Андреа Кейн
Изпитания (17)

Глава 16

5 февруари

14:30

Съобщение от Джак. В мига щом видя бележката, Тейлър разбра, че нещо не е наред. Той никога не й се обаждаше в училище. Ако имаше да говори за нещо лично с нея, й оставяше гласово съобщение у дома и я молеше да отиде по-рано или да остане до по-късно.

Съобщението беше кратко и стегнато: „След училище ела директно в WVNY“.

Тя пристигна за рекордно време. Стомахът й се беше свил на възел.

Когато влезе в офиса, погледна бледото като чаршаф лице на Джак и разбра, че възелът ще се стегне още повече.

— Тейлър, седни. — Джак посочи към тапицираното канапе. Изчака я да се настани в ъгъла, после застана до нея. — Трябва да ти кажа нещо. Става дума за Рик.

О, не. Не!

— Какво има? — попита тя с глух тон, сигурна, че това е кошмарно повторение на трагичната новина за Стеф.

— През нощта е станало произшествие в метро номер седем. Един човек, прекалил с пиенето е изгубил равновесие, когато е минавал между вагоните. — Трудно преглъщане. — Паднал е на релсите под мотрисата. Загинал е моментално. Бил е Рик.

Тейлър преглътна с мъка, а ръцете й бяха стиснати толкова силно, че едва ги усещаше.

— Сигурни ли са?

На Джак не му беше лесно. Опитваше се да й спести кървавите подробности. Изглеждаше адски потиснат.

— Въпреки че тялото е било обезобразено, описанието, късчетата от личната карта от портфейла му, парчетата от дрехите и, най-вече, венчалната халка — били са на Рик. Сега правят ДНК тест, за да потвърдят това, но са сигурни.

Тя наведе глава, а всичко в нея изстина.

— Разкажи ми всичко.

— Рик не се е прибрал снощи. Мерилин изчакала докато децата заминат на училище, после започнала да се обажда навсякъде. Никой не го е виждал. Обади се тук към осем часа. Беше като побъркана. Казах й, че Рик е излязъл от станцията веднага след шоуто ти снощи. Кевин беше в офиса ми, когато разговаряхме. Той допълни, че Рик не е бил във форма като си е тръгвал и че вероятно се е отправил към някой бар, а не към къщи. Мерилин се хвана за това. Обади се в няколко местни бара, дори и в няколко хотела. Ние направихме същото. Един барман си спомни, че го е видял около един часа. И след това нищо.

— Аз мога да запълня празнините — промълви Тейлър. — Рик дойде в апартамента ми малко след два. Остана около половин час. Беше пил — много. Беше съсипан. Чувстваше се така, сякаш целият му свят се разпадаше.

— Да, Мерилин ми каза. Но независимо от това, че се развеждат, тя все още се тревожи за него. Беше обезумяла. След като не го откри никъде, тя се обади в полицията и обяви Рик за изчезнал. В управлението провериха. Описанието на Мерилин съвпадаше с това на жертвата от произшествието, която те открили към четири сутринта. Тя отишла до управлението и разпознала личните вещи, за които ти споменах. Обади ми се от там. Очевидно беше в шок. Дори не си спомням какво й казах… — Гласът на Джак пресекна. — Както и да е, това е всичко, което знам. Какво стана у вас?

— Рик каза, че искал да се извини заради това, че бил толкова кисел преди шоуто — промърмори Тейлър, а по бузите й рукнаха сълзи. — Всъщност искаше да му дам зрънце надежда. Опитах. — Тя вдигна глава. — Мерилин казала ли е вече на децата?

— Не съм сигурен. Не съм разговарял с нея, след като излезе от полицейското управление. Тръгна към моргата. Трябваше да идентифицира останките. Боже, какво да й кажа?

— Няма думи за това. Повярвай ми, знам го. Можеш само да подкрепиш нея и децата с всичко, от което се нуждаят. — Тейлър се почувства като излязла от кожата си, говорейки на Джак като трето лице — обективен психолог.

