Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (11)

Единайсета глава

— Джулиана Дън олицетворява неуспеха на системата да разпознае заплахата и да освободи от нея обществото. — Ив говореше спокойно и отчетливо. Операторът приближи камерата, докато лицето й изпълни целия екран. — Пропуск на правораздавателната система е и фактът, че Джулиана Дън не е получила справедливо наказание за престъпленията си срещу обществото.

— Лейтенант Далас… — Камерата се насочи към Надин, която изглеждаше напрегната и съсредоточена. — Самата вие сте част от въпросната система и би трябвало да вярвате в нея.

— Разбира се, че вярвам. Говоря като представителка на тази система и заявявам, че ще поправим грешката си. Джулиана Дън се издирва на всички нива. Обещавам най-тържествено, че независимо дали ще остане в Ню Йорк или ще напусне града, тя ще бъде заловена и ще бъде обвинена в убийствата на Уолтър К. Петибоун и на Хенри Маутън.

— В тази връзка ще ни осведомите ли докъде е стигнало разследването?

— Засега подробностите са следствена тайна. Ще кажа само, че работим по няколко версии. Знаем коя и каква е извършителката.

— Каква е тя, лейтенант?

— Джулиана Дън е убийца, която ще продължава да убива, докато я спрем.

— В качеството ви на жителка на Ню Йорк…

— Не ме приемайте като такава — прекъсна я Ив. — Дала съм клетва да служа и да защитавам жителите на Ню Йорк и ще я спазвам. За втори път ще освободя обществото от заплахата на Джулиана Дън. Давам честната си дума, че лично ще я заключа в килията й.

— Нима? — Джулиана разреса с четката изрусените си къдрици и направи физиономия към екрана на телевизора в спалнята си. — Наперена кучка такава! Миналия път извади късмет, но сега не е същото. Намирам се едва ли не под носа ти, а ти хабер си нямаш. — Лицето й пламна от гняв, тя запрати четката в стената. — Ще видим каква песен ще запееш, когато скъпият ти съпруг пукне в ръцете ти. Ще видим дали си толкова нафукана, когато той се бори за последната глътка въздух. Ще видим дали ще ти хареса гледката. Продължавай да се блъскаш, търси връзката между двамата жалки старци. Само че те не означават нищо за мен. Този път ще довърша и теб, и съпруга ти. Време е за разплата. — Обърна се и застана пред огледалото. Докато се взираше в отражението си, постепенно се поуспокои. — За едно имаш право, Далас. Наистина убивам. И се справям много добре.

 

 

„Браво на теб, постъпваш много умно! — мислеше си Рурк, докато гледаше интервюто на съпругата си. — Продължавай да повтаряш името й, докато се запечата в съзнанието на всеки, който го чуе.“ Надин също оказваше безценна помощ, тъй като по време на предаването на екрана се появяваха фотографии на престъпницата при различните й въплъщения.

Нито един зрител, гледал четириминутното интервю, което щеше да се излъчва на всеки деветдесет минути, щеше да я забрави.

Името и лицето на Ив Далас обаче също щяха да останат запечатани в съзнанието на Джулиана Дън.

Според Рурк съпругата му се опитваше да насочи към себе си вниманието на убийцата, за да спаси поредната невинна жертва, пък било това и собственият й съпруг, който съвсем не бе чист като изворна вода.

Той имаше свое решение на проблема, което положително нямаше да допадне на Ив, но не искаше да й се противопостави преди изпитанието, което й предстоеше — да се върне в Далас и да извика спомените, които още живееха там.

Донякъде изпитваше облекчение, че най-сетне тя ще се изправи лице срещу лице с кошмара. Може би нямаше напълно да освободи съзнанието си от ужасяващото преживяване, но поне щеше да облекчи товара, който носеше всеки ден от живота си.

Ала някакво гласче му нашепваше да я накара да загърби миналото, както бе правила години наред. Да го погребе дълбоко и да обърне поглед към бъдещето.

Само че той най-добре от всички хора по света знаеше как миналото неизменно те дебне зад гърба като грамадно черно куче, готово да прегризе гърлото ти, когато си въобразяваш, че си в безопасност.

Каквото и да правеше, за да погребе миналото, то неизменно възкръсваше от гроба. Следеше го като сянка дори в дома му, изпълнен със съкровища на изкуството, любов и красота — дори тук понякога той усещаше вонята на дъблинските бедняшки квартали. И все пак вероятно му бе по-леко, отколкото на съпругата му. Нейното минало беше като натрапник, който упорито седи в ъгъла и отказва да си тръгне.

