Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (16)

Шестнайсета глава

Още преди да влезе в кабинета си, Ив усети миризмата на ароматно кафе и уханието на топли кифлички. Членовете на екипа й с нескрито удоволствие отпиваха от чашите си и консумираха вкусното печиво. Рурк се беше задоволил само с кафе.

— В девет часа имаш съвещание чрез видео мост — напомни му тя.

— Един от директорите на компанията ще ме замести. — Рурк й подаде чаша с кафе. — Промених графика си, разпечатката е на бюрото ти. Вземи си кифличка. — Той си избра една с боровинков пълнеж.

— Каквито и да са промените в графика ти, придържай се към него. Аз също имам график. Не само за днес.

— Към който аз проявявам жив интерес. Само опитай да ме насилиш — добави той, като понижи глас, — и ще ти забраня да излизаш. И без това не си възстановила силите си и едва ли си в състояние да окажеш съпротива.

— Не бъди толкова сигурен. Но ако си решил да си губиш времето и да присъстваш на нашето съвещание, нямам нищо против.

— Радвам се, че помежду ни има такова съгласие. — Той се обърна и отиде да си налее още една чаша кафе.

За да не каже нещо, за което после ще съжалява, Ив натъпка в устата си половин кифличка, после приседна на ръба на бюрото си:

— Първо искам сведения за онзи тип, дето ме удари, и за хлапето със скейтборда.

— Ей сега — с пълна уста избърбори Фийни, сдъвка залъка си и извади електронния си бележник: — Бездомникът се казва Емет Фармър и притежава разрешително за просия. Обикаля района около Сентръл Парк, виси по кръстовищата и прилага трика с миенето на предното стъкло, за да изкара някоя и друга пара. Повечето полицаи го познават и твърдят, че е доста сприхав, но безобиден. — Той се втренчи в лицето на Ив и поклати глава. — Като те гледам, едва ли ще се съгласиш, че е безобиден. В показанията си твърди, че блондинката му е дала пет долара, за да измие предното стъкло на колата ти, за което си щяла да му дадеш още една петачка. Казала му е още, че непременно трябва да те задържи близо до автомобила, иначе нямало да му платиш. Фармър е от хората, които много държат да си получат възнаграждението.

— Ясно — накарала го е да замаже предното стъкло, та да не виждам накъде карам и да не мога да я преследвам. Изправила е срещу мен тоя тип, дето прилича на Гибралтарската скала, за да спечели време.

Фийни кимна:

— Казала си е, че ако междувременно онзи те напердаши, ползата ще бъде двояка. Хлапето със скейтборда, което се казва Майкъл Ярдли, настоява на версията, която е разказало и на теб. Предвид възрастта му и факта, че малкият никога досега не се е забърквал в нещо незаконно, съм склонен да му вярвам. Нашата приятелка му казала, че е филмова продуцентка и здравата го е забаламосала. Разбира се, Майкъл й е повярвал. Страхува се до смърт да не би да го изпратят в затвора за онова, което ти е причинил.

— Хм, забелязвам доста пропуски в плана й. — Ив отпи от кафето и се намръщи. — И този път е извадила късмет. Не аз, а тя щеше да лежи на тротоара, ако някой от двамата глупаци не беше изпълнил дословно указанията й, за да ми попречи да я настигна.

Тя раздвижи схванатото си рамо и печално въздъхна — какъв прекрасен ден щеше да бъде, ако бе заловила Джулиана Дън.

— И все пак е поела риска — продължи замислено. — По това съдя, че интервюто ми с Надин я е извадило от равновесие.

— Освен това е искала да ви нарани — намеси се Пийбоди. Спомни си как Фармър замахна с огромния си юмрук и толкова силно удари Ив, че тя буквално излетя във въздуха.

— Вярно е, но главната й цел е да ме сплаши. Моята самоувереност я дразни… мисля, че всичко, което прави, е с цел да ми отмъсти. — Тя машинално взе от бюрото алабастровата статуетка, която й бе подарила Фийби, и се втренчи в нея. — Да, всичко, което прави, е насочено срещу мен. Устроила ми е капан, и то много бързо. Питам се как е разбрала кога съм излязла от управлението. Не би могла да накара просяка и хлапето дълго да останат на „поста“ си — щяло е да им писне да стоят на едно място. Отпада и вариантът, че е дебнела пред управлението, защото не би рискувала да я забележи някой полицай.

— Едва ли се е затруднила да разбере кога свършва дежурството ви — намеси се Макнаб.

