Кир Буличов
Искаш ли да отлетиш с мен?

На Дарни попаднах по най-дребен повод. Като бивш спортист изпълнявам ролята на скромен агент на Олимпийския комитет.

Участието на отбора на Дарни в Гала — Олимпиадата не будеше съмнение. Съмнение имаше само във връзка с размера на вноската на планетата, която трябваше да направи в олимпийския фонд.

Посрещнаха ме тържествено, но скучно. В залата беше горещо, под тавана кръжаха и чуруликаха червеникави птички, а в саксиите скучаеха унили дръвчета. По стената като черно изгаряне минаваше неравна ивица от сажди.

Закъснял за церемонията, в залата се втурна като побеснял слон побелелият и добродушен Син-рано, когото преди осем години бях посрещнал в грамадния, шумен и неуправляем Корая, при състезанията за купата по лека атлетика. Там бяхме в една и съща хотелска стая. Участвах от името на Земята в състезанията по висок скок, а той беше един от първите тласкачи на гюлле на планетата Дарни.

Сега срещата ни изглеждаше така, сякаш през всичките тези години сме правили само това да мечтаем за нея.

— Ще живееш у нас — уведоми ме Син-рано, когато напуснахме космопристанището. — Стените са много по-яки, отколкото в хотела, имаме добро противобомбено скривалище, а и моите момчета са сигурна работа.

Думите на Син-рано за противобомбено скривалище ме изненадаха. Впрочем в пътеводителя не се споменаваше нищо за някаква война на планетата, така че възприех всичко само като шега. Но когато ме наблъска на задната седалка, а сам седна зад волана, колата му направо се преобрази: страничните стъкла се скриха зад метални щори, а отпред остана само една тънка танкова амбразура.

— Не се бой — каза Син-рано.

В купето миришеше на горещо желязо и машинно масло. Син-рано свали палтото си и стана ясно, че носи презрамка с кобур.

— Интересно — казах аз. — Никъде не се споменава нещо по този въпрос.

— Преди всичко — поясни спокойно Син-рано — това са само местни неприятности и при това скорошни. На второ място подобни събития биха развалили нашата репутация. А знаем, че малките планети са много чувствителни към репутацията си. Достатъчно е Олимпийският комитет да научи нещо за това, за да ни изключи от движението.

— Значи няма война?

— Не — каза Син-рано. — Не бих искал да те лъжа. Освен това…

Не успя да завърши. Едно бронирано чудовище изпълзя на шосето напреки на движението. Нашата кола се хлъзна и буквално подскочи напред.

Не бих могъл да разкажа нищо интересно относно пейзажа на Дарни, тъй като да го разгледаш през тънката танкова амбразура е много сложно. Навлязохме в града, което разбрах по това, че нашето движение стана неравномерно — налагаше се да спираме на кръстовищата и да се промъкваме през опашките от коли. Скоро окончателно затънахме в едно задръстване и в този момент се чуха разбъркани изстрели и викове. Пред нас се вдигнаха пламъци — беше избухнала бомба.

— Трябваше да отбием — мърмореше Син-рано. Колите наоколо натискаха клаксони така, сякаш крещяха. И всичко това приличаше на пожар, избухнал в театрална зала, чиито врати са запушени от крещящи хорски тълпи.

Стрелбата стихна внезапно.

— Измъкнахме се — каза Син-рано.

Наближихме неговия дом. Той се издигаше на склона на изолиран хълм, обрасъл с редки дървета. Между тях пасяха крави.

Наложи се да чакаме доста дълго пред високата решетка на вратите, чиято горна част беше обвита в бодлива тел. Накрая дотича млад човек, отвори вратите и каза, че в къщата няма електричество.

— Гинринови са взривили електроцентралата.

— Запознай се — каза Син-рано. — Моят приятел от Земята, Ким Петров, разказвал съм ти за него. А това е Рони, най-младият ми син.

Момчето се смути. То беше с тъмночервеникави коси и тънка кожа с лунички, която не можа да скрие изчервяването му.