Рурк знаеше какво е да бъдеш гладен и скован от страх, да се свиваш под юмручните удари. Удари, нанасяни от човека, който би трябвало да се грижи за него, да го прегръща, както всеки баща прегръща сина си. Ала той се бе спасил от мизерията и от побоите. Още в детските си години беше намерил начини временно да се изтръгва от кошмара, който го обкръжаваше — било в компанията на приятелите си пройдохи, било със занимания, които, макар и незаконни, бяха много развлекателни. И много доходни.

Крадеше, мамеше, заговорничеше. И убиваше, макар че никога не бе отнел живот безпричинно. Създаде си име, основа компанията си, която по-късно се превърна в могъщ концерн, а ето че вече владееше не само голяма част от индустрията на Земята, но и на населените с хора планети.

Пътуваше много и всяко пътешествие бе школа за него — жадно поглъщаше всичко, свързано с културата и изкуството на дадена страна. Постепенно хлапето, което бе оцеляло в дъблинските бордеи благодарение на острия си ум, ловките си пръсти и бързите си крака, се превърна в един от най-богатите и могъщи мъже на света. Притежаваше всичко, което желаеше да има, и доскоро умело избягваше дългата ръка на закона.

Преди да срещне Ив, бе имал много любовници, някои от които дори беше обичал. Но винаги беше самотен. Осъзна го едва след като се запозна с Ив, която му помогна да разбере истинската си същност.

В този момент светът, който бе сътворил, и човекът, който го обитаваше, безвъзвратно се промениха.

След броени часове щяха да се изправят пред нейното минало. Но щяха да бъдат заедно.

От командното табло пред него се дочу бръмчене, което означаваше, че порталът е отворен. Той погледна към монитора и видя кода за служебната кола на Ив.

Застана до прозореца, за да зърне съпругата си, която се прибираше у дома.

 

 

Като премина първия завой на алеята, водеща към къщата, Ив видя двама души, които почти бяха скрити под увисналите клони на плачещата върба. Машинално натисна педала за газта и извади оръжието си, но след секунда разбра кои са хората по дървото и какво правят.

Родителите на Пийбоди стояха под плачещата върба и страстно се целуваха.

Ив се почувства едновременно смутена и развеселена. Пъхна оръжието обратно в кобура и продължи да шофира, като извърна очи, преминавайки край влюбената двойка. Паркира пред стълбището към входната врата поради две причини — беше й по-удобно и дразнеше Съмърсет. Напразно се надяваше, че влюбените ще й спестят неудобството — двамата се приближиха, като продължаваха да се държат за ръце. Тя пъхна юмруци в джобовете си и подхвърли:

— Как я карате?

— Времето е прекрасно — отвърна Фийби. Усмихна се, ала прямият й поглед накара Ив да настръхне и да се втренчи в челото й. „Не я гледай в очите — напомни си. — В никакъв случай не я гледай в очите!“ — Със Сам се поразходихме из прекрасния парк. — Фийби тръсна глава, а сребърните халкички, вплетени в кичурите, мелодично иззвъняха. — Преди да излезем, гледахме по Канал 75 интервюто ти с Надин Фарст. Изглеждаше много силна и решителна.

— Аз наистина съм решителна.

— И силна. Рурк ни каза, че ви се налага утре да предприемете пътуване вън от града.

Ив изпод око погледна Сам и смутено измънка:

— Вярно е. Пътуването е свързано с разследването, което провеждам.

— Можем ли да ти помогнем с нещо?

— Не, благодаря. О, сетих се — ако случайно се сблъскате с Джулиана Дън, можете да я арестувате.

— Мисля, че с тази работа най-добре ще се справите вие с Дилия. А сега ме извинете, искам да отскоча до парника. Сам, гледай да убедиш Ив да се поразходи с теб.

Преди двамата да проговорят, Фийби вече се отдалечаваше, придружавана от шумоленето на дългата си шарена пола.

— Извинявай — смотолеви Сам. — Усеща, че помежду ни съществува някакво напрежение. И думичка не съм й казал за случилото се вчера.

— Хубаво.

— Не, не е хубаво! — За пръв път откакто се бяха запознали, той повиши тон, а лицето му помръкна. Обърна се към нея и продължи: — Карам те да се чувстваш неудобно в собствения ти дом. Двамата с Рурк ни приехте с отворени обятия, а пък аз неволно злоупотребих с гостоприемството ти. Тъкмо се канех да убедя Фийби да вземем стая в хотел, но в този момент ти мина покрай нас с колата и…

Сам млъкна и също като Ив пъхна ръце в джобовете си, като че ли му пречеха.

