Андреа Кейн
Изпитания (6)

Глава 5

13 януари

16:20

„Хартър, Рандолф и Колинс“

Парк авеню 270,

Ню Йорк

Канторите на „Хартър, Рандолф и Колинс“ приличаха на джентълменски клуб от деветнадесети век — тежко дърво, скъпа кожа с елитно, мъжествено усещане от приемната до юридическата библиотека.

След като почакаха петнайсет минути, Тейлър и Джоузеф бяха въведени в малката заседателна зала от жена на средна възраст със сериозно лице.

От там нататък всичко бе поето от Хорас Рандолф. Изискан джентълмен с посивяла коса, с онова излъчване на старши партньор, той отиде до прага да ги поздрави, да им се извини за забавянето и да ги съпроводи до ореховата маса.

Там седяха още двама души — един мъж и една жена. Жената изглеждаше елегантна и действена. Гърбът й беше изправен като пружина, ръцете й лежаха върху лаптопа й, а пред себе си бе поставила малък касетофон. Очевидно асистентката на мистър Рандолф.

Мъжът бе напълно различен.

Той бе поразителен. Не беше класически красив, но беше много земен и много мъжествен — не мъжкар като Джеймс Бонд, а мъжествен като скиор, като човек, който често е отсядал на къмпинг в горите. Странно, като видиш колко свободно изглеждаше в своя костюм от Брукс брадърс. Може би чертите му. Макар и патрициански, те бяха със зимен тен. Той определено бе прекарал доста време на слънце напоследък — в смолисточерната му коса се виждаха златни кичури. Очите му можеха да те заковат в стената. Те бяха в наситено полунощно синьо, смели и пронизващи. Колкото до възрастта му, той бе с десетилетия по-млад от Хорас Рандолф — може би около трийсет и пет — но имаше същото излъчване на вродена самоувереност.

Когато стана да я поздрави, Тейлър забеляза, че той е и висок. Над метър и осемдесет.

Брукс брадърс посрещат Л. Л. Бийн. Интересна група.

— Мис Холстед, това е Рийд Уестън, един от нашите адвокати — обясни мистър Рандолф. — Той ще присъства на тази среща. Джоузеф, вие се познавате.

— Разбира се. Радвам се да те видя, Рийд. — Джоузеф изглеждаше леко изненадан, но не и смутен.

— Аз също. — Погледът на Рийд трепна към Тейлър в инстинктивна мъжка оценка и той протегна ръка. — Мис Холстед. За мен е удоволствие.

— Мистър Уестън — кимна тя, приемайки здрависването му. После се обърна към Хорас Рандолф и вдигна рамене озадачено. — Може ли да попитам за какво е тази среща? Имам предвид конкретно. Джоузеф ми каза, че засягала имотите на братовчедката ми.

— Така е. Седнете моля. — Мистър Рандолф посочи към стола, поставен от другата страна на масата, директно срещу Рийд Уестън.

Тя се съгласи. Джоузеф седна до нея, подреждайки грижливо документите пред себе си.

Хорас Рандолф се настани срещу Джоузеф и сплете пръсти върху заседателната маса.

— Както знаете, ние представляваме наследството на Гордън Малъри. И както също знаете, компанията на мистър Малъри създаде съвместно дружество с група инвеститори, а те всичките загинаха при онзи трагичен инцидент с яхтата през септември. Вашата братовчедка Стефани бе един от тези инвеститори. След като тя и всички нейни колеги инвеститори са мъртви, изпълнителят на наследството на мистър Малъри, Дъглас Бъркли, е решил, че продължаването на съвместното дружество вече няма никакъв смисъл.

— Разбирам. — Тейлър беше заинтригувана. Джоузеф я беше информирал, че Дъглас Бъркли е изпълнителят; завещанието беше оповестено публично заедно с всички други документи, подадени за легализирането му. Но решението му да развали съвместното дружество — сега, това беше интересно. — Продължавайте.

Мистър Рандолф се наведе напред с непоколебим поглед докато изучаваше реакцията й.

— За да ускорите закриването, мистър Бъркли предлага да закупите дяловете в печалбата на всеки от инвеститорите, включително всички капитали над първоначалната инвестиция. Ако сте съгласна с това… — Той даде знак на асистентката си, която му подаде някакъв документ. — Това е прост договор за продажба. В него е изложено с юридически термини онова, което току-що обясних. Накратко, нашата фирма е упълномощена да ви даде чек за пълната стойност на инвестицията на вашата братовчедка. Вие просто трябва да подпишете договора, а ние ще закрием този въпрос. — Той плъзна договора по масата към Джоузеф.

