Едва няколко дни по-късно успях да почувствам, че фантастичният и нереален свят около мен бе наистина заменен от нормален живот. Бях удивена от начина, по който ме приеха в посолството. Той почти ме накара да повярвам, че корабокрушението и продаването на едно момиче в харем не бяха чак толкова рядък случай, колкото си мислех.

Пиратството беше обявено извън закона преди повече от век, да, но все още имаше хора, които продължаваха да извършват жестоката си търговия, бродейки из океаните, а владетелите все още поддържаха харемите си, оградени от високи стени и охранявани от евнуси, както го бяха правили в миналото. Някои неща явно не се вършеха открито, но определено съществуваха.

Посолството беше като малка крепост — частица от Англия, пренесена в чужда страна, и от момента, в който прекрачих през прага, почувствах, че съм се завърнала у дома.

Съвсем скоро ме освободиха от чуждите за мен дрехи и ми дадоха нови — съвсем обикновени и познати. Зададоха ми въпроси и аз разказах какво се е случило. Беше добре известно, че „Атлантик Стар“ се е разбил и че оцелелите са малко. Увериха ме, че ще влязат незабавно в контакт с Лондон. Аз им разказах как съм се спасила от кораба с помощта на един от моряците, как сме стигнали до острова, където ни откриха корсарите, а после ни продадоха в робство. Знаех, че не трябваше да споменавам нищо за Саймън и за бягството му от Англия.

Историята ми беше приета веднага.

Трябваше да остана известно време в посолството. Искаха да ми дадат време да се опитам да се успокоя и да осъзная, че вече съм в безопасност. Прегледа ме лекарят, възрастен англичанин, който се държа много мило и внимателно. Попита ме за някои неща. Казах му, че съм намерила приятели и че не съм била подлагана на никакви физически насилия. Това, изглежда, му донесе голямо облекчение. Каза ми, че изглеждам в добро здравословно състояние, но трябва да се пазя. Защото изпитанията, на които съм била подложена, може да са дали някакво отражение върху мен, но признаците да се проявят по-късно. И ако имам желание да разговарям по въпроса, нека се чувствам свободна да го направя, но ако не, желанията ми ще бъдат уважени.

Мислех много за Саймън, защото естествено не можех да го изтрия от съзнанието си. Затова изглеждах затворена в себе си и хората около мен вероятно предполагаха, че не мога да се освободя от ужаса, от който бях избягала.

Нещо повече — не можех да не си задавам непрекъснато въпроса какво ставаше в харема и каква е била реакцията на Рани, когато е разбрала, че вместо Фатима, съм заминала аз. И какво се е случило, когато са разкрили бягството на Саймън. За щастие беше замесен Главният евнух, а той щеше да се погрижи суматохата да е възможно най-малка. Рани сигурно беше много ядосана. Но дори и тя трябваше да преклони глава пред Главния евнух.

Мислех си за Никол. Тя беше ми се отплатила много щедро и аз силно се надявах някак да бъде възнаградена за всичко, което направи за мен, а тя и Самир да продължат да се радват на особеното внимание на пашата.

Но никога нямаше да узная. Те бяха напуснали живота ми толкова внезапно, колкото се бяха появили в него.

После внезапно ме обземаше чудесното усещане, че съм на свобода. Скоро щях да бъда в къщи. Щях отново да заживея като нормално английско момиче. Не трябваше никога да си позволявам да забравя факта, че имах щастието да премина невредима през целия този ужас, но че щастието все пак ми изневери в едно: възвръщайки свободата си, бях загубила Саймън.

* * *

Спомените за дните в посолството сега ми изглеждат доста смътни. В момента на събуждането си сутрин все още продължавах да вярвам, че се намирам на дивана си в харема. Тогава се връщаше ужасната мисъл: днес ли ще е денят, в който ще ме извикат по волята на пашата? Не бях осъзнала досега под какво напрежение бях живяла.

После си спомнях къде съм и си отдъхвах с облекчение… докато не се сетех за Саймън. Как се справяше той в този странен град? Беше ли успял да намери кораб, където да го вземат на работа и да отпътува за Австралия? Предполагах, че това беше едно от най-подходящите места, където би могъл да отиде при дадените обстоятелства. Как би могъл да оцелее? Той беше млад и силен, не само изобретателен. Би намерил начин. А един ден, когато успееше да докаже невинността си, щеше да се върне в къщи. Може би щях да го видя отново и да продължим приятелството си оттам, откъдето се наложи да го прекъснем. Той беше казал нещо, от което бях склонна да повярвам, че ме обича. Но дали имаше предвид любов по специфичен начин, или беше израз само на привързаност, естествена между двама души, преминали заедно през онова, което ни се случи?

Свободна да се върна у дома, в къщата в Блумзбъри. Но дали тя беше още наша? Какво бе станало с родителите ми?

И дали г-н Доланд, г-жа Харлоу, Мег и Емили бяха още в кухнята? Как биха могли да бъдат, ако родителите ми вече ги нямаше? Често си бях представяла сцената: г-н Доланд начело на масата, очилата му избутани на челото, докато им разказва за корабокрушението. Но ако родителите ми не бяха се върнали, какво би могло да стане с приятелите ми от кухнята?

Понякога животът изглеждаше толкова несигурен, колкото беше и сред стените на харема.

Един ден посланикът ме извика на разговор. Той беше висок, величествен, с церемониални обноски. Към мен се държеше много мило и топло, както всички останали в посолството.

Каза ми:

— Имам новини. Някои добри… някои лоши. Добрата новина е, че баща Ви се е спасил от корабокрушението. Сега е в дома Ви в Блумзбъри. А лошата е, че майка Ви е изчезнала сред вълните. Баща Ви вече е уведомен, че се намирате в безопасност и очаква завръщането Ви. След няколко дни г-н и г-жа Диърдън излизат в отпуск и ще пътуват за Англия. Изглежда добра идея — и ще бъде най-удобно — ако пътувате с тях.

Аз го слушах само наполовина. Майка ми мъртва! Напрегнах силно паметта си, за да си я спомня, но успях да си представя само разсеяната й усмивка, когато погледът й попадаше на мен. „А, детето…“ и „Това е дъщеря ми, Розета. Боя се, че ще Ви се стори доста необразована…“. Можех много по-ясно да си спомня Фелисити при срещата ни в дадения случай. А сега майка ми беше мъртва. Жестокият океан я беше отнесъл със себе си. Винаги си бях мислила за родителите ми като за едно неразделно цяло и сега се запитах какво би бил баща ми без нея.

Г-жа Диърдън дойде при мен. Тя беше пълничка, приятна и добродушна жена, която говореше безспир, но това за мене беше облекчение, защото самата аз нямах особено желание да говоря.

— Скъпа моя — извика тя. — Колко много си изстрадала! През какви ужаси си преминала! Но не се тревожи. Джек и аз ще се грижим за теб. Ще вземем кораб от Константинопол до Марсилия, после ще прекосим Франция и ще стигнем до Кале. Какво пътешествие! Винаги ме е ужасявало! Но няма как. Щом трябва, значи трябва. Обаче непрекъснато знаеш, че с всяка минута си все по-близо до дома.

Тя беше от оня тип жени, които са в състояние да ти разкажат живота си за не повече от пет минути. Научих, че Джек винаги бил на дипломатическа служба, че той и тя ходили на училище заедно, оженили се, когато и двамата станали на двадесет години, родили си две деца — Джек младши, който сега бил в Министерството на външните работи и Мартин, все още в университета. Но сигурно и той щял да стигне до пост в някое посолство. Било семейна традиция.

Разбирах, че неспирното й бърборене сигурно щеше да ме освободи от задължението да влизам в разговор и вероятно да кажа нещо, за което после бих съжалявала. През този период най-много се страхувах, че мога да бъда въвлечена в разговор и евентуално да допусна недискретност, която би засегнала Саймън. На всяка цена трябваше да уважа желанието му да остане в неизвестност. Не трябваше да забравям, че ако откриеха местонахождението му, щяха да го върнат обратно, за да го накажат със смъртна присъда.

Придружена от г-жа Диърдън, аз излязох, за да купя някои дрехи. Седяхме една до друга в каретата, докато тя не преставаше да бърбори. Тя и Джек били в Константинопол вече от три години.

— Какво място! Бях очарована, когато Джек ми съобщи за първи път за новия си пост… а сега съм готова на всичко, за да се махнем от тук. Бих предпочела някое приятно, уютно местенце… Париж… Рим… нещо от този род. Защото този град тук. О, боже! Какви обичаи само! А пък онова, което става в турската част! Единствено Бог знае, пък и ти имаш известен опит там. О, съжалявам, не трябваше да ти говоря за това. Скъпа моя, знам как се чувстваш. Моля те да ми простиш! Виж! Там, от другата страна на протока, можеш да видиш Скутари^[1]. Било много известно място по време на Кримската война, когато чудесната, чудесната Флорънс Найтингейл^[2] повела медицинските си сестри. Аз наистина вярвам, че точно те изиграли много по-голяма роля за крайната победа, отколкото си мислят хората. Сега сме на северната страна на Златния рог, скъпа. Другата му страна е направо зловеща. О, ето че започнах пак… но вече наближаваме Галата, това е търговският квартал, основан от генуезците преди векове. Джек ще ти разкаже всичко по въпроса. Той се интересува от тия неща. Но да ти кажа, улиците са невероятно шумни и мръсни. Нашите хора не рискуват да ходят там. Ние сме настанени в най-хубавия квартал, Пера, нали знаеш? Повечето от посолствата са там, легациите и консулствата. Има и някои хубави къщи.

Докато тя говореше, аз се унасях в нещо като сън. В съзнанието ми проблясваха и изчезваха картини от живота ни на острова… как тръгвахме със Саймън да търсим храна и оставяхме Лукас да наблюдава хоризонта за появата на корабно платно… после пристигането на галерата. И още, и още… За да се връщам непрекъснато на въпроса: Къде е той сега? Какво ще стане с него? Ще науча ли някога?

— И ето, този тук е много добър шивач. Да видим какво ще може да направи. Трябва да се върнеш хубава в къщи.

Бърборенето й не преставаше. Но най-доброто беше, че не очакваше отговори от мен.

Струваше ми се, че измина безкрайно дълго време преди да отплаваме от Константинопол. Да се кача на кораба — много по-малък от „Атлантик Стар“, да наблюдавам гледката на Скутари от отсрещната страна на Босфора, историческата болница, където войниците ни бяха изстрадали толкова много и която от това разстояние наподобяваше мавритански палат; да хвърля поглед назад към кулите и минаретата на Константинопол — това за мен бе емоционално изпитание.

Г-н Диърдън беше висок мъж с посивяваща коса и благородна осанка. Беше точен прототип на английски дипломат — доста хладен, оставящ впечатлението, че нищо не е в състояние да го извади от равновесие или да наруши резервираността му.

Пътуването до Марсилия, както беше предсказала г-жа Диърдън, се оказа наистина неприятно. Неспокойните вълни подхвърляха „Аполо“ — кораб, няколко пъти по-малък от „Атлантик Стар“ — толкова жестоко, че неведнъж изпитвах чувството, че съм попаднала в някакъв сън и кошмарът започва да се повтаря отново. След като „Атлантик Стар“ не беше издържал на бурята, питах се как би могъл да й устои крехкият „Аполо“.

Г-жа Диърдън предпочете убежището на леглото си и до края не го напусна. Липсваше ми бъбренето й. Г-н Диърдън посрещна яростта на океана с хладнокръвието, което очаквах от него. Бях сигурна, че той ще си остане достоен и студен, независимо от развоя на събитията.

Изкачих се на палубата и си спомних оня случай, когато Саймън ме намери там на другия кораб, при другата буря, как ми се скара и ме върна обратно долу. Помислих си, че през целия си живот ще пазя спомените си за него.

Най-после бурята отмина. Г-жа Диърдън бързо се съвзе и възвърна старото си безгрижно настроение. Г-н Диърдън слушаше неспирния й брътвеж с учтиво примирение, но за мен то беше добре дошло. Аз можех да я слушам, без да обръщам особено внимание на думите й и същевременно да си мисля за нещо свое, защото знаех добре, че дори и да усетеше, че съм разсеяна, г-жа Диърдън незабавно щеше да ми прости, знаейки за изпитанията, на които съм била подложена.

Последва дългото пътуване през Франция, после пристигането в Кале и пресичането на Канала.

— Това означава, че вече сме си в къщи, скъпа — каза г-жа Диърдън. — Винаги е едно и също. Веднага започваш да си мислиш за Великден и глухарчетата… и зелената трева. Никъде няма такова зелено като у нас. И дъждът, скъпа, благодатният дъжд. Знаеш ли, в Египет минава година, че даже и две, без да видят и капка дъжд… само онези ужасни пясъчни бури. Бяхме в Измаилия… Колко години изминаха, Джек? Май не се казваше така… и… и май изобщо не видяхме дъжд. Ето, това е то, скъпа. И белите скали. У дома. Хубаво е да ги види човек.

А след това, Лондон.

Семейство Диърдън настояха да ме придружат до дома ми.

— Трябва да влезете да се запознаете с баща ми — казах аз. — Той ще поиска да ви благодари лично.

Г-жа Диърдън незабавно изрази готовността си, но г-н Диърдън остана непреклонен в отказа си, което беше още една отлична проява на дипломатическия му талант.

Погледнах го с благодарност и казах:

— Баща ми сигурно ще пожелае да се срещнете, за да Ви благодари. Вероятно бихте приели да вечеряте с нас скоро?

— Това — каза г-н Диърдън — ще бъде удоволствие за нас.

И така, сбогувах се с тях в колата, след което те ме изчакаха докато позвъня на вратата и ми отворят. После незабавно и дискретно г-н Диърдън заповяда на кочияша да продължи.

* * *

Вратата ми отвори г-н Доланд.