Стояха един до друг и се взираха в зелената морава, отвъд която се простираха лехите с прекрасни уханни цветя. Ив не беше екстрасенс, но й се стори, че страданието, което се излъчваше от човека до нея, е толкова силно, че може да пробие метална стена.

— Виж какво — подхвана тя решително, — било каквото било. Не споменавай повече за преместване в хотел. И без това остават само няколко дни, докато си заминете, пък и през повечето време не съм си у дома.

— Подчинявам се на определени морални норми — с достойнство отговори той. — Отчасти са продиктувани от нашето учение, но в тях е вплетена и моята житейска философия — да обичам семейството си и да върша добри дела, да се радвам на живота, който ни е даден на този свят, и да полагам усилия никому да не причиня зло. Дарбата, която притежавам, ме задължава още повече, принуждава ме да си изработя още по-стриктни морални норми. Никога да не се намесвам в живота на другите, да не използвам онова, което ми е дадено от Всевишния, за лични облаги, за забавление, за задоволяване на любопитството или за отмъщение. Старая се да спазвам тази норми.

Ив тежко въздъхна — беше улучил слабото й място.

— Разбирам за какво говориш, защото и аз живея според определени норми. Разбирам и какво е неволно да сгрешиш. Зная, че не го направи нарочно и че по-скоро ще си прегризеш езика, отколкото да разкажеш някому какво си научил. Но с теб се познаваме едва от няколко дни; чувствам се ужасно, задето един почти непознат човек вижда в мен тази… грозота.

— Нима мислиш, че това виждам в теб? — Той извади ръка от джоба си и понечи да хване дланта й, но се отказа. — Не е вярно, избий си го от главата! Виждам отвратителен спомен, чувствам ужас, за чието съществуване едно дете не бива да подозира, камо ли да изпита на свой гръб. Не обичам насилието и вярата ми забранява да го упражнявам, но съжалявам, че не мога да…

Сам млъкна, без да довърши изречението. Лицето му беше пламнало от гняв, стиснатият му юмрук изглеждаше странно заплашителен.

— Съжалявам, че не мога да сторя онова, което би направил всеки баща. — Той се поовладя и отпусна юмруци. — Ала когато те погледна, виждам неподозирана сила и смелост, желание за победа. Виждам приятелката на дъщеря ми, жената, на която поверих живота на детето ми. Знам, че утре ще се върнеш… там. Рурк спомена, че отивате в Далас. Ще се моля за теб.

Ив се втренчи в него:

— Има ли някой, който да ти се сърди дълго време?

Сам плахо се усмихна:

— Фийби понякога ми се ядосва, но бързо й минава.

— Значи е по-коравосърдечна, отколкото изглежда. Било каквото било — повтори тя и му протегна ръка.

 

 

Като влезе във фоайето, завари Съмърсет да лъска дървеното перило. Галахад пък седеше на най-долното стъпало като космат Буда. И животното, и икономът я изгледаха с присвити очи.

— Лейтенант, багажът ви е готов. Рурк каза, че ви е необходима само една смяна дрехи.

— А пък аз казах, че сама ще си стегна багажа. Не искам да докосваш вещите ми с костеливите си пръсти! — Тя прескочи котарака, който демонстративно се престори, че не я забелязва, но изведнъж се вцепени. Рязко протегна ръка и се вкопчи в парцала, с който икономът лъскаше дървените повърхности: — Това е ризата ми!

— Позволете ми да не се съглася — надменно произнесе той, а на сърцето му стана драго. Разчиташе, че набитото око на Ив веднага ще разпознае любимата й риза. — Възможно е преди много време това да е минавало за дреха, но сега е парцал, който незнайно как се беше озовал в чекмеджето ви. Поправих грешката, като го отстраних и вече го използвам по предназначение.

— Дай си ми ризата, сбръчкана хлебарка такава!

Двамата задърпаха дрехата.

— Имате куп прилични ризи — изсумтя икономът.

— Искам си тази!

— Това не е риза, а парцал!

Отново задърпаха като обезумели, при което дрехата се разкъса. Съмърсет доволно отбеляза:

— Станаха два парцала.

Ив гневно смачка на топка жалките останки от ризата с емблемата на нюйоркската полиция, но преди да се изкачи по стъпалата, изсъска през зъби:

— Друг път да не си посмял да ровиш из чекмеджетата ми, перверзнико, че ще ти отхапя пръстите!

— Е, приятелю — обърна се Съмърсет към котарака, — не е ли радостно, че въпреки неприятното пътуване, което й предстои, лейтенант Далас е в добро настроение?

Ив влетя като фурия в спалнята и запрати скъсаната риза към асансьора тъкмо в момента, в който Рурк слезе от него. Топката от плат го улучи право в лицето.

