Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (10)

Десета глава

Вероятността Рурк да е следващата жертва е 51.08%…

Ив се взираше през малкия прозорец на канцеларията си. Грамаден аеробус премина толкова близо, че стъклата издрънчаха, а тя забеляза колко зле поддържани са зъбите на един от пътниците. Човекът също я видя и й направи неприличен жест.

Ала Ив беше прекалено погълната от мислите си, за да се разгневи.

Информацията, която компютърът беше продиктувал с механичния си глас, беше повече от обезпокояваща.

— Къде ще го нападне? — прошепна отчаяно.

Не разполагам с достатъчно данни за изчисляване на вероятността…

— Не питам теб — избърбори тя и притисна длани до слепоочията си. — Мисли! — заповяда на себе си. — Размърдай си мозъка! Опитай да мислиш като нея.

Джулиана обича ефектните удари, следователно има голяма вероятност да предприеме покушението срещу Рурк, когато съпругата му ченге е близо до него. Например в дома им или по време на някакво светско събитие, на което и двамата ще присъстват. Отново зареди дискетата, на която беше записан графика му, и се втренчи в монитора.

Запита се как е възможно човек да проведе в един ден толкова много срещи, консултации и съвещания, без да полудее. Но Рурк не беше обикновен човек, а истинско динамо.

Тя с ужас си представи с колко души той контактува ежедневно — познати, делови партньори, служители, сервитьори и така нататък. Колкото и да бе надеждна охраната му, все някъде щеше да се пропука.

Опита се да се успокои с мисълта, че Рурк инстинктивно усеща опасността, както тигърът в джунглата усеща приближаването на врага или на плячката. Пък и ако прекалено много се безпокои за него, страхът ще й попречи да забележи нещо съществено.

Отново седна зад бюрото си и се помъчи да прогони черните мисли от съзнанието си.

През „ранния си период“ Джулиана Дън бе впримчвала жертвите си, играейки ролята на принцеса от висшето общество — красива пеперуда, която прелита от цвят на цвят… по-точно — от богаташ на богаташ.

Сега очевидно бе възприела ролята на работлива секретарка. „Много хитър ход — каза си Ив. — Хората обикновено не обръщат внимание на обслужващия персонал. Най-вероятно Джулиана ще се придържа към новия си облик и ще се добере до мъжа, когото е набеляза за следваща жертва, като се внедри или във фирмата му, или в дома му. Предпочитано оръжие — отрова — добави мислено. — Защо именно отрова? Защото не си цапаш ръцете, същевременно имаш възможност да наблюдаваш въздействието й. Виждаш объркването, ужаса, болката. Мъжът, когото си намислила да убиеш, вижда как замахваш с ножа и знае, че ще умре. А въздействието на отровата е невидимо и поради това много по-объркващо.“

Все пак цианкалият не се купува от кварталния денонощен магазин. Крайно време бе да открият доставчика.

Ала преди да се захване за работа, трябваше да проведе важен разговор. Свърза се с Чарлс Мънроу.

Красивият компаньон очевидно се намираше в изискан ресторант и използваше джобния си видеотелефон. Ив чу приглушени гласове и мелодичното потракване на порцелан и кристал.

— Лейтенант Захарче! — широко се усмихна Мънроу. — Каква приятна изненада!

— Сам ли си?

— Засега. Клиентката закъснява… както обикновено, между впрочем. С какво мога да услужа на моята любима защитничка на реда и закона?

— Имаш ли приятели или колеги в Чикаго?

— Разбира се. Когато упражняваш най-древната професия, имаш познати и приятели навсякъде.

— Трябва ми някой, който да се съгласи да изчука една от затворничките в Изправителния център „Докпорт“.

Изражението на Чарлс веднага се промени, той отвори електронния се бележник и заговори делово:

— Имате ли някакви по-специални изисквания?

— Човекът трябва да бъде привлекателен и да е полов атлет.

— За кога ви е необходим?

— Колкото е възможно по-скоро. Възнаграждението за двучасов сеанс ще бъде скромно — знаеш колко оскъден е бюджетът на полицията.

— Съмнявам се, че от полицията са загрижени за задоволяване на сексуалните апетити на тази жена, затова предполагам, че компаньонът е нещо като отплата за получена информация или за сътрудничество в някакво разследване.