Аз извиках радостно и се хвърлих в прегръдките му. Той леко се покашля. Не успях да разбера веднага, че редът в къщи беше променен. Появи се и г-жа Харлоу. Аз се спуснах към нея. Очите й се просълзиха.

— О, г-це Розета, г-це Розета — извика тя, прегръщайки ме силно. — Ти наистина се върна! О… беше ужасно!

Дойдоха и Мег и Емили.

— Чудесно е да ви видя отново! — развълнувана казах аз.

А после… Фелисити. Спуснахме се една към друга и останахме дълго притиснати в обятията си.

— Трябваше да дойда — каза тя. — Тук съм от два дни. Казах на Джеймс: „Просто трябва да отида!“.

— Фелисити! Фелисити! Прекрасно е, че те виждам!

Дочу се леко покашляне. Зад гърба на Фелисити видях баща си. Беше скован и объркан. Тръгнах към него.

— О, татко! — казах аз.

Той ме прегърна и ме погали доста несръчно. Май му беше за първи път.

— Добре дошла… добре дошла в къщи, Розета — започна той. — Нямам думи да изразя…

Тогава си помислих: „Той наистина ме обича. Наистина. Само че просто… не може да се изрази“.

На една-две крачки зад него се беше изправила една висока жена. За част от секундата си помислих, че майка ми все пак се е спасила. Но не беше тя.

— Твоята леля Мод е тук — каза баща ми. — Дойде да се грижи за мен и домакинството, когато…

Леля Мод! Сестрата на баща ми! Бях я виждала само веднъж или два пъти през детските си години. Тя беше едра и суха. Донякъде приличаше на баща ми, но у нея напълно липсваше впечатлението за пълна безпомощност, което излъчваше той.

— Ние всички изпитваме огромно облекчение, че вече си в безопасност в къщи, Розета — говореше междувременно тя. — За баща ти това беше период на изключителна тревога… И за всички нас.

— Да — казах аз. — И за всички нас.

— Е, сега ти се върна. Стаята ти е готова. О, какво облекчение е, че си у дома!

Аз бях онемяла от изненада.

Леля Мод тук… на мястото на майка ми. Нищо вече нямаше да бъде както преди.

* * *

Колко права се оказах. Къщата се беше променила. Леля Мод бе въвела строга дисциплина. Сега кухнята беше в ред. Изобщо не можеше да става въпрос да се храня там. Трябваше да закусвам, обядвам и вечерям с баща ми и леля ми, както повеляваше етикетът. За щастие, през онези първи дни и Фелисити беше с нас!

Нямах търпение да чуя каква бе реакцията на тази промяна в кухнята. Г-н Доланд дискретно каза, че г-ца Кранли е добра домакиня и че заслужава уважение. Г-жа Харлоу, споделяше мнението му.

— Нещата наистина не бяха организирани правилно преди — каза тя. — Вярно, господин Доланд правеше направо чудеса, но в една къща трябва да има или господар, или господарка. Но по-добре господарка, защото тя знае какво трябва да се прави.

Така че леля Мод явно си разбираше от работата, но някогашният ни, не съвсем обикновен дом, беше изчезнал и аз копнеех да усетя поне един полъх от доброто старо време.

Г-н Доналд все още понякога изпълняваше „номерата“ си, но „Камбаните“ вече не предизвикваха предишния ми ужас. Самата аз вече бях преживяла достатъчно ужасни приключения, така че от убийството на полския евреин сега не можеха да ме побият тръпки. Мег и Емили тъгуваха по отминалите дни; но едно нещо, което все още можеше да ме радва, беше фактът, че някои от онези, с които бях се чувствала щастлива, все още бяха тук.

Естествено, обядите и вечерите бяха различни. Сега всичко трябваше да се сервира по правилата, а в разговорите вече не преобладаваха разкази за древни находки и стари папируси. Леля Мод дискутираше по политиката и времето. Каза ми също, че щом баща ми излезе от траура си, тя смята да организира някои вечери… за колегите му от Музея… професори и други подобни.

Наистина се радвах, че Фелисити остана с нас през тези няколко първи дни; и то не само защото бях щастлива да я видя отново. Знаех, че ако я нямаше, аз щях да се затворя в спалнята си и да не присъствам на нито един от тези безкрайни часове в трапезарията. Но Фелисити успяваше да разведри атмосферата със забавни истории от живота в Оксфорд и за деянията на сина й Джейми, сега на три години, и малката Флора, която още не беше навършила една.

— Трябва да дойдеш и да ги видиш, Розета — каза тя. — Сигурна съм, че баща ти ще има сили да те пусне, след като ти се порадва известно време. Сега, разбира се, току-що си се върнала в къщи…

— Разбира се, разбира се — каза баща ми.

С Фелисити можех да разговарям по-свободно, а имах нужда от това. Но трябваше да внимавам — дори пред нея. Беше ми много трудно да разказвам за приключенията си, защото Саймън беше изиграл толкова голяма роля в тях, че страхът, да не би да разкрия нещо за него, ме правеше въздържана.

Но Фелисити и аз бяхме толкова близки, че тя усети, че нещо ме измъчва.

В деня на пристигането ми тя се качи при мен в стаята ми. Разбирах, че тъй като беше почувствала проблема ми, сега се опитваше да помогне. О, само да беше възможно!

— Кажи ми честно, Розета, искаш ли да ми разкажеш? Зная колко трудно може да ти бъде да говориш за случилото се. Не говори, ако е така. Но мисля, че бих могла да помогна…

Аз се колебаех:

— Не съм сигурна…

— Разбирам, трябва да е било много страшно. Баща ти ни разказа как сте се изгубили, когато си се върнала да вземеш записките му.

— О, да. Странно е как такива дребни неща могат да променят живота на човека.

— Той обвинява себе си, Розета. Зная, че не дава израз на чувствата си, но това не значи, че не ги притежава.

— Всичко е толкова различно сега. Къщата… всичко. Зная, че никога повече няма да се върне онова, което беше.

— Наистина е много добре, че леля ти Мод е тук, Розета.

— Ние не я виждахме често, когато бях малка. Едва я познавах. Затова сега ми е трудно да свикна с присъствието й.

— Разбрах, че тя и майка ти не са се разбирали много добре. Естествено е. Двете са така различни. Твоите родители бяха погълнати единствено от работата си, а тя е практична жена-домакиня.

Усмихнах й се кисело:

— Нашият дом ми харесваше такъв, какъвто беше… с домакинството в хаос.

— Баща ти страда от загубата на майка ти… ужасно страда. Те бяха неразделни във всичко, което вършеха, винаги заедно. За него е невероятен удар. Той не може…

— Да изрази чувствата си — казах аз.

Тя кимна.

— А ти, Розета, когато си отдъхнеш, трябва да дойдеш да погостуваш у нас. Джеймс ще бъде очарован, а в децата просто ще се влюбиш. Джейми е много независим млад господин, а Флора започва да прави първите си стъпки. Двамата са прекрасни.

— Ще бъде прекрасно да дойда.

— Достатъчно е само да кажеш. Аз ще трябва да се върна в къщи след два дни. Но наистина исках да бъда тук при пристигането ти.

— Колко се радвам, че дойде!

— Между впрочем, чу ли за Лукас Лоримър?

— Лукас… не!

— О, не си ли чула? Разбира се, че не си. Той се върна, знаеш ли?

— Той се върна… — повторих аз.

— Явно не си знаела. Разказа ни какво е станало. Ние мислехме, че си се удавила и се зарадвахме много, когато разбрахме, че си се спасила от корабокрушението. Но и ужасно се разтревожихме от това, че си попаднала в ръцете на онези жестоки хора. Сънувах кошмари, когато си мислех за теб.

— Разкажи ми за Лукас.

— Това е много тъжна история. И че се е случило именно на него. Видях го само веднъж след завръщането му. Джеймс и аз бяхме заминали за Корнуол. Джеймс изнасяше лекции в един колеж в Труро… и посетихме имението Трекън. Но мисля, че Лукас не се радва много на посетителите си. Имението Трекън е прекрасно място. Притежание на рода от много години. Наследник е братът на Лукас, Карлтън. Това е друга отворена рана. За мъж като Лукас винаги е доста тежко, че не е първороден син. А той беше толкова жизнен човек.

— Какво се е случило?

— Както знаеш, пленили го заедно с теб, но той по някакъв начин успял да сключи сделка с тези хора. Убедил ги да го освободят, като в замяна им предложил част от фамилните бижута. Как точно е станало, не зная. На него явно не му се искаше да говори по въпроса, а при това положение не трябва да се пита, поне не прекалено много. Както и да е. Освободили го. Срещу откуп. Бедният Лукас, той никога вече няма да е същият човек. Толкова обичаше да пътува! Но сега с този крак… разбираш ли? Бил ужасно тежко наранен при злополуката с кораба. Разбира се, ако е можел да получи своевременно лекарска помощ… После ходил при много специалисти ортопеди из цялата страна, а и в чужбина — Швейцария, Германия — но все без резултат. Казват му, че е трябвало да се направи нещо още тогава. Сега куца лошо и върви с помощта на бастун, но продължава да изпитва сериозни болки. Предполага, че по малко се възстановява, но никога няма да се излекува докрай. И това го е променило. Той беше толкова остроумен и забавен… сега е по-скоро мрачен. Наистина е последният човек, на когото нещо подобно е трябвало да се случи.

Пренесох се в миналото. Видях го вкопчен в нашата спасителна лодка, неумелите ни усилия да наместим костта му… после легнал на острова, непрекъснато взиращ се за корабно платно в океана, докато Саймън и аз бродехме из вътрешността и споделяхме тайни.

— Значи не го виждате често…

— Не. И не защото е чак толкова далече. Поканих го да дойде при нас и да остане да ни погостува, но той не прие. Мисля, че не иска да ходи никъде… и че не желае да се среща с никого. Разбираш ли, промяната у него е огромна. А преди водеше толкова оживен социален живот, който явно му харесваше.

— Бих искала да го видя отново.

— Но да, разбира се. Това може и да го заинтересува. А може би ще му бъде неприятно, защото ще му напомниш за миналото. Вероятно се опитва да забрави. Ще ти кажа какво ще направя. Ела у нас и остани известно време, а аз ще поканя и него. Той може да реши, че си струва усилието да се срещнете. В крайна сметка, били сте заедно на оня остров.

— О, моля те, уреди това, Фелисити!

— Непременно… и то скоро.

Развълнувах се от перспективата да го видя, но дори на Лукас не можех да разкажа за Саймън. Това беше наша тайна… споделена само между нас двамата. Саймън ми беше разказал, защото ми вярваше. Трябваше да оправдая доверието му. Ако успееха да го хванат и върнат тук заради мен, никога не бих могла да си простя. За Лукас Саймън трябваше да си остане палубния матрос, който спаси живота ни.

* * *

Фелисити трябваше да си замине и къщата ни опустя. Сега около нас витаеше духът на такъв порядък, че аз бях принудена да погледна фактите в лицето и да си извадя логичните изводи.

Бях успяла някак да убедя самата себе си, че когато се върна, ще успея да докажа невинността на Саймън. Но как? — запитах се сега. Откъде да започна? Да отида в неговия дом? Да опозная хората, които бяха изиграли някаква роля в драмата, довела до убийството? Не можех просто да отида в Перивейл Корт и да кажа: „Аз зная, че Саймън е невинен и дойдох да докажа истината и да разбуля загадката“. Как бих могла да се явя там и да се държа като следовател от Скотланд Ярд?

Трябваше ми време да обмисля. Бях напълно завладяна от необходимостта да докажа невинността му, за да може той да се върне и да заживее нормален живот. Но да допуснем, че успеех да постигна тази видимо невъзможна цел — къде тогава бих могла да открия самия него? Целият замисъл беше лудо фантастичен. Чужд за нашия логичен свят.

Намесата на леля Мод в домакинството личеше съвсем явно. Мебелите бяха излъскани до блясък. Подовете светеха, металните обкови грееха и всяко нещо, колкото и дребно да бе то, си стоеше на предназначеното за него място. Всеки ден тя отиваше да обсъди менюто с г-жа Харлоу, при което сега и готвачката, и г-н Доланд се държаха с някакво ново чувство за достойнство. Дори Мег и Емили вършеха работата си по-организирано — не я претупваха набързо, за да могат по-дълго да седят около масата за хранене и да слушат разсъжденията на г-н Доланд за отминалата слава на някогашния театър; а и бях сигурна, че дори и да си позволяваха подобно удоволствие, то бързо щеше да бъде прекъсвано от властния зов на звънеца, при което г-н Доланд щеше да изостави представлението си, да сложи бързо черния си фрак и да се яви церемониално на горния етаж.

Мисля, че аз бях повече против това, отколкото самите те. Но нали всички ние бяхме толкова щастливи и безгрижни в миналото! Обаче скоро разбрах, че добрата прислуга предпочита реда, а не щастието в един дом.

Често усещах върху себе си замислено-преценяващия поглед на леля Мод. Знаех си, че аз също трябваше постепенно да бъда въвлечена в нейния план. В случая с леля Мод той можеше да поеме само една насока — женитба, тъй като бях млада жена на съответната възраст. Тези вечери, за които тя вече беше намекнала, щяха да преследват определена задача: търсене на подходящ съпруг за мен. Представях си критериите й: сериозен мъж, леко оплешивял, образован, ерудиран, вероятно професор, вече наложил името си сред академичните среди. Някой доста подобен на Джеймс Графтън, но не толкова привлекателен. Вероятно ще работи към Британския музей, към Оксфорд или Кеймбридж. И така, аз щях да мога да остана в средите, където се движеха родителите ми. Леля Мод можеше и да смята баща ми за разсеян — а разбрах, че и към майка ми не беше изпитвала кой знае колко уважение, що се отнасяше до качествата й на домакиня, което и беше причината да я виждаме толкова рядко досега — но тя знаеше, че баща ми беше дълбоко уважаван в професията си и затова смяташе, че би било разумно да се омъжа за някой като него. Ясно ми беше и какво още си мислеше — че под нейното вещо ръководство, за разлика от майка ми, аз бих станала добра професорска съпруга, но и добра домакиня наред с това.

