Виктория Холт
Пленницата (7)

Някои разкрития

Мислите ми изцяло бяха заети с онова, което бях научила от Кейт и бях абсолютно убедена, че то трябваше да има някаква връзка с мистерията, която се опитвах да разгадая.

Бях стигнала до заключението, че пияният моряк е бил първият съпруг на Мирабел и тъй като тя беше решила да стане лейди Перивейл, явно е било абсолютно нежелателно той да я открие.

Един съпруг би разрушил всичките й шансове. И после, съвсем като по план, го намерили в подножието на скалите. Точно тя би искала да се отърве от него. А какво, ако е имало същото желание и спрямо Козмо? Но защо? Нали е трябвало да се омъжи за него? Обаче после незабавно се омъжила за Тристан.

Разбира се, мъжът, който загинал, може да е нямал нищо общо с Мирабел. Всъщност, само думите на Кейт предполагаха обратното, а аз знаех колко богата фантазия имаше тя. Била е много малка, когато видяла баща си за последен път, а също и мъжа, който изглеждал така много като него. Беше ми споменала, че една от причините да го разпознае била походката му. Но много моряци вървяха по особен начин, с леко поклащане, придобито от стремежа им да пазят равновесие на кораба в неспокойно море.

Всичко това беше доста мъгляво и неопределено и аз не знаех точно какво да вярвам, но от друга страна чувствах, че съм пристъпила крачка напред, колкото и незначително малка да беше тя.

Още на следващия ден лейди Перивейл изпрати да ме повикат. Беше много вежлива. Изглеждаше толкова фина и женствена, че не можех да си я представя как примамва първия си съпруг към ръба на скалата и го блъсва оттам. Предположението ми ми прозвуча нереално. Сега се почувствах сигурна, че мъжът е бил непознат. Томас Пери. Как беше възможно той да е съпруг на Мирабел Бланшар? Да, тя можеше да е променила името си… И ето, така объркани течаха мислите ми.

— Надявам се, че оня ден се срещнахте с приятеля си г-н Лоримър — каза тя.

— О, да.

— Кейт ми каза. Много й липсвахте. — Тя мило ми се усмихна. — Знаете ли, не е необходимо да се виждате с него в „Краля моряк“. Той ще бъде винаги добре дошъл да Ви посещава и тук. Не искам да оставате с впечатлението, че нямате право да приемате гости.

— Това е много любезно от Ваша страна.

— Всъщност, мислех да поканя него и брат му на вечеря скоро.

— Струва ми се, че брат му е все още твърде разстроен, за да приема покани. За него беше невероятен удар.

— О, да, разбира се. Все пак, ще поканя двамата, а може би г-н Лукас ще приеме.

— Сигурна, съм, че би се зарадвал много.

— И Вие ще се присъедините към нас, естествено. Няма да има много гости. По-скоро едно неофициално, приятелско събиране.

— Звучи много приятно.

— Днес ще изпратя покана до имението Трекън. Наистина се надявам да я приемат.

Подозирах, че тя организираше вечерята, за да ми покаже, че независимо от положението ми на гувернантка, аз не трябваше да се чувствам третирана като такава. Не можех да не си спомня отношението на собствените ми родители към Фелисити. Те също се стремяха да й покажат, че положението й в дома ни не е като това на прислугата, защото тя беше дошла по препоръка на един от колегите на баща ми — но, от друга страна, нашият дом не спадаше към обикновените.

Беше ми приятно, че лейди Перивейл се отнасяше с такова разбиране към чувствата ми, но през цялото време докато ми говореше, аз си я представях в онези три ужасни стаички, от които избягала, когато Томас Пери заминал на море. Представих си как той се е върнал, как открил, че съпругата и дъщеря му излетели от гнездото… и тръгнал да ги търси.

Толкова ми се искаше да поговоря с Лукас. Да можех да му кажа всичко, което знаех. Вероятно трябваше. Ако Томас Пери беше убит от някой, който живееше наоколо и до днес, защо този някой да не се е справил и с Козмо по същия начин? И какво общо би имал Саймън с Томас Пери? Имах нужда от съвет. И от помощ. А Лукас беше наблизо.

Копнеех да го видя и с такова нетърпение очаквах отговора му на поканата на лейди Перивейл, че застанах в хола, за да посрещна първа слугата, изпратен с бележката до имението Трекън. И наистина дочаках завръщането му.

— О, здравейте, Морис — казах аз. — Ходихте ли в имението Трекън?

— Да, госпожице. Нямах късмет, обаче. Те бяха отишли някъде — и г-н Карлтън, и г-н Лукас Лоримър.

— Така че не можахте да им предадете бележката?

— Не. Трябваше да я оставя там и да се върна. Някой ще донесе отговора по-късно. Жалко. Можеше да се спести пътуването и на човек оттам.

Отговорът дойде на следващия ден. Аз слязох долу, защото мислех, че ще го донесе Дик Дювейн, но не беше той. Беше един от конярите на Трекън.

— О — казах аз. — Мислех, че ще дойде Дик Дювейн. Обикновено той изпълнява подобни поръчения на г-н Лукас Лоримър.

— О, Дик сега отсъства, госпожице.

— Отсъства?

— Замина в чужбина.

— Без г-н Лукас!

— Очевидно, да. Г-н Лукас е в имението, а пък Дик го няма. Но наистина чух, че отишъл в чужбина.

— На г-н Лукас той ще му липсва.

— Да, вярно е.

— Да занеса ли аз бележката на лейди Перивейл?

— Ако бъдете така добра, госпожице.

Занесох й я. Тя каза:

— Г-н Карлтън отклонява поканата. Не се чувства готов да приеме. Горкият човек. Но г-н Лукас приема с удоволствие.

Това точно исках да чуя. И бях озадачена от заминаването на Дик Дювейн, защото знаех, че той и Лукас са от толкова дълго заедно. Но може би, все пак понякога се разделяха за известно време. Например, Дик не беше на „Атлантик Стар“ тогава с Лукас.

Вечерята трябваше да се състои в края на същата седмица. Радвах се, че нямаше да се наложи да чакам дълго, докато се видя с Лукас.

Кейт се държеше малко хладно след признанието си. Вероятно се страхуваше, да не би да ми е казала прекалено много. С уроците напредвахме сравнително добре, но дори „Граф Монте Кристо“ не беше в състояние напълно да завладее съзнанието й.

Тя не се интересуваше много от предстоящата вечеря, защото нямаше да присъства. Когато аз правех нещо, тя обичаше да го споделя наред с мен. Може и да съжаляваше, че ми се беше доверила, но по някакъв начин, това задълбочи отношенията между нас.

Най-после вечерта настъпи. Погрижих се за тоалета си с особено старание, като избрах рокля, в синия цвят на лапис лазули и с втъкани златисти нишки в нея, с което още повече наподобяваше този полускъпоценен камък. Беше една от роклите, които бях взела със себе си при посещението си при Фелисити в Оксфорд. Леля Мод тогава беше казала, че сигурно щеше да ми се наложи да присъствам на официални вечери и трябваше да имам подходящи дрехи.

Сресах косата си високо на тила и забелязах с удоволствие, че поради цвета на роклята, очите ми изглеждаха още по-сини. Мисля, че можех смело да кажа, че изглеждах в най-добрия си вид.

Кейт дойде да ме види, преди да сляза долу.

— Изглеждаш доста хубава — каза тя.

— Благодаря за комплимента.

— Вярно е. Комплимент ли е, ако е истина?

— О, да. Ако е лъжа, се нарича ласкателство.

— Говориш точно като гувернантка.

— Е, нали съм гувернантка.

Тя седна на леглото и се изсмя.

— Ще бъде тъпа, скучна вечеря — каза тя. — Не знам защо си мислиш, че като отиваш там, ще ти бъде много весело. Защото и оня стар Лукас ли ще бъде на вечеря?

— Не може да се каже, че е точно стар.

— О, напротив. Много е стар. Ти си стара, а той е още по-стар.

— Мислиш така, защото самата ти си млада. Въпрос на съпоставка.

— Е, той е стар и даже не може да ходи изправен.

— Откъде знаеш?

— Една от прислужничките ми каза. Почти се е удавил и едва не е умрял от това.

— Да, права е. Аз също едва не се удавих.

— Но сега си добре, а той не е. — Аз не казах нищо, а тя продължи: — И старият пастор ще бъде там с ужасната си жена… и докторът… въобще, най-досадните хора, за които мога да се сетя.

— За теб може да са досадни, но за мен не. Очаквам вечерята с тях с нетърпение.

— Ето защо очите ти блестят и изглеждат по-сини. Ще ми разкажеш после.

— Ще ти разкажа.

— Обещай… всичко.

— Ще ти разкажа всичко, което си мисля, че трябва да знаеш.

— Аз искам да зная всичко.

— Всичко, което е добро за теб.

Тя изплези език:

— Гувернантка такава!

— Не ми показваш най-приятната част от анатомията си — казах аз.

— Какво значи това?

— Прецени сама. Сега аз слизам долу.

Тя направи гримаса.

— Добре. И не давай на този Лукас да те убеди да си отидеш.

— Няма.

— Обещаваш?

— Обещавам.

Тя се усмихна.

— Ще ти кажа нещо. Дядката също ще бъде при вас, така че няма да е толкова скучно.

Гостите вече се събираха. Скоро след като отидох при тях, преминахме в трапезарията. Озовах се настанена до Лукас.

— Какво удоволствие! — каза той.

— Толкова се радвам, че дойде!

— Казах ти, че ще дойда.

— Какво се е случило с Дик Дювейн? Разбрах, че е заминал някъде.

— Не завинаги. Само за известно време.

— Изненадана съм. Мислех, че е твоят верен и добър слуга.

— Никога не съм го считал за обикновен слуга, както и той себе си, доколкото ми е известно.

— Ето, затова съм толкова изненадана, че е заминал.

— Дик и аз преди често пътувахме заедно. И имаме чудесни спомени. Но сега аз буквално съм закотвен в къщи… не мога да се движа така, както някога. Горкият Дик, започна да му става скучно и замина сам… за малко разнообразие.

— Мислех, че ти е предан приятел.

— Да, както и аз на него. Но това, че не съм добре и трябва да бъда затворен тук, не може да е причина да се ограничава и той. А при тебе как върви… обаче честно! Всъщност, не можем да говорим сега, заобиколени от цялото семейство. Ти вече сигурно си опознала всички тях добре.

— Не всички. За първи път виждам възрастната лейди Перивейл например.

Той погледна към мястото, където седеше тя. Изглеждаше високомерна и недостъпна. Наистина я виждах за пръв път. Не можеше да слиза сама по стълбите и прекарваше повечето време в стаята си. До нея седеше майорът и двамата бяха увлечени в оживен разговор, което явно й допадаше. Тристан, настанен на другия край на масата, забавляваше съпругата на доктора.