— Предполагай каквото си щеш — също така делово отговори Ив. — Възможно ли е да ме свържеш с твой колега от Чикаго? О, за малко да забравя — трябва да е здравеняк и да умее да се отбранява. На въпросната „дама“ й се иска едно хубаво чукане, но тя е склонна към насилие, поради което не бива да й изпращаме неопитен човек.

— Разбира се, мога да помоля някого от колегите, но предлагам аз да отида. Първо, имам голям опит, и второ, съм ви задължен.

— Нищо не ми дължиш.

— Задължен съм ви заради Луиз — поправи я той и лицето му грейна, като спомена името на младата лекарка. — Дайте ми необходимата информация и ще изпълня задачата. При това безплатно, лейтенант Захарче.

Тя се поколеба. Струваше й се някак извратено да го наема да прави секс. Да мисли за романтичното му обвързване с доктор Луиз Димато, докато урежда той да изчука затворничката Мария Санчес.

Понякога приятелството и всичко свързано с него й се струваше непонятно като брачните взаимоотношения.

После си напомни, че така или иначе Чарлс продава сексуалните си услуги и ако това не безпокои Луиз, защо пък тя да се чувства неловко?

— Ще получиш възнаграждение — искам „операцията“ да се проведе съвсем законно. Затворничката се казва Мария Санчес… — След като му съобщи какво се иска от него, тя добави: — Признателна съм ти, Чарлс.

— Не знам дали сте признателна, но сте много притеснена, което е много трогателно. Предайте най-сърдечни поздрави на Пийбоди, а аз ще предам вашите на Луиз. Виждам, че клиентката ми влиза в ресторанта. Предпочитам да не разбере, че разговарям с представителка на полицията, иначе има опасност да бъде нарушено крехкото равновесие на една романтична среща.

Той иронично се усмихна, а Ив поклати глава и побърза да каже:

— Обади ми се да уточним датата и часа на посещението ти. И внимавай с главния надзорник в „Докпорт“ — голям мръсник е.

— Ще го имам предвид. Доскоро, лейтенант Захарче.

Като приключи разговора с него, Ив набра номера на репортерката Надин Фарст, но нарочно се свърза с гласовата й поща и остави кратко съобщение: „Ще ти дам интервю. Искам те в службата точно в четири. Да няма включване на живо. Ако закъснееш, няма да ме намериш“.

Излезе от канцеларията си и забърза по коридора към общото помещение. Застана пред малката кабинка без врата, която беше работното място на помощничката й и каза:

— Идваш с мен.

 

 

— Ударих на камък с откриването на доставчика на отровата — заговори Пийбоди, като се качиха на асансьора. — Закупуването на отровни вещества е разрешено от закона, но се спазват много строги правила, едно от които е притежаване на разрешително, и то с приложени отпечатъци от пръстите. Преди предоставянето на веществото, пръстовите отпечатъци се подлагат на сравнителен анализ. Дън има досие при нас, следователно не би посмяла да използва законни източници за доставка.

— Какво ще кажеш за нелегалните?

— Направих справка в централната картотека за престъпниците, които са отравяли жертвите — между другото се оказа, че този метод е предпочитан от мнозина. Повечето закупували отровата по законен път. Пласьорът от Източен Вашингтон, от когото Дън е пазарувала преди, е бил един от най-големите играчи в бизнеса, но вече е мъртъв. Другите, за които имаме сведения, са дребни риби, повечето от тях в момента са в затвора най-вече заради търговия с наркотици. Проучванията показват, че пласьорите избягват да търгуват с отрови, защото се търсят по-слабо и носят малка печалба.

— Нищо чудно Джулиана да е намирала начин да се снабдява законно с цианкалия, но за всеки случай ще опитаме друг подход. — Ив се приближи до колата си, но преди да се качи, спря и продължи: — Да допуснем, че докато е била в затвора, се е запознала с някого от търговците. Освен това чрез компютъра си е имала достъп до каквото си пожелае. Разполагала е и с предостатъчно време да издири необходимите й хора. Може би не е купила от Ню Йорк цианкалия, но пласьорите и търговците се познават помежду си и рано или късно ще се доберем до човека, когото търсим. Отиваме в подземията.

Пийбоди, която почти никога не губеше присъствие на духа, пребледня и прошепна:

— Майчице!