— Така е, но колко често някой от нас си тръгва след изтичане на работното му време? И вчера останах в канцеларията си след края на дежурството. Какво излиза? Че тя ме е наблюдавала, за да разбере навиците ми. Много я бива в това отношение. — Ив постави статуетката обратно върху бюрото и се обърна към Макнаб: — Покажи на монитора сградите, които се намират срещу полицейското управление.

— Мислите ли, че ви е следяла? — попита Пийбоди, докато младежът седна зад компютъра, за да изпълни нареждането.

— Разбира се. Тя като хищник дебне жертвите си, за да научи колкото е възможно повече подробности за тях — навиците им, къде отиват и какво правят. И най-вече кои са. — Ив погледна Рурк и се запита какво ли знае Джулиана за него.

Той й се усмихна, сякаш беше прочел мислите й.

— Обзалагам се, че за нея е било преимущество да ме наблюдава на работното ми място. — Ив се обърна към монитора, на който се виждаше планът на района.

— Като в някоя игра ли? — обади се помощничката й.

— Не, за нея това не е игра. Преди влизането й в затвора е било начин да спечели много пари. Сега ми е обявила война. И засега печели важните битки. — Тя взе от бюрото лазерната показалка и я насочи към монитора. — От тези три сгради се вижда прозорецът на моята канцелария. Дайте ми списък на живущите в тях.

Видя как Фийни и Рурк се спогледаха, а когато съпругът й стана и отиде в кабинета си, тя гневно стрелна с поглед ирландеца.

— Той ще се справи по-бързо — кротко обясни Фийни и побърза да отпие от чашата си, но Ив все пак забеляза тънката му усмивка.

Реши да си премълчи, сега всяка секунда беше ценна.

— Търсим апартамент, който е даден под наем за не повече от месец. Джулиана не възнамерява дълго да остане там. Разполага с апаратура за наблюдение, данните от която се препращат в жилището й, където тя спокойно ги проучва. Но вчера не се е доверила на апаратурата, а е била в сградата, защото е решила да предприеме решителни действия срещу мен.

Ив си спомни как бе стояла до прозореца на канцеларията си и се бе взирала навън. Мислено отново се пренесе там и се загледа в сградите от отсрещната страна на улицата, които се виждаха на монитора.

— Мисля, че е тази. — Тя обгради с кръгче една от тях. — Ако пък не е имало свободни апартаменти на този етаж… — Очерта с показалката линия и заключи: — Другата вероятност е тази. От прозорците и на двете сгради има добра видимост. Един момент.

Отиде в кабинета на Рурк, който седеше зад бюрото си, а компютърът му усърдно работеше.

— Мисля, че става въпрос за тази сграда — каза му. — Искам списък на обитателите й, за да се заема с изчисляване на вероятностите.

— Вече го правя, скъпа. Мисля, че не си сгрешила, но за всеки случай проверявам и трите сгради.

Ив погледна монитора и видя, че е маркирал постройката, която и тя беше набелязала.

— Мислиш се за голяма работа, а?

— Седни на скута ми и ще разбереш дали съм голяма работа. Предполагам, че се интересуваш от жилища, които са наети за кратък период от време, и то наскоро. — Той отмести поглед от монитора и се втренчи в нея. — Е, справям ли се?

— Престараваш се, драги. Изглежда, държиш да запазиш службата си като цивилен консултант.

— Няма ли да ти е приятно? — Той й направи знак да седне на коленете му и чаровно се усмихна, но Ив се престори, че не забелязва жеста му. — Добре де, отказвам се от допълнителните преимущества на тази длъжност. Ето и данните за процента на вероятност, които са на базата на видимостта, разкриваща се от дадено местоположение. Ако вкараш и информацията за Джулиана от твоите файлове, значително ще стесниш кръга на подозрителните наематели.

— Почакай. — Ив се загледа в списъка от имена на монитора. — Бинго! Фирма „Дейли Ентърпрайсис“, собственост на Джъстин Дейли. Това е нашето момиче! — Тя с усилие потисна желанието си веднага да отиде на посочения адрес. — Първо трябва да се уверим, че няма грешка. Препрати информацията на моя компютър, ако обичаш. Предпочитам съдействието ти да остане в тайна.

— Както кажеш, лейтенант. Но при едно условие — да те придружа, когато отидеш да арестуваш Джулиана. Почакай. — Той вдигна ръка, за да й попречи да възрази. — Колкото и малък да е шансът да я намерим в този апартамент, държа да участвам в акцията по задържането й. Имам зъб на тази жена.