Тя щеше да се погрижи по въпроса и всичко щеше да се развие по обичайния приет и подходящ начин. Леля Мод обичаше да пести всичко — включително и времето. И съм сигурна, че ако не беше странното ми преживяване, надлежни действия щяха да се предприемат много по-рано. Но при даденото положение първо ми беше позволено да си отдъхна малко.

Лекарят вероятно беше предупредил леля Мод, че към мен трябва да се отнасят с известно внимание. Ужасните ми неприятности не трябваше да се забравят и трябваше да ми се даде известно време, за да се възстановя и да се върна към цивилизования начин на живот — но по начина, който сама избера. Леля Мод спазваше инструкциите му с присъщата си акуратност, а също и баща ми, като просто се държеше настрана. Г-жа Харлоу даваше своя принос, като непрекъснато се грижеше да съм удобно настанена и ми говореше така, сякаш отново бях нейното петгодишно момиченце. Дори г-н Доланд снижаваше тона на гласа си, а често срещах и погледите на Мег и Емили, изпълнени със страхопочитание и недоумение.

Веднъж баща ми наистина заговори за корабокрушението. Каза ми как на палубата били повлечени от тълпи хора, стремящи се да достигнат до лодките. Те искали да ме почакат, да се върнат и да ме намерят… но един от офицерите ги хванал здраво за лактите и общо взето ги принудил да продължат напред с тълпата.

— Мислехме, че ще дойдеш при нас всеки момент — жално каза той.

— Беше такъв хаос — казах аз. — И не можеше да бъде друго.

— Загубих майка ти, докато ни наблъскваха в лодките.

— Не трябва да мислим за това сега — казах аз.

— Ако ти не беше се върнала за онези бележки, всички щяхме да останем заедно…

— Не… не. Ти и майка после сте били разделени… дори и да бях с вас, сигурно и тримата щяха да ни разделят.

Той беше толкова потиснат, че наистина не трябваше да говорим повече за това. Казах му, че трябва да се опита да забрави.

Всичко това ми подействува така зле, че аз изпитах огромното желание да избягам, да отида в Корнуол, да намеря Перивейл Корт и да се заема с невъзможната задача да науча какво точно се е случило. Имах нужда от време. Трябваше ми и план за действие. Отчаяно исках да предприема нещо, а не знаех откъде да започна.

Слязох долу в кухнята, за да се опитам да уловя отново атмосферата на отминалите дни. Помолих г-н Доланд да ми изпълни „Да бъдеш или не“ и речта пред битката в Харфльор. Той се съгласи, но ми се стори, че не вложи предишния си жар, а и всички останали бяха приковали погледите си в мен, а не в г-н Доланд.

Казах му:

— Спомняш ли си… точно преди да тръгнем за пътешествието… имаше един случай на убийство.

— Какъв беше той, г-це Розета? Чакай да помисля. За оня мъж, който се женеше заради парите на съпругите си?

— И после ги убиваше — допълни г-жа Харлоу.

— Не мислех за това. Имах предвид случая с онези братя… единият беше убит в празна фермерска къща. А нямаше ли и някой, който избяга?

— О, сега разбрах за кой случай питаш. Случаят в Биндън Бойз.

— Да, точно този. Разбрахте ли какво е станало по-нататък?

— О… убиецът избяга. Не мисля, че са успели да го хванат.

— Оказа се по-хитър от полицаите — добави г-жа Харлоу.

— Спомням си сега… — каза г-н Доланд. — Сега си спомням всичко. Беше Саймън Перивейл… осиновен още от дете. Той застреля единия брат. Имаше и някаква жена, мисля. Ревност и така нататък.

— Зная, че пазиш изрезки от вестници, г-н Доланд. Имаш ли някои по този случай?

— О, той изрязва само разни работи за театрите — каза г-жа Харлоу. — Тази пиеса, онази пиеса… и кой актьор и актриса. Така е, нали, г-н Доланд?

— Да — отговори г-н Доланд. — Такива неща пазя. Какво искаше да знаеш по оня случай, г-це Розета?

— О, просто се запитах дали пазиш изрезки, нищо повече. Знаех, че си имаш албуми, виждаш ли, точно преди да замина тогава… — аз замлъкнах.

Размениха се многозначителни погледи.

— Е, аз мисля, че с тая работа вече е приключено — вметна г-жа Харлоу, сякаш успокояваше дете.

— Полицаите никога не приключват някой случай — каза г-н Доланд, — когато не са намерили убиеца и не са уредили въпроса. Един от тия дни ще го хванат. Той ще направи някоя погрешна стъпка. Няма начин. А сигурно само една грешка стига и тогава, хайде — хоп! — и ще го хванат.

— Наистина се говори — продължи г-жа Харлоу, — че убийците не устояват на изкушението и винаги се връщат на мястото на престъплението. Ето, това ще направи и Саймън Не-знам-кой-си в един от тия дни. Човек може да се обзаложи за това.

— Дали би се върнал някога? — питах се аз.

Какво бих могла да направя? Имах само своята невероятна мечта, че ще докажа невинността му и той ще може да се върне без страх. Че отново ще познае свободата и ще бъдем заедно.

* * *

Изминаха няколко седмици. След като бях живяла в постоянен страх и напрежение, предсказуемо спокойните дни ми изглеждаха безкрайни.

Леля Мод се опита да възбуди интереса ми към задачите в домакинството — всички неща, които едно момиче би било добре да знае. Тя непоколебимо вярваше, че бе неин дълг да направи онова, което родителите ми бяха пренебрегнали: да ме подготви за семейния ми живот. Трябваше да се науча как да се държа с прислугата. Поведението ми сега съвсем не беше каквото трябва. Налагаше се, естествено, да се поддържа известна дружелюбност, но хладна. И никой не можеше да обвинява тях. Сега тя трябваше да ме научи на тънка снизходителност, приветливост без фамилиарност — така че, колкото и приятелски да се отнасяше човек с тях, границата между етажа долу и този горе никога не биваше да се забравя. Леля Мод не обвиняваше мен. Други носеха вината. Но нямаше причина да продължавам по този незадоволителен начин. Значи, преди всичко, трябваше да ми стане ясно как да се държа с прислугата. Например да се вслушвам как самата тя, леля Мод, поръчваше храната; можеше да я придружавам от време на време при ежедневните й посещения в кухнята. Трябваше да се постарая да постигна по-добри резултати и при бродирането и да се упражнявам повече на пианото. Спомена и за уроци по музика. Скоро, каза тя, ще се заеме с осъществяването на плана си, като привлече повече хора в дома ни.

Аз писах на Фелисити: „Моля те, Фелисити, искам да се махна от тук. Ако би могла да ме поканиш скоро“.

Последва незабавен отговор: „Ела, когато можеш. Оксфорд и семейство Графтън те очакват“.

— Ще замина за известно време при Фелисити — казах аз на леля Мод.

Тя хитро се усмихна. При Фелисити бих се срещала с млади мъже… подходящи млади мъже. Така че, нямаше значение по какъв начин ще се подходи към осъществяването на плановете й. Операция „Женитба“ можеше скоро да започне, все едно дали в Оксфорд или в Блумзбъри.

Пристигането ми в Оксфорд беше вълнуващо и приятно. Винаги бях обичала малкото неща, които познавах в този град… този най-романтичен град, изправен гордо там, където Черуел и Темза — тук наричана Изис — се срещат; с неговите кули и остри покриви, достигащи небето, и с оня негов дух на безразличие към ежедневието на останалия трудов свят. Обичах града, но най-хубавото беше, че отново щях да бъда до Фелисити.

Къщата на семейство Графтън беше на Брод Стрийт, близо до колежите Балиол, Тринити и Ексетър и недалеч от мястото, където заради религиозните си идеи мъчениците Ридли и Латимър^[3] били изгорени на клада. Тук миналото оживяваше на всяка крачка и аз най-после намерих убежище от експедитивната и твърда ръка на леля Мод, както и от далеч не изтънчените грижи, с които всеки член на семейството ни явно бе решил да ме обсипва.

С Фелисити беше различно. Тя ме разбираше по-добре от останалите. Знаеше, че имам тайни, които не можех да се реша да споделя. Вероятно вярваше, че един ден ще мога. Във всеки случай беше достатъчно умна да ме остави сама да й се доверя, когато съм готова, а не да се опитва да ги изкопчи от мен.

Джеймс беше тактичен и очарователен, а децата чудесно разведряваха обстановката. Джейми бърбореше почти безспир; показа ми книжките си с картинки и гордо ми обясни кое е коте, а кое влак. Флора в началото ме наблюдаваше подозрително, но накрая все пак реши, че съм безвредна и спокойно се настани в скута ми.

В деня след пристигането ми Фелисити каза:

— Когато научих, че пристигаш, написах писмо на Лукас Лоримър. Уверих го, че ще ни бъде много приятно, ако дойде да ни погостува и че вероятно ти и той ще имате какво да си кажете.

— Той прие ли? — попитах аз.

— Още не. Когато го видях първия път, той явно нямаше желание да разговаря за приключенията си. Може би просто се страхува, че спомените ще бъдат прекалено болезнени.

— Бих искала да го видя.

— Зная. Затова го поканих.

После през целия ден пред очите ми беше картината, когато корсарите го качваха на борда на кораба, а преди това като че ли се колебаеха дали да го вземат или не. След този момент почти не го бях виждала.

Какво се беше случило по-нататък? Как той беше успял да се освободи, а Саймън и аз бяхме продадени в робство? И все пак той, независимо от ранения си крак, беше успял, а ние двамата не.

Имах толкова въпроси към него.

На следващия ден пощата пристигна по време на закуската. Фелисити взе едно писмо, отвори го, прочете го, вдигна поглед и усмихната го размаха.

— От Лукас е — каза тя. — Утре пристига. Толкова се радвам! Надявах се, че ще поиска да те види. Ти не се ли радваш, Розета?

— Да. Радвам се.

Тя тревожно ме изгледа.

— Може би тази среща ще ви разстрои.

— Не зная. Сега и двамата сме в безопасност.

— Да, но какво сте преживяли! И все пак, сигурна съм, че и за теб, и за него ще бъде по-добре, ако се срещнете и поговорите за всичко открито. Не е хубаво човек да затваря проблемите в себе си.

Фелисити изпрати каретата да го посрещне на гарата. Джеймс отиде лично. Преди това обсъждахме дали да отидем и ние двете, но решихме, че ще е по-добре да изчакаме в къщи.

А когато най-после го видях, видът му ме шокира. Да, бях видяла Лукас и в по-тежко състояние, на острова например, и също, когато го бяхме извлекли полумъртъв в спасителната лодка, но сега го сравних с човека, когото познавах преди пътешествието. Под очите му имаше тъмни кръгове, а оня хитро-дяволит израз сега беше заменен от безнадеждност. Бузите му бяха отслабнали и хлътнали, а това му придаваше още по-измъчен вид. Присъщата му всезнаеща насмешливост, с която гледаше на света преди, вече бе изчезнала. Сега той изглеждаше много изморен и напълно лишен от илюзии.

Срещата ни беше прочувствена. Изражението му се промени, когато ме видя. Усмихна се и тръгна към мен, подпирайки се на бастуна си. Протегна свободната си ръка и здраво стисна моята. Задържа я така известно време, без да сваля поглед от мен.

— Розета — каза той и устните му потрепнаха.

Явните чувства, които изпитваше в този момент, отново го направиха да изглежда някак по-различен… беззащитен, бих казала. Никога преди не бях го виждала такъв. Знаех, че в момента си спомня това, което си мислех и аз — островът, когато Саймън и аз се бяхме отдалечили, а той остана да наблюдава; пристигането на корсарите, дните, прекарани в малката открита лодка.

— О, Лукас — казах аз. — Хубаво е, че те виждам тук… спасен.

Последва кратка пауза, през която и двамата продължихме да се гледаме като омагьосани, сякаш не можехме да повярваме, че срещата ни е реална.

Фелисити каза тихо:

— Зная, че двамата имате да си говорите за много неща. Но първо… нека покажем на Лукас стаята му, може ли?

* * *

Тя беше права. Имахме да си казваме много неща. Първата вечер се чувстваше известно напрежение. Джеймс и Фелисити се държаха като отлични домакини — бяха изпълнени с разбиране и запълваха неудобните паузи в разговора с умение и лекота.

Фелисити беше олицетворение на самата тактичност. Тя знаеше, че има неща, за които двамата с Лукас бихме предпочели да говорим само когато сме сами — и когато сме готови за това — така че, след като на следващия ден Джеймс отиде в колежа, тя ни съобщи, че има ангажимент, който е длъжна да спази.

— Наистина моля да ме извините — каза тя, — но ще трябва да ви оставя сами днес следобед.

В градината имаше едно приятно кътче, оградено с червен тухлен зид и с малко езерце в средата — нещо от типа на малък парк вътре в големия, в интимния стил от времето на Тюдорите. Розите там сега бяха в разцвета си и аз предложих на Лукас да му ги покажа.

Беше мек, приятен и топъл, но не твърде горещ следобед и двамата бавно се отправихме натам. Около нас беше толкова тихо, а вътре в градинката цареше такъв покой, че имахме чувството, че сме се пренесли с два-три века назад във времето.

— Нека да седнем тук — казах аз. — Езерцето е толкова спокойно и красиво.

Той не каза нищо и аз след малко продължих:

— По-добре е да поговорим за това, Лукас. И двамата го искаме, нали?