Лукас беше прав: не можехме да обсъждаме членовете на семейството, докато споделяхме една вечеря с тях.

Разговорите обхващаха всевъзможни теми — от кралицата и напредналата й възраст, до ползата от Гладстон^[1] и от Солсбъри^[2].

Аз не слушах много внимателно — толкова неща имах да говоря с Лукас! Исках да останем сами, за да мога да го попитам за мнението му за пияния моряк.

Този път бях наистина сигурна, че ако имах възможност да разговарям насаме с Лукас, непременно бих му разказала всичко.

Заедно с другите дами аз трябваше да напусна трапезарията и да се оттегля в хола, докато мъжете пиеха неизменната си чаша вино. За моя голяма изненада се оказах настанена до старата лейди Перивейл. Помислих, че бе направено, за да й се даде възможност да прецени сама новата гувернантка на Кейт.

Тя беше от ония жени, които са страховити в разцвета на силите си. От лицето й ясно можех да видя, че беше свикнала неизменно да постига своето. Спомних си какво бяха разказали за нея: как беше възвърнала величието на Перивейл Корт с парите, които донесла при влизането си в семейството, и предположих, че по тази причина, сигурно чувстваше силна привързаност към него.

— Радвам се на възможността да поговорим, г-це Кранли — каза тя. — Снаха ми каза, че се справяте много добре с Кейт. Господи, та това е постижение! Безкрайното число гувернантки, които това дете е имало досега! И нито една от тях с престой повече от месец-два.

— Аз все още съм тук по-малко от месец, лейди Перивейл.

— Надявам се, че скоро ще стане един месец и ще последват още други. Снаха ми е толкова щастлива от резултата. Тя казва, че Кейт е различно дете.

— Кейт има нужда от разбиране.

— Както и всички ние, г-це Кранли.

— Някои от нас са по-трудно предсказуеми, отколкото останалите.

— Смятам, че Вие сте много предсказуема, г-це Кранли. Самата аз въобще не съм. Днес е един от добрите ми дни, както казват другите. Ако не беше, нямаше да сляза тук при вас. Но ми се струва, че Вие притежавате много организирана мисъл.

— Опитвам се да постигна това.

— Щом се опитвате, значи ще успеете. Аз престанах да се старая да го правя. А някога бях като Вас. Не можех да понасям хаос и бъркотии. Човек остарява, г-це Кранли. Нещата се променят. Харесва ли ви Перивейл Корт?

— Мисля, че е една от най-интересните къщи, където някога съм била.

— Тогава сме на еднакво мнение. Аз бях очарована още от момента, в който я видях. А сега съм толкова доволна, че Тристан си намери съпруга. Надявам се да имам и внуци… достатъчно скоро, за да им се порадвам, преди да си отида от тоя свят. Искам да са няколко.

— Надявам се желанията Ви да се сбъднат.

— Искам това място да остане на внуците ми… деца, в чиито жили да тече кръвта на Окрайт, примесена с тази на Перивейл… разбирате какво имам предвид. Парите на Окрайт го направиха това, което е днес… така че ще е справедливо. Кръвта от двата рода трябва да потече в жилите на тези внуци, нали така?

Намирах този разговор за странен. Очите й излъчваха някакъв странен блясък и се запитах дали старата дама беше забравила на кого говори. Видях Мирабел да хвърля притеснени погледи към нас.

Старата лейди Перивейл забеляза погледите. Тя помаха с ръка и й се усмихна.

— Не мислите ли, че е очарователна, г-це Кранли? Снаха си имах предвид. Виждали ли сте някога по-красива жена?

— Не — казах аз. — Мисля, че не.

— Познавах майка й и баща й… скъпият майор. Толкова е хубаво, че ни е съсед. Майка й ми беше най-добрата приятелка. Ходихме на училище заедно. Ето защо майорът дойде да живее тук след смъртта й… след като напусна армията, естествено. Аз казах: „Ела и се засели в Корнуол“. Благодарна съм, че ме послуша. Така Мирабел стана част от семейството ми.

— Загубила е първия си съпруг — предпазливо вмъкнах аз.

— Горката Мирабел. Тъжно е да останеш вдовица с дете, за което да се грижиш. Разбира се, тя си имаше и своя чудесен, чудесен баща… и той напусна армията точно навреме. Той беше голяма подкрепа за всички нас. Такъв приятен човек! Срещали ли сте вече… имам предвид преди тази вечер?

— Да, Кейт ме заведе да го видя в къщата му в имението.

— Естествено. Тя го обожава. Той се държи прекрасно към децата. Всъщност… и към всички останали. И обожава Мирабел. Зарадва се много на сватбата… както и аз. Беше точно това, което исках да стане. А това значи, че и майорът ще остане тук при нас… прекрасен съсед… и един от семейството, всъщност.

— Домът му тук, в имението, е прекрасен.

— Изглежда, че и на него му харесва. Иска ми се да отида да го посетя там, но вече не мога да излизам…

— Колко жалко!

— Да, наистина. Но имам добра прислужница. При мен е от години. Тя е постоянната ми компаньонка. Живея в стаите, съседни на тези, които бяха на съпруга ми, докато беше жив. Това е почти отделна част от къщата. Съпругът ми обичаше да бъде сам. Беше много религиозен, знаете ли? Винаги съм казвала, че е трябвало да се посвети изцяло на църквата. Е, приятно си побъбрихме с Вас. Трябва да дойдете да ме видите някой ден. Мария — прислужницата ми — ще се радва да се запознае с Вас. Всъщност, тя ме информира за всичко.

— Мисля, че не съм я срещала още.

— Сигурно не. Тя обикновено стои в моята част на къщата.

— Струва ми се, че стаята ми е точно срещу Вашата.

— Вие сте горе, до помещенията за децата. Да, така трябва да е… от отсрещната страна на двора. О, вижте, мъжете се връщат. Сега ще ни разделят. Беше ми приятно да Ви опозная малко. И Ви благодаря за това, което правите за Кейт. Това дете наистина умееше да се държи по най-ужасния начин. Снаха ми казва, че най-после е могла да си отдъхне.

— Аз наистина не заслужавам всички тези комплименти.

Мирабел се приближаваше към нас. Тя ми се усмихна.

— Г-ца Кранли трябва да отиде да поговори с нейния приятел — каза тя на старата дама.

После ме придърпа настрана.

— Надявам се свекърва ми да не Ви е притеснила много. Тя говори малко повече. Откакто се случи трагедията, се държи малко странно. Рядко се присъединява към нас в подобни вечери. Но днес изглеждаше значително по-добре и настояваше да се запознае с Вас. Съзнанието й понякога е замъглено… и говори доста несвързано.

— Не, не — казах аз. — Говореше съвсем смислени неща.

— О, това ме радва. Но ето го г-н Лоримър.

Лукас наистина дойде при нас, но не беше сам и вечерта вече беше към края си, когато най-после останахме за малко сами.

— О, колко неприятно. Исках да ти кажа толкова много неща!

— Караш ме да изгарям от любопитство.

— Но не можем да говорим тук, Лукас.

— Добре тогава, по-добре е да се срещнем. Какво ще кажеш за утре, в „Краля моряк“?

— Ще намеря начин да дойда.

— В два и половина както преди?

— Удобно време.

— Ще очаквам с нетърпение — каза Лукас.

Гостите си заминаха. Кейт дойде в стаята ми, когато се подготвях за сън.

— Как беше? — попита тя.

— Интересно. Имах дълъг разговор със старата лейди Перивейл.

— Искаш да кажеш майката на Втория? Тя е стара вещица.

— Престани, Кейт!

— Е, поне е малко отчаяна. Живее в онези стаи, където умря сър Едуард. Тя и онази старата Мария въобще не излизат оттам. Седят си горе с оня призрак. Не я обичам много.

— Тя изглеждаше загрижена за теб.

— О, и тя не ме обича. Обича само майка ми и Дядката. Говори ли с Дядката?

— Всъщност, не… разменихме само поздрави. Учудващо е колко малко време за разговори ни остана.

— А със стария Лукас?

— Защо всички за тебе са стари?

— Защото са.

— Е, да, положително не са десетгодишни. Върви си сега, хайде. Искам да спя.

— Искам сутринта да ми разкажеш всичко.

— Но наистина нямам какво да разказвам.

— Предполагам, че си мислиш, че ходиш сред гостите тук, за да си намериш богат съпруг.

— Май всички мъже наоколо си имат съпруги вече — казах с усмивка аз.

— Всичко, което трябва да направиш, е…

— Какво? — попитах аз.

— Да ги убиеш — каза тя. — Лека нощ. Крани. Ще се видим сутринта.

И си замина.

Но думите й ме бяха смутили. Какви мисли измъчваха това дете? Какво знаеше тя? И каква част от това, което не знаеше, просто си измисляше? Продължавах да си мисля за моряка. Почти бях решила, че ще разкажа на Лукас.

* * *

Когато се срещнах с Лукас на следващия ден, все още се колебаех. Но първото нещо, което той каза, след като бяхме седнали, беше:

— Сега, хайде, започвай. Какво ти тежи? Защо не ми кажеш? От дълго дреме се опитваш… а и във всеки случай, точно затова ме извика днес тук.

— Наистина има нещо — казах аз. — Лукас, ако ми обещаеш… ако обещаеш, че няма да направиш нищо, за което не съм те помолила…

Той ме изгледа съвсем объркано.

— Да не би да е нещо, което се е случило на острова?

— Ами, да… донякъде.

— Джон Плейър?

— Да. Но той не се казва Джон Плейър, Лукас.

— Това не ме изненадва. Усещах, че има нещо тъмно.

— Обещай ми, Лукас. Трябва да чуя обещанието ти, преди да ти кажа.

— Как мога да обещая, когато не зная какво обещавам?

— Как да ти кажа, когато не съм сигурна, че ще го направиш?

Усмихна ми се снизходително.

— Добре. Обещавам.

Аз казах:

— Името му е Саймън Перивейл.

— Какво?

— Да. Избягал от Англия на кораба… като заел мястото на един от палубните матроси.

Лукас ме гледаше втренчено.

— Лукас — сериозно казах аз, — искам да докажа невинността му… за да може той да се върне.

— Това обяснява… всичко.

— Да, зная. Но се страхувах, че можеш да сметнеш за твой дълг да съобщиш на властите… или на някой друг.

— Не се тревожи за това. Обещах ти, нали? Разказвай по-нататък. Предполагам, че той е споделил с теб, когато бяхме на острова, а аз лежах и не момеех да се движа.