— Здравей, лейтенант, и аз се радвам да те видя — иронично промърмори той.

— Погледни какво е направил онзи мръсник с ризата ми!

— Я да видим. — Той огледа жалкото парче плат. — Казваш, че някога това е било риза, а? — Промуши пръст през дупка в плата, която така и бе останала незамрежена, и добави: — Жалко. Чух как със Съмърсет си разменяхте обичайните любезности. Крещяхте, та дим се вдигаше.

— А ти защо си му наредил да приготви багажа ми?

— Бих могъл да се оправдая с факта, че си прекалено заета. Но да си говорим честно, Ив, не те бива за тази работа и ако остане на теб, няма да вземеш каквото ти е необходимо.

— Бас държа, че дъртият перверзник души бельото ми.

Устните на Рурк потръпнаха, докато се опитваше да сдържи усмивката си.

— Как можа да го кажеш — все тази картина ще ми бъде пред очите! — Прекоси помещението, приближи се до нея и с длани обгърна лицето й. — Сдобрила си се със Сам. През прозореца ви видях да разговаряте.

— Той се чувстваше толкова виновен, че сърце не ми даде да го измъчвам и аз.

— Божичко, колко си мекушава!

— Внимавай какви ги говориш, приятел.

Той се наведе и целуна нацупените й устни:

— Не бой се, скъпа, това ще бъде нашата малка тайна. След интервюто ти с Надин едва ли някой може да те заподозре в мекушавост. Изглеждаше много решителна, лейтенант, твърда като диамант. Но въпреки това тя няма да се пренасочи към теб.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Много добре разбираш, скъпа Ив.

Тя сви рамене и понечи да се отдръпне, но като видя, че Рурк няма на отстъпи, промълви:

— Струва си да опитам.

— Няма да позволя да се жертваш заради мен нито сега, нито когато и да било!

— Не ме учи как да си върша работата.

— Добре, но и ти не се бъркай в моята работа. Искам да ми отговориш на един въпрос, за да приключим разговора на тази тема… засега. Искам да знам истината, Ив! Опиташ ли да ме излъжеш, ще я прочета в очите ти.

„Разбира се — помисли си тя. — На теб може да се разчита дори повече отколкото на детектора на лъжата.“

— Защо не зададеш проклетия въпрос, вместо да ме дразниш?

— Пътуването ни до Далас свързано ли е с плана ти да ме отстраниш от пътя на Джулиана?

— Не. Но не отричам, че може би ще има този ефект, освен това ще ми помогне да спечеля време. А сега се отдръпни, ако обичаш.

Той помилва страните й, дланите му нежно се плъзнаха по раменете й, сетне отпусна ръце.

— Можех да помоля Фийни да замине и да разпита Паркър — продължи Ив. — За малко щях да се изкуша и да му прехвърля работата, дори се самозалъгвах, че той ще съумее да изтръгне повече от заварения баща на Джулиана. Ще си поговорят като мъж с мъж, така да се каже. Което е пълна глупост, защото общо взето свидетелите разговорят по-свободно с жена. Пък и за тях ченгето си остава ченге, независимо от пола. Изкушавах се да помоля Фийни да отиде в Далас, за да си спестя… знаеш какво.

— Няма защо да се срамуваш, ако още не си готова да се върнеш към миналото си.

— Кога ще бъда готова? — горчиво възкликна тя. — Утре, след година… или пък никога! Ако позволя на чувствата да повлияят на работата ми, какво ще се случи следващия път, когато се натъкна на нещо, което ме плаши? Не, няма да постъпя като страхливка! Ще замина за Далас и ще изпълня дълга си. Пък и поне за ден-два ще те измъкна от Ню Йорк, докато обмисля какво да предприемем по-нататък. Останалото… ще му мисля, когато му дойде времето.

Затрупа се с работа, за да прогони неприятните мисли. Пийбоди беше съставила списък на лекарите, лишени от правото да практикуват, които отговаряха на основните критерии и живееха в Ню Йорк.

— Защо се интересуваш от тези… сто и двайсет души? — попита Рурк. — Какво е общото между тях и Джулиана?

— Надявам се да открия човека, от когото е купила отровата. Давам си сметка, че лекар, който е снабдил лудия Мунк с достатъчно количество кураре и цианкалий, че да убие всички членове на неговата секта, едва ли ще се поколебае да продаде отрова на психопатка, ненавиждаща всички мъже.

Тя продължи да проучва данните дори когато Рурк застана зад нея и замасажира раменете й, безпогрешно намирайки най-болезнените точки.

