Самюъл Дилейни
Свръхнова (11)

Драко, Земя, Непал, 3162

— Всички ли са включени?

— Ти ми плащаш, капитане — чу се стържещият глас на Дан. — Ти колиш, ти бесиш.

— Готов съм, капитане — обади се Брайън.

— Опънете долните платна…

Принс седна зад Лорк и сложи едната си ръка върху неговото рамо (истинската си ръка).

— Цял свят пристига на това нещо. Ти идваш чак тази вечер, но хората са се засъбирали от една седмица насам. Поканил съм стотина души, а са се струпали най-малко триста. Броят им расте, расте! — Щом навлязоха в инерционното поле, Де Блау се спусна надолу, а залязващото слънце висеше от запад и обливаше света с огнен блясък. Небесният хоризонт пламтеше.

— Например, Че-онг домъкна някъде от края на Драко една компания абсолютни диваци…

По високоговорителя се чу гласът на Брайън.

— Че-онг, имаш предвид звездата на психорамата ли?

— От студиото й дадоха една седмица отпуска и тя реши да дойде на моя купон. Онзи ден си наумила да се захване с алпинизъм и отлетя за Непал.

Слънцето минаваше над главите им. Пътуването между две точки на една планета изисква да се излети от точно определено място и да се кацне на друго точно определено място. Звездолетът с енергийни платна трябва най-напред да излети, да обиколи три-четири пъти Земята и да се спусне плавно надолу. От единия край на света до другия се стига за същите седем-осем минути, необходими за придвижване от единия край на града до другия.

— Днес следобед Че ми се обади по радиото и каза, че вече са изминали три четвърти от пътя до връх Кенюна. Под тях бушува буря и затова не могат да се доберат до междинната спасителна станция в Катманду, откъдето да извикат хеликоптер да ги вземе. Разбира се, бурята не й попречила да обиколи една трета от света, за да ми се обади и да ми разкаже за своите проблеми. Както и да е, обещах й, че ще измисля нещо.

— Как, по дяволите, мислиш, че ще можем да ги вземем от планината?

— Ще стигнете на около 20 фута от скалата и ще увиснете над нея. Аз ще сляза долу и ще ги взема.

— Двайсет фута! — замъгленият свят потъна под тях. — И ти искаш да стигнеш жив за купона?

— Получи ли йоновия съединител, който ти изпрати Аарон?

— И сега го ползвам.

— Той е достатъчно чувствителен за подобен род маневри. А и ти си състезател, човек на риска, капитан. Така ли е?

— Ще се опитам да го направя — каза Лорк разтревожен. — Аз съм по-луд и от теб — добави той и се засмя. — Ще се опитаме, Принс.

Под тях се стелеше мрежа от сняг и скали. Лорк установи лорановите координати на планината, както му ги беше подал Принс. Принс се пресегна през ръката на Лорк и настрои радиото…

В кабината нахлу нежен глас на момиче:

— Ето, там! Това не са ли те? Принс! Принс, скъпи, да ни спасиш ли идваш? Ние висим тук на едни малки замръзнали зъбери и сме съвсем нещастни. Принс…? — гласът й звучеше на фона на някаква музика, чуваше се и неясна смесица от други гласове.

— Дръж се, Че — проговори Принс в микрофона. — Казах ти, че ще направим нещо. — Обърна се към Лорк. — Тук! Трябва да са точно отдолу.

Лорк изключи честотния филтър и Калибан се плъзна надолу през гравитационното изкривяване на самата планина. Върховете се издигаха изваяни и блестящи.

— Ей, вижте! Казах ли ви аз, че Принс няма да ни остави да киснем тук и да пропуснем купона му.

А отзад се чу:

— О, Сесил, крачка дори не мога да направя…

— Засилете малко музиката…

— Но аз не обичам аншоа…

— Принс — извика Че, — побързай! Отново започва да вали сняг. Сесил, ти знаеш, че това нямаше да се случи, ако ти не беше решила да правиш салонни фокуси с пикелите.

— Хайде да потанцуваме, сладурче!

— Казах не. Твърде близо сме до ръба.

Калибан се снишаваше и върху подовия екран под краката на Лорк в естествена светлина блеснаха, сгрени от луната лед, пясък, чакъл и морени.

— Колко души са тук? — попита Лорк. — Корабът ни не е много голям.

— Ще се сместят.

Върху екрана се приплъзна заледеният скален корниз. Част от групата седеше на зелено пончо около бутилки с вино, сирене и кошници с храна. Други танцуваха, а трети седяха на сгъваеми столове. Един се беше покатерил на най-високия корниз и, засенчил с ръка очите си, гледаше кораба.

— Че — обади се Принс, — ние сме тук. Събирайте си багажа. Не можем да ви чакаме цял ден.

— О, небеса! Значи това си ти горе! Хайде, тръгваме! Да, това е Принс!

Върху корниза започна трескава работа. Младежите се разтичаха наоколо, събираха разпилените неща, прибираха ги в раниците, а двама сгъваха пончото.