Джоузеф го прегледа, после го подаде на Тейлър.

— Всичко е наред.

— Сигурна съм, че е така. — Тя го погледна право в очите. — Обаче аз се нуждая от малко време да го прочета, да го прегледаме насаме с теб, за да се уверя, че разбирам всичко, и освен това ще трябва да го обсъдя с родителите на Стефани. Както знаеш, аз не вземам важни решения за нейното имущество, без да се консултирам с тях.

— Абсолютно.

— Разбира се — съгласи се Хорас Рандолф с неутрално изражение. — Както ви е удобно. Джоузеф може да ми се обади отново след един-два дни.

Един-два дни. Боже, защо бързаше толкова? Тейлър се обърна, наклони глава към Рийд Уестън и се опита да измъкне поне един от нужните й отговори.

— Вие заедно с мистър Рандолф ли работите по разтрогването на това съвместно дружество?

Весело блещукане се появи в тези среднощни очи.

— Мистър Рандолф не е поискал помощта ми. Но аз представлявам семейство Бъркли. Познавам ги от много години.

— Разбирам. — Но не беше сигурна дали е така.

Рийд Уестън блъсна стола си назад и стана.

— Ако вземате договора с вас, значи няма да се нуждаете от мен, за да ми задавате въпроси или за да ставам свидетел по документа. Така че моля да ме извините.

— Сигурен съм, че мис Холстед също трябва да тръгва — допълни спокойно мистър Рандолф и се изправи на крака.

— Доколкото разбирам, тя трябва да се подготви за своето радиошоу. — Той се обърна към секретарката си, заговорвайки й за пръв път. — Мис Познър, ще размножите ли копия от неподписания договор за мистър Лехар и мис Холстед, а после ги придружете до приемната?

— Разбира се.

Мис Познър изскочи през вратата като куршум, последвана от останалата част от групата. Като си говорим за една минута, замисли се Тейлър и си погледна часовника, след като беше взела документите и се беше сбогувала. След като видяха, че няма да подпише веднага, адвокатите на Гордън прекратиха срещата.

Нямаше търпение да поговори насаме с адвоката си. Този план удари на камък, когато, на средата на коридора, Джоузеф беше причакан от друг адвокат, който искаше да получи информация за станалото. Добре. Разговорът с Джоузеф за това, как той ще поеме нещата, щеше да почака.

Тя се уговори да му се обади на другия ден, после продължи по коридора, отбивайки се в дамската тоалетна, преди да излезе.

Бързо, спокойно разтрогване на съвместното дружество, замисли се тя, прокарвайки четката през косата си. Цялата работа изглеждаше много повърхностна. Не незаконна. Просто съмнителна. Но при Гордън Малъри всичко беше повърхностно. Така че нямаше защо да се шокира от това.

Тя бе потънала в мислите си, когато излезе от тоалетната, връщайки се обратно към приемната. Кимна на администраторката и посегна към бравата на тежката дървена врата в същата секунда, когато вратата се отвори и един мъж влезе енергично. За малко щеше да я събори.

— Извинете — кимна той и се пресегна да я задържи на крака. — Добре ли сте?

Тейлър вдигна глава да отговори, но думите заседнаха в гърлото й, когато се вгледа в суровите кафяви очи и скулптираните черти, които се вмъкваха в кошмарите й още от септември. Лицето й пребледня, тя извика рязко и се дръпна настрани.

— Пусни ме!

— Какво?

— Казах да си свалиш ръцете от мен! — Тя го плесна по ръцете, свали ги от лактите си и се обърна да бяга, усещайки как истерията кипи вътре в нея.

Администраторката я гледаше така, сякаш беше лунатичка. По същия начин се взираха в нея и още половин дузина служители, които изтичаха от офисите си, след като чуха врявата.

Тейлър спря на място, защото здравият разум й подсказа, че това, което вижда, е невъзможно. Едновременно с това реалността се стовари върху нея със съкрушителен удар.

Близнакът.

След няколко секунди в този сюрреалистичен сценарий се появи Рийд Уестън и тръгна към нея.

— Мис Холстед? — Той извърна поглед от пребледнялото й лице и го обърна към мъжа, застанал зад нея. — Какво става?

— Аз… аз си помислих… но не е… — Тя едва успя да си поеме дъх. — Това трябва да е брат му.

— Сблъсках се с нея на вратата — обясни мъжът зад нея. — Но съдейки по реакцията й, тя не бе подготвена да ме види. Извинявам се. — Той се изправи пред Тейлър, но не се опита да я докосне. — Аз съм Джонатан Малъри, мис Холстед. Не знаех, че сте тук. Съжалявам за шока, който ви причиних.