Около масата, която беше в полуподземно помещение и светлината падаше върху нея през бойниците под тавана, седяхме на светлината на свещи. Тук се запознах с останалите членове на семейството. По-големият брат на Рони се наричаше Минро. Той беше слаб, напрегнат и с преувеличено внимателни движения. Тук бяха и двама племенници и една племенница, наречена Нарини. Както ми каза Син-рано, те останали сираци преди шест години и сега живеят с него.

Какво е останало в паметта ми от този обед? Яркочервените ябълки, които бяха поднесени за десерт. Имаха странния вкус на ягода. Освен това в очите ми са се набили неприятните маниери на Минро, най-големия син. Той така дълго и напрегнато бодеше с вилицата късчетата месо в чинията си, сякаш, отстрани погледнато, решава някакъв страшен проблем — дали ще го отровят или не. Освен това забелязах и колко е хубава племенницата на Син-рано, наречена Нарини. Тя седеше мълчаливо между братята си и дори не поглеждаше към мен…

След като се нахранихме, Син-рано ме отведе горе, върху плоския покрив. Там беше много приятно. Подухваше лек ветрец и се виждаше целият град. Около десет минути си говорихме за миналото, след което разговорът се прехвърли върху олимпийските проблеми и след тях очевидно трябваше всеки момент разговорът да се хлъзне към реалностите на планетата. Това обаче не стана, тъй като над града се издигна като сива кула стълб от дим, върху черния фон, на който като искрици припламваха многобройни избухвания. На покрива дотича Рони и каза, че според радиото Понарови са направили пробив с танкове към цитаделата на Гинринови, но, изглежда, нищо няма да постигнат, тъй като в помощ на последните са пристигнали всички сини.

Димният стълб нарастваше и в него се замяркаха огнени езици. Дойде и по-големият, гнусливият Минро, който съобщи, че полицията е блокирала района, но не влиза в него.

— Те винаги правят така — каза той. — Изчакват, докато всички се изтрепят помежду си.

Представлението заплашваше да се проточи дълго и аз реших да се поразходя около къщата. Никой не се противопостави на това.

Под едно голямо дърво имаше спортна площадка. Нарини се упражняваше във висок скок. Тя скачаше добре и леко. Братята й бяха тук и вдигаха летвата, когато трябваше. Появата ми посрещнаха напрегнато, сякаш се страхуваха, че без тяхно разрешение ще поканя сестра им на кино. Бяха още почти деца, слаби, чернооки и озлобени.

Направи ми впечатление колко е дългонога Нарини.

— Имате изключителни данни — казах й аз.

Нарини се смути. Стоеше пред мен като виновно в нещо момиченце, а сивите й очи бяха почти на едно ниво с моите.

— Благодаря — каза след дълга пауза тя и погледна към братята си.

— А какъв е личният ви рекорд? — запитах аз.

Брат й, който стоеше отдясно, отвърна вместо нея:

— Един метър и деветдесет.

Другият го дръпна за ръкава.

— Това много ли е под женския рекорд на планетата?

— Женският рекорд? — изненада се тя.

Неочаквано вторият брат я хвана здраво за лакътя и без да каже нито дума, я повлече към къщата. Другият прикриваше тила им.

Изведнъж се сетих, че никога не бях виждал жена от Дарни да участва в състезание. Сетих се и това, че на космодрума сред посрещачите нямаше нито една жена…

Вдигнах летвата и я закрепих на два метра. Някога преодолявах два метра и половина, но сега тренирах рядко, а когато си над тридесет, краката трудно се подчиняват на натежалото тяло.

Засилих се, скочих и съборих летвата. Поразпуснал си се, деятелю…

Ядосах се на себе си и вдигнах летвата с още десет сантиметра. Отдалечих се на по-голямо разстояние — до самото дърво. Трябваше да тичам по тревата, защото само последните два метра бяха насипани с пясък. Представих си мислено, че просто съм длъжен да преодолея два и двадесет.

