Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (3)

Трета глава

Уолтър К. Петибоун, който имаше рожден ден, се прибра у дома точно в седем и половина. Щом застана на прага, сто седемдесет и тримата приятели и колеги в един глас извикаха „Изненада“.

Ала не това причини смъртта му.

Той буквално сияеше от щастие като хлапе на рождения си ден; шеговито скастри жена си, задето го е измамила, и радушно поздрави гостите. След половин час празненството вече беше в разгара си, а Уолтър не пропусна да се наслади на огромните количества изискани храни, осигурени от фирмата, отговаряща за организирането на тържеството. Хапна си пъдпъдъчи яйца и хайвер, опита от пушената сьомга и попрекали със спаначените ролца.

Ала и преяждането не стана причина за смъртта му.

Няколко пъти танцува със съпругата си, прегърна децата си, а когато синът му вдигна тост за негово здраве, от умиление зарони сълзи.

Ала вълнението не му се отрази пагубно.

В девет без петнайсет той прегърна през кръста съпругата си, вдигна поредната чаша с шампанско, помоли гостите да запазят тишина и произнесе кратка, но прочувствена реч за равносметката на своя щастлив живот, който е прекарал сред добри приятели и преданото си семейство.

— Благодаря ви, скъпи приятели — завърши накрая и гласът му пресекна от вълнение, — задето споделихте с мен този ден. Благодаря на децата ми, с които се гордея и които ме направиха най-щастливият човек на света. Благодаря и на скъпата ми съпруга, благодарение на която за мен всеки ден е празник и се радвам на живота.

Присъстващите бурно заръкопляскаха, а Уолтър отпи голяма глътка от чашата си.

Тази глътка вино причини смъртта му.

Той се задави, очите му се изцъклиха, задърпа яката на ризата си, опитвайки да я разкопчее. Жена му изпищя, а синът му силно го потупа по гърба. Уолтър се олюля и политна към гостите, поваляйки неколцина, като че бяха кегли. Просна се на пода, а тялото му се разтърси от конвулсии.

Сред присъстващите имаше лекар, който побърза да се притече на помощ. Повикаха и линейка, екипът специалисти за спешна помощ пристигна само пет минути след обаждането, ала Уолтър вече бе мъртъв.

Цианкалият в чашата с шампанско беше неочакван подарък по случай рождения му ден.

Ив размишляваше за случилото се, докато оглеждаше мъртвеца. Забеляза посинелите му устни, изцъклените му очи, в които бе запечатан ужасът от последните секунди от живота му. Долови миризмата на горчиви бадеми. Преди пристигането на линейката неколцина изплашени гости го бяха пренесли на дивана и бяха разхлабили вратовръзката му, надявайки се да му помогнат. Парчетата от чашата и от порцелановите чинии бяха разпилени на пода. Усещаше се натрапчивата миризма на цветя, вино, скариди и скорошна смърт. „Уолтър К. Петибоун — помисли си Ив, — който е дошъл на този свят и го е напуснал в един и същ ден. Всеки от нас ще умре, но хората се страхуват да мислят за сетния си час.“

— Преди всичко искам да разговарям с лекаря, който пръв го е прегледал — обърна се тя към помощничката си, после огледа пода. — Отломките от стъкло веднага трябва да се съберат, за да разберем дали и в други чаши е имало цианкалий. Никой да не напуска къщата — нито гостите, нито хората от персонала. Макнаб, започни да записваш имената и адресите им, за да ги повикаме допълнително на разпит. Не позволявайте на членовете на семейството да общуват помежду си.

— Изглежда, тук се е вихрил щур купон — отбеляза младежът, преди да се отдалечи.

— Лейтенант, това е доктор Питър Ванс — обяви Пийбоди, която придружаваше някакъв невисок човек с къса русолява коса и с къса брада. Той погледна към трупа на Уолтър К. Петибоун и лицето му се сгърчи от мъка, а в погледа му проблесна гняв.

— Беше прекрасен човек — изрече задавено. Ив забеляза, че говори отсечено, с английски акцент. — И прекрасен приятел.

— С някого не е бил приятел — промърмори Ив. — Разбрали сте, че е бил отровен и сте наредили на медиците да се обадят в полицията, така ли?