— Да, точно така. Има още нещо, което трябва да знаеш. Той беше в харема… или по-скоро, точно зад стените на харема, работеше в градините. Разказвах ти как аз се сприятелих с Никол, а той стана близък с Главния евнух. Ами той — Саймън — стана толкова добър приятел на евнуха, че заради това и с помощта на Никол… помощ беше оказана и на двама ни. Саймън избяга заедно с мен.

Лукас онемя от изненада.

— Изведоха ни от харема и ни оставиха близо до Британското посолство. Аз влязох вътре… и след време се завърнах в къщи. Саймън не се осмели да рискува. Остави ме сама. Каза, че ще се опита да достигне до Австралия.

— И оттогава не си чувала нищо за него?

Аз поклатих глава.

— Сега разбирам добре — каза той. — Сега зная защо те е завладяла тази щура идея да докажеш невинността му.

— Не е щура идея. Зная, че е невинен.

— Защото той те е уверил?

— Повече от това. Имах възможност да опозная Саймън много добре…

Той помълча няколко секунди и после каза:

— Не би ли било по-добре за него да се върне в къщи и да застане лице в лице срещу всичко това? Щом като е невинен…

— Наистина е невинен. Но как да го докаже? Всички го считат за виновен.

— И ти смяташ, че ще можеш да промениш общото мнение?

— Лукас, сигурна съм, че има някакъв начин да се направи. Трябва да има, не може да няма. Да можех само да намеря отговора!

— Това е най-важното нещо на света за теб, нали?

— Искам го повече от всичко друго.

— Разбирам. Е, и какво ти помага това, че си гувернантка на това дете?

— Така съм тук. Близо до хората, които са взели участие в събитията. Това е един начин…

— Слушай, Розета. Не си логична. Позволяваш чувствата ти да вземат връх над здравия разум. Ти преживя някои невероятни неща, попадна в свят толкова различен от обикновения, че вече не можеш да разсъждаваш трезво. Това, което ти се случи, беше просто мелодраматично… нещо, което не би могла да си представиш преди. Спаси се, но спасението ти беше шанс от един на хиляда, но тъй като все пак се е случил, ти очакваш, че в живота ти ще продължи все така. Била си в този харем… пленница… всичко там е било толкова различно. Невероятни неща наистина могат да стават понякога. А сега си в нещо като друг харем, но измислен от теб самата. Пленница си на собственото си въображение. Мислиш си, че ще разкриеш това убийство, когато е съвсем ясно какво се е случило. Невинните рядко стават бегълци. Не трябва да забравяш това. Той не би могъл да каже „виновен съм“, по-ясно от това. Не разсъждаваш логично, Розета. Живееш си в измислен свят.

— Бавачката Крокет вярва в него.

— Бавачката Крокет! Какво общо има тя с това?

— Тя е била негова бавачка. Познавала го е по-добре от всеки друг и казва, че той не е способен на това. Тя знае.

— Което пък обяснява близостта ти с нея. Предполагам, че тя те наведе на мисълта да станеш гувернантка.

— Измислихме го заедно. Но решихме едва след като се оказа подобна възможност. И преценихме, че ще е един начин да мога да остана в къщата.

Аз го загледах умолително.

— Искаш ли мнението ми? — попита той.

Кимнах.

— Моля те, Лукас.

— Забрави го. Престани с този фарс. Върни се в Трекън и се омъжи за мен. Да поставим ново начало на един лош край.

— Какво искаш да кажеш… лош край?

— Кажи сбогом на Саймън Перивейл. Изхвърли го от мислите си. Погледни на нещата така: той е избягал, когато са били на път да го арестуват. А е твърде значителен факт, за да се пренебрегва. Ако се върне, ще го осъдят за убийство и ще го обесят. Остави го да живее спокойно новия си живот в Австралия… или където сега се намира. Щом си толкова убедена в невинността му, дай му шанс да започне нов живот.

— Искам да докажа, че са го обвинили неправилно.

— И по-точно, искаш той да се върне. — Лукас тъжно ме погледна. — Разбирам чудесно — каза той. Отпусна рамене и потъна в собствените си мисли. После каза: — Какви разкрития си направила досега?

— Имало един пиян моряк.

— Какъв моряк?

— Казвал се Томас Пери. Паднал, от скалите и се удавил.

— Почакай малко. Спомням си нещо подобно. Тогава се вдигна доста шум. Беше преди известно време. Той не беше ли пристигнал насам от… Лондон, струва ми се? Напил се и паднал от скалата. Да, спомням си сега.

— Да — казах аз. — За него говоря. Ами, той е погребан в гробището тук. Открих, че Кейт носи цветя на гроба му. Когато попитах защо, тя ми каза, че й бил баща.

— Какво! Съпруг на славната Мирабел!

— Човек не може да бъде много сигурен с Кейт. Понякога си фантазира. Каза, че го видяла на пазара в Ъпбридж и че разпитвал дали някой познавал жена на име г-жа Пери и малкото й момиченце. Кейт се изплашила и се скрила зад жената, с която била… майката на детето, с което ходела да играе. Страхувала се от него. Той явно й напомнял с нещо за собствения й брутален баща.

— И по-късно го намерили в подножието на скалите?

— Виждаш ли, изглежда странно съвпадение. Ако Мирабел се е надявала да се омъжи за един от синовете на Перивейл, а изведнъж от миналото се появява съпруг, за когото се предполага, че е мъртъв, ситуацията би могла да стане доста неудобна.

— И що се е отнасяло до славната Мирабел, за нея той е щял да бъде по-полезен като разбит долу на скалите, отколкото жив и създаващ проблеми. Има логика.

— Но само донякъде. Защото виждаш ли, аз разчитам само на думите на Кейт. Попитах я дали е казала на майка си, че го е видяла. Тя каза не. Но казала на дядо си. Дядката, както го нарича тя, майор Дърел. Той настоявал, че Кейт е объркала нещо и че не трябвало да споменава на майка си, за да не я разстрои, още повече, че баща й и без това наистина бил починал. Удавил се в морето.

— А защо детето си помислило, че е баща й?

— Тя е странно дете… предразположена към фантазиране. Мина ми през ум, че вероятно й липсва баща и затова си го беше измислила сега.

— Но си има сър Тристан като втори баща.

— Той не й обръща много внимание. Тя го нарича Втория, което е малко обидно… но всъщност така се държи към почти всички нас. Вероятно си е спомнила как е виждала хората да слагат цветя по гробовете и й се е приискало също да го прави, така че си е измислила този баща. Морякът не е имал роднини, така че избрала неговия гроб, а не някой друг.

— Звучи правдоподобно… но по какъв начин всичко това ще разреши проблемите на Саймън Перивейл?

Той ме изгледа с растящо недоумение.

Аз казах:

— Знаех, че ще го приемеш така. Мислех, че би могъл да ми помогнеш.

— Ще ти помогна — каза той. — Но не мисля, че ще стигнем донякъде. Саймън, изглежда, е ревнувал от другите двама. Убил е, обхванат от ярост и е бил заловен от другия. Това е. Що се отнася до моряка, мисля, че може да имаш право. Детето е искало да има баща, така че си е избрало моряка, който нямал роднини наоколо.

— Откъснала е най-красивите рози на главния градинар, за да ги сложи на гроба му.

— Ами ето, това потвърждава теорията ни.

— Въпреки това…

— Въпреки това… — повтори думите ми той, усмихвайки се закачливо — щом ще правим разследване, трябва да се заемем с най-вероятната нишка, а има някаква минимална вероятност зад ненавременната смърт на моряка да се крие нещо важно. Поне с нещо, от което бихме могли да започнем.

— Как?

— Опитай се да разбереш повече за него. Кой е бил? Коя е била съпругата му? А ако се окаже, че въпросната съпруга е била лейди Перивейл, може да се окаже, че все пак сме попаднали на вярната следа. А ако някой действително се е отървал от моряка, за да му попречи да създава неприятности… е, тогава ще ни остане възможността този човек, успял така добре да се справи с едно престъпление, просто да е извършил и другото.

— Знаех, че ще ми помогнеш, Лукас.

— Така че, започваме да изравяме скелета — драматично каза той.

— Как?

— Ще отида в Лондон. Ще се поровя из регистрите. Колко жалко, че Дик Дювейн не е тук. Той би се впуснал в това с ентусиазъм.

— О, Лукас… толкова съм ти благодарна.

— Аз също съм ти благодарен — каза той. — Ще се наруши монотонността на дните ми.

Върнах се в Перивейл Корт буквално в еуфория. Сега бях убедена, че постъпих правилно, когато се доверих на Лукас.

* * *

Лукас беше заминал за три седмици. Всеки ден очаквах писмо от него. Кейт и аз бяхме навлезли в нормално ежедневие. Тя все още изпадаше в трудните си периоди, но вече не правеше опити да бяга от уроците ни. Четяхме заедно, обсъждахме прочетеното и аз не споменавах нищо за гроба на моряка, който тя продължаваше да посещава. Вече не носеше там цветя от градината, а се задоволяваше с дивите от полето. Няколко дни след като Лукас беше заминал за Лондон, ме потърси Мария, прислужничката на старата лейди Перивейл и ми съобщи, че господарката й искала да си поговори с мен.

Мария беше една от ония прислужници, които считаха себе си за особено привилегировани, след като са служили много дълго време при един и същи господар или господарка. И имаше защо — хора като нея обикновено ставаха прекалено необходими за господарите си, така че повишеното им самочувствие обикновено се толерираше. Те започваха да се считат за „един от семейството“ и тъй като ми стана ясно, че случаят с Мария явно беше такъв, прецених, че бих могла да се възползвам.

За пръв път щях да отида в онази част на къщата, която досега бях виждала само от прозореца на стаята си.

Мария ме поздрави, но предупредително сложи пръст пред устните си.

— Тя спи дълбоко — каза ми. — Типично в неин стил. Кани някого да дойде да я види, и точно тогава заспива.

Направи ми знак да я последвам и отвори една врата. Вътре, седнала в едно голямо кресло, беше лейди Перивейл — дълбоко заспала, с глава, отпусната на една страна.

— Да я оставим малко така. Прекара лоша нощ. Случва й се понякога. Сънува кошмари за сър Едуард. Той беше нещо като сатана. Ех… но ти не знаеш нищо за това. Един път е добре, друг път е зле старата лейди. Понякога си е както преди. А друг път губи разсъдъка си.

— Да дойда ли по-късно?

Тя поклати глава.

— Поседи тук малко. Когато се събуди, тя ще позвъни или ще потропа с бастуна си. Мили боже, тя не е каквато беше.

— Предполагам, че това ни очаква всички след време.

— Сигурно. Но тя се разболя след смъртта на сър Едуард.

— Ами, предполагам, че са били женени дълго време.

Тя кимна.

— Аз бях с нея, когато тя дойде тук от юг. Мъчно ми беше да напусна Йоркшир, много мъчно. Ти ходила ли си там, г-це Кранли?