— Ще се обадя на Мерилин — предложи тя. — Аз също изгубих любим човек при една жестока смърт. Мога да я изслушам. Мога да й помогна при разговора с полицията. Ако не друго, поне мога да я свържа с един отличен детски психолог. Бедните деца ще се нуждаят от това.

Тя стана и тръгна към вратата. Случваше се отново. Още една смърт. Още една безсмислена, преждевременна загуба. Още едно погребение.

Още една ситуация, в която Тейлър се чувстваше отговорна.

Може би ако беше казала точните думи, ако беше настояла Рик да прекара нощта на дивана й, ако беше го накарала да се замисли за всички неща, заради които си струваше да живее… може би нещата щяха да се развият различно. Може би той щеше да бъде жив.

— Тейлър? — Гласът на Джак прекъсна мислите й. — Вземи си една свободна вечер. Ще пусна запис на някое от предварително подготвените ти предавания.

Тя спря на прага и се обърна с лице към Джак.

— Ами Кевин? Той сигурно е съсипан.

— Да. Изпратих го да си върви. Сали е страхотна стажантка. Тя лесно ще се справи с една записана програма. А пък Денис ще се оправи със звука. — Джак се окашля. — Покрил съм всички бази. Не се безпокой. Просто си върви.

Тейлър кимна.

— Благодаря, Джак. Ще ти се обадя по-късно.

Тя излезе от сградата и застана отвън, безразлична към хората, към движението, към студа. Студът, който усещаше, идваше отвътре и дори смразяващите температури не можеха да се сравнят с него. Без да мисли, тя извади мобилния си телефон и набра услуги. Когато операторът вдигна, тя каза:

— Трябва ми номерът на „Хартър, Рандолф и Колинс“.

 

 

Рийд четеше доклад, когато секретарката му му звънна. Той натисна бутона.

— Да, Кати?

— Съжалявам, че ви безпокоя, мистър Уестън. Но Тейлър Холстед е на телефона. Много настоява да разговаря с вас. Казва, че е важно. И звучи много разстроена.

Докладът беше забравен.

— Свържи ме.

 

 

Петнадесет минути по-късно Кати въведе Тейлър в офиса на Рийд. Той погледна към бялото й като платно лице, после към треперещите й ръце и се обърна към секретарката си.

— Кати, това е всичко. И никой да не ме безпокои. Никой.

— Да, мистър Уестън.

След като вратата се затвори и те останаха сами, Рийд се приближи и стисна раменете на Тейлър.

— Какво има? Гласът ти звучеше ужасно по телефона. А видът ти е още по-зле. Наранил ли те е някой? Да не би нещо да се е случило в „Делинджър“!

— Какво? — Трябваше й известно време, за да осъзнае притесненията на Рийд. После Тейлър поклати глава. — Не. Няма нищо такова. Не става дума за мен. — Тя усещаше как трепери, но изглежда не можеше да спре. — Съжалявам. Нямах намерение да нахлувам в офиса ти. Това беше грубо и непрофесионално.

— Ти не си нахлула. Казах ти да дойдеш.

— Изобщо не мислех. Просто се обадих, чух гласа ти и литнах. Не мога да преживея това сама отново. Не ми достигат емоционални сили.

— Тейлър, адски ме плашиш. Какво е станало? Какво не можеш да преживееш?

Тя вдигна глава и го погледна през изпълнените си с болка очи.

— Да изгубя някого, когото обичам.

Рийд замръзна на място.

— Кого си изгубила?

— Рик Шор. Работихме заедно в WVNY още откак започнах. Той ми е нещо като по-голям брат, винаги се грижи за мен, тревожи се, когато съм изнервена. Когато Стеф почина, той се залепи за мен като добра майчица, постоянно следеше дали се държа, поемаше някои от програмните ми задължения. А онзи ден, когато му казах за онова налудничаво обаждане и за човека, който ме наблюдаваше в гробището, той веднага застана нащрек. Той преживяваше един свой собствен ад, но все пак му бяха останали достатъчно сили да се погрижи и за мен. Такъв беше Рик. Винаги бе готов да помогне на приятел. А сега е мъртъв. — Очите на Тейлър бяха сухи, но гласът й бе глух.

— Болен ли беше?

