Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (4)

Четвърта глава

Макар че се прибра вкъщи след един през нощта, Ив не се изненада, когато завари Рурк в кабинета му. Рядко се случваше нощем той да спи повече от четири часа, а още по-рядко — да си легне, преди тя да се е прибрала.

Ив знаеше, че за него работата беше като горивото за двигателя. Много повече го вълнуваха изготвянето на стратегията и преговорите около сключването на определена сделка, отколкото невероятно големите суми, които печелеше, финансовите игри, взаимното надхитряне с опонентите му поглъщаха цялото му време и сили.

Купуваше, защото непрекъснато изникваше нещо, което заслужаваше да бъде купено. Макар понякога Ив мислено да сравняваше с играчки компаниите, недвижимите имоти, заводите, ресторантите и хотелите, които съпругът й придобиваше, тя знаеше, че той се отнася изключително сериозно към своите играчки.

И нейният хоризонт се беше разширил, откакто бяха заедно. Пътувания, посещения на театрални постановки, светски живот. Често се удивяваше от способността му да намира време за всичко, а най-хубавото бе, че за него парите представляваха само средство, за да си доставя удоволствия.

В един и петнайсет през нощта човекът, който притежаваше една от най-големите финансови империи, седеше със запретнати ръкави зад бюрото си, милвайки от време на време доволно мъркащия дебел котарак на скута си, и работеше на компютъра си като дребен чиновник.

При това, съдейки по изражението му, работата му доставяше удоволствие.

— Здрасти — поздрави го тя. — Не искам да те прекъсвам, ако работиш върху нещо важно, но ако само се забавляваш…

— По малко и от двете — прекъсна я той, нареди на компютъра да съхрани информацията, сетне се облегна назад. — А ти как си, лейтенант? Медиите вече разгласиха новината за смъртта на Уолтър Петибоун. Мъчно ми е за него.

— Познаваше ли го?

— Бегло. Но се възхищавах от деловите му качества, пък и бях чувал, че е много благ човек.

— Точно така — добрият стар Уолт е бил едва ли не всенароден любимец.

— От новините по телевизията научих, че починал у дома по време на тържеството по случай шейсетия му рожден ден, на което и ние с теб бяхме поканени. Отказах поканата, тъй като не знаех кога ще се върнем от Мексико и дали ще бъдем в настроение за подобни празненства. По новините не казаха, че е било извършено убийство, само мимоходом споменаха за полицейско разследване.

— Лешоядите от медиите още не са се докопали до официалното заключение на съдебния лекар. Самата аз го получих преди малко. Петибоун наистина е бил убит. Някой е пуснал цианкалий в питието му. Какво знаеш за бившата му съпруга?

— Почти нищо. Доколкото си спомням, имали са дългогодишен брак и са се разделили без скандалите, типични за бракоразводните дела. След известно време той взел за съпруга много красива и много по-млада от него жена. След сватбата познатите му доста го одумваха и му предричаха скорошен развод, но както знаеш, всяко чудо е за три дни. Скоро слуховете секнаха, защото не се случи нещо, което да ги подхранва. Уолтър беше толкова праволинеен, че би било трудно да се пускат клюки по негов адрес.

Ив седна и протегна крака. Като се наведе да погали Галахад, той гърлено изръмжа, изгледа я злобно, махна с опашка, скочи на пода и величествено тръгна към вратата.

— Сърдит е, че не го взехме с нас в Мексико — обясни Рурк и едва сдържа усмивката си, като видя как Ив намръщено се взира след обидения котарак. — Преди малко двамата с него се помирихме, но май на теб още ти има зъб.

— Пет пари не давам за сръдните на някакъв тъп котарак!

— Ако го обиждаш, скоро няма да се сдобрите. Опитай с прясна риба тон. Мисля, че ще постигнеш забележителен резултат.

— Нямам намерение да подкупвам проклетия котарак. — Тя повиши глас, защото бе сигурна, че въпросното животно още е наблизо. — Прав му път, щом не иска да го докосвам! Харесва му да се прави на обиден, защото… — Изведнъж млъкна, осъзнавайки колко детинско е поведението й. — Господи, сигурно съм откачила! Докъде бях стигнала? О, да, Петибоун. Изглежда, не е бил толкова праволинеен, щом някой е желаел смъртта му. Подозирам, че този някой твърдо е бил решен да очисти стария Уоли и за целта дори е наел професионалист.

— Не е за вярване, че някой ще наеме професионалист за отстраняването на безобиден човек като Уолтър Петибоун! — Рурк вдигна вежди. — Сигурна ли си?