— Не, боя се, че не.

— Човек трябва да види долините с очите си, иначе не може да си ги представи… и бърдата. Велико нещо, Йоркшир.

— Сигурна съм, че е така.

— А тук? Е… не знам. Никога не можах да свикна с местните хора. Главите им са пълни с измислици. Е, ето нещо, за което нас никой не може да ни обвини.

Тя ме изгледа някак войнствено, въпреки че аз всъщност не заслужавах това, защото нямах никакво намерение да я обвинявам, че главата й е пълна с измислици и предразсъдъци.

— Там горе при нас, г-це Кранли, на лопатата й викаме лопата. И никакви измишльотини. Бабини деветини… за мъртвите, дето излизали от гробовете си нощем… малки човечета долу в мините… духове и разни други, които потопявали корабите. Не знам. Вижда ми се смешно човек да живее така.

— Вярно — съгласях се аз.

— Да знаеш, в къща като тази, на човек може да му настръхне косата.

— Но не на жена от Йоркшир.

Тя ми се усмихна. Можех да видя, че ме смяташе за… е, не точно за сродна душа… но тъй като бях от Лондон, поне не спадах към пълните с предразсъдъци хора от Корнуол.

— Значи си пристигнала тук с лейди Перивейл, когато тя се е омъжила.

— Ами, аз си бях с нея отпреди това. Какъв само шум се вдигна. Да се омъжи заради титлата. Но в него бяха парите, у стария Окрайт… купища пари. Обаче парите не са всичко. И когато тя стана „милейди“, носът й се вирна чак до облаците. Пък тази къща… о, голяма работа свърши с нея. Защото си беше направо развалина. Така че, къщата… и, естествено, висока титла, о, моля, голяма работа! Но, разбира се, наред с тези двете трябваше да върви и сър Едуард.

— Нима сър Едуард беше толкова голямо изпитание?

— Той беше странен човек, да, странен. Никой не можеше да го разбере. А пък тя беше свикнала да става на нейното. Старият Окрайт я обожаваше. Красавица беше, а и всичките тези пари, разбира се. Единствено дете… наследница. Ясно беше какво целеше сър Едуард.

— Защо казваш, че е бил странен?

— Не говореше много. И винаги беше толкова изряден. О, боже, наистина беше съвсем стриктен.

— Чувала съм това.

— На църква всяка неделя… сутрин и вечер. И всички трябваше да ходят… дори наемниците… иначе им се пишеше черна точка. Много държеше да си осигури мястото в Рая… а после, онова момче…

— Да? — нетърпеливо я подканих аз, защото тя беше замлъкнала.

— Да го доведе по този начин. Да беше на някой друг, човек можеше да каже… знаеш какво имам предвид… мъжете са си мъже. Но за сър Едуард? Направо да не повярваш! Често се чудех кое беше това момче. Лейди Перивейл направо не можеше да го понася. Е, не е трудно да се разбере защо. Старата бавачка Крокет го защитаваше. Питам се как така лейди Перивейл не се отърва от нея… но сър Едуард нямаше да позволи такова нещо. Щеше просто да тропне с крак и да каже не… въпреки че обикновено не се месеше в работите из къщата, стига всички да ходеха на църква и да присъстваха на сутрешните молитви в хола. Чувала съм нейно височество да крещи и да вдига скандали, да вика, че няма да остави това малко копеле в къщата си… да, позволяваше си да му го каже. Е, но човек може да я разбере. Чувах и знаех всичко, тъй като бях личната й прислужница и така нататък, а пък си я познавах и отпреди, когато бяхме в Йоркшир. Искаше да си вземе свое момиче, когато тръгна и се спря на мен. Няма много работи, които да не съм видяла. Обаче, защо ли ти приказвам всичко това? Ами всъщност, тя ми е като мое дете. Все едно че ти разказвам за себе си. Пък и ти сега си тук… като една от семейството, нали разбираш. Трябва да са ти станали ясни някои неща с тази малката, Кейт…

Тя стисна устни и аз останах с впечатлението, че беше започнала да съжалява, че ми разказа толкова интимни неща — на мен, почти чуждия човек.

— Трябва да си била свидетелка на много промени тук — казах аз.

Тя кимна.

— Винаги съм обичала да поклюкарствам малко — каза тя, все още в стремежа си да си намери оправдание. — А нямам кой знае каква възможност за това, след като съм тук горе по цял ден. Става ми самотно. А ти си една от тези, които съчувстват на хората, г-це Кранли. Виждам това. От тези, които проявяват разбиране.

— Надявам се, че е така. А намирам тук живота много интересен… къщата и хората.

— Така е. Както каза ти, видяла съм доста промени. Останалите не идват много в тази част на къщата. Знаеш какви са хората тук, както преди малко си говорихме… а пък сър Едуард е умрял в тази стая. Мислят си, че той ще се върне и духът му ще витае наоколо. Приказват се такива неща. Защото виждали светлинки. Казват, че бил сър Едуард, който търсел нещо, защото не можел да намери покой.

— И аз видях светлина веднъж — казах аз. — Помислих, че беше свещ. Премигна… и изчезна.

Тя малко развеселена ми отговори:

— Мога да ти кажа какво е било. — Завъртя главата си към стаята на лейди Перивейл. — Тя прави тези работи понякога. Става от леглото си през нощта и запалва свещ. Казвала съм й много пъти. Казвала съм й: „Някой ден ще направиш пожар… ще подпалиш нощницата си, сигурно“. Пък тя казва: „Трябва да го търся. Трябва да го намеря“. „Да намеря какво?“ — питам аз. Тогава на лицето й се изписва оня странен израз, тя стисва устни и не казва нито дума.

— Смяташ ли, че наистина търси нещо?

— На хората им идват разни идеи, когато остареят. Не… няма нищо. Просто си е набила в главата тази мисъл. Неведнъж съм й казвала: „Ако е нещо, което си забравила къде си сложила, кажи ми какво е. Аз ще го намеря вместо теб“. Но не… просто е някаква щура идея, която й хрумва нощем. Аз обаче трябва да си отварям очите. Може да предизвика пожар, а в къща като тази има много дърво. Затова крия кибрита. Но това не може да я спре. Чувам я как търси в тъмното нощем.

— Къде търси? В нейната стая ли?

— Не, в неговата… на сър Едуард. Те си имаха отделни стаи, знаеш ли. Винаги съм мислила, че нещо не е наред щом са в отделни стаи.

— Сигурно имаш много работа тук… да се грижиш за лейди Перивейл.

— О, да. Аз върша всичко. Чистя стаите… приготвям храната. Тя не слиза често, когато има гости, както миналата вечер. Но през последната седмица се чувстваше доста по-добре. Другите от семейството си имат своя собствен живот, а тя е много доволна от сегашната лейди Перивейл, от младата, искам да кажа. Много й се искаше да се омъжи за един от синовете й.

— Да, разбрах, че се е познавала с майка й.

— Били приятелки от училище двете. Затова искаше майорът да дойде да живее тук; тя им намери Сийшел Котидж и не след дълго г-ца Мирабел се сгоди за Козмо.

— Той обаче починал… нали?

— Убит. И мога да ти кажа, тогава беше кошмар. Онова момче, Саймън, го направи. Двамата открай време си бяха врагове.

— А той избягал, нали?

— О, да. Избяга. Беше си малък хитър дявол още от дете. Но само този изход имаше… иначе щяха да го обесят. Мисля, че пак ще си стъпи на краката. От този род хора беше.

— Какво мислиш, че се е случило?

— Просто както това, че носът ти си седи на лицето. На Саймън му беше дошло до гуша. Беше хвърлил око на Мирабел. Не че имаше някакъв шанс. — Тя снижи гласа си. — Може и да си въобразявам, но си мисля, че тя се интересуваше само от титлата, така че избра Козмо. А Саймън трябва да го е застрелял в яда си.

— Да, но как така пушката се е оказала в ръцете му точно тогава?

— И още питаш. Изглежда, занесъл я е там нарочно, нали? Ех. Човек никога не може да каже. Нищо не е по-странно от човека. И честна дума, така си е. Ами, изглежда, всички решиха, че е било от ревност… а ревността е ужасно нещо. Може да доведе до какво ли не.

— Значи после Мирабел се омъжи за Тристан.

— Да. Е, те двамата още от началото се харесваха. Аз имам очи на главата си. Виждам разни работи. Но виж какво ще ти кажа: неведнъж съм си мислила „Охо, ще си имаме неприятности, когато тя се омъжи за Козмо, защото не иска да е той, Тристан си иска тя“. Е, забелязала съм разни неща.

Тя внезапно спря и закри устата си с ръка.

— Пак си приказвам разни измишльотини. Ама е толкова хубаво да си побъбри човек с някой, който се интересува.

— Наистина ми е интересно — уверих я аз.

— Е, сега си една от семейството, предполагам. А и в крайна сметка, това стана преди доста време. Сега всичко е минало и забравено.

Аз разбрах, че не й трябваше много, за да може да потисне слабите угризения на съвестта си и страховете, да не би да ми разкрива твърде много, затова продължих да я изкушавам с въпросите си.

— Да, разбира се — казах аз. — Но смея да твърдя, че всички са го обсъждали задълбочено на времето.

— Божичко, да. Това е факт.

— Беше започнала да ми казваш, че си виждала това-онова.

— О… не знам. Само това, че бях забелязала едно-две неща… затова изобщо не се изненадах, когато тя после се обърна към Тристан. Хората казаха, че си било в реда на нещата… че така двамата щели да се утешават взаимно след загубата. Е, знаеш какво говорят хората. Че било нещо като рикошет след смъртта на другия.

Тя леко беше сбърчила чело. Предположих, че се опитваше да си спомни какво точно ми беше казала.

— Нейно височество и аз… преди доста се забавлявахме двете. Тя ми казваше всичко… с нея приличахме на две девойчета, наистина така се държахме… приказвахме си и се смеехме… но след смъртта на Козмо, тя естествено се промени. Не можеш да си представиш как само се състари. И от дълго време не съм си говорила, както с теб сега. Е… по-добре да отида да я погледна. Тя не спи нормално, а по-скоро изпада в някакви дремки. След това внезапно се събужда и иска да знае какво става.

Тя се изправи и се запъти към вратата. Надявах се лейди Перивейл да не се е събудила, защото разговорът с Мария беше много интересен, а и много информативен. Беше ми повече от ясно, че прислугата винаги знаеше за тайните на семейството точно толкова, колкото и самите му членове — а вероятно и много повече.

Чух един капризен глас:

— Мария… какво е станало? Не трябваше ли някой да дойде?

— Да, ти искаше да си поприказваш с гувернантката. Тя е тук и чака да се събудиш.

— Будна съм.