— Не. Загина при едно ужасно произшествие. Рано тази сутрин. В една минута е жив, а в следващата вече го няма. И, точно като Стеф, смъртта му е жестока, ужасна. Прибирал се у тях. Взел метрото. Сменил вагоните. Паднал под мотрисата. И загинал, осакатен до неузнаваемост.

— Мили боже! — Рийд се намръщи, инстинктивно дръпна Тейлър към себе си, опитвайки се да я защити, знаейки много добре, че не може да го направи. — По новините чух нещо за неидентифициран мъж, който загинал в метрото. Изобщо не ми хрумна, че може да е някой от WVNY. Ужасно съжалявам — промърмори той и погали косата й.

Тя опря глава в ризата му.

— Ела седни тук. — Дръпна я към дивана под панорамните прозорци. — Искаш ли едно питие?

— Само малко вода.

Рийд й наля една чаша, занесе й я и седна до нея.

— Имало ли е свидетели?

— Доколкото знам, не. Влакът вероятно е бил празен. Било е в три и нещо сутринта. — Тейлър разказа тихо детайлите на Рийд, включително нощното посещение на Рик в апартамента й и причината за него.

Скръстил пръсти, Рийд попиваше думите на Тейлър. После попита за очевидното.

— При душевното състояние на Рик, има ли възможност това да е самоубийство?

Тейлър вече бе обмисляла тази възможност. Това бе една от причините, поради които се чувстваше виновна. Но все пак премигна, когато чу тези думи, изречени на глас.

— Не се опитвам да те разстроя — продължи бързо Рийд. — Просто предлагам една разумна теория. Правя го поради две причини. Първо, защото полицията ще ти задава въпроси за душевното му състояние, и второ, защото — ако поради някаква причина има основания за това — не искам да струпваш още чувство за вина върху себе си. И без това ти е дошло твърде много първия път. — Той се поколеба, после продължи напред с пълна скорост, споделяйки й една истина, за която не беше сигурен дали тя иска да чуе. — Виж, Тейлър, ти не си отговорна за света. Ти си човек. Можеш да направиш само онова, което е по силите ти. Можеш да съветваш хората, дори да се изправиш срещу тях очи в очи и да ги убедиш да направят правилния избор. Но не можеш да живееш техния живот. Това си е тяхна работа. Всеки е изключително отговорен за самия себе си. Това се отнася и за Рик. — Още една кратка пауза. — Отнасяше се и до Стеф.

Тейлър отпи глътка вода, без да отговори.

— Ядосана си — заключи решително Рийд. — Надскочих границите си.

Тейлър наведе глава към него с напрегната, горчива усмивка.

— Не съм ядосана. Благодарна съм ти за преценката. Не само че е вярна, а е точно това, което се нуждаех да чуя. Просто не го осъзнавах докато ти не го изрече. — Тя остави чашата си. — Колкото до въпроса за Рик, аз вече обмислих възможността за самоубийство. Имало ли е признаци за това? Да, предполагам, че имаше. Депресия. Безнадеждност. Изтощение. Нужда от бягство. Дори самота и чувство за изоставеност. Но има едно нещо, което анулира всичко това и ме кара да съм абсолютно сигурна, че смъртта на Рик е била произшествие.

— Децата му.

— Точно така. Рийд, ти нямаш представа колко ги обичаше той. Вярно, беше ужасен от перспективата да изгуби настойничеството. Но дълбоко в себе си той знаеше, че това няма да стане. Просто не мога да го повярвам.

Рийд кимна.

— Разбирам основанията ти.

— Вярно е, че беше пиян. Реакциите му бяха забавени. Беше паднал духом. Когато Рик е обезверен, той крачи насам-натам като лъв в клетка. Предполагам, че не е могъл да седи на едно място. Сигурно е ходел — или по-скоро е залитал — от вагон на вагон, опитвайки се да се овладее.

— Със сигурност не е имал проблеми да стигне от единия край на влака до другия — допълни Рийд. — Не и в три часа в една делнична нощ. Бил е буквално сам. Да е имало най-много още двама-трима пътници. Така че ако Рик се е залюлял върху една от платформите между вагоните или ако се е навел през вратата и е изгубил равновесие, там не е имало кой да спре, нито дори да го види.

