Самюъл Дилейни
Свръхнова (8)

Федерация Плеяди, Арк, Ню Арк, 3162

Лорк свързваше Принс Ред с идването и изчезването на светлината.

Той седеше гол до плувния басейн на покрива и четеше за изпита си по петрология, когато изведнъж пурпурните листа пред каменния вход се размърдаха. От силната буря навън остъкленият таван бучеше. Кулите на Арк, укрепени, за да устояват на вятъра, изглеждаха криви зад проблясващия купол.

— Татко! — Лорк остави учебника и се изправи. — Ей, аз съм трети на изпита по висша математика. Трети!

Ван Рей в обшита с кожа парка^[1] пристъпи през листата.

— И мисля, че сега се правиш, че учиш. Няма ли да ти е по-лесно в библиотеката? Как успяваш да се съсредоточиш тук, където всичко те разсейва?

— Петрология — възкликна Лорк със записващия бележник в ръка. — Всъщност няма нужда да уча за този изпит. Имам вече награди.

Едва през последните няколко години Лорк се научи да приема съвсем спокойно изискванията на родителите си за съвършенство. Научил се на това, той разбра, че забележките им са чисто ритуални и формални, така че ако успееше да ги остави да минат покрай ушите му, той отваряше пътя на нормалното общуване.

— О, така ли — възкликна баща му. После се засмя. Беше разкопчал парката си, скрежът в косите му се беше превърнал в капчици вода. — Ти най-после започна да учиш, вместо да се ровиш из чарковете на Калибан.

— А, ти ме подсети, татко. Регистрирал съм я за участие в регатата на Ню Арк. Ще дойдете ли с мама горе да видите финала?

— Ако успеем. Знаеш, че майка ти напоследък не се чувства особено добре. Последното пътуване бе малко тежко. А и ти я тревожиш с твоите състезания.

— Но защо? Аз не допуснах това да ми попречи на ученето.

Ван Рей сви рамене.

— Тя мисли, че има нещо опасно. — Остави парката на скалата. — Прочетохме за твоята награда в Трантор миналия месец. Поздравявам те. Макар и да се безпокои за теб, майка ти бе горда като квачка с малките си, когато обясняваше на всички педантки от женския клуб, че си неин син.

— Искаше ми се да бяхте там.

— И ние искахме това, но нямаше как да съкратим пътуването си с един месец. Ела, искам да ти покажа нещо.

Лорк последва баща си покрай поточето, което се виеше от басейна. Като тръгнаха надолу по стълбите, които се спускаха зад водопада и към къщата, ван Рей обгърна с ръка раменете на сина си. Стълбите се задвижиха от тяхната тежест.

— Спряхме на Земята по време на пътуването. Прекарахме един ден с Аарон Ред. Мисля, че си го виждал преди много, много време. Ред-шифт лимитед.

— В Нова Бразилия — обади се Лорк. — В мината.

— Нима помниш неща, станали толкова отдавна? — Стъпалата се изравниха и ги понесоха през оранжерията. От храстите изхвърчаха какаду, удряха се в прозрачната стена, отвъд която снегът покриваше терасите, после кацаха сред кървавочервените цветя и тропаха по пясъка. — С него беше и Принс, момче на твоите години, може би малко по-голямо. — Лорк не се интересуваше какво е правил Принс през всичките тези години, както обикновено децата не се интересуват с какво се занимават децата на приятелите на техните родители. Навремето Принс набързо бе сменил четири училища и слуховете, достигнали до Плеяди говореха, че само благодарение на богатството на Ред-шифт лимитед тези смени не са бивали открито наричани „изключване“.

— Помня го — каза Лорк, — той беше само с една ръка.

— Сега носи черна ръкавица до рамото с лента най-горе, покрита със скъпоценности. Много впечатляващ младеж. Каза, че те помни. Вие двамата май бяхте направили пакост или нещо такова на времето. Сега той малко се е поукротил или поне така изглежда.

Лорк се измъкна изпод ръката на баща си и стъпи върху белия килим, който покриваше зимната градина.

— Какво искаше да ми покажеш?

Баща му се насочи към една от кулите за общуване. Това бе прозрачна колона, широка четири фута, която подпираше прозрачния покрив с капител от декоративно стъкло.

— Дана, искаш ли да покажеш на Лорк какво си му донесла?

— Момент. — В колоната се очерта фигурата на майка му. Тя седеше в дълбоко кресло. От масата зад нея взе едно зелено парче плат и го разгъна върху скута си, покрит с брокат.

— Колко са красиви! — възкликна Лорк. — Къде намери хептодинов кварц?

Камъните, предимно силиконови, бяха образувани от геоложкото налягане по такъв начин, че във всеки кристал с големината на детски юмрук светлината протичаше по начупени сини линии в неправилни форми.

