Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (14)

Четиринайсета глава

Той не се подчини на молбата й веднага да отидат в полицейското управление, а я закара в хотел, който беше негова собственост и където бяха приготвили за тях най-хубавия апартамент.

Фактът, че Ив беше прекалено уморена, за да поведе спор с него, му подсказа, че е постъпил правилно. Трябваше й време, за да възвърне душевното си равновесие.

Ив прекоси обширната дневна и отиде право в спалнята, като остави Рурк да даде бакшиш на пиколото. Вече се събличаше, когато той влезе при нея.

— Трябва да взема душ — промълви. — Трябва да… да измия мръсотията.

— Добре е да хапнеш нещо. Какво да поръчам?

— Не бързай да поръчваш. — Внезапно тя изпита отчаяна необходимост от потоци гореща вода, от ароматен сапун, който завинаги да прогони натрапчивата миризма. — Нека си помисля.

— Ще бъда в съседната стая.

Той побърза да се уедини не само заради нея, но и заради себе си. Гневът, който успяваше да потисне до този момент, заплашваше да изригне като вулкан. Искаше му се да удря с юмруци, да замахва, докато мишците му закрещят за почивка.

Едва сега разбираше слабостта на Ив към горещите душове — причината бе, че някога е била принудена да се къпе с леденостудена вода. Мислено се закле да не позволи никога повече да й е студено, никога да не позволи тя да трепери, както трепереше в стаята, където присъствието на призраците беше толкова осезаемо, че и той ги бе видял.

Бе подложен на неописуемо изтезание, докато наблюдаваше как тя изживява кошмара, който често я преследваше в сънищата й. Накрая се почувства безпомощен и безполезен, нямаше върху кого да излее бушуващия си гняв.

Що за човек е този, който е станал причина за зачеването й, а после непрекъснато я е пребивал и изнасилвал, за да я продава на мъже, също като него принадлежащи към измета на обществото? Що за господ е създал подобни изверги и им е позволил като хищници да се възползват от невинните създания?

Гневът продължаваше да кипи в гърдите му. Той свали ризата си и отиде в малкото помещение за тренировки. Нагласи боксовата круша и я заудря с голи ръце.

С всеки удар гневът му се разпалваше, разпространяваше се в него като злокачествен тумор. Боксовата круша бе лице на непознат. На бащата на Ив… после на собствения му баща. Блъскаше го с юмруци, докато яростта му прерасна в омраза. Удряше безспир, докато черната завеса на омразата замъгли погледа му. Удряше безспир, докато кожата се смъкна от кокалчетата на пръстите му и от раните рукна кръв.

И все не можеше да го убие.

Когато боксовата круша се откъсна от пружината и се удари в стената, той се огледа за нещо друго, върху което да излее гнева си.

И видя Ив на прага.

Страните й бяха бледи почти като бялата й хавлия. Рурк още се задъхваше от налудничавия боксов мач, яростта още го стискаше за гърлото и му пречеше да проговори. Безмълвно се втренчи в Ив, обезумелите му очи бяха като горещи слънца.

— Много съм виновен пред теб — трябваше да се досетя какво ще ти струва това изживяване. — Мускулестите му гърди блестяха от потта. Ръцете му кървяха. И колкото и горещи, колкото и безумни да бяха очите му, когато се спряха върху нея, бяха съкрушени. — Не знам как да ти помогна. — От вълнение гласът му беше прегракнал, той говореше с акцент, промъкващ се в речта му само когато съпротивата му беше сломена. — Нито какво да ти кажа.

Когато Ив тръгна към него, той поклати глава и отстъпи назад:

— Не, тъкмо сега не мога да те докосна. Не съм на себе си. Страхувам се да не те прекърша. Говоря сериозно! — извика, когато тя отново пристъпи към него.

Ив спря. Не се страхуваше за себе си, а за Рурк, имаше опасност не само тя да бъде прекършена.

— Преживяваш го болезнено като мен — промълви.

— Желая смъртта му, а той вече е мъртъв. — Той се втренчи в изранените си ръце. — Няма какво повече да се направи. И все пак ми се ще да можех да разбия с юмруци носа му, да изтръгна сърцето му, преди да те е докоснал. Бих дал цялото си богатство, за да му причиня болка. Уви, няма на кого да отмъстя.

— Рурк…

— Моят баща беше там. — Той отметна глава и я погледна в очите. — Може би се намираше в същата стая. Вече е ясно и на двама ни. Не зная дали си е падал по малки момиченца, но при други обстоятелства можеха да те продадат именно на него. — Той кимна, сякаш беше прочел мислите й. — Разбирам, че и на теб е хрумвала подобна мисъл.

