Самюъл Дилейни
Свръхнова (7)

Външни колонии, Нова Бразилия, Сао Орини, 3149

Имената Принс и Ръби Ред чу за първи път, когато бе в къщата на Сао Орини. Лежеше в тъмното и крещеше, че иска светлина.

Най-сетне майка му дойде, махна предпазната мрежа за насекоми (тя не беше необходима, защото в къщата имаше сонарна инсталация, от която малките червени буболечки бягаха, макар че навън те понякога хапеха и караха човек да се чувства особено за няколко часа. Мама обаче искаше да бъде сигурна.) Тя го вдигна на ръце.

— Шшш! Шшш! Всичко е наред. Няма ли да заспиваш вече? Утре има прием. Ще дойдат Принс и Ръби. Не искаш ли да си играеш с Принс и Ръби на приема?

Тя го носеше на ръце, обикаляше детската стая и спря само за да натисне ключа на стената до входната врата. Таванът започна да се върти, докато поляризираният панел се избистри. Двата спътника пръскаха оранжева светлина между палмовите листа, които обвиваха покрива. Тя го сложи в леглото и погали твърдата му рижа коса. След малко тръгна да излиза.

— Не гаси, мамо!

Ръката й се махна от ключа. Усмихна му се. Стоплен от усмивката, той се обърна, за да вижда спътниците през гъстите корони на палмите.

Принс и Ръби идваха от Земята. Той знаеше, че родителите на майка му бяха на Земята, в една държава, наречена Сенегал. Прародителите на баща му бяха също земляни от Норвегия. Фамилията ван Рей, руси и буйни, от поколения движеха борсовите операции във Федерация Плеяди. Той не беше съвсем наясно какво точно правеха, но каквото и да е, то бе успешно. Неговият род бе собственик на илирионовия рудник, който се намираше точно зад северния край на Сао Орини. Понякога баща му се шегуваше с него и му разправяше, че щял да направи от него един малък надзирател на мините. Такава вероятно бе играта. Спътниците вече залязваха. Доспа му се.

Не си спомняше кога и как се беше запознал със синеокото, чернокосо момче, което имаше изкуствена дясна ръка, нито пък със стройната му сестра. Но си спомни как тримата — той, Принс и Ръби играеха на следващия ден в градината.

Показа им мястото зад бамбука, където можеше да се изкатерят до пресечената в камъка паст.

— Какво е това? — попита Принс.

— Това са драконите — обясни Лорк.

— Тук няма дракони — намеси се Ръби.

— Това са дракони. Така каза баща ми.

— А-ха — Принс постави изкуствената си ръка на долния ръб и се надигна сам. — За какво са те?

— Можеш да се покатериш и да влезеш в тях. После можеш да слезеш долу. Татко казва, че са ги издълбали хората, които са живели тук преди нас.

— Кой е живял тук преди? — попита Ръби. — Какво са правели те с драконите? Принс, помогни ми да се кача.

— Мисля, че са били глупави. — Принс и Ръби се бяха изправили между каменните зъби над него. (По-късно щеше да разбере, че „хората, живели тук преди“ са били от раса, изчезнала във Външните колонии преди двадесет хиляди години. Техните произведения бяха оцелели и върху разрушените основи ван Рей бе построил този дворец.)

Лорк подскочи към челюстта, хвана се с пръсти за долната устна и задраска нагоре.

— Би ли ми подал ръка?

— Момент — отвърна Принс. После бавно постави обувката си върху пръстите на Лорк и натисна.

Лорк изохка и падна долу на земята, притиснал ръката си.

Ръби се изкикоти.

— Хей! — Той трепереше от негодувание, преливаше от възмущение. Болката туптеше в ставите му.

— Не трябваше да му се присмиваш заради ръката — каза Ръби. — Той не обича това.

— Хм — Лорк за пръв път погледна директно към щипката от метал и пластмаса. — Не съм му се присмивал.

— Присмя ми се — отвърна спокойно Принс. — Не обичам хората, които ми се присмиват.