— Намерих ги, когато спряхме на Сигнус. Бяхме отседнали в близост до Гърмящата пустиня на Крол. Виждахме ги от прозореца на стаята ни отвъд стените на града. Гледката беше така ефектна и величествена, както винаги я описват. Един следобед, когато баща ти беше на конференция, аз излязох да се разходя. Като ги видях, се сетих за твоята колекция и купих тези специално за теб.

— Благодаря. — Той се усмихна на образа в колоната. От четири години насам нито той, нито баща му бяха виждали майка му. Станала жертва на дегенеративно психическо и физическо заболяване, което често я правеше съвсем неконтактна, тя се бе затворила в своя апартамент в къщата с лекарствата си, с диагностициращите компютри, с козметиките си, гравотермията и четящите машини. Тя, а най-често някой от нейните андроиди, програмирани по нейния основен модел на реакции, се появяваше в кулите за общуване и показваше някакво подобие на нейния нормален вид и личност. По същия начин, чрез андроид и телерамна връзка, тя „придружаваше“ ван Рей по време на деловите пътувания, докато физическото й присъствие бе ограничено до скритите, изолирани помещения, където никому не бе разрешено да влиза с изключение на психотехника, който тихичко я посещаваше веднъж в месеца.

— Те са чудесни — повтори той и пристъпи напред.

— Ще ти ги оставя довечера в стаята. — Тя взе един камък с черната си ръка и го завъртя. — Аз самата ги намирам прекрасни. Почти хипнотизиращи.

— Ела тук. — Ван Рей се обърна към една от другите колони. — Имам да ти покажа още нещо. Очевидно Аарон е разбрал нещо за състезателните ти страсти и за това, колко добре се представяш. — Нещо се очертаваше във втората колона. — Двама от неговите инженери разработили нов йонен съединител. Те ни казаха, че бил твърде чувствителен за масова употреба и не би било изгодно за тях да го произвеждат в промишлени мащаби. Но Аарон каза, че качеството на връзката било идеално за малки състезателни кораби. Аз му предложих да го купя за теб. Не искаше и да чуе дори. Изпраща ти го като подарък.

— Наистина ли? — Лорк усети, че вълнението му е по-голямо от учудването. — Къде е?

В колоната се очерта контейнер, поставен в ъгъла на една от товарните платформи. В далечината между маяците се очертаха контурите на пристанището за яхти Неа Лимани.

— Оттатък на пистата ли?

Лорк седна в зеления хамак, който висеше от тавана.

— Прекрасно! Ще го видя, когато сляза довечера. Все още не съм събрал екипаж за състезанието.

— Ти все събираш в екипажа си хора, които се мотаят около космодрума. — Майка му поклати глава. — Това винаги ме безпокои.

— Мамо, хората, които обичат състезанията, тези, които се интересуват от състезателни кораби, хората, които знаят как се плава, обикновено се навъртат около хангарите. Но така или иначе, аз познавам половината хора в Неа Лимани.

— Все пак аз бих желала да си подбираш екипаж измежду твоите съученици и приятели или хора, подобни на тях.

— Какво им е лошото на хората, които обичат да дрънкат? — той леко се усмихна.

— Не съм казала нищо подобно. Само си мисля, че трябва да използваш хора, които познаваш.

— Какво смяташ да правиш след състезанието — вклини се баща му в разговора, — до края на ваканцията?

Лорк сви рамене.

— Искаш ли да поработя като надзирател в мината на Сао Орини? Както миналата година.

Веждите на баща му се вдигнаха учудено, а после се събраха при вертикалните бръчки в основата на носа.

— След всичко, което се случи с дъщерята на миньора…? — Веждите отново се изопнаха. — Нима искаш пак да отидеш там?

Лорк отново сви рамене.

— Мислил ли си за нещо, което би искал да правиш? — обади се майка му.

— Аштън Кларк ще ми подскаже нещо. Но точно сега трябва да отида и да намеря хора за екипажа си. — Той стана от хамака. — Мамо, благодаря ти за камъните. А за ваканцията ще говорим, когато училището наистина свърши.

Той тръгна към моста, извил се над водата.

— Нали няма много да…

— Преди полунощ.

— Лорк, и още нещо.

Той спря в началото на моста и се облегна върху алуминиевия парапет.

— Принс ще прави купон. Изпратил ти е покана. Ще бъде на Земята, в Париж на Ил Сан Луи. Но е само три дни след регатата. Няма да успееш…

— С Калибан се стига Земята за три дни.

— Не, Лорк, ти не можеш да стигнеш до Земята с това малко…

— Никога не съм бил в Париж. За последен път петнадесетгодишен бях на Земята, когато ме взехте с вас и ходихме в Пекин. Лесно е да се плава надолу из Драко. — На излизане той отново се обърна към тях. — Ако не успея да събера сега екипаж, няма дори да отида на училище другата седмица.

И изчезна от другата страна на моста.