Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (17)

Седемнайсета глава

Справяйки се с финес с бюрокрацията, Ив откри фирмата, от която Джулиана беше наела совалка за пътуването си до Денвър и обратно. Според рекламната брошура „Даймънд Експрес“ беше компания, предлагаща най-бързите и най-луксозни чартърни полети за континенталните райони на Съединените щати.

Справката обаче показваше, че рекламата не отговаря на истината — компанията беше едва трета в класацията, изпреварваха я двете транспортни фирми, собственост на Рурк.

„На Джулиана не й е стигнала смелостта да прибегне до услугите на някоя от неговите компании“ — помисли си Ив, докато се движеше между совалките и товарните транспортни средства и трамваите, които пътуваха около хангарите на „Даймънд Експрес“.

Главоболието й се беше подновило, сякаш тежък чук блъскаше в тила й, който беше ударила при падането на тротоара. Отчаяно й се искаше да подремне, което означаваше, че непременно трябва да си почине, преди да е припаднала от изтощение.

— Как се казваше пилотът?

— Мейсън Ригс — отговори Пийбоди, обърна глава и крадешком изгледа началничката си. — Добре ли сте, лейтенант? Само не започвайте да ми крещите, моля ви. Питам, защото малко пребледняхте, а лицето ви лъщи от пот.

— Що за нахалство, да ми казваш, че съм била потна! — Ив паркира колата и се надигна, да се погледне в огледалцето за обратно виждане. Мътните да я вземат тази Пийбоди — имаше право. — Какво толкова! Лято е, нормално е хората да се потят. Но щом толкова се интересуваш, ще ти отговоря — не, не се чувствам добре. Давай по-бързо да приключим тук.

— На връщане аз ще шофирам.

Ив, която тъкмо се канеше да слезе, рязко се обърна:

— Какво каза?

— Казах — смело отвърна Пийбоди с риск за живота си, — че на връщане аз ще седна зад волана. Не бива да шофирате в това състояние, освен това обещах на Луиз да ви накарам да си почивате.

Ив свали тъмните очила, които носеше да се предпази от силната светлина, усилваща главоболието й, както и отчасти да скрие обезобразеното си лице. Синината под окото й направи погледа й още по-страховит.

— Да ме накараш ли?

Помощничката й преглътна, но не отстъпи:

— Не ме е страх от вас… защото сте бледа като платно и лицето ви лъщи от пот. Затова ще седна зад волана, като приключим тук. Можете да дръпнете назад седалката и да подремнете… Лейтенант.

— Да ни би да си въобразяваш, че като завършваш всяко изречение с „лейтенант“, ще се спасиш от справедливия ми гняв?

— Може би, но съм по-сигурна, че при сегашното ви здравословно състояние със сигурност ще ви надбягам. — Тя вдигна два пръста. — Колко пръста виждате?

— Два, които ще откъсна и ще натъпча в ушите ти.

— Странно, изявлението ви ме успокои, лейтенант.

Ив въздъхна и слезе от колата. Оглушителният шум, който се чуваше от хангара, сякаш се забиваше като копие в челото й и я пронизваше чак до тила. С надеждата, че няма да й се наложи да влезе там и да рискува главата й да падне, тя направи знак на някаква жена с работен гащеризон в емблемата на „Даймънд“ и изкрещя:

— Търся пилот Ригс. Мейсън Ригс.

— Неговата совалка тъкмо преминава ежеседмичния тест. — Жената посочи с палец към хангара. — Ригс е или там и варди бебето си, или е в помещението за отдих.

— Къде се намира това помещение за отдих?

— Втората врата отляво. Извинете, но достъпът на външни лица е забранени в хангара, и в помещението за отдих. Ако желаете, ще потърся Ригс по пейджъра.

Ив извади значката си:

— Това е пропускът ми. Съгласна ли си?

— Разбира се. — Непознатата вдигна ръце в знак, че се предава. — Не бива да влизате в хангара без предпазители за ушите, иначе ще нарушите правилата за безопасност. — Тя отвори някакъв кашон и извади два комплекта заглушители. — Без тях е направо убийствено.

— Благодаря. — Ив постави заглушителите и веднага почувства облекчение.