Приземих се лошо и си ударих в пясъка лакътя. Лежах няколко секунди в неудобна поза и гледах летвата, която още дълго потрепваше — все пак бях я докоснал. Тя сякаш си мислеше дали да падне, или да се съжали над бившия спортист. Все пак се съжали и замря.

— Юнак си — каза Син-рано, който ме беше наблюдавал иззад дънера на дървото. — Понякога пробвам да тласна гюллето и не казвам на никого, че всеки ученик би ме надминал.

— С мен е същото. — Изправих се, разтривайки натъртеното. — Ако твоята племенница тренира редовно, ще скочи по-добре.

— Тя е способно момиче — каза Син-рано. — Ако би попаднала на Земята в ръцете на добър треньор…

— Защо пък на Земята? — Зарадвах се, че имах възможност да задам въпрос, който би ми помогнал да разбера какво всъщност става на Дарни.

— Ако я пусна на стадиона — каза Син-рано, присядайки на тревата, — ще стане такава история…

Усмихна се, представяйки си какво всъщност ще стане.

— Родителите й загинаха — продължи Син-рано. — Взех децата при себе си. Моята къща е яка.

— А как загинаха?

— Гложди те любопитство — констатира Син-рано. — Нашият живот, който е нещо обикновено за нас, на теб ти се струва загадъчен.

Седнах до него. Пред нас беше склонът на хълма, който леко се накланяше към оградата. Там бавно крачеше Рони, на чието рамо се поклащаше автомат. Той спираше от време на време и проверяваше контактите. Внезапно Син-рано скочи с пъргавина, която трудно би могъл да си представиш у толкова едър човек, и се втурна към вратите. В ръката му се появи пистолет. Тичаше приведен и на зиг-заг. Рони залегна в тревата, смъквайки от рамото си автомата.

От къщата, търчейки по склона, заприиждаха и други хора.

От храстите на около триста метра от оградата се посипаха с бели ослепителни избухвания изстрели. Нещо гръмна зад гърба ми. Обърнах се. Върху покрива на къщата се виждаше минохвъргачка, която често и равномерно изстрелваше мини. До нея се забелязваше светлата коса на Нарини. Мините избухваха в храсталаците и скоро там се разнесе тънък вопъл. До мен върху тревата падна отрязано от изстрелите зелено клонче. Сметнах за по-добре да легна зад дънера.

След няколко минути изстрелите стихнаха и аз се изправих.

От оградата се приближиха моите домакини. Син-рано подкрепяше Рони, който се държеше за рамото. Между пръстите му се процеждаше кръв. Изтичах към тях, но Син-рано ми извика:

— Нищо страшно няма, връщай се вкъщи.

По-големият му син вече се беше прехвърлил през оградата и търсеше нещо в храстите. Далеч по пътя за града пълзеше танк.

Рони се държеше юнашки и дори се мъчеше да се усмихне.

— Сам съм си виновен — каза ми той откровено. — Татко ги видя по-рано от мен.

— Кои бяха?

— Ами от Гоброви — каза Рони. — Мисля, че свалих един.

— Всъщност това направи Нарини с минохвъргачката — каза Син-рано.

Отгоре дотича Нарини с един от братята си и Син-рано им предаде Рони.

— Да идем да видим как е в обора — предложи той. — Животните са неспокойни, когато има стрелба.

В обора всичко беше спокойно. Кравите си преживяха спокойно и поглеждаха към нас с недоумение.

— А защо ви нападнаха? — най-после запитах аз.

— Всички тайни — каза Син-рано — имат най-обикновено обяснение. Нападнаха ни, за да отвлекат Нарини.

— Ама защо?

— Защото тя струва много скъпо. Икономиката, скъпи мой приятелю, лежи в основата на всяка романтика.

— Това е красив афоризъм, но не ми говори нищо.

— Нашата планета се оказа между каменния и атомния век. Ние живеем, сякаш сме върху вулкан. Когато родителите на Нарини загинаха, мнозина ме съветваха да се откажа от племенниците и момичето. Но аз си имам своя гордост. Засега се държим.

— А какво особено има в Нарини?

— Нищо.

— Някой влюбен ли е в нея?