— Всъщност убийцата е жена. Започнала е работа във фирма за организиране на празненства тъкмо по времето, по което настоящата госпожа Петибоун е намислила да устрои тържество-изненада по случай рождения ден на съпруга си. Същата жена е била една от сервитьорките на купона и лично е поднесла на рожденика „фаталната“ чаша, заедно с най-сърдечните си благопожелания. Останала в салона, докато той произнесъл сълзливата си реч и накрая вдигнал тост. Когато отпил от шампанското и се строполил на пода, дамата преспокойно напуснала жилището и изчезнала яко дим.

Ив замислено поклати глава и проследи с поглед Рурк, който стана, наля й чаша вино, после седна на страничната облегалка на креслото й. Благодари му, после продължи да разказва:

— Веднага изпратих „метачи“ в жилището й, което била наела два дни, преди да получи работата във фирмата, и напуснала сутринта преди убийството. Съседите твърдят, че почти не се задържала в апартамента си. Както и очаквах, не намерихме никакви отпечатъци от пръсти, никакви веществени доказателства. Нямаше дори косъмче от косата й, което означаваше, че внимателно е заличила следите си. И аз се отбих във въпросното жилище — най-обикновен едностаен апартамент в сграда, където наемите са ниски, а охраната — занижена. Направи ми впечатление, че дамата е поставила специални ключалки, за да запази жилището от набезите на крадците, които върлуват в тези квартали.

— Ще проучите ли тази… как й беше името? Мъфи… не, май беше Туинки.

— Втората госпожа Петибоун се казва Бамби. Изглежда, притежава умствените способности на зелка, но все пак ще я проучим. Може да е слабоумна, но сега е много богата слабоумна вдовица. Да не би пък бившата съпруга да е отмъстила на стария палавник Уоли — замислено добави Ив. — Преструвала се е, че не й пука, задето той я е зарязал, а междувременно е подготвяла план за убийството му. Когато имаш трийсет години брак с някого, с основание го смяташ за сериозна инвестиция. Сто на сто ще ти се иска да скроиш шапка на съпруга си, ако те замени с по-нов модел.

— Ще го имам предвид — ухили се Рурк.

— Не съм от жените, дето прибягват до помощта на наемни убийци. — Тя впери поглед в неземно красивото му лице. — Ще ти окажа честта лично да те довърша.

— Благодаря, скъпа. — Той се наведе и я целуна. — Поласкан съм, че проявяваш такъв интерес към мен.

— Първата ми работа утре сутринта ще бъде да разпитам първата госпожа Петибоун. Ако тя наистина е замислила отмъщение над съпруга си, само чрез нея ще се доберем до онази Джули Докпорт.

— Хм, много любопитно — промърмори Рурк. — Наемна убийца, която избира за свое фамилно име названието на затвор.

Ив, която се канеше да отпие от виното си, остави чашата на бюрото и озадачено попита:

— Затвор ли?

— Е, наричат го Изправителен център „Докпорт“, но всъщност си е затвор. Един мой познат прекара известно време във въпросната институция. — Той се усмихна и прокара пръсти през късата й коса. — Мисля, че се намира в Илинойс или в Индиана. Във всеки случай със сигурност е в Средния запад.

— Почакай, почакай! — Ив скочи на крака. — Докпорт… отрова… Господи, споменът е толкова смътен… — Тя притисна пръсти до слепоочията си. — Джули… Не, името не е Джули, а Джулиана. Джулиана Дън. Случи се преди осем-девет години, тъкмо когато станах детектив… Джулиана Дън беше отровила съпруга си по време на благотворителен концерт в Метрополитен. Възложиха разследването на мен. Никога не се бях сблъсквала с толкова опасен противник като тази жена — непрекъснато ми се изплъзваше като змиорка. Това не беше първото престъпление, което е извършила. Беше убила човек и в Чикаго, и в Източен Вашингтон. Залових я благодарение на съвместната ми работа с чикагската полиция. Въпросната дама бе прилагала изпитан трик — омъжва се за богаташ, очиства го и изчезва, за да си изгради нов образ и да впримчи поредната си наивна жертва.

— Ти ли я изпрати зад решетките?

