Сюзън Джонсън
Степното цвете (5)

Блажена интерлюдия

Ники отиде много преди един часа. Единствената му мисъл беше да види пак Алиса, да почувства топлината на тялото й до своето.

Щом тя се появи и го зърна, лицето й засия, както бе очаквал, понеже тя не кокетничеше, нито се преструваше, просто излъчваше невинно, наивно щастие, а великолепните й очи блестяха от удоволствие; погледът й бе смущаващо прям.

Ники взе двете й ръце в своите, огледа засмяното й лице, наведе глава и нежно целуна върха на носа й.

— Какво искаш да правиш днес? — закачливо попита той. — Това е първият ни ден заедно. Ела във вилата ми. Отпратил съм всички, освен прислугата. Моят дом, слугите ми, имението ми и аз сме на твое разположение — топлата му усмивка я погали. — Ще имаш всичко, което пожелаеш, ще направя всичко, което поискаш — предложи й щедро той.

Алиса вдигна очи към красивото му лице и свенливо се изчерви.

— Е, ако настояваш, ще свършим първо това — подразни я той.

 

 

Музикалната стая, любимото място на Ники, веднага плени Алиса. Пред всеки голям готически прозорец имаше ниши, застлани с бродирани възглавнички; целите стени и сводестият таван бяха покрити с блестяща мозайка — лазурит, злато и плочки в ултрамариново зелено изобразяваха извиващи се преплетени лози, цветя и птици. Ефектът беше поразителен.

Във всекидневната от стената ги гледаше голям портрет на майка му, нарисуван от Уинтерхалтер. На позлатен стол седеше дребничка тъмнокоса красавица, а до нея изправен стоеше осемгодишният Ники с ангелско изражение и по детски красив; на килима пред тях бяха разхвърляни играчките му. Нежност обзе Алиса, когато го видя като дете.

— Майка ти е много красива — каза тя, докато гледаше младата жена, изобразена преди много години.

— Да, така е — съгласи се Ники. — Трябва скоро да се запознаеш с нея — продължи той открито, с някаква изненадваща увереност.

— О, не, не бих могла — запротестира притеснено Алиса.

— Глупости. Maman е циганка и има много реалистични схващания за живота. Тя ще те боготвори, както те обожавам аз. Ела тук сега — нетърпеливо каза той, — стига толкова разглеждане на забележителности. Искам да те прегърна — той я дръпна след себе си към входа на спалнята, превърната след завръщането на ландото в градина с орхидеи.

Така започна първият следобед през тази една седмица, през която можеха да бъдат заедно — съществуване carpe diem^[1] за две пленени едно от друго същества, които се любеха през топлите пролетни часове и не мислеха за бъдещето. За Алиса това незачитане на бъдещето беше от първостепенно значение за настоящото й щастие. Нищо не трябваше да помрачава тези няколко дни с Ники.

И за двамата съществуваше само чудното, изпълнено със страст екстравагантно настояще; бяха просто млади влюбени, изгубени за света, осъзнаващи единствено взаимното си присъствие. Извличаха наслада от всеки кратък час, от всяко нежно докосване, поглед, милувка. Сексуалните им удоволствия бяха от най-простите, старомодни, естествени, съпровождащи екстаза с несравним изблик на любов, когато задоволяваха страстта си по този обикновен начин.

Като съвършен почитател на Ерос, Ники отдавна бе оценил удоволствията, които носят следобедните любовни занимания. По това време човек беше още свеж, станал скоро от нощния сън и хапнал само лек обяд. Умът й тялото бяха отпочинали, жизнени, дейни, неизтощени от дългото пиене и хазарт, както ставаше със среднощните рандевута. Не че имаше нещо против срещите в късна нощ, но знаеше, че любовният танц е по-пламенен и по-усърден през спокойните следобедни часове, когато беше по-издръжлив.

На втория ден Алиса свенливо се поинтересува, докато лежеше в нежната прегръдка на Ники:

— Не мислиш ли, че вероятно е необходимо… тоест… не мислиш ли, че би трябвало да взимаш някакви предпазни мерки?

Ники отвори очи, вдигна леко глава от възглавницата и каза сънливо:

— Френските истории ли имаш предвид? Кондомите? Те развалят цялото удоволствие; никога не ги използвам — той погали косата й. — Няма да ти харесат, любов моя — клепачите му се отпуснаха и той задряма, притискайки я силно към масивното си тяло.

