Самюъл Дилейни
Свръхнова (10)

Драко, Земя, Париж, 3162

На мили разстояние под издутите платна се въртеше полето Де Блау като осморка от предпазния Миценианов екран. Оттук излитаха товарните совалки за голямото звездно пристанище на втория спътник на Нептун. Светлините на петстотинметровите пътнически лайнери осветяваха платформите. Калибан се приземи върху площадката за кацане в яхтовия залив, снишавайки се плавно като трисегментно хвърчило. Щом ги хванаха насочващите лъчи, Лорк стана от кушетката.

— Добре, сладури. Свалете платната!

Минута след допира до твърдата повърхност той изключи бръмчащите вътрешности на Калибан. Светлините на датчиците около него угаснаха.

Брайън се промуши в контролната кабина, завързвайки левия си сандал. Дан, небръснат, с разгърдена дреха, изникна от неговата излъчвателна камера.

— Май пристигнахме, капитане. — Той спря да чопли мръсотията между пръстите на краката си. — Какъв е този купон дето ще ходите?

Лорк натисна бутона за разтоварване и подът започна да се спуска надолу, да се плъзга по жлебовете, докато долния край на пода докосна земята.

— И аз не съм съвсем наясно — отговори му Лорк, — но мисля, че всички ще разберем след като отидем там.

— О-о, не-е — проточи Дан, когато стигнаха най-ниската точка. — Аз не ставам за подобно общество. — Те излязоха от сянката на корпуса. — Намерете ми някой бар и на връщане просто ме приберете оттам.

— Ако вие двамата не искате да дойдете — заговори Лорк, оглеждайки се по полето, — ще седнем някъде да хапнем и вие може да останете там.

— Аз… да, така да се каже, исках да отида. — Брайън изглеждаше разочарован. — Едва ли друг път ще имам възможност да отида на купон, организиран от Принс Ред.

Лорк погледна Брайън. Набитото, чернокосо момче с тъмнокафяви очи бе сменило протритата кожена работна дреха с чиста риза на цветя. Лорк едва сега започна да осъзнава, колко заслепено бе това младо момче, прибрано някъде из вселената, от видимото и предполагаемото богатство на един деветнадесетгодишен младеж, който притежава собствена яхта и ходи по купони в Париж.

На Лорк изобщо не му беше дошло на ум да си смени дрехата.

— Тогава ти ела — каза Лорк, — а Дан ще го приберем на връщане.

— Само че, вие двамата, гледайте да не се напиете толкова, че да не можете да ме занесете до кораба.

Лорк и Дан се засмяха.

Брайън оглеждаше останалите яхти в залива.

— Ей, работили ли сте някога на Зефир с три платна? — той докосна ръката на Лорк и посочи към един елегантен, позлатен корпус. — Обзалагам се, че с някой от тези могат да се правят истински лупинги.

— При ниски честоти ускорението е по-бавно — Лорк се обърна отново към Дан. — От теб се иска да си на борда утре, преди излитане. Никакво намерение нямам да обикалям и да те търся.

— Мен, толкова близо до Австралия? Не се безпокой, капитане. А между другото, нали няма да се разтревожиш, ако се случи да доведа жена на кораба? — Погледна Лорк и му намигна.

— Кажи ми — обади се Брайън, — как се управляват тези Борс-27? Нашият училищен клуб се опита да направи замяна с един друг клуб, който имаше десетгодишен Борс. Само че те искаха пари.

— Ако не си тръгне от кораба с нещо, което не е донесла — отговори Лорк на Дан. И отново се обърна към Брайън:

— На Борс съм се качвал за последен път, когато бях на три години. Един мой приятел имаше такова нещо преди две-три години. Работеше много добре, но не беше на нивото на Калибан.

Минаха през портала на космодрума, тръгнаха надолу по стълбите към улицата и минаха през сянката на една усукана като змия колона.

Париж си оставаше повече или по-малко равнинен град. Единствените обекти, които по-осезателно нарушаваха хоризонталната му структура бяха Айфеловата кула отляво и островърхата постройка на Халите — пазари на седемдесет етажа, обградени с прозрачни витрини и свързани с мозайка от метални орнаменти. Тук бяха съсредоточени храната и стоките, предназначени за двадесет и трите милиона жители на града.

Те свиха нагоре по Рю де лез Остроно^[1], край ресторанти и хотелски маркизи^[2]. Дан бръкна под въжето, препасано на кръста му, за да се почеше по корема и отметна дългата си коса от челото.

— Къде ли тук може да се напие един мачтов киборг? — Изведнъж той посочи с пръст една малка уличка. — Тук.

В дъното на улицата с форма на буквата „L“ имаше малко кафене с пукнато стъкло на витрината. Льо Сидерал. Вратата му тъкмо се затваряше зад гърбовете на две жени.

— Прекрасно — проточи Дан и забърза пред Лорк и Брайън.

