Сюзън Джонсън
Степното цвете (13)

Безоблачните дни

Първата вечер след завръщането им в Мон Плезир, Ники и Алиса се прибраха доволни в спалнята си, след като сложиха обичната Кателина в леглото. Ники беше поръчал превъзходна вечеря, за да отпразнуват спасението на Алиса под романтичната мека светлина на свещите.

Масата бе отрупана с чинии от китайски порцелан, пълни със сочни аспержи. Князът лично бе дал указания на готвачката, как да ги приготви, за да не се подвият — трябваше да останат във врящата вода не повече от седем минути.

Имаше и купички с вода, за да изплакват пръстите си, а в средата на масата бе сложена сосиера с разтопено масло. Ники протегна ръце през масата и нави ръкавите на Алиса, а после и своите. Небрежно й каза да не се притеснява за етикета и сам посегна към първото крехко стъбълце.

Алиса се поколеба, докато го гледаше да се навежда над пълната си чиния. Като я видя нерешително да протяга ръка към чинията, Ники побърза да я успокои:

— Да, знам, че аспержите са истински кошмар за изтънчените дами — каза той с усмивка — и че изискват специални маниери на масата, но ти яж, както си знаеш. Това изобщо няма да развали апетита ми, нито ще ме накара да смятам, че компанията ти е по-малко очарователна.

Алиса погледна най-разкрепостения мъж в империята и иронично подхвърли:

— Колко окуражаващо! Значи мога да оставя маслото да се стича по брадичката ми.

— Остави го да се стича, където си поискаш, скъпа — гласът на Ники беше като кадифе.

— Обожавам свободомислието ти — призна Алиса с ленива усмивка и си взе от аспержите.

— Забелязал съм… един или два пъти, че наистина е така — отвърна Ники с вълча усмивка.

Алиса вече ядеше; усмихна се и каза с пълна уста:

— Сега се храни, скъпи. Ще се нуждаеш от сили.

Това идилично настроение съпътстваше и четирите блюда с превъзходни ястия, които им бяха поднесени. Като джентълмен Ники си позволи само една пура и чаша портвайн, след което съсредоточи цялото си внимание върху забавленията на дамата.

Късно вечерта, докато седяха пред камината той я привлече в обятията си, погледна дълбоко в очите й и отново каза:

— Обичам те.

Алиса вдигна невярващо пълните си със сълзи очи.

— Мислех, че е било само сън, но ти каза същото и когато се прибирахме вкъщи.

— Почти те бях изгубил — тихо отвърна той.

— Обикнах те още от самото начало — прошепна Алиса.

— Това са думи, които избягвах… досега.

— Да, но аз съм толкова обична — пошегува се тя.

Ники й се усмихна. Изпитваше някакво странно блаженство — непознато усещане за мъж с неговата репутация.

— Да — каза той и гласът му стана дрезгав, — аз съм късметлия.

Пред следващите дни двамата влюбени, така еднакви по темперамент и с толкова различно минало, живееха в пълно разбирателство. Спяха, ядяха, смееха се и се съгласяваха за всичко един с друг. Забавляваха Кателина и се разхождаха из имението, хванати за ръце. Дните им минаваха безоблачно и спокойно. Живееха, отдадени единствено на любовта си, без да се интересуват от останалия свят.

Летните нощи станаха много къси и вечер след сауната те често сядаха на прага на банята, за да гледат как по езерния бряг се топят избледняващите цветове на късно залязващото слънце, чиито среднощни залези красяха великолепието на безоблачните им дни. Често пееха заедно стари финландски народни песни. Басът на Ники, нежният сопран на Алиса и тънкото гласче на Кателина хармонично се допълваха.

Сега вече нищо не помрачаваше доскоро бурната им връзка. Късно една вечер, след като бяха сложили Кателина да спи, Ники и Алиса седяха в библиотеката. Верен на старите си навици, Ники си пийваше преди лягане, но вече с наслада и умерено, а не с горчивина и безразсъдно както в миналото. Князът беше щастлив и доволен. Наблюдаваше Алиса. Възхищаваше се на красотата й. Гордееше се, че е негова, гордееше се, че носи детето му. Странно чувство на удовлетворение изпълваше съзнанието му, успокояваше мислите му. Очакваше събитието. Не беше щастлив просто защото тя беше щастлива; беше щастлив вътре в себе си.

Ако можеше да спре времето, щеше да го направи. Не желаеше никакво минало, никакво бъдеще. Щастието, което изживяваше, бягаше от него вече двадесет години и той искаше да задържи времето.

 

 

Без да знае за безоблачния живот в Мон Плезир, бащата на Ники скоро научи от слугите за опита на Валдемар Форсюс да похити Алиса.

И през една топла лятна утрин човек можеше да види княз Михаил, изпаднал в ярост, нервно да крачи из кабинета си в Петербург, сипейки ругатни и проклятия: „Проклет безсрамен хлапак! Повече няма да чакам да му дойде акъла! Алиса можеше да е мъртва, лудият Форсюс можеше да я е убил. Чаках достатъчно дълго и търпеливо, докато той мислеше единствено за удоволствията си, ядосваше се старият княз, изгубил търпение. Дори изрично му обясних, че този път твърдо съм решил да имам законен внук. Няма да му се моля. Ще го накарам да ми се подчини.“

Продължаваше да се ядосва и да беснее; накрая подаде глава от кабинета си и се развика да намерят адвоката му, секретаря му, финландските му следотърсачи.

— Искам аудиенция с Александър II колкото може по-скоро — грубо и поривисто нареди той на секретаря си. — Искам Алиса да получи развод още преди залез-слънце. Изпрати да повикат адвоката ми. Трябва да уведоми Валдемар Форсюс за развода и да му предложи нещо, за да успокои нещата. — Йохан — обърна се той към водача на следотърсачите, — искам възможно най-бързо да доведете Ники обратно. Вървете в Мон Плезир и ми го докарайте тук. Изобщо не ме интересува как ще го сторите. Ще му напиша кратка бележка, за да му съобщя волята си, докато вие оседлавате конете.

Княз Михаил отново изчезна в кабинета, а Йохан се втурна към вратата, за да свика хората си. След няколко минути следотърсачите вече чакаха на двора, готови за път, докато княз Михаил още вилнееше из кабинета.

Принцеса Кайса-лина дотича при него, разбудена от шумотевицата.

— Какво става, Миша? — попита задъхано и погледна с тревога намръщеното му лице: — Каква е тази врява?

— Проклетият ти син, той е причината за тази врява! — изръмжа той. — Връща се веднага вкъщи! Кълна се, че сега вече ще му натрия носа!

Той набързо й съобщи за плановете си и излезе, без да престава да проклина нито за миг. Кайса-лина въздъхна примирено. Вече си представяше тягостното настроение, което щеше да обхване цялата къща. Бащата и синът, и двамата непреклонни, щяха да се хванат гуша за гуша. Трябваше да направи всичко възможно да успокои страстите им, но този път наистина се чудеше дали би могла да се надява дори на нищожен успех.