Ив разсеяно поклати глава и продължи да се разхожда из кабинета:

— До известна степен допринесох за осъждането й. Не успях да я пречупя по време на разпитите, да я накарам да направи пълни самопризнания, но все пак знаехме достатъчно, че да я изпратим в затвора. Най-много ни помогнаха психологическите тестове. Оказа се, че Джулиана е психопатка и мъжемразка. Освен това си спечели омразата на съдебните заседатели със самонадеяното си поведение и безочливите си реплики. На основание на факта, че и тримата й съпрузи са починали внезапно, оставяйки й състояние, възлизащо на половин милиард долара, й дадоха двайсет години затвор с право на съкращаване на срока при доказано примерно поведение. Нищо повече не можехме да направим, дори извадихме късмет, че изобщо я осъдиха.

— Не може да бъде! Та нали е убила трима души!

Спомените вече нахлуваха в съзнанието на Ив.

— Полицията в Източен Вашингтон не успя да докаже вината й, въпреки че престъплението носеше нейния почерк. Адвокатите й бяха опитни, а ние разполагахме само с косвени доказателства, поради което бяхме принудени да се примирим с поражението. Първоначалната присъда беше намалена заради увредените й умствени способности в резултат на психическа травма, която била претърпяла в детството си… и прочие бабини деветини. Джулиана похарчи парите, наследени от първия й съпруг — между другото, това беше единственият й коз — за постигане на споразумението и да плати на адвокатите за неколкократните обжалвания на присъдата. Загубата на толкова голяма сума още повече я озлоби. Делото се гледа в Чикаго, а аз бях в залата, когато прочетоха присъдата. За нищо на света не бих пропуснала този момент. После тя помоли да разговаря с мен…

Ив се облегна на бюрото и макар да се взираше в съпруга си, той знаеше, че се е върнала десет години назад и сякаш стои лице срещу лице с Джулиана Дън.

— Каза ми, че знае за ролята ми в задържането й и изправянето й пред съда. Другите ченгета… почакай, как точно го каза? — промърмори, сетне й се стори, че чува гласа на убийцата. — Другите ченгета били мъже, а тя никога не била побеждавана от мъж. Мен пък уважавала и разбирала, че не я мразя, а само върша работата си. Същото обаче се отнасяло и за нея. Сигурна била, че един ден ще го разбера и тогава отново сме щели да разговаряме.

— А ти какво отговори?

— Че ако зависи от мен, заради трите убийства ще гние зад решетките до края на живота си. Че се гордея, задето съм допринесла за изпращането й в затвора, но ако съм била на мястото на съдията, госпожа Дън е щяла да излежава три последователни доживотни присъди. Добавих, че сигурно някой ден ще го разбере, защото нямам какво повече да й кажа.

— Браво на теб! Кратко и ясно! Доста си била наперена за новак-детектив.

— Вероятно. Речта ми не се понрави на Джулиана, но тя се изкиска и заяви, че при следващата ни среща вероятно ще съм прозряла една-две истини за живота. Оттогава не съм чувала за нея. Собственикът на фирмата за организиране на празненства обеща още утре сутринта да ми изпрати служебното й досие, но нямам търпение да го прочета. Какво ще кажеш мъничко да ми помогнеш? Необходими са ми само снимката от личната й карта и рождената й дата.

— Как се казва собственикът на фирмата?

— Марки.

— Много е съвестен, на него може да се разчита. — Рурк стана и заобиколи бюрото.

— Мога ли да използвам другия компютър?

— Заповядай — кимна той и се залови за работа.

Ив поиска информация за Джулиана Дън. Четеше текста на монитора, с половин ухо слушаше монотонния глас на компютъра, изреждащ нови и нови данни, и се взираше във фотографията на Джулиана.

Забеляза, че косата й е дълга като преди девет години. Русите кичури, обрамчваха красивото й лице, сякаш изваяно от класически скулптор. Тъмни ресници подчертаваха сините й бадемовидни очи. Макар и малко плътни, устните й бяха нежни, носът й — прав и изящен. Въпреки че беше прекарала почти десет години в затвора, по лицето й нямаше нито една бръчица, а кожата й изглеждаше свежа.

Приличаше на актриса от старите филми, които толкова допадаха на Рурк.

Освободена от Изправителен център „Докпорт“ на 17 февруари 2059 година. Излежала е осем години и седем месеца. Присъдата й е била намалена заради примерно поведение, отговарящо на изискванията на Изправителния център. Преминала е задължителните шейсетдневни тестове. Заповедта за освобождаването й е подписана на 18 април от надзорника Ото Шулц. Понастоящем живее в Ню Норк на 23-то авеню, апартамент 605.

— Грешиш — каза Ив на компютъра. — Вече не живее там.