 

 

В търбуха на Ню Йорк съществуваше друг свят — град, обитаван от обречени и жестоки хора. Някои слизаха под земята, за да усетят тръпката от опасността, както детето си играе с остър нож. Други изпитваха удоволствие да живеят сред низости и воня на насилие, която витаеше навсякъде като вонята на разлагаща се смет и изпражнения.

Трети пък се спускаха в подземията и някак си се загубваха в лабиринта от улички.

Ив нарочно остави якето си в колата, за да се вижда кобурът й. Резервното оръжие беше в по-малък кобур, прикрепен към глезена й, в ботуша си беше пъхнала остър нож.

— Вземи! — Тя подхвърли на помощничката си малка шокова бухалка. — Знаеш ли как да я използваш?

Пийбоди преглътна, но кимна:

— Да, лейтенант.

— Окачи я на колана си така, че всички да я виждат. Надявам се да не си забравила какво е да водиш ръкопашен бой.

— Не съм, лейтенант, тренирам редовно. Мога да се съпротивлявам, не се тревожете.

— Дано. — Ив искаше помощничката й не само да го изрече на глас, но и да повярва в собствените си сили. — И като се озовем долу, не забравяй, че си гадно ченге и че пиеш кръв на закуска.

— Аз съм гадно ченге и пия кръв на закуска… Пфу!

— Да тръгваме.

Слязоха по мръсните стъпала, водещи към входа на метрото, и се отклониха в лабиринта от тунели, водещи към подземията. Тъмночервени и сини светлини се смесваха в налудничав карнавал от секс, игри и забавления, предназначени за жестоките и безсърдечните.

Ив усети отвратителна миризма, миг след това се натъкна на човек, който стоеше на четири крака и повръщаше.

— Добре ли си? — попита го.

— Да ти го начукам! — отвърна онзи, без да вдигне глава.

Ив усети, че я наблюдават десетки очи. Промъкна се в тесния проход и изрита отзад непознатия, който политна и се просна в локвата от повръщано, сетне любезно отговори:

— О не, аз ще ти го начукам! — Мълниеносно извади ножа и го допря до гърлото на човека, преди той отново да я изругае. — Аз съм ченге, скапаняко, но мога да ти прережа гърлото, за да си направя кеф. Къде е Мук?

Той я стрелна със зачервените си очи, а като отвори уста, Ив усети вонящия му дъх:

— Не познавам никакъв шибан Мук.

С риск да я полазят какви ли не паразити, тя го сграбчи за мазната коса и отметна главата му:

— Всички познават шибания Мук. Искаш ли да пукнеш още сега или ти се ще да драйфаш още някой и друг ден?

— Не съм му бавачка на онзи педераст — намръщено отвърна непознатият, но като усети как върхът на ножа се забива в югуларната му вена, побърза да добави: — Де да знам, може да е в залата за виртуални игри… Викат й „Ад“.

— Благодаря за информацията. Продължавай да си драйфаш. — Ив го отблъсна с така сила, че онзи се просна на земята. После демонстративно пъхна ножа с назъбеното острие обратно в ботуша си, защото знаеше, че в сенките се крият обитатели на лабиринтите, които зорко я наблюдават.

— Ако някой си търси белята, да заповяда! — Тя леко повиши глас, за да надвика рок музиката, която отекваше в подземието. — По принцип ми трябва само Мук, когото този прекрасен представител на човешката раса описа като „шибан педераст“.

Сред сенките вляво от нея нещо се размърда. Тя посегна към оръжието си и тъмният силует в полумрака престана да се движи.

— Ако някой реши да създава неприятности на мен или на помощничката ми, ще хвърчи перушина. Пет пари не даваме колко от вас ще се озоват в градската морга, нали, полицай?

— Да, лейтенант — отвърна Пийбоди, като се молеше гласът й да не издаде потреса й. — Всъщност двете с вас се надяваме тази седмица да спечелим състезанието по брой на труповете, които сме осигурили на моргата.

— Каква е наградата, полицай?

— Двеста трийсет и пет долара и шейсет цента.

— Не е зле. — Ив сложи ръце на кръста си, заемайки престорено небрежна поза, но очите й шареха наоколо като радари. — Тъкмо ще ни стигнат да се позабавляваме, като смачкаме физиономиите на всички тук, дето ще ни създават неприятности — усмихнато добави тя. — После ще изпратим момчетата да довършат работата ни. Жалко, май ще трябва да делим наградата с тях. Къде е Мук? — попита и изчака десетина секунди, изпълнени с напрежение.