— Все пак не се е случило. Миналото ми е достатъчно кошмарно и без това да се случи. И не ме убеждавай, че всичко е наред. През по-голямата част от живота си бях погребала тези спомени в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си. Откакто сме заедно си спомних много повече, отколкото през останалите години. Защото беше до мен и не се страхувах да приема истината. Не зная дали някога ще науча всичко, което се е случило по онова време. А преживяното днес ми помогна да осъзная, че човек не може да избяга от миналото си. То е тук. — Ив притисна юмрук между гърдите си. — Тук е, вътре, и при всяка възможност ще отхапва по късче от мен. Но ще се примиря и дори ще го приема, защото си до мен. Защото знаеш какво чувствам — ти си единственият, който знае какво изживявам. И защото ме обичаш достатъчно, за да го разбереш. Способна съм да приема всичко, стига да виждам любовта в погледа ти. — Тя направи последната крачка, която я разделяше от него, прегърна го и го привлече към себе си: — Бъди с мен.

Рурк се наведе и вдъхна уханието на косата й. Притисна я в обятията си и усети как гневът му постепенно се стопява.

— Ив!

— Само бъди с мен. — Тя нежно го целуна по страната, намери устните му, сля се него.

Той целият се отвори за нея, позволи й да изпълни най-тъмните ъгълчета на душата му. Жестокостта, която неизменно присъстваше в живота им, като по чудо изчезна.

Без да престава да я целува, той я вдигна на ръце и за миг остана неподвижен, притискайки я към себе си като най-редкия и скъпоценен дар. Сетне я занесе в спалнята, където лъчите на яркото слънце нахлуваха през прозореца.

Щяха да се любят под светлината му, за да прогонят мрака на миналото. Положи я на леглото върху нежната мека тъкан. Копнееше да й даде нежността, утехата и красотата, за която някога и двамата копнееха. Изпитваше необходимостта да й покаже красотата на любовния акт, която бе толкова неустоима, че заличаваше грозотата, придавана му от някои.

Същите ръце, които нанасяха удари, докато се разкървавиха, сега докосваха Ив с неподозирана нежност.

Тя го привлече към себе си и го притисна в прегръдките си; неговите въздишки бяха и нейни. От сега нататък щяха взаимно да се утешават.

Устните й срещнаха неговите, разтвориха се. Най-нежното и сладко съвкупление. Тя прокара длани по мускулестия му гръб, притискайки тялото му към себе си.

Обичаше тежестта му, всеки сантиметър от тялото му, уханието и вкуса му. Като усети устните му върху шията си, отметна глава, за да даде и на двама им повече.

Колко нежност се криеше в продължителните им, чувствени целувки, в бавните милувки. И колко топлина, която трептеше на повърхността, сетне проникваше навътре и сякаш разтопяваше костите.

Рурк разтвори хавлията й и бавно обсипа с целувки тялото й. Проникна в нея, без да откъсва поглед от лицето й, забързвайки движенията си при всяка нейна въздишка или потръпване. Сърцето му се стопли, като видя как страните й поруменяха, сякаш разцъфнаха диви рози.

— Скъпа Ив! — Той отново притисна устни към нейните. — Толкова си красива!

— Не е вярно.

Тя почувства как устните му се разтегнаха в усмивка.

— В подобен момент не бива да оспорваш мнението на мъжа. — Рурк леко стисна гърдата й, сетне се облегна назад и се втренчи в нея. — Тук си малка и твърда. — Докосна зърното й, чу приглушения й стон. — Очите ти са като старинно злато. Чудно как са толкова проницателни, но не виждат онова, което виждам, когато те погледна. — Сведе глава и леко захапа устните й. — Нежни устни. Никога не мога да им устоя. Упорита брадичка, винаги готова да понесе удара. — Той докосна с език трапчинката и добави: — Обичам това местенце… това също — промълви и обсипа с целувки шията й. — Моята Ив, прекрасната ми Ив! — Прокара ръка надолу, а когато дланта му я обгърна, тя вече беше гореща и влажна. — Стигни до висините, скъпа, отпусни се.

Тя се подчини, надавайки тих стон, символизиращ удоволствието и себеотдаването.

Рурк я караше да се чувства красива и неопетнена. Караше я да се чувства непокътната. На свой ред посегна към него, телата им сякаш се притискаха в бавен танц под ярките лъчи на слънцето. Въздухът като че се сгъсти от въздишките и нашепнатите думи. Тя го докосваше, усещаше вкуса му. Отдаваше се като него и също като него забрави за околния свят.

Когато се надигна да го поеме в себе си, когато той проникна в нея, погледът й се замъгли от сълзи.

— Недей. — Рурк притисна страната си до нейната. — Моля те, недей.

— Няма. — Ив обгърна с длани лицето му и за пръв път през този ден позволи на сълзите да рукнат. — Толкова е съвършено. Нима не го виждаш? — Отново се повдигна, за да го усети в себе си. — Нима не го усещаш? — Ив се усмихна през сълзи. — Ти ме направи красива.

