ли?

— Слава на Господа!

Стрелецът, който почувства странно безпокойство, излезе от черквата и тръгна към града. Мирисът на пустинята се усещаше във въздуха. Знаеше, че наближава времето отново да тръгне на път.

XIII

Отново бяха в леглото.

— Тя няма да те приеме — прошепна Алис. В гласа й се долавяше страх. — Не приема никого. Излиза само в неделя вечер, за да изплаши всички до смърт.

— Откога е тук?

— От около дванайсет години. Да не говорим за нея.

— Откъде е дошла?

— Не зная — колебливо отвърна тя — очевидно лъжеше.

— Алис?

— Не зная.

— Алис?

— Добре! Добре! Дойде от пограничната зона! От пустинята!

— Така си и мислех. — Той се поотпусна. — Къде живее?

Алис понижи глас:

— Ако ти кажа, ще ме любиш ли?

— Знаеш отговора.

Тя въздъхна. Звукът, който издаде, напомняше на прелистване на стари, пожълтели страници.

— Къщата й се намира на хълма зад черквата. Малка барака. Там… там живееше истинският свещеник, преди да си замине. Това достатъчно ли е? Доволен ли си?

— Не. Не още. — Той се претърколи върху нея.

XIV

Беше настъпил последният ден и той го знаеше.

Небето беше оцветено във виолетово като грозна синина и първите проблясъци на зората едва го докосваха. Алис се разхождаше като привидение, палеше лампите, наглеждаше царевичните кочани, които цвърчаха в тигана. Стрелецът я беше любил страстно, след като научи от нея всичко необходимо. Алис чувстваше наближаващия край и му се отдаде с отчаянието от настъпващата зора с неизчерпаемата енергия на шестнайсетгодишно момиче. Но на сутринта беше бледа, чувстваше настъпването на менопаузата.

Поднесе му закуската, без да промълви нито дума. Той се нахрани бързо, като отпиваше от горещото кафе. Тя отиде до витрината и се загледа навън: настъпваше утро, по небето плуваха армади мълчаливи облаци.

— Днес ще има пясъчна буря.

— Не се учудвам.

— Изобщо учудваш ли се на нещо? — иронично го попита и се обърна точно в мига, в който той си нахлупи шапката и се отправи към вратата.

— Понякога — отвърна Стрелецът.

Видя я жива само още веднъж.

XV

Преди да стигне до жилището на Силвия Питстън, вятърът напълно стихна и целият свят сякаш застина в очакване. Той бе живял в пустинните области достатъчно дълго, та да знае, че колкото по-дълго продължи затишието, толкова по-свирепо ще връхлети вятърът. Странна матова светлина озаряваше небето.

Огромен дървен кръст бе закован на вратата на схлупената къщурка. Стрелецът почука и зачака. Отново нямаше отговор. Почука пак. Никакъв отговор. Отстъпи крачка назад и ритна вратата с тежкия си ботуш. Резето отвътре се изкърти. Вратата отхвръкна, удари се в стената и подплаши плъховете, които панически побягнаха. Силвия Питстън седеше насред дневната в огромен люлеещ се стол и спокойно наблюдаваше новодошлия с големите си черни очи. Столът проскърцваше тихичко.

Измерваха се с погледи в продължение на няколко секунди, които му се сториха като цяла вечност.

— Никога няма да го хванеш — промълви тя. — Тръгнал си по пътя на злото.

— Бил е при теб — отбеляза Стрелецът.

— Беше и в леглото ми. Говореше ми на Свещения език. Той…

— Той те е използвал.

Жената не трепна.

— Тръгнал си по пътя на злото, Стрелецо. Криеш се в сенките. Снощи се скри в сенките на едно свято място. Мислиш, че не те видях ли?

— Защо той възкреси пушача на дяволска трева?

— Защото беше ангел Божи. Така ми каза.

— Надявам се, че го е казал с усмивка.

Устните й се разтегнаха в усмивка и за миг тя заприлича на хищно животно.

— Каза, че вървиш по петите му. Каза ми какво да правя. Предупреди ме, че си Антихриста.

Стрелецът поклати глава.

— Лъжеш.

Тя злорадо се усмихна.

— Каза още, че ще искаш да спиш с мен. Така ли е?

— Да.

— Цената е твоят живот, Стрелецо. Той ме дари с дете… дете на ангел. Ако ме обладаеш… — Отново се усмихна многозначително и посочи огромните си бедра, които се очертаваха под роклята й като мраморни стълбове. Ефектът бе зашеметяващ.