В хангара имаше три совалки, върху които като работни пчели пълзяха механици. Някои работеха, използвайки сложни на вид инструменти, други разговаряха помежду си чрез знаци.

Ив забеляза двама униформени пилоти — мъж и жена — и тръгна към тях. Шумът достигаше до слуха й въпреки заглушителите, долавяше се миризма на керосин, грес и нечий сандвич с кюфтета, приготвени с много подправки.

Като усети миризмата на подправките, стомахът й сякаш се изправи на задните си крака като кученце. Ив имаше особена слабост към кюфтетата.

Тя се приближи до пилота и го потупа по рамото. Беше красив като филмова звезда, карамеловата му кожа, издаваща смесения му произход, бе гладка като кадифе, скулите му бяха изпъкнали. Очите му бяха яркозелени, изпод униформената фуражка се виждаше къдравата му смолисточерна коса.

— Вие ли сте Ригс? — Тя произнесе думите бавно, а когато човекът кимна, му показа значката си и посочи към помещението за почивка.

Ригс изглеждаше озадачен и дори раздразнен, но бързо прекоси хангара, отключи вратата с кодовото си устройство и я отвори. Щом се озоваха в помещението, той измъкна от ушите си предпазителите и ги хвърли в един контейнер.

— В момента приключват ремонта на совалката ми. След двайсет минути трябва да премина тестовете за безопасност. Нямам време за губене.

Ив също свали заглушителите. Не беше чула нито думичка от изявлението му, но бе схванала за какво става дума. Ригс вдигна вежди, взирайки се в лицето й:

— Да не би да сте се сблъскали с някоя врата, лейтенант?

— Божичко, писна ми от този банален лаф!

— Не се сърдете, изглежда много болезнено. Е, какво ви води при мен?

— Снощи сте пътували до Денвър, а тази сутрин сте се върнали в Ню Йорк. Интересувам се от Джулиет Дарси.

— Потвърждавам, че наистина пътувах до Денвър и обратно, но нямам право да говоря за клиентите. Политиката на нашата компания е да се спазва професионалната тайна.

— Не ми цитирай правилника, Ригс, иначе има опасност никога повече да не летиш.

— Слушайте, госпожо…

— Не съм никаква госпожа, а ченге и оглавявам полицейско разследване. Снощи клиентката ти е пътувала до Денвър, поръчала си е обилна вечеря в хотелската стая, вероятно е спала като къпана. Тази сутрин е убила в стаята си човек на име Спенсър Кембъл, взела е такси до летището и се е качила на твоята совалка, за да я върнеш в Ню Йорк.

— Тя… наистина ли е убила някого? Госпожица Дарси е убила някого, така ли? Сигурно се шегувате.

— Искаш ли да се убедиш, че не се шегувам? Ще те отведа за разпит в Централното полицейско управление.

— Но тя… Извинете, трябва да седна. — Той се тръсна на креслото, тапицирано в черно. — Страхувам се, че сте допуснали грешка. Госпожица Дарси е много очарователна и възпитана млада дама. Спомена, че отива в Денвър, за да присъства на някакво тържество с благотворителна цел.

Ив безмълвно протегна ръка, а Пийбоди побърза да й подаде снимката на Джулиана Дън.

— Това ли е жената, която се е представила под името Джулиет Дарси?

Фотографията беше свалена от видеоматериала, който бяха намерили в „Дейли Ентърпрайсис“, и отговаряше на снимката, изпратена от службата за охрана на хотела.

— Да, тя е… Господи! — Пилотът свали униформената си фуражка и прокара пръсти през косата си. — Потресен съм! Не съм го очаквал от тази жена.

— И Спенсър Кембъл не го е очаквал. — Ив седна срещу него. — Разкажи ми за пътуването.

След като бе решил да й съдейства, вече не можеше да го спре и лазерно оръжие. Дори повика стюардесата, за да го допълва, в резултат на което Ив получи най-подробно описание на полета.

