Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (21)

Двайсет и първа глава

Джулиана с гръм и трясък влезе в къщата си в Ню Йорк и небрежно захвърли пътническата си чанта. Дългите часове на пътуването или по-точно на бягството й, не бяха охладили гнева й, но го бяха превърнали в зъл дух, запушен в бутилка. Едва сега, когато беше сама и никой не я наблюдаваше, тя извади тапата.

Сграбчи първото, което й попадна пред очите — висока ваза от фин английски порцелан — и я запрати към стената, заедно с букета от бели рози. Трясъкът отекна в тишината и вместо да се успокои, Джулиана изпадна в разрушителен бяс. Хвърли на пода няколко лампи, счупи старинно огледало, като го замери с кристално яйце, до неузнаваемост стъпка белите рози.

Преобръщаше столове и масички, без да я е грижа за безценните предмети, които се разпиляха на килима или се счупиха при падането си на дървения под, докато антрето и всекидневната заприличаха на военна зона.

Накрая тя се просна на дивана, безпомощно заудря с юмруци възглавниците и се разрида като малко дете.

Толкова отдавна мечтаеше да прекара няколко спокойни дни в италианския замък. Бог й е свидетел, че почивката й беше жизнено необходима. Беше капнала от умора, до гуша й беше дошло сама да боядисва косата си, да се лишава от услугите на козметички и маникюристки.

А онази мръсница Далас бе провалила заслужената й почивка. Отгоре на всичко й се наложи да остави в хотелската стая новата си рокля и скъпите си обувки, както и още няколко елегантни тоалети. Да не говорим, че се бе лишила от лечебните процедури — например вана с водорасли и кални бани.

Да, онази кучка ще си плати за всичко, което й причини.

Тя подсмъркна и легна по гръб. Ако онази малка глупачка не я беше предупредила за „посещението“ на Ив, този път със сигурност щеше да попадне в ръцете на полицията. Какъв позор!

Все пак най-лошото не се беше случило. За да се успокои, Джулиана затвори очи и започна равномерно да вдишва и да издишва, както се бе научила в затвора. Избегнала бе най-лошото, защото винаги беше подготвена, винаги беше една крачка пред проклетото ченге. И този път Ив Далас бе загубила поредната битка във войната, която отново се водеше помежду им.

Мисълта й подейства успокояващо, тя дори се поусмихна. Каква минавка за почитаемата Далас — да бие толкова път само да разбере, че пиленцето отново е изхвръкнало от кафеза. Тя мислено се поздрави за оригиналното съобщение върху огледалото. Да, шегата си я биваше.

Завърнала се бе в Ню Йорк, за да се подготви за поредната битка с Ив Далас. Не бива да се разстройва и да се гневи само защото проклетата полицайка се е оказала умела съперница.

„Дори толкова умела — помисли си тя, — че трябва да предприема известно отстъпление. Временно, разбира се.“ Последната схватка я беше поизнервила. При все това обаче…

Преживяването беше толкова вълнуващо! Кръвта, която пулсира в слепоочията й, приливът на адреналин! Ах, как й липсваха през дългите години в затвора! Единственият начин да увенчае делото си, бе да довърши започнатото.

Завинаги да унищожи Ив Далас.

Да я унищожи, като използва единствената й слабост. Като убие човека, когото съперницата й лудо обича. В допълнение щеше да остане в историята като жената, която е отнела живота на недосегаемия Рурк.

Внезапно й хрумна, че всъщност животът е прекрасен. Тя победоносно разпери ръце, огледа дланите си и се понамръщи, като видя, че си е счупила един нокът.

 

 

Ив прокара късите си нокти, които никога не лакираше, по тока на черната официална обувка.

— Под натиска на един човек, чието име няма да споменавам, италианските колеги се съгласиха да ни предоставят личните вещи, които намерихме в хотелския апартамент на Джулиана. Личи си, че обувките са съвсем нови — подметките дори не са издраскани. Изработката е италианска, но изписаният номер е според американските стандарти. Моят експерт в тази област — тя за миг извърна поглед към Рурк — твърди, че най-вероятно тя ги е купила от Ню Йорк, преди да замине за Италия.

Ив подхвърли обувката на Макнаб:

— Дано да разбереш откъде ги е купила… въпреки че не знам за какво ще ни послужи подобна информация.