Стрелецът хвана дръжките на револверите.

— Обладана си от демон, жено. Ще го прогоня.

Реакцията й бе смайваща. Отдръпна се ужасена, на лицето й се изписа страх.

— Не ме докосвай! Не ме доближавай! Не ще посмееш да докоснеш Божията невеста!

— Искаш ли да се обзаложим? — попита усмихнат той и пристъпи към нея.

Огромното й туловище се разтрепери. Лицето й се превърна в карикатура на безумен ужас и тя протегна двата си пръста, изобразявайки знака на Окото.

— Пустинята — започна Стрелецът. — Какво има отвъд пустинята?

— Никога няма да го хванеш! Никога! Никога! Ще гориш в ада! Той ми го каза!

— Ще го хвана. И двамата го знаем. Какво има отвъд пустинята?

— Не!

— Отговори!

— Не!

Той пристъпи до стола, коленичи и я сграбчи за бедрата. Тя ги стисна като менгеме и започна да издава странни, похотливи звуци.

— Тогава демонът…

— Не…

Той разтвори краката й и извади единия револвер.

— Не! Не! Не! — Дишането й се учести, от гърдите й се изтръгваха хрипливи звуци.

— Отговори.

Жената се загърчи на стола и подът потрепери. Тя забълва молитви и псувни.

Стрелецът заби револвера в плътта и почувства как Силвия Питстън пое ужасено дъх. Заудря го по главата, краката й забарабаниха по пода, а жарката й плът сякаш жадуваше да бъде обладана. Виолетовото небе любопитно надничаше през прозорците.

Тя пронизително изкрещя и промърмори нещо.

— Какво?

— Планините!

— Какво знаеш за планините?

— Той ще спре… отвъд… Исусе… за да в-възстанови силата си. М-м-медитация, нали разбираш? О… аз… аз…

Внезапно огромното туловище се напрегна и се повдигна към него, но Стрелецът беше нащрек и не й позволи да се допре до него.

Тя изведнъж се отпусна и смали, сетне захлипа, отпуснала ръце в скута си.

— Е — каза той, докато ставаше, — демонът получи своето, нали?

— Махай се! Ти уби детето. Махай се! Махай се! Стрелецът спря на прага и се обърна.

— Никакво дете нямаше. Нито демони или ангели.

— Остави ме на мира!

Той се подчини.

XVI

Докато вървеше към конюшнята, забеляза странно петно на северния хоризонт и разбра, че е облак от прах. Над Тул все още цареше затишие.

Кенърли го посрещна на посипания със слама двор пред конюшнята.

— Потегляте ли? — попита и се ухили угоднически.

— Да.

— Няма ли да изчакате преминаването на бурята?

— Ще я изпреваря.

— Вятърът е по-бърз от човек, яхнал муле. Ако ви застигне на открито, ще ви убие.

— Веднага доведи мулето.

— Разбира се — отвърна старецът, но не помръдна, сякаш се чудеше какво още да каже; усмихваше се раболепно, но злобно, и се взираше зад Стрелеца.

Новодошлият отстъпи встрани и се обърна точно в мига, в който цепеницата, запратена от Соби, проряза въздуха и го удари по рамото.

Младата жена го гледаше тъпо. Гърдите й величествено се повдигаха под избелялата от пране блуза. Бавно, сякаш насън, тя засмука показалеца си.

Стрелецът се обърна към баща й, който се бе ухилил до уши. Лицето му беше восъчножълто. Очите му бяха изцъклени.

— Аз… — зашепна той, но не можа да продължи.

— Мулето — любезно настоя непознатият.

— Разбира се, разбира се, разбира се — повтори тихичко Кенърли; продължаваше да се усмихва, но някак неуверено. Обърна се и затътри крака към обора.

Стрелецът застана така, че да може да го наблюдава. Конярят доведе мулето и му подаде поводите, сетне се сопна на момичето:

— Върви да помогнеш на сестра си!

Соби тръсна глава и не помръдна от мястото си.

Стрелецът ги остави така, застанали сред покрития със слама двор, вперили погледи един в друг: той — с неприятната си усмивка, тя — излъчваща мълчаливо предизвикателство.

XVII

Вървеше, повел мулето по средата на улицата, ботушите му вдигаха облачета прах. Меховете за вода бяха привързани към гърба на животното.

Отби се в „Шеб“, но Алис не бе там. Заведението бе празно, всички си бяха отишли, подплашени от бурята. Тя не бе започвала да чисти и вътре вонеше отвратително.