— Да — съгласи се той. — И заема централно място в мислите ни.

— Имаш ли чувството, че всичко е като насън? — попитах аз.

— Не — рязко отговори той. — Груба реалност. И има защо непрекъснато да си го припомням. Ето ме сега… в този вид.

— Съжалявам. Не знаехме как да наместим счупената кост… и нямаше кой да ни помогне.

— Мое мило момиче — каза той почти сърдито, — не обвинявам теб, а живота… съдбата… или както искаш го наричай. Не разбираш ли? Трябва да прекарам остатъка от живота си… така.

— Но сега поне си тук… поне си жив.

Той сви рамене.

— Мислиш, че това заслужава особена радост?

— Да, поне за някои хора. Приятелите ти… семейството ти. Ти куцаш и зная, че понякога изпитваш физическа болка, но можеше да ти се случи нещо много по-лошо.

— Права си да ми се караш. Аз съм егоист, черногледец и неблагодарник.

— О, не, не. Мислиш ли, че е възможно да се направи нещо?

— Какво?

— Ами, днес хората са много умни. Има вече какви ли не открития в медицината.

— Костта ми беше счупена. Не беше наместена правилно. Сега е много късно да се направи каквото и да е.

— О, Лукас! Толкова съжалявам! Да бяхме могли само да направим нещо тогава! Колко по-различно щеше да е сега!

— Вие направихте много и аз съм едно егоистично същество, което мисли само за собствените си нещастия. Но разумът ми просто не е в състояние да приеме онова, което се е случило с тебе!

— Аз все пак избягах. И преживяният ужас беше само в мислите ми.

Той пожела да узнае с подробности всичко, така че му разказах за приятелството ми с Никол, как ми беше дала лекарството, за да ме спаси от срещата с пашата, и че лекарството от своя страна е било осигурено от Главния евнух, неин близък приятел. Той ме изслуша внимателно.

— Слава богу — каза той. — Срещата с пашата можеше да ти причини незарастваща рана… вероятно по-тежка и от моята. А какво стана с оня мъж, Джон Плейър?

Тишината, настъпила след този въпрос, продължи много дълго, чух жуженето на пчела, поде пронизителната песен на щурец… Внимавай, казах си аз. Неволно можеш да го издадеш. Не забравяй, че тайната не е само твоя. Тя е тайната на Саймън.

Чух се да казвам:

— Той беше продаден на същия паша.

— Горкият. Мога да се досетя каква може да е съдбата му. Той беше странен човек. Имаше нещо загадъчно около него.

— Загадъчно? — сепнато попитах аз.

— Имах чувството, че нещата не бяха точно такива, каквито изглеждаха. Понякога ми се струваше, че го бях срещал и преди. Освен това, той създаваше известно впечатление, че крие нещо.

— Какво имаш предвид? Какво би могъл да крие?

— Нещо. Нямам представа, просто създаваше такова впечатление. А и не беше от типа хора, които очакваш да срещнеш на някой кораб точно в качеството на палубен матрос, нали? Но трябва да призная, че беше много изобретателен.

— Мисля, че и двамата трябва да признаем, че дължим живота си на него.

— Права си. Бих искал да зная какво се е случило с него.

— В градините на пашата работеха много мъже. Той беше едър и силен…

— Сигурно са го продали на добра цена.

Отново последва тишина. Страхувах се да говоря, за да не кажа нещо опасно. После той продължи замислено:

— Колко странно, че попаднахме на оня остров заедно… без дори да знаем дали някой ще ни спаси, или ще загинем от глад.

— Ти как успя да се върнеш у дома, Лукас?

— Е, аз съм си хитра стара лисица, нали знаеш? — Той се усмихна и за първи път малко заприлича на оня Лукас, когото някога бях познавала. — Възползувах се от шансовете си. Открих, че знам няколко думи на техния език. Това помогна много. Бях понаучил това-онова, когато преди време обикалях по света. Учудващо е от каква огромна полза може да се окаже способността ти да общуваш с някого. Предложих им пари… като откуп за нас тримата. Казах им, че в родината си аз съм много богат човек. Повярваха ми, защото разбраха, че наистина бях пътувал из различни краища на света. Обаче не пожелаха дори и да си помислят да освободят теб и Плейър. Вие бяхте твърде ценни. Аз не. Тъй като бях сакат, аз им бях ненужен.

— Виждаш, всяко нещо си има своето предимство.

— Но има периоди, в които си мисля, че щеше да е по-добре, ако бяха ме хвърлили зад борда.

— Не трябва да говориш така. Това значи да се примиряваш с поражението — не, дори да го приветстваш с добре дошло. А не това е начинът да се живее.

— Права си, разбира се. О, хубаво е да съм с теб, Розета. Спомням си колко умни неща измисляше, докато бяхме на острова. Много съм ти задължен.

— Но най-вече на…

— На оня мъж Плейър. Е да, той ни беше нещо като лидер, нали? Беше роден за тази роля… и му отиваше. Справяше се добре, признавам. А аз бях бремето. Аз бях оня, който забавяше процеса.

— Не е вярно. Как би могъл да ни бъдеш бреме или да ни забавяш на острова? Но разкажи ми по-нататък.

— Когато разбрах, че няма да мога да ви спася и че нищо не е в състояние да накара онези мъже да пуснат теб и Плейър, аз концентрирах усилията си само върху себе си. По този въпрос те бяха повече склонни да преговарят. А и колко ли щяха да спечелят от мен иначе? Колко щяха да им платят за мъж в моето състояние? Нищо. Казах им, че ако ме пуснат да си отида, аз ще им изпратя в замяна нещо много ценно, едно семейно бижу. Ако решаха да ме продадат, не биха получили нищо, защото кой щеше да купи мъж, който дори не можеше да ходи без бастун. Ако ме изхвърлеха през борда, пак нямаше да спечелят нищо. Но ако приемеха предложението, усилията им все пак донякъде щяха да бъдат възнаградени.

— И така… те се съгласиха да те пуснат срещу обещанието за едно скъпоценно бижу?

— Беше въпрос на най-обикновена логика. Имаха две възможности — да ме хвърлят зад борда, или да се отърват от мен по някакъв друг начин, като така загубят всичко, или оставаше да повярват на думата ми и да се доверят на риска, да очакват да им изпратя обещаното. Сигурно им е минало през ум — което е съвсем естествено в случая — че аз може да не изпълня моята част от сделката. А при това положение, да, защо пък направо да не ме изхвърлят през борда. Най-мъдрото обаче беше все пак да рискуват и да ми повярват, защото така щеше поне да им остане надеждата да спечелят. И така… оставиха ме в Атина… на една-две пресечки от английското посолство. По-нататък беше лесно. Оттам информираха семейството ми и ме изпратиха у дома.

— А обещаната скъпоценност?

— Удържах на думата си. Изпратих пръстен, който някога бе принадлежал на майка ми… наистина едно от наследствените бижута, може да се каже. Те бяха поделени между брат ми и мен. Беше годежният пръстен на майка ми… а преди това на майката на баща ми. Трябваше по-късно да бъде за бъдещата ми годеница.

— Разбира се, можело е и да не го изпращаш.

— Да. Но тези хора имат дълга памет. Нямах желание да прекарам остатъка от живота си в страх дали пак няма ми се случи да се изпреча на пътя им. Още повече, представи си при тях да попадне друг нещастник като мен и да се опита да се измъкне, прилагайки същата тактика. Веднъж излъгани, те може би никога отново не биха рискували да повярват. А и освен това пръстенът сигурно още много дълго щеше да си лежи в кутийката ненужен. Не е много вероятно някоя жена да поиска да се омъжи за мен в сегашното ми състояние.

— Ти сам ли им го занесе и къде?

— Те ми бяха дали инструкции как точно да стане. На италианския бряг има една стара кръчма. Трябваше да бъде занесен там — мисля, че кръчмата се посещаваше от контрабандисти — а по-късно те щяха да си го приберат. Предупредили ме бяха да спазя всички инструкции. Аз не отидох лично. А и едва ли бях в състояние да го направя, което те разбираха добре. Казах им кой ще го занесе. Дик Дювейн. Беше ми ординарец в армията. Когато напуснах, той също ме последва и оттогава двамата сме все заедно. Той е мой личен слуга… доверен приятел… и често партньор в пътешествията ми. Не ми е просто подчинен, а един от най-добрите приятели, които някога съм имал. Не зная какво бих правил без него, доверявам му се абсолютно.

— Радвам се, че си се спасил, Лукас.

— Предполагам, че и аз се радвам… само че…

— Зная. Наистина разбирам.

После останахме там мълчаливи. Бяхме все още на същото място в парка, когато по-късно Фелисити дойде да ни потърси.

* * *

Посещението ми в Оксфорд ми помогна много. Логичното отношение на Лукас към живота — независимо че беше изпълнено с горчивина — ме накара да сляза на земята. Какво можех да направя? Как можех да докажа невинността на Саймън? Дори не бях на мястото, където се бе разиграла драмата. Не знаех нищо за семейството на Саймън в Перивейл Корт, освен това, което ми беше разказал самият той и това, което пишеха във вестниците по време на убийството. Да можех само да намеря някакъв начин да се срещна с тях, да отида в Перивейл Корт! Каква надежда имаше? Сетих се за Лукас. Какво, ако потърсех неговата помощ? Той можеше да измисли нещо. Щом беше намерил начин да се спаси от корсарите… Лукас не живееше много далеч от Перивейл Корт, но не беше в приятелски, дори не в добросъседски отношения с обитателите там, въпреки че веднъж, преди много време, ги беше посетил заедно с баща си. Искаше ми се да мога да говоря за Саймън с него, вероятно дори да получа подкрепата му. Но имах ли право? Колебаех се. Не бях сигурна каква щеше да бъде реакцията му…

Чувствах се безпомощна както преди, но посещението ми в Оксфорд наистина беше повдигнало малко духа ми.

Той напусна Оксфорд един ден по-рано от мен. Когато се сбогувахме, изглеждаше тъжен и уязвим, а аз изпитах огромното желание да го утеша. В един момент си помислих, че ще предложи да се видим отново, но той не го направи.

Фелисити и аз го придружихме до гарата. Той не изглеждаше радостен, че заминава и остана да ни наблюдава от прозореца на купето си до края, докато влакът се скри от поглед, отнасяйки го далече към югозападната част на Англия.

— Толкова е тъжно — каза Фелисити. — Той е съвсем различен от преди.

На следващия ден се върнах в къщи.

* * *

Леля Мод искаше да знае с кого съм се срещала в Оксфорд.

Казах й, че не е имало гостувания, защото Фелисити смяташе, че все още имах нужда от почивка. Докато вечерях с нея и баща ми обаче, неволно споменах, че Лукас Лоримър е бил там по същото време.

Баща ми веднага се заинтересува.

— О, да… младият мъж, който беше с нас на „Атлантик Стар“. — Обърна се към леля Мод. — Това е един изключителен случай. Знаеш ли, той намери един камък в имението си в Корнуол. Древноегипетски. Как е попаднал там — загадка. Но беше много вълнуваща находка. Да, той беше с нас на „Атлантик Стар“.

— Един от тези, които оцеляха — казах аз на леля Мод.

Ясно ми беше какво си помисли тя. Значи, все пак бях срещнала един мъж в Оксфорд! Кой беше той? От добро семейство ли произхождаше? Можеше ли да си позволи да издържа съпруга?

Аз казах кратко:

— Той е куц. Беше ранен при корабокрушението.

Леля Мод прояви известно разочарование, после се успокои. Представих си пак как веднага започна да обмисля идеите си да може да привлече подходящи млади мъже на вечеря в къщи. И колко ми липсваха Фелисити и спокойствието на дома й в Оксфорд!

Леля Мод незабавно пристъпи към действие. Последваха няколко специални вечери, на които бяха поканени специално избрани от нея мъже. Непрекъснато настояваше и баща ми да води в къщи колегите си, обаче, за нейно разочарование, повечето от тях се оказваха на средна възраст и дотолкова погълнати от работата си, че нямаха никакви планове да си създават допълнителни пречки под формата на една съпруга например, или пък бяха щастливо задомени с ерудирани и енергични жени и отглеждаха вече потомствата си.

Седмиците прерастваха в месеци. Аз бях неспокойна, а още не виждах никакъв изход.

Фелисити ни гостува отново, но само за кратко — не можеше да оставя децата сами. Бавачката им беше добра и се радваше да се чувства като единствен властелин в детската стая, но Фелисити предпочиташе да е край нея. Бях сигурна, че дойде само защото се тревожеше за мен.

С нея можех да споделям колко много ми липсваше старото време с приятно дезорганизирания ни дом. Знаех, че трябваше да се чувствам благодарна на неуморната леля Мод, но в живота имаше нужда от нещо повече, отколкото идеално полирани мебели и храна, сервирана навреме в трапезарията. Леля Мод беше толкова властна личност, че потискаше всички нас, а влиянието й се усещаше особено силно в кухнята, където бях прекарала толкова много щастливи часове.

Фелисити каза:

— Розета, тежи ли ти нещо?

Аз се поколебах в отговора, а тя продължи:

— Не би ли искала да говориш за това? Знаеш, че бих те разбрала. Но няма да настоявам да ми кажеш. Ясно ми е, че колкото и ужасно да е било известно преживяване по времето, когато наистина се е случило, то нещата, които могат да се случат след него, могат да бъдат от еднакво голямо значение. Вече е минало, Розета. Свършило е. Не си мисли, че не разбирам какво ти е било в оня харем. Трябва да е било ужасно. Но ти избяга. А това е невероятен късмет. От преживяното са останали белези обаче. Обезпокоена съм за теб… и за Лукас също. Той винаги ми е харесвал. И с него беше толкова приятно преди. Беше весел и гледаше някак леко на живота. А сега струва ми се, че се е затворил в себе си с цялото си огорчение. Но това не е правилно. За него е невероятно тежко, разбира се, защото винаги е бил толкова активен. Виж, мисля да предприема една доста смела стъпка. Джеймс ще пътува отново до Труро, за да изнесе няколко лекции в колежа. Ще отида с него и ще предложа, след като и без това сме в Корнуол, да отидем да видим Лукас. Би било хубаво, ако дойдеш и ти. Какво мислиш по въпроса?