— Ето информацията, която те интересува, лейтенант. — Рурк нареди на машината да изнесе данните на съседния монитор, монтиран на стената.

Ив се загледа в двете фотографии, за да прецени разликата.

— Подстригала е косата си и я е боядисала в махагонов цвят, променила е и цвета на очите си — промърмори замислено, — но не си е направила труда да промени чертите на лицето си. Което доказва, че е самонадеяна като преди. Дала е и точния си адрес, въпреки че е пребивавала там само временно. Джулиана обръща внимание дори на незначителните подробности. Питам се какво я свързва с Уолтър Петибоун.

— Смяташ ли, че е станала наемна убийца?

— Защо не? Тя обича парите. Придобиването им задоволява някаква нейна вътрешна потребност… също като убиването на мъже. Но едва ли убива срещу заплащане — не отговаря на предишния й стил. Важното е обаче, че отново се е появила на сцената и че е отнела живота на Петибоун. Ще я обявя за междущатско издирване.

— Хрумвало ли ти е, че може би е убила човек именно в Ню Йорк, за да ти натрие носа?

Ив въздъхна:

— Може би имаш право. Излиза, че скромната ми личност й е направила голямо впечатление.

— Веднъж запознае ли се с теб, човек трудно ще те забрави.

Тъй като не успя да измисли подходящ отговор, тя извади комуникатора си и нареди да започнат издирване на Джулиана Дън.

— Ако се придържа към предишния си стил, вече е напуснала града. Но след като преди девет години съумяхме да я заловим, и този път ще ни падне в ръцете. Възнамерявам да се обърна за помощ към Фийни. По време на процеса срещу Джулиана с него бяхме партньори.

— Скъпа, знаеш, че той ми е много симпатичен, затова ще те помоля да не го будиш посред нощ, а да изчакаш до сутринта.

— Този път ще изпълня молбата ти. — Тя погледна часовника си. — Май за тази вечер няма какво повече да се направи.

— Не съм сигурен. — Рурк отново заобиколи бюрото и я прегърна през кръста. — Хрумна ми нещо.

— Нима? На теб все ти хрумва по нещо. Любопитна съм какво си намислил този път.

— Предлагам да си легнем и да те съблека. Тогава може би ще се досетиш.

— Хм, разумно предложение. — Докато прегърнати вървяха към вратата, тя изведнъж си спомни нещо: — Хей, забравих да те попитам как мина вечерта ти със семейство Пийбоди.

— А, съвсем нормално.

— Така и предполагах. За разлика от мен умееш да водиш разговор с непознати. Пийбоди ми каза, че родителите й отказали да вземат стая в хотел и настоявали да нощуват в караваната си, което неизбежно ще доведе до неприятности. Дойде ми на ум, че след като притежаваш толкова много хотели, ще им уредиш по-евтина стая.

— Не е необходимо.

— Грешиш, драги. Ако спят в караваната, рано или късно някое ченге ще ги прогони, дори има опасност да ги арестуват. Обяснимо е, че не искат да притесняват дъщеря си — апартаментчето й наистина е много малко. Моля те, намери нещо подходящо, та да ми е мирна главата.

— Вече съм го намерил, но… — Влязоха в спалнята и той я поведе към леглото. — Ив, трябва да ти призная нещо.

Внезапно тя изпита лошо предчувствие.

— Какво? — попита подозрително.

— Обичаш ли ме?

Лошото й предчувствие започна да прераства в страх.

— Може би — отвърна колебливо.

Рурк сведе глава и страстно я целуна, сетне промълви:

— Само кажи „да“.

— Няма, докато не разбера защо ми задаваш този въпрос.

— Представи си, че се чувствам неуверен, че изпитвам необходимост да ме окуражиш.

— Целуни ме отзад!

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, но първо искам доказателство за голямата ти и безусловна любов към мен.

Ив му позволи да свали кобура с оръжието й, мимоходом отбелязвайки, че той го остави далеч от нея, сетне да разкопчае ризата й.

— Кой ти каза, че любовта ми е безусловна? Не си спомням подобна точка в договора между нас.

— Не проумявам как е възможно тялото ти винаги да ме възбужда — прошепна той и докосна гърдите й — допирът му беше нежен, сякаш я галеше с перо. — Толкова си силна и едновременно толкова женствена!

— Приятел, чувствам, че увърташ, което не е типично за теб. — Тя го сграбчи за китките, преди допирът на опитните му пръсти да е разпалил огъня на страстта й. — Направил си нещо и се страхуваш да не ти се разсърдя. Хайде, изплюй… — Внезапно разбра какво се е случило и долната й челюст провисна почти до пода. — Господи!