— Госпожицата беше много вежлива. — Ригс изпи на един дъх второто си кафе. — Същевременно се държеше и дружелюбно. В дневника на полетите беше отбелязано, че е настояла да пътува сама и на отиване, и на връщане. Като се качи, ми се стори, че отнякъде я познавам. Много знаменитости използват услугите на нашата компания, защото държат да пътуват сами, но не им се пръскат излишни пари за поддържането на частно въздухоплавателно средство.

— Аз пък не мисля, че дамата се държеше любезно — заяви стюардесата на име Лидия и отпи от бутилката с минерална вода. Вече носеше униформата си — морскосин костюм със златни обшивки.

— Каква беше според вас? — поинтересува се Ив.

— Снобка, която си вири носа. Не отричам, че беше вежлива, но когато се обръщаше към мен, тонът й бе като на господарка, която разговаря със слугинята си. На пасажерите от първа класа предлагаме хайвер и шампанско заедно с обичайната порция сирене и плодове. Дамата очевидно остана недоволна от марката на шампанското. Усмихна се, подхвърли, че никога няма да надвием конкуренцията на „Платина“ и „Пет звезди“, ако не променим начина на обслужване.

— Спомняте ли си дали тя разговаря с някого по видеотелефона по време на полета?

— Не, никой не я потърси и тя не се свърза с никого. Когато малко преди приземяването отидох да й поднеса кафе, тя работеше на персоналния си компютър, но го обърна така, че да не видя екранчето… сякаш ме интересуваха нейните си работи. Всеки път се обръщаше към мен по име — Лидия, това, Лидия, онова. Както постъпват хората, когато искат да създадат впечатление, че са приятелски настроени, макар че в повечето случаи ефектът е обратен.

— На мен пък ми се стори много учтива — промърмори Ригс.

— Защото си мъж. — Лидия изрече фразата така, че бе едновременно ласкателна и иронична. Ив реши, че тази жена сигурно е страхотна в професията си.

— Как се държеше по време на полета до Ню Йорк?

— Личеше, че е в приповдигнато настроение. Беше щастлива, лъчезарно се усмихваше. Казах си, че предишната вечер сигурно са я изчукали.

— Лидия!

— О, Мейсън, знам, че и ти си мислеше същото. Дамата пожела обилна закуска — яйца по бенедиктински, кроасани, мармалад, плодове, кафе. Нахрани се до насита, изпи и два коктейла „мимоза“. Слушаше канала за класическа музика и през цялото време лампичката на вратата на кабината светеше, което означаваше, че пасажерката не желае да бъде обезпокоявана. По телевизията предаваха утринните новини, но тя ми нареди да изключа устройството. Дори ми се стори, че се раздразни. Едва сега разбирам причината. Горкичкият човек!

— Когато слезе от совалката, чакаше ли я кола?

— Не, тя се запъти към терминала. Това ми се стори доста странно. — Стюардесата поклати глава. — Снобки като нея обикновено карат шофьорите си да докарат колата близо до мястото за кацане на частните совалки. Но както вече казах, онази жена тръгна към терминала.

„През терминала е излязла навън, откъдето е взела такси, автобус, трамвай, може дори да се качила на проклетото метро. Което означава, че е изчезнала някъде в града“ — помисли си Ив.

— Благодаря за съдействието. Ако си спомните още нещо, обадете ми се в полицейското управление.

— Дано да я заловите. — Лидия съчувствено изгледа насиненото й лице и съчувствено добави: — Много ли ви боли?

 

 

Като излязоха от помещението за отдих, Ив разтри врата си, който беше започнал да се схваща от болката.

— Ще се върнем в управлението, ще проверим какво са научили ченгетата от Денвър. След като бъде потвърдено, че убийството е извършено от Дън, и то в друг щат, разследването ще бъде поето от федералните агенти.

— Не бива да им позволим да ни го отнемат.

— Ще ми се да можех да кажа, че съм готова да им го поднеса на тепсия, стига да заловят Джулиана, но ще излъжа. Искам аз да я пипна. — Ив тежко въздъхна. — Разчитам, че на колегите от Денвър ще им бъдат необходими поне няколко дни, докато потвърдят самоличността на престъпницата.

Тя извади от джоба си тъмните очила и си ги сложи. Веднага се почувства по-добре.