— Точно така. Признаците на отравяне бяха като по учебник, Уолтър почина буквално след секунди. — Питър Ванс извърна очи от трупа и срещна погледа на Ив. — Ще ми се да вярвам, че се е случило по погрешка, че е било нелеп нещастен случай… но не мога да се самозаблуждавам. Уолтър тъкмо беше произнесъл доста сълзлив тост, типичен за него. Прегръщаше съпругата си и двете си деца, а техните брачни партньори стояха отстрани. Усмихваше се широко, беше се просълзил. Ние заръкопляскахме, той отпи от шампанското и се задави. Просна се на пода и се загърчи. Както вече ви казах, смъртта настъпи само след няколко секунди. Бях безпомощен, невъзможно беше да му помогна.

— Кога е взел чашата с шампанско?

— Нямам представа. Чашите с шампанско се поднасяха от сервитьорите. Другите напитки се сервираха на двата бара. Повечето гости, включително и аз, дойдохме в къщата към седем часа. Бамби много държеше всички гости да бъдат по местата си, когато Уолтър се прибере у дома.

— Бамби ли? Кого наричате Бамби?

— Съпругата му. — Ванс кисело се усмихна и добави: — По-точно втората му съпруга. Сключиха брак преди около година. Бамби подготвя тържеството седмици наред. Сигурен съм, че Уолтър е знаел какво е намислила — тя не е надарена с особено остър ум — но все пак се престори на изненадан.

— В колко часа се върна той?

— Точно в седем и половина. Според инструкциите на Бамби всички в един глас извикахме „Изненада!“. Честно казано, беше много забавно и дори трогателно. Посмяхме се, после отдадохме дължимото на храната и питиетата. Уолт танцува почти с всички дами, синът му вдигна тост за негово здраве. — Ванс въздъхна. — Съжалявам, че не обърнах повече внимание на случващото се. Сигурен съм обаче, че Уолт пи шампанско.

— Видяхте ли го да отпива от чашата, преди да падне на пода?

— Струва ми се, че… — Той затвори очи, сякаш се опитваше да възстанови картината в съзнанието си. — Май наистина отпи от чашата си — как иначе, нали синът му бе вдигнал тост. Уолт обожаваше децата си. Ако не ме лъже паметта, държеше пълна чаша, когато произнесе импровизирана реч. Но не мога да кажа със сигурност дали е взел чашата от подноса на сервитьора, или някой му я е поднесъл.

— Приятели ли бяхте?

Лицето на Питър Ванс отново помръкна от искрена скръб:

— Да, с него бяхме много добри приятели.

— Известно ли ви е дали е имал семейни проблеми?

Той поклати глава:

— Напротив — Уолт беше на седмото небе. Откровено казано, повечето негови познати, между които и моя милост, бяха удивени, когато той сключи брак с Бамби. С Шели бяха женени от… повече от трийсет години. Разделиха се като приятели, доколкото това е възможно при един развод. Само след шест месеца Уолт започна да се среща с Бамби. Всички си помислихме, че поведението му е свързано с кризата на средната възраст и че скоро той ще се опомни, но за наше учудване връзката помежду им излезе стабилна.

— Бившата му съпруга присъстваше ли на тазвечерното празненство?

— Не. Въпреки че разводът им беше цивилизован, все пак горчивината помежду им остана.

— Сещате ли се за някого, който му има зъб и му желае злото?

— Категорично не! — Ванс безпомощно разпери ръце. — Фразата, че на този свят няма човек, който да го мрази, сигурно ще ви се стори банална, лейтенант Далас, но е тъкмо на място по отношение на Уолт. Хората го харесваха, мнозина искрено го обичаха. Имаше прекрасен характер, бе щедър работодател и предан баща.

„И е притежавал солидно състояние — помисли си Ив, след като приключи разговора с доктор Ванс. — Богаташ, който е зарязал първата си съпруга заради много по-млада и сексапилна жена.“ Тъй като по принцип хората не носят цианкалий, когато отиват на празненство, логично бе да се предположи, че някой е посетил тържеството с цел да отрови рожденика.

Разпитът на втората съпруга се проведе в будоара й.

Плътните розови завеси изцяло закриваха прозорците, нощната лампа с розов абажур на райета излъчваше приглушена светлина.

