Сюзън Джонсън
Степното цвете (15)

Лице в лице

Връщайки се една сутрин вкъщи по обичайното за него време, Ники завари дома си закипял от трескава дейност. Всички жужаха като пчели в кошер. Камериерките тичаха по стълбите, лакеите изпълняваха различни поръчки, дори Сергей за момент забрави да освободи господаря си от самуреното палто, ръкавиците и бастуна и вместо това извика:

— Радвам се да ви видя, благородни княже! Снощи не можахме да ви открием.

Без да обръща внимание на нервния укор в думите му, Ники разтревожен сграбчи рамото на Сергей:

— Какво има, Сергей?

— Господарката, княже. Снощи започна да ражда; много й е тежко, има затруднение.

— Къде е проклетият доктор? — изрева Ники, впил пръсти в рамото на иконома, и го раздруса.

— Лекарят е тука, Ваше княжеско височество, но казва, че нищо не може да направи. Бебето е твърде голямо. Няма да може да излезе.

Ники го блъсна настрани, захвърли ръкавиците и бастуна и се втурна нагоре по стълбите. Връхлетя като буря в стаята на Алиса. Завесите бяха спуснати, светлината на лампите бе намалена, спалнята всяваше ужас със своя сумрак. Ники изтича към леглото и ужасен погледна притихналата Алиса. Кожата й бе станала прозрачна, ръцете й се бяха свили, стискайки с последни сили чаршафите; дребни капчици пот проблясваха над горната й устна и една влажна къдрица беше паднала върху измъченото й лице.

— Къде е проклетият доктор? — нахвърли се Ники върху Мария, която се суетеше наоколо.

Дори клепачите на Алиса не трепнаха, когато чу гласа му. Света Богородице, нима вече беше мъртва? Той бързо се наведе да напипа пулса й. Беше изключително слаб, но ритмичен.

— Къде е докторът? — повтори той с яростен шепот, докато смъкваше палтото си. Задъхваше се в тази гореща, затворена стая. Обърна се и огледа тъмната спалня.

— Ето ме, благородни княже — пристъпи напред един дребничък човечец.

Ники го изгледа войнствено.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа той, опитвайки се да потисне мощния си глас.

Нещастният доктор кършеше ръце, изпаднал в паника. Буйният темперамент на княз Кузан беше всеизвестен. Този княз можеше да го изпрати в Сибир за по-малко от час, ако му хрумнеше. Как да се осмели да му каже истината? Как да му каже, че детето е прекалено голямо и няма да се роди? Можеше да направи цезарово сечение и вероятно да спаси детето, но не всички жени оцеляваха след тази операция, а тя вече беше много изтощена. Без хирургическа намеса и майката, и детето щяха да умрат.

— Е, докторе? — нетърпеливо попита Ники, без да откъсва поглед от колебаещия се, несигурен човек.

Дребният мъж реши да му каже истината. Ако се случеше най-лошото, можеше да потърси справедливост от княз Михаил.

— Да не сте си глътнали езика? — настоя разгневен Ники.

Докторът тъжно му каза истината; в най-добрия случай можеше да успее да спаси детето. Повече не можеше да направи.

Заслепен от ярост, Ники грабна разтреперания човечец за реверите и го изхвърли през вратата. После със страшен рев извика Иван и всички прислужници. Само след секунди бе заобиколен от цяла тълпа.

— Искам всички акушерки в града да бъдат тук след десет минути! — прогърмя гласът му. — Иване, разпитай този некадърник, който нарича себе си лекар и вземи от него имената и адресите. Изпратете тройки да ги докарат. Веднага! — изкрещя той и се върна в спалнята.

Тази сутрин момчетата от конюшните поставиха нов рекорд по впрягане на тройки и щом и последната катарама беше закопчана, подкараха конете в бесен галон, а шейните полетяха по хрущящия бял сняг.

След десет минути се появи първата акушерка, а след двадесет цяла тълпа жени задръстваха коридора пред спалнята.

Ники, който бе наблюдавал Алиса отчаян и уплашен, излезе и ги огледа с критичен поглед. Няколко освободи веднага, понеже бяха прекалено мръсни, а останалите натика в стаята при Алиса.

След като я прегледаха, повечето само поклатиха глави и отказаха да я докоснат. Бяха сигурни, че ще умре, и ако се намесеха, щяха да бъдат обвинени за смъртта й. Нито една не желаеше гневът на княз Кузан да се излее върху нея.