— Защо не шофираш ти, Пийбоди? Ще ми се да подремна.

Помощничката й, която едва сдържаше смеха си, седна зад волана и промърмори:

— Да, защо ли да не шофирам?

— Самодоволство ли долавям в изражението ти?

— Да му се не види! — Пийбоди се престори, че намества невидима маска. — Кога се е смъкнала проклетницата?

— По пътя спри пред някой магазин за готови храни. Умирам за сандвич с кюфте. — Ив дръпна назад седалката, затвори очи и веднага се унесе.

 

 

В сандвича с кюфте липсваше кюфтето. Между две филии престоял хляб, намазани с ръждивочервен сос, се мъдреха три топчета от неизвестна субстанция, които може би бяха много далечни роднини на семейството на месото. За прикриване на далечната им родствена връзка те бяха поръсени с жилав заместител на сирене и подправени толкова обилно, че хапнеше ли ги човек, езикът му пламваше, сълзи рукваха от очите му, а синусите му се прочистваха.

Така наречените кюфтета бяха едновременно отвратителни и много вкусни. Миризмата им пробуди Ив от дълбокия й сън.

— Взех от най-големите сандвичи и поръчах да го разрежат на две — обясни Пийбоди, докато шофираше с обичайната си предпазливост, която винаги подлудяваше Ив. — Казах си, че по това време сигурно ви се иска да пийнете пепси.

— Какво? Аха. — Съзнанието й бе притъпено, сякаш часове наред беше слушала скучна камерна музика. — Божичко, колко време съм прекарала в дрямка?

— Двайсетина минути. Очаквах да хъркате, но спяхте като заклана. Радостното е, че вече не сте толкова бледа.

— Сигурно е от миризмата на кюфтетата. — Ив отвори тубата, отпи голяма глътка пепси и едва след това се зае да прецени физическото си състояние. Главоболието беше изчезнало, също и странното чувство за безтегловност. — Къде отиваме, Пийбоди, и през кой век ще стигнем, ако шофираш със скоростта на охлюв?

— Спазвам правилника за движение и проявявам уважение и учтивост към другите шофьори. Наистина се радвам, че вече сте по-добре. Казах си, че така и така сме в центъра, можем да хапнем в Рокфелер плаза. Хем ще си напълним стомасите, хем ще позяпаме провинциалните туристи и ще се попечем на слънчице.

Идеята се стори доста привлекателна на Ив, но все пак за авторитет тя каза:

— И никакво обикаляне на магазините, разбрахме ли се?

— Подобна мисъл не ми е хрумвала вече цяла минута. — Пийбоди премина пешеходната пътека на Петдесето авеню, качи предните колела на тротоара и включи светлинния сигнал, означаващ, че автомобилът е на дежурен полицай.

— Така ли спазваш правилата за движение?

— Между паркирането и шофирането има голяма разлика, лейтенант. Човек не бива да се вманиачава, нали?

Двете слязоха от колата и си пробиха път сред тълпите от туристи, чиновници, бързащи за обяд, куриери и джебчии. Накрая се добраха до скамейка и седнаха с гръб към ледената пързалка.

Пийбоди раздели поравно купчината хартиени салфетки, които бяха задължителни, тъй като сосът и мазнината неизбежно потичаха по пръстите и чак до китките, сетне подаде на Ив нейната половина от сандвича. Двете се задълбочиха в храненето.

Ив не си спомняше откога не е ползвала обедна почивка и не е консумирала истинска храна. Обикновено изяждаше по някое шоколадче на крак или докато шофираше.

Беше шумно, минувачите се блъскаха по улиците, а температурата очевидно се питаше дали да остане нормална за това време на сезона или да превърне града в пещ. Лъчите на слънцето се отразяваха от витрините на магазините, някакъв човек, който тикаше пред себе си мини павилион за храна, пееше ария от италианска опера.

— От „Травиата“ е — заяви Пийбоди и доволно въздъхна. — Чарлс често ме водеше на опера. Той наистина обича класическата музика. И на мен някои опери ми харесаха, но арията определено звучи по-добре тук, на улицата. На света няма по-хубав град от Ню Йорк. Седиш на открито, похапваш си превъзходен сандвич с кюфте, наблюдаваш парада от интересни хора, а някакъв продавач на соеви наденички пее на италиански.

