Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (20)

Двайсета глава

„Истинско удоволствие е да я наблюдаваш“ — помисли си Рурк и отпи от брендито си, докато най-бързата совалка, която той притежаваше, с шеметна скорост летеше над Атлантическия океан.

Ив използваше слушалки, за да бъдат свободни ръцете й да държи чашата с кафе, бележника си или втори видеотелефон, когато провежда два разговора едновременно. Разхождаше се напред-назад по тясната пътека между седалките, издаваше заповеди, преценяваше информацията, ругаеше всеки, който поставяше препятствие по пътя й към набелязаната цел.

Няколко пъти разговаря с Фийни и с командира, проведе разговор и с някакъв консултант, чиито уши сигурно щяха да кървят до края на живота му, с капитана от италианската полиция, който всеки път се усмихваше и показваше празните си ръце. Обади се и на адвокат — специалист по международно право, като най-безмилостно го събуди и го въвлече в скандала.

— Нямате достъп до централната база данни, така ли? — изкрещя на италианския си колега при следващото й обаждане. — Какво означава това?

— Случват се технически повреди, лейтенант. След час-два всичко ще бъде наред.

— Ще пропилееш цели два часа! Още сега можеш да получиш устно разрешение или пък да ти го изпратят по електронната поща.

— Законът изисква да получа разпечатка с подпис и печат.

— Ей сега ще ти кажа какво изисква моят закон, амиго. Ако ми попречиш да заловя тази жена, ще изпържа топките ти за закуска. — Тя прекъсна връзката и ритна най-близката седалка.

— Вече изминахме повече от половината път — опита се да я успокои Рурк. — Направи всичко възможно и изплаши до смърт куп дребни бюрократи. Седни, отпусни се, опитай да поспиш.

— Не ми се спи!

— Все пак седни. — Той я хвана заръката и я придърпа на седалката до себе си. — Успокой топката, лейтенант. Дори ти не можеш да промениш законите на физиката и да направиш така, че да стигнем по-бързо до Италия. — Прегърна Ив и я накара да отпусне глава на рамото му.

— Трябва да се свържа с командира и да му съобщя най-новата информация.

— Ще му се обадиш, когато се приземим. Затвори очи и си представи изражението на Джулиана, когато влезеш в апартамента й. Представи си и колко италиански задници ти предстои да изриташ.

— Аха. — Ив се прозина. — С нетърпение очаквам този миг. — Все още разсъждавайки над приятната перспектива, тя се унесе в неспокоен сън.

 

 

— Реактивен хеликоптер! — Ив намръщено се взираше в малката машина, в чиято кабина се побираха само четири души. — Защо не ме предупреди, че последния етап от пътуването ще изминем с реактивен хеликоптер?

— Защото изобщо нямаше да мигнеш. — Рурк седна на пилотското кресло. — Пътуването ще ни отнеме осем минути. Ако се наложи да пътуваме по местните шосета, да преодоляваме задръстванията, да пълзим по стръмните хълмове, да заобиколим езерото…

— Добре, добре — прекъсна го Ив и дълбоко си пое въздух. — Все от нещо ще се умира.

— Ще се постарая да не приема забележката ти като оскърбление относно способностите ми като пилот. Закопчай предпазния колан, лейтенант.

— Веднага, иска ли питане. — Тя щракна закопчалката, два пъти провери здравината на колана. — Знаеш колко мразя реактивните самолети.

— Знам, но не проумявам причината. — Щом получи разрешение за излитане, Рурк издигна машината вертикално, при което стомахът на Ив направи първото от множеството стилни преобръщания.

— Намали скоростта!

— Извинявай, каза ли нещо? — Той гръмко се засмя, а хеликоптерът се насочи като стрела в небето, набраздено с розови ивици.

— Нима си въобразяваш, че е смешно? — Тя се вкопчи в страничните облегалки. — Проклет садист!

— Изглежда, всички мъже сме такива по природа. Господи, погледни небето!

— Какво? Какво има? — Ужасът от някакво потресаващо природно бедствие измести вродения й страх от височините.

— Нищо, скъпа, успокой се. Гледката е прекрасна, нали? Не всеки ден се случва да наблюдаваш как се сипва зората над италианските Алпи. Предлагам, когато ни останат няколко свободни дни да ги прекараме тук.