— Сега да. Ами, ето я. Г-це Кранли…

Лейди Перивейл ми се усмихна.

— Донеси й стол, Мария, да има къде да седне.

Столът се донесе.

— По-близо до мен — каза лейди Перивейл и Мария се подчини.

Поговорихме малко, но виждах добре, че мислите й се лутаха някъде другаде. Съзнанието й не беше толкова бистро, както предната вечер сред гостите и аз не бях сигурна дали си даваше сметка точно коя от всички гувернантки бях. После си спомни, че бях именно онази, която завоювала успех с Кейт.

Заговори ми и за къщата, като разказа в какво ужасно състояние я заварила, когато пристигнала тук и как я е ремонтирала и й вдъхнала нов живот.

Не след дълго главата й клюмна и тя потъна в нова дрямка.

Аз тихо се изправих и потърсих Мария.

Тя каза:

— Днес не е един от добрите й дни. Прекара тежка нощ. Обзалагам се, че се е лутала из тъмното… да търси нещо, което го няма.

— Е, трябва да тръгвам сега, но наистина ми беше приятно да поговоря с теб.

— Надявам се да не съм се разбъбрила много. Човек се увлича понякога, като намери слушател. Трябва да дойдеш пак. Хубаво е да се разменя по някоя дума от време на време.

— Ще дойда — обещах аз.

Върнах се в стаята си. Следобедът не беше изгубен напразно.

* * *

Пристигна съобщение от Лукас. Беше се върнал и искаше да се срещнем възможно най-скоро. Горях от нетърпение да го видя и не след дълго се озовах в залата на „Краля моряк“ до него.

— Е — каза той. — Направих някои разкрития. Мисля, че малката Кейт си е фантазирала.

— О, радвам се, че е така. Беше ми противна мисълта, че лейди Перивейл може да е убила първия си съпруг.

— Изглежда, че Томас Пери наистина е бил моряк.

— Точно така.

— Оженил се е за Мейбъл Телън. Била хористка.

— Лейди Перивейл, хористка!

— Може и да е била… преди да започне да се прави на важна и благородна. Но слушай… баща й не е ли също тук?

— Да, майор Дърел. Мирабел Дърел не звучи много подобно на Мейбъл Телън.

— Една Мейбъл може спокойно да се нарече Мирабел.

— Да, но пак остава фамилното име.

— Може да е променила и него.

— Да, но какво би казал баща й?

— Слушай. Имало е и дете. Проверих това в регистрите. Казвало се е Катерина.

— Кейт! Е, може и да е така.

— Това е доста популярно име.

— Но е единственото, което може да съвпада в случая.

— И ти искаш да изградиш теорията си само върху това?

— Не, не искам. Мисля, че Кейт си е въобразила всичко. Тя наистина се чувства самотна. Разбрах го от това, че толкова бързо се сприятели с мен. Около нея има нещо патетично. Липсва й баща. Ето, затова си е обсебила този моряк.

— Бих казал, че щеше да е по-нормално, ако си бе избрала някой по-земен.

— Трябвало е да се задоволи с това, което й е било под ръка. Той си лежал там в гроба… неизвестен… и не забравяй, че го видяла на пазара.

— Дали? Или си е измислила и тази среща?

— Мисля, че наистина го е видяла, защото се знае, че той е ходил там и е разпитвал за съпругата си и детето.

— А ние доказахме, че е имал дете и че случайно се е казвало Катерина.

— Добре, но от това име има и други умалителни… Кати, например.

— Да, така е. Но предполагам, че най-често употребяваното е Кейт. Обаче сама по себе си, нишката е твърде тънка, за да се заловим за нея. А бащата на Мирабел изглежда уважаван човек. Майор Дърел. Едва ли би се осмелила да въвлече и него. Не. Нека да забравим за това и да се опитаме да се насочим към нещо друго.

— Трябва да ти кажа, че и аз открих нещо дребно, докато те нямаше. Говорих с прислужницата на лейди Перивейл… т.е. старата лейди Перивейл.

— Ах. И какво ти разкри тя?

— Не много, което вече да не знаем. Но беше страшно приказлива.

— Точно каквото ни трябва.

— Спомни си за времето, когато в къщата бил доведен Саймън, както и за цялата бъркотия и смайването, предизвикано от това, тъй като никой не можел да си обясни откъде се взело детето. Ако ставало въпрос за друг човек, за тях би било очевидно, че ще да е било в резултат на някое типично мъжко кривване от правия път… но не и от страна на сър Едуард. От него просто не можело да се очаква подобно нещо. Той бил силно набожен човек, стълб и опора на църквата и все се грижел да се съблюдават най-чистите нрави.

— Но спрямо другите. Може би, към собственото си поведение не се е отнасял с такава суровост. Има и такива хора.

— Да, разбира се. Но не и сър Едуард. А това кривване от правия път трябва да се е случило, преди да се ожени.

— Е, така става понякога.

— Може би. Но се е покаял после и затова е довел момчето в къщата си… но мислиш ли, че би могло да има и друга причина?

— Вероятно това е едно от нещата, които трябва да открием.

— Може само да е изпитал съчувствие към детето, останало без майка си.

— Мислиш ли, че майка му може да е била някаква далечна бедна роднина на сър Едуард?

— Какво му е пречело да каже, ако е било така? Доколкото мога да разбера, той просто е довел момчето при семейството си и е оставил всеки да си вади собствените заключения за причината. Не, не изглежда вероятно. Сигурно е направил грешка в младостта си. Известно е, че и най-моралните понякога грешат.

— Но той е бил толкова строг по отношение на морала.

— Често е типично за разкаяли се грешници.

— Трудно ми е да го повярвам за него. Сигурно има и друга причина.

— Чуй ме, Розета… ти преследваш сенки. Вярваш в разни работи, защото искаш да ги вярваш. И нагазваш в опасни води. Помисли си за миг, че си права. Просто си представи, че в онази къща има убиец и да допуснем още, че той — или тя — разберат, че се бъркаш в тази работа. Идеята не ми харесва. Ако този човек е убил веднъж, защо да не може той — или тя — да убие пак?

— Значи, ти вярваш, че в къщата има убиец?

— Не казах това. Смятам, че версията на полицията е най-правдоподобната и че Саймън е най-вероятният извършител. Бягството му до голяма стенен го доказва.

— Не съм съгласна.

— Зная, че не си… защото не искаш да бъдеш. Ти през цялото време тогава опознаваше човека, с когото бяхме. Само че беше различно. Тогава ние тримата се борехме за живота си. Той се държеше като герой и беше много изобретателен, за да се спасим. И двамата с теб дължим живота си на него, но това не означава, че при различни обстоятелства, той не би могъл да стане убиец.

— О, Лукас, и ти самият не вярваш в това!

— Аз не го познавам толкова добре, колкото ти — каза той.

— Ти беше с него през цялото време. Той те измъкна от морето. Беше много загрижен за теб.

— Зная. Но хората са устроени сложно. Когато у него са се разпалили страстите на ревността, той е могъл да бъде съвсем различен човек.

— Не искаш да ми помогнеш, защото не вярваш в него.

— Ще ти помогна, Розета, защото вярвам в теб.

— Не разбирам какво означава това, Лукас.

— Означава, че ще ти помогна с всичко, с което мога, но че ти си си поставила безнадеждна задача, която при това може да бъде и опасна.

— Ако наистина мислиш, че е опасна, значи все пак вярваш в невинността на Саймън. В противен случай, хората в онази къща не биха имали какво да крият.

— Да, може и да е така. Но действително искам да бъдеш внимателна. Обхваната от ентусиазма си, би могла да издадеш какво се опитваш да направиш и ако допуснем, че си имала право… тогава може да стане опасно. Моля те, бъди внимателна, Розета.

— Ще бъда. Между другото, при разговора ми с Мария възникна и още нещо. Очевидно, докато Мирабел е била сгодена за Козмо, тя е поддържала и нещо като флирт с Тристан.

— О?

— Да, според Мария, Мирабел през цялото време е предпочитала Тристан.

— Това е интересно.

— Помислих, че също би могло да бъде мотив.

— Тя е можела да промени избора си и да се прехвърли на другия брат, без да се стига до убийство.

— Като загуби титлата и всичко останало, свързано с нея?

— Сигурен съм, че това би било важно за нея, но дали би било достатъчно важно, за да се реши да убие?

— Може и да са го направили… Двамата с Тристан. Имало е какво да спечелят.

— Мога да кажа, че това е най-важното от нещата, които си открила досега. Но не трябва да се разчита твърде много на приказките на слугите. Между впрочем, може би ще се върна в Лондон след няколко дни.

— О… толкова скоро след… Дълго ли ще отсъстваш?

— Не съм сигурен. Всъщност, ще ми правят операция. От доста време мисля по въпроса.

— Не си ми споменавал нищо.

— О, не исках да те безпокоя с неща от този род.

— Как можеш да кажеш това! Знаеш, че състоянието ти ме интересува много! Разкажи ми за операцията.

— Ами, този лекар в Лондон! Става дума за нещо съвсем ново. Може да стане… а може би не. Каза ми го съвсем откровено.

— Лукас! И ти ми споменаваш за това просто така, между другото!

— Важно е. Не го считам за „между другото“. Срещнах се с този човек, когато предприех последното си пътуване до Лондон, за разследването в архивите. Може да се каже, убих два заека с един куршум.

— И ми казваш едва сега!

— Реших, че ще е по-добре да ти обясня целта на второто си пътуване, в противен случай можеше да очакваш съобщения от мен от рода на „Ела веднага. Убиецът разкрит“, или нещо от този род.

— Не се шегувай, моля те, Лукас.

— Добре. Истината е, че кракът ми е в доста лошо състояние. И се влошава. А този изключително умен ортопед е изобретил някакви нови методи. Няма да може да ми даде нов крак, уви… но може да постигне известен резултат. Ако операцията се окаже успешна… аз цял живот ще си остана с повече или по-малко накуцване… но се очаква да настъпи подобрение. А факт е, че съм готов да поема риска.

— Лукас, опасно ли е?

Той забави отговора си само с една секунда повече от нормалното.

— О, не. Не мога да стана по-сакат, отколкото съм сега, но…

— Кажи ми истината.

— Да ти кажа истината, самият аз не съм съвсем наясно. Но има надежда… може би слаба… но аз искам да опитам.

— Защо не ми каза досега? — настоях аз.

— Не бях решил дали да го направя. А после помислих: „Защо не? Не би могло да стане по-лошо, ако се окаже безуспешно, а има шанс да стане по-добре“.

— И докато ти си се измъчвал от всичко това, аз непрестанно ти говоря за собствените си дребни проблеми!

— Дълбоката ти загриженост означава много за мен, Розета — сериозно каза той.