Той напълни торбата си с изсушена и печена царевица, взе и половината от месото за хамбургери. Остави на дъсчения тезгях четири златни монети. Жената така и не се появи. Пожълтелите клавиши на пианото мълчаливо му казаха сбогом. Стрелецът излезе и провеси дисагите на гърба на мулето. На гърлото му сякаш бе заседнала буца. Все още можеше да избегне клопката, макар шансовете му да бяха нищожни. В края на краищата той беше Чужденецът.

Вървеше покрай смълчаните, застинали в очакване къщи, усещаше погледите през пролуките в капаците. Човекът в черно бе изиграл ролята на Господ в Тул. Дали това бе проява на чувство за хумор или на отчаяние? Въпросът съвсем не бе маловажен.

Внезапно зад него се разнесе мъчителен писък и вратите на домовете рязко се отвориха. Разтичаха се хора. Значи капанът бе свършил работа. Появиха се мъже в мръсни гащеризони и жени с панталони и избелели рокли. Дори деца, подтичваха след родителите си. Всеки един стискаше нож или цепеница.

Мигновената му реакция бе машинална. Рязко се извърна и сграбчи револверите; тежките им дръжки плътно прилегнаха в дланите му. Алис, разбира се, че беше Алис, тичаше към него с изкривено от омраза лице, залезът оцветяваше белега й в лилаво. Стрелецът видя, че тя е заложница; разкривеното лице на Шеб надничаше зад рамото й като маска на зъл магьосник. Тя бе негов щит и жертва. Стрелецът видя всичко това ясно и отчетливо, застинал в абсолютно спокойствие, и чу виковете й:

— О, Божичко, не стреляй, недей, недей…

Но ръцете му бяха добре тренирани. Бе последният Стрелец и уменията му не се изчерпваха единствено със Свещения език. Револверите му сякаш излаяха в мъртвешката тишина. Алис зяпна, краката й се подкосиха; револверите не замлъкнаха. Шеб отметна глава. Двамата с жената паднаха в праха.

Във въздуха полетяха тояги. Той се олюля, сетне отскочи. Дъска със забит в нея пирон раздра ръката му до кръв. Мъж с набола брада и петна от пот под мишниците се втурна към него, сграбчил тъп кухненски нож. Проехтя нов изстрел и онзи падна тежко на улицата. Зъбите му изтракаха, когато брадичката му се удари в земята.

— САТАНА! — изпищя някой. — ПРОКЪЛНАТИЯТ! УБИЙТЕ ГО!

— ЧУЖДЕНЕЦЪТ — изкрещя друг. Към Стрелеца отново полетяха тояги. Нож отскочи от ботуша му. — ЧУЖДЕНЕЦЪТ! АНТИХРИСТЪТ!

Той се втурна към тях, проправяйки си път между тълпата, без да престава да стреля. Край него падаха хора, поразени със смъртоносна точност. Двама мъже и една жена се строполиха на земята и Стрелецът се хвърли към образувалата се пролука.

Последваха го като на лудешки парад по улицата, към разнебитения магазин-бръснарница срещу кръчмата. Той скочи на дъсчения тротоар, обърна се и изпразни револверите си в нападащата тълпа. За миг зърна Шеб, Алис и останалите, които лежаха насред улицата с разперени ръце, като че бяха приковани към невидими разпятия.

Озверелите хора не се поколебаха или стъписаха нито за миг, макар всеки негов изстрел да попадаше в целта и да не бяха виждали огнестрелно оръжие освен в старите списания.

Стрелецът отстъпваше, подскачайки на зиг-заг, за да избегне летящите тояги. Презареди в движение, действаше бързо и машинално, благодарение на богатия си опит. Пръстите му трескаво сновяха между патрондашите и барабаните на револверите. Тълпата хукна по тротоара и Стрелецът се втурна в магазина, като залости вратата след себе си. Витрината вдясно се пръсна и през отвора нахлуха трима мъже с фанатичен плам в очите. Стрелецът ги уби, сетне застреля двамата, които ги последваха. Мъртъвците увиснаха върху парчетата стъкло и запушиха отвора.

Вратата затрещя под тежестта на напиращите тела и той чу нейния глас:

— УБИЕЦЪТ! ДУШИТЕ ВИ! САТАНАТА!

Вратата се откъсна от пантите си и падна с трясък.