— Мисля, че не.

— Тогава нищо не разбирам.

— Преди няколко десетки години — каза Син-рано — генетиците направиха откритие, което направи щастливи много семейства. Благодарение на него родителите можеха да определят пола на детето предварително. Ти чувал ли си за такова нещо?

— Разбира се — уверих го аз.

Излязохме от обора. Слънцето вече беше залязло. По стълбовете, между които беше поставена решетка, пламнаха сигнални лампи. На покрива на къщата светна прожектор и лъчът му бавно запълзя по оградата.

— Деветдесет процента от младите родители искаха да им се роди син и тяхното желание беше изпълнено. Само след няколко години на планетата вече се раждаха десет пъти повече момченца, отколкото момичета. Смятахме, че това откритие ще ни донесе радост…

„Колко е странно — помислих си аз. — Всеки учен бърза да публикува откритието си, за да ощастливи човечеството и с това разбужда слепи стихийни сили.“

— Още през младостта ми — продължи Син-рано — жените, макар и да бяха два пъти по-малко от мъжете, и това да ни тревожеше, все пак не ни изглеждаше катастрофално. Приемаха се разумни закони, въвеждаха се ограничения, но обществото вече вървеше към упадък.

— Жените станаха малко, раждаемостта започна да спада и жената започна да се превръща в ценност — подсказах му аз.

— И все повече губеше правата си на личност — завърши Син-рано. — Теоретиците твърдяха, че този процес скоро ще се прекрати. Те обаче се излъгаха. Вече жените трябваше да се защищават. Чужда жена можеше само да се отвоюва. Необходими бяха мъже, войници, войни…

— А ти — запитах го аз — защо имаш толкова синове?

— Аз съм песъчинка в океана на хората — каза Син-рано. — С жена ми разбирахме, че ако ни се роди момиче, ще ни го отнемат. Родиха ни се двама сина, двама защитници. Сега ще си имаме момиче, решихме ние. Но жена ми я откраднаха. Открих я твърде късно. Тя не искаше да бъде робиня в дома на чужд клан.

— А родителите на Нарини?

— Моят брат искаше да върви срещу течението. Имаше три дъщери и двама сина. Твърде голямо богатство за човек, който не признава законите на каменния век. Живееше в градчето на института, а там не се подчиняваха на реалностите. В градчето въпреки всичко имаше много момичета. То беше превзето с щурм от войските на четири клана. Сега направо не зная къде са сестрите на Нарини. Самата тя успяла да избяга и да отведе братята си.

— Без нея би ли било по-лесно? — запитах аз.

— Има домове — усмихна се Син-рано, — които не биват нападани. Там няма жени. Но ти забравяш за съдбата на моята жена. Не бих искал това да се повтори.

Над града, потънал в сянката на нощта, пълзеше дим и от време на време се разнасяха изстрели. Пунктирите на трасиращи куршуми насичаха небето.

Качих се на покрива. До минохвъргачката дежуреше Нарини и един от враждебните й братя. Разговаряха тихо. Приближих се до парапета. Имаше малко пожари, но градът спеше напрегнато и с изострено внимание. Прожекторни лъчи от време на време припламваха в различните му краища и облизваха покриви, стени и огради.

Нарини се приближи до мен.

— При вас момичетата се занимават със спорт — каза тя утвърдително.

— Понякога дори повече, отколкото трябва — отвърнах аз.

Ярката Луна осветяваше чистото й лице, а очите й изглеждаха тъмни, почти черни, настойчиви и дълбоки.

За известно време настана мълчание.

— Как се чувства Рони? — запитах я аз.

— Това е само драскотина — отвърна тя. — Брат ми миналата година беше ранен така, че се страхувахме дали няма да му отрежат ръката.

Брат й се приближи, вслушвайки се в нашия разговор. Той не изпускаше от ръце бинокъла си.

— Тук не е добре — каза Нарини, снишавайки глас, когато брат й, разтревожен от някакъв шум край оградата, се втурна към прожектора и го включи.

— Вече разбрах това — й отвърнах тихо.