— Супер! Съгласна съм да отидем където и до било, само да е на твърда земя. Няма да поглеждам надолу. Няма да поглеждам надолу. Няма да поглеждам надолу. — И макар да си го повтаряше като молитва, тя все пак сведе поглед. Веднага й се зави свят, стомахът й направи ново предно превъртане. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! Още ли не сме пристигнали?

— Скоро ще бъдем там. Погледни езерото! Гледката не е за изпускане. Първите лъчи на слънцето позлатяват безбрежната водна шир…

Вместо да предизвика възхитата й, поетичното му описание я накара да си представи аварийно кацане посред езерото.

— Това ли е така нареченият курорт?

— Да.

От въздуха се виждаха розовите и белите каменни сгради в старинното имение, тревни площи и градини, басейни и фонтани, които блестяха като скъпоценни камъни. Ала Ив не забелязваше прекрасната гледка — за нея това само означаваше краят на пътуването.

— Слава богу, че онзи тъпак капитан Джиамано е тръгнал насам — промърмори тя. — С нетърпение очаквам да приключим работата тук, че да му прегриза гърлото.

— Това не ти е Америка — подхвърли Рурк, подражавайки на италианския полицай.

Тя му се ухили:

— Знаеш ли, че си готин, Рурк?

— Запомни какво си казала, че после да не се отметнеш. — Натисна някакъв бутон и машината стремглаво полетя надолу. Рурк се изсмя, като чу ужасения писък на съпругата си, и се приземи в центъра на площадката. — Чувствам се толкова жив!

— Ако зависеше от мен, нямаше дълго да се радваш на живота си. Мразя те!

— Знам, но скоро ще ти мине. — Той изключи двигателите и добави: — Усещаш ли уханието във въздуха? Още се долавя ароматът на жасмина, който нощем разцъфва.

Ив скочи на земята, опитвайки да запази някакво подобие на достойнство, сетне се приведе и зачака замайването й да премине.

— Вие ли сте лейтенант Далас?

Ив се изправи едва когато чу стъпки и видя черни елегантни обувки. За щастие прилошаването й донякъде беше преминало.

— Да, аз съм. А вие сигурно сте сеньорина Винченти.

— Да. Да не би да ви е зле, лейтенант?

— Нищо ми няма. — Тя изпъна рамене. — Просто се бях задъхала. Къде е капитан Джиамано?

— Още не е пристигнал, но ние дословно изпълнихме указанията ви. След нашия разговор незабавно се свързах с охраната, един от хората ни застана пред вратата на сеньорина Дън. Нито за миг не е напуснал поста си и твърди, че никой не е влизал или излизал от стаята.

— Добре. Няма да чакам местните ченгета, а ще арестувам Джулиана, без да се вдигне излишен шум.

— Много ще ви бъдем признателни. Нали разбирате… — Тя безпомощно разпери ръце — … не искаме да тревожим гостите. — Подаде ръка на Рурк и добави: — Сеньор, радвам се, че отново ни посещавате… въпреки обстоятелствата. Надявам се двамата с лейтенанта да се обръщате към мен, когато ви е необходимо нещо. Винаги съм на ваше разположение.

— Справихте се блестящо с положението, сеньорина. Няма да го забравя.

— Предупредете хората от охраната, че отивам да задържа Джулиана Дън — заяви Ив. — Нека завардят коридора и да се постараят да държат на разстояние другите гости. Никой от персонала да не се качва на този етаж, докато арестувам заподозряната и я заключа на сигурно място. После заедно с Джиамано ще оформим документацията по екстрадирането й.

— За целта наредих да освободят едно служебно помещение на първия етаж. Да ви придружа ли до апартамента на заподозряната?

Ив не знаеше дали да тълкува предложението като проява на смелост или на любезност, но във всеки случай жената заслужаваше възхищение. Държеше се спокойно и се отнасяше с Ив като със знаменитост, която е дошла да прекара два спокойни дни в прекрасното имение.

— Не е необходимо, благодаря. Само ни покажете къде е асансьорът. Трябва ми и картата за разкодиране на ключалката на вратата.

— Нося и двете карти. — Докато вървяха към входната врата, намираща се откъм красивото езеро, служителката обясни: — Препоръчваме на гостите, когато са в стаите си да активират нощното заключващо устройство и алармата. Вратите на апартаментите се отварят само отвътре или с втора кодова карта в случай, че възникне спешен случай. — Тя извади две карти от джоба на елегантното си сако. — Бялата, на която е отпечатана нашата емблема, е за стандартните ключалки. Червената е за системата, която се включва нощем.