— В „Ад“ — обади се някой от мрака. — Забавлява се с машините за садомазохизъм, скапанячко.

Ив кимна, преструвайки се, че не е забелязала обидното обръщение:

— Къде да открия този „Ад“, съществуващ в райското кътче, което мнозина от вас наричат свой дом?

Зад нея нещо прошумоля и тя рязко се извърна, готова да окаже съпротива. С периферното си зрение забеляза, че Пийбоди посяга към оръжието си. Отначало й се стори, че срещу нея стои момче, но след миг разбра, че всъщност е джудже с мъртвешки очи и прогнили зъби. Устните на чудовищното създание се разтегнаха в ужасяваща усмивка, той й помаха с пръст.

— Взаимно ще си пазим гърбовете — прошепна тя на помощничката си, когато го последваха по един от тунелите, от чийто таван капеше вода.

Джуджето се движеше бързо като хлебарка, подметките му шляпаха по влажните каменни плочи, от време на време силуетът му изчезваше сред облаците пара. Минаха покрай барове, клубове и ресторанти, навлизайки все по-навътре в лабиринта на подземния свят.

— Хрумването ти за наградата, предлагана от моргата, беше гениално — прошепна Ив на помощничката си.

— Благодаря. — Пийбоди едва устоя да не избърше потта, която се стичаше по лицето й. — Бива ме да импровизирам.

Отнякъде долетя вик на жена, стенеща от страст. Ив едва не се спъна в някакъв исполин с безизразен поглед, който лежеше на земята и отпиваше воняща алкохолна напитка направо от мръсната бутилка. Досами него мъж и жена се сношаваха прави, гърбът на жената бе притиснат до влажната стена.

Долавяше се миризмата на секс, урина и на нещо още по-отвратително.

Тунелът постепенно се разшири, завършвайки с грамадна зала, претъпкана с видео машини и кабинки за виртуална реалност.

В „Ад“ беше тъмно като в ада. Стените, вратите и прозорците бяха боядисани в черно, над входа с големи червени букви, символизиращи неугасващите огньове, беше написано името на клуба. Над пламъците танцуваше несръчно изрисуван дявол с рога и дълга опашка, който размахваше тризъбец.

— Мук е тук — за пръв път проговори джуджето. Дрезгавият му глас прозвуча така, сякаш някой стържеше с шкурка. — Най̀ се кефи на машината „Мадам Електра“, дето е за садомазохизъм. Нещо му хлопа на тая тема, ако питаш мен. Имаш ли петдесетачка?

Ив извади от джоба си шепа кредитни жетони:

— Ето ти двайсет и да те няма!

Устните на джуджето се разтегнаха в подобие на усмивка, излагайки на показ прогнилите му зъби. Жетоните изчезнаха като по чудо в шепата му, а след миг се изпари и то.

— Тукашните обитатели са толкова колоритни личности — отбеляза Пийбоди, като се мъчеше гласът й да не трепери.

— Движи се плътно до мен — предупреди я Ив. — Ако някой се опита да ни нападне, използвай оръжието си.

— Разбрано, лейтенант. — Пийбоди се вкопчи в бухалката и последва началничката си в „ада“.

Шумът беше оглушителен — писъци, вой на сирени, стонове и пъшкания, които издаваха десетките машини и посетителите на клуба. Осветлените бе приглушено, тъмночервените светлини подскачаха и примигваха. Ив мислено се пренесе в леденостудената стаичка в Далас, за миг й се повдигна, сетне съумя да се овладее.

Чу накъсано дишане, думи, прошепнати от хора, съвокупляващи се като животни. Беше ги чула и в онази стаичка малко преди да сложи край на мъченията си; чувала ги бе в прекалено много стаи, чиито стени бяха тънки като хартия, а жестокостта бе на косъм разстояние.

Отвратителният звук на насилственото проникване… Победоносният вик на звяра, упражняващ силата си, за да я накаже заради неизвършени грехове…

„Престани! Проклет да си, Рик, престани! Причиняваш ми болка!“

„Чий е гласът?“ — питаше се Ив, докато се озърташе с невиждащ поглед. Дали е на майка й или на някоя от уличниците, над които звярът издевателстваше както издевателстваше над дъщеря си?

— Лейтенант, чувате ли ме? Добре ли сте?

Треперещият глас на помощничката й я върна към действителността. Каза си, че тъкмо сега не бива да се разсейва… не бива да позволи на спомените от миналото да я завладеят.