— Разбира се, че съм загрижена. Ти си ми толкова близък!

— Зная. Е, след няколко дни заминавам.

— Колко време ще продължи?

— Не съм сигурен. Ако е успешно, вероятно месец. Ще постъпя в клиниката на този лекар. Тя е точно до улица Харли.

— Ще бъде ужасно да зная, че не си тук.

— Обещай ми, че ще внимаваш.

— При разследването. Разбира се, ще обещая.

— Не го прави прекалено явно и не обръщай голямо внимание на брътвежите на прислугата.

— Обещавам ти, Лукас. Ще ми дадеш ли адреса на тази клиника?

Той извади едно листче от портфейла си и го написа.

— Ще дойда да те видя — казах аз.

— Ще ми бъде приятно.

— Ще поддържам връзка с Карлтън. Той как ще се чувства след заминаването ти?

— Не мисля, че присъствието ми има голямо значение. То не може да му върне Тереза. Но надявам се да е добре. Напоследък се е отдал изцяло на работата и това е най-доброто нещо за него.

Новината беше помрачила деня ми. Беше типично за Лукас да се отнася леко към съвсем сериозни неща. Каква операция му предстоеше? Можеше ли да крие опасности за него? Дори и да беше така, знаех добре, че той нямаше да ми каже.

Бях силно обезпокоена.

Излязохме от „Краля моряк“ и се насочихме към конюшните.

— Ще те придружа до Перивейл — каза той.

Яздихме в пълно мълчание и къщата се показа пред нас някак прекалено скоро.

— О, Лукас — казах аз. — Иска ми се да не заминаваш. Ще ми липсваш много.

— Ще запомня това — отговори той. — Няма да продължи дълго. Ще ме видиш да галопирам към „Краля моряк“… съвсем различен мъж.

Аз тъжно го погледнах.

После той много сериозно каза:

— Но аз действително се тревожа за теб, Розета. Пази се. Откажи се от проучването, докато се върна. Този ще е най-добрият план.

— Обещавам да бъда много внимателна, Лукас.

Той пое ръката ми и я целуна.

— Довиждане, Розета — каза той.

* * *

Чувствах се потисната. Тези срещи с Лукас бяха означавали много за мен и да се лиша от тях ми беше много тежко. Но не само това. Тревожех се за него. Каква беше операцията? Дали той ми каза всичко за нея?

Реших да предложа на Кейт да отидем до имението Трекън, яздейки конете си някой ден.

— Много е далече. Няма да ни стигне само един следобед. Но защо да не го направим като целодневна разходка? Ще питам майка ти дали ще ни разреши.

Кейт се зарадва на перспективата, а и както очаквах, разрешението не се оказа никакъв проблем.

Откакто бях тук, уменията ми върху коня се бяха подобрили значително, така че дългите разстояния вече не ме затрудняваха, а Кейт поначало се справяше доста добре.

Радвах се да я видя толкова щастлива от мисълта за предстоящия ни излет.

— О, впечатляваща е — каза тя, когато видяхме къщата в далечината. — Не толкова внушителна като Перивейл Корт, разбира се… но е добра.

— Сигурна съм, че семейство Лоримър ще бъдат поласкани от високото ти мнение.

— Ще видим ли и оня стар Лукас?

— Не. Той не е тук.

— Къде е?

— В една клиника.

— Какво е клиника?

— Един вид болница.

— И какво прави там?

— Знаеш, че беше ударил крака си.

— Да. При корабокрушението. Не може да върви много добре.

— Там ще видят дали може да се направи нещо за това.

Тя се замисли.

— Кого ще видим тогава?

— Брат му, надявам се, също близнаците и бавачката Крокет.

Оставихме конете си в конюшнята и се запътихме към къщата. Разбрахме, че г-н Лоримър беше някъде из земите на имението, но бавачката Крокет щеше да бъде информирана за пристигането ни.

Тя слезе забързана по стълбите.

— О, г-це Кранли! Колко е хубаво да те видя! И г-ца Кейт! Браво!

— Къде са близнаците? — попита Кейт.

— О, те ще искат да ви видят. Още си спомнят за теб, г-це Кранли.

— Надявам се да мога да се срещна и с г-н Лоримър, преди да си тръгнем.

— О, той замина за Лондон.

— Имах предвид г-н Карлтън.

— Помислих, че сте дошли да видите г-н Лукас. Те мислят да направят нещо за крака му. — Тя поклати глава. — Предполага се, че са много умни в наши дни. Аз не знам.

— Той ми каза, че заминава. Исках да поговоря с г-н Карлтън за това.

— Ще се върне скоро, мисля. Хайде да се качим в детската да видим близнаците.

Дженифър ме позна веднага и се затича към мен. Хенри не беше съвсем сигурен, както видях, но последва сестра си.

— Сега ми разкажете как е при вас — казах аз. — А това е Кейт, моя ученичка.

Кейт наблюдаваше децата с интерес, но и с известен скептицизъм.

Аз попитах Дженифър за еднооката й Мейбъл, а също за мечока Реджи. Тя се разсмя и каза, че били непослушни както винаги.

Поговорихме си малко в този дух и бавачката Крокет предложи на близнаците да покажат кукленската си къщичка на Кейт.

Малките подскочиха от радост, а аз тревожно погледнах към Кейт, която съвсем спокойно можеше да заяви, че не проявява интерес към такива детински играчки.

Предполагам, че тя долови молбата в погледа ми и отговори:

— Добре.

Къщата на куклите беше в един от ъглите на стаята. Децата отидоха там, а бавачката ме подкани да седна.

— Има ли новини? — трескаво ми прошепна тя.

Аз поклатих глава.

— Трудно е. Не мога да открия нищо. Понякога си мисля, че задачата ми е непосилна.

— Зная, че ще успееш да откриеш нещо. И съм сигурна, че има някаква тайна… и то точно в оня дом. Там се крие някаква тайна. Колко искам и аз да можех да бъда с теб при тях.

— Подочувам някои неща, но те не ме водят доникъде.

— Ами, продължавай да опитваш. Успя ли да поговориш с г-жа Форд? Тя знае почти всичко, което става там.

— Вероятно самата ти би трябвало да говориш с нея. Вие сте в приятелски отношения.

— Опитах, но не научих много.

— Вероятно тя не знае нищо… А ако знае, смята, че не е редно да споделя неща за семейството.

— Но вероятно ще каже разни работи на човек, който е вътре в семейството, щом не иска да споделя с външни хора. А сега ти си там. Ти си една от тях. Аз сега съм външната.

Забелязах, че Кейт ни слушаше внимателно и направих знак на бавачката Крокет. Тя ме разбра веднага и заговорихме за децата и за наближаващото време, когато щяха да имат нужда от гувернантка.

Кейт извика:

— Ти няма да се върнеш тук, нали, Крани?

С което напълно се убедих, че слушаше всяка наша дума.

— Не, докато продължаваш да бъдеш добра ученичка — отговорих аз.

Кейт направи гримаса. Но стана ясно, че разговорът ни с бавачката не можеше да продължи.

Не след дълго една от прислужничките дойде да съобщи, че г-н Лоримър се беше върнал.

Аз оставих Кейт в детската стая и слязох долу да го видя. Той изглеждаше много тъжен, но се зарадва на посещението ми.

— Безпокоя се за Лукас — казах му аз. — Какво знаеш за тази операция?

— Много малко. Лукас беше в Лондон неотдавна и там се срещнал с този човек. Направили му пълни изследвания и ето, това е резултатът от тях.

— Какво мислят в клиниката? Какво ще бъдат в състояние да направят?

— Малко е неясно. Казват, че са постигнали голям напредък в тази област. Ще се опитат да поправят вредата, последвала от ненавременно положените лекарски грижи за счупения му крак.

— Изпитвам постоянни угризения за това, че не знаехме как да постъпим тогава. Бихме могли да предотвратим сегашните последици.

— Безполезно е да обвиняваш себе си, Розета… както и мъжа, който е бил с вас. Направили сте най-доброто, което сте могли. Спасили сте живота му. Повече не е било възможна. Повярвай ми, той ви е безкрайно признателен. Зная, че Лукас говори малко шеговито и небрежно за тези неща, но ги чувства много по-силно, отколкото би могла да си представиш.

— Да, зная.

— А самият той най-добре знае как трябва да постъпи, Розета. Виждаш ли, за него това е един шанс. Готов е да поеме риска. Ако операцията се провали, Лукас може да стане по-зле и от сега, но ако бъде успешна, ще е много, много по-добре.

— Рискът е голям, доколкото разбирам.

— И аз мисля така.

— Предполагам, че ще ти съобщят резултата веднага, щом преценят какви са изгледите за успех.

— Да, непременно.

— Карлтън, ще ми изпратиш ли веднага съобщение?

— Разбира се, че да.

Замълчахме за момент. После Карлтън каза:

— За него беше голяма трагедия. Той винаги е ненавиждал болестите, така че нещастието с крака му… му се отрази изключително тежко.

— Зная.

— Иска ми се… да можеше да се ожени. Мисля, че това би означавало много за него.

— Естествено, в случай че бракът му се окаже щастлив.

— Щастливият брак е идеалното състояние на човека.

— Да… ако и бракът е идеален. В противен случай ще значи компромис.

Разбрах, че Карлтън се беше замислил за собствения си брак.

— И после — тъжно каза той — всичко може да свърши… внезапно… и ти започваш да се питаш дали не би било по-добре, ако никога не си имал щастието да го изживееш.

— Карлтън, разбирам чудесно, но мисля, че трябва да се радваш, че все пак си го имал.

— Да, права си. А какво правя аз? Потънал съм в отчаяние. Какво мислиш за близнаците?

— При тях всичко е наред. Бавачката Крокет е чудесна. Пораснали са, нали?

— Ще трябва да помислим за гувернантка за тях. — Той ме загледа в очакване.

— Аз всъщност не съм квалифицирана гувернантка, както знаеш.

— Чух, че се справяш добре с онова момиче.

— Колко бързо се е разпространила славата ми! — шеговито казах аз.

— Трябва да хапнете нещо, преди да си тръгнете.

— О, благодаря. Мисля, че имаме нужда от това. До Перивейл Корт ни чака доста дълъг път. Ще извикам Кейт.

— Да. Ще бъдат готови да ни сервират след няколко минути.

Кейт се зарадва, че щяхме да обядваме в трапезарията на къщата в Трекън. Карлтън беше много внимателен и се държеше към нея като към възрастен човек, което й допадна особено много. Тя отдаде дължимото на храната и не спря да ни занимава с истории за Перивейл Корт, което развесели Карлтън и като че ли малко повдигна духа му. Така че посещението ни премина с успех.

Той ни придружи до конюшните.

— Благодаря ви, че дойдохте — обърна се той към Кейт и същевременно към мен. — Надявам се да дойдете пак.