Ив се огледа — мебелите бяха в бяло и розово, върху канапето бяха разхвърляни възглавнички с дантелени калъфчета. „Все едно съм попаднала в паста със захарна глазура“ — помисли си тя. На масичките и полиците бяха подредени безброй миниатюрни украшения и статуетки, натрапчивият аромат на рози тегнеше в малкото помещение.

Сред „великолепието“, което повече подхождаше за стаята на невръстно момиченце, Бамби Петибоун се бе изтегнала на кушетка с розова копринена тапицерия. Къдравата й коса бе сплетена на безброй плитчици и беше боядисана в крещящо розово, което подчертаваше лицето й, напомнящо на личице на порцеланова кукла. Роклята й, ушита от блестяща материя (разбира се, розова на цвят), отпред бе изрязана така, че едната гърда оставаше разголена, но зърното беше закрито от тюлена роза.

В големите й сини очи трогателно блещукаха сълзи и се търкаляха като бисери по гладките й страни. Бамби Петибоун имаше лице на непорочен ангел, ала тялото й беше на блудница.

На скута си държеше пухкава бяла топка.

— Госпожо Петибоун, ще ми отделите ли няколко минути? — от учтивост попита Ив.

Красавицата с куклено лице изхлипа и притисна страната си към пухкавата топка. Косматото валмо пискливо излая, което подсказваше, че може би е куче.

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Това е сътрудничката ми Пийбоди. Приемете най-искрените ни съболезнования.

— Бони е мъртъв! — изхленчи розовокосата. — Сладичкият ми Бони!

„Бони и Бамби“ — с отвращение си помисли Ив и се запита накъде върви светът, след като възрастни хора си лепват подобни имена.

— Знам, че ви е много трудно — продължи. Огледа се и с прискърбие установи, че няма избор, освен да седне на розова табуретка или кресло, върху което има куп възглавнички с дантелки и къдрички. — Но се налага да ви задам няколко въпроса.

— С такова нетърпение очаквах празненството, подготвях го от сума време — с плачевен тон заяви Бамби. — Присъстваха всички приятели на Бони. Толкова хубаво беше… бедничкият, дори не можа да разгледа подаръците си.

Гласът й изтъня и се превърна в жален писък, при което от пухкавата бяла топка се подаде розово езиче и я близна по лицето.

— Госпожо Петибоун, ще ми кажете ли името си, за да го впиша в протокола?

— Казвам се Бамби.

— Наистина ли? Много… много необикновено име. Няма значение, да преминем към въпросите. Разбрах, че сте стояли до вашия съпруг, когато той се е строполил на пода.

— Божичко, речта му беше толкова сладка. Купонът наистина му хареса. — Тя подсмръкна, сетне изпитателно изгледа Ив: — Това поне е хубаво, нали? Беше щастлив, когато… когато се случи…

— Вие ли му подадохте чашата с шампанско, за да вдигне тост, госпожо Петибоун?

— Мъничкият ми Бони много обичаше шампанско. — Тя театрално въздъхна. — Бях поръчала любимата му марка. Исках всичко да бъде съвършено, затова и потърсих услугите на специализирана фирма. Заръчах на господин Марки неговите служители непрекъснато да поднасят шампанско и най-изискани сандвичи. Божичко, толкова усилия положих за скъпия ми Бони. А то взе, че му прилоша… всичко стана толкова внезапно! Ако знаех, че не му е добре, щях да отменя купона. Тази сутрин като тръгна на работа, му нямаше нищо…

— Разбирате ли какво се е случило със съпруга ви?

Розовокосата притисна към гърдите си пухкавата топка и нежно я целуна:

— На Бони му призля. Пит не можа да му помогне.

— Госпожо Петибоун, подозираме, че шампанското е причинило смъртта на съпруга ви. Откъде е взел чашата, от която е отпил секунди преди да припадне?

— Мисля, че от момичето. — Бамби отново подсмъркна и озадачено изгледа Ив. — Че защо да му е прилошало от шампанското. Никога преди не му е ставало зле от шампанско.

— Кое момиче?

— Кое момиче ли? — повтори Бамби, красивото й куклено лице бе съвършено безизразно.

Ив си каза, че трябва да се въоръжи с търпение.

— Казахте, че някакво момиче подало на съпруга ви чашата с шампанско, преди той да произнесе речта си.