Имах странното чувство, че сякаш с Нарини сме отдавна познати и можем да си говорим за всичко, като веднага се разбираме един друг.

— Син-рано се умори — каза Нарини. — Той е човек на дълга и на спомена. Когато раниха днеска Рони, на мен ми се струваше, че сякаш аз съм го ранила. Той трябваше да учи, но остана тук, защото трябва да охранява къщата.

— А има ли изход?

— Просто би могло да ме продадат. Добре е да ме продадат на силен клан.

— Ние ще те защищаваме — намеси се брат й. — Знаеш, че дори да загинем, ще те защищаваме.

— Ама аз не искам да загивате — прекъсна го Нарини.

— А защо нищо не се прави?

— Прави се — отвърна Нарини. — Сега има институт, където децата се отглеждат в епруветки. Там вече са се родили първите момиченца, но лабораторията също беше нападната. Дори още неродените момиченца са вече плячка.

— Населението ни е вече два пъти по-малко, отколкото преди сто години — намеси се брат й. — Дори три пъти. Четох го някъде.

— Това ще се промени — заявих аз уверено.

— Това е така — съгласи се Нарини, — но за мен… За мен ще бъде късно.

— Искате ли да отлетите с мен? — запитах я аз.

В този момент не се шегувах. Но това не беше предложение. Нужен беше изход и аз предложих единствения, който можах да измисля.

— Благодаря — отвърна Нарини.

Настана тишина, в която чувах учестеното и злобно дишане на брат й.

Към нощния разговор се наложи да се върнем следващата вечер, но този път разговарях с Минро, по-големия син, чиито движения бяха изпълнени с гнусливостта на стара мома, попаднала неочаквано в нощен приют.

Току-що се върнах от Олимпийския комитет, където разговорите бяха уморителни и предпазливи. Сумата, която трябваше да се преведе на наша сметка, изглеждаше на дарнийци твърде висока и ми беше много трудно да им докажа, че значителна част от нея ще се върне отново на планетата по програмата за подпомагане.

През деня в града въобще не се стреляше и можах да се разходя по главната улица, сред магазините, чиито витрини мигновено се закриваха от бронирани ролетки, щом започнеше престрелка. Край тротоарите се редуваха отвори за пешеходци.

По улиците вървяха само мъже, забързани по своята работа. Никой не се разхождаше. Това беше обсаден град, почти унищожен от прогреса.

Доведоха ме до къщи с малка бронирана кола. Пред вратата ме посрещна Минро. Докато вървяхме към къщата, той мълчеше и разглеждаше ноктите си.

— Всичко това не ми харесва — каза той, когато вратата на къщата се затвори. — Вие обърквате главата на момичето.

— Нищо не разбирам.

— Казали сте, че ще отлети с вас.

— А какво лошо има в това?

До този момент нощният ми разговор на покрива не беше нищо повече от спомен, който не задължава никого с нищо. Имаше едно изречение, изпуснато случайно и породено от самото протичане на разговора.

— Тя разказа за това на стареца — поясни Минро, изтривайки с носна кърпичка показалеца си. — Вашата глупава шега…

— А защо вие ме смятате за глупав шегобиец?

— Защо ви е това момиче?

— На нея ще й бъде по-добре на друго място — обясних му аз. Противодействието ми вече обличаше случайното изречение в реални дрехи. — Тя ще може да живее нормално и да учи. След половин година вече ще може да скача над два метра, знаете ли това?

— Как да скача — не ме разбра Минро.

— Тя скача, обича скока на височина.

— Не го знаех. — Минро започна да изтрива средния си пръст. Просто не можех да откъсна очи от отмерените движения на ръката му. — Но не е там работата. Нарини живее у нас от няколко години. Нашето семейство изразходва за охраната й толкова, колкото би стигнало всички ние да си купим жени. Заради нея моят по-малък брат не получи образование. И ето че се появявате вие. Нима при вас жените са малко?

— Твърде много са — казах аз. — Даже са повече, отколкото трябва.