— Не можеш да отмъстиш на всеки, който ме е наранил, докато изпълнявам служебните си задължения.

— Така ли мислиш? — Той вече не говореше шеговито, в гласа му се прокрадваха ледени нотки. — Джулиана Дън се е изправила срещу двама ни с теб, затова съм съпричастен към разследването. Ще бъда с теб, когато я заловиш, независимо къде и кога ще се случи.

— Само не забравяй кой трябва да я арестува. — Тя се върна в кабинета си. — Фийни, в сградата, която набелязах, има наемателка на име Джъстин Дейли. Информацията е в моя компютър. Направи справка за нея и за фирмата „Дейли Ентърпрайсис“.

— Дамата си избира имена със собствените й инициали — отбеляза ирландецът и побърза да заеме мястото на Макнаб пред компютъра. — Всеки престъпник си има слабост, която ни помага да го вкараме зад решетките.

— Не, аз съм слабостта й, заради която тя ще се провали! — Ив се свърза с управлението по видеотелефона и поиска разрешително за обиск, както и хора за осъществяване на акцията.

 

 

След по-малко от час беше в коридора, водещ към помещенията на фирмата „Дейли Ентърпрайсис“. Стълбището и изходите на сградата се охраняваха от полицаи, асансьорите бяха спрени.

Ала дълбоко в сърцето си тя знаеше, че няма да намери Джулиана Дън.

При все това бе длъжна да проведе операцията. Направи знак на хората си да заемат позиция, извади оръжието си и понечи да отключи вратата с разкодиращото устройство, но внезапно се отдръпна.

— Почакайте. Сигурно е разчитала, че ще направя тъкмо това. — Тя се втренчи във вратата и евтината ключалка, сетне приклекна, за да я разгледа по-внимателно. — Трябват ми микроочила. И скенер за взривни устройства.

— Нима мислиш, че е свързала вратата с бомба? — Фийни сви устни и приклекна до нея. — Досега никога не е използвала експлозиви.

— Докато си в затвора, научаваш много полезни неща.

— Имаш право — кимна ирландецът.

— Забелязваш ли нещо подозрително?

— Ключалката е старомодна и калпава. Като гледам таблото, алармената система е стандартна. Искаш ли да повикаме сапьорите?

— Може би надценявам Джулиана, но не ми се ще хората ми да бъдат разкъсани. — Тя вдигна поглед и видя, че Рурк се приближава.

— Може ли и аз да погледна? — попита той и без да изчака разрешение, сръчно опипа рамката на вратата и таблото. Извади джобния си компютър, въведе специален код, сетне го свърза с таблото, използвайки кабел, тънък като косъм. — Ключалката е свързана с взривно устройство — потвърди.

— Отдръпнете се! Всички да се отдръпнат! — извика Ив и извади комуникатора си: — Изведете цивилните от помещенията в коридора, както и от етажите, намиращи се под и над този.

— Не е необходимо, лейтенант, само ми дай малко време. — Когато тя се обърна, Рурк вече беше разглобил таблото.

— Веднага се махай от тук! — Ив се затича към него, но си наложи да спре. Виждала го бе как обезврежда много по-сложни устройства, отколкото най-обикновена бомба.

— Ето го — спокойно каза Рурк на Фийни, докато работеше с мънички сребърни инструменти. — Виждаш ли го?

— Да, вече го виждам. Не е по моята специалност, но навремето съм виждал не една и две саморъчно направени бомби.

— Аматьорска работа, но доста ефективна. Госпожа Дън щеше да се справи по-добре, ако бе отделила малко повече време, за да добави допълнителни взривни устройства и поне едно резервно. Това е програмирано така, че да се взриви при отваряне на вратата. Доста е елементарно. Разбира се, тя разполага с обезвреждащо устройство, не рискува да си развали маникюра, когато бомбата й откъсне някой и друг пръст.

Той работеше съсредоточено, ръцете му не трепваха; прекъсна само веднъж, за да отметне косата от челото си. Ив видя колко съсредоточено е лицето му, стоманения блясък на очите му.

— Взривното устройство не е много мощно. Хората, намиращи се на метър-два от вратата, нямаше да пострадат. Готово — добави той, прибра инструментите си и се изправи.

Ив не го попита дали е сигурен, че бомбата е обезвредена. Той никога не работеше небрежно. Тя направи знак на хората си да я последват, после си достави удоволствието с ритник да отвори вратата.