Не отмести ръце от лицето му, докато двамата заедно се понесоха надолу към бездънната пропаст. Когато го видя да потръпва, когато видя как очите му потъмняха като вечерното небе, разбра, че този път той се е предал.

Дълго лежаха неподвижно, притиснати един към друг. Рурк търпеливо чакаше тя да отпусне ръце и да заспи, ала това не се случи. Нежно я целуна по косата и закачливо подхвърли:

— Щом още не си заспала, трябва да се нахраниш.

— Не съм уморена. Искам да довърша работата си тук.

— Добре, но след като хапнеш нещо.

Ив понечи да възрази, но изведнъж си спомни изражението му, когато той удряше с юмруци въображаемия си противник.

— Добре де, но нека да е някакъв аламинут. — Тя взе ръката му и разгледа охлузените му кокалчета. — Между другото, добре си се подредил. Не е зле да се превържеш.

— Отдавна не съм се боксирал така. — Рурк няколко пъти сви и разпусна пръстите си. — Но раните са само повърхностни. Нямам счупени кости.

— По-добре да си беше сложил ръкавици.

— Не, упражнението нямаше да ми подейства толкова пречистващо.

— Страхотен начин за отпускане си намерил, няма що! Няма нищо по-хубаво от това да смажеш някого от бой, за да си отпочинеш. — С ловко движение тя седна върху него. — Сигурно склонността към насилие ни е вродена. Но за разлика от нашите родители ние не си изкарваме гнева, когато ни скимне и на когото ни попадне. Именно способността ни да се владеем ни превръща в почтени хора.

— Някои от нас са по-почтени от другите.

— Отговори ми на един въпрос. Някога удрял ли си дете?

— Разбира се, че не съм! Господи, как можа да ти хрумне?

— Случвало ли ти се е да пребиеш или да изнасилиш жена?

Рурк седна и за да не падне, тя обви бедра около кръста му.

— От време на време ми идва да го направя. — Той сви юмрук и допря до брадичката й изранените си кокалчета. — Разбирам защо ми задаваш тези въпроси и мисля, че имаш право. Не приличаме на хората, които минават за наши родители. Каквото и да са ни сторили, не са успели да ни превърнат в себеподобни.

— Сами се изградихме като личности. А сега взаимно се допълваме.

— Много добре се изрази — широко се усмихна Рурк.

— Не са ми дали име — въздъхна тя. — Навремето това ми причиняваше болка, чувствах се незначителна и безполезна. Ала сега се радвам, че не са го сторили. Не са оставили отпечатъка си върху мен. И знаеш ли какво, Рурк? Доволна съм, че се върнах в този град, че направих необходимото. Но в момента единственото ми желание е да предам информацията на колегите от местната полиция и да се махна от Далас. Не ми се ще да оставам тук повече от необходимото. Искам довечера да си бъда вкъщи.

Рурк я погледна в очите:

— Тогава ще си вървим у дома.

 

 

Върнаха се в Ню Йорк достатъчно рано, което позволи на Ив да заяви, че има неотложна работа в управлението и извинението й да прозвучи правдоподобно. Разбира се, Рурк едва ли се хвана на номера, но поне се престори, че й вярва.

Може би разбираше, че тя изпитва необходимост от работата си, от позната атмосфера, която й напомняше коя е в действителност.

Ив мина край работното място на помощничката си, без да й се обади, влезе в канцеларията си и заключи вратата, което правеше много рядко.

Седна зад бюрото и допирът на задните й части с неудобния дървен стол й подейства успокояващо. „Изтърканата седалка е красноречиво доказателство за дългите часове, през които съм се трудила зад това бюро — помисли си. — Безкрайна и досадна писмена работа, разговори по видеотелефона, подреждане и синтезиране на информацията.“

Тук се чувстваше като у дома си.

Стана и се приближи до прозореца. Гледката й беше до болка позната — едни и същи улици и сгради, дори същите въздушни превозни средства, които прелитаха отвън по това време на деня.

Онази частица от нея, която още трепереше от страх, и която тя успешно бе съумяла да скрие от Рурк, се поуспокои.

Каза си, че се намира, където й е мястото, работи онова, за което има призвание.

Каквото и да се бе случило в миналото, всички ужаси и страхове бяха довели до настоящето. Бог знае дали ако ги нямаше, сега щеше да се намира тук. Може би беше по-склонна да отмъщава заради жертвите на насилието, защото навремето бе една от тях.

Тръсна глава и си каза, че е крайно време да престане да разсъждава — време е да се захване за нещо полезно.

Обърна се, отново седна зад бюрото и се залови за работа.

Свърза се с Майра и я помоли да се срещнат, като й обеща, че няма да й отнеме много време. Напусна управлението също така незабелязано, както беше дошла, и тръгна към дома на психиатърката.