— Честна дума, не знам защо го направих. Не мога да обясня защо родителите на Пийбоди се настаниха в стаята за гости в източното крило.

— Поканил си ги да ни гостуват, така ли? Говори, не ме гледай така жално! Наистина ли им предложи да ни гостуват?

— Не съм сигурен.

— Как така не си сигурен? Покани ли ги или не?

— Престани да се цупиш! — сряза я Рурк, който от опит знаеше, че нападението е най-добрата тактика, когато губиш играта. — Та нали именно ти ги покани на вечеря!

— Само на вечеря! — изсъска тя като побесняла котка. Искаше й се да изкрещи, за да я чуят „гостите“ в източното крило. — Ако всички, които канехме на вечеря, остават да пренощуват ден-два, къщата ни щеше да се превърне в хотел. Да му се не види, защо не остави на Пийбоди да настани някъде родителите си? Какво ще ги правим сега?

— И на този въпрос нямам отговор. — Очите му закачливо проблеснаха, той седна на леглото и се изсмя. — Знаеш, че не съм от хората, които се поддават на внушения. Кълна ти се, че още не знам как госпожата съумя да ме манипулира. Да, точно тава направи — манипулира ме! Развеждам ги аз като екскурзовод, подчинявайки се на молбата на Фийби да разгледа къщата, а тя непрекъснато охка и ахка колко много стаи имаме, колко е уютно навсякъде, въпреки че сградата е същински замък. Като обикаляме източното крило, госпожата влиза в една от стаите за гости, приближава се до прозореца и се прехласва по гледката към парка. После се обръща към съпруга си: „Виж, Сам, какъв прекрасен изглед!“. Не пропуска да спомене колко й липсват цветята, които сама е засадила, а пък аз изтърсих, че като й домъчнее за градината, винаги може да се разхожда в нашия парк.

— Как поканата за разходка в парка се превърна в покана да ни гостуват?

— Фийби ме погледна.

— И после какво стана?

— Погледна ме — повтори Рурк, а тонът му изразяваше едновременно объркване и възхищение. — Невъзможно е да обясня какво се случи после, Фийби заяви, че се чувства много по-спокойна, след като с очите си е видяла колко добри и щедри приятели има дъщеря й, и колко много означава за двама им със Сам възможността отблизо да опознаят тези приятели. Не знам точно какво се случи, но изведнъж осъзнах, че изпращам човек да донесе багажа на съпрузите Пийбоди и че Фийби ме целува за лека нощ.

— Пийбоди ме предупреди за способността й да подчинява хората на властта си.

— Самият аз го изпитах на гърба си. Честна дума, в тази жена наистина има нещо особено. Не мисли, че съжалявам, задето съм ги поканил. Имаме място за цяла армия, пък и родителите на Дилия ми допадат. Но, за бога, винаги съм претеглял думите си, а сега не съм сигурен какво ще издрънкам. Усещането е доста страшничко.

Ив не предполагаше, че някога ще чуе всемогъщият Рурк да признава страха си. Внезапно я напуши смях. Яхна съпруга си и го прегърна през врата:

— Омагьосалата те е! Жалко, че съм пропуснала тази гледка.

— Ето, виждаш ли? Значи наистина ме обичаш.

— Може би.

Тя още се усмихваше, когато позволи на Рурк да я повали на леглото.

 

 

Сутринта Ив прекара половин час в гимнастическия салон и завърши тренировката, преплувайки няколко дължини в басейна. Правеше го винаги, когато разполагаше с време, физическото натоварване неизменно проясняваше съзнанието й и подобряваше кръвообращението й. Когато се отблъсна от стената да преплува десетата дължина, вече бе съставила план за разследването на смъртта на Уолтър Петибоун.

Проследяването на Джулиана Дън бе от първостепенна важност, което изискваше справки с обемистото досие на престъпницата, подробно проучване на похватите й, навиците и приятелите й. Вероятно щеше да й се наложи да посети Изправителния център „Докпорт“, за да разпита затворници или служители от охраната, с които е била близка Джулиана.

Въпреки че, ако не я лъжеше паметта, тя не беше от общителните.

Другата важна задача бе да разгадае мотива за престъплението. Кой би се облагодетелствал от смъртта на Петибоун? Разбира се, съпругата и децата му. А може би и някой негов конкурент.