Насочи оръжието си към всички ъгли на помещението, огледа се, сетне направи знак на Фийни да отиде в малката баня в съседство с канцеларията.

Помещението беше оскъдно обзаведено — два паянтови стола, очукано бюро. Ала във въздуха се носеше ухание на скъп дамски парфюм. Джулиана беше оставила малкото устройство за комуникации и букет от екзотични цветя.

Ив се приближи до прозореца и надникна навън — отсреща беше прозорчето на собствената й канцелария.

— Разполагала е с устройство за наблюдение. От тук не се вижда добре с невъоръжено око. Очевидно устройството е скъпо, затова госпожата не го е зарязала тук. Започнете да разпитвате съседите! — нареди, без да се обърне. — Дано да научим нещо полезно. Намерете управителя на сградата и го доведете. Трябват ми и всички дискове от охранителните камери, Фийни да се заеме с видеотелефона и устройството за комуникации.

— Лейтенант. — Пийбоди смутено се изкашля. — Намерих това сред цветята.

Подаде на началничката си малък плик, адресиран до Ив Далас. Вътре имаше картичка с текст, написан на ръка, и компютърен диск. Текстът гласеше:

„С най-добри пожелания за скорошно оздравяване.

Джулиана“

— Мръсница! — процеди Ив, преобръщайки диска в ръцете си. — Фийни, освободи хората. — Пиленцето е изхвръкнало от кафеза. Пийбоди, повикай метачите. — Тя отново обърна диска, после го вкара в компютъра и нареди на машината да се включи.

На екрана се появи лицето на Джулиана — сега беше синеока блондинка и външността й най-много се доближаваше до действителната, особено в сравнение с образите, които беше възприемала, откакто бе подновила убийствата.

— Добро утро, лейтенант. — Говореше с провлечения тексаски акцент, който Ив си спомняше толкова добре. — Предполагам, че когато гледаш този материал, вече ще бъде утро. Колкото и да си издръжлива, едва ли още снощи си се озовала в малкото ми убежище, но никога не съм се съмнявала в способностите ти, затова смятам, че ще бъдеш там преди обяд. Дано да се чувстваш по-добре. И тъй като гледаш посланието ми, следва да предположа, че си обезвредила скромния ми подарък за „добре дошла“. Честно казано, не се постарах да ти подготвя нещо специално, защото идеята ми хрумна в последния момент.

Тя наклони глава и широко се усмихна. Ала Ив се взираше само в очите й. Приличаха на дебел слой лед над бездънна, празна яма.

— Първо искам да споделя с теб удоволствието от повторната ни среща. Често си спомнях за теб по време на… на моята рехабилитация. Толкова ми стана драго, като научих, че си станала лейтенант, а Фийни е бил повишен в капитански чин. Но в интерес на истината с него никога не съм се чувствала свързана като с теб. Нали не отричаш, че между нас имаше нещо особено?

Джулиана се приведе, усмивката й помръкна, изражението й стана сериозно:

— Да, между нас имаше нещо особено и много, много дълбоко. Някаква невидима спойка, някакво взаимно разпознаване. Ако прераждането съществува, може би в предишния си живот сме били сестри. Или пък любовници. Хрумвала ли ти е подобна възможност? Вероятно не е — добави и махна с ръка. — Ти си толкова земна, че едва ли вярваш в задгробния живот. Знаеш ли, твоята прагматичност донякъде е забавна. Питам се дали и съпругът ти е на същото мнение. Между другото, поздравления по случай сватбата ти, макар че съм позакъсняла. Май щастливото събитие беше преди година. Е, времето минава, нали? Но когато си в затвора, то сякаш спира. — Гласът на Джулиана се втвърди като земята в прерията под палещите лъчи на слънцето. — Задължена съм ти заради тези години, Ив. Знам, че ще ме разбереш, когато говоря за разплата. Така и не разбра какво съм направила и поради каква причина, така и не прояви уважение към стореното от мен. Но разплатата е нещо, което разбираш.

— Да — промърмори Ив и машинално докосна наранената си страна. — Имаш право!