— Мислех, че и днес ще отсъстваш. — Майра я покани да седне на един от удобните столове с висока облегалка. — Ще пиеш ли чаша чай?

— Не, бързам — опита да се измъкне тя, но психиатърката вече програмираше автоготвача. Ив се примири с мисълта, че от учтивост поне трябва да отпие от чая с аромат на цветя, който бе любим на домакинята.

— Знам, че предпочиташ кафе — заговори Майра, докато програмираше машината. — Но от учтивост ще ми правиш компания, за което ти благодаря. По-късно можеш да вземеш обичайната си доза кофеин.

— Как разбра… питам се защо ти харесва тази билкова смес.

— Човешкият организъм привиква към определени храни или напитки. Установих, че билковият чай успокоява разума ми, което пък води до прилив на енергия. Поне така си внушавам, което е почти едно и също. — Тя се обърна и подаде на Ив чашката от фин порцелан.

— Казано с други думи, ти се самозалъгваш, че се чувстваш ободрена, което не отговаря на истината.

— И така може да се каже.

— Хм, много интересно. Между другото, разполагам с нова информация относно Джулиана Дън, която искам незабавно да споделя с теб. Мисля, че не разполагаме с много време, преди тя да нанесе следващия удар. Разпитах заварения й баща…

— Пътувала си до Далас, така ли?

— Върнах се преди около час. Държа още сега да споделя с теб какво се случи — настоятелният тон на Ив накара Майра да вдигне вежди. — Съгласна ли си?

— Разбира се.

Ив накратко й разказа какво е научила по време на разпита на Паркър, като се придържаше само към фактите, после спомена разговора си с Чък Спрингър.

— Значи той е бил първият мъж в живота на Джулиана Дън — замислено промълви психиатърката. — Да, сега разбирам… нещата се изясняват. Първото й полово сношение е било с младеж на нейната възраст, при това работяга. Той е бил първият, който я е отблъснал, и последният, който си е позволил подобен лукс. Джулиана не е забравила този факт.

— И все пак всичките й жертви се различават от Спрингър. Те са образ и подобие на заварения й баща.

— Досещам се за причината. Избирала е именно такива мъже, за да може да ги върти на малкия си пръст. Създавали са й самочувствие, а парите в банковата й сметка са се увеличавали. Ала всеки път, когато е била с друг мъж, тя е отмъщавала на Спрингър. Все едно е казвала: „Погледни какво мога да притежавам. Не си ми необходим!“ Разбира се, вече не го е обичала, но с течение на времето той се е превърнал в символ. За Джулиана всички мъже са безполезни негодници, лъжци, безволеви типове, които са обсебени от секса.

— Сигурно би побесняла от гняв, ако разбере, че това се отнася за самата нея, че именно тя е обсебена от секса.

Майра вдигна вежди и одобрително кимна:

— Точно така. Преценила си я много добре. Спрингър ти е казал, че са се любили, след като е скъсал с нея, след като тя го е нападнала. Това само й е показало, че сексът е ключът към успеха, въобразила си е, че е фаталната слабост на всички мъже. Забравила е гнева си и е започнала да използва тази слабост за собствена облага.

— Съгласна съм. Но не мога да преценя към кого е насочила вниманието си сега. Чрез компютъра проверих вероятността следващата й жертва да бъде Паркър, Спрингър или Рурк. Първите двама имат почти еднакви проценти, докато Рурк изостава с цели двайсет пункта. Но искам да чуя твоето мнение. В този случай не се доверявам изцяло на компютъра.

— Няма да е Спрингър… поне засега. Предполагам, че тя ще продължи да си играе с него като котка с мишка, преди да я убие. Не изключвам и вероятността жертвата да е завареният й баща, но интуицията ми подсказва, че и с него тя няма да бърза. Бил е първото й завоевание, нещо като опитно зайче. Сигурно ще го остави за накрая. — Майра отмести чашата си и добави: — Въпреки изчисленията на компютъра мисля, че ще бъде Рурк или съвсем непознат човек. Джулиана още не е приключила тук, Ив. Още не е уредила сметките си с теб.

Ив кимна и мрачно се втренчи в чашата си:

— И на мен ми хрумна същото. Ще уредя да охраняват Рурк, което ще го вбеси. Пет пари не давам, рано или късно ще му мине. Е, благодаря, съжалявам, че те задържах.

— А ти как се чувстваш?

Ив вдигна поглед:

— Може би душевното ми равновесие е понарушено, но в общи линии съм добре. Издържах изпитанието и дори си спомних някои подробности.

— Ще ги споделиш ли с мен?

Абсурдно бе да отрича, че е дошла тук не само за професионална, но и за лична консултация.