— Ясно. — Преминаха под арка, обвита с пълзящи растения, от които се разнасяше аромат на ванилия. Двойната стъклена врата, върху която беше гравирано изображение на вилата, широко се отвори, когато се приближиха.

Прекосиха просторно и стилно обзаведено помещение, наситено с ярки цветове; слънчевите лъчи проникваха като разтопено злато през сводестите прозорци и се отразяваха от крушовидните кристали, украсяващи полилея, който наподобяваше на торта на няколко етажа. Отвъд прозорците се простираше каменна тераса, мъж и жена в бели роби се разхождаха, хванати под ръка.

— Заведението си го бива — одобрително отбеляза Ив, а сеньорина Винченти се усмихна:

— Гордеем се с прекрасната вила. Може би някой ден ще ни гостувате не по работа, а за да си починете. Животът ежедневно ни подлага на стрес, всеки от нас се нуждае от островче на спокойствието… А, ето го и Бартели, който е шеф на охраната.

— Лейтенант. — Новодошлият дълбоко се поклони. — Сър. — Той кимна на Рурк. — Желаете ли да ви придружа?

Тя критично го огледа. Беше висок, едър и изглеждаше в отлична форма.

— Благодаря, с удоволствие — отвърна.

— Мой служител охранява стаята — заобяснява той, докато преминаваха през фоайето, изградено на две нива, с подове и колони от розов мрамор. Широко стълбище спираловидно се виеше нагоре, после се разклоняваше наляво и надясно. — Освен това, след вашето обаждане наредих да наблюдават коридора на този етаж.

— Има ли начин заподозряната да напусне хотела, без да мине по коридора?

Бартели кисело се усмихна:

— Само ако скочи от терасата, което не е препоръчително, защото се намираме на четвъртия етаж.

— Изпратете някого от хората си навън… за всеки случай.

— Както желаете. — Той извади малък комуникатор и предаде нареждането, сетне тримата се качиха на асансьора.

— Погрижете се всички цивилни да останат в стаите си. Стига да може, Джулиана Дън ще окаже съпротива, ще побегне, ще вземе заложник.

— Безопасността на нашите гости е от първостепенно значение. Ще се погрижим никой да не пострада.

Вратата на асансьора се отвори, Ив машинално посегна към бластера си. Видя човека от охраната, който седеше пред двойната врата и отпиваше от кафето си.

Шефът му изкомандва нещо, при което човекът скочи на крака и заговори като картечница.

— Не е опитала да излезе — преведе Бартели. — Никой не е пожелал да влезе при нея. Двама гости са излезли от стаите си — едната се намира в съседство, другата — в дъното на коридора. За удобство на нашите посетители фитнес клубът и басейните работят денонощно.

— Помислили сте за всичко. А сега се отдръпнете. — Тя отмести стола, на който досега седеше човекът от охраната, и пъхна в процепа първата карта. — Къде е спалнята?

— Вляво, като се мине под арката. Намира се на около четири метра от външната врата.

— Какво има вдясно?

— Малка всекидневна.

Ив пъхна втората карта и нареди на Рурк:

— Ти тръгваш вдясно!

Безшумно отвори вратата, извади бластера си и застана на прага на всекидневната. Помещението тънеше в полумрак, щорите на прозорците бяха спуснати. Не се чуваше нито звук.

— Стой до вратата — прошепна тя на Бартели и пристъпи навътре.

Отначало обувките й сякаш затънаха в разкошния старовремски килим, сетне подметките й тихо зачаткаха по теракотени плочки. Бързо премина под арката и влезе в тъмната спалня. Усети уханието на цветя, и специфична женска миризма, ала и тук цареше гробна тишина. Тя заповяда на осветлението да се включи на най-високата степен.

Беше насочила бластера си към леглото, а когато осветлението се включи, тя се увери в онова, което интуицията вече й беше подсказала. Леглото беше празно. На облегалката на един стол беше преметната рокля от някаква прозирна черна материя, на пода бяха захвърлени елегантни черни обувки. На тоалетката масичка имаше четка с посребрена дръжка и кристално шишенце с парфюм. Върху огледалото с елегантни букви, изрисувани с убийствено алено червило, бяха написани две думи: „Чао, Ив“.