Тейлър потрепери.

— Не мога да си го представя. Просто не мога.

— Тогава недей. — Рийд отметна косата й от лицето. — А сега какво?

— Трябва да се обадя на Мерилин. Искам да се свържа с нея и с децата и да видя дали мога да направя нещо за тях.

Още едно кимане.

— Тази вечер няма да правиш радиошоуто си, нали?

— Не, Джак ще пусне запис на едно предварително подготвено шоу, а една стажантка ще замести Кевин като продуцент. — Тейлър разтри слепоочията си. — Слава богу за това. Не бих могла да изкарам шоуто докрай, не и тази вечер. Съмнявам се, че и Кевин би могъл. Джак е добър човек. Пусна ни и двамата да си ходим у дома.

— У дома. Наистина ли искаш да се прибереш там?

Тейлър разбра въпроса на Рийд.

— Истината? Не. И без това ми е достатъчно трудно да живея на това място след смъртта на Стеф. Пълно е със спомени за нея и за онова, което се случи с Гордън през онази нощ… — Гласът й секна. — Както и да е, достатъчно е да се каже, че нямам търпение да се преместя. Броя дните, които ми остават да се изнеса от там. Плюс това, тази вечер — честно, наистина не искам да остана насаме с мислите си.

— Естествено. — Рийд стана. — Тогава ето как ще мине вечерта. Вече е почти пет. Ще приключа с работата си. Ти ще се обадиш на Мерилин. Съветвай я колкото е необходимо. Когато си готова, ще излезем. Ще се отбием в апартамента ти, ще ти вземем някои неща за през нощта, а после ще отидем у дома. Ще поръчаме китайска храна и ще гледаме ДВД. Можем да разговаряме или да не разговаряме. Както искаш. — Той изучаваше безжизненото лице на Тейлър и изясняваше намеренията си — в случай че тя се почувства неловко. — Гостната ми е оправена. С голямо семейство като моето винаги има възможност някой да ми се натресе без предупреждение. Трябва да бъда винаги готов.

Тейлър разбра.

— Съмнявам се дали ще мога да заспя. Но благодаря. Планът ти е чудесен. Още едно галантно спасение от Рийд Уестън.

Той я хвана за ръката и я изправи на крака, вдигайки дланта й към устните си.

— Всичко ще бъде наред, Тейлър. Ще се увериш. Аз също.

Тя въздъхна уморено.

— Мразя да разчитам на някого.

— Без майтап! Казвала си го поне десет пъти. Както и това, че мразиш да те разгадават лесно. Добре тогава. Свиквай и с двете. Сега като си помисля, има един дълъг списък с неща, с които ще трябва да свикнеш. Виж какво. Аз ще напиша списъка и ще ти го дам за справка. Но не си прави труда да го критикуваш. Няма място за пазарлъци.

За пръв път от часове насам смехът на Тейлър избухна спонтанно.

— Благодаря за предупреждението.

 

 

23:45

Източна шестдесет и осма улица

Тейлър лежеше спокойно в гостната на Рийд, втренчена в тавана и заслушана в писъка на преминаващата пожарна.

Тя бе емоционално съсипана след болезнения, четиридесет и пет минутен разговор с Мерилин, по време на който говориха най-вече за децата и за това как Мерилин ще им поднесе новината. Бедната жена, самата тя все още беше в шок и се бореше смело да бъде силна за онова, което й предстоеше. Сестра й беше там, беше отседнала при нея, а родителите й щяха да долетят утре от Аризона. Все пак тя прие с благодарност името и телефонния номер на психолога, който Тейлър й препоръча. Също така прие съвета на Тейлър да не позволява на чувството за вина да засилва емоционалната й криза. Смъртта на Рик беше инцидент. Точка. Независимо от това в каква насока щяха да тръгнат въпросите на полицаите, тя не беше отговорна.

Животът нанася тежки удари. Това бе един от тях. Предстоящият развод не можеше да заличи годините любов. Мерилин трябваше да запомни това. Тейлър настоя Мерилин да вдига телефона и да й се обажда, за да може тя да й напомня това всеки път, когато бедната жена усети, че се подхлъзва надолу към бездната.