— Предупреждавам ви, че няма да позволя да отведете Нарини. Тя ще бъде предадена на силен клан. Там ще има бележити и богати мъже.

— Мъже?

— Разбира се. Нима не са ви казали, че у нас полиандрията е официално призната?

— А тя знае ли за това?

— За полиандрията? Разбира се.

— И знае, че сте се уговорили да я продадете?

— Ще научи — каза Минро. — Аз се грижа за нейната безопасност и за безопасността на моето семейство. Баща ми вече не е с всичкия си. А вие не си позволявайте да разговаряте повече с Нарини. Ще ви застрелям.

— Благодаря за предупреждението — казах аз и си тръгнах.

Минро не знаеше, че е избрал за разговора си най-неподходящ тон. Мен не трябва да ме заплашват. Поради това бях претърпял доста неприятности, но всяка заплаха ме кара да постъпвам тъкмо обратното.

Не мога да кажа, че в този момент вече бях влюбен в Нарини. Беше ми приятно да я гледам и интересно да разговарям с нея. Исках да й помогна. Но любов… Би могла да възникне такава, а би могла и да ни отмине. Трябва да кажа, че и Нарини тогава още не ме обичаше, но аз можех да променя живота й. И да премахна бремето от нейните близки.

Нарини ме посрещна пред стаята ми. Зад нея като сянка се мъкнеше по-младият й брат.

— В нашата къща не може да има тайна — каза тя. — Чух какво ви каза Минро.

В коридора светеше бледа оранжева лампа. Поради това в гласа и в движенията на Нарини ми се стори, че има тревога, която може би и да не е съществувала.

— Искате ли да отлетите с мен? — запитах я отново аз.

Тя замълча.

— Да вървим — каза брат й. — Да вървим да спим.

— Да — каза Нарини, гледайки ме втренчено.

Сега, когато отчитам времето на нашата любов, започвам именно от този поглед.

Син-рано не спеше. Ние отидохме при него. Той седеше в широкото кресло, а бялата му грива беше разрошена.

— Знам, знам — каза той припряно. — Ти си като камък, хвърлен в спокойна вода. Само че нашата вода е неспокойна.

Синовете му влязоха в стаята веднага след нас.

— Чичо — каза Нарини. — Ким иска да отлетя с него. Съгласна съм. Така ще живеете по-спокойно.

— Ще ми е мъчно, ако отлетиш — отвърна Син-рано. — Но се радвам.

— Благодаря, чичо — каза Нарини.

— Това няма да го допусна — намеси се Минро. — Брат ми — той кимна към Рони — проля кръвта си. За кръвта трябва да се плаща.

— Аз не мисля така — каза Рони и се изчерви.

— Вчера ни нападнаха хората на Гоброви. — Син-рано гледаше втренчено в Минро. — Всъщност, кой ги доведе?

— Аз не съм ги канил.

— Всичко става много гладко — каза Син-рано. — Те отвеждат Нарини, ти не си виновен, а парите остават в теб.

— Оскърбяваш ме — каза Минро, мръщейки се гнусливо.

— Дори и опит не прави да им попречиш да отлетят — предупреди го баща му.

— А ние? — запита един от братята на Нарини. Слабото му лице беше посивяло.

— Ще живеете в моята къща. Така, както и по-рано — отвърна Син-рано.

През тази вечер не говорих повече с Нарини. Беше ни неловко от напрегнатите погледи на роднините й.

На сутринта Син-рано ме откара в Олимпийския комитет. На задната седалка седеше Рони с автомат. Син-рано беше напрегнат и мълчалив — на кой баща му се иска да си признае, че се страхува от собствения си син?

Страховете на Син-рано се оправдаха.

Чакаха ни пред касата, когато излязохме от Олимпийския комитет, за да си купим билети за утрешния кораб. Не можах да съобразя веднага какво е станало. Излизахме от сградата, а Рони ни чакаше до колата. Стоеше, облегнал се на нея с гръб, така че автоматът да не се вижда, защото не искаше да нарушава забраната за носене на оръжие. Син-рано огледа улицата в двете посоки и каза:

— Да вървим.