Жена, която изглежда като Бамби, сигурно е имала сексуални връзки, преди да се омъжи. Струваше си да се тръгне по тази следа. Да речем, че бивш любовник е убил Уолтър от ревност. Или пък Бамби с любимия си са скроили план тя да впримчи в мрежите си стария глупак, после да уреди да го убият и да наследи състоянието му.

Съществуваше и вероятността престъплението да е било замислено от бившата съпруга като отмъщение, задето са я захвърлили като използвана носна кърпа.

Ив се питаше възможно ли е Петибоун да не е бил светец, за какъвто го представяха. Може би е познавал Джулиана, може би е бил сред мъжете, набелязани за прелъстяване, с когото тя е имала връзка преди десетина години. Или пък докато е била в затвора, е проучила информацията за него, а след освобождаването си го е запленила.

Това беше един от най-правдоподобните варианти, но бе твърде рано да отхвърли с лека ръка другите възможности.

„Ако искаш да разбереш кой е убиецът, трябва да опознаеш жертвата му“ — помисли си. Този път самоличността на престъпника й беше известна, но за да разбере мотива за убийството, трябваше да научи подробности за Петибоун. И да поднови познанството си с Джулиана Дън.

Като преплува двайсетата дължина, вместо умора чувстваше само приятно отпускане.

Стъпи на дъното откъм плитката страна на басейна и приглади мократа си коса. Тъкмо когато се повдигна на ръце да излезе от водата, с крайчеца на окото си зърна някакво раздвижване сред гъстата тропическа растителност. Рязко отметна глава, мускулите й се напрегнаха — готова бе да влезе в ръкопашен бой с неканения посетител.

— Майчице, ако лошите момчета виждат този кръвнишки поглед, преди да ги арестуваш, истинско чудо е, че не падат на колене да молят за милост. — Фийби се приближи до ръба на басейна, подаде на Ив голяма хавлиена кърпа и добави: — Извинявай, че те стреснах. Знам, че не чу, когато влязох. Дълго те наблюдавах, бях буквално запленена. Плуваш като морска сирена.

Тъй като беше и гола като морска сирена, Ив грабна кърпата и побърза да я обвие около себе си.

— Благодаря — промърмори с половин уста.

— Рурк ми каза къде ще те намеря. Донесох ти кафе. — Тя сложи на масата голяма порцеланова чаша. — И прекрасна кифличка, изпечена от моя Сам. Исках лично да ти благодаря за гостоприемството.

— Няма за какво. Вие… ъъъ… удобно ли ви е?

— Ако някой каже, че се чувства зле в този приказен дом, значи си криви душата. Имаш ли малко свободно време или бързаш за работа?

— Ами…

— Кифлата е току-що изпечена. — Тя поднесе чинията към Ив, която усети божествената миризма. — Сам успя да спечели благоволението на Съмърсет и той го допусна в кухнята.

— Имам на разположение една-две минути — промърмори Ив и седна както си беше увита с хавлиената кърпа, защото за да сложи халата си, трябваше да остане гола пред неканената гостенка. Като видя, че Фийби я наблюдава, от учтивост отчупи парченце от кифлата.

— Ммм, много е вкусно. — Отчупи още едно парче и добави: — Направо страхотно!

— Сам е гениален готвач. Ив… мога ли да те наричам Ив? Знам, че малцина се ползват с тази привилегия.

Дали заради втренчения й поглед, или заради тона й… а може би заради съчетанието от двете, но изведнъж на Ив столът й се стори неудобен, прииска й се да се попремести.

— Разбира се, нямам нищо против — изтърси против волята си.

— Виждам, че присъствието ми те изнервя. Съжалявам, че ти действам по този начин.

— А, не… — Тя не издържа и неспокойно се завъртя на стола. — Просто… не умея да общувам с хората.

— Не е вярно. Да вземем за пример отношението ти към Дилия. Дори собствената й сестра не би се отнасяла толкова добре с нея. И не ми казвай, че това влиза в задълженията ти, защото знам, че не отговаря на истината. — Фийби отпи от чая си, без да откъсва поглед от Ив. — През изминалата година дъщеря ми много се промени, и то към добро. Вече не е безгрижно девойче, а пълноценна личност. Винаги е знаела каква иска да стане, но откакто работи с теб, откри призванието си. Много по-самоуверена е, но и някак по-тъжна, може би заради ужасните сцени, които често наблюдава, или заради онова, което й се налага да прави. Същевременно обаче страданието я прави по-силна. Писмата й са пълни с подробности за теб и за съпруга ти, когато разговаряме по видеотелефона все повтаря колко прекрасно е отношението ви към нея. Питам се дали осъзнаваш какво означава за нея, че си я допуснала до себе си.