Вдигна се облак прах. Мъже, жени и деца се втурна към Стрелеца. Хвърчаха слюнки и цепеници. Той отново стреля и нападателите изпопадаха като кегли. Отстъпи, бутна една бъчва и я изтърколи срещу тях, сетне изтича в бръснарницата и запрати срещу нападателите тенджера с вряла вода, в която имаше два нащърбени бръснача. Ала продължаваха да настъпват и яростно крещяха. Силвия Питстън ги насърчаваше, гласът й ту се извисяваше, ту заглъхваше. Стрелецът напъха нови патрони в нагорещените барабани. Усещаше мириса на сапун за бръснене, на собствената си плът, а нажеженият метал пареше пръстите му.

Изскочи през задната врата и се озова на верандата. Зад него се извисяваше стена от храсталаци и скриваше града, все едно, че не съществуваше. Трима мъже се промъкнаха иззад ъгъла, усмихвайки се зловещо. Видяха го и усмивките им замръзнаха миг преди изстрелите му да ги повалят на земята. Последва ги някаква жена, която ревеше с цяло гърло. Бе огромна и дебела, постоянните посетители на „Шеб“ я наричаха леля Мил. Стрелецът я уцели и тя се просна на земята, а полата й се вдигна над коленете.

Той скочи от верандата и побягна към пустинята; измина десет крачки, двайсет. Задната врата на бръснарницата с трясък се отвори и тълпата нахлу през нея. Стрелецът забеляза и Силвия Питстън. Откри огън. Те падаха на колене, по гръб, прекатурваха се през перилата и тупваха в праха. Телата им не хвърляха сенки в пурпурната светлина, озарила деня. Той осъзна, че крещи, че е крещял през цялото време. Очите му бяха изцъклени. Краката му се вцепениха. Ушите му запи-щяха.

Револверите му бяха празни и тълпата се нахвърли върху него, магически преобразена в Око и Ръка. Той крещеше и презареждаше. Съзнанието му сякаш се беше изключило, позволявайки на пръстите да вършат своята работа. Дали им каза, че за двайсет и пет години е научил този и още много други трикове, заповяда ли им да извадят револверите и да се окървавят? Не го изрече на глас. Но ръцете му си знаеха работата.

Докато зареди, нападателите се бяха приближили, една тояга го удари по челото; по ожуленото място се появиха капчици кръв. След секунди щяха да го хванат. Най-отпред тичаха Кенърли, по-малката му дъщеря — може би единайсетгодишна — Соби, двама от постоянните клиенти на бара и Ейми Фелдън. Застреля и тях, и онези, които ги следваха. Те падаха като плашила. Струеше кръв, хвърчеше мозък.

Останалите се стъписаха, за миг обезумялата тълпа се разпадна на отделни изплашени лица. Някакъв мъж тичаше в кръг и крещеше. Жена с пришки по ръцете вдигна глава и се изкикоти, вперила очи към небето. Човекът, когото Стрелецът бе видял да седи на стъпалата пред магазина, внезапно напълни гащите.

Остана му време да презареди единия револвер.

Сетне се появи Силвия Питстън. Втурна се към него, като размахваше два дървени кръста.

— ДЯВОЛ! ДЯВОЛ! ДЯВОЛ! ДЕТЕУБИЕЦ! ЧУДОВИЩЕ! УБИЙТЕ ГО, БРАТЯ И СЕСТРИ! УБИЙТЕ ДЕТЕУБИЕЦА!

Той изпрати два куршума в кръстовете, които се пръснаха на трески, и още четири в главата на жената. Силвия Питстън се сгърчи като изгорял лист хартия.

За миг нападателите се вцепениха, докато Стрелецът трескаво презареждаше. Върховете на пръстите му пареха, бяха обгорели.

Сега тълпата бе оредяла; той се бе врязал сред тях като косачка. Надяваше се да се разбягат след смъртта на Силвия Питстън, но някой хвърли нож. Дръжката го удари между очите и го повали на земята. Онези отново хукнаха към него. Той изпразни револверите си, легнал на улицата сред празните гилзи. Главата го болеше, пред очите му плуваха огромни кафяви кръгове. Пропусна веднъж, единайсет изстрела попаднаха в целта.

Тълпата се приближаваше. Той изстреля четирите куршума, които бе успял да зареди, сетне нападателите го обсипаха с удари. Стрелецът отблъсна двамина и те се строполиха на земята. Ръцете му действаха безпогрешно. Беше ранен в рамото и в гърба. Ребрата го боляха. Някакво момче направи лъжливо движение и разряза прасеца му. Стрелецът размаза главата му.