Накрая една жена каза съвсем просто:

— Няма голяма надежда, Ваше височество. Много е слаба и бебето е прекалено голямо, но ще опитам.

Струваше му се, че полудява. Няма надежда? Алиса щеше да умре? Цялото му богатство и власт бяха безпомощни. Отчаянието зейна в душата му като дълбока рана, но той решително го прогони. Пое си дълбоко въздух, тъй като несъзнателно почти беше престанал да диша, с едно махване на ръка освободи останалите жени и с пресеклив глас, пропит от чувства, каза:

— Ако не можете да спасите и двамата, жертвайте детето; измъкнете го по какъвто и да било начин; не ме интересува. Няма да изгубя жена си! Чувате ли? — шепнеше яростно той. — Няма да изгубя жена си!

Жената се разтрепери от трескавия му поглед и не можа да отговори. Луд ли е този човек?

 

 

Алиса лежеше в безсъзнание, като от време на време изплуваше от дълбоката забрава и чуваше по някоя откъслечна дума. Мислите й блуждаеха в някакво объркано време; появяваха се фрагменти от някакви картини — лози, цветя, тя и Ники в Мон Плезир. Безумно се молеше да се освободи от болката сред нахлулите спомени от детството й — борови гори и покрити с детелини ливади. Вземи ме, върни ме обратно! Трябваше да има нещо повече от тази нетърпима агония на раждането, от жестоката режеща болка, толкова противоестествена, толкова страшна.

Защо изобщо, простенваше тя, беше легнала с Ники на онази морава и защо бе поискала да я люби? Беше забравила колко силни са контракциите и родилните мъки. Болката пълзеше бавно по тялото й, а после внезапно я раздираше като лапите на див звяр, разкъсваше я на парчета и я караше да крещи, изпаднала в лудост. Стискаше чаршафите и ги дърпаше, докато ръцете й отмаляваха, извиваше се, обръщаше се, опитваше се да избяга от ноктите на чудовището, на това побесняло животно.

Сега вече не я болеше. Тя потъна, останала без сили, в сънищата и тъмнината, където чуваше само собственото си хлипане. Умираше. Бебето нямаше да се роди. Мили Боже, наистина ли умираше? За това ли шепнеха те? Искаше да види Ники и Кателина. Трябва да обясня на Кателина. Тя е толкова малка. Няма да разбере. Искаше да види Ники. Ники! — изкрещя тя — Ники! За нейния плуващ в мъчения свят, това беше крясък, но за тези, които стояха край леглото й, беше тих стон.

— Ники.

— Тук съм, любов моя — отговори той пречупен, смазан и тя бавно отвори очи.

През някакво златисто сияние мургавото му лице, светлокафявите му очи се взираха с любов в нея. Ръката й потръпна от желание да го докосне, но нямаше сили да я вдигне.

— Обичам те — промълви той.

Тя се усмихна едва-едва при тези думи, които не бе чувала от месеци. Опита се да каже: аз също те обичам, но вече нямаше глас.

Какво правеха с тялото й? Не ме докосвайте, искаше да извика, оставете ме. Тъмнината се спусна отново и тя си помисли: Колко много болка може да изпитва една мъртва жена.

Акушерката тихо даваше наставления на Ники.

— Натискайте стомаха й, тя няма повече сили да се напъва. Аз ще се опитам да извадя бебето. Само още сантиметър, да успеем да измъкнем главата му и ще се справим.

Тя безмилостно направи разрез, за да разшири отвора. Сръчните й пръсти се движеха в тялото на Алиса, опипваха, пробваха. Така минаха три дълги минути, а от челото на жената капеше пот. Ники правеше, каквото му кажеше тя, и натискаше издутия корем, като непрекъснато повтаряше отчаяно и безнадеждно: Помогни й! Помогни й, Господи! Исусе и всички светии, помогнете й!

Най-после цялата главичка на бебето се подаде навън и в стаята се чу въздишка на облекчение. Горчивото отчаяние на Ники започна да отстъпва и той си позволи да се надява. Много бавно акушерката измъкна първо едното рамо на детето, после другото, след това дългото телце и накрая — свитите крачета. Беше момче, едро и здраво и сега вече се дереше от рев в ръцете на дойката.