— Едгар! Не го изхвърляй! Това вино е четиридесет и осем годишно, ти и една такава бутилка няма да намериш. Да, Хилари, можеш да смениш музиката. Не! Не изключвайте още отоплителя! О, Сесил, колко си луда! Брр! Добре, мисля, че след минута-две вече няма да сме тук. Разбира се, че ще танцувам с теб, сладурче. Но не толкова близо до ръба на скалата. Момент. Принс? Принс…!

— Че — извика Принс, след като Лорк се беше приближил още повече. — Имате ли долу някакво въже? — Той закри с ръка микрофона. — Гледал ли си я в „Дъщерите на Мейхам“, където тя играеше чалнатата шестнайсетгодишна дъщеря на онзи ботаник?

Лорк кимна с глава.

— Това не беше игра. — Той махна ръката си от микрофона. — Че! Въже! Имате ли някакво въже?

— Купища! Едгар, къде е въжето? Но ние се изкатерихме дотук по нещо! А, ето го! А сега какво да правя?

— Завържи големи възли на всеки два фута. На какво разстояние над вас сме ние?

— Четиридесет фута ли? Тридесет ли? Едгар! Сесил! Хосе! Нали чухте. Връзвайте възлите!

Върху подовия екран Лорк наблюдаваше сянката на яхтата, която се плъзгаше над снежните върхове. Той спусна кораба още по-ниско.

— Лорк, ще ми отвориш люка в шлюзовата камера, когато се…

— Намираме се на седемнайсет фута над тях — извика Лорк през рамото си. — Дотук сме, Принс! — той се пресегна. — Отворено е.

— Чудесно!

Принс се шмугна през отвора и влезе в шлюзовата камера. Нахлулият студен въздух се блъсна в гърба на Лорк. Дан и Брайън стабилизираха кораба срещу вятъра.

Върху подовия екран Лорк видя как едно от момчетата хвърляше въжето нагоре към кораба. Принс изглежда беше застанал на отворения люк, за да го хване със сребърната си ръкавица. Успя едва след третия опит. В този момент гласът на Принс заглуши свистенето на вятъра:

— Така. Вързах го. Тръгвайте нагоре!

Един след друг те се заизкачваха по възлестото въже.

— Насам. Внимавай…

— Човече, ама че е студено тук. Щом се излезе от нагревателното поле…

— Държа те. Влизай вътре…

— Не вярвах, че ще се оправим. Ей, искате ли малко Шатоньоф дьо Пап от четиридесет и осма? Че каза, че не може да се намери…

Шлюзовата камера се изпълни с глъч. После се чу:

— Принс! Колко мило от твоя страна е това, че дойде да ме спасиш! На купона ти ще има ли турска музика от деветнадесети век? Тук не можахме да хванем нито една местна станция, но попаднахме на една образователна програма, излъчвана от Нова Зеландия. Върха! Едгар дори измисли нова стъпка. Заставаш на ръце и крака и просто си клатиш тялото нагоре-надолу. Хосе, внимавай да не паднеш обратно на тази проклета планина! Ела веднага тук да се запознаеш с Принс Ред. Купонът довечера е негов, а баща му има повече милиони и от твоя. Сега затворете вратата и да се махаме от шлюзовата камера. Ох, тия машини и чудесии. Това не е за мен.

— Влез вътре, Че, и подосаждай малко на капитана. Познаваш ли Лорк ван Рей?

— Господи, момчето, което печели всички състезания? Та той сигурно има повече пари и от теб…

— Шшшт! — театрално прошепна Принс на влизане в кабината. — Не искам той да разбере.

Лорк вдигна кораба от планината и го завъртя.

— Значи ти си този, който печели всички награди. Толкова си хубав!

Че-онг бе облечена в съвсем прозрачна грейка.

— С този кораб ли ги спечели?

Все още задъхана от катеренето, тя огледа кабината. Червените ареоли на гърдите й се очертаваха върху винила при всяко вдишване и издишване.

— Това е прекрасно. Никога не съм се качвала на яхта.

След нея нахлу цялата тумба:

— Някой иска ли от това, реколта четиридесет и осма…?

— Не чувам никаква музика тук. Защо няма музика…?

— Сесил, имаш ли още от онзи златист прах?

— Ние сме над йоносферата, глупак такъв, и електромагнитните вълни не се отразяват тук. Освен това ние се движим твърде…

Че-онг се обърна към всички.

— О, Сесил, къде се дяна този вълшебен златист прашец? Принс, Лорк, трябва да го опитате. Сесил е син на майор…

— Губернатор…

— На един от онези мънички светове, за които само сме чували, че били далече-далече оттук. Той носеше този златист прашец, който те събират от скалните пукнатини. О, виж, той има още много.

Светът под тях започна да се върти.

— Виж, Принс, вдишваш го ето така. Ааах! Това те кара да виждаш най-прекрасните цветове във всяка гледка, да чуваш най-невероятни звуци, а съзнанието ти се втурва и изпълва всяка дума с нов смисъл. Хайде, Лорк…

— Внимавай! — засмя се Принс. — Той трябва да ни върне обратно в Париж.

— Ох — възкликна Че, — това няма да му попречи. Ние просто ще пристигнем по-бързо. Това е то.

Останалите се обадиха зад тях:

— Къде каза тя, че ще бъде този проклет купон?

— В Ил Сент Луис. Това е в Париж.

— Къде…?

— Париж, сладурче, Париж. Отиваме на купон в…