— Спомних си какво почувствах, когато го убих. Спомних си прилива на първична омраза и ярост. Знам, че те съществуват в мен и че умея да ги контролирам. Осъзнах, че тогава единственият начин да оцелея е било да убия този човек. Може би ще свикна да живея с тази мисъл. — Тя стана и добави: — Ако възнамеряваш да ме подложиш на тест, за да разбереш дали имам психични отклонения, няма да се съглася. Няма отново да се подложа на онова изпитание.

Майра седеше неподвижно, с ръце на скута си. Дълго мълча, сетне отвърна:

— Наистина ли мислиш, че ще те принудя да изживееш онзи ужас? Мислиш ли, че ще злоупотребя с доверието ти и ще действам според правилника? Вярвах, че взаимоотношенията ни са на друга основа.

Ив разбра колко е огорчила една от най-добрите си приятелки. Виновно сведе очи и промълви:

— Изглежда преживяването ми се е отразило по-сериозно, отколкото предполагах. Извинявай. — Тя притисна опакото на дланите към очите си. — Да му се не види!

— О, скъпа! — Майра се изправи, но когато понечи да прегърне Ив, тя побърза да отстъпи назад и промълви:

— Аз… трябва да намеря опора. Да се съсредоточа върху работата си и да оставя това зад… Той ме е обучавал! — изтърси внезапно. — Обучавал ме е за проститутка, за да ме продава на други мъже. — Тя бавно отпусна ръце и се втренчи в лицето на Майра. — Знаела си го, нали?

— Само предполагах. Беше съвсем логично. Без теб е щял да се придвижва много по-незабелязано и по-бързо, но е кроял планове как да те използва. От онова, което си ми разказвала, съдя, че не е бил обикновен педофил. По принцип е правил секс с жени, само теб е малтретирал. Ако е имал слабост към полови сношения с деца, със сигурност е щял да ги осъществява, а ти само си щяла да му пречиш.

— Непрекъснато ме държеше под ключ. И промиването на мозъка е начин на обучение, нали? Превръщаш едно същество в затворник, изцяло зависим от теб. Убеждаваш го, че няма избор, освен да остане при теб, за да не го сполети още по-страшна съдба. Държиш го гладно и във вечен страх, от време на време го възнаграждаваш за послушанието. При неподчинение жестоко го наказваш и ежедневно го тренираш да прави онова, за което си го предназначил. Прикови го към себе си с помощта на страха и то ще стане твое.

— Грешиш, Ив. Никога не си му принадлежала. Каквото и да ти е причинил през годините, докато сте били заедно, не е успял да проникне в душата ти.

— Но и никога няма да ме изостави — печално въздъхна тя. — Крайно време е да приема истината. Същото се отнася и за Рурк. Преживяването дълбоко го засегна, може би му подейства още по-ужасно отколкото на мен. Уж нищо ни няма, но в главите ни цари истински хаос.

— Искаш ли да поговоря с него?

— Да. — Тъпата болка, която пронизваше тила й, сякаш престана да бъде толкова мъчителна. — Ще ти бъда много благодарна.

Ив си казваше, че не използва като повод работата си, за да отложи завръщането си у дома. Все пак реши отново да отиде в управлението и да добави към досието на Джулиана Дън информацията, получена от Майра. Така щеше да има малко повече време да си възвърне душевното равновесие, освен това щеше да подготви най-новите сведения, които възнамеряваше да предостави на хората от екипа си и на командира.

Когато привърши и чу шумотевицата в коридора, която означаваше, че дежурството на едни е приключило и на смяна идват следващите екипи, тя програмира автоготвача да й приготви още една чаша кафе, взе я и застана до прозореца. Помисли си, че в този час на деня движението е много натоварено — докато пътува към къщи, положително ще попадне на задръствания.

 

 

В малката канцелария, намираща се в сградата от другата страна на оживената улица, Джулиана Дън седеше зад металното бюро, закупено от магазин за употребявани вещи. Вратата, на която имаше табелка с надпис „Дейли Ентърпрайсис“, беше заключена. До малката канцелария се намираше още по-малка баня, мебелировката беше оскъдна и евтина. „Другото Аз“ на Джулиана — Джъстин Дейли, на чието име беше наето помещението — не виждаше смисъл да прави излишни разходи.

Нямаше да остане дълго тук.

Наемът беше прекалено висок, казанчето в тоалетната бе повредено и водата непрекъснато течеше. Изтънелият мокет тук-там беше прокъсан и миришеше на плесен.

Но изгледът беше прекрасен.

Джулиана се усмихна — с помощта на бинокъл можеше да наблюдава канцеларията на Ив, както и самата лейтенант Далас.

„Божичко, колко сме сериозни — мислеше си присмехулно. — Толкова сме посветени на работата си, сякаш служим в храма на реда и закона.“

Жалко за таланта на тази жена, за острия й ум, за енергията, за всичко, което пропиляваше заради полицейската си значка. И заради един мъж. При други обстоятелства двете с нея щяха да бъдат прекрасен екип. Но сега, с въздишка си помисли Джулиана, им беше съдено да са врагове.