Алиса знаеше, че трябва да настоява заради собствената си безопасност, но не желаеше да разваля хармонията през малкото време, което им оставаше да прекарат заедно.

Ники я привлече още по-близо до себе си и двамата потънаха в сладък сън.

 

 

Когато беше сам и далеч от вълнуващото присъствие на Алиса, инстинктът подсказваше на Ники, че този път затъва дълбоко, че това не е просто пореден флирт или обикновена връзка, но независимо от предупрежденията, той смело се хвърли в новото приключение. Не беше изпитвал подобно удоволствие от месеци, не — от години. За него това бяха дни на най-блажено доволство.

Алиса също живееше в омагьосаното, изпълнено с чувства настояще, хванала се здраво за възможността да забави края на тези щастливи мигове. Само да можеше времето да спре.

Тя решително отхвърляше всяка мисъл за бъдещето. Не трябваше да го правиш, не трябваше да го правиш, стенеше в душата й надигащата се от време на време съвест. Все пак заслужаваш малко радост, кратък миг любов, казваше си тя и през по-голямата част от времето беше много щастлива. Тъй като живееше в „мрачна тъмница“ от шест години, кой би могъл да я вини, че не е зачела увещанията на своята съвест и повелите на дълга, когато чаровният красив Ники къпеше чувствата й в екстаз и екстравагантно задоволяваше капризите й.

Подобни терзания и размисли не спохождаха съзнанието на Ники, понеже той отдавна смяташе, че съжаленията са излишни и изтощават ума. За себе си той просто беше решил, че ще вземе Алиса, когато се върне в Петербург, и ще я настани в комфортна къща на „Quai des Anglais“^[2]. Щом кварталът беше достатъчно добър за метресата на императора, щеше да е добър и за неговата.

Ники никога не се замисляше върху егоистичните си желания, нито пък ги обуздаваше. Никога не му се бе налагало. Алиса бе истинско удоволствие за него, красива, жива, интелигентна (качество, което той умишлено отбягваше в любовните си авантюри). Но тя беше изключителна и омайваща най-вече в едно отношение — за Ники изминалата седмица бе изпълнена с вълшебствата на истинската чувствена страст. Тази жена го възбуждаше, разпалваше преситените му сетива по нов, непознат и изключителен начин, отвеждаше го към неподозирани предели. Спонтанният й отговор на насоките, които й даваше в плътските удоволствия, нейните отначало плахи, а после все по-уверени втурвания в любовната игра, непресторената й жажда за наслада стимулираха и възраждаха отегчената душа на Ники.

Със сигурност щеше да се окаже глупак, ако се откажеше от удоволствията, които Алиса му предлагаше. Тя беше вълшебното биле срещу скуката и умората от живота, които заплашваха да го погубят.

През годините Ники с предубеждение и скептицизъм съзнателно бе избягвал каквото и да било постоянство във връзките си с жени; предпочиташе чужди съпруги от своята класа, вече здраво обвързани, или скъпо платени проститутки и актриси, чиито претенции лесно задоволяваше с разточителни подаръци или щедро натъпкани кесии със злато. Бягаше от задължението да осигури дом на която и да било от тези жени дори по време на кратката им връзка. Абсолютната независимост на Ники бе оцеляла и надвила всички опити да бъде обуздана и жените лепки бяха за него цяло проклятие. Ставаше студен и недостижим, когато случайността го сблъскаше с пламенна, ревнива жена. Но сега Ники наистина искаше да промени обичайното си егоистично поведение. Да има Алиса, удобно настанена в близост до градския му дворец, щеше да бъде за него възможно най-приятното развлечение.

 

 

Един следобед, докато Алиса лежеше в прегръдките на Ники като в уютно гнездо и се опитваше да изплува от идиличните дълбини на удоволствието, той тихо каза:

— Днес ще е последният ни ден във вилата. Тази сутрин получих известие, че в неделя трябва да присъствам на императорския преглед на кавалерията. Трябва да дойдеш с мен. Приготви си нещата тази вечер и сутринта ще изпратя каретата си да те вземе.

На Алиса й се искаше да не е разбрала правилно, но знаеше, че не е така. Ники просто й беше казал „Ела с мен“, като че ли това беше най-естественото нещо на света; нищо повече, никакви обещания, никакви уверения — за него тя беше просто поредната жена от определена класа.