Мерилин й благодари много, а после затвори, за да започне да се справя с ада, който никакви съвети не можеха да изтрият от съзнанието й.

Тейлър набра още един телефон, на Кевин. Искаше да разбере как понася той нещата и да му каже, че ако иска да се свърже с нея вечерта, трябва да звънне на мобилния й телефон, тъй като тя няма да си бъде у дома.

Той изглеждаше шокиран. Приятелката му беше там, приготвяше му нещо за ядене и се опитваше да му предложи подкрепата си. С облекчение чу, че Тейлър също не е сама. И двамата не споменаха Рик. Не бяха готови, не и тази вечер. Утре щеше да има много време за реалността.

Веднага след като приключи разговора си с Кевин Тейлър стигна до решението, че въпреки официалното изявление, което Джак щеше да даде по WVNY, тя иска да изрази собствената си признателност към Рик в шоуто на другата вечер. Не беше сигурна как ще го направи, без да се разплаче. Щеше да намери начин. Рик беше важен член от семейството, от екипа на тяхната продукция. Заслужаваше признание. И тя възнамеряваше да му го отдаде.

Тя нахвърля няколко думи докато Рийд приключваше с работата си. Спря, когато не можеше да издържа повече. Това стана твърде бързо, а тя бе толкова изтощена. Или щеше да го напише утре, или щеше да импровизира и да говори от сърце. Може би щеше да прецени двете възможности при доктор Филипс на сеанса им утре. Психиатърката винаги имаше ценни прозрения, особено когато перспективите на Тейлър бяха замъглени от емоции. Освен това тя се нуждаеше от този сеанс. Искаше да изпусне парата, да говори за това, което преживяваше.

Беше напълно готова за излизане, когато Рийд затвори компютъра си и приключи за деня.

Остатъкът от вечерта бе точно онова, от което тя се нуждаеше.

Рийд беше невероятен. Закара я до апартамента й, изчака я да си събере багажа за през нощта, а после я докара тук. Апартаментът му в Горен ийст сайд беше прекрасен и просторен, излъчващ топъл, мъжки комфорт. Те се настаниха на удобния диван в дневната и изпълниха плана на Рийд съвсем точно: поръчване на китайска храна, гледане на ДВД — глупава комедия, всичко, което Тейлър би могла да понесе — и разговор.

Не говориха за Рик. Говореха за себе си.

Рийд й беше разказал за семейните си сбирки, за лудориите на племенничките и племенниците си и за хаоса, който настъпваше, когато целият клан Уестън се стовареше във фермата на родителите му в Нова Англия. Слава богу, че е каменна, обяви той. Иначе отдавна щеше да се е разпиляла на парчета.

На свой ред Тейлър разкри повече за себе си, споделяйки повече неща за живота и мислите си, отколкото го бе правила някога преди.

Тя говори за семейството си, което определено бе пълна антитеза на неговото. Описа скучното си, изолирано детство в Сентрал парк уест и изключителната връзка, която по-късно се създаде между нея и Стеф. Говори за пансиона, за това, колко отговорна се е чувствата за Стеф и за това как под магическата красота и магнетичното очарование на братовчедката й се криело едно неуверено момиченце, което често вземало погрешни решения с добри намерения.

— А ти винаги си била до нея; нейната константа — отбеляза Рийд. — А също така неин съветник, нейната съвест и нейната сила.

— Не ме изкарвай толкова благородна. И аз си имах свои проблеми, с които трябваше да справям. И все още ги имам. Знам, повярвай ми. Аз съм психолог. Много добре знам как и защо съм заплетена в личния си емоционален товар. Това не означава, че мога да го отхвърля.

— Емоционален товар. Искаш да кажеш, че винаги трябва да контролираш нещата, липса на доверие, да правиш всичко сама.

— Да. Това е списъкът.

— Ами мъжете?

— Какво за тях?

— Къде са стояли те в живота ти досега? Братовчедката ти очевидно е флиртувала доста. А ти? Независимо от проблемите, ти си красива, интелигентна, страстна жена. Сигурно е имало мъже.