Осем години и седем месеца бяха достатъчно дълго време тя да осъзнае грешките си, да обмисли нова стратегия. Нито за миг не се съмняваше, че е способна да надхитри всички ченгета — най-вече онези от мъжки пол — и през тези осем години и седем месеца да прави онова, което най-много й допада.

Знаеше обаче, че жените са прикрити и непредсказуеми, а срещу нея се беше изправила детектив Далас, наскоро завършила полицейската академия, която бе и непредсказуема, и непреклонна.

Отгоре на всичко не бе проявила елементарната учтивост да признае способностите и победите на противницата си.

Но сега положението беше различно. Самата тя се беше променила. Беше заякнала, разумът й се беше избистрил. Дългите години в затвора бяха премахнали всичко излишно. Знаеше, че през това време Ив също се е усъвършенствала. Но се различаваха по нещо, което за едно ченге бе фатална слабост — съпричастието.

Ив Далас страдаше заради жертвите, държеше на колегите си и фанатично вярваше в законите. Но най-голямата й слабост беше любовта към съпруга й.

За Джулиана това беше съвършеното средство, чрез което възнамеряваше да я унищожи.

Но не веднага. Тя остави бинокъла на бюрото и погледна часовника си. Време бе да се позабавлява.

 

 

Докато се промъкваше край общото помещение, Ив налетя на помощничката си.

— Лейтенант! — учудено възкликна Пийбоди. — Мислех, че сте в Тексас!

— Наистина бях извън града, но се върнах по-рано от очакваното. Подготвила съм ти новите сведения, препоръчвам възможно по-бързо да се запознаеш с тях. Забелязвам, че не си с униформа, полицай — добави, след което критично огледа елегантната черна рокля на помощничката си и обувките й с невероятно високи токове.

— Дежурството ми приключи преди малко. Преоблякох се тук. Всъщност тръгвах към вас, за да взема родителите ми. Макнаб ни е поканил на вечеря в скъп ресторант. Бог знае какво цели. Не си пада по луксозните заведения, подозирам, че се страхува от мама и татко. Родителите ми също не са по изисканите ресторанти. Така и така с него ще се видим, да му съобщя ли нещо, свързано с разследването?

— Работата може да почака до сутринта. Утре точно в осем елате всички у дома — ще проведем съвещанието в кабинета ми.

— Разбрано. Вие… такова, вкъщи ли си отивате?

— Не, възнамерявам за няколко часа да отскоча до Африка и да се порадвам на зебрите.

— Ха-ха! — Пийбоди я последва, като се олюляваше на високите токове. — Ами… питах се дали няма да ме закарате, след като и без това сме в една посока.

— И ти ли заминаваш за Африка?

— Лейтенант!

— Добре де, ще те взема. — Ив с лакти изблъска хората в претъпкания асансьор, за да й направят място, без да обръща внимание на ругатните им.

— Изглеждате доста уморена — отбеляза Пийбоди, която се възползва от суматохата и също се вмъкна в кабината.

— Нищо ми няма! — Ив долови гневните нотки в гласа си и се помъчи да посмекчи тона. — Наистина съм добре. Просто имах тежък ден. Остана ли ти време да поработиш по случая на Стибс?

— Да, лейтенант. — Асансьорът спря, неколцина пътници изскочиха от кабината като тапи от тясното гърло на бутилка. — Надявах се с вас да обсъдим този въпрос. Ще ми се утре да призова Морийн на официален разпит.

— Мислиш ли, че си достатъчно подготвена?

— Да, така смятам. Убедена съм — поправи се тя. — Напълно съм готова. Отново разпитах съседите. Всички твърдят, че заподозряната е имала връзка с друг мъж, но я е прекъснала няколко седмици, след като се е преместила да живее в една и съща сграда със семейство Стибс. Една съседка се оказа особено словоохотлива. Сподели, че изобщо не се е учудила, когато Бойд Стибс се е оженил за Морийн. Направило й било впечатление как въпросната Морийн буквално го обсебила след смъртта на съпругата му. Приготвяла му храна, поддържала жилището му и така нататък. На пръв поглед — човечност, проявена от състрадателна съседка, под която обаче се крие нещо съвсем друго.

Асансьорът спря още осем пъти — хора слизаха и се качваха.

Детектив от Отдела за борба с наркотиците, предрешен като бездомник, пристъпи в кабината. Носеше палто, дълго до петите, по което се виждаха петна от телесни течности. От него се разнасяше нетърпима воня.

— Божичко, Роуински! — възкликна Ив, когато очите й засмъдяха. — Защо не използваш ескалатора? Поне да беше стоял откъм наветрената страна, та да не ни изтровиш!

Той доволно се ухили, разкривайки пожълтели зъби.