— Стой близо до мен — повтори и тръгна към машините.

Повечето посетители на клуба не я забелязаха — бяха прекалено погълнати от играта или от въображаемите светове, в които се бяха пренесли. Интуицията на неколцина обаче все още не беше притъпена дотолкова, че да не разпознаят ченгетата. Макар че всички бяха въоръжени, засега към двете с Пийбоди бяха насочени само враждебни погледи.

Минаха край прозрачна кабинка с надпис „Бич и окови“. Вътре някаква кльощава жена само с кожена бедрена превръзка, чиито очи бяха закрити от устройство за виртуална реалност, се гърчеше, изпаднала в екстаз. Едри капки пот се стичаха по тялото й, ръцете и краката й бяха приковани към командното табло на машината.

— Изглежда, попаднали сме тъкмо където трябва — спокойно отбеляза Ив и се огледа. — Ето го и Мук.

Човекът, когото търсеха, също се намираше в прозрачна кабинка. Носеше само кожено калъфче на пениса и кожена каишка с метални шипове на врата; мускулестото му тяло потръпваше, от гърлото му се изтръгваха стонове. Косата му, дълга до раменете и сплъстена от пот, беше златиста като пламъчето на свещ.

— Искаш ли да ти направя още по-голямо удоволствие, Мук? Нали обичаш да те удрят? — Ив почти шепнеше. Видя възбудата, която пробяга по лицето му, и сви рамене. — Тц, няма да стане, не съм в настроение. Но нищо не ми струва да взривя играчките ти. Един изстрел с лазерното оръжие и край на забавленията ти. Бог знае след колко време ще можеш да подновиш заниманията си.

— Недей! — изкрещя Мук и побърза да се освободи от белезниците. — Какво съм ти направил, че да ми причиниш това?

— Да речем, че ще го направя, за да се позабавлявам. Да отидем някъде да си поговорим — гледай да не ме заведеш в някоя от любимите ти кабинки.

Тя отстъпи назад и забеляза, че погледът на Мук е прикован към бухалката на Пийбоди. В мига, в който той посегна да отнеме оръжието й, тя само забели очи. Пийбоди мълниеносно извади оръжието и го допря до гърдите на нападателя. Електрошокът разтърси тялото му, той конвулсивно се загърчи.

— Не флиртувай с него, Пийбоди — подхвърли Ив, хвана Мук за ръката и го поведе към най-близкото сепаре. Като видя, че вътре седят двама наркомани, които очевидно се пазаряха за цената на поредната доза, тя ритна прозрачната стена, показа им значката си и им направи знак да освободят сепарето.

Двамата се измъкнаха навън и изчезнаха яко дим.

— Уютничко е тук — отбеляза тя. — Охранявай вратата, Пийбоди, не искам да ни безпокоят. Няма да се бавим. Хайде, Мук, бъди добро момче и ми кажи кой се занимава с търговия на отрови?

— Не си познала — не съм ти информатор!

— Факт, който винаги ме изпълва с радост и задоволство. Също като фактът, че мога да те заключа в единична килия за трийсет и шест часа, през които животът ти няма да бъде ада, дето познаваш и обичаш. Преподобният Мунк е мъртъв като Хитлер, приятелю, от цялата му банда си останал само ти.

— Свидетелствах в съда — побърза да й напомни той. — Изпях всичко на хората от ФБР.

— О, да, не отричам. Изглежда, масовото самоубийство е дошло малко множко дори на кръвожаден човек като теб. Само дето така и не им съобщи кой е доставил отровата „кураре“ и цианкалия, които преподобният е смесил с лимонадата, предназначена за паството му.

— Казах им всичко, което знаех. Нали знаеш, че бях последната дупка на кавала…

— Знам само, че онези от ФБР са се хванали на номера, обаче на мен тия не ми минават. Дай ми информацията, която ме интересува, и ще изчезна от жалкия ти животец. Но ако решиш да се опъваш, ден след ден ще идвам тук или в другите бардаци, които посещаваш, и ще прекъсвам извратените ти сексуални игрички, докато забравиш какво е оргазъм. Всеки път, когато се опиташ да се изпразниш, ще бъда до теб, за да ти разваля удоволствието. Хайде, Мук, изплюй камъчето. В края на краищата изминаха повече от десет години от деня на масовото самоубийство на членовете на онази секта. Какво ти пука за случилото се?

