Сюзън Джонсън
Степното цвете (3)

Неканените зрители

Сега Алиса лежеше, обгърната от силните ръце на Ники, и беше престанала да трепери. В тази приказна страна на удоволствието, в този рай на чувствата, се промъкна провлечен глас.

— Изглежда, спечели баса, Ники. Трябваше да съм по-сигурен в компетентността ти по тези въпроси. Ненапразно ти се носи славата. Мога да заявя, че завиждам на ездата ти.

Ники изруга и се изтърколи по гръб, а очите му се впиха презрително в подигравателно усмихващия се Илич. Сернов стоеше до него и нахално оглеждаше прекрасното тяло на Алиса. Той леко намигна на Ники.

Алиса лежеше с все още затворени очи, почти изпаднала в несвяст от ласките му. Ники бързо хвърли ризата си върху нея, за да прикрие голотата й.

Наблюдаваше я как бавно се връща към действителността, изплувала от нирваната на чувствеността, която й се струваше прекрасна, и как морно отваря очи — все още упоени, далечни, разфокусирани.

— Вие, копелета такива! — озъби се Ники срещу двамата мъже.

— Хайде, хайде, Ники, не бъди вулгарен. Знаеш много добре, че за десет дни съм се разминал със съдбата на незаконно дете — невъзмутимо заяви Сернов.

— Проклети воайори! — изрева през зъби Ники, обхванат от засилващо се отвращение и ярост.

Алиса отвори красивите си очи и стреснато се огледа, възприела най-накрая сцената на действието и зрителите.

— Ники! — прошепна тя панически, осъзнала, че лежи почти гола пред двама непознати.

— Давам ви две секунди да се махнете оттук или ще ви убия и двамата! — отсече Ники с глас, твърд и студен като лед.

Имайки предвид отличната репутация на Ники като дуелист, двамата офицери взеха мъдро решение и си плюха на петите. Сернов, ухилен, небрежно изпрати въздушна целувка към Алиса, докато се обръщаше.

— Кой, по дяволите, би допуснал, че Ники ще се ядоса за едно дребно съгледвачество в гората? — възкликна озадачено Сернов. — Никога не съм го виждал да зачита жените, нито пък да ги смята за нещо повече от средство за утоляване на страстта.

— Единствено Бог знае, но когато Ники е в такова убийствено настроение, нямам намерение да изчаквам наблизо, за да разбера причината — отговори Илич с благоразумна експедитивност, която добре му бе служила в миналото.

Двамата се върнаха във вилата, за да утолят желанието, което примамливото тяло на Алиса бе запалило в тях. Ники изчака да заглъхне шумът от бързото им оттегляне в храсталака, после се обърна към слисаната жена.

— Прости ми, Алиса, за грубостта и глупостта на приятелите ми — извини се тихо той.

Докато наблюдаваше безмълвното й лице, той видя как от ъгълчето на окото й се спуска една сълза и се стича по розовата буза.

Проклети да са, дано се продънят в ада и двамата, помисли си той. Да върви по дяволите и този отвратителен късмет!

— Съжалявам — повтори по-високо и се премести към Алиса, като искаше да й предложи поне малко успокоение.

От самото начало той имаше само бегла представа за последиците от това прелъстяване, която се бе замъглила дори още повече след втората им среща, но той бе оставил тези мисли на заден план. Винаги бе живял без задръжки, необременен от рационални съображения, тотално незаинтересован от последствията. Сега с неудобство откри, че изпитва някакво угризение за болката и унижението, на които бе подложена Алиса. Чувстваше се виновен и тази вина го потискаше, понеже беше чужда на природата му.

Освен вината в него се разгаряше и гняв срещу проклетите му приятели. Ако беше честен със себе си, щеше да разбере озадачеността им от яростта му. От години бяха участвали заедно в не едно „споделено“ изживяване с жени. Откъде можеха Сернов и Илич да знаят, че точно в този случай не се предполагаше и те да се присъединят към забавлението?

Алиса се отдръпна от съчувствения жест на Ники и ръката му увисна във въздуха.

— Моля те, върви си — промълви тя.

— Алиса, позволи ми да ти обясня — започна Ники, развълнуван от нещастието, което виждаше в пълните й със сълзи очи.

— Моля те — настоя тя с едва доловим глас. — Просто си иди, позабавлява се достатъчно — тялото й неволно потрепери. — Върви си! — истерично извика тя.