— Ъхъ — изломоти с пълна уста Ив, докато се опитваше да предпази ризата си от червеникавия сос, който внезапно беше избликнал от недрата на сандвича.

— Понякога човек забравя да се огледа и да се наслади на гледката. Всеки път е различна и това е най-хубавото. През първите месеци след пристигането ми в Ню Йорк често се разхождах пеш и се радвах на пейзажа, но вече взе да ми омръзва. От колко време сте в този град, лейтенант?

— Не зная. — Ив се намръщи и отново отхапа от сандвича. В деня, в който беше навършила пълнолетие, бе побързала да се отскубне от системата, полагаща грижи за деца без родители. Но веднага се беше записала в полицейската академия — тоест бе заменила един раздел на обществената система с друг. — Предполагам, от дванайсет-тринайсет години.

— Когато човек е от дълго време в този град, престава да забелязва колко е привлекателен.

— Ъхъ. — Ив продължаваше да се храни, но следеше с поглед група туристи и младежът на скейтборд, който кръжеше около тях. Забеляза как той сръчно бръкна в задните джобове на двама души, без те дори да го усетят. Портфейлите им като по магия изчезнаха, а младежът направи акробатичен завой и се отдалечи от шумната група.

Ив го изрита в пищяла, при което джебчията грациозно полетя с главата надолу и се просна на тротоара. Претърколи се, но тя го настъпи по шията, като преспокойно продължаваше да отхапва от сандвича си. Изчака погледът му да се проясни, сетне му показа значката си и с палец посочи към униформената Пийбоди:

— Хей, приятел, чудя се дали си тъп или просто си нахален, та крадеш пред очите на две ченгета. Пийбоди, ако обичаш, обискирай този кретен и конфискувай съдържанието на джобовете му.

— Слушам, лейтенант. — Тя сръчно провери джобовете на широкия му панталон, които бяха поне половин дузина, както и трите джоба на ризата му, и намери десет портфейла.

— Двата, които извади от предния му джоб, са на онези хора. — Тя посочи туристите, които, без да подозират какво се е случило с парите им, се снимаха за спомен. — Онзи с кестенявата коса и тъмните очила и русокосият с шапката с емблемата на „Страйкърс“. Спести им потреса и им върни парите, след което повикай патрулна кола да прибере този боклук.

— Слушам, лейтенант. Аз така и не забелязах кога е бръкнал в джобовете им.

Ив облиза от пръстите си червеникавия сос и спокойно отбеляза:

— Всеки човек забелязва различни подробности.

Когато Пийбоди се втурна да предаде портфейлите на собствениците им, джебчията реши да си опита късмета. Но като се размърда, Ив го притисна по-силно с подметката си и в продължение на десет секунди го остави без дъх, за да го предупреди какво го очаква при повторно неподчинение.

— Ах, ти, лошо момче! — възкликна, закани му се с пръст и отпи от тубата с пепси.

— Пусни ме, а? — изхъхри онзи.

— Да те пусна, казваш. Сигурно ще обещаеш никога повече да не влизаш в грях. Хей, приличам ли ти на свещеник?

— Приличаш на гадно ченге!

— Точно така, малкия. — Тя чу как смаяните туристи благодарят на помощничката й. — Аз съм гадно ченге. Какъв прекрасен ден, нали?

 

 

— Вече съм в състояние да шофирам — обяви Ив, когато епизодът с джебчията приключи. — Трябва да отида в управлението, преди да е настъпил моментът да се пенсионирам. — Погледна часовника си и добави: — А ти ще трябва да побързаш, ако искаш да арестуваш Морийн Стибс и да я доведеш за разпит.

— Реших да го отложа с един-два дни.

Ив седна зад волана и изпитателно погледна помощничката си:

— Нали каза, че си готова да я изобличиш?

— Така е. Но… в момента вие сте много заета, пък и вчера доста пострадахте. Държа да наблюдавате разпита в случай, че объркам нещо. Затова предпочитам да изчакам, докато здравословното ви състояние се подобри.