— Миризмата си я бива, нали? Смесих котешка урина с рибешка кръв. Освен това не съм се къпал цяла седмица, за да постигна желания ефект.

— Май си се поувлякъл, приятел — през зъби изсъска Ив и се постара да диша през устата, докато той слезе от асансьора. Едва като се озоваха в подземния гараж, тя се престраши да поеме глътка въздух.

— Дано вонята да не е полепнала по мен — затюхка се Пийбоди. — Сигурна съм, че се просмуква в тъканите.

— Грешиш, драга. Прониква направо в порите и се усилва — доволно отбеляза Ив, и седна зад волана. Изкара колата на заден ход, потегли към изхода, но й се наложи да удари спирачки — пред колата внезапно се изпречи друг скитник. Устните му се разтегнаха в усмивка и разкриха зъби, които бяха още по-грозни от тези на Роуински. Разпраните подметки на обувките му зашляпаха, когато пристъпи към колата и напръска предното стъкло с мръсната течност, съдържаща се в бутилката, която извади от джоба на окъсаното си яке с емблемата на „Янките“.

— Прекрасно, няма що! — изпъшка Ив — Май днес ми върви на скитници. — Тя гневно изскочи от колата, когато непознатият измъкна от джоба си мръсен парцал и избърса стъклото.

— Това е полицейска кола, тъпако!

— Ей сегичка ще я почистя — закима онзи и продължи да замазва мръсотията. — Дай пет кинта и нямай грижа.

— Ще ти дам пет долара на куково лято! Веднага се разкарай!

— Ей сегичка ще почистя! — напевно повтори той и продължи да търка стъклото. — Както нареди дамата.

— Дамата каза да изчезнеш! — изсъска Ив и заплашително тръгна към него, но с периферното си зрение долови някакво движение. На отсрещния тротоар стоеше Джулиана Дън и лъчезарно се усмихваше. Носеше яркочервен гащеризон, златистата й коса блестеше. Усмихна се още по-широко и помаха на Ив:

— В голяма мръсотия си се забъркала, лейтенант. Макар и късничко, поздравявам те за повишението.

— Мамка ти!

Ив посегна към оръжието си и се хвърли към Джулиана, но грамадният мъжага препречи пътя й и я зашлеви с опакото на дланта си. Болката беше толкова силна, че главата й сякаш експлодира. Тя отхвръкна встрани, сетне се просна на тротоара. След миг усети още по-силна болка — исполинът я изрита в ребрата и я претърколи. Ушите й бучаха, някъде отдалеч чуваше виковете на Пийбоди и напевният глас на скитника, който повтаряше: „Пет кинта! Пет кинта!“

Тръсна глава, за да проясни съзнанието си, скочи на крака и с рамо удари исполина право в чатала. Той дори не извика, а се строполи на тротоара като повалено дърво.

— Лейтенант! Какво става?

— Дън! — едва изрече Ив и докато се мъчеше да си поеме дъх, извади белезниците. — Отсреща е. Блондинка с червен гащеризон! — Болката в ребрата и в дясната половина от лицето й се усилваше, изместваше вцепенението. — Тръгна нагоре по улицата, движи се пеш. Обади се на диспечера! — добави, притисна китката на скитника към вратата на колата и щракна белезниците. — Повикай подкрепление!

После се спусна след Джулиана като спринтьорка, отблъснала се от стартовото блокче. Слаломираше между колите, едно такси едва не я прегази. Шофьорите надуваха клаксоните и грозно ругаеха.

Добра се до отсрещния тротоар, видя, че Джулиана вече има голяма преднина, и с всички сили хукна след нея.

Заобикаляше минувачите, изблъскваше онези, които не проявяваха достатъчно здрав разум да направят път на жена, стиснала смъртоносно оръжие. Някакъв човек с елегантен костюм, който говореше по джобния си видеотелефон, стреснато изкрещя, когато тя се блъсна в него. Паникьосано се отдръпна и връхлетя върху подвижен павилион за храна, разпръсквайки на тротоара туби с пепси и соеви наденички, а разгневеният продавач истерично закрещя.

Ив прескочи падналия бизнесмен и рязко зави надясно, забелязвайки, че започва да настига жената с червения гащеризон.

— Мамка му, къде е подкреплението! — извика и в движение извади комуникатора си. Болката в ребрата й беше нетърпима, пулсираше като гангренясал зъб. — Полицай се нуждае от помощ! Движа се пеш, преследвам заподозряната Джулиана Дън, която се движи на север по Седмо авеню. До всички патрулни коли в района, обадете се!

Премина на червено по пешеходната пътека, блъсна се в предния капак на някаква кола, но пъргаво отскочи и продължи да тича, като крещеше в комуникатора:

— Заподозряната е блондинка, трийсет и четири годишна, висока около сто шейсет и пет сантиметра, носи червен гащеризон!