Не можех да скрия ентусиазма си от плана й. Да отида там, да бъда близо до Перивейл Корт… е, поне сравнително близо. Не знаех какво точно щях да направя след това. Но бях сигурна в едно: на никого не трябваше да разкривам тайната на Саймън.

— Виждам, че идеята ми ти харесва — каза Фелисити.

Когато по-късно Фелисити съобщи намерението си на останалите, леля Мод като че ли бе доста доволна. Нейните собствени опити да ме свърже с вероятни бъдещи партньори досега не бяха дали особени резултати. Но тя все пак се надяваше, че ще стане нещо, което да промени положението.

Семейство Графтън се движеха в подходящите кръгове. Джеймс Графтън беше важен човек в Оксфорд. Леля Мод не беше съвсем наясно по тези въпроси. За нея хората бяха или подходящи, или не, а семейство Графтън — независимо от факта, че Фелисити някога беше гувернантка — явно спадаха към подходящите. Така че леля Мод подкрепи идеята. Също и баща ми, когато тя му каза, че това би могло да бъде добро за бъдещето ми.

Така че бе взето решение да придружа Джеймс и Фелисити до Труро. По молба на Фелисити, Джеймс изпрати на Лукас писмо, за да му съобщи, че ще бъдем в Корнуол и че това би било една възможност за нас да посетим имението му и да се видим, ако той счита за удобно.

Незабавно последва отговор, че трябва непременно да го направим. И да останем поне няколко дни. Още повече, че имението Трекън бе твърде отдалечено от Труро, за да гостуваме само един ден.

У мен настъпи видима промяна.

Г-жа Харлоу каза:

— Ти винаги си се разбирала добре с тази Фелисити. Спомням си деня, когато тя се появи, а ние очаквахме, че ще бъде някоя надута госпожа. От момента, в който слезе от каретата обаче, аз я харесах, а също и ти, мога да кажа.

— Да — отговорих аз, — тя е прекрасна приятелка. Какъв късмет имахме, че дойде при нас тогава.

— Мога да кажа, че ти наистина извади късмет с нея…

О, да, наистина, дължах толкова много неща на Фелисити.

* * *

Къщата в имението Трекън беше красива сграда в стила на онези от времето на Кралица Ана^[4] — ера, забележителна с елегантността си. Мислех си колко интересно би било да видя Лукас сред обстановката в собствения му дом.

Той ни посрещна топло.

— Толкова е хубаво, че дойдохте — каза той и аз почувствах, че думите му не бяха само израз на любезност.

Представи ни на брат си Карлтън и съпругата му Тереза. Карлтън донякъде приличаше на Лукас, но двамата имаха съвсем различни характери, както скоро разбрах. Карлтън беше прям, добродушен и напълно отдаден на задачата си да управлява добре имението — всъщност с характер на типичен едър земевладелец — а Тереза беше съвсем подходяща съпруга за него. Тя, от своя страна, бе отдадена изцяло на семейството си и изпълняваше задълженията си с чар, толерантност и абсолютно умение — действително отлична съпруга и майка.

Имаха две деца, близнаци, момче и момиче, Хенри и Дженифър, четиригодишни. Явно Карлтън и Тереза можеха да предизвикват само обич и уважение от страна на останалите хора в имението, а Тереза сигурно вземаше неуморно участие и в организацията на всички църковни и социални събития в областта. Тя беше от оня тип жени, които биха изпълнявали дълга си, без да го приемат като бреме и дори извличайки удоволствие от това.

Трудно можех да си представя мястото, което Лукас би могъл да заема в тази среда.

Когато останахме сами, Фелисити каза:

— Лукас не би могъл и да мечтае за по-приятен дом, в който да се върне.

Аз не бях съвсем сигурна в това. Атмосферата на благополучие наоколо би могла да бъде неприятна за човек в неговото положение. Мислех си, че това бе нещо, което той никога не би приел, ако не беше се случило нещастието в океана. И наистина, честите му пътешествия и отсъствия от имението преди корабокрушението доказваха, че е така. Беше някак тъжно, че такива положителни качества като тези на Карлтън, съпругата му и на леля Мод, например, заслужаващи възхищение сами по себе си, всъщност създаваха далеч не идеална атмосфера за другите, които живееха край тях.

Възнамерявахме да останем в Корнуол около една седмица, тъй като Джеймс не можеше да си позволи да отдели повече време, а и Фелисити не желаеше да оставя децата за по-дълго сами.

Дадоха ни стаи на първия етаж с изглед към хълмистото поле. Моята беше съседна на тази на Джеймс и Фелисити.

Придружи ни лично Тереза.

— Надявам се тук да ви бъде удобно — каза тя. — Жалко, че можете да останете само една седмица. Ние обичаме да имаме гости. За нещастие, не се случва често. Толкова се радвам, че дойдохте. Лукас е доволен, че сте тук… — Тя не довърши.

— Ние се колебаехме малко дали да ви посетим — каза Фелисити. — Беше като самопокана от наша страна.

— Щяхте да ни разочаровате много, ако бяхте дошли чак дотук, без да ни погостувате. Карлтън е обезпокоен за Лукас… аз също. Той е толкова променен.

— Е, преживял е ужасни неща — каза Фелисити.

Тереза сложи ръка на рамото ми:

— И за Вас също. Чух за това. Лукас не разговаря много. Карлтън казва, че да изтръгнеш някоя дума от него е толкова трудно, колкото да изстискаш вода от камък. Преди той беше така енергичен. Нещастието му се отрази много тежко. Но наистина се разведри малко, когато му писахте, че пристигате.

— Той обича да разговаря с Розета — каза Фелисити. — В крайна сметка, двамата са били заедно. Винаги съм считала, че тогава е по-леко да се говори.

— Чудесно е, че и двамата сте успели да се спасите. Ние толкова се тревожехме за Лукас. А когато научихме, че си идва в къщи… беше чудесно. А после… той беше така различен. Но Лукас, с неговия характер… на него винаги му е било трудно да бъде по-малкият брат. — Тя присви рамене и на лицето й се изписа смущение, като че ли си помисли, че е казала повече, отколкото трябва.

Аз знаех, че е права. Преди нещастието Лукас постоянно се измъчваше от факта, че след смъртта на баща им, начело на имението трябваше да застане по-големият му брат. И тъй като беше мъж, създаден да управлява, за него винаги щеше да бъде трудно да е на втори план. И затова, след като беше напуснал армията — а дори и преди това — той се беше впуснал в безкрайни пътешествия. Беше опитал да се заеме с археология. Бе написал книга, вдъхновен от находката си, и когато се случи произшествието, беше на път да изнася лекции по въпроса. Вероятно тогава си е мислел, че вече е успял да си създаде друг живот, далеч от имението Трекън, което бе и целта му; а после се наложи да се върне в състоянието, в което беше сега. Разбирах огорчението и разочарованието му от живота. И много исках да разговарям още с него. Вероятно бих могла да му помогна да види бъдещето в друга светлина. Вероятно бих могла да му вдъхна надежда. Не мислех, че имаше особен шанс да го постигна, но можех да опитам.

Той все още можеше да язди, което беше чудесно. Вярно, нуждаеше се от известна помощ при качването и слизането от коня, но веднъж на седлото, нещата бяха същите, както преди. Лукас по принцип беше прекрасен ездач и аз веднага забелязах, че между него и коня му, Чарджър, съществуваше здрава връзка и като че ли Чарджър някак разбираше, че господарят му се е променил и че има нужда от по-грижовно отношение.

Тереза каза:

— Ние никога не се тревожим за Лукас, когато излезе на продължителна езда. Ако е с Чарджър, знаем, че той ще го доведе в къщи, когато Лукас пожелае да се върне.

На вечерята първия ден Лукас ме попита дали яздя…

— В къщи нямах големи възможности за това — казах му аз, — но когато бях в училището, вземах уроци по езда. Така че не съм съвсем начинаеща… но не съм и много опитна.

— Можеш да придобиеш известен опит, докато си тук — предложи Карлтън.

— Да — подкрепи го Лукас, — приемам да ти бъда инструктор.

— За такъв добър ездач като теб — казах аз — това може и да е малко досадно.

— Зная, че ще бъде удоволствие — отговори той.

Тереза буквално засия. Тя беше с много добро сърце и аз разбрах, че наистина се радваше на присъствието ми, защото предполагаше, че това е добре за Лукас и че двамата сме подходящи един за друг.

Решихме след първите два дни Джеймс да се върне сам в Труро, за да изнесе лекциите си, а Фелисити и аз да го изчакаме в имението. По-късно щеше да дойде да ни вземе и да си заминем всички заедно.

Скоро дните започнаха да протичат по определен порядък. Лукас и аз яздехме заедно и разговаряхме дълго, често за преживяното нещастие. Говорехме си почти за едно и също, но аз бях сигурна, че това беше добре и за двама ни. Що се отнася до мен, стремежът ми да науча нещо повече за Перивейл Корт се засили още повече.

Постепенно растеше и участието ми в детската стая. Дженифър явно се беше привързала към мен. Аз не бях общувала често с деца и не знаех как точно да се държа с тях, но Дженифър разреши проблема. Информира ме, че се казва Дженифър Лоримър и че живее в имението Трекън. И че е на четири години. Съобщението й беше направено като израз на голямо доверие към мен и почти така, сякаш споделяше голяма тайна. Въпреки че беше момичето от близнаците, лидерът явно бе тя. Бе много жизнерадостна и непрекъснато бърбореше. Хенри бе много по-тихо, сериозно малко момченце; той винаги следваше Дженифър и щом тя беше решила, че ме харесва, значи трябваше да ме хареса и той.

Нещо повече — там беше и бавачката Крокет, друг съюзник.

Мисля, че тя ме прие, защото се разбирах добре с близнаците. Тя в никакъв случай не беше млада, но всяваше респект в детската стая. Елън, четиринадесетгодишната прислужница на децата, се отнасяше към нея с такова почитание, сякаш тя беше самата кралица. Изглеждаше почти на шестдесет години. Имаше стоманеносива коса, сплетена на плитки и пристегната около главата в доста строга прическа. Сивите й очи забелязваха всичко и когато не одобряваше нещо, устните й се присвиваха по особен начин, което после не вещаеше нищо добро. Беше жена с определени мнения по въпросите и след като веднъж решеше нещо, непременно се придържаше към него.

— Имахме късмет да я наемем — каза Тереза. — Тя е много опитна бавачка. Не е млада, разбира се, но още по-добре. Енергична е съвсем като млада жена, а опитът й е предимство.

Бавачката Крокет обичаше да си побъбри от време на време, а когато децата спяха след обяд и аз не бях с Лукас, за мен беше приятна възможност да отивам при нея.

Фелисити и Тереза имаха общи интереси — организацията на домакинството и грижите за съпруга и децата. Двете се чувстваха идеално заедно. Предполагам, че са обсъждали и нас двамата с Лукас. Те мислеха, че ние сме „подходящи един за друг“ и действително се стремяха да ни предразполагат да прекарваме повече време заедно и насаме. Не че имаше някаква нужда от усилията им, защото Лукас съвсем явно показваше, че предпочита моята компания повече от тази, на който и да е друг. И наистина беше факт, че откакто бяхме пристигнали, той все повече започваше да прилича на оня човек, който беше някога. Сега понякога се смееше и дори подхвърляше по някоя от старите си остроумни забележки, но много често в тона му се долавяше и онази горчивина, която като че ли бе станала неразделна част от разговорите му.

Знаех, че скоро, с пристигането на Джеймс, приятното ни ежедневие щеше да приключи. Тук ми харесваше, но желанието да разкрия истината за Саймън не ме напускаше никога и имаше периоди, когато изпадах в дълбоко отчаяние.

Беше просто влудяващо да съм толкова близо до дома му, а да не зная как да отида там, без да събудя подозрение. Страхувах се да разпитвам открито. Самият факт, че Лукас го бе срещал в имението им някога, означаваше, че много лесно можех да направя погрешна стъпка и неволно да му разкрия истинската самоличност на Джон Плейър. А не можех да бъда сигурна как би реагирал Лукас тогава. Вярно, Джон Плейър беше спасил живота ни, но Лукас вярваше, че той бе убиец, избягал от правосъдието, затова не знаех каква стъпка можеше да предприеме, какво би решил, че е длъжен да направи.

Би било огромно облекчение, ако можех да му разкажа за Саймън, но нямах смелост. Понякога си мислех да споделя с Фелисити. Наистина, често почти бях на ръба да го направя, но винаги се възпирах навреме.

Обаче действително изпаднах в отчаяние и един ден по обяд почувствах, че вече не мога да мълча. Казах колебливо:

— Нямаше ли някакво убийство тук наоколо?

Тереза замислено сбърчи чело, после каза:

— Сигурно имаш предвид аферата в Перивейл Корт.

— Да — извиках аз, надявайки се, че не издавах чувствата, които винаги ме обземаха при повдигането на въпроса. — Аз… аз мисля, че мястото се казваше точно така.

— Той беше осиновеният син — каза Лукас.

— Грижили са се за него през целия му живот — каза Карлтън, — а той показа благодарността си, като уби един от истинските синове.

— Мисля, че веднъж споменахме за това в един наш разговор — казах аз, обръщайки се към Лукас. — А ти не каза ли, че един път си го срещал?

— О, да, преди години… и за кратко.

— На какво разстояние е оттук?