— Аз… — Тя навлажни устни с върха на езика си. — Добре. Разбрах кой сте преди около три секунди. — Гласът й бе висок и писклив. По дяволите, трябваше да се овладее. Нямаше намерение да губи самообладание. И знаеше, че Гордън има еднояйчен близнак. Той просто я изненада — изненада, с която тя очевидно не бе готова да се справи.

Трябваше да опита.

— Съжалявам, мистър Малъри. — Името му имаше вкус на тебешир и тя трябваше да се насили, за да изрече думите, втренчена в огледалния образ на Гордън в малко по-консервативен костюм. — Не знаех, че ще бъдете тук. Ако знаех… — За ужас на Тейлър, тя усети как краката й се разлюляват.

— Хайде да ти намерим един стол и малко вода. — Рийд Уестън я хвана за ръката и я изведе от приемната. — Джонатан — извика той през рамо. — Ще те приема след малко.

— Не бързай.

Докато Рийд Уестън я въведе в офиса си и я настани на стола, Тейлър вече виждаше малки черни петна.

— Поставете главата си между коленете и дишайте дълбоко — посъветва я той.

Тейлър се подчини.

В ръката й се появи чаша.

— Пий.

Тя се изправи и отпи голяма глътка.

— Благодаря. — Паяжините започнаха да се изчистват. — Добре съм.

Той кацна на ръба на бюрото си, наблюдавайки я съсредоточено.

— И всичко това стана заради това, че се сблъскахте с Джонатан?

— Не. Не съм чак толкова емоционална — промърмори тя. — Пропуснах обяда си. Цял ден тичам насам-натам. Сблъскването с него беше просто последната капка.

Без да каже и дума Рийд се наведе назад и натисна бутона на интеркома върху телефона си.

— Кати?

— Да, мистър Уестън?

— От сутринта останаха някакви кифлички. Ще ти бъда благодарен ако вземеш няколко и ги донесеш в офиса ми.

— Да, сър.

Той се изправи.

— Храната е на път.

Тейлър допи водата си и остави чашата.

— Не е необходимо — промърмори тя и се накани да става. — Добре съм. Просто съм преуморена.

— Преуморена и примряла от глад — коригира я той, задържайки опита й да стане. — Не искам да припаднете на Парк авеню. Сега е пиков час. Тълпата от Гранд сентрал просто ще ви стъпче.

Тейлър седна отново с едва доловима усмивка.

— Напълно вярно. — Тя се огледа, възприемайки за пръв път нещата около себе си. Мебелите бяха внушителни и традиционни като всичко останало в сградата. Но размерите на офиса — ето, това беше интересно. Той беше голям, много по-голям от всички други офиси, в които тя бе влизала, с изключение на онези, които принадлежаха на старшите партньори. Разположението му също бе внушително — с панорамни прозорци, югоизточен ъгъл. Прекрасно.

Очевидно Рийд Уестън беше високо уважаван.

— Е, и каква е присъдата?

Погледът на Тейлър срещна бързо неговия и тя подбра внимателно думите си.

— Че сте преуспял, че ви ценят. И че вероятно ще станете партньор още много млад — ако вече не сте.

Той се усмихна едва доловимо.

— Не съм. Но благодаря за вота на доверие.

— Съмнявам се, че се нуждаете от него.

Тейлър замълча, когато влезе секретарката на Рийд, понесла чиния с две кифлички с боровинков пълнеж.

— Благодаря, Кати. — Той й направи жест да подаде чинията на Тейлър. — Те са за мис Холстед. — Той изчака Тейлър да поеме чинията. — Това ще бъде всичко за днес — допълни той към секретарката си. — Прибирай се у дома. Ще довършим този куп писма утре рано сутринта.

— Да, сър. — Солидната, експедитивна на вид жена със сивкавокафява коса и консервативен син костюм му пожела лека нощ и излезе.

Рийд посочи към кифличките.

— Яж.

Не беше нужно да я насилва. Тя отхапа от едната.

— Съжалявам за неудобството и за врявата. След минута се махам от главата ви.

— Няма проблеми. Не бързайте.

Тейлър отхапа още няколко хапки, после остави чинията.

— Чувствам се много по-добре. Благодаря.

— Няма защо.

Той изглежда не бързаше. Все още я изучаваше. Тя кръстоса крака и сплете пръсти в скута си.

— Мистър Уестън…

— Рийд.

— Добре… Рийд. Разбирам, че Джонатан Малъри е дошъл тук, за да се види с вас.