— Госпожата има малки стъпала.

— Да, тя е една изящна убийца на мъже. Както вече сте разбрали, ще се съсредоточим върху голямото светско събитие в хотел „Риджънси“. Фийни, ти отговаряш за електрониката — наблюдение, охрана и прочие. Командирът обеща да ни осигури достатъчно хора за успешното осъществяване на операцията. Не забравяй, че Джулиана не бива да те види, защото те познава. Ако забележи, че присъстваш на тузарския бал, ще си подвие опашката и отново ще ни се изплъзне.

— Жалко. Обикновено на подобни празненства храната и пиячката са супер.

— Бъди спокоен, ще те нахранят, въпреки че няма да бъдеш в залата. Пийбоди, ти също няма да бъдеш сред гостите. Нищо чудно Джулиана да познае и теб. Проучила ме е подробно, виждала е и снимка на доверената ми помощничка. Ще работиш в командния пункт, който ще устроим в някое от съседните помещения.

— И не си въобразявай, че ще се храниш от моята чиния — предупреди я ирландецът.

— Макнаб, с теб ще рискуваме. Ще се наконтиш с вечерно облекло и ще се движиш сред гостите.

— Супер!

— Ако Джулиана наистина възнамерява да използва благотворителния бал, за да убие поредната си жертва, най-вероятно отново ще се промъкне в залата като сервитьорка или камериерка. Така ще остане незабелязана, ще има възможност да се доближи до мишената си и да свърши мръсната си работа.

— Тази „мишена“ както я наричаш, си има собствено име.

Тя погледна Рурк в очите:

— Знаем как се казваш. Джулиана също знае името ти. Знае още, че си строго охраняван и че притежаваш силно развито шесто чувство, че ще бъдеш предпазлив. Но е сигурна, че не подозираш намеренията й. Предполага, че няма да си нащрек, когато си заобиколен от толкова много хора от твоето общество, сред които се чувстваш като риба във вода. — „Ще разговаряш учтиво, както само ти умееш, ще се усмихваш чаровно — мислено добави тя, — докато моите нерви се опъват като струни.“ — Джулиана не знае или не е сигурна дали съм предусетила, че ти си следващата й мишена. В края на краищата мъжете, които отрови в Ню Йорк, приличат на предишните й жертви. Ти не отговаряш на „стандартите“ й, което тя смята за свое предимство. Ще се опита да пусне отровата в питието ти или да я постави в храната, която ще ти поднесе. Ето защо няма да близваш нито храна, нито алкохол. Нищичко, ясно ли е?

— Очертава се дълга нощ. И аз имам едно условие, лейтенант.

— И какво е то?

— Може би все пак тя е решила да убие теб или и двама ни. — Рурк наклони глава — изражението на Ив му подсказа, че и на нея е хрумнала същата мисъл. — Затова и ти не посягай към храната или към алкохола.

— Дадено. Медиите вече се вкопчиха в кокала, който им подхвърлихме. Непрекъснато споменават тлъстия чек, който Рурк щял да връчи на Луиз Димато. Образно казано, вратата е отворена за Джулиана и тя ще се възползва от възможността. — Ив задълбочено бе обмислила теорията си и знаеше, че предвижданията й ще се сбъднат. — Да, няма да я пропусне. Днес бях на косъм да я заловя, провалих почивката й в Италия. Джулиана мрази да я хързулват. Сигурно е бясна, но случилото се я е амбицирало още повече. Същото се отнася и за мен. Вбесена съм и съм амбицирана този път да я вкарам зад решетките.

Тя млъкна и огледа лицата на присъстващите, за да разбере дали са схванали намека й, че настоява сама да се пребори с Джулиана Дън.

— Фийни, ти ще подбереш хората, които ще участват в акцията. Ще го обсъдим след огледа на залата. След трийсет минути отново ще се съберем в кабинета на шефа на охраната. Имаш ли някакви въпроси?

— Засега нямам. — Ирландецът се изправи. — Но след огледа на терена сигурно ще възникнат доста питания.

— Да ги отложим дотогава. Пийбоди, ти тръгваш с Фийни и Макнаб. Аз ще превозя цивилния.