— О, за това момиче ли питате? Беше една от сервитьорките. — Тя сви рамене и отново целуна по муцунката кученцето. — Поднесе на Бони пълна чаша, защото той искаше да вдигне тост.

— Той сам ли взе чашата от подноса?

— Не… — Бамби сви устни и тихичко подсмъркна. — Спомням си, че девойката му я подаде и му пожела всичко хубаво. Каза: „Честит рожден ден, господин Петибоун“. Беше много трогателно.

— Познавате ли я? Друг път сервирала ли е по време на подобни празненства?

— Винаги прибягвам до услугите на господин Марки, той осигурява обслужващия персонал. Човек може да му се довери за всичко — истински вълшебник е.

— Можете ли да я опишете?

— Кого да опиша?

„Господи, дай ми сили да не наплескам тази малоумница!“ — помисли си Ив, после търпеливо обясни:

— Питам за сервитьорката, Бамби. За девойката, която е поднесла на Бони чашата с шампанско, преди той да вдигне тост.

— О, за нея ли? Че откъде да знам как изглеждаше? Никой не забелязва сервитьорките, нали? — Тя смутено затрепка с ресници, когато Ив намръщено я изгледа. Позамисли се и промърмори: — Беше спретната. Господин Марки много държи на изрядния вид на хората от персонала.

— Млада ли беше или възрастна, висока или ниска?

— Нямам представа. Изглеждаше като сервитьорка и туйто. А пък те всичките си приличат.

— Съпругът ви разговаря ли с нея?

— Благодари й за благопожеланията. Бони е много учтив.

— Как мислите, дали я е познавал отпреди? Говоря за сервитьорката — побърза да уточни Ив, като забеляза въпросителния поглед на Бамби.

— Че защо да я познава?

Ив си помисли, че дори най-голямата актриса не е в състояние толкова успешно да изиграе ролята на слабоумна — изглежда, красавицата с кукленото лице не се преструваше. Макар вече да разбираше, че едва ли ще научи нещо полезно от нея, реши да й зададе още няколко въпроса:

— Познавате ли някого, който да има зъб на съпруга ви и да желае смъртта му?

— Всички обичаха Бони. Беше истински сладур — няма начин да го мразиш.

— А вие обичахте ли го, докато беше женен за първата му съпруга?

Бамби ококори сините си очи:

— Никога, ама никога не сме я мамили! Той е истински джентълмен и дори не ме целуна, преди да се разведе с нея.

— Как се запознахте с Уолтър?

— Бях продавачка в един от неговите магазини за цветя. Онзи, дето е на Медисън авеню. От време на време той идваше на инспекция и разговаряше с нас… по-точно с мен — добави с измъчена усмивка. — Един ден се появи тъкмо когато затваряхме и предложи да ме изпрати до нас. Хвана ме под ръка и заобяснява, че бил в процес на развод, че се чувствал много самотен. После попита дали ще приема някой ден да обядваме заедно. Чудех се дали не е намислил нещо непочтено — мъжете често излизат с номера, че не са щастливи със съпругите си или че се развеждат, за да те вкарат в леглото си. Разбирам ги тия работи — не съм глупачка.

„Разбира се, че не си — помисли си Ив. — За твоето умствено състояние още не е измислена подходяща дума.“

— Но Бони не беше като другите мъже — изхлипа розовокосата хубавица, от очите й отново рукнаха сълзи, предизвикани от щастливите спомени. — И с пръст не ме пипна, докато беше женен. — Въздъхна и отново допря страната си до пухкавата козина на кученцето. — Беше романтик по душа. След развода започнахме да се срещаме по-често. Водеше ме в най-изисканите ресторанти и дума не обелваше за… сещате се за какво. Накрая аз предприех нещо по въпроса, защото той беше толкова хубав, направо да го изядеш. След като го направихме, той ме помоли да се омъжа за него.

— Решението му едва ли е допаднало на първата му съпруга.

— Сигурно. Че коя ли жена няма да съжалява, задето е изпуснала такъв сладур? Обаче винаги беше мила с мен, не съм чула и Бони да казва лоша дума по неин адрес.

— А децата му как ви приеха?