— Нищо ми няма на състоянието. Не го използвай като извинение.

Пийбоди усети как стомахът й се сви от страх и нерешително измънка:

— Ами… ако сте сигурна…

— Ти трябва да си сигурна — прекъсна я Ив. — Ако си уверена в себе си, потърси Трухарт. Заподозрените винаги се стряскат при вида на двама униформени полицаи. Обясни му за какво става въпрос, помоли го да те придружи, а след това да застане на пост пред помещението за разпити. Предупреди го да не говори, само да гледа заплашително. Разбира се, доколкото този симпатяга може да гледа заплашително. Изискай от мое име патрулна кола и с нея приберете мадам Стибс.

— Аз ли да шофирам или Трухарт?

— Той да седне зад волана. Кажи му от време на време да отправя безразличен поглед към огледалцето за обратно виждане. Само ти разговаряй със заподозряната. Постарай се колкото е възможно повече да отлагаш момента, в който тя ще поиска да се обади на адвоката си. Кажи й, че първо трябва да й зададеш един-два въпроса, да изясниш това-онова, че си сигурна в съдействието й, тъй като е била приятелка на жертвата, и че тази процедура може да я сближи със съпруга й. Накратко, постарай се да шикалкавиш. А като я доведеш в управлението, започни да я въртиш на шиш.

— Добре, но ще ви помоля за една услуга. Да се намесите, ако забележите, че греша и тя ще се изплъзне.

— Пийбоди…

— Така ще се чувствам много по-уверена — сякаш имам предпазна мрежа.

— Добре. Ако политнеш, ще те хвана.

— Благодаря. — Пийбоди извади комуникатора си, за да се свърже с Трухарт и да го информира за задачата.

 

 

Като се върна в канцеларията си, Ив веднага се свърза по видеотелефона с колегата си от Денвър, който разследваше убийството на Кембъл. Детектив Грийн беше опитен полицай със сприхаво изражение, изглежда, постоянно бе навъсен, от което между веждите му беше прорязана дълбока бръчка.

От пръв поглед допадна на Ив.

— В стаята бъка от отпечатъци — намръщено заяви той. — На камериерката, на техника, който е поправял стерео системата заради оплакването на предпоследните гости, които са били в същата стая — семейство Джошуа и Рина Хатауей от Синсинати. Пребивавали са в хотела три дни, напуснали са в същия ден, в който нашата приятелка се е регистрирала. Проучихме ги — чисти са. Разбира се, има и отпечатъци на убития, които са предимно във всекидневната — върху масичката, вилицата и ножа, чашата за кафе и чинийката, както и върху стъклената чаша с натурален сок. А скъпата Джулиана Дън е оставила навсякъде следи от сръчните си пръстчета. — Той замълча за миг и шумно отпи от кафето си. — Пиколото и служителите на рецепцията я описаха, разполагам и с видеозаписа от охранителните камери. В момента от лабораторията проверяват ДНК на космите, които намерихме в сифона на банята, което ще бъде най-сигурното доказателство за вината й.

— За съжаление доказването на вината й не е най-важното в момента. Първо трябва да я заловим. Свърза ли се с ФБР?

Грийн се поразмърда, презрително изсумтя, отново отпи от кафето си.

— Не виждам смисъл да избързваме — промърмори навъсено.

— Взе ми думите от устата. Имате прекалено много отпечатъци, ще ви отнеме доста време, докато ги „сортирате“, детектив Грийн. Да, сигурна съм, че ще се позабавите, докато се уверите, че става въпрос именно за Джулиана Дън.

— Може би. Случва се и някой колега да забута документацията така, че после я търсим с дни. Вероятно и сега ще се случи същото, ще я търсим минимум четирийсет и осем часа. Ако пък закъсаме с апаратурата, ще ни отнеме минимум три дни. Особено ако се заема с проследяването на другите улики.

— В компютъра на Центъра за борба с престъпността има много данни за Джулиана Дън, но аз ще ти предоставя допълнителна информация. При условие, че се позабавиш с предаването на случая… знаеш на кого, ще ти изпратя най-подробни данни, включително моите записки.