— Който си има собствено име! — Едва сдържайки раздразнението си, Рурк също стана. — Лейтенант, имаш ли малко свободно време? Семейство Пийбоди искат да се сбогувате, преди да си заминат.

— Да, разбира се. А с вас ще се видим след трийсет минути — напомни тя на сътрудниците и излезе заедно с Рурк.

— Опитваш се ме обезличиш, като говориш за мен като за предмет. — Той спря на горната площадка на стълбището и хвана под ръка Ив. — Подобно отношение не ми допада.

— Много съжалявам. Когато тази история приключи и Джулиана вече е зад решетките, за наказание ще произнеса петстотин пъти името ти. — Видя гневните пламъчета в очите му, забеляза как лицето му се изпъна от гняв, и изсъска: — Дай ми възможност, за бога! Дай ми възможност и разбери, че действам по единствения начин, който познавам.

— Разбирам. Но и на теб трябва да ти е ясно, че в тази операция двамата с теб участваме на равна нога. Няма да позволя да ме приравняват с неодушевен предмет, Ив, дори на теб няма да го разреша. — Стисна дланта й, сетне добави: — Разполагаше с цяла година, за да го разбереш.

„Година ли? — мислеше си тя, докато слизаше по стъпалата. — И за сто години няма да разбера всички аспекти на брачния живот.“

Съпрузите Пийбоди седяха на канапето в преддверието и се заливаха от смях. Като видя Ив, Сам веднага се изправи:

— Ето те и теб. Бояхме се, че няма да ти остане време да се сбогуваме и да ти изкажем нашата благодарност, че ни позволи да те опознаем. Че с Рурк ни приехте под покрива си.

— Винаги сте добре дошли в дома ни. — Рурк протегна ръка. — Надяваме се отново да ни гостувате.

— На драго сърце ще се възползваме от поканата. — Фийби се обърна към Ив и се втренчи в нея, като отново предизвика необяснимото й потръпване. — А ти, Ив, ще ни приемеш ли отново?

— Разбира се. Ъъъ… вратата винаги е отворена за вас.

Фийби се засмя, спусна се към нея, обгърна с длани лицето й и я разцелува. Кафявите й очи закачливо проблясваха.

— Още си раздвоена по отношение на двама ни със Сам.

— Не съм веща по въпроса за семейните корени, но все пак мога да преценя, че корените на Дилия са солидни.

Фийби беше едновременно изненадана и поласкана:

— Много ти благодаря. Направи ни най-хубавия прощален подарък. Пази се… доколкото е възможно, разбира се — добави и се отдръпна. — Винаги ще бъдеш в мислите ни.

— Скъпа, справи се блестящо — промърмори Рурк, когато излязоха и тръгнаха към колата.

— В края на краищата не съм слабоумна! — Тя нервно отвори вратата на колата, но осъзна, че отново се плъзва по наклонената плоскост. Потисна раздразнението си и се втренчи в Рурк, който се беше изправил от другата страна на автомобила и също я наблюдаваше. — Хей, какво ще кажеш от днес да те наричам Рурк Цивилния? Нещо като титла, нали разбираш?

— Само толкова ли? Предлагам да прибавиш още нещо и да ме наричаш Страшният и всемогъщ цивилен Рурк. Внушително е, нали?

Ив се усмихна, пресегна се и хвана ръката му:

— Ще си помисля по въпроса.

 

 

През дните, предшестващи благотворителния бал, Ив беше обсебена от мисълта за акцията. Дори насън можеше да начертае подробен план на помещенията в хотел „Риджънси“. Беше разговаряла поотделно с всекиго от хората на Рурк. По-точно ги беше въртяла на шиш, както се оплака той по време на поредния им разгорещен спор относно методите за осъществяване на операцията.

Проучила ги беше и до девето коляно и макар да се поуспокои и се впечатли от това колко внимателно съпругът й беше подбрал служителите си, предпочете да си спести похвалите.

Спеше неспокойно, често се събуждаше с чувството, че е пропуснала най-важната подробност. Онази подробност, която ще й попречи да залови Джулиана.

Усещаше, че е станала прекалено сприхава, държеше се грубо с всички и пиеше кафе след кафе.

Стигна се дори дотам, че да не понася самата себе си, но неотстъпно вървеше към набелязаната цел.