Ники хвърли бегъл поглед към детето, чието раждане можеше да струва толкова скъпо. Ръцете на Алиса се отпуснаха и той вдигна очи към акушерката.

— Ще оживее ли? — попита той, а в погледа му се четеше страх от отговора.

— Млада е, господарю и ако не се появи родилна треска, може и да оживее.

— Благодаря — тихо каза той. — За това, което направи, ще живееш безгрижно и охолно до края на дните си. А ако жена ми оживее, всичките ти наследници ще бъдат осигурени за цял живот. Не мога да я загубя.

Ники простена и отпуснал тъмнокосата си глава на леглото, зарида, без да се срамува.

Стоя буден цяла нощ, без да смее да притвори очи от страх, че слабото дишане можеше да спре. Обещаваше на небесата хиляди жертви и дарове, ако я оставят жива. Припомняше си всички детски молитви и заклинания и ги повтаряше с една-единствена цел — да умилостиви Господ и той да даде живот на съпругата му.

Беше попаднал в ада. Разкъсваха го чувство за вина и срам, но една мисъл изместваше всичко останало. Обичам я и тя не може да умре. Сега вече знаеше, че я е обичал от самото начало, въпреки че бе отричал това човешко чувство и го бе смятал за страст. Изобщо нямаше намерение да се влюбва в нея, беше се заклел да не обича повече никоя жена, дори и тя да е влюбена в него. Всичко бе започнало като спорт, като игра за убиване на времето, а сега и сам Бог не можеше да му помогне. Беше ли твърде късно? Късно ли беше да се опита да я направи щастлива, да й даде любовта, която заслужаваше?

Той закри лицето си с ръце и промълви:

— Умолявам те, Господи, остави я да живее…

След дълги часове, на зазоряване, клепачите на Алиса потръпнаха и Ники скочи от стола си. Очите й се спряха върху наведената над нея фигура и през златистата омара тя разпозна Ники.

— Роди ли се бебето? — прошепна Алиса със слаб глас.

— Да, любима, момче — той пое отмалялата й ръка в своята.

Очите й заблестяха триумфално.

— Имаш наследника си — появи се на устните й слаба усмивка.

На прекалено висока цена, агонизираше Ники, но се усмихна в отговор и каза много нежно:

— Благодаря ти, любима, за чудесния син. Има ли нещо, което да желаеш? Каквото и да било на този свят!

Алиса се усмихна отново и едва промълви:

— Сега понякога ще оставаш ли вечер вкъщи?

— Всяка вечер — обеща той и си помисли: Само живей, за да мога да оставам всяка нощ с тебе. Само живей!

— Тогава си струваше… — думите й заглъхнаха и тя пак потъна в сън с доволна усмивка.

Ники не се отдели от нея три дни и три нощи. Пулсът и беше слаб, но не се изгуби. Сутрин той разговаряше за малко с Кателина и веднага се връщаше на поста си. Беше небръснат, мръсен, потен и изтощен, но сега, на третия ден и обнадежден. Алиса нямаше треска и предния ден успя да й даде да хапне малко бульон. Можеше почти да си позволи да бъде оптимист.

Ники беше изпратил вест на родителите си веднага след раждането на сина си и майка му бе поела всички грижи в детската стая. Като видя баща си, Ники бе започнал да се извинява, но княз Михаил благосклонно го бе възпрял.

— Няма нужда от извинения, сине. Аз също съм бил млад и абсолютно независим. Само се надявам с Алиса да намерите такова щастие, каквото намерихме ние с майка ти. Целият хашиш в света не може да замени жената, която те обича — каза старият княз и му намигна. — Мисля, че вече няма да бъдеш толкова чест гост на киргизките кафенета, а, момчето ми?

— Не, татко, това поне е напълно сигурно — Ники тихо се разсмя.

 

 

Няколко дни по-късно Алиса, почувствала се доста по-добре, седеше в позлатеното легло, държеше големия си здрав син и му гукаше, като се взираше в бледосините му очи, вече придобили златист оттенък. Ники влезе в стаята и се прехласна от гледката — възстановила руменината си, Алиса си играеше с чудесния си син. С неговото дете, безсмъртието му в този свят, неговия знак във вечността.

Като махна с ръка на камериерката да вземе детето, Ники се приближи до Алиса и седна на леглото.

— Не искаш ли да подържиш сина си? — попита тя.