— Ама… тогава ми бяха промили мозъка… не исках да…

— Дрън-дрън-дрън! Писна ми от празни приказки! Кой достави отровата?

— Не го познавам. Казваха, че бил доктор. Видях го само веднъж. Беше някакъв кльощав дядка.

— От каква раса?

— От бялата, разбира се. Мисля, че и той пи от лимонадата.

— Сигурен ли си?

— Виж какво… — Мук се огледа и макар да бяха сами в сепарето, сниши глас: — Хората не знаят какво се е случило по онова време или са го забравили. Ако се разчуе, че съм принадлежал към Църквата на задгробния живот, ще започнат да ме гледат накриво.

Ив също се огледа с погнуса — отвращаваха я писъците, гърчещите се тела.

— Разбирам колко неприятно ще ти бъде, ако извратените ти приятели вземат да те гледат накриво… ако изобщо са в състояние да гледат след тия… упражнения. Слушам те!

— Какво ще получа за информацията?

Ив извади двайсет кредитни жетона и ги постави върху масичката, която бе с размерите на главичка на гвоздей.

— Да му се не види, Далас, с това не мога да си платя едночасов сеанс с машината за виртуална реалност! Бъди малко по-щедра!

— Вземи ги, ако не, ще те заведа в управлението. Поне трийсет и шест часа няма да имаш възможност да се забавляваш с „Мадам Електра“.

Той печално въздъхна, а Ив внезапно я напуши смях, докато се взираше в идиотската кожена каишка на шията му.

— Защо си такава злобна мръсница?

— Драги Мук, всяка сутрин си задавам съшия въпрос, но досега не съм получила задоволителен отговор.

Мук грабна жетоните и ги напъха в калъфчето, прикриващо пениса му:

— И да не забравиш, че съм ти оказал съдействие!

— Как бих могла да те забравя!

— Хубаво… — Той отново се огледа, навлажни с език устните си. — И да се разберем предварително — няма да ме окошариш за онова, дето ще ти го кажа.

— Не бой се.

— Ами… разбираш ли, щях да кажа на ФБР-то всичко, да им окажа пълно съдействие…

— Карай по същество, Мук, нямам време да слушам увъртанията ти.

— Тъкмо това правя, Далас. Наистина щях да изпея всичко на федералните, обаче видях онзи. Стоеше зад преградите около църквата, от която изваждаха мъртъвците. Леле, каква кошмарна гледка беше. Спомням си, че и ти беше там.

— Вярно е.

— Какво ти разправях… а, да, тогава онзи ме погледна. — Мук се приведе към нея. — Беше блед като платно, а очите му — едни такива… страшни! Обаче на мен не ми се мреше от някаква си отрова. По погледа на онзи разбрах, че знае за предателството ми и дето не съм спазил обещанието пред преподобния. Разбрах, че не трябва да го издавам пред ченгетата, ако искам да отърва кожата. Какво толкова, животът е мил на всекиго, нали?

— Значи този… доктор е жив, така ли?

— Де да знам — тогава си беше жив и здрав. — Мук сви широките си рамене. — Никога повече не го видях, за което изобщо не съжалявам. Пак повтарям, че не го познавам. Заклевам се в оная ми работа!

— Е, сега вече ти повярвах.

— Радвам се. — Той кимна и с облекчение се усмихна. — Единственото, което знам за него е, че навремето наистина е бил доктор, но са го изритали от „клуба“. Разказваха още, че бил въшлив от пари и напълно откачен.

— Кажи ми името му.

— Не го знам! Честна дума, Далас! Членовете на сектата, между които и моя милост, бяха роби, на които не е позволено да разговарят с големите клечки.

— Трябва ми по-подробна информация.

— Не знам нищичко повече, кълна ти се! Онзи тип беше стар и кльощав, приличаше на самата смърт. Право да ти кажа, изглеждаше ми някак болнав. Както вече ти казах, видях го само веднъж — шепнеше си нещо с Мунк, а като ме погледна, тръпки ме побиха. Другите му викаха доктор Смърт. Това е всичко, честна дума. Хайде, остави ме на мира, че да си продължа играта.

— Добре, върви да си играеш — промърмори Ив, но когато онзи понечи да стане, го сграбчи за китката: — Ако разбера, че си премълчал нещо, ще те арестувам и ще те затворя в стая, боядисана в пастелни цветове и пълна с пухени възглавници, в която звучи сантиментална музика.