— Много добре — рече сковано той.

Облече се бързо и официално се извини, когато махна ризата си от голото й тяло и я покри с една от фустите й.

— Моля, приемете най-дълбоките ми извинения, госпожо — каза той с режещ хладен глас и леко се поклони.

Тя продължаваше да лежи пред него, извърнала настрани изненадани, невиждащи очи. Ники се отдалечи, обхванат от безсилие и яд.

Светлината внезапно угасна и изчезна от деня на Алиса. Тя плачеше и плачеше, притиснала фустите към себе си, като че ли искаше да се предпази да не се разпадне на малки късчета от сърцераздирателните хлипания и унижението. Не се срамуваше от това, че мъжете я бяха видели без дрехи — това можеше да го преживее; срам я беше, че толкова силно желаеше Ники, че доброволно беше отдала тялото си; не му се наложи да я принуждава, тя го искаше. Плачеше за тази капитулация, за това, че бе изгубила волята си. Силна и достатъчно разумна, за да издържи шестгодишен брак с непоносим мъж, достатъчно решителна, за да може търпеливо да крои планове и да изчаква удобния момент за бягство от омразния си съпруг, сега тя се чувстваше унизена от загадъчното си желание към един мъж, от чиято репутация ставаше ясно, че се отнася безцеремонно с жените. Без съмнение точно в този момент същият този мъж мислеше за нея просто като за поредното развлечение.

След смъртта на родителите й животът на Алиса не беше щастлив; всичко, което обичаше и уважаваше, беше пометено само за няколко дни, когато инфлуенцата за броени часове я остави сираче. Усилващата се треска, която държеше родителите й в смъртоносната си хватка, не ги изпусна. Хубавата й, весела майка и тихият й учен баща изпаднаха в кома, от която така и не излязоха. През последвалите години Алиса често бе искала също да бе умряла с тях, но младото й силно тяло бе победило болестта.

И после, толкова скоро, че всъщност изглеждаше неприлично, старият господин Форсюс поиска ръката й и я принуди да се омъжи за него, твърдейки, че женитбата е била запланувана от баща й. Бе немислимо, но очевидно бе истина, тъй като върху документа стоеше подписът на баща й.

Ако не беше Кателина — детето, което обичаше и което й носеше радост, сигурно още след първата кошмарна година нямаше да има силата и смелостта да продължи да живее. Кателина, нейната скъпа Кателина, единствената й утеха, и бе вдъхнала сили за живот.

И сега, когато за първи път бе отказала да се вслуша в гласа на разума, когато не бе зачела логиката и се бе осмелила страстно да изживее мимолетен миг на щастие, беше засрамена и унижена. Може би наистина нямаше никаква надежда да намери радост и удоволствие в живота си, с тъга си помисли Алиса. Ала беше така щастлива, така неимоверно щастлива с Ники, колкото и кратък да се бе оказал този миг.

Отново се разрида за нараненото си сърце и потъпканата си гордост. Плачеше за всички мъки и неволи от изминалите години, освободила потисканите толкова дълго емоции. Когато накрая сълзите й пресъхнаха, тя за сетен път призова на помощ несломимия си дух, в който винаги бе намирала опора.

Бъди разумна, ще преживееш тази обида, каза си тя. Все още имаше Кателина и не след дълго може би щяха да успеят да напуснат Форсюс и да тръгнат по свой собствен път в живота. Арни — бившият коняр на баща й, Мария — старата й дойка, и Ракели — дойката на Кателина, й бяха предани и винаги бяха готови да й помогнат, ако дадеше Бог тази надежда да се превърне в реалност.

Алиса бързо се изми в реката, после се облече и внимателно оправи дрехите си, така че да придобият приличен вид, после надяна на лицето си фалшивата маска на спокойствието и тръгна към къщи.

 

 

Ники изля част от яростта си, като изгони Сернов и Илич от вилата си, след като ги обсипа на раздяла с цял куп ярки сквернословия. Със значително по-учтиво подбрани думи убеди младия си братовчед Алексей да замине за градската къща в Петербург, като обеща да го последва след няколко дни. Циганките също бяха отпратени, натоварени на една каруца, където доволно броиха парите си през целия обратен път към града.

Самият Ники побърза да се затвори в музикалната стая с две бутилки коняк и с мрачните си мисли, които се превърнаха във всепоглъщаща меланхолия, когато и втората бутилка свърши.