— Не е побягнала само защото внезапно е почувствала необходимост да подиша чист въздух. Някой я е предупредил, че съм по петите й. — Тя изгледа служителката, отговаряща за резервациите. Очите й така горяха, че биха разтопили и камък.

— Лейтенант Далас, уверявам ви, че не съм разговаряла с никого, освен с вас и с хората, на които ме упълномощихте да предам съобщението ви. — Тя се втренчи в „посланието“, изписано на огледалото. — Нямам обяснение за случилото се.

— Очевидно тя е предвидила ходовете ви. — Капитан Джиамано, който най-сетне беше пристигнал, придружаван от още трима полицаи, безпомощно разпери ръце. — Веднага след обаждането ви поставихме охрана пред вратата на стаята й. В коридора са монтирани и видеокамери. Няма начин заподозряната незабелязано да профучи покрай тях — не е призрак, нали така?

— Не, не е префучала като призрак, а преспокойно е минала по коридора. — Ив се обърна към компютъра в спалнята и му нареди отново да пусне видеозаписа, който току-що бяха изгледали. Ето, вижте.

Човекът пред вратата седеше на стола и клюмаше. Цифрите, изписани в долния край на монитора показваха 4:56. Вратата на съседната стая се отвори, излезе жена, която носеше една от хотелските бели роби, сламена шапка, украсена с пъстро шалче, и голяма плажна чанта. Лицето й беше засенчено от широката периферия на шапката й. Тя каза „добро утро“ на охранителя пред вратата и тръгна към асансьора.

— Но това не е нейната стая — възрази Джиамано. — Двата апартамента не са свързани с врата, лейтенант, уверете се сама.

В продължение на десет секунди тя се взира в него, като се питаше как е възможно да е толкова глупав. Сетне се обърна, изтича във всекидневната и гневно отвори вратата към терасата.

Тримата колебливо я последваха, като учудено я зяпаха. Тя се засили, пробяга през терасата, отскочи от каменния парапет и се озова на терасата на съседния апартамент.

Тя пренебрегна острата болка в глезените си и пристъпи към вратата.

— Може би ще се изненадате, сеньор Джиамано, но вратата не е заключена. — Тя надникна в апартамента, отстъпи и затвори вратата. — А в леглото двама души хъркат като заклани.

— Заклани ли? Убийство ли е извършено?

— Спят дълбоко, тъпа…

— Лейтенант! — Рурк се намеси тъкмо навреме да прекъсне гневната й тирада, която вероятно поне за десетилетие напред щеше да развали приятелските отношения между Италия и Съединените щати. — Лейтенант Далас смята, че някой е предупредил заподозряната и тя е избягала по начина, който току-що видяхме на видеозаписа. Напуснала е хотела, вероятно и страната, преди да пристигнем.

— Знаеш ли какво ще спаси спаружените ти топки, Джиамано? — Ив се облегна на парапета. — Тя е избягала дълго преди да благоволиш да си размърдаш тлъстия задник, за да помогнеш на колежка. Сега ще открием как е разбрала за посещението ми. — Отиваме в твоя кабинет — обърна се тя към жената от регистратурата, без да спазва учтивата форма на обръщение. — Веднага!

Прекрачи от терасата в апартамента, мина край леглото, на което мъжът и жената блажено продължаваха да спят, и излезе в коридора.

 

 

Отказа да пие кафе, което подсказа на Рурк, че гневът й наближава точката на запалване. Очите на сеньорина Винченти също проблясваха като заострените върхове на стрели. Двете жени си размениха отровни погледи, изчаквайки коя първа ще прояви слабост и ще отстъпи, докато италианският полицай се преструваше на обиден, а шефът на охраната преглеждаше видеозаписите от охранителните камери.

— Отива при басейна — намръщено промълви той, докато наблюдаваше как тя излиза от апартамента, качва се на асансьора, после прекосява „Градинската стая“, намираща се до централното фоайе, и излиза край басейна. На записа от външните камери се виждаше как Джулиана постепенно ускорява ход, отклонява се по една градинска пътека. И изчезва.

— Приемете извиненията ми, лейтенант Далас. Трябваше да го предвидя.

— За сметка на това тя е предвидила посещението ни и е офейкала, като е зарязала повечето си вещи.

— Разговарях с вас — настоя Винченти, — с капитан Джиамано и със сеньор Бартели. С никого другиго.

Тя скръсти ръце и се подготви за битка с Ив. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе млада жена. Носеше поднос с кана с кафе и кексчета.