Тереза погледна към Карлтън, който помисли малко и каза:

— Ако го мерим направо, по въздушна линия, бих казал седем мили^[5], но тъй като няма да летиш, значи ще е малко повече.

— Наблизо има ли някакво населено място… градче или село?

Карлтън каза:

— Може да е близо до… помогни ми, Лукас. Може би Ъпбридж е най-близкият град.

— Оттук е на около една-две мили. Най-близкото село трябва да е Третаран.

— Е, то е съвсем малко по-голямо от махала.

— Да. Ъпбридж е най-близкият голям град.

— Ако може да се нарече голям — добави Лукас. — Не бих казал, че е оживен център.

— Но е малко, красиво местенце — каза Тереза. — Не че съм ходила там много често.

— Смея да твърдя, че придоби известна слава… след убийството на оня мъж.

— Е, разбира се. Вестникът им, „Ъпбридж Таймс“, стана много търсен — каза Лукас. — Имаха източници на вътрешна информация, познаваха добре семейството. А ти явно проявяваш нездрав интерес към това място, Розета. Ще ти кажа какво ще направим. Утре ще отидем с конете си дотам и ще видиш сама забележителния Ъпбридж.

— С удоволствие — казах аз, а сърцето ми заби победоносно.

Беше първата крачка напред.

* * *

На следващия ден Лукас и аз се приготвихме за дългата езда. Щом той се качеше на седлото, аз почти успявах да повярвам, че е същият мъж както при първата ни среща.

— Оттук са около осем мили, да знаеш — каза той. — Ще се справиш ли? Осем мили нататък и осем насам? Ето какво ще направим. Ще обядваме, когато пристигнем там. Вероятно в добрия стар Ъпбридж. Като се замислих сега, струва ми се, че си спомних и за едно малко ресторантче от по-близката до нас страна на Третаран. Мислиш ли, че ще можеш да яздиш до там?

— Разбира се. За мен това е едно ново предизвикателство.

И беше наистина предизвикателство, но не само заради ездата.

Но не трябваше да си позволявам да се вълнувам много. А и какво щях да постигна, като видя мястото? Все пак… кой знае, можеше и да възникне нещо.

Лукас продължи:

— Ресторантчето, за което си спомних, се казва „Главата на краля“, струва ми се. Оригинално, нали? Става въпрос за Крал Уилям IV — не много известен сред монарсите, ако се изключат странноприемниците, носещи името му. Надявам се някой ден да открия такава, наречена на Чарлз I. Да се казва „Отсечената глава“, а не просто „Главата на краля“. Но тъй като кръчмарите са тактични хора, още не съм срещал такъв надпис.

И двамата се разсмяхме на разсъжденията му. Той успяваше да забрави огорчението си понякога, но често се случваше нещо, което да му го напомня.

Минахме край някакви боровинкови храсти.

— Тази година реколтата ще бъде добра — каза той. — Спомняш ли си радостта ни, когато намерихме боровинки на острова?

— Радвахме се на всичко годно за ядене.

— Понякога се питам…

— Да, аз също.

— Питам се какво ли щеше стане, ако не се бяха появили пиратите?

— Един бог само знае.

— И се оказа, че попаднахме от трън, та на глог.

— После поне успяхме да се спасим от глога.

— Ти и аз да. Но искам да зная какво е станало с Плейър.

— Да, аз също.

Аз замълчах. Усетих, че не след дълго сигурно ще му разкажа.

— Надявам се той да е добре. Имах чувството, че е от ония хора, които са природно надарени да оцеляват.

— Ще има нужда от това свое качество — казах аз. — Между другото, още много път ли ни остава?

— Защо? Започваш да се изморяваш?

— О, не…

— Ще ти кажа нещо. Един ден ти ще станеш ездач-шампион.

— Засега ще ми е достатъчно просто да бъда добър ездач.

— Е, тогава почти си постигнала желанието си.

— Щом го казваш ти, ми звучи като сериозен комплимент.

— Кажи ми истината. Вярно ли е, че съм станал един от ония, на които им казват „стар темерут“?

— Още не съвсем, но почти. Натам отиваш. И може да го постигнеш, преди аз да успея да стана ездач-шампион.

Той се засмя.

— Правилно — каза той. — Бъди честна. Не ме разглезвай. Омръзна ми да ме щадят. Карлтън и Тереза… просто мога да чуя какво си мислят: „Сега какво да кажем, че да не разстроим бедния Лукас…“.

— Добре, ще ти казвам всичко, което мисля.

— Хубаво е да съм с теб, Розета. Надявам се да не си заминеш от имението Трекън още дълго време.

— Е, ще си замина заедно с Джеймс и Фелисити. Фелисити не обича да оставя децата сами.

Той въздъхна.

— Ще трябва да използваме най-пълноценно дните, които още ни остават. Каква интересна идея беше да яздим дотук! Надявам се само да не се измориш прекалено много.

— Не каза ли сам, че някой ден ще стана супер ездач? Е, този ден може да не е много далечен.

— Добре. Сега ще пресечем това поле. Мисля, че така ще съкратим пътя си.

След като прекосихме полето, той дръпна юздите и спря.

— Виж каква красива гледка. Приятно местенце на брега, нали?

— Приятно? То е невероятно красиво и девствено. Не бих казала само приятно. Думата е слаба.

— Права си. По тези брегове морските разбойници упражнявали жестокия си занаят… в бурно море примамвали корабите нарочно към брега, за да се разбият в скалите и после да могат да оплячкосат товара им. Обзалагам се, че и сега местните хора се кълнат, че чуват виковете на нещастните моряци през бурните нощи. Виенето на вятъра понякога произвежда странни звуци и щом ги дочуят достатъчно податливи уши, ето ти ги и духовете!

— Кажи ми, ти роден скептик ли си?

— Сигурно. Не може в една къща да се родят двама светци.

— Искаш да кажеш, че Карлтън е светец. Защо хората винаги се отнасят някак покровителствено към светците?

— На това има лесен отговор. Защото ни е трудно да ги следваме по стъпките. А ние, грешниците, трябва да се чувстваме малко по-горе от тях, защото изживяваме времето си по-приятно.

— Грешниците по-щастливи ли са от светците?

— О, да, но в същото време си мислят, че не би трябвало да е така. Ето защо започват да се държат покровителствено към светците. Карлтън е добър пример. Той винаги е правил онова, което трябва. Научи се да управлява имението, ожени се за подходящото момиче, погрижи се да се сдобие с наследника Хенри и с очарователната Дженифър; наемните ни работниците го обожават и под негово ръководство стопанството ни просперира повече от всякога. О, да, той притежава всички добродетели. Е, не трябва да има прекалено много хора като него, струпани на едно място. Ще залеят пазара и ще загубят голяма част от блясъка си. Така че виждаш ли, грешните също си имат своя роля.

— Голямо предимство ли е, че Карлтън е толкова добър земевладелец?

— Всичко, свързано с Карлтън, е добро.

— Ти имаш своите добри страни, а той си има своите.

— О, но той има и два здрави крака, наред с добрите си страни.

Да, огорчението си беше там, винаги готово да изплува на повърхността. Съжалявах, че допуснах разговорът ни да достигне до тази точка.

— За Карлтън винаги всичко се нарежда добре — каза той. — Винаги е било така. О, не ме разбирай погрешно. Зная, че става така заради положителния му характер.

— Лукас — строго казах аз. — Ти просто случи на лош късмет. Но това вече е минало и сега нищо не може да се промени. Остава обаче бъдещето.

— Права си. Често си мисля за Плейър и се питам какво е станало с него. И пак доказвам лошия си характер, когато мислите ми за него ми носят известно успокоение. Защото аз поне съм свободен.

— Да — казах аз, — свободен си.

— О, погледни! Оттук можеш да видиш къщата.

— Къщата?

— Перивейл Корт. Гледай право напред, след това леко отклони поглед вдясно. Ето я.

Най-после я видях. Изглеждаше голяма и величествена, построена върху лек наклон, обърнат към морето.

— Доста впечатляваща е — казах аз.

— Вековна е. Трекън, в сравнение с нея, е нова.

— Можем ли да я погледнем по-отблизо?

— Можем.

— Да отидем тогава.

— Но в такъв случай ще се лишим от Ъпбридж.

— Нямам нищо против.

— Вече си се изморила, така ли?

— Като че ли да — признах аз. А през цялото време си мислех: „Там е бил домът на Саймън, след като са го довели на петгодишна възраст“.

Продължихме да яздим нататък. Сега виждах къщата по-ясно. Приличаше на замък — сива каменна постройка, кула, назъбени зидове.

— Изглежда средновековна — казах аз.

— Една част от нея несъмнено е, но тези стари сгради постоянно се реставрират през вековете и накрая се получава някаква смесица от стилове.

— Ходил си там веднъж, нали?

— Да, но не си спомням много неща. Дори съвсем се беше заличило от паметта ми. Спомних си едва след като се заговори за убийството.

Надявах се да зърна отдалеч някой от семейството. Например братът, който оцелял, или онази красива жена, причинила нещастието. Искаше ми се да я видя за миг.

Лукас внезапно каза:

— Сигурен съм, че „Главата на краля“ не е далеч оттук. — Когато криволичещият път се върна нагоре, той извика: — А, ето го. Обаче не е „Главата на краля“. Мястото е това, но не името. Това тук е „Краля моряк“. Същият монарх, но погледнат под друг ъгъл. Хайде. Ще оставим конете в конюшнята. Смея да кажа, че и те имат нужда от почивка. И докато те се освежават, ние с теб ще направим същото. Ако остане време после… въпреки че ме съмнява… ще минем и през Ъпбридж. Но няма да си позволяваш да се разочароваш, ако не отидем, нали?

Аз го уверих, че за мен денят беше прекрасен и в никакъв случай нямаше да се разочаровам.

Помогнах му да слезе от коня, стараейки се да не подчертавам съдействието си в случая и след като се убедихме, че конете са в добри ръце, влязохме в салона. Вътре нямаше други клиенти и се чувствахме прекрасно сами.

През вратата се втурна забързан собственикът:

— Сега какво ще поръчате, господине… госпожо? Боя се, че имаме само студени ястия, но мога да ви обещая чудесно печено говеждо и шунка. Има и гореща супа, леща.

Казахме му, че точно от това имаме нужда и той скоро се върна с две големи чаши сайдер. После едно момиче донесе храната, която наистина се оказа превъзходна и докато се хранехме, се появи съпругата, за да провери дали нямахме нужда от още нещо.

Тя явно беше добродушна жена, която обичаше да побъбри с клиентите си.

Попита ни дали пътуваме отдалеч.

Казахме й, че идваме от имението Трекън.

— О, познавам го добре. Хубаво старо имение… не толкова старо като Перивейл Корт, разбира бе.

— О, Перивейл Корт? — възбудено попитах аз. — Минахме покрай него. Някой живее ли там сега?

— Защо, Бог да ги поживи, да. Семейство Перивейл живеят там, откакто свят светува. Дошли с Уилям Завоевателя^[6], както се хвалят, и им харесало толкова много, че са си там и до днес.

— Има много други като тях — каза Лукас. — Доволни са, че са дошли сред първите.

— О, тук винаги са живели Перивейл. Сега остана само сър Тристан, след като Козмо…

— Не четох ли нещо във вестниците за това? — казах аз. — О, то беше преди известно време.

— Точно така, сигурно сте чели. А по него време хората не говореха за нищо друго, обаче някак бързо се забравя. Паметта на човека е измамна. Попитай за убийството в Перивейл сега и някои от младите като че ли не знаят нищо. А пък аз казвам, че това е история, ето какво е, значи хората трябва да го помнят.

— Някои биха казали, че имате патологично нездраво съзнание, щом възприемате и пазите спомени за подобни работи — каза Лукас.

Тя го изгледа така, сякаш се зачуди дали не е малко откачен, а аз забелязах палавите пламъчета, които се появиха в очите му, сякаш искаше да я увери, че наистина не е съвсем в ред.

— Е — каза, защитавайки се, тя, — когато онова нещо се случи, тук гъмжеше от хора… журналисти… детективи и разни такива. Двама от тях останаха… точно тук, под този покрив. За да продължат с разследванията си, така казаха. Така че, нали виждате, бяхме в центъра на събитията.

— Странноприемницата е много добро място — вмъкна Лукас.

— Е, трябва да отивам сега, че да си върша работата. Не трябва да седя и да бърборя.

Тя излезе, а аз казах:

— Започваше да става интересно. Искаше ми се да чуя още.

— Страничните наблюдатели често придобиват погрешна представа.

— Поне са били близо до мястото на престъплението.

Момичето донесе суфле. Беше много вкусно и обилно напоено с шери. Зарадвах се, че на стопанката й беше трудно да устои на изкушението да си поприказва още малко и се появи пак.

— Тук не идват много хора довери ни тя. — Е, често идват местните, но… хора като вас не минават много по този път. Някога беше по-друго. Знаете какво се случи в Перивейл.

— Убийствата се отразяват благотворно на бизнеса — каза Лукас.

Тя го изгледа подозрително, а аз я подканих:

— Сигурно знаете доста неща за семейството.

— Ами… щом съм си тук цял живот, не може да не чуя, нали? Родила съм се в тази странноприемница. Беше на баща ми… а после, като се омъжих, я пое Уилям. Синът ми — и той е Уилям — сигурно ще бъде следващият, нищо чудно.

— Династия от съдържатели на кръчми — промърмори Лукас.

Аз казах бързо:

— Много е хубаво, че собствеността остава в семейството. Сигурно ви кара малко да се гордеете, нали?

Тя доволно ми се усмихна. Вероятно си мислеше, че е хубаво и съвсем естествено човек да се порадва на мъничко клюкарстване, независимо от отношението на придружителя ми.

— Срещате ли често някой от семейство Перивейл? — попитах аз.

— О, да, често са насам. Помня ги от години. Помня и когато доведоха оня Саймън. Той, същият, който… е, знаете.