Настъпи нощта преди операцията. Ив стоеше в кабинета си и се взираше в стенния монитор, на който се виждаше балната зала. Толкова се беше съсредоточила, че дори не забеляза как Галахад се промуши между краката й. За хиляден път преценяваше вариантите, колебаеше се дали в последния момент да не внесе известни промени в разположението на хората, които щяха да бъдат в залата.

Внезапно мониторът потъмня и тя се изплаши, че от напрежение нещо се е случило със зрението й.

— Достатъчно! — Рурк пристъпи зад нея. — Толкова добре познаваш хотела, че можеш да му изработиш точен макет.

— Колкото и хитроумен да е капанът, винаги има начин да бъде заобиколен. А Джулиана е специалистка по изплъзването. Трябва още веднъж да обмисля нещата.

— Не! Не! — повтори той и хвана ръцете й. — Двамата с теб временно ще забравим какво ни предстои. Ще се порадваме един на друг. Честита годишнина от сватбата.

— Не съм я забравила — гузно заяви тя. — Мислех си дали да не отложим отпразнуването й, след като изпитанието ни свърши. След като напълно се успокоим. — Тя кисело се усмихна и добави: — Дрънкам врели-некипели. Кога ли в ада ще се възцари пълно спокойствие? Но повярвай, че не съм забравила годишнината ни.

— Радвам се. Аз също. — Той погледна Галахад, който продължаваше да се умилква около Ив.

— Риба тон ли ще хапнем?

— Пъстърва.

— О! Ела, искам да ти покажа нещо.

— Изненадана съм, че изобщо ми говориш. През последните няколко дни не бях на ниво.

— Меко казано.

— Добре де, приемам упрека ти, но и ти не беше олицетворение на любезността — заяви Ив, като се качиха на асансьора.

— Вярно е. И аз като теб мразя да подценяват и да оспорват решенията ми. Да сключим примирие, а?

— Идеята ми допада. Между другото, къде ме водиш?

— В миналото — отговори Рурк, а когато вратата на асансьора се отвори, той отново хвана под ръка Ив и я поведе към холограмната зала. Отведе я в центъра на помещението и нареди на компютъра: — Включи обозначената програма.

Мракът внезапно заблещука, изпълни се с цветове и с форми. Ив усети промяната във въздуха — нежна и уханна топлина, в която се долавяше намек за дъжд. Чу как дъждовните капки бият по стъклата на прозорците, които постепенно се оформиха сред мрака, по балкона, на който се излизаше през широко отворените остъклени врати.

Неописуемата красота я обгърна и постепенно придоби очертания.

— Това е хотелът в Париж — прошепна тя, — в който прекарахме първата ни брачна нощ. Спомням си, че валеше дъжд. — Тя пристъпи към отворените френски прозорци, протегна ръка навън и почувства влажната целувка върху дланта си. — Беше влажно и задушно, но аз настоях да отвориш остъклените врати, за да чувам шума на дъждовните капки. Стоях точно тук и… и бях лудо влюбена в теб. — Гласът й се разтрепери, тя се обърна и погледна съпруга си. — Не предполагах, че след една година ще те обичам още повече. — Прокара длани по страните си, за да избърше сълзите си. — Да му се не види, знаел си, че ще се размекна!

— Да, наистина стоеше тук. — Рурк пристъпи към нея. — Мислех си, че си олицетворение на мечтите ми, че си всичко, което желая. Оттогава измина година, но сега мисля, че си нещо повече от сбъдната мечта.

Ив се хвърли в прегръдките му и обви ръце около шията му. Двамата неволно се засмяха, когато той машинално отстъпи назад, за да запази равновесие.

— Трябваше да бъда подготвен — промълви, приближавайки устни до нейните. — Та нали направи същото и преди година?

— Вярно е. Направих и още нещо. — Тя сведе глава и лекичко го ухапа по шията. — После тръгнахме към спалнята, като взаимно се събличахме.

— Предлагам да спазим традицията. — Рурк рязко вдигна ризата й, която се разцепи на гърба.

Ив заразкопчава неговата риза, но загуби търпение и така рязко я дръпна, че копчетата се разхвърчаха. Тя докосна гърдите му и прошепна:

— После…

— Почакай, спомних си всичко! — Той се обърна, притисна я до стената и докато страстно я целуваше, смъкна панталона й.