— Но аз… — мозъкът на Лорк, едва на седем години, се опитваше да осмисли абсурдното обвинение. Отново се изправи. — Какво й има на ръката ти?

Принс приклекна, приведе се и замахна към главата на Лорк.

— Виж…! — той отскочи назад. Механичният крайник се движеше толкова бързо, че въздухът свистеше.

— Не говори повече за ръката ми! Нищо й няма. Нищо!

— Ако престанеш да му се подиграваш — намеси се Ръби, гледайки орнаментите върху покрива на каменната паст, — той ще ти стане приятел.

— Добре — отвърна Лорк обезпокоен. Принс се усмихна.

— Значи, вече сме приятели. — Той имаше много бледо лице и дребни зъби.

— Добре — отвърна Лорк. За себе си беше решил, че не харесва Принс.

— Ако кажеш нещо като „да си стиснем ръцете“ ще те пребие — обади се Ръби. — А той може да го направи, нищо че си по-голям от него.

И Ръби можеше да го направи.

— Хайде, влизай тук! — каза Принс.

Лорк се покатери в пастта при двете деца.

— Сега какво ще правим? — попита Ръби. — Ще се спуснем долу ли?

— Оттук се вижда градината — отвърна Лорк, — и можем да наблюдаваме приема.

— Кой иска да наблюдава дърташки прием? — попита Ръби.

— Аз — обади се Принс.

— О-о! — включи се Ръби. — Ти искаш. Добре тогава.

Оттатък бамбука гостите се разхождаха из градината. Те се смееха тихо, говореха за последната психорама, за политика, пиеха от високи чаши. Баща му стоеше до фонтана и обсъждаше с няколко души възгледите си за предложения суверенитет на Външните колонии — в края на краищата домът му беше там и той трябваше да държи ръката си върху пулса на времето. Това бе годината, в която бе убит секретаря Морган. И макар, че Андъруд бе заловен, все още се спореше за това, коя от фракциите е отговорна за това.

Една жена с посребрени коси кокетираше пред една двойка младоженци, дошли с посланик Селвин, който също беше от фамилията, братовчед. Аарон Ред, едър, представителен, истински джентълмен, бе притиснал в един ъгъл три млади дами и им четеше епископска проповед върху моралното падение на младите. Майката обикаляше сред гостите. Полите на червената й рокля шумоляха по тревата, следвани от бръмчаща масичка за сервиране. Тя се спираше тук-там и предлагаше на гостите сандвичи, напитки и своето мнение за новите предложения по преустройството. След една година феноменален масов успех, тоху-боху най-сетне бе приет от интелигенцията като официална музикална форма и сега поляната се заливаше от насечени ритми. Светлинната скулптура в ъгъла се извиваше, мъждукаше и растеше в зависимост от музикалните тонове.

Изведнъж бащата гръмко се изсмя, което накара всички да обърнат погледи към него.

— Чуйте това! Чуйте само, какво ми говори Лузуна!

Беше сложил ръката си върху рамото на един студент, който бе дошъл с младоженците. Невъздържаността на ван Рей очевидно бе подтикнала младия човек към спор. Бащата го подкани с жест да повтори думите си.

— Казах само, че живеем в епоха, която с икономическите си, политически и технологични промени разруши всички културни традиции.

— Господи — изсмя се жената с посребрените коси, — това ли е всичко?

— Не, не — размаха ръце бащата. — Ние трябва да чуем какво мисли младото поколение. Продължавайте, господине.

— Липсват хранилища на националната или световна солидарност дори на Земята, центъра на Драко. Последните половин дузина поколения стават свидетели на небивало преселение на народите от свят на свят. Това псевдо-интерпланетарно общество, което подмени всички истински традиции, макар и привлекателно, е напълно изпразнено от съдържание и прикрива невероятна плетеница от упадък, схематичност, корупция…

— Наистина, Лузуна — възкликна младата съпруга, — личи си твоята ерудиция. — Тя току-що бе изпила поредното питие по настояване на дамата с посребрените коси — и плагиатство.