— Я чакай! — Ив я сграбчи за рамото, при което жената едва не изпусна подноса. — С теб говорих отначало.

— Да, това е заместничката ми Елена, която прехвърли разговора на мен.

— Спомням си. — Само един поглед към изражението на помощничката бе достатъчен на Ив да отгатне истината. — Известно ли ти е какво е наказанието за възпрепятстване на правосъдието, Елена?

— Mi scusi? Не разбирам…

— Не се прави на ударена! Знам, че говориш английски! Седни!

— Лейтенант, не разрешавам да тормозите служителите ни. Елена не би помогнала на престъпник. Тя е… — Винченти млъкна, без да довърши мисълта си. И тя бе разбрала истината по изражението на заместничката си.

— Maledizione! — изруга и продължи да говори на италиански, заливайки Елена с порой от гневни думи. Помощничката й седна на един стол и се разрида.

Шефът на охраната също закрещя на момичето, последва го и полицаят, от глъчката ушите на Ив забучаха. Размахваха се ръце, ронеха се сълзи. Искаше й се да им изкрещи да млъкнат, дори се запита дали да не стреля в тавана, но Рурк взе нещата в свои ръце.

— Basta! — извика повелително, а Ив се ококори, когато той продължи да говори на италиански.

— Моля да ме извините. — С очевидно усилие Винченти се овладя. — Поведението ми беше непростимо, лейтенант Далас. Елена, разкажи на лейтенанта какво си направила. И говори на английски, ако обичаш.

— Тя каза… сеньора каза, че нужна моя помощ. — Тя безпомощно стискаше длани, сълзите продължаваха да капят върху тях. — Неин мъж бие я. Той много лош, но много могъщ човек в Щатите. Трябвало да запазя в тайна. Сеньорина Винченти…

— После ще си поговорим насаме. Продължавай!

Елена сведе глава още по-ниско.

— Дошла тук да спаси себе, да бъде спокойна, но знаела, че той намери нея и върне у дома. Щял прати полицайка от Ню Йорк. Полиция там много корумпирана, прави каквото той каже.

— Нима? — процеди Ив. Тонът й беше толкова заплашителен, че Рурк побърза да сложи ръка на рамото й.

— Така казала мен, сеньора. — Елена умоляващо я изгледа. — Аз повярвала, станало много мъчно за нея. Тя много мила жена, казва ми, че приличам на нейна сестричка, дето умряла много малка. Беше толкова тъжна и смела!

„О, да! — с отвращение си помисли Ив. — От пръв поглед е разбрала каква кръгла глупачка си!“

— Помолила ме само, ако тази полицайка Далас… ако вие обади във вила, аз предупреди нея. — Сълзите й отново рукнаха. — Това даде на нея време да избяга, преди вие дойдете да я заведете при онзи лош човек. Тя не казала на мен да лъжа, само дам й малък шанс. Като се обадихте на сеньорина Винченти, аз телефонира на мадам в апартамента и казва тя да бяга много бързо. Отначало не повярва на онова, дето вие казали за нея, после вече много късно. Отначало аз повярва на нея… Ще ме арестуват ли? — Елена отново избухна в ридания. — Ще отида в затвор ли?

— Господи! — Ив се извърна, защото й призляваше от жалката гледка. Девойката беше лековерна глупачка — от онези, които Джулиана манипулираше най-умело. — Махнете я от очите ми! Нека си върви вкъщи. Приключих с нея.

— Можем да я обвиним в… — подхвана Джиамано.

— Какъв е смисълът? — прекъсна го Ив и го изгледа накриво. — Тя просто се е хванала на лъжата на една изпечена мошеничка. Дори да я тикнем зад решетките, няма да заловим Джулиана.

— Незабавно ще бъде уволнена. — Винченти наля кафе, след като ридаещата Елена изтича навън.

— Това изобщо не ме засяга — отсече Ив.

— Мисля, че младата дама получи добър урок — намеси се Рурк. — Държа да я оставите на работа, сеньорина. С изпитателен срок, разбира се. — Той отпи от кафето си. — Служители, които получават подобен суров урок, в повечето случаи стават най-съвестните работници.