— Ботушите — задъхано промълви Ив. — Тогава не носех ботуши.

— Ще импровизираме.

Тя се помъчи да свали тежките ботуши, както и жалките останки от дрехите си.

Вече не чуваше барабаненето на дъждовните капки. Звукът се заглушаваше от бученето на кръвта в ушите й. Допирът на ръцете му беше груб, настойчив; пробягваха по тялото й с варварско чувство за собственост, докато й се стори, че плътта й надава писък.

Все така притискайки я до стената, я отведе до кулминацията — брутална, заслепяваща кулминация, от която краката й се подкосиха. Устните му се притискаха до нейните и поглъщаха виковете й, сякаш се опиваха от тях.

Страстта й беше като гореща вълна, която я заля. Тя се вкопчи в Рурк и го придърпа на пода.

Плътта се сливаше с плът, задоволявайки една потребност, на мястото на която мигом изникваше друга.

За Рурк околният свят престана да съществува. Съществуваше само Ив. Обожаваше капчиците пот, които овлажняваха кожата й под изблика на страстите, гъвкавото й тяло, което се извиваше и се мяташе в ръцете му. Вкусът й изпълни устата му, нахлу в кръвта му като силен наркотик, обещаващ да го отведе до ръба на лудостта.

Жадно впи устни в гърдата й и усети как сърцето й лудо бие под ненаситните му устни. „Моя си — помисли си както през онази нощ в Париж. — Моя!“

Накара я да застане на колене, дъхът му беше накъсан като дрехите им. Очите й бяха потъмнели от страстта, но погледът й издаваше, че тя ясно си дава сметка за случващото се. Тялото му трептеше като опъната тетива, като че всеки миг стрелата щеше да излети и да намери целта.

Ив го сграбчи за косата.

— Още! — прошепна и отново го привлече към себе си.

Просна се върху него, за да го има целия. Тялото й беше тресавище от болка и наслада, завладяно от усещания, които не й позволяваха да разбере къде свършва болката и започва насладата. А от сливането на двете усещания се получаваше трето — неутолим глад.

Наслаждаваше се на мускулестото му тяло, на устните му на поет, на широките му плещи на древен воин. Докосваше го навсякъде, а в съзнанието й трептеше същата мисъл като през онази нощ в Париж: „Мой е! Мой!“.

Рурк я положи по гръб и без да откъсва от нея невероятните си сини очи, разтвори бедрата й и проникна в нея. Силно и дълбоко. И остана в нея, докато тя стигна докрай.

— Има и още! — Задъхваше се, белите му дробове свистяха; удоволствието едва не го заслепи, когато плътта й сякаш го стисна като юмрук. — Още и за двама ни!

Ив се надигна да го посрещне, обви го с бедрата си, отвръщайки на тласъка с тласък. А когато необходимостта за удовлетворение стана неудържима и като копие прониза съзнанието му, сърцето му и слабините му, той й се отдаде.

Положи глава върху гърдите й и си каза, че едва ли има по-хубава възглавница, на която един мъж да отпусне глава. Сърцето на Ив още лудо препускаше… а може би той чуваше ударите на собственото си сърце. Устата му беше пресъхнала, ала той се запита дали през идните една-две години ще събере сили да стане и да утоли жаждата си.

— Спомних си още нещо — прошепна Ив.

— Ммм…

— И през онази нощ не стигнахме до леглото веднага.

— Да, струва ми се, че първия път те имах на масата в трапезарията.

— Не, беше тъкмо обратното. После ти ме облада във ваната.

— Имаш право. Едва след това се озовахме в леглото, където продължихме да се любим. Добре, че успяхме да хапнем и да пийнем по чаша шампанско, преди набързо да разчистим масата.

— Хм, изведнъж осъзнах колко съм гладна. — Ив лениво прокара пръсти през косата му. — Предлагам да хапнем на пода. Страхувам се, че не мога да помръдна — краката ми са се парализирали.

Рурк се изкиска, игриво я ухапа по шията, сетне вдигна глава:

— Достоен край на една добра и забележителна година. Хайде, ставай, ще ти помогна.

— Наистина ли можем да похапнем тук?