— Май отначало не ме харесваха, но според Бони по-късно ме били заобичали, защото разбрали колко силна е любовта му към мен. С тях никога, ама никога не сме се карали.

 

 

— Голямо, щастливо семейство — промърмори Ив, след като още десет минути разпитва Бамби. — Живеели са в мир и любов, а Петибоун е олицетворение на добродушието.

— Тази Бамби няма и капчица мозък — отбеляза Пийбоди.

— Все има нещо в главата, щом е успяла да впримчи такъв богаташ. Може би умът й стига и дотолкова, че да му пусне нещичко в шампанското… — Ив спря на площадката на стълбището и се опита да си представи сцената със смъртта на Петибоун, мислено разигравайки различни варианти.

— Трябва да притежава ум като бръснач и стоманени нерви, за да пробута цианкалий на съпруга си пред очите на близо двеста гости и обслужващ персонал. Ще я проучим, за да разберем какво се крие под захарната глазура. Всеки, който живее сред толкова розово, автоматично минава на първо място в моя списък на заподозрените.

— На мен пък всичко ми се стори много симпатично — все едно ти казва: „Харесва ми да бъда момиченце“.

— Понякога сериозно ме плашиш, Пийбоди. Като начало направи стандартно проучване. Бамби! — добави Ив и отново заслиза по стъпалата. — Хора, които дават на детето си подобно име, би трябвало да очакват, че от рожбата им ще излезе олигофренче. А сега е време да си поприказваме с господин Марки. Къде се намира той?

— Помолихме него и хората му да почакат в кухнята.

— Добре. Да открием коя млада жена е поднесла на Петибоун шампанското и го е поздравила по случай рождения му ден.

Докато вървяха по коридора към кухнята, ги настигна Макнаб:

— Лейтенант Далас, съдебният лекар дойде. Потвърди предположението на момчетата от „Бърза помощ“ и на лекаря, който се е опитал да помогне на Петибоун, че става въпрос за отравяне с цианкалий. Но ще бъде сигурен едва когато закара одървения в резачницата на трупове и проведе съответните тестове.

— Благодаря за колоритния рапорт, детектив. Предай на съдебния лекар, че искам незабавно заключение за причината за смъртта. А ти прегледай записите на разговорите, проведени през последното денонощие по видеотелефоните в този дом. Представи си, че ни излезе късметът.

— Слушам! Веднага ще се заема. — Преди да се обърне и да хукне обратно по коридора, той съумя скришом да потупа Пийбоди по задника.

Ив намръщено отбеляза:

— Един от положителните аспекти на посещението на вашите е, че поне за известно време ще прекратиш сексуалните си игрички с Макнаб.

— Няма такава опасност, лейтенант. Поканих ги да спят у дома, но те категорично отказаха. Заявиха, че жилището ми било прекалено малко и не искали да ме притесняват. Щели да нощуват в караваната. Обясних им, че има опасност да ги арестуват за скитничество, но те казаха да не се безпокоя.

— Накарай ги да отседнат в хотел, Пийбоди, преди наистина да са ги арестували.

— Ще се постарая да ги убедя.

Влязоха в кухнята, която беше просторна, а обзавеждането беше издържано в искрящо бяло и сребристо. В момента обаче тук цареше пълен хаос. Върху плотовете бяха разхвърляни хранителни продукти, чинии бяха натрупани на купчини, напомнящи на високи кули, поставените една върху друга чаши образуваха стъклени пирамиди. Около масата в къта за хранене седяха осем униформени от обслужващия персонал и разговаряха оживено като всички, които са станали свидетели на престъпление.

На масата стоеше грамадна кана с кафе, от която си наливаха и униформените момичета, и униформените полицаи. Едно ченге пълнеше чинията си с вкусни ордьоври, друго — със сладкиши, които бяха подредени върху специална количка.

Като видяха Ив, всички се вкамениха и в просторното помещение настъпи гробна тишина.

— Ако уважаемите колеги полицаи благоволят да се отделят от храната, ще помоля да застанат на пост пред двете врати на кухнята — саркастично подхвърли тя. — Тъй като причината за смъртта още не е официално установена, ще ви напомня, че в момента се тъпчете с веществени доказателства. В случай на необходимост ще наредя да ви оперират, за да се доберем до въпросните доказателства.