(По погледите, които си размениха гостите, дори тримата малчугани, свити в пастта на издялания гущер, разбраха, че с последните си думи Лузуна бе стигнал твърде далеч.)

Майка му прекоси поляната, позлатените й нокти отмятаха назад края на червената рокля. Тя протегна ръце към Лузуна и се усмихна:

— Хайде, нека довършим дисекцията на обществото след вечеря. Приготвили сме съвършено корумпирано манго-банго с нетрадиционно лосо йе мбиджи и упадъчно мпати а нсенго. — За приемите майка му винаги приготвяше старинни сенегалски блюда. — И ако фурната е в ред, ще завършим с едно ужасно псевдо-интерпланетарно тиба йока фламбе.

Студентът се огледа, разбра, че в този момент от него се иска да се усмихне и направи по-доброто, засмя се. Хванала студента под ръка, майката поведе гостите за вечеря.

— Някой ми беше казал, че вие сте спечелил стипендия за Университета на Драко в Сентаури. Трябва да сте много умен. Вие сте землянин, доколкото разбирам по акцента ви. От Сенегал може би? Хм! И аз съм от там. От кой град?

С чувство на облекчение бащата прокара ръка през косата си с цвят на дъбово дърво и последва гостите към павилиона за вечеря, щорите на който бяха спуснати.

Върху каменния език Ръби се обърна към брат си:

— Мисля, че не трябва да правиш това.

— Защо? — попита Принс.

Лорк се обърна и погледна към брата и сестрата. Принс бе взел един камък от пода на драконската паст и го държеше с механичната си ръка. В отсрещния край на поляната бе поставен кафез с бели какаду, които мама бе донесла от Земята след последното й пътуване дотам.

Принс се прицели. Формите от метал и пластмаса се размазаха.

На разстояние четиридесет фута птиците се разхвърчаха из клетката. Едната падна и Лорк видя, дори от толкова далеч, кръв по перата й.

— Точно в тази се бях прицелил — похвали се Принс с усмивка на уста.

— Ей — обади се Лорк, — мама няма да е… — Той отново погледна механичния израстък, прикрепен към рамото на Принс върху изкуствения му крайник. — Я кажи, по-добре ли се целиш с…

— Внимавай! — Принс смръщи черни вежди над тънките рамки на очилата си. — Предупредих те да не се подиграваш на ръката ми, нали? — Ръката се изтегли назад и Лорк чу звука на моторите в китката и лакътя — бръмчене, тракане, щракане и пак бръмчене.

— Той не е виновен, че се е родил така — обади се Ръби. — Не е възпитано да правиш забележки на гостите си. Но Аарон си каза, че всички вие тук сте варвари, нали Принс?

— Да, точно така — той свали ръката си. По високоговорителя в градината се чу глас.

— Деца, къде сте? Елате да вечеряте. Бързо.

Те се смъкнаха долу, излязоха от драконите и прекосиха бамбука.

Лорк си легна, все още възбуден от приема. Палмовите дървета над тавана на детската стая, който от предишната вечер беше останал прозрачен, хвърляха двойна сянка върху леглото му.

— Лорк! — чу се шепот.

— Шшт! По-тихо, Принс.

— Лорк? — тихо се обади някой.

Той дръпна мрежата и седна в леглото. Проблеснаха шарките на пластмасовия под — тигри, слонове и маймуни.

— Какво искате?

— Чухме, че излязоха през портала — Принс стоеше на прага на детската стая по шорти. — Къде отиват?

— И ние искаме да отидем — обади се Ръби иззад лакътя на брат си.

— Къде отиват? — повтори въпроса си Принс.

— В града — Лорк стана и прекоси светещата менажерия. — Когато приятелите на мама и татко идват тук на почивка, те винаги ги водят долу в селището.

— И какво правят там? — попита Принс и се подпря на страницата на вратата.