— Разбира се. Вече съм го уредил. — Той се изправи, после й помогна да стане. — Имай малко търпение.

— Рурк, благодаря ти за прекрасния подарък.

Той се усмихна, приближи се до стената и набра някакъв код:

— Нощта едва сега започва, скъпа.

Вратата на асансьора се отвори и някакъв дроид, който удивително приличаше на французин, вкара в залата количка на колелца. Ив машинално закри с длани гърдите и слабините си. Съпругът й избухна в смях:

— Не предполагах, че си толкова старомодна! Ей сега ще ти донеса халат.

— За пръв път виждам дроид в нашия дом.

— Казах си, че може би ще ти бъде неприятно Съмърсет да сервира вечерята. Заповядай.

Подаде й дрехата, която беше изработена от черна прозрачна материя и изобщо не приличаше на халат. Ив се намръщи, което отново го накара да се разсмее:

— И аз имам годишнина от сватбата, нали? — Той също облече халат, който не беше прозрачен като нейния, после наля шампанско и й подаде чашата: — За първата годишнина и за всички, които ни предстоят.

Дроидът излезе, подчинявайки се на жеста на Рурк. Ив забеляза, че менюто, избрано от съпруга й, е също като онова през първата им брачна нощ — вкусни омари, крехки телешки медальони с пикантен сос, блестящи хълмчета от хайвер.

Пламъчетата на свещите примигваха, музиката на дъжда се смеси с нежна мелодия, изпълнявана от флейти и цигулки.

— Наистина не бях забравила празника ни.

— Зная.

— Чувствам се виновна, задето си казах, че можем да го отложим. Рурк! — Тя хвана ръката му. — Искам да знаеш, че не бих променила нито едно от събитията, които се случиха, откакто те срещнах. Въпреки че понякога ме вбесяваш.

Той поклати глава:

— Ти си най-забележителната жена, която познавам.

— Не се занасяй! — засмя се Ив и понечи да се отдръпне, но той още по-здраво стисна ръката й.

— Смела, умна, изкусителна, забавна и отдадена на професията си жена, която понякога ми лази по нервите. Жена със сложен характер и със златно сърце. Сексапилна, изненадващо нежна, жестока като змия. Трогателно неуверена във външността си и способностите си и инатлива като муле. Обожавам и слабостите, и качествата ти, Ив. Самото ти съществуване ме подлудява от щастие.

Сякаш стоманен юмрук я стисна за гърлото, очите й се насълзиха, но тя успя да се усмихне:

— Ласкаеш ме само защото ти се иска отново да се любим.

— Признавам, че ми хрумна подобна мисъл. Имам подарък за теб. — Той извади две сребърни кутийки от джоба на халата си.

— Два подаръка ли? — Лицето й помръкна. — Два подаръка ли се полагат при годишнина от сватбата? Да му се не види, когато хората сключват брак, трябва да им раздават наръчници с инструкции.

— Успокой се — промърмори той и мислено повтори: „Подлудяваш ме от щастие“. — Подаръците са два, защото до известна степен са свързани.

Ив свъси вежди, позамисли се и отсече:

— Значи на практика подаръкът е един! Слава богу, камък ми падна от сърцето.

Взе кутийката, която той й подаде, и я отвори. Отвътре проблеснаха обици — разноцветни скъпоценни камъни в сребърен обков.

— Знам, че не си падаш по бижутата и че ме обвиняваш, задето непрекъснато ти купувам по някоя дрънкулка. — Рурк отпи от виното си, без да откъсва поглед от съпругата си. — Тези обици са малко по-различни и смятам, че ще ти харесат.

— Прекрасни са. — Ив извади едната от кутийката и тъй като усещаше, че Рурк я наблюдава, побърза да си я сложи.

— Приличат на езически украшения.

— Предположих, че ще ти отиват, и се оказах прав. Почакай, аз ще ти ги сложа. — Стана, заобиколи масата и сам прикрепи обиците. — Но смятам, че историята им ще ти допадне още повече. Някога са принадлежали на Грейни Ни Майли — името е странно като повечето ирландски имена. Била е вожд на нейното племе във време, по което е било немислимо жена да заема тази длъжност. Известна е била и с прякора Кралицата на океаните, защото е притежавала блестящи умения на мореплавател. И така…

Рурк отново седна и се загледа в съпругата си, като си мислеше колко й прилягат новите обици. А когато отново подхвана разказа си, едва ли разбра, че в гласа му се прокрадна лек ирландски акцент. Но Ив го долови.