— Ако този лекар не й е продал отровата, може би познава нейния „доставчик“. Но дори да ударя на камък, стига ми, че ще открия доктор Смърт и ще го предам на федералните служби. Казано е, че всеки от нас трябва да извърши по едно добро дело — това ще бъде моето добро дело на десетилетието.

— Питам се защо не са го арестували навремето.

— Защото не са знаели как да изтръгнат истината от Мук, който е бил единственият оцелял от членовете на сектата. Отдавна подозирах, че е премълчал нещичко, но по онова време още бях неопитна и не знаех как да го манипулирам, федералните агенти пък са се отнесли грубо с него, без да подозират, че той е мазохист и болката му доставя удоволствие… повярвали са му, когато е заявил, че им е казал всичко.

Рурк се поусмихна:

— Масовото самоубийство на членовете на сектата се случи преди десет години, нали?

— Да, току-що бях завършила полицейската академия. Защо питаш?

— Ти си родена за ченге — промърмори той и я целуна.

— Мук твърди, че докторът, който и да е той, през онази фатална нощ не посегнал към лимонадата. Очевидно не е религиозен фанатик, готов да жертва живота си в името на вечното безсмъртие. Може би е извратен тип, който е бил привлечен от идеята за масовото самоубийство. В списъка фигурират имената на трима лекари, които са били лишени от права, задето без съгласието на пациентите са ги изпратили при Исус.

— Навярно е приятно да играеш ролята на Господ.

— Ето имената им — Оскар Ловет, Дейвид П. Робинсън и Ели Йънг. Интуицията ми подсказва, че трябва да им обърнем по-специално внимание. Ще възложа задачата на Фийни. Ударим ли на камък, ще продължим с останалите хора в списъка.

Видеотелефонът на бюрото й иззвъня и тъй като тя продължаваше намръщено да се взира в монитора, Рурк отговори на обаждането.

— Здравей, Рурк — лъчезарно се усмихна Луиз Димато. — Дано не се обаждам в неподходящ момент.

— Винаги ми е приятно да разговарям с теб. Как си, Луиз?

— Ако се почувствам по-добре, ще си помисля, че съм попаднала в рая… в личен план, разбира се. Иначе съм затрупана с работа и всеки ден капвам от умора, но не се оплаквам, дори ми харесва. Каня двама ви с Далас някой ден да се отбиете в приюта за малтретирани жени. Вече имаме още три стаи, както и помещение за прекарване на свободното време. Този приют ще промени живота на много жени.

— Обещавам да го посетим, когато ти си на смяна.

— Много ще се радвам. Далас вкъщи ли е? Беше ме помолила за съдействие.

— Тук е и също като теб е затрупана с работа. Доскоро, Луиз. Предай най-искрените ми поздрави на Чарлс.

— Благодаря. Далас — припряно продължи тя, като видя Ив на екрана, — струва ми се, че научих нещо, което ще ти бъде от полза. Спомних си, че като малка чух как родителите ми разговарят за някакъв скандал. Знаеш как е — децата чуват всичко, което не трябва. Историята беше за някакъв лекар, който стажувал заедно с моя чичо. Очевидно моралът му не бил на необходимата висота, но години наред той успешно се прикривал зад фасадата на най-хуманната професия. Човекът имал слабост към съвсем млади девойки, някои от които били и негови пациентки. Правата му били отнети, когато се разбрало, че прекратявал живота на пациенти без тяхното изрично съгласие.

— Знаеш ли името му?

— Бях го забравила, но се обадих на братовчедката Манди. Между другото, длъжница си ми, Далас. Заради теб изтърпях досадната ми родственица, която, след като ме подложи на разпит за личния и обществения ми живот, ми изнесе лекция как пропилявам блестящите си възможности, грижейки се за измета на обществото.

— Кажи ми името на онзи тип, Луиз, после се оплаквай.

— Ели Йънг. Специализирал е „вътрешни болести“ и е стажувал в общинската болница „Кенеди“, преди да започне частната си практика. — Луиз замълча и вдигна вежди. — По блесналия ти поглед разбирам, че вече имаш информация за него. Защо ли си губих времето…

— Не си го загубила! — разпалено я прекъсна Ив. — Дори и на мен спести време. Сърдечно ти благодаря. — Тя погледна Рурк, поколеба се, после добави: — Между другото, днес помолих за услуга и Чарлс, но се чувствам малко неловко.

— За онази жена в „Докпорт“ ли говориш?

— Да… изглежда, вече ти е казал…

— Разбира се, че ми каза. — Луиз се засмя. — Далас, не очаквах, че си толкова старомодна! О, за малко да забравя — Пийбоди изглежда като на седмото небе. Любовта витае във въздуха.