— О, непременно — отговори Кейт, което аз приех с благодарност, а явно се хареса и на Карлтън.

На път за дома, Кейт каза:

— Обядът беше хубав. Обаче тези глупави близнаци и старата им кукленска къщичка направо ме отегчиха.

— Не намираш ли, че къщичката им беше доста симпатична?

— Крани, аз не съм дете. Не си играя с играчки. Обаче той иска ти да се върнеш там, нали?

— Кой?

— Оня стар Карлтън.

— Имам чувството, че речникът ти е доста беден. Използваш едно и също прилагателно почти за всички.

— Кое прилагателно?

— Стар.

— Е, ами че той е стар. И иска да се върнеш и да учиш онези глупави близнаци, нали?

— Те поне не са стари. И защо мислиш така?

— Защото бавачката Крокет иска ти да се върнеш.

— Не старата бавачка Крокет?

— Е, тя е толкова стара, че няма защо да го казва човек. Но тя каза, че ще поддържа връзка, а също и Карлтън.

— Той имаше предвид брат си. Ще ме осведоми как протича операцията.

— Може би ще му отрежат крака.

— Разбира се, че няма. Само ти си способна да кажеш подобно нещо. Кракът му ще се оправи. Той е много добър приятел и е съвсем естествено да искам да зная какво става с него. Така че… бавачката Крокет и брат му ще ме държат в течение.

— О — каза тя и се засмя.

И внезапно започна да пее.

„Петнадесет души върху гроба на моряка,

йо-хо-хо, и бутилка ром.

Пиенето и дяволът свършиха останалото…“

Аз си помислих: „Вярвам, че тя наистина ме обича“.

* * *

През следващите няколко дни се чувствах много потисната. Започнах да разбирам какво огромно значение имаше за мен да зная, че Лукас беше наблизо и че можех да разчитам на него. Все повече ме тревожеше и операцията. Карлтън нямаше повече информация от мен, което беше съвсем в стила на Лукас — да не говори много за себе си.

Успях да осъзная и колко безплодно се беше оказало разследването ми. Лукас смяташе цялата работа за абсурд и като че ли имаше право.

Да можеше само да си е в къщи сега, за да му изпратя съобщение и да се срещнем! Питах се как щеше да му се отрази операцията и се страхувах много за изхода й.

Кейт усети меланхолията ми и се опитваше да ме развесели. Когато четяхме, вниманието ми често се раздвояваше и това я смущаваше. Точно в този период стигнах до извода, че тя силно се бе привързала към мен. При всяко друго положение бих се почувствала трогната, но сега можех да мисля само за Лукас.

Тя се стараеше да ме предразполага към разговори и ставаше така, че често й разказвах за миналото си. Разказах й за къщата в Блумзбъри, за родителите ми и за живота им, отдаден изцяло на Британския музей. Стана й забавно, че ме бяха нарекли на името на камъка Розета.

Тя каза:

— И с мен е така. Аз нямам баща… но майка ми непрекъснато е ангажирана с други неща… не Британския музей, но… разни други работи.

По всяко друго време бих я разпитала за истинските й чувства, но се тревожех толкова много за Лукас, че не се възползвах от тази възможност.

Много обичаше да слуша за г-н Доланд. Разказах й за „номерата“ му и най-голямо впечатление й направиха „Камбаните“.

— Да можехме да си ги имаме и тук — каза тя. — Нямаше ли да е весело?

Съгласих се, че щеше да бъде и че в миналото е било точно така.

Тя ме хвана под ръка и се притисна към мен в рядък изблик на обич.

— Не ти е било много мъчно, че тях ги е занимавал само Британският музей, нали? Това няма значение… ако си имаш други неща…

Бях трогната. Опитваше се да ми каже, че моето присъствие компенсираше вечното отсъствие на майка й от нейния живот.

Когато й разказах за пристигането на Фелисити в дома ми, тя изпищя от удоволствие. Разбрах защо. Защото беше подобно на моето пристигане в Перивейл.

— Мислела си си, че ще дойде някоя ужасна гувернантка — каза тя.

— И стара, естествено — казах аз и двете се разсмяхме.

— О, те всичките са стари — продължи тя. — Беше ли си мислила как ще я накараш да се държи добре?

— Не. Аз не бях такова малко чудовище като теб.

Тя се запревива от смях.

— Но вече нямаш намерение да си ходиш, нали, Крани?

— Ако можех да почувствам, че ти искаш да остана…

— Искам.

— А пък аз си мислех, че мразиш всички гувернантки.

— Всички, с изключение на теб.

— Поласкана съм и се гордея.

Тя ми се усмихна доста стеснително и каза:

— Вече няма да ти казвам Крани. Сега ще си Розета. Струва ми се толкова смешно да те нарекат на един камък.

— Е, този е доста специален камък.

— Един стар камък!

— Този път прилагателното е подходящо.

— И всичките му там завъртулки отгоре… като червейчета.

— Йероглифите въобще не приличат на червейчета.

— Добре. Значи си Розета.

Мисля, че понеже й бях разказала за детството си, тя поиска да ми разкаже за своето. А това, разбира се, беше точно от което се интересувах.

— Ние трябва да сме живели доста далече от Британския музей — каза тя. — Защото сега за пръв път чувам за него. И винаги си седяхме в къщи и го чакахме да си дойде.

— Твоят… баща? — попитах аз.

Тя кимна.

— Беше ужасно, майка ми се страхуваше… но не толкова много, колкото аз, когато оставах там… съвсем сама. Беше тъмно…

— През нощта ли е било?

Тя смутено се замисли.

— Не мога да си спомня. Беше ужасна стая. Имах легло на пода в ъгъла… майка ми спеше на другото легло. Обичах да гледам косата й сутрин. Беше като червено злато, разпръсната по цялата възглавница. Аз се събуждах и… не знаех какво да правя. Виждах я там… а после знаех, че ще излезе. Имаше една съседка от долния етаж. Идваше да види дали съм добре.

— А ти е трябвало да оставаш за дълго сама?

— Мисля, че да.

С какво се занимаваше майка ти?

— Не зная.

Аз си помислих: Хористка… Том Пери се е оженил за хористка.

— Ти си си имала г-н Доланд и г-жа Харлоу…

— Разкажи ми, Кейт… разкажи ми всичко, което си спомняш.

— Не, не — извика тя. — Не искам. Не искам да си спомням. Изобщо не искам да си спомням. — Обърна се внезапно към мен и се хвърли в прегръдките ми. Аз погалих косата й.

Казах:

— Добре. Да забравим. Сега всичко е свършило. Сега ти имаш мен… и на двете ни е доста добре заедно. Ще пояздим… ще почетем… и ще поговорим…

Научавах толкова много неща… не за това, което бях дошла да науча, а за Кейт. Тя беше самотно дете; държеше се по този начин, защото беше напълно лишена от обич и внимание. И се опитваше да ги спечели по единствения начин, който познаваше. Изпитвах неприязън към Мирабел, която не й бе дала любовта, толкова нужна за нея. Вероятно преди е трябвало да работи… но не сега.

Кейт рязко се отдръпна от мен, като че ли засрамена от проявените чувства. Каза:

— Всичко се оправи, когато Дядката дойде.

— Да — казах аз. — Твоят дядо. Той те обича много, нали?

Усмивка озари лицето й.

— Той дойде и ни отведе. Пристигнахме заедно тук… и тогава всичко беше наред. Той разказва чудесни истории… все за битки.

— Трябва да е било прекрасно, когато ви е отвел.

Тя кимна.

— Спомням си… бяхме в стаята… той седна на леглото. Каза нещо за някаква връзка…

— Връзка?

— За връзка в Корнуол.

— О, имал е предвид приятел, предполагам.

Тя кимна. Настроението й се беше променило. Сега се усмихваше.

— Пътувахме с влак. Беше чудесно. Аз седях на коленете на Дядката… и после пристигнахме в Сийшел Котидж. Страшно ми хареса… защото Дядката беше там. Беше там през цялото време. И когато беше тъмно, също. Хареса ми морето. Обичах да слушам как се разбива в скалите. Толкова ясно чувах вълните от спалнята си в Сийшел Котидж.

— А после — казах аз — се е появил и Перивейл. Скоро сте се сприятелили със семейството, нали?

— О, да. Дядката ги познаваше и те много го харесваха. Е, всички обичат Дядката. Харесаха и майка ми, защото тя е толкова красива. А после тя трябваше да се омъжи за Козмо, а ние да напуснем Сийшел Котидж и да се преместим в голямата къща. Тя беше толкова доволна. Дядката също, въпреки че той нямаше да живее там, но въпреки това беше доволен. После Козмо умря, докато ние още живеехме в Сийшел Котидж. Умря в Биндън Бойз, а убиецът избяга, така че всички разбраха кой го е убил.

— И какво се случи след това?

Тя сбърчи вежди.

— Майка ми замина.

— Замина? Аз мислех, че се е омъжила за Тристан.

— Да… но преди това замина.

— Къде отиде?

— Не зная. Беше болна.

— Болна? Защо тогава е заминала?

— Беше много болна. Понякога я чувах. Изглеждаше съвсем бледа. Веднъж, когато й стана лошо, се втурна в банята и не ме забеляза, аз я видях как се спря пред огледалото и каза на глас: „И сега какво ще правя? О, боже!“. Тогава бях малка. Мислех, че Бог може да й каже и аз ще го чуя и ще разбера. Сега вече знам, че хората казват „О, боже“ само когато са изплашени или ядосани. Тя беше изплашена, защото беше болна. После Дядката каза: „Майка ти ще замине за известно време“. Аз попитах: „Защо?“. Той ми отговори, че така щяло да бъде по-добре за нея. И тя замина. Дядката я изпрати до гарата. Каза, че ще остане при нея само в началото. Аз трябваше да стоя при г-жа Дрейк само два дни. След това Дядката се върна и пак се преместихме в Сийшел Котидж двамата. Аз попитах: „Къде е майка ми?“. А той каза: „Ще погостува на приятели“. Аз му казах, че не зная да имаме някакви приятели. А той ми каза: „Ти си имаш мен, скъпа. Аз съм твой приятел“. И ме прегърна и всичко беше наред. Прекрасно беше с Дядката в Сийшел Котидж. Той обичаше да готви, а аз му помагах и много се смеехме.

Разсмя се при спомена.

— Какво стана след това? — попитах аз.

— Майка ми се върна и вече беше по-добре. Приятелите й явно й бяха помогнали. После се сгоди за Втория, двамата се ожениха и се преместихме в Перивейл Корт. Искаше ми се и Дядката да остане с нас, но той отиде в другата къща. Каза, че не е далеч и че щях да зная къде да го намеря.