— Предвождала е своето племе, била е и смел воин, и кралица… Живяла е през шестнайсети век — епохата на насилие и жестокост — в страна, в която насилието е ежедневие. Прочута със смелостта си била тази Грейни. Животът й бил изпълнен с победи и трагедии, но тя останала непоколебима. Замъкът, който е издигнала на скалите край брега на западния остров, още съществува. От тази стратегическа позиция или от някоя от крепостите, с които се била сдобила, Грейни отбивала попълзновенията на чуждите орди. Отстоявала принципите си. Защитавала хората от своето племе.

— Отвръщала е на ритника с ритник — засмя се Ив.

— Именно. — Сравнението накара Рурк да се усмихне. — Между двете ви има голяма прилика, затова си казах, че ще се зарадваш на тези обици.

— Наистина ще ги нося с радост.

— Ето и вторият подарък.

Тя отвори другата сребърна кутийка. Вътре имаше сребърен медальон, върху който беше гравирана фигура на мъж.

— Кой е този човек?

— Свети Джуд, който е покровител на полицаите.

— Шегуваш ли се? За пръв път чувам, че ченгетата имат светец-покровител.

— Да, Свети Джуд, който е и покровител на загубените каузи.

Ив вдигна украшението срещу светлината и се засмя:

— Застраховаш се, а?

— Надявам се.

— Значи подаръците са нещо като… талисмани за късмет. — Тя си сложи медальона. — Знаеш ли, идеята ми допада. Вчера самият ти спомена, че съм умна и упорита. Ако талисманите ми донесат и късмет, ще ми върви като по вода. — Изправи се, приближи се до съпруга си и го целуна. — Благодаря. Този път дрънкулките са изключителни.

— За теб съм готов на всичко. А сега ако искаш да разчистим масата…

— Не бързай толкова, шампионе. Не само ти можеш да раздаваш подаръци. Отивам да взема твоя.

Тя изтича навън — очевидно беше забравила, че носи прозрачен халат. Рурк се усмихна, отново си наля шампанско и си помисли, че е в интерес на физическото здраве и на двамата, ако тя не срещне Съмърсет.

Тъй като съпругата му се върна бързо и не изглеждаше разгневена, той реши, че опасната среща е била избегната. Ив му подаде нещо, опаковано в обикновена хартия.

Ако се съди по формата и по размерите това беше снимка или картина. Рурк знаеше, че съпругата му не се интересува от изкуство, затова любопитството му се възбуди.

Разкъса опаковката — пакетът наистина съдържаше картина — двамата с Ив стояха пред арката от цветя, където се бе състояла брачната им церемония. Държаха се за ръце и не откъсваха погледи един от друг. Пръстените — символ на брачните клетви, които щяха да изрекат — проблясваха под лъчите на слънцето.

Този момент никога нямаше да се заличи от паметта на Рурк. Както и мигът, в който двамата за пръв път се бяха целунали като съпруг и съпруга.

— Картината е прекрасна.

— Използвах диска със записа от нашата сватба. Този момент ми е най-скъп, затова направих разпечатка на кадъра и я дадох на един художник, когото Мейвис ми препоръча. Истински художник е, не като онези, които умеят да рисуват само по голи тела. Ти сигурно познаваш много по-известни творци, но…

Ив млъкна по средата на изречението, като видя вълнението на Рурк, зашеметения му поглед. Трудно бе да го зашеметиш дори с метална бухалка, което означаваше, че може би подаръкът наистина му е допаднал.

— Изглежда наистина ти харесва — плахо подхвърли тя.

— Това е най-прекрасният подарък, който някога съм получавал. Скъпа Ив, и на мен този момент ми е много скъп. — Той се изправи и внимателно остави рисунката на масата. Прегърна Ив и притисна страната си до нейната с такава нежност, че от щастие сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите. — Благодаря ти.

— Няма защо. — Тя щастливо въздъхна и се притисна до него. — Честита годишнина. Ще изпия още една чаша шампанско, после ще разчистя масата.

Рурк нежно приглади косата й:

— Дадено.