— Ъхъ.

— Това означава ли, че вашето представителство на Дъглас Бъркли се простира до неговите… Не съм сигурна как точно да класифицирам Джонатан Малъри. Твърде е възрастен, за да бъде повереник или осиновено дете.

— Вярно. — Хитрият блясък в очите на Рийд подсказа на Тейлър, че на него му е ясно това, че тя му пуска въдицата. Но това изглежда не го притесняваше. — Разбирам накъде биете. Да, представлявам Джонатан. Ние се познаваме отдавна.

— Чрез Дъглас Бъркли ли се запознахте?

— Не. В колежа. Завършихме заедно „Принстън“.

— Значи сте приятели.

— Ние сме бизнес партньори.

Говореше доста неясно. Несъмнено това бе привилегията адвокат — клиент. Добре. Тя щеше да подходи към това от друг ъгъл.

— Връщайки се към вашето обещаващо бъдеще тук, разбирам, че представлявате някои важни клиенти като Дъглас Бъркли. Освен това специализирате ли в някоя конкретна правна област?

Той не се забави нито за миг.

— Аз съм доста многостранен. Но, да, специализирам криминална защита.

Така, Тейлър не беше очаквала точно това.

— Да представлявате нечестни мениджъри, измамили своите инвеститори?

Още весели искри в очите му.

— Понякога. Макар че това обикновено е нужно, за да ги укротяваме.

— Укротяване. — Тейлър отхвърли тази оценка. — Предполагам, че сте прекалено скромен. Фирми като „Хартър, Рандолф и Колинс“ не представляват наркодилъри. Те представляват огромни корпорации и влиятелни бизнес магнати. — Като Дъглас Бъркли, допълни тя тихо на ум. — Трябва да сте направо блестящ защитник.

— Правя всичко по силите си. — Рийд сбърчи чело. — Разпитът свърши ли или има още?

Спокойно, предупреди се Тейлър. Не го насилвай. Измъкни каквото можеш. Джоузеф ще запълни празнините.

— Съжалявам. Не исках да ви въртя на шиш.

— Разбира се, че искахте. Не сте ми навредила. — Рийд се надигна и скръсти ръце на гърдите си. — Сега е мой ред. Защо сте толкова впечатлена от Дъглас и Джонатан?

Въпросът му беше искрен. Тя опита да се измъкне.

— Не съм впечатлена. Любопитна съм. Братовчедката ми се срещаше с Гордън Малъри, когато и двамата загинаха при експлозията. Ние с нея бяхме много близки. Естествено е да задавам въпроси за семейството и за приятелите на Гордън.

— Може би — отговори Рийд. — Но не е естествено да се шокирате, когато застанете лице в лице с близнака му. Или почти да се задушавате, когато изречете името му.

Тейлър не отговори.

— Вие не харесвахте много Гордън, нали? Добре, това беше достатъчно.

— Най-добре да си вървя — предложи тя и се изправи. — Трябва да подготвя радиошоуто си, а вас ви чака клиент.

Рийд не настоя. Вместо това се пресегна, грабна салфетката, в която се намираха останалите кифла и половина и ги уви.

— Ето. — Той подаде импровизираната чантичка на Тейлър. — Изяжте ги по пътя. Слушателите ви няма да са доволни ако припаднете насред шоуто.

— Прав сте. — Тя се усмихна и взе кифлите. — Отново ви благодаря, че ме спасихте. — Тя се обърна и се накани да тръгва.

— Тейлър? — Той я спря на място. — Казвате се Тейлър, нали?

— Да. — Тя го изгледа озадачено докато той се приближаваше към нея.

— Мисля, че трябва да ви изпратя. Така ще ви бъде по-лесно. — Той не допълни: защото Джонатан Малъри е в приемната. Но точно това имаше предвид.

За втори път през последните няколко минути Тейлър не се възпротиви. Искаше да се измъкне от тук. И искаше да излезе колкото е възможно по-бързо и по-безболезнено.

Тя тръгна до Рийд Уестън, насочвайки се по коридора към приемната. С облекчение видя, че коридорът е тих, без надзъртащи служители.

Там нямаше никой, освен Джонатан Малъри, който седеше в приемната и прелистваше „Wall Street Journal“.

Когато те приближиха до него, той стана.

— Наред ли е всичко?

— Да — увери го Рийд. — Тейлър просто имаше нужда да се нахрани. — Той се пресегна покрай нея и отвори вратата. — И не забравяй да излапаш тези кифлички. Те ще ти дадат сили докато намериш време за едно прилично ядене.