— Предупреждавам те, че чета много бавно. Пък и знаеш, че когато има убийство, федералните искат всичко да им бъде поднесено на тепсия, защо да ги занимавам с излишни подробности? В края на краищата те са много заети хора. Като дойде моментът да се свържа с тях, ще ти се обадя предварително, за да ти дам малко преднина.

— Задължена съм ти.

— Кембъл беше симпатяга, свестен човек. Само я хвани, лейтенант, а ние от Денвър ще ти помогнем така здраво да я заключиш в килията, че никога повече да не се изплъзне.

След като препрати на Грийн данните от компютъра си, Ив стана, приближи се до прозореца и се втренчи в прозореца на отсрещната сграда.

Джулиана бе казала, че разполага с богат видеоматериал за Ив Далас. „Значи си ме наблюдавала — помисли си Ив, но не си прозряла истината за мен. Твърдиш, че в другия си живот сме били сестри, което е пълна глупост! Единственото, което ни свързва, е убийството.“

Тя приседна на перваза и се помъчи да прогони всички мисли, докато наблюдаваше натовареното движение в късчето небе, разкриващо се през прозореца. Край стъклото пропълзя дирижабъл, рекламиращ луксозни апартаменти под наем в Ню Джърси.

Ив си спомни как веднъж заедно с Мейвис бяха отишли на плажа в Джърси и бяха прекарали двата почивни дни като се наливаха с алкохол и споделяха спомени от миналото. Мейвис за кой ли път разказа как е „работила“ по крайбрежната ивица, премятайки наивниците с примамливи обещания за много големи печалби. Само след две години Ив я беше арестувала за същото престъпление, само че този път Мейвис действаше на Бродуей.

„Това е истинска връзка“ — помисли си тя и неволно се усмихна. Ако някоя жена й беше близка като сестра, то това беше Мейвис.

Мейвис, която сменяше цвета на косата и на очите си по-често, отколкото хлапака сменя бельото си. Джулиана правеше същото, но не за да следва модните тенденции.

А може би преобразяването й бе елемент от присъщото на повечето жени желание — което се струваше необяснимо на Ив — да придобива нова самоличност, да експериментира с външността си. С каква цел? Да привлече вниманието на някой мъж ли? „Може би, може би“ — мислеше си тя, докато се разхождаше в тясното помещение. Но вероятно има и нещо друго, което те удовлетворява след промените. Например да застанеш пред огледалото и да видиш ново, различно лице.

Според Ив промяната на прическата и грима означаваше да насилваш собственото си Аз, но повечето хора изглежда бяха на друго мнение. Допадаше им да бъдат център на вниманието, да обръщат внимание на външността им.

Колко ли е липсвало това на Джулиана, докато е била в затвора? Едва ли услугите на затворническия фризьорски салон са били по вкуса й.

Дали ще рискува да се отдаде на страстта си към разкрасяване, докато е в Ню Йорк? Може би, но няма да рискува и да посети прочут козметичен салон в града, в който е извършила вече три убийства. И където всички познават лицето й, след като стотици пъти са го виждали на телевизионния екран.

Не, само си губеха времето, като проверяваха местните салони за разкрасяване.

Фризьорите и козметичките винаги забелязват косите, лицата и телата, върху които „работят“. Колко ли пъти е чувала как Мейвис и страховитата Трина обсъждат очите на някоя жена, устните на друга, гърдите на трета?

Ив беше сигурна, че напоследък Джулиана сама боядисва косата си. Бог знае как, но повечето жени умееха да го правят, дори онези, които можеха да си позволят да отидат на фризьор. Почти сигурно е обаче, че суетната госпожица Дън изгаря от желание да се поглези и да посвети на козметични процедури един ден, може би дори два.

Разбира се, ще посети най-добрия салон за разкрасяване.

„Ще отиде в Европа“ — реши Ив. Нямаше да се откажат от проверките в козметичните центрове в Ню Йорк, но бе готова да се обзаложи, че Джулиана ще предпочете Париж или Рим.

Побърза да седне зад бюрото си:

— Компютър, искам списък на най-добрите салони за разкрасяване в целия свят. Интересуват ме първите двайсет… не, петдесет.