Тя напъха комуникатора в джоба си и мислено прокле тълпите минувачи — не можеше да рискува и да използва оръжието си. Пъхна го в кобура и отново си плю на петите.

Устата й се напълни с кръв, кръв бликаше и от раната на челото й и се стичаше в дясното й око. Ала я крепеше мисълта, че започва да настига Джулиана.

„Много е бърза — помисли си, усещайки прилива на адреналин. — В отлична форма е.“

В далечината се разнесе вой на сирени, тя затича още по-бързо. Намираше се само на няколко метра разстояние от убийцата, когато онази се обърна и победоносно се усмихна.

Някой блъсна Ив в гърба и тя полетя като камъче, изстреляно с прашка. Помисли си: „Мамка му, това пък какво е?“, сетне се строполи по гръб на тротоара. При падането така удари тила си, че пред очите и затанцуваха хиляди звездички. Чуваше гласове, които ту се усилваха, ту заглъхваха. Едва успя да се преобърне и да застане на колене; прилоша й и тя повърна.

— Справих се! Справих се, нали? — Възбуденият младежки глас сякаш прониза мозъка й. Тя примигна и се втренчи в луничавите лица на две момчета. Стисна клепачи, а когато отново отвори очи, лицата се сляха и тя видя, че всъщност момчето е само.

— Изглеждаше съвсем истинско, а? Братче, как полетяхте! — Хлапакът притисна към гърдите си флуоресциращ зелен скейтборд и възбудено заподскача. — Блъснах се във вас тъкмо както трябваше!

Ив издаде нечленоразделен звук, изплю кръвта, която се беше събрала в устата й и с усилие се изправи.

— Лейтенант! Мили боже! — Пийбоди, която едва си поемаше дъх, си проби път през тълпата любопитни зяпачи. — Тя ли ви удари?

— Не беше тя, а това малко… — Ив не успя да намери подходящата дума. — Нищо ми няма! Тичай след Джулиана. Движи се в северна посока!

Пийбоди изплашено изгледа началничката си и хукна след престъпницата.

— Хей, ти! — Ив помаха с пръст на хлапака. — Веднага ела тук!

— Братче, тази кръв изглежда като истинска. Супер, а?

Лицето му отново се раздвои, тя гневно изсъска, обръщайки се към двете момчета, които виждаше:

— Хей, дребен, знаеш ли, че нападна полицай, който преследваше заподозрян?

Малчуганът се ухили до уши, приведе се към нея и прошепна:

— Още ли ни снимат?

— Чу ли какво ти казах? — озъби се тя.

— Ама и вас си ви бива! Къде сте се научили да правите такива каскади? Как не се наранявате, когато падате?

— Наранена съм, и то много, тъпо малко… — Тя млъкна, защото сивата пелена пред очите й заплашваше да се превърне в черна пропаст и да я погълне. Хлапето бе на не повече от десет години, луничавото му лице вече не изразяваше задоволство, а страх и объркване.

— Наистина ли? Да не би да ви тече кръв като във филмите?

— Това не ти е като да гледаш видео!

— Ама онази жена каза, че се снима филм и че трябва да ви блъсна със скейтборда, за да не я настигнете. Даде ми петдесет долара. — Като видя злобния поглед на Ив, адамовата му ябълка заподскача. — Каза, че ще получа още петдесет, ако се справя успешно.

Двама униформени полицаи си пробиха път през зяпачите, като им крещяха да се отдръпнат.

— Имате ли нужда от медицинска помощ, лейтенант?

— Хванахте ли я? — попита тя.

Полицаите се спогледаха, сетне смутено сведоха очи.

— Съжалявам, лейтенант — промърмори единият. — Изпуснахме я. Районът е отцепен, колегите проверяват всички подозрителни лица. Може би все пак ще я заловим.

— Няма. — Ив наведе глава, опитвайки да не повърне. — Няма да я заловите.

— Наистина ли сте ченге? — Хлапето леко я подръпна за ръкава. — Хей, да не би да съм загазил? Леле, майка ми направо ще ме убие!

— Вземи показанията на малкия и го изпрати до вкъщи. — Вълните, които заплашваха да я залеят, отново се отдръпнаха, олюлявайки се, тя се изправи на крака.

— Лейтенант! — Пийбоди докуцука до нея. Беше се зачервила и лъхтеше като локомотив. — Съжалявам. Въобще не я видях. Претърсваме квартала, но…

— Да, пиленцето е изхвръкнало от кафеза — промърмори Ив и се олюля.

— Поседнете! — Пийбоди я хвана за рамото. — Ще повикам линейка.

— Забранявам!

— Лейтенант, положението ви не е розово.

— Казах, че не искам доктори! — Тя понечи да се отдръпне, внезапно разтревоженото лице на помощничката й сякаш се размножи в три екземпляра. — Мамка му! — успя да промълви, забели очи и загуби съзнание.