— Моля, моля, храната ми не е опасна за живота на хората! — обади се някакъв мъж, а двамата униформени гузно сведоха глави и побързаха да изпълнят нареждането. Непознатият беше нисичък и грозноват, с мургава кожа и малки черни очи. Гладко избръснатата му глава блестеше като ледена топка. Носеше официален черен костюм, върху който беше препасал бяла престилка.

— Вие ли сте Марки? — попита Ив.

— Аз съм господин Марки — спокойно я поправи той. — Настоявам да разбера какво става. Не благоволиха да ни обяснят, само ни забраниха да напускаме кухнята. Ако вие сте главната тук…

— Аз съм лейтенант Далас и ръководя екипа. Щом толкова държиш да научите какво се е случило, ще ти кажа, че Уолтър Петибоун е мъртъв, а аз съм тук да разбера как и защо е бил убит.

— Е, лейтенант Далас, уверявам ви, че нито едно от моите ястия не е причинило смъртта на бедния господин Петибоун. Няма да позволя разпространяването на зловредни слухове по адрес на моята фирма. От години наред се ползвам с безупречна репутация.

— Успокой топката, Марки! Никой не те обвинява за нищо. — Той понечи да продължи спора, но Ив му направи знак да замълчи и се обърна към сервитьорките:

— Коя от вас поднесе чашата вино на господин Петибоун, преди той да вдигне тост?

— С колежките вече го обсъдихме. Не е никоя от нас.

Ив любопитно изгледа привлекателната млада азиатка:

— Как се казваш?

— Синг Ю. Бях в салона, когато се случи нещастието. Ала се намирах в дъното и поднасях на гостите чаши с шампанско, за да вдигнат тост заедно с рожденика. Чарли пък — тя потупа по рамото кльощавия чернокож, който седеше до нея — сервираше ролцата с омари.

— Аз обслужвах бара на терасата — вдигна ръка друг сервитьор. — Казвам се Робърт Маклийн. А Лори сервираше на гостите, които бяха насядали там. Влязохме в салона едва когато чухме виковете.

— Аз бях в кухнята — обади се още един човек. — Казвам се… ъъъ… Дон Клъмп. Господин Марки, спомняте ли си, че бяхме тук заедно, когато чухме врявата?

— Вярно е — кимна собственикът на фирмата за организиране на празненства. — Тъкмо бях изпратил Чарли да поднесе ролцата с омари и поръчвах на Дон да предложи на гостите от фаршированите гъби. Гуен внесе купчина празни чинии и тогава чухме виковете.

— Имаме свидетел, според когото сервитьорка е поднесла на господин Петибоун чаша шампанско тъкмо когато той се е готвел да произнесе кратката си реч и да вдигне тост.

Хората, които до този момент не откъсваха погледи от нея, сведоха очи.

— Сигурно е била Джули — отново заговори Синг Ю. — Съжалявам, господин Марки, но само тя би могла да го направи и само тя сега не е сред нас.

— Коя е тази Джули и защо не е тук? — намръщено попита Ив.

— Мразя, когато служителите ми клюкарстват по адрес на свой колега… — подхвана Марки.

— В момента се провежда полицейско разследване! — сряза го тя. — Показанията на свидетелите не са клюки, освен това очаквам твоите служители да ни окажат съдействие. Коя е Джули? — повтори, обръщайки се към красивата азиатка.

— Лейтенант Далас има право. — Марки печално въздъхна, приближи се до Синг Ю и я потупа по рамото. — Извинявай, скъпа, не ти се сърдя. Става въпрос за Джули Докпорт — добави, отговаряйки на въпроса на Ив. — Работи в моята фирма от два месеца. Нямам представа къде е. Вероятно е напуснала къщата по време на суматохата, която настъпи, след като господин Петибоун се строполи на пода. Макар да чух виковете, едва след няколко секунди осъзнах, че се е случило нещо нередно, и побързах да отида в салона. Никъде не видях Джули. После полицаите ни наредиха да се върнем в кухнята, докато ни повикат за разпит, но тя не дойде.

— Същата униформа ли носи? — Ив кимна към сервитьорите, които бяха издокарани с елегантни черни панталони и колосани бели ризи.

— Да.

— Опиши ми тази Джули.