— Не мъже. Само моменти. — Тейлър сви рамене, отговаряйки на този въпрос честно, както и на другите. — Не обичам сериозните връзки. Означават отстъпление от контрола и независимостта. Те изискват и доверие.

— Аха. Всички твои не, обвити в едно.

— Точно така. От друга страна, не си падам по случайни свалки. Когато влязох в колежа, опитах да се насиля и да тръгна в тази посока. При мен просто не се получава — много е празно, унизително. И така избрах моментите.

Рийд я погледна замислено.

— Имаш ли нещо против да те попитам какво е момент?

— Тук и сега. Не случайна свалка, не и връзка. Понякога не е нищо повече от флирт; понякога е малко по-обвързващо. Това е акт на балансиране. Но е честно. И облекчава самотата, без да жертва гордостта и независимостта.

— А сексът? Къде отива той в този момент? — Устните на Рийд се изкривиха. — Защото, според моя опит, сексът отнема доста повече време от един момент, дори когато е посредствен.

— Вярно. Ето защо той рядко се включва в сметката, не и след етапа ми на експериментиране. Не ми трябваше много време да разбера, че не мога да отделя физическата от емоционалната интимност. И така, в повечето случаи, сексът остава настрани.

Той не отговори. Просто се взираше напред, очевидно осмисляйки думите й.

Не след дълго те си пожелаха лека нощ.

Сега Тейлър се чудеше дали тази част от разговора им не е била грешка. Рийд вече забавяше нещата помежду им. Дали не бе повлиян от коментара й, че натиска спирачките? Ако е така, той грешеше ужасно. Всъщност тя започваше да полудява от сексуалното напрежение, пламнало помежду им, което те едва бяха започнати да изследват. Искаше да направи следващата стъпка, да позволи на неизбежното да се случи — макар да знаеше много добре какво е изложено на риск.

Риск. Това изглеждаше една абсурдна идея след ден като днешния.

Един близък приятел беше мъртъв. Животът е кратък и ужасно непредсказуем. Самозащитата може би е нещо сигурно, но и самотно. И, в някои случаи, компромисът просто не си струваше.

Неспокойна, Тейлър се претърколи на една страна. Чудеше се дали Рийд е заспал и ако не беше, за какво ли си мислеше. Дали си задаваше същите въпроси като нея? Дали се бореше с мисълта за това дали моментът е подходящ или не?

Имаше само един начин да разбере.

Тейлър отметна завивките, стана и излезе от гостната. Вратата в спатията на Рийд беше широко отворена, а вътре пламтеше лампата му за четене. Тя тръгна право към вратата и с едно формално почукване, я доотвори и кацна на прага.

Рийд лежеше по гръб в леглото — не четеше, както тя заподозря — а се взираше в тавана с ръце, скръстени под главата, също като нея преди няколко минути. Когато тя нахлу, той се стресна, после се обърна с лице към нея, подпирайки се на лакът.

— Добре ли си?

— Не. — Тейлър приближи до леглото и спря чак когато краката й опряха в матрака. Сърцето й биеше лудо и тя не можеше да повярва, че наистина прави това. Но нямаше да се уплаши точно сега. Не и когато бе само на косъм от там, където искаше да бъде. Дори това да й струваше още една емоционална криза.

Осъзна, че е облечена само в тънка памучна нощница — прозрачна, благодарение на светлината от лампата на Рийд. Тя инстинктивно посегна да скръсти ръце върху гърдите си, после осъзна колко безрезултатно би било това.

Отпусна ръце до тялото си.

Застанала абсолютно неподвижна, тя даде на Рийд безпрепятствен изглед и много време да се нагледа до насита.

Не беше разочарована от реакцията му. Лицето му се стегна, а погледът му изследва всеки сантиметър от нея, спирайки се върху всички важни точки, докато тялото на Тейлър пламна.

— Не — повтори тя с тих, възбуден шепот. — Не съм добре. А ти?

— Не. — Той вдигна ръка, стисна я за рамото и я събори на леглото, върху себе си. Разделяше ги само одеялото. Той я стисна за врата и допря устните й до своите. — Определено не съм добре. Но скоро ще променя това.