Щастието от това, че той я желаеше, беше помрачено от шока и смущението. Но това, което я шокираше най-много — нея, дъщерята на дребни дворяни, благовъзпитана и с благороден произход, беше фактът, че искаше с цялото си сърце да може да пренебрегне съвестта си, да захвърли идеалите на родителите си и да отговори просто „Ще дойда“.

Ако нямаше дъщеря, на която трябваше да даде възможност за нормален живот, сигурно щеше да бъде още по-склонна да се съгласи.

Въздишайки нещастно, Алиса си напомни, че е знаела, че всичко трябваше да свърши, когато господин Форсюс се завърнеше у дома. „Блажената интерлюдия“ (как измамно прикриваха тези сладки думи разразилата се в душата й буря!) просто беше приключила няколко дни по-рано от предвижданията й.

— Не мога — тихо отговори Алиса.

Спокойствието на Ники беше грубо нарушено.

— Защо не? — попита той с леко раздразнение, несвикнал да получава отрицателни отговори.

— Имам дъщеря, за която да мисля — беше прямият й отговор.

Ники се поколеба за миг. Разбира се, трябваше да се сети — как се казваше детето? Беше забравил за него. Момиче, беше казала Алиса. След кратка пауза Ники отговори, взел решение:

— Вземи и нея.

— Не, не мога — повтори Алиса.

Сега вече напълно събуден, Ники попита с едва прикрито нетърпение:

— Защо не, за Бога? Ще имаш къща толкова голяма, колкото пожелаеш. Ще наема бавачка и гувернантка англичанка, изглежда, всички предпочитат англичанките. Ето и за това сме се погрижили — каза той със задоволство.

Господи, защо просто не можеше да каже „Да“. Ники беше толкова добър с нея, и Бог й е свидетел, че заслужаваше малко щастие след всички тези жестоки години. Защо не можеше да каже „Да“? Дори, в случай че му омръзнеше, Алиса знаеше, че щедростта му щеше да й позволи да живее независимо. Желаеше Ники с цялото си сърце. Но нормите, в които бе възпитавана да вярва цял живот, не й позволяваха подобно нещо.

— Не, Ники. Няма да стане — отговори Алиса със спокойна тъга.

Сприхавостта на Ники започна да се събужда. Нима в крайна сметка и тя беше като всички останали? Вероятно искаше да си вдигне цената, искаше по-голямо възнаграждение, бижута сигурно, може би разкошна къща, точно определена порода коне и каляска? Нима беше подведен от неподправената й искреност и невинността, която излъчваше? Смяташе, че не е така, но очевидно бе сгрешил.

Щеше да плати поставената от нея цена, стига да не беше прекалено висока. Искаше тази жена; по дяволите, беше залагал цели състояния с лека ръка. Със сигурност можеше да удовлетвори искането й за каквато и да било сума.

— Кажи ми тогава какво още искаш — хладно произнесе той, решен да предложи по-висока цена.

— Не искам нищо от тебе, Ники — отвърна с нещастен глас Алиса. — Ти ми даде цяла седмица блажено щастие и аз знаех, че всичко ще трябва да свърши, щом господин Форсюс се върне от Хелзинки. Съжалявам. Трябва да мисля за дъщеря си.

— Самата ти ми каза, че няма да останеш дълго при този садистичен развратник.

В думите му се промъкна обвинителна нотка, понеже през изтеклата седмица за своя най-голяма изненада, Алиса бе споделила с него цялата тъжна история на женитбата си, когато той я бе попитал за следите от наранявания по нежната й плът. (През онзи първи следобед на ливадата събитията бяха протекли с такава бързина, че не можеше да бъде сигурен, но на другия ден, по време на следващата им среща в спалнята му във вилата, когато времето и липсата на наблюдатели му позволиха по-обстойно да огледа красивото тяло на Алиса, нищо не можеше да скрие синините по кожата й.) В началото с нежелание, а после все по-разпалено Алиса изля натрупалата се с годините мъка. Бариерата на принудителното й мълчание рухна и тя описа жестокостта на насилствената си женитба, когато бе само на петнадесет години; описа странните желания на похотливия Форсюс, жадуващ за младо тяло, което да разпали отново неговата залязваща мъжественост и което да насилва със старческата си немощ; разказа как няколко години след раждането на дъщеря им изобщо не й беше обръщал внимание и как напоследък беше подновил садистичните си искания, като съвсем наскоро на два пъти й ги беше наложил.