— Наблюдавах как седиш в мизерната си канцелария и се трудиш като работлива пчеличка, как заставаш до прозореца, а изражението ти е такова, сякаш престъпленията в целия град тегнат на раменете ти, как кръстосваш тясната кутийка, в която са те заврели. Човек би предположил, че на служителка с чин лейтенант ще бъде осигурено по-прилично работно място. Между другото, прекаляваш с кафето. Вероятно вече знаеш, че те наблюдавах чрез свръхмодерна апаратура, която предпочетох да не ти оставя. Изглежда понякога и аз съм прекалено практична. — Изражението й се смекчи, тя отново се усмихна. — Разполагам с видеозапис на твоя милост, който е с продължителност няколко часа. Забелязвам, че сега се обличаш много по-добре. Още се долавя някаква небрежност, но за разлика от преди дрехите ти са стилни. Сигурна съм, че вкусът ти се е променил под въздействието на Рурк. Хубаво е да си богата, нали? Толкова по-хубаво от… това да си без пари. Питам се дали богатството те е променило, дали дълбоко в теб вече не си покварена от парите. Бъди откровена, миличка. — Джулиана игриво се засмя. — Спокойно можеш да ми се довериш. В края на краищата кой ще те разбере по-добре от мен?

„Говориш прекалено бързо — помисли си Ив. — Май си била самотна, Джулиана, след като в затвора е нямало жена на твоето ниво, с която да си поговориш.“

— Сигурна съм, че той е страхотен в леглото, ако сексът те вълнува. — Джулиана се облегна назад и направи движение, подсказващо, че кръстосва крак върху крак. Настаняваше се по-удобно за интимния разговор с приятелката си Ив Далас.

— Винаги съм смятала чукането за преживяване, което се възхвалява несправедливо и което е унизително и за двамата партньори. Бог знае защо го описват толкова поетично, след като се свежда до това, че жената позволява да проникнат в нея, да я завладеят. А мъжът се забива в нея така, сякаш животът му зависи от секса. Всъщност животът на мъжете, с които се чукам, наистина зависи от това дали са добри в леглото. Поне за известно време. Да убиваш е много по-вълнуващо, отколкото да правиш секс. Знаеш го, защото и ти си убивала. Да, дълбоко в сърцето си го знаеш. Ще ми се да имахме време и възможност да си поговорим, но знам, че никога няма да се случи. Единственото ти желание е да ми попречиш, да ме върнеш в затвора. Спомняш ли си какво ми каза? Спомняш ли си?

Очите й, сини като лятното небе, гневно заблестяха.

— Че ако зависи от теб, ще ме оставиш да изгния зад решетките. Че би ме оставила затворена в клетка като животно. После ми обърна гръб, сякаш бях някакво нищожество. Но не стана твоето, нали? За сметка на което моето желание се изпълни. Винаги получавам каквото искам. Затова очаквам да проявиш необходимото уважение към мен. — Тя постепенно повишаваше глас, започваше да се задъхва. За миг прекъсна монолога си, дълбоко си пое дъх и приглади косата си, сякаш се мъчеше да се овладее.

— Мислех за теб, когато убих Петибоун и Маутън. Дълги години мислих все за теб. Как ще се почувстваш, като разбереш, че двамата умряха заради теб? Това тревожи ли те, Ив? Предизвиква ли гнева ти? — Джулиана отметна глава и се засмя. — Разплатата ще бъде жестока. Имай предвид, че едва сега започвам. Искам онова, към което винаги съм се стремила — да правя каквото пожелая и да бъда много, много богата. Ти отне от живота ми осем години, седем месеца и осем дни, Ив. Дошло е време да си платиш. Мога и ще го направя, ще хвърлям пред теб труповете на наивни старци. И понеже си ми симпатична, ще ти дам един жокер — хотел „Майл Хай“ в Денвър, апартамент №4020. Човекът се казва Спенсър Кембъл. С теб ще се видим скоро, много скоро.

— Непременно — промърмори Ив, когато екранът потъмня. — Пийбоди свържи ме по видеотелефона с шефа на охраната на този хотел.

 

 

Апартаментът беше запазен на името на Джулиет Дарси, която беше пристигнала предишната вечер и беше платила в брой за двудневния си престой.

— Името на убития е Спенсър Кембъл, собственик на консултантската фирма „Кембъл Инвестмънт“. — Ив, която беше свикала съвещанието в заседателната зала на Централното полицейско управление, показа снимката му на монитора. — Шейсет и една годишен, разведен, бил е разделен и с втората си съпруга. Имал е уговорена делова среща с Джулиет Дарси, която е трябвало да се състои в нейния хотелски апартамент в осем сутринта. Приблизително по същото време аз разбих с ритник вратата на жилището, наето от нея в Ню Йорк. Напоследък е станала много самоуверена. Убила е Кембъл трийсетина минути, преди шефът на охраната да влезе в хотелския апартамент. Джулиана не си е направила труда да се обади на рецепцията. Включила е светлинния надпис „Не влизай“, взела е чантата си и преспокойно е излязла от хотела. Аутопсията ще потвърди, че отровата е била в кафето на Кембъл.