Работя…

— Втора задача — открий петте най-престижни компании за превоз на пътници, които осъществяват връзка между Ню Йорк и Европа.

Втората задача приета. Работя…

— Добре, струва си да опитам. — Тя погледна ръчния си часовник и изруга. Сетне нареди на машината: — Когато приключиш, съхрани информацията, прехвърли я на диск и направи разпечатка.

Прието…

Ив беше доволна, че е открила нова нишка за размотаване на кълбото. Проведе още един разговор по видеотелефона и напусна канцеларията, за да спази уговорката си с Пийбоди.

Докато вървеше към помещението за разпит, отново се замисли за методите на Джулиана Дън. Убийството чрез отрова е лично, но и позволява на престъпника да се дистанцира от жертвата. Отровата е традиционното оръжие на жените, които я предпочитат пред ножовете или бухалките.

За Джулиана бе важно да убива, без да се допира до жертвата си. Сексът бе необходимо зло, което вече бе в миналото й.

Ив си спомни думите й, че сексът е унизителен и за двамата участници в половия акт. Проникване. Пробождане.

Не, тя никога няма да използва нож — забиването на острието в плътта твърде много напомняше на секса.

„Още една разлика между нас“ — каза си Ив, преди да успее да прогони ужасяващата мисъл. Почувства как дланите й внезапно се овлажниха и побърза да ги избърше от панталона си. Сякаш чу гласа на Джулиана: „Знаеш го, защото и ти си убивала“.

Напомни си, че не го е направила нито за удоволствие, нито за пари. Ала жестоката истина бе, че за пръв път бе отнела живот, когато беше едва осемгодишна. Дори Джулиана не можеше да се похвали с нещо подобно.

Призля й, тя притисна длани до страните си, потърка челото си.

— Намират се в помещение В.

Мъжкият глас я накара да подскочи. Макнаб я хвана за лакътя и възкликна:

— Извинете, лейтенант. Не исках да ви изплаша. Качих се на ескалатора зад вас и реших, че сте ме забелязали.

— Бях се замислила. Какво правиш тук?

— Ще ми се да видя как се справя Пийбоди. Разбира се, не й казах, за да не се притесни. Мисля да остана десет-петнайсет минути в помещението за наблюдение, става ли? — Той подкупващо се усмихна на Ив. — Нали не възразявате, лейтенант?

— Не. Хей, Макнаб…

— Какво?

Тя понечи да отговори, но се отказа и поклати глава:

— Забрави, не е важно.

Озоваха се в тесен коридор, преминаха край две врати, боядисани в сиво, които водеха към временния арест, и влязоха в помещението за наблюдение.

То беше тясно и приличаше на коридор, едната стена беше заета от специално стъкло, през което можеха незабелязани да наблюдават какво се случва в стаята за разпити. Нямаше столове, осветлението беше оскъдно, миришеше на евтин одеколон с миризма на бор или на средство за почистване. Ив разсеяно си помисли: „Все едно се намираме в борова гора“.

Можеха да изберат друго помещение за наблюдение, където имаше дори автоготвач, тапицирани столове и видеокамера, чрез която се следеше случващото си в стаята за разпит.

Но Ив смяташе, че удобствата разсейват наблюдаващия и предпочиташе старомодното стъкло.

— Да ви донеса ли стол?

Тя разсеяно погледна Макнаб:

— Какво?

— Предложих да ви донеса стол, та да поседнете, ако се уморите.

— Май си въобразяваш, че си отишъл на театър, а?

Той пъхна ръце в джобовете си и се навъси:

— Братче, виж какво се случва, като проявиш внимание към някого, дето са го смазали от бой и са му счупили главата!

Ив беше забравила, че лицето й е обезобразено, и подмятането на младежа я подразни.

— Ако ми потрябва стол, сама ще си взема! — Тя забели очи. Намръщената му физиономия й действаше на нервите. — Все пак благодаря за предложението.

Когато Макнаб видя през стъклото, че вратата на помещението за разпит се отвори, лицето му се проясни:

— Ето я и Пийбоди. Покажи им на какво си способна, малката ми!

— Малката ми! — с отвращение повтори Ив и се подготви да гледа представлението.