Лицето му помръкна:

— Злобна мръсница си, Далас.

— Улучи право в десетката, приятел!

 

 

— Преподобният Мунк и неговата Църква на задгробния живот! — Споменаването на тази история направи толкова дълбоко впечатление на Пийбоди, че тя пропусна от радост да целуне тротоара, когато най-после отново излязоха на улицата. — И вие ли сте участвали в акцията?

— Бях така да се каже „помощен персонал“. Акцията се провеждаше от агентите на ФБР, а плебеите от местната полиция бяха длъжни да им оказват съдействие. Оттогава изминаха повече от десет години, а умът ми още не го побира. Двеста и петдесет души да се самоубият, само защото някакъв извратен ненормалник е проповядвал, че смъртта е най-прекрасното изживяване! — Тя поклати глава. — Може би е имал право, но рано или късно всички ще умрем. Защо да насилваме събитията?

— Казваха… хората разправяха, че не всички членове на сектата са искали да стигнат докрай, но онези, които са били по-висши по ранг, насила ги накарали да изпият отровата. Сред жертвите е имало и деца… невръстни деца, за бога!

— Вярно е — промълви Ив. По онова време още беше най-обикновена униформена служителка, нямаше и година, откакто беше завършила полицейската академия. Онова, което бе видяла тогава, до края на живота й щеше да остане запечатано в съзнанието й. — Имаше не само невръстни деца, но и пеленачета, на които майките дадоха отровата с биберон. Мунк се беше погрижил „церемонията“ да бъде заснета с видеокамера, за да бъде увековечена за бъдещите поколения. Знаеш ли, тогава за пръв и за последен път видях федерален агент да плаче. Някои ридаеха като безпомощни дечица.

Тя отново поклати глава, опитвайки се да прогони кошмарния спомен.

— Да сложим точка на миналото, Пийбоди, и да се върнем към настоящето. Започваме с издирване на лекарите, които са били лишени от правото да упражняват професията си преди десет или дори двайсет години. Мук спомена, че този човек бил стар, което означава, че е бил най-малко шейсетгодишен по времето на господството на Мунк. Значи търсим мъж от бялата раса, който в момента е на възраст между шейсет и пет и осемдесет години. Повечето от съмишлениците на преподобния бяха от Ню Йорк, ето защо първо ще проверим списъка на лекарите от този щат.

Ив погледна часовника си и продължи:

— Имам среща в управлението, която не мога да отложа. Ето какво ще направим — отбий се в болницата на улица „Канал“, провери дали Луиз не познава лекар, отговарящ на описанието на доктор Смърт. Ако ли не, помоли я да попита свои колеги. По този начин ще спестим доста време. — Изведнъж се досети нещо и изпитателно погледна помощничката си: — Нали не възразяваш, че се среща с Луиз?

— Не, разбира се. Тя ми е симпатична, освен това се радвам, задето между нея и Чарлс се получи нещо хубаво.

— Дано да си искрена. Препрати ми информацията, до която се добереш, после те освобождавам за един час, за да наблюдаваш Морийн Стибс.

— Наистина ли? Много благодаря, лейтенант.

— Можеш да я следиш и утре, ако ти остане време, но не забравяй, че настоящият случай е от първостепенно значение.

— Разбира се. Лейтенант, може ли един личен въпрос? Питам се дали родителите ми не ви лазят по нервите. Стори ми се, че снощи с татко се бяхте… поскарали.

— Не, всичко е наред. Те не ми пречат.

— Дано. Така или иначе след няколко дни ще си заминат, а междувременно ще се постарая да не ви се пречкат. Мисля, че татко е искал да премахне стреса, натрупан у вас по време на разследването. Той усеща подобни неща, макар никога да не наднича в съзнанието на хората. Ако се случи така, че неволно научи някоя подробност, буквално изпада в паника. Но щом казвате, че всичко е наред… — Лицето й отново се разведри. — Ще отида с метрото до болницата. Може пък да ни провърви и Луиз да се добере до важна информация.

— Дано — въздъхна Ив и си помисли, че е крайно време да им провърви поне в нещичко.