— Отишла е чак до Денвър, за да очисти онзи нещастник. — Фийни прокара пръсти през непокорната си коса. — Защо?

— За да докаже, че може. За нея Кембъл е бил като пешка, която жертваш с лекота. Искала е да ми покаже, че ще продължи да избива невинни хора, където и когато пожелае, докато аз се лутам в лабиринт, опитвайки да я открия. Отново изневерява на обичайните си методи, за да ми докаже, че е непредсказуема.

„И за да не се досетя, че е взела на мушка Рурк — мислено добави Ив. — Продължава да избива хора, които нарича наивни старци. Прави го, за да ме заблуди, да прикрие главната си цел.“

„Умряха заради теб.“

Ив се помъчи да прогони натрапчивия глас и чувството за вина.

— Набелязала е жертвите си още преди да попадне в затвора, а докато е била зад решетките, вероятно е продължила да събира информация и да избира мъже, отговарящи на „стандартите“ й.

— Да, вече знаем, че е проучвала Петибоун и Маутън, като е използвала компютрите в затвора — потвърди Фийни. — Но няма нищичко за този Кембъл или за други потенциални жертви. Нито пък за личните й дела — липсва информация за финансовите й операции и за закупуването на недвижимо имущество, както и за запитвания до пътнически агенции.

— Разбира се, че ще липсва. За тези цели Джулиана е използвала джобния си компютър — процеди Ив и си помисли, че ще съдере кожата на онзи тъпак Милър. — Вероятно само отначало е използвала компютрите в канцеларията на затвора, после се е снабдила с персонален — по този начин е отпаднал рискът някой да засече информацията. — Тя огледа хората от екипа си, замълча за миг, сетне продължи: — Има пари, и то много. Консултирах се с моя личен финансов експерт, според когото средствата са вложени в номерирани сметки в различни банки. Нямаме нишка, за която да се хванем и да размотаем кълбото. Лупи твърди, че Джулиана се хвалела с апартамента, който притежавала в Ню Йорк. Повторила е същото и когато са я разпитали колегите от Чикаго, но не е могла или не е пожелала да им каже повече. Предполагам, че не знае адреса. Джулиана си е бъбрила с нея, за да убие времето, но едва ли е казала нещо съществено.

— Моите хора проверяват собствениците на наскоро закупени къщи и апартаменти — промърмори Фийни и извади от джоба си пакетче с любимите си бадеми. — Но общо взето си губят времето, тъй като не разполагат с никакви данни за времето, по което е сключена сделката, нито на чие име е купен имотът.

— Сигурна съм, че не пести пари, за да си угажда — отбеляза Ив, като си спомни видеозаписа, свидетелстващ, че Джулиана поддържа външността си и е в отлична физическа форма. — Но тя е хитра лисица и вероятно винаги плаща в брой. Проверихме множество магазини за луксозни стоки, първокласни козметични салони и ресторанти. Но тъй като се намираме в Ню Йорк, който е истинска нирвана за туристите и за хората, които обичат да пазаруват, проучванията ни засега са безплодни. — Тя затвори очи и се помъчи да освободи съзнанието си от напрежението. — Разбира се, не сме се отказали. Цяла бригада полицаи продължават да се обаждат по видеотелефона на различни магазини. Ако имаме късмет, ще разберем откъде е купила червения гащеризон. От досието й в „Докпорт“ знаем колко е висока и колко тежи, което ни помогна да определим номера на дрехите й. Наблегнали сме на издирването на магазина, от който е бил купен червен гащеризон от съответния номер.

— Може да го е взела от Чикаго или от друг град — намеси се Пийбоди. — Освен това по магазините има толкова червени гащеризони, че с лопата да ги ринеш.

— Вярно е. Приличаме на слепци, които опипом търсят пътя. Но съм сигурна, че ако упорстваме, рано или късно ще се доберем до нещо важно. Междувременно ще проверим всички транспортни средства, които пътуват за и от Денвър. Ще разберем с какво се е придвижвала, но тя вече ще е далеч от този град. Все пак ще разполагаме с някаква информация, която ще прибавим към онова, което вече знаем.