Беше точно по обед и по улицата, обляна от силна слънчева светлина, не се виждаха минувачи.

Направих крачка към колата и в този момент Син-рано, като ме дръпна за ръката, ме просна върху асфалта. Разнесе се ситен картечен откос куршумите удряха по колата и стената на къщата. Рони се просна на тротоара до нас и още в движение откри стрелба.

След това Син-рано ме напъха в колата, синът му скочи след нас и машината веднага потегли. Подгониха ни и куршумите се удряха в задната бронирана стена, но се измъкнахме.

— Не съм още за боклука — каза Син-рано — Как те проснах на земята, а?

— И на вас този живот ви харесва? — Запитах го аз, притискайки кърпичката си към ожуленото чело.

— Може би — изведнъж се засмя Син-рано.

По-големият му син го нямаше вкъщи.

Не се върна и до тъмно.

Къщата живееше като обсадена крепост в очакване на щурма. Около залез слънце пристигна бронирана машина, в която бяха приятелите на Син-рано — четирима мъже гиганти. Те се държаха като момчета, на които са им позволили да си поиграят на война.

Нарини събра багажа си в неголяма чанта, тъй като просто не можехме да се обременяваме с много вещи.

— Не си ли се отказала? — я запитах.

Изгледа ме втренчено.

— А ти?

— Тогава всичко е наред — отрязах аз.

В стаята влезе един от братята на Нарини. Беше разстроен, но се мъчеше да се сдържа.

— Бронираната машина ще тръгне точно в един часа — предупреди той.

— Ако поискаш — казах му аз, — можеш да ни дойдеш на гости на Земята.

— Ще видим по-нататък — отвърна той и погледна към сестра си.

Щурмът започна с настъпване на тъмнината. Всичко приличаше на приключенски филм. Трасиращите куршуми чертаеха в небето разноцветна мрежа, мините избухваха по поляната и сред храстите, а кравите мучаха отчаяно в обора. Полицията пристигна един час след започването на боя, когато на нашите вече им се беше наложило да се оттеглят на покрива. Нападателите бяха много и не им се искаше да отстъпят дори пред полицията.

Именно тогава в пълната бъркотия Син-рано осъществи своя план. Бронираната кола, на която трябваше да се измъкнем, беше скрита зад оборите. Освен нас в нея беше само единият от братята на Нарини. Останалите поддържаха отбраната.

Син-рано ме потупа по рамото и каза:

— Чакам новини.

Бронираната кола беше лека и пъргава. Тя изскочи от вратите и потегли към града.

Нападателите забелязаха твърде късно нашето бягство. Нарини стреляше с картечницата, монтирана в бойната кула. Право пред очите ми бяха нейните коленца и краката й в твърди бойни панталони. Тя потупваше с крак някакъв странен ритъм, съвпадащ с този на картечните откоси. Не можех да се освободя от усещането, че всичко това не е наистина.

След това пътувахме няколко минути в пълна тишина. Нарини се наклони към мен и запита:

— Как се чувстваш?

Бяха първите й думи, които със своята обикновеност установяваха между нас особената връзка, възникваща между мъжа и жената, когато са заедно.

— Благодаря — отвърнах, като стиснах протегнатите й към мен пръсти.

На космодрума се простихме с брата на Нарини. Той се мъчеше да не заплаче.

Всичко беше изчислено точно — регистрирането вече завършваше и веднага се оказахме във вътрешността на кораба. Когато излетя, изведнъж разбрах, че съм страшно гладен и отидох при Нарини — каютата й беше до моята. Нарини седеше върху леглото, вперила поглед пред себе си.

— Искаш ли да хапнеш?

— Да хапна? — след това тя осъзна въпроса, усмихна се и каза: — Разбира се, ние не сме се хранили още от сутринта.

За първи път видях как се усмихва.

По време на полета разговаряхме много. Свикнахме един с друг по време на тези разговори. Когато се разделях с нея за през нощта, веднага започвах да тъгувам за гласа и погледа й.