— А ти никога ли не се срещна с приятелите, при които е ходила майка ти?

— Никой вече не спомена нищо за тях. Зная, че живеели в Лондон.

— Майка ти и дядо ти ли ти казаха това?

— Не. Но двамата заминаха с лондонския влак. Той минава винаги по това време. Зная, че са се качили на лондонския влак, защото г-жа Дрейк ме заведе да го изпратим. Дядката ме беше завел при нея предишната вечер. Аз й казах, че искам да видя как ще заминат, така че тя ме заведе на гарата. Видях ги да се качват на влака.

— Може да са слезли на някоя спирка преди Лондон.

— Не. Чух ги да си говорят за Лондон.

— А дядо ти се върна и остави майка ти там?

— Нямаше го само една нощ. Но тя не се върна почти цял век. Сигурно около три седмици. Нямам много добра памет, когато става въпрос за времето. Но зная колко болна беше, когато замина… изобщо не се усмихваше.

— Трябва наистина да е била много болна.

Тя кимна и започна да ми разказва за мидените черупки, които с дядо й събирали по брега.

* * *

При два или три случая бях намерила повод да посетя възрастната лейди Перивейл. Разговорите ни не ми донесоха кой знае какъв успех. Бях се надявала да науча нещо, докато тя ми говореше безспир за миналото и за дните на разкош в родния й Йоркшир.

Непрекъснато се надявах да ми се удаде случай да говоря отново с Мария и тъй като Мария гореше от желание за същото, за срещата ни се намери повод.

Когато един ден се качих горе да видя лейди Перивейл, бях посрещната от Мария, която сложи пръст на устните си, намигна ми заговорнически и каза:

— Нейно височество се е пренесла в царството на сънищата. Но влизай, г-це Кранли, двете с теб ще я почакаме да се събуди. Аз винаги я оставям да се наспи. Пак лоша нощ, виждаш ли. Веднага познавам по лицето й сутрин. Тършувала е наоколо, предполагам… да търси нещо, което го няма. Във всеки случай, не е докопала кибрита. Погрижила съм се за това.

Седнахме една срещу друга.

— Честна дума — продължи тя, — ти и г-ца Кейт се разбирате повече от всякога. Нищо вече не може да ви раздели.

— Мисля, че се разбираме добре. Тя не е лошо дете.

— Е, аз не бих отишла чак толкова далеч, но мога да кажа, че е по-добра, откакто ти си тук. Това е факт.

— А как е лейди Перивейл напоследък?

— Горе-долу. В някои дни съзнанието й е съвсем бистро… тя е с всичкия си, както се казва… а после като че ли мозъкът й се изпарява. Е, ами годините й напредват… няма да живее много дълго, както си мисля. А като си я спомня как беше преди! Господарката на къщата, истинска господарка. И един ден изведнъж — хей, стоп! — за една нощ само и стана съвсем друг човек.

— Може би е била много силно привързана към сър Едуард и не е могла да понесе болката от смъртта му?

— Точно обратното, спокойно мога да кажа. Не приличаха много на Дарби и Джоан^[3]. О, божичко, не. За много работи не се разбираха… и то чак до края, смея да кажа. Караха се така, че косата ти да настръхне. Тя се обливаше в сълзи. Той не отстъпваше от своето. Не успявах винаги да чуя точно за какво вдигаха скандалите…

Помислих си, че е жалко, а явно и Мария мислеше така.

— Той е починал почти по времето на онази ужасяваща афера, нали? Имам предвид убийството в изоставената къща.

— О, да… убийството. Той беше на смъртното си легло тогава. Мисля, че не беше много наясно с това, което стана. Не му беше до това. Е, а и човек не отива при някой на смъртно легло, за да му каже: „Синът ти беше убит и то от момчето, което ти доведе в къщата си“. Исках да кажа, никой не би отишъл да му разправя това. И той не разбра нищо. Помина се наскоро след това.

— Много странен случай, не мислиш ли, Мария?

— Е, убийството си е убийство, от която и страна да го погледнеш.

— Имам предвид, че е останало като загадка.

— Ревност, нищо повече. Той ревнуваше от Козмо. Някои казаха, че бил влюбен в сегашната господарка. Е, трябва да признаеш, че тя е много хубава.

— Много е хубава. Ти ми каза, че сър Тристан я харесвал, преди да почине брат му.

Тя премигна и кимна.

— Странна работа. Обаче, тя любовта въобще си е странно нещо. Тя уж се държеше както трябва към Козмо. Е, ами естествено, така ще се държи. Но аз си мислех, че се преструва. Усещах, че между нея и Тристан имаше нещо. Човек усеща такива работи, нали знаеш. Да, ако въобще разбира от тях.

— Някой ми каза, че била много болна и заминала за няколко седмици, а когато се върнала, пак си била както преди.

— Мисля, че това стана точно преди убийството… точно преди това. Аз забелязах, че започваше да изглежда малко… е, ако беше омъжена, щях да кажа, че очаква дете…

— А когато се върна…?

— Ами, тогава се случи онова. Трябва да беше след около една седмица, доколкото не ме лъже паметта.

— И после се е омъжила за Тристан.

— О, няколко месеца по-късно. Не можеха да го направят чак толкова скоро. Пък то си беше достатъчно скоро и без това.

— Мислиш ли, че тя се е зарадвала, че така ще може да получи и титлата, и Тристан, и всичко?

Мария се намръщи. Помислих си: „Отивам твърде далеч. Трябва да бъда внимателна. Лукас ме предупреди за това“.

— О, не бих могла да кажа това. Виж сега, аз вярвам, че между нея и Тристан имаше нещо, така че предполагам, че тя по-скоро би се омъжила за него. Козмо беше един от ония, които обичат да си придават важност. Той беше великият Козмо. Един ден щеше да стане сър Козмо… само че не доживя да го види. Наемниците в имението не го обичаха много. Повече обичаха Тристан… така че не беше само тя така. И така трябваше, нали? Нейно височество обаче беше много доволна, когато двамата се ожениха. Тя имаше толкова високо мнение за Мирабел. Много искаше да й стане снаха. Трябваше да можеш да ги видиш, нея и майора. Ами майорът си й беше слабост от години, нали така?

— Да, мисля и че преди си ми го казвала.

— Аз знаех, че е така. Майката на нейно височество сегашната господарка, уж й беше най-добрата приятелка… обаче там си имаше и доста ревност. Заради майора… само че той тогава не беше още майор. Не знам точно какъв е бил… но си падаше доста по момичетата. Тогава нейно височество беше Джеси Окрайт. Обичаше да ми приказва, докато решех косата й. Беше влюбена в него… точно както приятелката й.

— Имаш предвид приятелката й от училище, която се е омъжила за него?

Мария кимна.

— По едно време си мислех, че Джеси ще се омъжи за него. Но старият Окрайт не й даде да го направи, защото каза, че младежът преследвал богатството на Джеси. Мисля си, че той и без това искаше приятелката й, но разбира се, както много други, беше хвърлил око на парите на Окрайт. Ами, Джеси беше свикнала общо взето да получава, което поиска, но щом ставаше въпрос за парите на стария Окланд, там той си имаше свои идеи. Джеси нямаше да се хвърли в ръцете на един авантюрист, който искаше само парите му, каза той. Ако пък толкова много иска да се ожени за него, може, но няма да видят никакви пари. Бедната Джеси остана с разбито сърце, обаче се омъжи за сър Едуард, стана лейди Перивейл и дойде да живее тук. А майорът се ожени за приятелката от училище. Ето как стана. А после, след всичките тези години, когато жена му починала и той си имал дъщеря — самата тя омъжена и с малко момиченце, той написа писмо, за да поднови приятелството си с лейди Перивейл. Тя подскочи до небето от радост и поиска той да дойде да живее тук. За тях веднага се намери Сийшел Котидж… и оттогава досега, тя гледа на Мирабел като на слоя дъщеря.

— И не е ревнувала за това, че майорът се е оженил за приятелката й?

— Беше преодоляла това. Приятелката й беше мъртва, а майорът беше тук. Сега е доволна, че Мирабел й е снаха… а майорът често идва да я вижда.

— А младата лейди Перивейл обича ли я?

— О, да… е, за старата дама е хубаво. Спомням си, колко разстроена беше, когато Мирабел замина… това беше преди сватбата. Наистина се разтревожи. Спомням си, че видях едно писмо от Мирабел до нея. „Скъпа лельо Джеси…“ Започна да я нарича леля Джеси, когато дойде в началото тук и това никога не се промени. И сега си спомням онова писмо. Пишеше й, че е настанена в някакво място, което се казваше… о, как се казваше? Да спомням си сега. Малтън Хауз, в един квартал в Лондон, Бейзуотър. Спомням си Малтън, защото съм родена наблизо. Не е далече от Йорк. Ето защо не съм го забравила. А когато се върна, лейди Перивейл я обсипа с такова внимание! И, не след дълго, се случи онова убийство…

— Да загуби син по този начин, трябва да е било жесток удар за лейди Перивейл.

— О, да, така беше… а и със сър Едуард на смъртно легло тогава… Това й стигаше, за да я довърши. Ние всички бяхме изненадани, че го понесе все пак. Но даде своето отражение… съзнанието й се размъти и започна да тършува за нещо нощем.

Тя продължи да ми говори за трудностите, които й създавала лейди Перивейл и даде примери за странното й поведение, за да подчертае промяната, настъпила у нея след трагедията.

Докато разговаряхме пристигна майорът.

— О, здравей, майоре — каза Мария. — Нейно височество дълбоко спи. Пак е ровичкала през нощта, струва ми се.

— О боже, боже. Радвам се да Ви видя, г-це Кранли. Не сте ме навестявали наскоро. Ще трябва да поговоря с Кейт за това. Казах й да наминавате всеки път, когато сте наблизо. Почти е сигурно, че ще ме намерите в градината.

— Благодаря, майоре. Ще ми бъде приятно.

— Мария се грижи толкова добре за лейди Перивейл. Какво бихме правили без нея, не мога да си представя.

— Не зная пък какво щях да правя аз без нейно височество. Прекарали сме заедно толкова много години.

Аз казах, че ще е по-добре да си отида, защото след като се събудеше, лейди Перивейл сигурно щеше да бъде очарована да се види с майора и нямаше да й е приятно някой да развали удоволствието й от срещата им на четири очи.

Той учтиво отбеляза, че лейди Перивейл би се разочаровала много, ако не успее да види и мен.

— О, за мен няма да е никакъв проблем да намина и утре.

Той ми подаде ръка и каза:

— Но не забравяйте. Аз също ще очаквам да Ви видя скоро.

Когато се върнах долу, ме очакваше съобщение от Карлтън. Информираше ме накратко, че операцията на Лукас бе насрочена за следващата сряда. Денят тогава беше петък.