Тромавото й тяло по време на бременността го беше отвратило, а след раждането на Кателина той с погнуса беше заклеймил бебето като дяволско изчадие. Религиозният фанатизъм на Форсюс (логично допълващ сексуалните му отклонения) го беше убедил, че белегът на крака, с който се бе родило момиченцето е дяволски знак. Той беше ужасен от бледорозовото петно с формата на полумесец и от деня на раждането отказваше да има каквито и да било контакти с детето.

Ники побесня, като чу разказа й. Този дъртак беше мъжа, който притежаваше Алиса, който беше неин господар, спеше с нея, докосваше я, галеше я, малтретираше я. Господи, как е могла тя да понесе това, мислеше ядосан той. Проклет да е Форсюс, жестоко чудовище дори според разбиранията на онова време, което на последно място изискваше хуманност от съпрузите.

— Наистина казах, че ще го напусна някой ден, но трябва първо да си намеря работа — търпеливо обясни Алиса.

— Хиляди дяволи! — сега вече Ники беше разярен, защото не ставаше неговото. — Работа ли? — невярващо попита с безизразно за миг лице. Прогони веднага тази мисъл, която дори не пожела да възприеме, и настоя: — Защо ще искаш работа, след като аз ще се грижа за тебе?

Той наистина не я разбираше, помисли си отчаяно Алиса. За Ники женското достойнство, гордостта на жената бяха в най-добрия случай мъгляви понятия, които той бе твърде склонен да подценява. От собствения си богат опит той бе свикнал да смята, че в природата на жените беше да се стремят по-скоро към сигурност, отколкото към независимост. Богати или бедни, с благороден произход или не, за него те бяха едни и същи. Но Алиса не беше замесена от същото тесто. Тя също бе склонна към инат и притежаваше собствена воля и решителност. Как иначе би могла да оцелее при Форсюс?

— Не можеш да ме разбереш, Ники. Съществуват такива неща, като женско достойнство и гордост. Не съм уличница, която човек може да притежава срещу някаква си къща, гувернантка и бавачка.

— Дяволски права си, не разбирам! — каза той през зъби, опитвайки се да овладее гнева си, докато упорито се мъчеше да открие причината за безкомпромисния отказ на Алиса. Женската гордост и достойнство бяха доста далеч от схващанията му. Женска гордост ли? Исусе Христе! Та тяхната гордост беше между краката им!

— Значи няма да дойдеш? — продължи разгорещено той, побеснял, че няма да осъществи желанията си, и раздразнен от невероятната наивност на Алиса — беше си представила, че може да има на света уличница, на която би предложил луксозното, привилегировано съществуване, което й бе обрисувал. За Бога, та той дори бе така щедър да позволи на проклетата й пикла да дойде с нея.

— Не — сковано отвърна тя.

— Много добре тогава — гласът му беше твърд като стомана, — позволи ми да ти благодаря за приятната седмица.

Ники се обърна и отвори едно от чекмеджетата на масичката до леглото. Извади кесия с рубли и ги хвърли върху голия корем на Алиса.

— Беше забавно — студено каза той, като вдигна подигравателно вежди.

Алиса махна кесията от тялото си, внимателно я постави на пода, стана от леглото и се облече толкова бързо, колкото й позволяваха многобройните фусти.

Ники я наблюдаваше сърдито, без да промълви нито дума. Остави я да си отиде и после саркастично се разсмя, понеже след толкова години още веднъж бе позволил на страстта да преодолее обичайната му хладна резервираност. Проклет глупак! — ругаеше се той.

Секунди след като вратата се затвори зад гърба на Алиса, Ники дръпна шнура на звънеца и когато слугата дойде, нареди заплашително:

— Три бутилки коняк, веднага!

Когато следобедните сенки се превърнаха във вечерен сумрак, дори трите бутилки коняк не бяха успели да уталожат или да притъпят студената ярост на неговите мисли.

Проклета безмозъчна мръсница! Предложи й разглезен охолен живот, предложи й значителното си влияние и протекция и, дявол да го вземе, щеше да се отнася с нея далеч не толкова садистично, колкото онзи селяк съпругът й. Не съм уличница, бе казала тя. Каква непоносима арогантност! Защо, о, защо никоя от тях поне веднъж не признаеше, че е такава, каквато е?