— Средна на ръст, с атлетично телосложение, доста привлекателна. Косата й е червеникава и късо подстригана. Предполагам, че е на около трийсет години, но ако ви интересува рождената й дата, ще проверя в картотеката с данни за моите служители.

— Пийбоди, отведи хората от персонала в друго помещение и остави някой от униформените да ги охранява. После намери Джули Докпорт.

— Слушам, лейтенант.

След като всички излязоха, Ив седна и се обърна към Марки:

— А сега ми разкажи всичко, което знаеш за тази жена.

* * *

Информацията беше доста оскъдна. Марки определи служителката си като способна и работлива млада жена, на която може да се разчита.

— Спомням си деня, в който кандидатства за работа — продължи той. — Препоръчителните й писма бяха отлични, за всеки случай разговарях с предишните й работодатели за потвърждение. Много съм доволен от нея, а сега не знам какво да мисля. Предполагам, че се е изплашила от случилото се тази вечер и си е отишла.

Двамата погледнаха към вратата, когато Пийбоди застана на прага и обяви:

— Няма я в къщата, лейтенант.

— Направи справка за нея и вземи адреса й. Искам час по-скоро да я задържим. — Изправи се и каза на Марки: — Свободен си.

— С хората ми ще опаковаме храната и кухненските принадлежности.

— Само това няма да се случи. Май не разбираш, че това тук е местопрестъпление. Няма да пипате нищо. Ще ти се обадим кога да си вземеш принадлежностите.

След като освободи служителите от фирмата на Марки, Ив разпита сина и дъщерята на Уолтър Петибоун. Двамата седяха с брачните си партньори в единия край на дългата маса в официалната гостна, очите на всички бяха зачервени от плач.

Мъжът, който се изправи при влизането на Ив, като се подпря на масата, беше слаб, правата му тъмноруса коса беше късо подстригана. Брадичката му издаваше мекушавост, а тънките му устни почти изчезнаха, когато ги стисна.

— Какво става? Коя сте вие? Настояваме да отговорите на въпросите ни!

— Уоли! — Жената до него го дръпна за ръкава. И тя беше руса, но косата й беше по-светла и бе прибрана на кок. — Престани! Само влошаваш положението.

— От това по-лошо, здраве му кажи! — сопна се той. — Баща ми е мъртъв.

— Аз съм лейтенант Далас — представи се Ив. — Приемете съболезнованията ми и ме извинете, задето ви накарах да чакате, господин Петибоун.

— Аз съм Уолтър К. Петибоун — надменно каза той. — Съпругата ми Надин. — Той силно стисна дланта на русокосата жена. — А това са сестра ми Шерилин и съпругът й Ноел Уокър. С какво право ни задържате тук? Искаме да бъдем с баща ни.

— Засега е невъзможно. Необходима е една… процедура, за да научите отговорите, които ви интересуват. Седнете, господин Петибоун.

— Какво се случи с татко? — намеси се Шерилин. Беше нисичка брюнетка, която беше поразително красива, когато лицето й не бе подпухнало от плач. — Ще ни кажете ли поне това, ако обичате? — Тя хвана свободната ръка на брат си, с другата си длан стисна дланта на съпруга си. — Какво се случи с татко? — повтори.

— Причината за настъпването на смъртта още не е потвърдена.

— Чух какво казаха хората, придружаващи линейката. — Тя дълбоко си пое дъх и гласът й поукрепна. — Споменаха, че е бил отровен… но това е невъзможно.

— Много скоро ще разберем. Ще ни помогнете, ако обясните къде сте се намирали и какво сте правили в мига, в който господин Петибоун е рухнал на пода.

— Стояхме до него… — подхвана Шерилин. — Всички бяхме около него…

— Шери, успокой се! — Без да изпуска ръката й, Ноел Уокър я вдигна и нежно я целуна. Ив си каза, че жестът е типичен и за Рурк и символизира любов, преданост, желание да утешиш любимия човек.

Ноел беше тъмнокос и красив като съпругата си, но за разлика от младия Петибоун, неговото лице говореше за силен характер. Откровените му кафяви очи бяха подпухнали от плач.