— Че витае, витае, но Бог знае какво е — промърмори Ив, след като приключи разговора. — Защо се хилиш? — сопна се на Рурк.

— Странно е, че въпреки всичко някои аспекти на сексуалните взаимоотношения те притесняват.

— Не се стеснявам, приятел, само че не разбирам любовта им. Всъщност техните отношения изобщо не ми влизат в работата.

— Любовта е уникално чувство, защото не се подчинява на разума. Необяснимо е как и кога възниква.

Ив го погледна изпод око:

— Край на лекциите — мисля, че схванах основната идея. — Стана и добави: — Ще посетя този Ели Йънг — да видим какво ще ми разкаже.

— Ще те придружа. Не, не ми казвай, че цивилните граждани нямат право да присъстват на полицейски разпит, лейтенант. Да кажем, че ми е приятно да се поразходя със съпругата си. — Прегърна я през раменете и я поведе към вратата. — Освен това, ако паметта не ме е подвела, лошият чичо доктор живее в сграда, която е моя собственост. Щом сме заедно, портиерът няма да ти прави спънки.

 

 

Присъствието на Рурк наистина се оказа полезно. Когато механичен глас осведоми Ив, че доктор Йънг не си е у дома, тя направи знак на съпруга си да се отдръпне и притисна значката си към монитора за идентифициране на посетителите:

— Уточни се, ако обичаш. Докторът наистина ли не е у дома или само не приема гости?

Не съм упълномощен да давам подобна информация. Задължението ми е да се грижа никой да не безпокои обитателите на тази сграда. Предвид на това повтарям, че в момента доктор Йънг не е на разположение. Ако желаете да оставите съобщение, изберете от менюто, което ще ви предложа. Приемете извиненията ми, лейтенант Далас, че не съм в състояние да ви окажа съдействие.

Рурк широко се усмихна:

— Признай, че компютърът, охраняващ сградата, не само е благонадежден, но и много вежлив.

— Едва ли ще бъде толкова вежлив, ако набутам заповед за обиск в електронния му задник!

Присъствието на лица, които нямат разрешение за пребиваване в сградата, е забранено. Ако не желаете да оставите съобщение, моля, напуснете фоайето. След четирийсет и пет секунди охраната ще бъде уведомена за отказа ви да се подчините. Моля да ме извините за причиненото неудобство.

— Време ли е да се намеся? — попита Рурк. — Недей, лейтенант, знаеш как се възбуждам, когато ме погледнеш злобно.

— Накарай проклетника да ни пусне и престани да се хилиш толкова самодоволно!

Той притисна дланта си към екранчето, после въведе личния си код.

Добър вечер, Рурк. С какво мога да ти бъда полезен?

— Отиваме на двайсет и втори етаж. Освободи асансьорите.

Слушам, сър. Приятно прекарване на вечерта. Ако желаете още нещо, уведомете ме.

— Понякога не ти ли писва да ти се подмазват? — изсъска Ив.

— Напротив, много ми е приятно — още по-широко се усмихна той, а когато огледалната врата на асансьора се плъзна встрани, учтиво я покани да се качи. Заповяда на електронното устройство да ги изкачи до двайсет и втори етаж и отново заговори на Ив: — Знаеш ли, възможно е Йънг наистина да не си е у дома.

— Искам сама да се убедя! Няма да позволя да ме баламосва някакъв си тъп робот! Шегата настрана — съществува много голяма вероятност именно този човек да е продал отровата на Джулиана. Няма да мръдна от тук, докато не го разпитам.

Слязоха на двайсет и втори етаж и тръгнаха по коридора. Спряха пред втората врата вляво, Ив натисна звънеца и притисна значката си към монитора на охранителната система.

Доктор Йънг не е у дома. По време на отсъствието му достъпът до жилището му е забранен. Ще оставите ли съобщение?

След като за втори път в разстояние на няколко минути Ив имаше удоволствието да контактува с вежливи компютри, търпението й беше на изчерпване. Тя присви очи, безмълвно се обърна и позвъни на вратата на отсрещния апартамент.

След секунди отвори жена с червен пеньоар, която държеше чаша с някаква светлосиня течност. В помещението зад нея гърмеше телевизорът.

— Полиция ли? — учуди се непознатата. — Какво се е случило?

— Нищо, госпожо. Извинете за безпокойството. Знаете ли къде е отишъл доктор Ели Йънг тази вечер?

— Доктор Йънг ли? — Тя примигна, обърна се и извика: — Марти, дошли са от полицията. Интересуват се от доктор Йънг.

— Той живее отсреща! — провикна се мъжки глас, опитвайки да надвика гласовете от телевизора.