Изрева да дойдат музиканти и им заповяда да свирят тъжни и тихи фински любовни песни — старите, познати песни от детството му. Дедите на майка му — цигани, се били установили на север от езерото Ладога преди повече от сто години, когато признателен благородник им подарил голямо парче земя и гражданство, понеже спасили живота на единствения му син от побеснял кон. Дядото на Ники по бащина линия започнал строежа на „Le Repose“, на североизток от Вийпури, през 1810 г.; провинциалното имение скоро се превърнало в любимата резиденция на семейство Кузан. Ники беше отгледан там и израсна сред атмосферата на карелската традиция.

Да свирят „Kalliolle Kukulalle“, внезапно промърморваше той след всяка втора песен; и музикантите отново подхващаха минорен тон и свиреха единствената мелодия, която Ники искаше да слуша.

„Kalliolle kukulalle

Rakenan mina majani

Sine hajan oman ystavan

Amman minuu ransani.“

Трогателните стихове разказваха за млад влюбен, пренесъл любимата си в усамотена горска колиба, и караха Ники да затъва още по-дълбоко в агонията на мрачната депресия. Не можеше да освободи съзнанието си от образа на Алиса. Бяха изживели чувствена наслада и хармония, които бяха смаяли дори княза със своята неповторимост. Тя беше неописуемо красива, искрена, омайваща, чувствена. Трябваше да я види отново!

В един часа през нощта в замъглените му от пиене очи внезапно проблесна гениална идея. Той нетърпеливо махна с ръка на музикантите да си вървят и извика камериера си. Изпрати четирима ездачи със съобщение до градинаря на баща си и доволен от изобретателността си, потъна в пиянски сън, разпоредил да го събудят, когато пратениците се върнат.

 

 

На петдесет версти от ловната вила на Ники, в слънчевата стая за закуска на „Le Repose“ — образцово имение от 484 400 акра и официално седалище на княз Михаил Петрович Кузан, родителите на Ники се наслаждаваха на ранната утрин и на закуската a deux.

— Какво, за Бога, е намислил Ники? — любопитно се поинтересува майка му, дребничка тъмнокоса циганка на около петдесет години, все още красива и елегантна.

— Не се ли сещаш? — сухо отговори баща му. — Когато Ники обира от оранжерията десет дузини орхидеи и двадесет кошници с ягоди, бих се обзаложил, че скъпото ти момче е намерило някоя жена, която обожава орхидеите и си пада по ягодите. Да се надяваме, че тази ягодова страст не ще означава още една бременна метреса. Вече доста е населил света с копелетата си.

— Хайде стига, скъпи, не бъди толкова груб с Ники — нежно се противопостави княгиня Кузан. — Осигурил ги е всичките доста задоволително, дори щедро, а и трябва ли да ти напомням, че не може да се сравнява с теб, докато не те научих на радостите на домашното огнище. Мълвата се въртеше и около тебе, скъпи мой Миша, тъй като, както добре ти е известно, кръвта на семейство Кузан от дълги години върви по петите на порока — завърши сладко тя.

В очите на любящата му майка, Ники не би могъл да върши нищо лошо. Можеше и да е див и непокорен, но любовта й беше безусловна и тя успяваше да упражни примирителното си влияние, когато буйните темпераменти на бащата и сина се сблъскваха.

— Бих могъл, разбира се, да споря кой кого е укротил и откъде идва порокът, но учтиво ти отстъпвам, както подобава на един джентълмен — отговори благо старият княз Кузан, усмихвайки се на съпругата си.

Дори и след тридесет и четири години съвместен живот тя продължаваше да му доставя удоволствие. Дивото циганско наследство на шестнадесетгодишното момиче, за което се бе оженил, не бе изчезнало. Волният й дух просто бе забулен с ефирния воал на изтънчените обноски, които й позволяваха свободно да се движи в аристократичните кръгове на княз Михаил в редките случаи, когато той решаваше да напусне удобното и елегантно усамотение на „Le Repose“.

— Бих искала някой ден Ники да изживее любов като нашата, Миша — промълви с копнеж княгиня Кайса-лина Кузан.

— Двамата с теб имахме рядък късмет, любима. Това не се случва често в този свят — отвърна князът с чувство, спомнил си първата им бурна среща преди тридесет и четири, толкова кратки години.