— Слушайте, госпожо Пийбоди… слушай, Фийби — поправи се Ив. — Нямам… не съм… — Тежко въздъхна и добави: — Ще ти кажа нещо, но ще те помоля да не го споделяш с дъщеря ти.

Фийби леко се усмихна:

— Разбира се. Ще си остане между нас.

— Тя има набито око, а умът й сече като бръснач. Разбира се, тези качества са задължителни за ченгетата, иначе няма да оцелеят. Паметта й е забележителна, веднага запомня всичко и не се налага да повтарям едно и също. Знае и какво означава да служиш на обществото и да бдиш над живота на хората. Именно това познание отличава способния полицай от посредствения. Дълго време работих сама. Първо, защото ми допадаше, а най-вече защото ми беше мъчно за партньора ми, който бе повишен и стана началник на Отдела за електронна обработка на информацията.

— Говориш за капитан Фийни, нали?

— Да. След като го повишиха в чин капитан и премина в другия отдел, продължих да работя сама. Един хубав ден попаднах на Пийбоди. Изрядната й външност и способността й тънко да иронизира ми допаднаха, но си казах, че нямам търпение да я обучавам, както навремето Фийни обучаваше мен. Обаче в нея има… живец и огромно желание за работа. Мисля, че това е най-точното определение. Важното е, че полицаи като нея не се срещат под път и над път. Мечтата й беше да работи в отдел „Убийства“, а според мен именно мъртвите се нуждаят от ченгета с живец и с хъс за работа. Дори да не я бях взела под крилото си, тя пак щеше да се издигне в йерархията. Аз само й дадох началния тласък.

— Много ти благодаря. Знаеш ли, много се тревожа за нея. Сигурно ще попиташ защо, та нали вече е самостоятелна млада жена. Вярно е, но за мен винаги ще си остане моето малко момиченце. За майките децата им винаги си остават деца. Но след разговора ми с теб безпокойството ми вече няма да е толкова силно… Ще ти задам още един въпрос, на който предполагам, че ще откажеш да отговориш. Какво е мнението ти за Иан Макнаб?

Ив изпадна в паника, стори й се, че стоманени пръсти се вкопчват в гърлото й.

— Той е способен полицай — измънка.

Фийби отметна глава и гръмко се изсмя:

— Предчувствах, че ще кажеш тъкмо това. Не се безпокой, Ив, младежът много ми допада, най-вече защото до полуда е влюбен в моето момиченце.

— „Полуда“ е най-точната дума — промърмори Ив.

— Е, знам, че бързаш за работа, но искам да ти подаря нещо.

— Но защо, нали вече ни поднесохте подарък.

— Свещниците бяха от мен и Сам за вас с Рурк. Онова, което ще ти дам, е лично от мен. — Наведе се да вземе кутията, която беше оставила на земята, и я сложи на скута на Ив. — Усещам колко се притесняваш, когато ти поднасят подарък, а не бива. Те са само жестове на признателност или на обич. Моят дар изразява и обичта ми, и признателността ми към теб. Взех го със себе си, макар да не бях сигурна, че ще стигнем до Ню Йорк. Исках да те поопозная, преди да ти го поднеса. Хайде, отвори кутията.

Тъй като беше хваната натясно, Ив вдигна капака. В кутията имаше статуетка на жена, изработена от някакъв бял камък, дълга двайсетина сантиметра. Главата на жената бе отметната назад, дългата й буйна коса се спускаше почти до петите й. Очите й бяха затворени, устните й — извити в кротка усмивка. Ръцете й бяха отпуснати, а дланите — извърнати.

— Това е богиня — обясни Фийби. — Изработена е от алабастър и олицетворява силата, смелостта, мъдростта и състраданието, което е типично за жените.

— Страхотна е! — Ив вдигна статуетката срещу прозореца, наблюдавайки как първите лъчи на слънцето блещукат в белия камък. — Изглежда стара… в добрия смисъл на думата, разбира се — побърза да добави, а Фийби отново избухна в смях.

— Да, наистина е антика — принадлежала е на прапрабаба ми. Тя я подарила на баба ми и така нататък, докато стана моя собственост. А сега е твоя.

— Много е красива. Наистина ми харесва, но не мога да я приема. Това е семейна реликва и трябва да я подариш на човек от вашето семейство.

Фийби стисна ръката на Ив така, че и двете държаха статуетката:

— Тъкмо това правя.