 

 

Пет минути преди срещата с Надин Ив влезе в канцеларията си и изобщо не се изненада, нито пък се разгневи, като завари там репортерката. Надин седеше, кръстосала хубавите си крака, подчертавани от копринените чорапи, и старателно очертаваше с червило устните си, макар че според Ив гримът й беше съвършен. Операторът се беше настанил на един от разнебитените столове и отхапваше от шоколадово десертче.

— Откъде го взе? — възкликна Ив и като разгневена тигрица се спусна към нещастника, който се ококори от изненада.

— О-от автомата в коридора — заекна и вдигна ръката си да се защити. — Искаш ли едно парченце?

Тя се взира в сладкиша толкова дълго, че от страх по челото на оператора избиха капчици пот. Като се увери, че не той е крадецът, когото търсеше от месеци, седна зад бюрото и промърмори:

— Не искам.

— Надявах се да закъснееш — обади се Надин. — Така щях да имам тактическо преимущество.

— Все някога полицаят на пропуска ще престане да си гледа работата през пръсти и ще те накара да ме чакаш в помещението за представителите на медиите, вместо да те пуска в канцеларията ми.

Репортерката само се усмихна и затвори пудриерата си.

— Сама не си вярваш, нали? Ако най-сетне си приключила обичайното заяждане и престанеш да тормозиш оператора, може би ще споделиш с мен за какво става въпрос.

— За убийство.

— Нищо ново под слънцето — около теб все стават убийства. Убитите се казват Петибоун и Маутън. Очевидно двете престъпления са свързани по някакъв начин. Преди да започнем, ще ти кажа, че според моята информация двамата не са били обвързани нито лично, нито професионално. Разбира се, ти вече го знаеш. Няма данни за някаква връзка между най-близките им родственици или между колегите им. Компанията на Петибоун има юридически отдел, който се занимава с уреждането на правните въпроси. — Без да откъсва поглед от Ив, Надин отброяваше на пръсти фактите, които й бяха известни. — Възможно е двамата да са се срещали по време на някое светско празненство, но по принцип не са принадлежали към един и същ обществен кръг. Настоящите им съпруги посещават различни салони за разкрасяване и различни фитнес клубове, пазаруват от различни магазини. — Тя замълча, сетне добави: — Вероятно знаеш и това, нали?

— Колкото и да е чудно, ние от полицията все пак вършим някаква работа.

— Именно затова се учудвам, че когато си най-много заета, отделяш време да ми дадеш интервю, и то без да ти се моля на колене.

— Когато не се молиш, ти ме притискаш — общо взето с еднакъв успех.

— Имаш право. И така, защо изведнъж си станала толкова благосклонна, Далас?

— Искам да попреча на извършването на още едно убийство, затова използвам всички средства. Ако медиите разпространят фотографията на престъпницата, ще се увеличи шансът някой да я разпознае. Сигурни сме, че тя вече подготвя следващия си удар. — Докато обясняваше, Ив наблюдаваше красивото лице на репортерката. С течение на времето бе започнала да й се доверява и да прибягва до помощта й. — Запомни, Надин, че всичко, което ти казвам, е строго поверително. Ако задаваш неудобни въпроси пред камерата, няма да ти отговоря. Съществува голяма вероятност Рурк да е следващата жертва.

— Рурк ли? — Усмивката на репортерката помръкна. — Господи, Далас! Не, не може да бъде! Той не е нейният тип. Да му се не види, какви ги говоря? Той е мъж, за какъвто всяка жена мечтае, но не отговаря на „изискванията“ й. Прекалено млад е, при това е влюбен в съпругата си.

— Само дето съпругата съм именно аз — промълви Ив. — Това е достатъчен аргумент за нея.

Надин се облегна на стола и се замисли, опитвайки се да възприеме онова, което току-що беше научила. Колкото и да държеше на високия рейтинг на предаването си, тя повече ценеше приятелството си с Ив.

— Ясно — положението става напечено — промърмори най-сетне. — С какво мога да помогна?

— Раздухай историята, накарай зрителите да мислят за Джулиана, да се опитват да я открият сред тълпата. Тя се надява да остане незабележима, но с твоя помощ ще я лиша от това преимущество.

— Май искаш да я извадиш от равновесие, а?

— Естествено. Ако успея да я разгневя, вероятността да допусне грешка се увеличава. Лошото е, че в жилите на тази жена вместо кръв тече ледена вода — затова и убива толкова хладнокръвно. Време е да я позагреем.

— Дадено — кимна Надин и направи знак на оператора. — Да запалим огъня.