— Уолт произнесе кратка реч — заобяснява той на Ив. — Беше много сантиментална и много трогателна, също като самия него. Бамби стоеше от дясната му страна, до нея беше Шери, а аз стоях вдясно от нея. Уоли беше отляво на баща си, а Надин — до него. Когато Уолт приключи речта, отпи от чашата с шампанско. Всички пихме за негово здраве. След секунда той се задави. Мисля, че синът му го тупна по гърба, както се прави в подобни случаи, но той залитна, а Бамби се вкопчи в него. Бедничкият Уолт задърпа яката си, като че ли изведнъж му беше отесняла, после се строполи на пода.

Ноел погледна Уоли сякаш за потвърждение.

— Задъхваше се — продължи Уоли, — затова го обърнахме по гръб. Питър Ванс — той е лекар, си проби път сред хората, които се бяха скупчили наоколо. А татко… татко се гърчеше конвулсивно. Питър нареди да повикаме линейка и Надин изтича да се обади по видеотелефона.

— Баща ви успя ли да каже нещо на някого от вас?

— Не пророни нито дума — прошепна Шерилин. — Спомням си, че впери поглед в мен… — Гласът й отново пресекна. — Миг преди да падне, погледна право в мен. После всички заговориха в един глас. Смъртта настъпи почти мигновено и татко не можа да каже нито думичка.

— Откъде е взел чашата с шампанското?

— Навярно от подноса на някой сервитьор — промърмори Уоли. — Шампанско се поднасяше от момента, в който започнаха да пристигат първите гости на празненството.

— Не е вярно — поклати глава Шерилин. — Спомням си, че една сервитьорка подаде чашата на татко. Направи ми впечатление, че не носеше поднос, а само тази чаша. Взе онази, която той не беше допил, и му подаде пълната, после го поздрави по случай рождения му ден.

— Вярно, така беше — кимна съпругът й. — Сервитьорката беше дребничка и червенокоса. Забелязах я, защото имаше изумителни зелени очи. Може би се учудвате, че съм я запомнил, но съм художник-портретист, затова интересните лица ми правят впечатление.

— Какво направи червенокосата, след като подаде питието на господин Петибоун?

— Ами… чакайте да помисля. — Ноел затвори очи. — Уолт помоли присъстващите да запазят тишина. По това време повечето гости бяха в салона. Когато той заговори, разговорите замлъкнаха. Червенокосата отстъпи назад и заслуша речта му като всички нас. Струва ми се, че… да, усмихваше се. Помислих си, че е много симпатична, бях трогнат от интереса, който проявяваше към речта на Уолтър. Мисля, че дори й се усмихнах, когато той приключи, но сервитьорката не ме забеляза, защото не откъсваше поглед от него. После всички отпихме от чашите си, след миг Уолт се задави и повече не видях червенокосата.

— Струва ми се, че аз я забелязах. — Надин машинално докосна тройния си наниз от перли. — Като изтичах да се обадя по телефона, тя беше в антрето.

— Какво правеше? — попита Ив.

— Ами… сигурно си отиваше. Във всеки случай вървеше към външната врата.

— Никой от вас ли не я е виждал преди тази вечер?

Опечалените родственици изненадано се спогледаха, сетне почти едновременно поклатиха глави, а Ив продължи да ги разпитва:

— Името Джули Докпорт говори ли ви нещо? Чували ли сте баща ви да го споменава?

— Не, никога! — отсече Уоли, а останалите отново поклатиха глави.

— Знаете ли дали се е тревожел за някого или за нещо? Дали е имал служебни или лични неприятности?

— Беше щастлив — промълви Шерилин. — Беше много щастлив човек.

— Щастливият човек — промърмори Ив, след като освободи членовете на семейството, — когото всички обичат, не го отравят на рождения му ден. Има нещо гнило в тази идилична картина, Пийбоди.

— И аз съм на същото мнение, лейтенант. Полицаите, които изпратих в жилището на тази Докпорт, съобщиха, че не са я намерили. Съседът, обитаващ жилището на същия етаж, им казал, че тази сутрин тя се е изнесла. Твърдяла, че заминава за Филаделфия.

— Метачите веднага да отидат в жилището й. Да огледат всеки милиметър! Сигурна съм, че няма да открият нищо, но все пак държа да направят огледа.

— Лейтенант… май нещо не разбирам — озадачено промърмори Пийбоди.

— Изглежда, че си имаме работа с професионалистка.