— Добре.

Те се целунаха, страстно и жадно. Тейлър буквално усещаше вибрациите, прелитащи помежду им, въпреки одеялото. Нощницата й бе вдигната до бедрата, а ерекцията на Рийд пулсираше върху нея, втвърдявайки се, когато той се притискаше по-близо, разделяйки бедрата й, за да може тя да го приюти.

От гърдите му излезе дрезгав стон и с огромно усилие, той откъсна устните си, задъхан и втренчен в нея, с пламнали очи.

— Това не е бавно.

Това бе подценяването на века.

— Не — едва успя да промълви Тейлър. — Не е. И аз не искам да бъде. — Тя се размърда чувствено под него.

— Тейлър. — Гласът му звучеше така, сякаш се давеше. Пръстите му се вплетоха в косата й, разтреперани докато се опитваха по-скоро да я отблъснат, отколкото да я привлекат към него. — Знам, че го искаш. Бог знае, че и аз го искам. — Трескав смях. — По дяволите, мисля, че ще експлодирам ако не вляза в теб.

— Е, и?

— Сигурна ли си, че го искаш сега? Защото моментът…

Тя притисна пръсти върху устните му.

— Сигурна съм. Искам го толкова много, че вероятно ще умра ако започнеш да играеш ролята на Почтения рицар. — Тя се изправи, дръпна нощницата над главата си и я захвърли настрани. — Ти каза, че ще разбереш, за да няма недоразумения. Е, разбери тогава. Точно това искам. Тук. Сега.

Той не се нуждаеше от повече.

Дръпна одеялото, а тя му помогна, премятайки се от едното коляно на другото, докато той извади одеялото помежду им. После той я претърколи на чаршафите, по гръб, и под себе си.

Той беше гол. Тя усещаше всеки невероятен сантиметър от него, страстен и твърд, и изгарящ от желание да влезе в нея. Той я целуна, устата му бе гореща като всичко останало в него. Коленете му се вклиниха между бедрата й и ги разтвориха. Той се пресегна между телата на двамата, пръстите му я разтвориха, откривайки я хлъзгава, влажна и потрепваща от докосването му.

Тя се чу как изридава.

— По дяволите! Не мога да чакам повече. — Тялото на Рийд трепереше, когато той я тръшна на матрака, а пенисът му търсеше отвора към тялото й.

— Тейлър… съжалявам… аз…

— Не спирай. — Тейлър също не можеше да чака повече. Тя вдигна бедрата си, а коленете й стиснаха хълбоците му, за да го вкарат в нея.

С един силен тласък той влезе докрай и сякаш времето спря в един изключителен, непоносим момент. Рийд издаде дрезгав, нечленоразделен звук, скърцайки със зъби от болезненото физическо удоволствие, а Тейлър улови дъха му, обви ръце около гърба му и се опита да го задържи там, където беше. Там. Точно там.

Невъзможно, той го направи още по-добре, влизайки малко по-надълбоко, разтягайки я, изпълвайки я безмерно.

Ноктите на Тейлър се забиха в гърба му и тя усети как оргазмът се надига, как се стяга в нея.

Рийд също го усети. Той се дръпна, после отново влезе — но бавно, влудяващо, галейки я отвътре и отвън, усещайки как тялото й се гърчи все по-силно и по-силно около неговото.

Тя свърши в един порив, а усещането бе толкова силно, че тя не можеше да диша, още по-малко да стене. Разтресе се в конвулсия, и пак, и пак, спазмите й се излъчваха дълбоко отвътре, ставаха все по-силни, изцеждайки всеки сантиметър от вече болезнената ерекция на Рийд.

И последното му подобие на контрол се изчерпа.

Той сграбчи бедрата на Тейлър, излезе, после се втурна отново вътре и свърши. Контракциите му се сляха с нейните, а той влиташе вътре в нея и изричаше името й през стиснатите си зъби.

Стовари се върху нея, зарови лице в шията й, а Тейлър се отпусна на матрака, чувствайки се толкова слаба, сякаш току-що бе пробягала един маратон.