 

 

Канцеларията й в полицейското управление не побираше повече от трима души. Обади се да запази някоя от залите за съвещания, но след кратка размяна на обидни реплики молбата й не беше удовлетворена.

Тъй като нямаше избор, се свърза с хората от екипа си и насрочи съвещанието в домашния си кабинет.

— Затруднения ли имаш, лейтенант? — поинтересува се Рурк, който тъкмо влизаше в кабинета й.

— До четиринайсет часа нямало свободна съвещателна зала! Чувал ли си подобна дивотия?

— Чух да спориш, и то ожесточено, с някого по видеотелефона. Е, аз излизам — и на мен ми предстои съвещание. — Той прекоси кабинета и с пръст докосна трапчинката на брадичката й. — Мога ли да ти помогна с нещо, преди да тръгна?

— Не, имам всичко необходимо.

Рурк я целуна по устните, после с мъка се откъсна от нея и промърмори:

— Днес не бива да закъснявам. — Отдръпна се назад и едва тогава видя статуетката върху бюрото. — Какво е това?

— Фийби ми го подари.

— Фигурката е изработена от алабастър! — възхити се Рурк и взе да я разгледа. — Много е изящна. Предполагам, че е изображение на някаква богиня. Знаеш ли, прилича на теб.

— Да, бе! Богинята ченге! — Ив се загледа в спокойното лице на статуетката и си спомни как се беше почувствала впримчена от спокойния поглед на Фийби Пийбоди. — Накара и мен да си развържа езика. Мисля, че силата е в погледа й. Ако искаш да запазиш мислите си в тайна, никога не я гледай право в очите.

Рурк се засмя и остави статуетката обратно на бюрото:

— Предполагам, че мнозина твърдят същото за теб.

При други обстоятелства тя щеше да се позамисли върху думите му, но сега я чакаше много работа. Нареди на компютъра да намери необходимите й файлове, изнесе данните на различни монитори, после отново се захвана с проучването на Джулиана Дън.

Вече пишеше втора страница с бележки, когато се появиха Пийбоди и Макнаб.

— Ако ще нападате автоготвача, направете го веднага — посъветва ги, без да вдигне поглед. — Като дойде Фийни, веднага се залавяме за работа и няма да имате време за закуска.

— Попаднахте ли на нова следа? — поинтересува се Пийбоди.

— Ще съобщя информацията, когато се съберем всички. Междувременно можеш да ми налееш още една чаша кафе.

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди посегна за празната чаша и видя статуетката. — Мама ви е подарила богинята! — възкликна.

Едва сега Ив вдигна поглед и изтръпна, като видя, че Пийбоди се е просълзила. Изглежда и Макнаб забеляза силното й вълнение, защото промърмори: „Женски им работи“ и побърза да се спаси в кухнята.

— Виж какво, Пийбоди, относно тази…

— А вие сте я сложили на бюрото си!

— Ами да… Слушай, знам, че е трябвало ти да я наследиш, затова…

— Не, лейтенант… — Гласът й прегракна от вълнение, тя вдигна насълзените си очи към Ив… и се усмихна. — Мама ви е подарила статуетката, което означава, че ви се доверява. Че ви приема като член на семейството. А вие сте сложили фигурката на бюрото ви, което означава, че приемате подадената ви ръка. За мен това е велик момент! — добави и започна да рови в джоба си за носна кърпичка. — Обичам ви, лейтенант!

— Майчице, само това ми липсваше! Ако се опиташ да ме целунеш, ще те цапардосам!

Пийбоди се засмя през сълзи, издуха носа си.

— Честно казано, мислех, че тази сутрин няма да ми проговорите. Татко се обади и ми съобщи, че ще ви гостуват.

— Майка ти омагьоса Рурк. Признавам го за велико постижение.

— Ох, трябваше да предположа какво ще се случи. Наистина ли не ми се сърдите?

— Днес сутринта Сам изпекъл кифлички, а майка ти ми донесе една заедно с кафето.

Лъчезарна усмивка озари лицето на Пийбоди:

— Значи всичко е наред.

— Така изглежда. — Ив взе чашата си и надникна в нея. — Не, не е наред — чашата ми е празна. Къде ми е кафето?

— Веднага ще поправя пропуска, лейтенант. — Помощничката й грабна чашата, поколеба се и промълви: — Лейтенант! Бъдете благословена.

— Какво?

— Извинете, изпуснах се неволно. От малка съм научена да го казвам. Само исках да изразя… Много ви благодаря. Това е всичко. Благодаря ви.