След това дойде ред на прехвърлянето. Този астероид всъщност се нарича така — Прехвърляне. Защото никой не помни неговото истинско име. Тук хиляди хора очакваха своите кораби. Получихме космограма от Син-рано. Всичко преминало благополучно, само Рони попаднал в болница, защото отново го ранили. По-възрастният син се върнал вкъщи чак на сутринта. Сега ще живее отделно.

Представих си гнусливото му лице и кърпичката, бършеща показалеца му.

На астероида ме очакваше и послание от лелите. Имам цели пет и всички ме обожават. Показах телеграмата на Нарини.

— Пет лели?

Тя не можеше да свикне с многобройните жени, които така свободно се разхождаха из залите на Прехвърлянето. Мисълта за наличието на няколко жени под един покрив за нея беше нещо невероятно.

— А чичовци имаш ли?

— С чичовците ми нещата не са много в ред — казах аз.

— Защо? Лелите ти не са ли красиви?

— Някога са били красиви.

— Да не би да не обичат мъжете?

Вдигнах безпомощно рамене. Лелите ми обичаха мъжете, но в живота не им беше потръгнало.

Напъхах в джоба си още четири космограми.

— А това от кого е? — запита Нарини. — Пак ли от лели?

Жените много бързо усещат лъжата дори не в думите, а само в движенията на мъжа.

— Това са от моите съпруги.

— Шегуваш ли се?

— Почти.

— Ким, ти си длъжен да ми обясниш какво става? — Очите й понякога могат да мятат и светкавици.

— Разбираш ли, прогресът повтаря някои свои странности… Някога, през 80-те години на двадесетия век, при нас на Земята, по-точно в Япония, изобретили начин да се определя полът на бъдещото дете по желание. Нали не смяташ, че Дарни е някакво изключение?

— Това значи, че и у вас е същото?

— Едно и също нещо не се случва — казах аз. — Но когато се родили първите „поръчкови“ деца и когато тази процедура станала достъпна, много млади семейства поискали да си имат…

— Момченце — сурово изрече Нарини.

— Започнало демографско бедствие. За няколко десетки години съставът на населението на Земята рязко се изменил.

— Не ми обяснявай, зная.

— Мъжете станали значително болшинство сред населението. Раждаемостта падала. Настъпили неприятни социални и психологически промени. Ние сме се стреснали обаче по-рано от вас. Използването на този метод било забранено. По цялата Земя. Оттогава живеем… естествено.

— Но защо лелите и съпругите… Ти нещо не доизказваш.

— Разбираш ли, природата не търпи насилие. Тя се защищава. И когато „поръчковите“ деца били забранени, било открито, че по естествен път у нас се раждат повече момичета. На всяко момченце — по три-четири момичета. Днес на Земята жените са два пъти повече от мъжете.

— И в края на краищата какво става? Да не би мъжете да се продават? Или пък се завоюват?

— Съвсем не, защо пък. Сега новородените момчета са само с двадесет процента по-малко от момичетата. Предполага се, че след десет години балансът ще се възстанови. Но засега…

— Засега ние летим натам, за да ме убият твоите съпруги — без никаква усмивка каза Нарини.

— Никой няма да те убие.

Тя мълчеше. Аз също мълчах, защото разбрах изведнъж, че всъщност съм измамник. Защо не й бях разказал за всичко това по-рано?

— Няма да дойда на Земята — каза най-сетне Нарини.

— А къде ще се денем тогава?

— На която и да е планета, където всички са по равно.

Прекарахме на Прехвърляне два дни повече и през цялото това време ходех подир Нарини и я уговарях да рискува. В края на краищата се съгласи.

Оттогава живеем с нея в Москва. Щастливи сме.

Имаме син и дъщеря.

Лелите ми приеха Нарини и дори се влюбиха в нея. Преди те въобще не можеха да се разберат каква съпруга е най-подходяща за мен. Нарини отведнъж реши техните спорове.

Сега Нарини е много заета. Тя е председател на Междупланетната организация „Равновесие“. Когато наричат тази организация брачна служба, Нарини се обижда.