— Скъпа моя, за днес приключих с бебетата. Кателина настоя да вземем и Саша, докато се пързаляхме със сребърни подноси по перилата на стълбището, и рано тази сутрин запознахме и най-младия член на семейството с това приятно занимание. Аз държах Саша, а Кателина се беше настанила в скута ми и летяхме по стълбите сред крясъците и възклицанията на палавата ни дъщеря.

— Боже Господи! — очите на Алиса се разшириха от тревога. — Та Саша е толкова малък!

— Наистина, мадам, съгласен съм — невинно запримигва Ники, — понеже след първите три спускания заспа в ръцете ми и пропусна четвъртото — погледът му стана нежен. — Толкова си красива тази сутрин.

— Благодаря. Благодаря също за дните, които си прекарал край леглото ми. Ракели ми каза, че си бил много грижовен — каза закачливо Алиса. Чувстваше се прекрасно, изпълнена с огромна радост.

— Е, мадам, надявам се, че знам какви са задълженията ми — отговори Ники и се престори, че е слисан. После каза сериозно: — Бих искал да говоря с тебе.

Сърцето на Алиса се сви. Сега, когато беше вън от опасност, той сигурно вече нямаше да се грижи за нея. Тя се отпусна върху възглавниците, готова за най-лошото.

— Да, Ники — гласът й трепереше от страх.

— Веднага след като се възстановиш, заминаваш за провинцията. Искам децата ми да бъдат отгледани далеч от прахоляка и шумотевицата на града.

Ето как бе решил да постъпи, с горчивина помисли Алиса и си спомни обещанието му да си остава вкъщи всяка вечер. Не трябваше да се отрича от думите си по този начин. Щеше да я отстрани от пътя си и щеше да идва и да си отива, когато му хрумне.

— Няма да стане! Не отивам никъде! — ожесточено запротестира тя.

Вече трескаво търсеше някакъв изход. Княз Михаил и княгиня Кайса-лина щяха да я разберат. Може би развод, свобода и за двамата, беше единственото решение. Но сега се чувстваше прекалено изтощена, за да мисли за това. Предизвикателният й поглед угасна.

— Може би ще се съгласиш да заминеш, ако и аз те придружавам. Не знам дали ще ме разбереш, но внезапно започнах да копнея за чистия въздух на село.

Алиса бавно вдигна изморените си очи и внезапно бе обзета от безоблачно щастие. Ники взе двете и ръце в своите и нежно каза, взирайки се във виолетовите очи:

— Има още нещо, което никак не е на мода, но какво да се прави. Оглупял съм от любов по съпругата си.

Алиса разтвори по детски ръце. Ники я прегърна.

— Ще бъдем щастливи, ти и аз. Ще се погрижа за това.

— Да — прошепна тихо Алиса, докато Ники се навеждаше, за да целуне разтрепераните й устни, — винаги си бил способен да се погрижиш за това.

След като Ники откъсна устни от нейните, Алиса нежно промълви:

— Ники, мога ли да те помоля за нещо?

— Разбира се, любима — прошепна с дрезгав глас той, допрял устни до ухото й.

— Не би ли се отказал от любовници като Софи, които постоянно ни натрапват компанията си? Никога не знам за какво да говоря с тях и се чувствам толкова глупава и объркана. — Това беше наполовина изявление, наполовина въпрос.

Той помълча известно време, опитвайки се да скалъпи някоя лъжа, но не можеше да го направи. Бе започнал нов живот. Не искаше да се отнася с тази прекрасна жена както преди.

— Ще престъпвам клетвата си само по веднъж на ден, обещавам.

С пакостлив поглед Алиса промърмори:

— Значи и аз, княже мой, ще вървя по собствения си път. Това вече е толкова на мода. И двамата дискретно ще хвърляме по някой поглед настрани от време на време.

Ники отметна глава назад и се разсмя.

— Проклета безочлива палавница. Още не си разбрала къде ти е мястото. Никога няма да се научиш на покорство и послушание, а? Спомни си, че знам как да пазя своето. Божичко, жено! — устните му се разтегнаха в широка усмивка. — Предполагам, че ще се заяждаме до полуда от сутрин до мрак и често ще се хващаме за гърлата.

— Така предполагам и аз, княже мой — отвърна Алиса и закачливо го погледна през гъстите си мигли, — но това държи настрана скуката, пък и аз обожавам миговете, когато се сдобряваме.