— Да — казах аз, — зная.

— Трябва да има вече към двайсет години, откакто той дойде при тях. Аз и Уилям току-що се бяхме оженили. Имало е някоя бурна сцена, казвам ви, когато сър Едуард го доведе в къщата и каза, че ще остане там. Е, естествено е да има сцени — коя жена ще търпи това, питам аз.

— Сигурно е така — казах аз.

— И сега, защо мъж като него ще води чуждо дете в къщата си? Всички казваха, че госпожа съпругата му трябва да е била светица, че да се примири с това. А пък тя изобщо не беше от тях. Беше си направо деспот у дома. А сър Едуард не беше от мъжете, дето приказват много… Но винаги постигаше своето. Каза, че момчето ще остане, и момчето остана.

— Това е бил Саймън — казах аз.

— Е, и какво може да се очаква? Крушата не пада по-далеч от дървото, нали? Така казват хората.

— Искате да кажете…

— Ами, питам ви, откъде се взе това момче? От някоя от задните улички, не бих се учудила.

— Защо сър Едуард ще го остави да живее на някоя от задните улички, а после ще го доведе в къщата си в Перивейл Корт?

— Ами, понякога хората си имат работи, които им тежат на съвестта, нали? Както и да е, момчето дойде. Държаха се с него, сякаш беше един от тях. После всичките пораснаха и им доведоха учител… това беше преди да ги пратят на училище. Хубав човек беше този учител. Идваше понякога и ни разказваше как вървял животът там. После си замина и дойде време момчетата да тръгват на училище. Саймън… той също отиде, точно като Козмо и Тристан. И как им се отблагодари после? Като уби Козмо. Ето ти отплатата.

— Но откъде можете да сте сигурна, че точно той е извършил убийството?

— Просто като бобена чорба. Иначе защо щеше да бяга?

— Наистина изглежда логично — каза Лукас.

— Може да е имало и други причини — възразих аз.

— О, определено е признак за вината му — беше коментарът на Лукас.

— Да, беше виновен, така е. Ревност, това е. Разбира се, заради онази вдовица, Мирабел… Тогава името й беше госпожа Бланшар. Сега, естествено, е лейди Перивейл. Пристигна тук с баща си, майора… и по-приятен господин от него не можете да срещнете. Баща й и онази малката, Кейт. Ето ви и причината за белята тогава — госпожа Бланшар по онова време. О, беше красавица, една от онези, червенокосите. Човек непременно се обръщаше след нея, да погледне още веднъж. Тя реши да хване в мрежите си господин Козмо и на всички нас ни стана ясно, че няма да мине много време и тя ще стане господарката на Перивейл Корт. Козмо беше луд по нея. Тристан също я харесваше, а да не говорим за Саймън. И ето ти тебе тримата, всичките влюбени в една и съща жена — така казваха хората. И какво решава да направи Саймън? Примамва Козмо в изоставената къща — Биндън Бойз й викат — и просто го застрелва. Право в главата, казват. Можеше и да се измъкне, ако господин Тристан — сега е сър Тристан вече — не влязъл в оня момент и не го заварил на местопрестъплението.

— Къде се намира изоставената фермерска къща?

— О, просто ей там… нагоре по брега. Още си е там. Нещо като развалина сега. Щяха да я оправят, когато се случи това. После я изоставиха да се руши. Никой няма да иска да живее в къща, където е имало убийство. Е, май много се разприказвах. Уилям все това ми повтаря.

— Беше много интересно — казах аз.

— Ами — гордо отвърна тя, — може да се каже, че не са много местата, където е извършено убийство току пред прага им. Пък и да знаете, не всеки иска да слуша за тази работа. Но когато се случи, хората не искаха да приказват за нищо друго.

Излязох от странноприемницата със смесени чувства. Бях малко потисната от мнението, което тя имаше за Саймън. Но въпреки всичко, беше вълнуващо да разговарям с някой, който бе живял близо до него тогава. Подозирах, че тя въобще не се съмняваше във вината му. И се боях, че изразяваше общото мнение. Саймън беше утежнил положението си, решавайки да избяга.

Докато се отдалечавахме на конете си, Лукас каза:

— Май ти допадна бъбривата ни домакиня. Толкова ли много ти харесва да слушаш за местните клюки?

— Наистина ми беше интересно. Убийствата привличат интереса на повечето хора. В дадения случай е заради неразкритата мистерия. Въпреки че дали наистина е толкова мистериозно?

— Защо? Каква е истината според теб?

— Достатъчно ясно, нали така? Той е избягал.

Не посмях да кажа нищо. Искаше ми се да изкрещя: „Той е невинен! Зная, че е невинен!“. Въздържах се с мъка.

Бях изморена, когато се върнахме в имението Трекън. С такова нетърпение бях очаквала да видя Перивейл Корт, а не бях разкрила нищо, освен това, че хората наоколо явно бяха силно настроени против Саймън. Разбира се, бях изслушала мнението само на един човек. Но в негова вреда винаги щеше да се изтъква фактът, че беше избягал.

През този ден бях на една от приятните си срещи с бавачката Крокет. Близнаците се бяха укротили по време на следобедния си сън, който бавачката намираше полезен за тях. Беше почивният полуден на Елън и тя беше отишла да посети родителите си в едно недалечно село.

Бавачката Крокет ми разказваше за миналото си. По принцип живеела в Лондон, а в Корнуол пристигнала, за да постъпи за първи път на работа.

— В началото беше доста тежко — каза тя. — Не можех да свикна. Липсваше ми лондонското оживление. Но после се привързваш към поверените ти дечица и те придобиват определен смисъл за теб. А и доста ми допадна мястото… голите хълмове, морето и всичко останало. Няма да е зле да отидеш да разгледаш, докато си тук. Струва си.

Аз й разказах за разходката с Лукас.

— Отидохме много надалеч. Близо до едно градче, наречено Ъпбридж. Знаеш ли го?

— Дали го зная! — извика бавачката Крокет. — Разбира се, че го зная. Живях там по едно време. А преди живях недалеч от него.

— Ходила ли си в Перивейл Корт?

Тя замълча за момент. На лицето й се появи странно изражение, което не разбирах. После каза:

— Ще трябва да кажа, да. Живях там почти осем години.

— Искаш да кажеш… в самата къща!

— Наистина искам да кажа в Перивейл Корт, госпожице.

— И наистина си живяла там!

— Е, бях бавачка на момчетата, нали?

— Искаш да кажеш Козмо… Тристан… Саймън?

— Да. Бях в детската стая, когато доведоха Саймън. Спомням си деня. Никога няма да го забравя. Доведоха го там и ми го предадоха. Сър Едуард каза: „Това е Саймън. Към него ще се държиш, както към другите“. А пък Саймън… беше едно такова малко момченце. Виждах колко е изплашен… объркан някак си, така че го хванах за ръката и казах: „Не се цупи, миличък. Ти си при бавачката Крокет, значи всичко е наред“. На сър Едуард това явно му хареса, а трябва да ти кажа, че много малко неща му харесваха. Той каза: „Благодаря, бавачке. Грижи се за момчето. В началото тук ще му е малко чуждо“. А ние двамата си допаднахме… Саймън и аз… още от оня момент.

С усилие потиснах вълнението си.

— Колко странна постъпка… да доведе дете в къщата си… просто така. Имаше ли обяснения?

— О, сър Едуард никога не даваше обяснения. Той само нареждаше кое как да стане и точка по въпроса. Щом кажеше, че момчето трябва да остане с другите деца в детската стая, значи там щеше да остане и толкова.

— Разкажи ми за момчето. Как изглеждаше?

— Хубаво малко същество… умно, повече от другите. Тъгуваше за някого, когото наричаше „Ангела“. Мислех, че можеше да се отнася единствено за майка му. Успявах да изкопча по някоя дума от него… но ти знаеш как е с децата. Те понякога виждат нещата по-различно от нас. Говореше ми за Ангела и за никаква леля Ада, която всявала ужас в сърцето му. Изглежда после погребали Ангела, а него го довели в Перивейл Корт. Оттогава не можеше да слуша звъна на църковните камбани. Веднъж го намерих скрит под леглото… притиснал ръце до ушите си, за да не ги чува. Мислел си, че тази Ада ще го отведе… а после сър Едуард го довел в Перивейл Корт.

Аз слушах. Пренесох се мислено на острова и отново чух гласа на Саймън, когато ми разказваше как се криел под масата при посещенията на леля Ада.

— И така, дойде той при нас и плъзнаха много клюки, мога да кажа. Кое беше това момче? Защо трябваше да го водят тук? На сър Едуард е, казваха всички и мисля, че имаха право. Но беше странно, защото той не беше от ония мъже, дето задяват жените. Напротив, беше си много порядъчен… строг и праволинеен.

— Понякога такива хора си имат и скрит, потаен живот.

— Може. Но някак сър Едуард не приличаше на тях. Трудно ми е да ти го опиша така, че да си го представиш. Той искаше всичко да върви по часовник. Храната сервирана навреме… и доста пушилка вдигаше, ако някой закъснее. Ето от този тип. Имахме един портиер, който беше служил в армията. Казваше, че в имението му прилича на военен лагер. Така че, виждаш ли, сър Едуард не беше от ония, които тичат по момичетата. Не като някои, за които съм чувала, където нито една млада жена в къщата не може да се чувства в безопасност. В Перивейл Корт тях не ги застрашаваше нищо… дори и най-хубавите.

— Държеше ли се добре към момчето?

— Нито добре… нито зле. Просто го доведе и каза, че отношението към него трябва да е както към другите двама. После сякаш го забрави. На слугите тази работа не им харесваше. Знаеш какви са слугите… все ги е страх да не би някой да се възгордее и да си забрави мястото. Те мислеха, че малкият Саймън няма право да бъде в детската стая наред с другите момчета… и при това доста явно го показваха.

— Саймън изживяваше ли го зле?

— Кой може да каже какво се върти из главиците на малките момчета? Но той не беше глупав. Мисля, че му е било съвсем ясно.

— Но ти си го обичала.

Тя се замисли и се усмихна нежно при спомена си:

— От всички деца, които съм гледала, той беше любимото ми момченце. А колкото до неговите чувства… мисля, че аз заех мястото на Ангела. При мен тичаше, когато се случеше нещо неприятно, а то ставаше често. Но виж, той беше по-голям от другите двама… само една-две години, не повече. Но когато са малки, една-две години е предимство. Скоро обаче, даже децата разбраха, че между тях има разлика. Че двамата са истинските синове на къщата, а Саймън чуждият. Знаеш как са децата, нали? Козмо… той беше по-големият… започна да се надува и перчи. Вече се държеше като сър, а пък Тристан можеше да бъде и малък сатана. По-малките синове често стават такива. Разбираш ли какво искам да кажа? Ах, но Саймън… той беше любимецът ми. Не зная защо стана така, може би защото го доведоха по този начин или защото му липсваше майка му… и като си помисля, как се забърка после в онази каша…

— Познавала си ги толкова добре — сериозно казах аз. — Как мислиш, какво точно се е случило?

— Това, което мисля е… не, това, което зная е, че той не го е извършил. Защото не беше от този тип хора. Не би могъл да го направи.

— Но той е избягал — казах аз.

— О, така казват всички. Да, избяга, но сигурно е имал причини. Той умееше да се грижи за себе си. Винаги е умеел. Би намерил изход от всичко. Ето, това си повтарям непрекъснато, защото се тревожа малко. Събуждам се нощем и мисля: „Къде е той сега?“. После си казвам, че където и да е, ще може да се погрижи за себе си. И тогава се чувствам по-добре. Той ще успее. Когато двете момчета преди му погаждаха номера, той винаги излизаше отгоре. Беше умен, разбираш ли и поради положението, в което беше попаднал… е, то го накара да се научи да се пази. Успяваше винаги да направи онова, което беше най-добро за него… и се надявам, че и сега ще може да прецени кое е най-доброто.

— Бях в онази кръчма, „Краля моряк“. Господин Лукас и аз се отбихме да похапнем там. Стопанката явно мислеше, че той е виновен.

— Трябва да е била Сара Марс. И какво знае тя? Старите клюки. Мисли си, че само защото е жената на кръчмаря, знае всичко. Работата там е, че тя просто обича да си поклюкарства. Готова е да разкъса на парченца репутацията, на когото и да е, само и само да намери за какво да приказва. Познавам я, но познавам и Саймън. Готова съм да се обзаложа на живота си, че е невинен.

— О, бавачке, къде мислиш, че е той сега?

— Е, няма откъде да зная, нали? Но успя да избяга. Сега изчаква някъде.

— Искаш да кажеш, че ще се върне, когато открие нещо и то хвърли светлина върху аферата?

— Мисля, че може и да е така.

— А би ли ти писал… как мислиш?

— Може, защото ще знае, че няма да го издам. От друга страна, може да не иска да ме въвлича в това. В закона май има нещо такова, за съучастниците.

— Да, съучастие в престъпление.

— Така май беше. Въпреки че аз не бих имала нищо против. Бих дала сто лири — ако ги имах — само да можех да науча нещо за него.

Тя ми хареса още повече — беше съюзник. Аз бях успяла да я предразположа да говори. След това често отивах в детската стая, за да си поговоря с нея, когато децата спяха.

* * *

Приятелството ми с близнаците растеше. Дженифър беше решила, че й принадлежа и се държеше особено свойски към мен, което ми доставяше голямо удоволствие. Доверяваше ми свръхсекретни тайни от живота на куклите си. Научих за капризите им — добрите и лошите. За мечока Реджи, който не искал да взема лекарствата си и за еднооката Мейбъл — загубила окото си при някакъв мистериозен инцидент — която се страхувала от тъмното и нощем трябвало да спи в леглото на Дженифър. Съчинявах им приключенски истории и двете деца слушаха прехласнати.