— Както желаете, сър. Лейтенант Далас, не намирам думи, с които да изразя съжалението си по повод на… — Тя сякаш вложи цялото си възмущение в една-едничка дума: — Слабоумието на моята заместничка, заради което не успяхте да заловите опасна престъпница. Елена е млада и наивна, но това не извинява постъпката й. Не оправдава и мен. Поемам пълната отговорност за провала на вашата мисия, тъй като не съумях да ви окажа необходимата помощ. Елена е моя подчинена, ето защо… — Тя извърна поглед към Рурк. — Приемете оставката ми, сър. Ако желаете, ще остана на работа известно време, за да обуча заместничка.

— Не съм поискал оставката ви и няма да я приема, сеньорина Винченти. Оставям на вас да прецените какви дисциплинарни мерки да предприемете относно вашата помощничка.

— Бивша помощничка — с леден тон заяви Винченти. — Ще бъде преназначена на друга длъжност и няма да има контакт с гостите.

— Добре. Както вече казах, оставям всичко във вашите способни ръце. — Той хвана дланите й, тихо й заговори на италиански и я накара отново да се усмихне.

— Много сте любезен, сър. Лейтенант, ако мога да помогна с нещо, изцяло съм на ваше разположение.

— Тя не е напуснала пеш страната, ето защо първата ни задача е да се обадим на всички транспортни компании. Разбира се, няма надежда да я заловим, но ще се придържаме към процедурата и ще направим всичко възможно да разберем накъде се е отправила. Удобно ли е да използвам служебния ви кабинет?

— Разбира се.

— Нахвърлих се върху вас, без да го заслужавате — промърмори Ив.

— Да, така е.

— Извинете. — Ив й подаде ръка. — Обаче ми хареса какво конско прочетохте на помощничката ви. Възхищавам се от хора, които умеят да сложат виновниците на мястото им.

— Благодаря. — Винченти стисна дланта й. — Повярвайте, още не съм я сложила на мястото й.

 

 

Джулиана беше прекосила швейцарската граница с кола под наем, която вероятно беше наела, използвайки джобния си компютър. Шофьорът на автомобила заяви, че пътничката го чакала на алеята до портала на парка, заобикалящ вилата. Била облечена със синя плажна рокля, която вероятно е носела под дългата бяла роба.

От този момент нататък следите на бегълката се губеха. Ив се свърза с безброй пътнотранспортни компании, с летища и агенции за отдаване на коли под наем, но не откри пътничка, отговаряща на описанието на Джулиана.

— Може би вече е в Ню Йорк. — Ив закопча предпазния колан, подготвяйки се за излитане, и затвори очи, когато совалката се плъзна по пистата.

— Твърде е вероятно.

— Както се случва напоследък, тя отново ме изпревари. След като преглътне яда си, задето й провалих почивката, тя ще се почувства на седмото небе. Излязла е невредима от поредната битка и ме е оставила да й дишам праха.

— Оказа се, че я познаваш много добре, което ти позволява да предвиждаш действията й. Този път й помогна късметът, лейтенант. Разбира се, не пренебрегвам ролята му в много начинания, но повече съм склонен да заложа на ума и упорството.

— Съгласна съм, но все пак и мъничко трябва да ти върви. Знаеш ли какво, ще се опитам да подремна.

— Добре, имаш нужда от почивка. Аз пък ще поработя. — Той натисна някакъв бутон на страничната облегалка, отмести масичката и приближи към себе си компютъра, монтиран на специален плот.

— Защо не си ми казал, че говориш италиански?

— Моля? О, за италианския ли питаш? Не го говоря съвършено, но се справям по време на деловите срещи и разговорите с подчинените. Разбира се, знам повечето цветисти ругатни и думите, свързани със секса.

Ив чуваше тракането на клавишите — съпругът й беше изключил гласовата команда на компютъра и работеше с клавиатурата.

— Всичко на италиански ми звучи като сексуално предизвикателство или като цветиста ругатня. Хайде, кажи нещо на този език.

— Silenzio!

— Това го разбирам. Искам да чуя нещо от репертоара със сексуалните предизвикателства.

Рурк се обърна към нея. Очите й още бяха затворени, но тя леко се усмихваше. „Изглежда, й е минал ядът — помисли си той — и е готова да «презареди акумулатора си». По един или по друг начин.“

Изключи компютъра и натисна лостчето, за да отмести плота. Приведе се към Ив, зашепна й нежно на италиански, докато прокарваше пръсти по бедрото й.

— Да, изглежда доста еротично. — Тя отвори едното си око. — Какво означава?

— Страхувам се, че част от смисъла ще се изгуби при превода. Искаш ли да ти покажа нагледно?