— Ще ги изям. — Тейлър направи пауза, насилвайки се да се обърне към Джонатан. — Още веднъж се извинявам. Уморена съм. Приликата ме порази.

Той й се усмихна със съчувствие, а Тейлър я полазиха тръпки. Това бе усмивката на Гордън.

— Разбирам. Не се безпокойте. Моето его ще се възстанови.

— Радвам се да го чуя. — Трябваше да се пръждосва от тук. — Е, господа, няма да ви преча на бизнеса. Довиждане.

Пет минути по-късно Рийд затвори вратата на офиса си и се обърна към Джонатан.

— Предполагам, че ще ми кажеш за какво беше всичко това.

Неговият привидно невъзмутим клиент се настани в един стол.

— Нямам представа. Очевидно е имала проблеми с Гордън.

— Проблеми? Да, и аз бих казал така. — Рийд разхлаби синята си копринена вратовръзка и седна зад бюрото си. — Някаква идея какви са били тези проблеми?

— Никаква. Ние с Гордън не бяхме много близки.

Рийд изостави тази тема.

— Какво те накара да промениш решението си? Нали щеше да дойдеш по-късно?

— Не е така. Или твоята среща се е проточила по-дълго от очакваното, или сте започнали адски късно. Аз пристигнах точно според уговорката.

Рийд кимна сковано.

— Започнахме в четири и трийсет.

— И как мина?

— Тя беше предпазлива. Искаше да обсъди всичко с адвоката си и с родителите на братовчедката си. Но не отказа.

— Добре. Значи ще отнеме няколко дни. И след това тя ще подпише.

— Да се надяваме.

Джонатан се намръщи.

— Не ми звучиш много оптимистично.

— Не съм оптимист. Нещо я тормози. И това нещо засяга Гордън. Може би тя го обвинява за смъртта на братовчедката си. Може би има нещо повече. Каквото и да е, то може да повлияе на решението й. Не забравяй, че тя не се нуждае особено от пари.

— Нуждае се да приключи с всичко това.

— Съгласен съм. Въпросът е колко много го иска. Дали толкова много, че да усмири онова, което я тормози?

— Разбирам какво имаш предвид. — Джонатан обмисли възможните пречки, после ги отхвърли. — Хайде да мислим за това като му дойде времето. Ако е нужно, ще поговоря с Дъглас. Ще измислим нещо. — Той се окашля. — Тя пита ли нещо за мен?

— О, опита се да измъкне доста информация. Искаше да разбере дали те представлявам, как сме се запознали, такива неща.

— Така ли? — Джонатан изглеждаше повече заинтригуван, отколкото разтревожен. — И нищо за връзките ми с Дъглас?

— Спомена, че Дъглас бил твой спонсор. Така че ако знае нещо повече, значи го крие.

— Никой не успява да те преметне, Рийд. Ако е криела нещо, ти щеше да разбереш. Ти направо четеш мислите й.

— Вероятно щях да се досетя, да. Нямаше такова нещо.

Джонатан се отпусна назад в стола си.

— Тя наистина може да ти замае главата, нали? Познах я от снимката, която WVNY са сложили на уебсайта си. Но на живо изглежда по-добре. Класическа красавица.

Личният, почти интимен тон в гласа на Джонатан изненада Рийд.

— Не съм преглеждал сайта — отговори уклончиво той. — Но, да, великолепна е.

— Притежава известна елегантност — продължи Джонатан, замислен и замечтан. — Слуховете говорят, че братовчедката й също била поразителна. Ослепителна червена коса, съвършени черти — всичко й било на място. Тейлър е по-фина. Косата й е в този по-дълбок, по-богат нюанс на червеното, а очите й са тъмни, нещо между кафяво и черно. Те са много натрапчиви и изразителни. Трудно е да се откъснеш от тях. — Той присви устни. — Аз ли не знам? Те ме пронизаха така, сякаш бях самия дявол.

Това ставаше все по-интересно с всяка изминала минута.

— Не бях разбрал, че си толкова впечатлен от нея.

Джонатан изглежда се отърси от бляновете си.

— Не бих казал, че съм впечатлен от нея. Аз дори не я познавам. Но имам очи. Тя е красива. Имам и уши. Слушах радиошоуто й. Тя носи умна глава на раменете си. Колко често ти се случва да намериш красота, ум и класа в една жена?

— Добър аргумент — съгласи се предпазливо Рийд. — Все пак, ако бях на твое място, аз бих я държал на разстояние. Тя определено не се зарадва, когато видя огледален образ на Гордън.

Джонатан запази спокойствие.

— Може би. Може би не.