Реалното време се върна, тиктакането на часовника някъде в апартамента се смеси с ръмженето и клаксоните от улицата отдолу. Но и двамата не помръдваха, тежкото им дишане разтреперваше телата им, изцеждайки последната енергия, която им беше останала.

Рийд издаде първия доловим звук. Той бе едно продължително пъшкане.

Тейлър отговори с лек смях, повдигна малко крака си и го отърка в глезена му.

— Добре ли си? — промърмори той.

— Фантастично. Страхотно. — Пауза. — Макар че, ако си разчитал на нещо бавно, не мисля, че си го постигнал.

Тя усети вибрирането на дрезгавия му смях върху кожата си.

— Не, скъпа, онова, което получих, беше като поражение от светкавица. Не съм сигурен дали все още съм жив.

— О, жив си — увери го тя.

— Едва-едва. — Той поклати леко глава. — Никога не съм губил контрол като сега.

— Вдъхновявам те.

— Нещо повече. Събуждаш у мен неща, които никога не съм… — Той прекъсна с тежко преглъщане, защото очевидно не беше готов да тръгне в тази посока. — Натежал съм. Не искам да те прекърша — довърши той. Все още нестабилен, успя да се изправи на лакти, после направи неохотен опит да се вдигне от нея.

— Да не си посмял. — Тейлър осуети тази идея, увивайки крака около него. — Харесва ми да си точно тук.

Той сбърчи тъмните си вежди.

— А сега кой взема решения вместо другия?

— Аз. — Тя се усмихна, чувствайки се по-освободена от всеки друг път в живота си. — Никога не съм казала, че моите правила са взаимни. Освен това, онази светкавица, която описа? Беше невероятна. Повече от невероятна. Но все пак аз също искам да опитам бавно. Само заради сравнението.

— Би ли го направила сега? — Усмивката му си беше чисто прелъстяване и те се претърколиха така, че тя застана отгоре, но той все още беше вътре в нея. — Аз също. Искам да опитам бавно… и още много. Веднага щом събера сили.

— И кога ще стане това? — попита тя, плъзна колене от двете му страни и вдигна леко бедрата си.

Дъхът му изскочи като съскане, а пенисът му се втвърди вътре в нея.

— Как ти се струва това?

— Съвършено.

 

 

Те лежаха тихо заедно, а пръстите на Рийд си играеха мързеливо с косата на Тейлър.

Той беше замислен. Усещаше се.

Вдигна поглед и го улови как я изучава изпод свъсените си клепачи.

— Добре, какво? Мислиш си за нещо. Какво е?

— Чудя се дали наистина си добре — отговори направо той. — Дали това не се случи прекалено бързо за теб или просто беше реакция на онова, което се случи днес.

— Добре съм и не е било твърде бързо. — Тейлър подпря брадичка на гърдите му. — Да, бях се замислила за живота и за изпитанията, на които той ни подлага. Това може да се очаква при тези обстоятелства. Но това не е засегнало желанието ми да се любя с теб. Това е нещо, което искам от много време. И наистина си струваше чакането. — Тя се спря, за да го погледне в очите. — Рийд, и двамата знаехме накъде отива тази връзка. Да го отлагаме докато се освободя от целия си емоционален товар би било нереалистично и глупаво губене на време.

Рийд отново свъси вежди. Не й противоречеше, но не изглеждаше готов да остави нещата така.

— Все още планирам да те накарам да ми се довериш и да разчиташ на мен — не само в леглото, а наистина.

— Знам. Надявам се да успееш.

— И, Тейлър… — Тя усети в него напрежение, което й подсказа, че няма място за дискусии по онова, което се канеше да каже. — Нека да сме наясно за едно нещо. Това е връзка — не е момент.

— Знам — отговори тихо Тейлър. — И, ако ме питаш, да, уплашена съм до смърт. Но това е риск, който искам да поема.

Нещо нежно проблесна в очите му.

— Добре. — Той дръпна устата й обратно до своята. — Да се върнем на темата. Изглежда овладявахме светкавицата. Какво ще кажеш да опитаме нещо, преди да започнем да го правим бавно?