Времето минаваше прекалено бързо, а на мен не ми се искаше да се прибирам в къщи, но, разбира се, скоро трябваше да се връщаме. Фелисити започваше да става неспокойна, но наистина разбираше, че гостуването ни бе от полза за мен… и за Лукас, и тъй като не беше егоистична натура, потискаше собствените си желания и се радваше за нас.

Но дори тя не можеше да се досети колко добре се чувствах от това, че бях близо до дома на Саймън и особено от факта, че и бавачката Крокет се оказа негова близка. Фелисити просто се радваше да ме вижда с Лукас и често с близнаците.

А после дойде оня ден, в който нещата взеха драматичен обрат.

Денят започна както обикновено.

На закуска разговорът се насочи към проливния дъжд, който беше паднал през нощта и после към старата госпожа Грегъри, майката на един от фермерите.

— Трябва да я посетя — каза Тереза. — Почти цял месец не съм ходила да я видя. Ще си каже, че съм я изоставила.

Разбрах, че госпожа Грегъри бе прикована на легло и единствената й радост бяха посещенията на съседи, с които можеше да си побъбри. А Тереза, която знаеше всичко за събитията в околността, била особено добре дошла. Тя ми каза, че посещавала старата жена редовно и винаги й носела по нещо дребно, което да я зарадва — например кейк, бутилка вино или сладкиши — но най-важното било да може да остане при нея поне час, за да си поговорят.

— В такъв случай — вметна Карлтън, — ако имаш възможност, можеш да наминеш и край къщата на Мейсън и да им кажеш, че тази седмица Том Алън ще отиде да поправи онази дреболия с покрива им.

— Мисля тази сутрин да отида с двуколката — каза Тереза.

Беше приятна сутрин, особено меко време… не твърде горещо и приятно за езда. Лукас изглеждаше в по-добро настроение, отколкото обикновено, така че двамата се отправихме на коне към Ъпбридж.

Той ме погледна и се усмихна:

— Любимото ти място. Май вече конят ти автоматично тръгва нататък, без да чака инструкциите ти. Мисля, че имаш болно съзнание и се интересуваш прекалено много от онова убийство.

— Местността е приятна — казах аз.

През този ден наистина имах усещането, че постигам известен напредък. Стигнахме на няколко мили от Ъпбридж и решихме, че трябва да се връщаме, ако не искаме да закъснеем за обяд. Можехме да продължим и да хапнем нещо в „Краля моряк“, но тъй като не бяхме предупредили останалите в имението, си казахме, че е по-добре да се върнем.

Яздехме по една тясна, виеща се пътека, когато след един завой точно пред нас пътят се оказа блокиран от стадо овце. Спряхме да изчакаме и докато стояхме там, чухме по пътеката зад гърба ни да се приближава друг ездач. Беше млада и изключително красива жена. Под кокетно поставената й черна жокейска шапка се развяваше буйна червена коса, а продълговатите й зелени очи ни измериха с оня леко развеселен поглед, типичен за хора, които се срещат в подобна ситуация.

— Премеждията на живота на село — каза тя.

— Които трябва да приемаме — отвърна Лукас.

— Отдалеч ли идвате?

— От имението Трекън.

— О… тогава трябва да сте господин Лоримър, който преживя корабокрушение.

— Съвсем същият. А това е госпожица Кранли, която преживя същото.

— Колко интересно! Аз съм Мирабел Перивейл!

— Приятно ни е да се запознаем, лейди Перивейл!

Аз бях завладяна от толкова силни чувства, че не можех да кажа нищо. Тя беше наистина хубава. Можех да си представя какво огромно впечатление е направила, когато се е появила по тези места.

— Трябва да благодарим на стадото — каза тя. — О, здрасти… овцете почти се отместиха.

Ние продължихме по-нататък. Не много далеч от мястото пътеката се разделяше на две. Тя зави наляво, а ние поехме надясно.

— Желаем Ви приятен ден! — казахме ние и тя изчезна.

— Каква красива жена — казах аз. — Значи това е Мирабел… фаталната жена.

— А епитетът й отива, трябва да признаеш това.

— Признавам. Вярно е, не бих могла да отрека. Но колко странно, че я срещнахме така.

— Не бих казал. Тя живее наблизо.

— И когато ти спомена Трекън, тя знаеше кой си.

— Е, и аз съм известен по своя си начин, както тя е известна по нейния. Да оживееш при корабокрушение, заслужава известно внимание… е, вярно, не е като да си замесен в убийство, но все пак е нещо.

Когато стигнахме до имението Трекън, един от конярите се спусна към нас разтревожен.

— Случи се нещастие — каза той.

— Нещастие? — извика Лукас. — С кого?

— Госпожа Лоримър. Двуколката… току-що я донесоха в къщи.

* * *

Намерихме къщата потънала в траур.

Рано през същия ден Тереза беше изпълнена с живот, а сега беше мъртва и всички бяхме прекалено шокирани, за да приемем трагичната истина.

Тя явно беше успяла да осъществи посещението си при госпожа Грегъри и й беше занесла подаръците си; беше си побъбрила с нея около час и после беше тръгнала. На път за фермата на Мейсън поела по пътеката през хълмовете. Беше минавала, по този път много пъти и не го смятала за опасен. Но този път проливният дъжд причинил свличането на земна маса от хълмовете. Земята явно е пропаднала внезапно под копитата на коня, който се изплашил и хукнал, повличайки двуколката надолу по склона. И така… Тереза беше загинала, оставяйки близките си в неутешима печал.

Фелисити ми каза:

— Хубаво е, че се случи ние да сме тук. Не че можем с нещо да утешим Карлтън. Те бяха толкова щастливи двамата… толкова си подхождаха и не знам какво ще прави той сега.

— Горкият, горкият Карлтън, той е прекалено шокиран, за да може да разбере напълно какво се е случило. Мислиш ли, че трябва да останем още известно време?

— Да, мисля, че трябва да изчакаме малко. Но не можем да обсъждаме нищо с тях в момента. Вероятно след погребението… нека да изчакаме и да видим как ще тръгнат нещата.

При първия удобен случай аз попитах Лукас дали мисли, че трябва да си тръгнем.

— О, не още, моля ви — каза той. — Брат ми е изпаднал в някакъв унес. Мисля, че още не разбира какво точно се е случило. Така че трябва първо да помислим за него. Той беше свикнал да разчита на нея повече, отколкото сам можеше да предположи. А и двамата бяха прекалено привързани един към друг. Боя се, че ние всички приехме Тереза като някаква даденост… добрият й характер… отсъствието на всякакъв егоизъм… нещата, които правеше за всички нас. Карлтън имаше късмет… но това сега значи, че ще му бъде още по-тежко да понесе загубата си. Тя ще му липсва всяка минута от дните му. И на нас, останалите, също ще липсва ужасно… моля те, не си отивай, г-це Розета.

— Джеймс ще трябва да се върне заради работата.

— Да, и скоро ще дойде да ви вземе оттук.

Аз кимнах.

— Но това не означава, че и ти трябва да си заминеш.

— Но, разбира се, аз ще трябва да замина с тях. Ще трябва да си тръгна, когато си тръгнат и те.

— Не разбирам защо. Ти не е нужно да бързаш по работа.

— Аз… не мисля, че никой ще има нужда от мен тук… в момент като този.

— Говориш безсмислици. Зная, че присъствието ти ще помогне.

Казах на Фелисити за този наш разговор.

— Прав е Лукас — беше преценката й. — Ти успя да направиш живота му малко по-различен. Мисля, че с теб можеше да разговаря за онези ужасни преживявания.

— Но не бих могла да остана тук без теб.

Тя сбърчи вежди:

— Смея да кажа, че според леля ти Мод, сигурно не би трябвало да оставаш. Но в крайна сметка, не виждам и защо не. Джеймс и аз ще трябва да си заминем, разбира се. Аз ще трябва да го придружа.

Разговорът приключи дотук и не след дълго Джеймс пристигна. Изненадата му беше невероятна, а по това време ние всички вече бяхме успели да осъзнаем размерите на нещастието, стоварило се върху къщата.

Бавачката Крокет каза:

— Тук никога повече няма да бъде същото. Госпожа Лоримър се грижеше за това, всичко да върви като по часовник. Сега ще е различно. Но най-много се тревожа за децата. Майка им ще им липсва. О, да, те си имат мен, а сега и теб, но тя ще им липсва. Тя много често идваше в детската стая. Те очакваха посещенията й с нетърпение, затова не зная как ще живеят сега.

Беше толкова тъжен период. Съчувствах силно на Карлтън, който ходеше наоколо като на сън. Лукас каза, че в момента с него не може да се обсъжда нищо. Беше в състояние да говори единствено за Тереза.

Самият Лукас беше също дълбоко потресен.

— Това е най-лошото нещо, което можеше да се случи на Карлтън — каза той. — Какъв егоистичен глупак съм бил да се оплаквам непрекъснато от собствената си трагедия… и да си повтарям какъв щастливец е той… как на него всичко му върви… и така нататък. А ето сега, него нищо вече не може да го утеши.

Ужасяваше ме погребението. В църквата надойдоха хора от цялата околност и бяха покрусени от истинска печал, защото Тереза беше обичана и почитана от всички?

Бавачката Крокет задържа децата в стаята им. Питах се какво ли си мислеха, докато слушаха далечния звън на камбаната. Спомних си Саймън, който преди много години беше слушал същия звън. За него камбаната беше означавала нов поврат на съдбата, загубата на Ангела и сблъсък с неизвестността.

— Непрекъснато задават въпроси — каза тя. — И какво се казва на такива мънички дечица? Те не разбират. „Тя отиде на небето“ — казвам им аз. „Кога ще се върне?“ — питат ме те. „Е — отговарям аз, — когато хората отидат на небето, те остават там известно време“. А Дженифър каза: „Защото ако си тръгнат прекалено скоро, ще бъде проява на лоши маниери, нали?“ — с което почти ме накара да се разплача. А после тя каза: „Сега, мама пие чай с Господ, мисля. И ангелите сигурно са наоколо“. Просто да ти се скъса сърцето!

Децата ни бяха чули и дойдоха да ни посрещнат на бегом.

Когато ме видяха, застанаха мирно със сериозни лица. Усещаха, че се беше случило нещо ужасно и че всички бяха много тъжни заради това.

Дженифър ме погледна и личицето й внезапно се сгърчи:

— Искам мама — изплака тя.

Аз протегнах ръцете си и тя се втурна в прегръдката ми. Хенри я последва. Притиснах ги силно.

Това ме накара да взема решение. Не можех да си замина веднага. Трябваше да остана известно време.

* * *

Добре беше, че останах. Изпитвах усещането, че върша нещо полезно и че присъствието ми носи поне минимална утеха за обитателите на този така нещастен дом.

Прекарвах доста време с децата и се стараех да ходя при тях в часовете, когато обикновено ги бе посещавала майка им и с неоценимата помощ на бавачката Крокет, успях да им помогна да преживеят тези първи дни — най-трудни след нещастието. Те бяха твърде малки, за да могат да разберат напълно случилото се и се стремяхме да запълваме празнината, която неминуемо усещаха; имаше и периоди, когато вниманието им дотолкова беше погълнато от заниманията им, че забравяха, но имаше и такива, когато се събуждаха нощем и плачеха за мама. Обикновено или бавачката Крокет, или аз бяхме тогава там, за да ги утешим.

Карлтън продължаваше да живее като насън. Ударът върху него беше още по-жесток затова, че беше неочакван. За щастие, в имението имаше да се върши толкова много работа, че тя запълваше изцяло времето му, а и срещаше симпатия и разбиране, където и да отидеше. Знаех, че той никога нямаше да бъде същият. Стресът му беше особено жесток, защото досега животът му беше следвал плавния си, напълно удовлетворяващ път, а той беше очаквал, че така ще продължава вечно. Знаех, че понякога все още му беше трудно да повярва, че това действително му се беше случило, че Тереза вече я няма и никога нямаше да я има.

Лукас сега беше заел философска позиция. Той не очакваше животът му да протича безоблачно. Трагедията вече го беше споходила, така че не се учудваше, че е решила да се намеси в съдбата им пак. Може би точно затова беше в състояние да я посрещне с по-голям реализъм.

Той ми каза:

— Ти направи много за нас. Имахме късмет, че беше тук, когато това се случи.

— Бих искала да можех да направя повече — казах му аз.

— Ти и бавачката Крокет се държахте чудесно към децата. А колкото до Карлтън… може само времето да му помогне.

Понякога двамата ходехме на кратка езда и дните започнаха да минават.

Бележки

[1] Скутари — местност в Истанбул, където се е намирала болницата на Фл. Найтингейл. — Б.пр. ↑

[2] Флорънс Найтингейл — Национална героиня на Кримската война, когато основава болницата в Скутари. Става известна като „Дамата с фенера“, защото обикновено обхождала болницата с ранените войници нощем, за да се увери, че всичко е в ред. Тя налага болногледачеството като професия и подходящо и достойно занимание за жени. — Б.пр. ↑

[3] Ридли, Латимър — английски свещеници, еретици, изгорени заради религиозните си възгледи около средата на XVI век. — Б.пр. ↑

[4] Кралица Ана — 1665-1714; кралица на Великобритания и Ирландия (1702–1714), дъщеря на Джеймс II; архитектура с класически детайли и червени тухлени зидове. — Б.пр. ↑

[5] Миля = 1,609 км. — Б.пр. ↑

[6] Уилям Завоевателя — Уилям Първи 1027–1087 г., дук на Нормандия, крал на Англия след победата над крал Харолд през 1066 г. в битката при Хейстингс, когато нормандците подчиняват Англия. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Виктория Холт Пленницата (4)

Метаданни

Данни

Пленницата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Имението Трекън

Виктория Холт
Пленницата (4)