Озверелите хора се разпръснаха и той отново започна да стреля. Оцелелите побягнаха към пясъчножълтите постройки, но ръцете му продължиха трескавата си дейност като озлобени кучета, които не престават да измъчват жертвата си. Последният нападател успя да достигне задната врата на бръснарския салон, когато куршумът го прониза в тила.

Отново настъпи тишина.

Кръвта се стичаше от двайсетината рани на Стрелеца; всички бяха повърхностни, с изключение на тази на прасеца. Той го превърза с ивица плат, откъсната от ризата му, след което се изправи и огледа жертвите си.

Труповете им образуваха криволичеща линия от задната врата на бръснарницата до мястото, където стоеше той. Лежаха във всевъзможни пози. Никой не приличаше на заспал.

Тръгна покрай тях и започна да ги брои. В магазина лежеше човек, прегърнал буркан с бонбони, който бе счупил при падането си.

Стрелецът стигна до главната улица, където бе започнало всичко. Беше убил трийсет и девет мъже, четиринайсет жени и пет деца. Бе застрелял всичко живо в Тул.

С първия по-силен порив на сухия вятър до него достигна неприятна сладникава миризма. Той се озърна и кимна. Разлагащото се тяло на Норт бе разпънато върху дъсчения покрив на кръчмата, приковано с дървени клинци. Устата и очите му бяха отворени. На челото му червенееше отпечатък от огромно раздвоено копито.

Стрелецът напусна града. Мулето му пасеше плевелите, избуяли около някогашния път на дилижансите. Той го отведе обратно в конюшнята на Кенърли. Навън вятърът лудешки виеше. Мъжът привърза мулето и се върна в кръчмата. Намери стълба в бараката, качи се на покрива и свали Норт. Тялото му бе по-леко от наръч съчки. Сетне се върна в „Шеб“, изяде хамбургерите и изпи три халби бира, докато вятърът се усили и във въздуха залудуваха пясъчни вихрушки. Нощта прекара в леглото на Алис. Не сънува нищо. На сутринта вятърът бе утихнал, слънцето грееше ярко и безгрижно. Виелицата бе отнесла труповете някъде на юг, сякаш бяха изкоренени плевели. По-късно, след като превърза всичките си рани, Стрелецът също пое на юг.

XVIII

Стори му се, че Браун е заспал. Огънят почти беше изгаснал, а гарванът Золтан бе пъхнал глава под крилото си.

Тъкмо се канеше да стане и да постели сламеника в ъгъла, Браун се обади:

— Разказа ми всичко. Олекна ли ти? Стрелецът трепна.

— Защо трябва да се чувствам зле?

— Нали каза, че си човек, не демон. Или излъга?

— Не те излъгах. — Стрелецът неохотно си помисли, че действително харесва пустинника. И изобщо не го беше излъгал. — Кой си ти, Браун? Признай си.

— Аз съм си аз — спокойно отвърна онзи. — Защо мислиш, че крия някаква тайна?

Стрелецът безмълвно запали цигара.

— Според мен си съвсем близо до човека в черно — продължи Браун. — Как мислиш, отчаян ли е?

— Не зная.

— А ти?

— Все още не. — Той го погледна предизвикателно. — Изпълнявам дълга си.

— Тогава всичко е наред. — Пустинникът му обърна гръб и потъна в сън.

XIX

На сутринта му приготви закуска и го изпрати. На дневната светлина Браун изглеждаше с мършаво тяло, изпъкнали ключици и буйни рижи къдрици.

— Какво да правя с мулето? — попита Стрелецът.

— Ще го изям.

— Добре.

Пустинникът му протегна ръка, сетне кимна на юг:

— Лек път!

Кимнаха си за сбогом и Стрелецът закрачи, превит под тежестта на меховете с вода и револверите. Обърна се само веднъж. Браун енергично прекопаваше малката си царевична нива. Гарванът бе кацнал на ниската стряха и приличаше на готически водоливник.

XX

Огънят угасна, звездите започнаха да избледняват. Вятърът неуморно виеше. Стрелецът трепна в съня си, сетне се успокои. Сънуваше, че го измъчва жажда. Силуетът на далечните планини се сливаше с мрака. Чувството за вина бе изчезнало, прогонено от пустинния пек. Вместо за случилото се в Тул мислеше за Корт, който го бе научил да стреля. Корт умееше да различава доброто от злото.

Повторно се стресна и се събуди. Примигна срещу угасналия огън. Знаеше, че е романтик, и ревностно пазеше това знание.

Това, разбира се, отново го подсети за Корт. Нямаше представа къде е той сега. Светът вече не бе същият.

Нарами дисагите и отново тръгна на път.