— Тя поема все по-големи рискове — каза Пийбоди. — Съобщава ви за Кембъл, макар че не е знаела със сигурност кога ще проникнете в „наблюдателницата“ й и ще изгледате видеозаписа. Ако не ви беше предупредила, вероятно мъртвецът щеше да бъде открит след няколко часа.

— Рисковете правят победите й още по-стойностни. Тя води война, за да си отмъсти, и няма да бъде удовлетворена, докато не нарани врага. Целта й е само да ме сплаши. Няма намерение да ме убие, но иска да ме заблуди, че аз съм набелязаната жертва. Няма да отнеме живота ми, за да живея във вечни мъки заради загубата на любимия човек. Да, тя иска живота на Рурк. Имаме известно предимство, защото тя не подозира, че знаем истината.

 

 

В кантората си в центъра на града Рурк приключи едно съвещание и започна да се подготвя за следващото. Заради срещата с екипа на Ив беше поизостанал с графика. Тази вечер му предстоеше доста работа, но щеше да намери начин да я свърши у дома. Възнамеряваше да бъде неотлъчно до Ив, разбира се, доколкото ангажиментите на двамата го позволяваха. Обади се на секретарката си по вътрешния видеотелефон:

— Каро, моля те, уведоми хората от Риалто, че срещата ни ще се проведе чрез холограмното устройство и я насрочи за деветнайсет и трийсет тази вечер. Ще говоря с тях от домашния си кабинет. Обядът с Фин и Боулър ще се състои в нашия ресторант за висшите служители. Ако обичаш, уведоми лейтенант Далас за тези промени.

— Разбира се, сър. Отвън чака някоя си доктор Майра. Разполагате с десет минути преди началото на следващото съвещание. Ако желаете, ще отпратя посетителката или ще й определя час за посещение.

— Не. — Рурк смръщи вежди, опитвайки се да прецени дали времето ще му стигне. — Ще я приема още сега. Ако представителите на Бринкстоун дойдат, преди да съм приключил разговора с нея, помоли ги да почакат.

Той прекъсна връзката, стана и неспокойно закрачи из кабинета си. Нетипично бе за доктор Майра без предупреждение да го посещава в службата му или пък да прекъсва работата му, за да си побъбрят. Самата тя беше много заета, а посещението й означаваше само едно — че има да му каже нещо много важно.

Машинално се приближи до автоготвача и го програмира да приготви любимия й жасминов чай.

Когато Каро почука, той сам отвори вратата и протегна ръка на Майра:

— Радвам се да те видя.

— Не е вярно. — Тя стисна дланта му. — Все пак ти благодаря, че ми отдели малко време. Между другото, гледката, която се разкрива от остъкления коридор, е зашеметяваща.

— Докато минават по него, конкурентите ми имат възможност да си представят какво ги очаква, ако полетят надолу. Благодаря ти, Каро. — Той покани Майра в кабинета, а секретарката безшумно затвори вратата.

— Това помещение… — Психиатърката се огледа, възхищавайки се от прекрасните мебели, красивите картини и статуетки, свръхмодерната комуникационна апаратура. — Определено много ти подхожда — едновременно е елегантно и функционално. Извинявай, знам, че си зает.

— Колкото и да съм зает, винаги съм готов да ти отделя време. Както обикновено предпочиташ чай, нали? Ще ти предложа жасминов — знам, че ти е любимият.

— С удоволствие, благодаря. — Тя не се изненада, че Рурк е запомнил подобна незначителна подробност. Мозъкът му беше като компютър. Седна на мекото канапе и изчака той да се настани до нея. — Няма да ти губя времето с общи приказки.

— Благодаря. Ив ли те помоли да ме посетиш?

— Не, но тя знае за намерението ми да разговарям с теб. Днес не съм я виждала, ала възнамерявам да посетя и нея. Знам какво е претърпяла снощи.

— За щастие скъпата ми съпруга е много издръжлива. Разбира се, в повечето случаи се надценява, но така или иначе бързо се възстановява. Само да я видиш — цялата е в синини. Главата й за малко е щяла да се спука като яйце — добре, че е твърда.

— Твърдоглавието й е една от причините, заради която толкова я обичаш.

— Имаш право.

— И все пак се тревожиш. Бракът с ченге е голямо изпитание на търпението. Ив го знае, затова толкова дълго се съпротивляваше на ухажването ти, страхуваше се от любовта си към теб. — Майра хвана ръката му. — Другата причина е баща й. Сподели с мен за посещението ви в Далас.

— Радвам се, че може да поговори с някого за това.