— Понякога завиждам на хора като него — тихо каза Брайън на Лорк.

Лорк го погледна учудено.

— Наистина ли не ти пука, че може да доведе жена на кораба?

Лорк сви рамене.

— И аз бих довел.

— О, сигурно ти е лесно с жените, особено с твоя състезателен кораб.

— Предполагам, че това помага.

Брайън захапа нокътя на палеца си и поклати глава.

— Сигурно е много хубаво. Понякога си мисля, че момичетата забравят, че съм жив. С яхта или без яхта, все ще е същото… — Той се засмя. — Ти някога… качвал ли си момиче на кораба си?

За момент Лорк не отговори. После каза:

— Аз имам три деца.

Сега Брайън изглеждаше учуден.

— Едно момче и две момичета. Техните майки са миньори в един свят във Външните колонии, Нова Бразилия.

— О, искаш да кажеш, че си…

Лорк кръстоса ръце и постави китки върху раменете си.

— Струва ми се, че ние сме живели по твърде различен начин — каза бавно Брайън — ти и аз.

— И аз точно това си мислех. — После Лорк се засмя. Брайън с труд се усмихна.

— Хей, вие там, спрете — чуха зад гърба си глас. — Почакайте!

Обърнаха се.

— Лорк! Лорк ван Рей!

Черната ръкавица, която бе описвал баща му, сега бе заменена със сребърна. Препаската, вързана високо на бицепса, бе изпъстрена с диаманти.

— Принс?

Жилетката, панталоните, обувките, всичко бе сребърно.

— За малко да те изпусна!

Скулестото лице под черната коса беше въодушевено.

— Полевите служби ми се обадиха още щом си получил от Нептун разрешение за кацане. Състезателна яхта, а? Сигурно ти отнема цялото време. А, чакай, преди да съм забравил: Аарон ме помоли, ако дойдеш, да те помоля от негово име да предадеш поздрави на леля ти Саяна. Миналия месец тя прекара с нас един уикенд по крайбрежието на света Чобе.

— Благодаря, ще й предам, ако я видя — отвърна Лорк. — Щом като миналия месец тя е била с вас, то ти си я виждал много по-скоро. Тя вече не идва толкова често на Арк.

— Саяна… — започна Брайън — …Морган? — завърши той стъписан.

Но Принс беше заговорил отново.

— Виж. — Той постави ръцете си върху раменете на Лорк, покрити с кожена дреха. (Лорк се опитваше да определи разликата в натиска, упражняван от пръстите с и без ръкавица.) — Преди купона трябва да стигна до връх Кенюна и да се върна обратно. Мога да ползвам всички възможни превозни средства, които пристигат откъде ли не. Но Аарон не иска да ми помогне. Той повече не желае да има нищо общо с моя купон и смята, че вече сме му изпуснали края. Страхувам се, че злоупотребих с името му на няколко места, за да уредя някои неща, които той не одобряваше. Но той е далече, някъде на Вега. Искаш ли да ме закараш до Хималаите?

— Добре. — Лорк отначало предположи, че Принс и Брайън ще крепят платната. Но изведнъж се сети, че Принс, с тази ръка, няма да бъде добра мачта. — Ей, Дан — провикна се той надолу по улицата. — Имаме още работа.

Австралиецът тъкмо беше отворил вратата. Той се обърна, поклати глава и тръгна обратно.

— Какво ще правим там? — попита Лорк като тръгнаха към стартовата площадка.

— Ще ти кажа по пътя.

Като минаха през портала (и край колоната на Драко, с увит около нея змей, блестящ под лъчите на залязващото слънце), Брайън поведе разговор.

— Това се казва външен вид — обърна се той към Принс.

— На Ил ще има много хора. Аз искам всички да виждат къде се намирам.

— Тази ръкавица някаква нова мода ли е на Земята?

Лорк усети, че стомахът му се свива. Хвърли бърз поглед към двете момчета.

— Такива неща — продължаваше Брайън, — обикновено стигат до Кентавър най-малко един месец след като на Земята вече не се носят. А в Дракон не съм бил вече десет месеца.

Принс погледна ръката си и я обърна.

Падналият здрач помрачи небето.

Тогава по върха на оградата се появиха мигащи светлини: светлината очертаваше гънките на ръкавицата на Принс.

— Това си е мой собствен стил — той погледна Брайън. — Аз нямам дясна ръка. Това тук — той сви в юмрук сребърните пръсти, — е само метал и пластмаса, и бръмчащи вътрешности. — Изсмя се остро. — Но ми служи… почти като истинска.

— Ох — в гласа на Брайън се почувства смущение. — Не знаех.

Принс се засмя.

— Понякога и аз почти забравям. Понякога. Къде ви е корабът?

— Тук.

Лорк посочи кораба и осъзна, че между първата и сегашната му среща с Принс са минали дузина години.