Сюзън Джонсън
Степното цвете (12)

Преследването

Ники се носеше като вихър напред. Ужас притискаше душата му в желязната си хватка. Мисълта, че Форсюс може да е наранил Алиса или детето му го влудяваше. Кълнеше се пред себе си, че този човек няма да види новия ден. Щеше да го убие. Ники знаеше, че Форсюс е ненормален. Той беше садист, изпитваше удоволствие, като причиняваше болка на Алиса. Господи, дали не беше закъснял? Ами ако е вече мъртва? Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Обзе го отчаяние. Заби жестоко шпорите в хълбоците на коня, увеличавайки темпото, докато накрая животните, потънали в пот и с пяна на уста, не можеха да продължават повече. Без да се бавят, мъжете разседлаха изтощените коне, оставиха ги на единия коняр и се понесоха върху отпочинали животни. Ники пак се оказа на триста ярда пред останалите; шибаше с камшик новия си кон и го принуждаваше да тича с всички сили.

Проклетият глупак ще убие всичките си коне, каза си Юко и бясно се спусна да го догони. Хиляди рубли, дадени за тези животни, отиваха на вятъра.

Подбираха най-едрите коне, за да могат да издържат теглото на Ники, който изстискваше силите им до капка в стремителната си езда. Носеше се като бесен напред по оставените от Форсюс дири. Явно той и хората му много бързаха, понеже не бяха взели никакви мерки да прикрият следите си. Или може би бяха прекалено уплашени, за да го сторят? Нямаше никакво значение. Форсюс ще умре, за стотен път повтаряше Ники.

Внимателно оглеждаха оставените следи. Един от конете бе оставил по-неясни дири, явно товарът му е бил по-лек. Значи бяха преместили Алиса. Следите бяха съвсем скорошни. Явно настигаха бегълците. Ники ги подканяше да бързат. Всичко беше въпрос на време.

Разчитаха на това, че Форсюс нямаше коне за смяна и рано или късно щеше да бъде принуден да спре поне за кратък отдих. Ники се надяваше благодарение на тази почивка да скъси още повече разстоянието помежду им. Нямаше да спре, докато Алиса не се окажеше на сигурно място в прегръдките му. Отново пришпори коня.

Към четири часа сутринта вълните на изтощението започнаха да заливат Ники, но той упорито отказваше да се поддаде на умората. Не трябваше дори да притваря очи. За миг потъна в мрак. Ритмичният бяг на коня го унасяше. Нима бе задрямал? С усилие отвори очи. Още малко. Трябваше да остане буден. Конете летяха на юг, препускайки в кадифената нощ, покрай тъмните борове.

Небето започна да изсветлява. Ники усещаше, че Форсюс не е далеч. Бегълците сигурно бяха изтощени.

В сивата мъгла на зората най-сетне забелязаха лагера им. Очите на княза обезумели търсеха Алиса, поне някакъв знак за присъствието й. Внезапно видя раздраната й рокля до една скала и сърцето му спря да бие. Закъснял ли беше? Нима Форсюс я беше пребил до смърт? Страшни видения минаваха през мислите му. Представи си я в локва кръв, пометнала детето от ужас. Обезумял скочи от кон и се наведе да вземе роклята. Почти не чуваше гласовете на хората си, които предупреждаваха Форсюс да не мърда; започна да обикаля наоколо и да търси Алиса.

— Алиса — повтаряше той с тревожен глас, — Алиса…

Обзе го паника. Тогава чу шумолене в храсталака, обърна се и я видя. Беше вързана и със запушена уста, очите й бяха широко отворени от ужас. Долната й риза беше единственото й одеяние.

— Алиса — извика той с облекчение, втурна се към нея и бързо я освободи. Взе я в обятията си — разтреперана, ридаеща. — Добре ли си?

Гласът му секна от тревога. Алиса кимна, неспособна да говори.

— Той успя ли… бебето… ти… — не смееше да произнесе думите, но трябваше да знае.

— Нямаше време — едва промълви тя. — Слава Богу, нямаше време.

— Роклята ти е съдрана, като че ли… намерих част от нея.

— Нареди ми да се съблека пред него. Когато отказах, тоя я скъса, после ме върза и седна да пие, без да сваля поглед от мен. Вероятно обмисляше как да продължи отмъщението си. После се напи и заспа, без да успее да ми стори каквото и да било — тя затвори очи и потрепери от ужаса на този спомен.

Ники я целуна.

— Всичко свърши. Вече съм тук. Сега си в безопасност — той съблече жакета си и покри треперещите й рамене: — Изчакай ме тук — прошепна, — ей сега ще се върна.

Не искаше Алиса да става свидетел на отмъщението му. Достатъчно бе изстрадала. Той тръгна към поляната, където бегълците бяха установили лагера си, а сега стояха под дулата на пистолетите на хората му. Ники веднага разпозна злобното лице на Форсюс.

Не можеше да мисли за нищо друго. Трябваше да убие този изрод. С нисък див глас Ники каза:

— Приготви се да срещнеш Създателя, Форсюс.

Мъжът бе вперил в него животинския си поглед, очите му святкаха в пристъп на лудост, а когато проговори, в думите му звучеше обречената решителност на умопобъркан:

— Развратницата трябва да умре заради греховете си.

Ники измъкна камата си от ножницата й, хвърли се към Форсюс и го събори безпомощен на земята. Очите блестяха от ярост и желание за мъст и острието светна във въздуха.

Юко се хвърли към него и успя да отклони удара, но не можеше да се бори с невероятната сила на Ники, който скоро го отблъсна. Готвеше се да нанесе смъртоносен удар, когато чу Алиса, тичаща към него, да вика:

— Недей, Ники, спри! Не искам кръвта му да тежи на съвестта ми. Моля те, Ники, не!

Това беше единствения глас, който можеше да възпре ръката на Ники, но дори и тогава той се поколеба, преди да се отдръпне от Форсюс. Погледна нерешително към Алиса, после се изправи. Насочи острието към слабините на мъжа и му каза:

— Няма да те убия, но ако видя лицето ти отново, наистина ще използвам ножа.

Форсюс закрещя с фанатична лудост:

— Бог ще ви накаже за греховете ви.

— Нима? — ледено отвърна Ники.

Грабна Алиса и яхна коня си, после дръпна юздите и пое по обратния път, следван от Арни и Юко.

Пътуваха бавно. Ники притискаше Алиса към себе си, изпълнен с неописуемо чувство на благодарност и облекчение. Духът му се успокои. Минаваха в мълчание и спокойствие миля след миля. Много по-късно Ники сведе поглед към златисточервените къдри и красивото лице на Алиса, унесена в дрямка на гърдите му, и произнесе с много нежност:

— Обичам те.

Думите бяха съвсем обикновени, без емоционални излияния, но той вече не се страхуваше да признае истината, която беше осъзнал, докато пресният спомен за ужаса, че може да изгуби Алиса, терзаеше мислите му.

Полузаспала, Алиса отговори на думите, които копнееше да чуе, с лека, щастлива усмивка.

Ники целуна разбърканите й къдрици.

Отиваха си у дома.