— А ти не можеш. — Майра почувства как напрежението се нагнетява в него. — Рурк, досега винаги си бил откровен с мен. Само аз знам за миналото на Ив, ето защо съм единствената, с която можеш да разговаряш на тези тема.

— Какво да ти кажа? Тя изживява кошмар, не аз.

— Разбира се, че и ти си съпричастен, защото я обичаш.

— Да, обичам я и винаги ще бъда до нея. Ще направя всичко необходимо… но се страхувам, че ще бъде твърде малко. Знам, че като разговаря с теб, тя се разтоварва, и съм ти много благодарен.

— Страхува се за живота ти.

— Страховете й са напразни. — Рурк почувства как гневът се надига в гърдите му и стиска гърлото му като стоманен юмрук. Помъчи се да го прогони, но на негово място остана кървяща рана. — Ти също не бива да се безпокоиш. Все пак благодаря, че намери време да се отбиеш.

Изражението му недвусмислено говореше, че смята посещението за приключено. Маската на учтивостта едва прикриваше гнева му. Майра остави чашата си на масичката и приглади с длани полата на светлосиния си костюм.

— Добре. Извинявай, че прекъснах работата ти. Няма повече да те задържам.

— Да му се не види! — Той скочи на крака. — Какъв е смисълът да се изповядвам пред теб? Няма да й помогне, нали?

Майра отново взе чашата си и спокойно заяви:

— Може би ще помогне на теб.

— Как? — Рурк рязко се обърна, на лицето му беше изписана безпомощна ярост. — Нищо няма да се промени. Нима искаш да чуеш, че стоях до нея и я гледах как страда, как спомените нахлуват в съзнанието й, как се пренася в миналото и отново изживява кошмара? Беше безпомощна, изплашена и изгубена, докато я гледах, и аз изпитах същите чувства. Свикнал съм да преследвам враговете си и пръв да нападам. Но това…

— Това не е враг, на когото да отмъстиш, не и по начина, който познаваш — спокойно каза Майра и си помисли: „Какво ли терзание е за този човек, който не само изглежда, но и мисли като древен воин, да защитава без оръжие онова, което най-много цени?“. — Невъзможно е да бъде променено, нито да бъде предотвратено, защото вече се е случило. То е като хищник, който те дебне, както дебне и нея.

— Понякога нощем тя надава писъци. — Рурк затвори очи. — Друг път само скимти като животинче, което се страхува или изпитва болка. А понякога сънят й е спокоен. Невъзможно ми е да проникна в сънищата й и вместо нея да убия онова чудовище.

Майра усети, че професионалното хладнокръвие я напуска, пометено от вълната и на неговите, и на нейните чувства. Когато отново заговори, гласът й беше задавен от напиращите сълзи:

— Наистина не можеш, но винаги си до нея, когато се събуди. Осъзнаваш ли как се промени животът й, откакто ти влезе в него? Ти й даде смелост да се изправи лице срещу лице с миналото й. И състрадание, което й помогна да приеме твоето минало.

— Зная, че сме постигнали нещо в този живот именно заради желанието ни завинаги да се отърсим от миналото. Вярвам в предопределеното, в съдбата, но вярвам и в това, че ако тя не ти се подчинява, трябва да й поизвиеш ръката. — Усмивката на Майра го накара да се поотпусне. — Знам още, че няма начин да променим вече стореното, но все пак ми се иска да можех да покажа на онзи човек на какво съм способен. — Той сви юмруци, сетне разпери пръстите си.

— Според мен в това няма нищо лошо.

— Така ли мислиш?

— Да, защото често и аз изпитвам същото желание. Не забравяй, и аз я обичам.

Рурк впери поглед във ведрото й лице, в очите й, изразяващи съчувствие и разбиране.

— Да, вярвам ти — промълви.

— Обичам и теб.

Рурк смаяно примигна, като че му беше заговорила на чужд език. Майра се позасмя и се изправи:

— Двамата с нея ставате толкова подозрителни при всяка проява на чувства. Добър човек си, Рурк — добави тя и го целуна по страната.

— Не е вярно.

— Вярно е. Дано да не се свениш да идваш при мен, когато почувстваш необходимост да се разтовариш от тревогите си. А сега ще те оставя да си вършиш работата. Знам, че закъсняваш за важна среща, аз също.

Той я изпрати до вратата и шеговито подхвърли:

— Има ли човек, който е устоял на чара ти?

— Дори да е имало, не е било задълго.