— Знам къде живее — отвърна Ив, която чувстваше, че всеки момент чашата на търпението й ще прелее. — Позвъних, но никой не отвори. Случайно спомняте ли си кога го видяхте за последен път?

— Ами… май беше преди няколко дни. — Жената отпи от чашата си. Ако се съди по зачервеното й лице, това не беше първото й питие за тази вечер. — Не, сетих се — той не е в града. Отсъства от една-две седмици.

— Каза ли ви къде заминава?

— Не, дори не съм разбрала кога е заминал. Неговата племенница ме предупреди, че щял да отсъства известно време.

— Племенница ли? — повтори Ив, а в съзнанието й прозвуча алармен звънец.

— Точно така. Бях излязла да напазарувам и като се прибрах, я видях да излиза от неговото жилище. Между другото, тя е много симпатична млада жена. Спомена, че е била на гости на чичо си и колко се радва, че заедно ще погостуват на родителите й в Охайо. Не, май каза, че ще заминат за Индиана… или може би за Айдахо… — Тя отново отпи от светлосинята течност. — Във всеки случай спомена, че щели да останат там доста време.

— Как изглеждаше тази племенница?

— Младичка и много красива брюнетка. Не много висока, обаче дрехите й бяха много шик.

Ив извади джобния си компютър и изнесе на монитора фотографията на Джулиана, превъплътила се в секретарката Джанет Дрейк:

— Познато ли ви е това лице?

Жената наклони глава, после широко се усмихна:

— Разбира се! Това е племенницата на доктор Йънг. Правичката да ви кажа, доста се изненадах, като разбрах коя е — мислех, че той няма живи родственици.

— Благодаря. — Ив пъхна компютъра обратно в джоба си. — Някога случва ли се да гледате новинарските емисии, госпожо?

— Новини ли? — непознатата забели очи. — Марти се интересува само от криминални филми и спортни предавания. Ако извадя късмет, освобождава телевизора по за десет минути, колкото да погледам предаването за най-новите тенденции в модата.

— Препоръчвам ви довечера да гледате новинарските емисии. Благодаря за съдействието.

Тя се обърна, преструвайки се, че не забелязва озадачения поглед на непознатата, включи записващото устройство и задиктува:

— Установих със сигурност, че главната заподозряна Джулиана Дън е посетила Ели Йънг в апартамента му. Лицето Йънг не отговаря на позвъняването. Подозирам нещо нередно, което ми дава основание да проникна с взлом в жилището и да разбера дали доктор Йънг е бил съучастник на заподозряната. Придружава ме Рурк, който е собственик на сградата. Той даде съгласието си за проникване с взлом в жилището и ще бъде свидетел на гореспоменатото.

— По-точно не можеш и да се изразиш — промърмори съпругът й.

Ив се приближи до вратата и разкодира заключващото приспособление.

— Записващото устройство е включено — заяви, като извади оръжието си — тънък намек към Рурк в случай, че тайно от нея се е въоръжил.

Отвори вратата и пристъпи в тъмния коридор. Веднага усети миризмата на смъртта.

— Господи! — изсъска през зъби, стомахът й се преобърна. — Мъртвецът е започнал да се разлага. Не мърдай от тук! — заповяда на Рурк. — С нищо не можеш да помогнеш.

Нареди на осветлението да се включи и се огледа. Стоеше на прага на елегантно обзаведена дневна, щорите на прозорците, които заемаха едната стена, бяха спуснати. Йънг лежеше на канапето, което вече се нуждаеше от претапициране.

Мъртвецът беше облечен с нещо като халат, но от газовете се беше подул до неузнаваемост, а дрехата беше подгизнала от телесните течности. На масичката до канапето имаше бутилка с бренди и чаша за вино. На пода, близо до пръстите на мъртвеца, които приличаха на наденички, се търкаляше чаша за коняк.

— Ще ти трябва чантичката с приспособленията за оглед — промърмори Рурк.

Тя само кимна.

— Това също. — Подаде й носната си кърпа, за да защити устата и носа си. — Засега с друго не мога да ти помогна.

— Благодаря. — Ив остана на прага, докато изчакваше Рурк да й донесе защитния спрей. Използва времето да заснеме местопрестъплението, сетне извади комуникатора си и се свърза с полицейския диспечер.

 

 

Преди да го отрови, Джулиана беше правила секс с него. Ив се съмняваше, че връзката им е била отдавнашна. Най-вероятно престъпницата бе използвала най-силното си оръжие за отвличане на вниманието на мъжете, след което беше убила Йънг с отровата, осигурена от самия него.

Както обикновено, бе действала пресметливо и хладнокръвно.

Ив знаеше, че ще я видят на видеозаписите от охраняващите камери. Сигурно е идвала и преди убийството на Петибоун, за да се запаси с отрова, но тогава е била червенокоса. След това се е появила с леко променена външност и с черна коса, за да ликвидира нежелания свидетел.

Вероятно на телефонния секретар на доктора са записани разговорите й с него. Но тя не е била толкова глупава, че да се обажда от жилището си или по личния си видеотелефон. Разбира се, ще проследят разговорите, но ще установят, че е използвала обществени средства за комуникация.

Убила е Йънг преди четири дни. Четири дълги дни, през които трупът му се е полуразложил. Отишла е при него, след като е убила човек, и си е направила удоволствието да отнеме живота му.

Мъртвецът вече беше закаран в моргата, но вонята на разложението дълго щеше да витае във въздуха дори след дезинфекцията на апартамента.

— Лейтенант — обади се Пийбоди, която незабелязано се беше приближила. — Ето дисковете от охраняващите камери.

Ив разсеяно ги взе и промърмори:

— Ще ги копирам и ще ги прегледам довечера, макар че не очаквам изненади. Джулиана е посетила доктора ден след убийството на Петибоун. Вече е била с нова прическа и променена външност, чувствала се е във форма. Той я е поканил да влезе, навярно е мислил, че е дошла с нова поръчка. Джулиана му е разказала за убийството. Искала е да се похвали пред някого, а кой е най-подходящият слушател? Онзи, който й е продал оръжието и който е щял да бъде мъртъв, преди тя да напусне жилището. После го е прелъстила.

Тя пристъпи към банята. Хавлиените кърпи и спалното бельо вече бяха в лабораторията, но със специалния си уред тя беше открила следи от семенна течност.

— За нея това е било фасулска работа. Все едно я чувам как казва: „Толкова съм напрегната! Представи си какво съм изживяла през дългите, самотни години в затвора. Жадувам за ласки, искам някой да ме докосва. Ти си единственият, с когото мога да бъда интимна, само ти се досещаш какво изпитвам в момента“.

— Да, трябвало е да се досети — промълви Рурк. — След като е знаел истината за нея, трябвало е да се досети какво му е подготвила.

— Очите й блестят — замислено промърмори Ив, — устните й мълвят лъжа след лъжа. Йънг, който спокойно може да й бъде дядо, е пожелал стегнатото й младо тяло. И в миналото е харесвал млади жени, дори много по-млади от нея, затова и сега не е устоял на изкушението. Тя му позволява да прави каквото пожелае, защото за нея този човек вече е мъртвец. Докато се преструва, че получава оргазъм след оргазъм, Джулиана вече мисли за следващата си жертва. Накрая му казва, че никога не е имала любовник като него. Известни са й слабите му места, защото грижливо е проучила и него. Знае какво и как да му каже, за да го накара да се почувства като най-големият Казанова на света.

Тя се върна обратно в дневната и продължи:

— Известна й е и слабостта му към брендито. Изсипала е отровата в бутилката, докато Йънг е бил в банята или в тоалетната. Пет пари не дава дали той ще пие от брендито веднага или по-късно, макар да й се иска да го наблюдава в предсмъртния му час. Сгушва се до него на канапето, разказва му кого е набелязала за следваща жертва и по какъв начин ще го убие. Добавя, че й е толкова хубаво с него, че иска да остане още малко. Може ли да изпие чаша вино? Прекрасно е да чувстваш някого толкова близък, да споделяш най-съкровените си тайни.

Йънг й налива вино, отваря и бутилката с бренди. Чувства се в безопасност — та нали напитките са били в неговото барче. Вероятно тя първа отпива от чашата си, докато оживено бърбори. Той усмихнато я наблюдава. Завладян е от красотата й, иска му се още веднъж да я обладае, а междувременно отпива от брендито си. Когато усеща въздействието на цианкалия, вече е прекалено късно. Той се сковава от ужас, мисли си, че е невъзможно това да се случва с него, ала изражението й му подсказва жестоката истина. Джулиана вече не скрива задоволството си, студените й очи не се откъсват от поредната й жертва. После тя преспокойно оправя грима и прическата си и излиза от апартамента. Окото й не мигва, когато се сблъсква със съседката, дори повежда разговор с нея. Съобщава й, че с чичо Ели ще прекарат няколко седмици в провинцията и че много се радва, задето го е убедила да я придружи.

— Сетне преспокойно напуска сградата — намеси се Пийбоди.

— Точно така. Запечатай жилището, Пийбоди. Ще се отбия в управлението да напиша рапорта, после си отивам вкъщи.