— Те отиват… ами, отиват в града. — Любопитството постепенно се настаняваше на мястото на незнанието.

— Ние разкарахме бавачката — каза Ръби.

— Твойта не е много добра, та ни беше лесно. Всичко тук е толкова старомодно. Аарон казва, че само варварите от Плеяди виждали някакъв чар в това да се живее тук. Ще ни заведеш ли да видим къде са отишли?

— Добре, аз…

— Ние искаме да отидем — каза Ръби.

— Ти не искаш ли също да отидеш и да ги видиш?

— Добре — всъщност той имаше намерение да откаже. — Само трябва да си сложа сандалите.

Но именно детското любопитство — да се види какво правят възрастните, когато децата не са с тях — полага основите на юношеското, а по-късно и на човешкото познание.

Градината около портала шумолеше. През деня вратата реагираше на отпечатъка от ръката на Лорк и веднага се отваряше, но той дори се изненада, че и сега тя се изтегли встрани.

Нишката на пътя потъваше във влажната нощ.

Над скалите и водата един нисък спътник превръщаше сушата в език от слонова кост, изплезен срещу морето. Светлините на селото светваха и изгасваха между дърветата като контролно табло на компютър. Скалите, тебеширенобели под високия по-малък спътник, оформяха пътя. Един кактус издигаше острите си шипове към небето.

Стигнаха до първото градско кафене и Лорк каза „здрасти!“ на един от миньорите, седнали отвън.

— Млади господарю — кимна миньорът.

— Знаеш ли къде са моите родители? — попита го Лорк.

— Минаха оттук — промърмори той, — дамите бяха с красиви рокли, а господата с костюми и тъмни ризи. Минаха от тук преди час, час и половина.

— На какъв език говори тоз? — полюбопитства Принс.

— Ти разбираш ли го? — изкикоти се Ръби.

В този момент Лорк осъзна още нещо: когато говореха с хората от Сао Орини, той и родителите му използваха съвършено различен набор от думи в сравнение с тези, които изговаряха помежду си и с гостите. Той бе научил напевния португалски диалект под примигващите светлини на един хипноучител отдавна, в мъглявината на ранното си детство.

— Къде отидоха? — попита той отново.

Името на миньора бе Таво. Преди година, когато затвориха мината за около месец, той бе включен към една от раздрънканите градинарски машини, която се грижеше за парка зад къщата. Между слабоумните старци и будните деца обикновено се създава някакво толерантно приятелство. Таво беше мръсен и глупав. Това се харесваше на Лорк. Но майка му сложи край на това приятелство, когато предната година той се прибра веднъж от селото в къщи и разказа, че гледал как Таво убива един човек, който обидил пияческите способности на Таво.

— Хайде, Таво, кажи ми къде отидоха?

Таво сви рамене.

В осветените букви върху вратата на кафенето се удряха насекоми.

От навесите се вееха книжни гирлянди, останали още от Празника на суверенитета. Всъщност, честваше се годишнина от суверенитета на Плеяди, но тукашните миньори празнуваха с надежда за своя собствен суверенитет и този на майката и на бащата.

— Той знае ли къде са отишли? — попита Принс. Таво пиеше ром и замезваше с вкиснало мляко от пукната чаша. Той потупа коляното си и Лорк седна, като хвърли поглед на Принс и Ръби.

Братът и сестрата се спогледаха озадачени.

— Седнете и вие — каза Лорк, — на столовете.

Те седнаха.

Таво предложи на Лорк вкиснатото си мляко. Лорк изпи половината и подаде чашата на Принс.

— Искаш ли малко?

Принс надигна чашата до устата си и помириса съдържанието й.

— Вие пиете такова нещо!

Той сбръчка лице и рязко остави чашата. Лорк взе чашата с рома.

— Може би предпочиташ…?

Таво бързо се пресегна и взе чашата от ръката му.

— Това не е за вас, малък господарю.

— Таво, къде са родителите ми?

— Там горе, в гората, при Алонза.

— Ще ни заведеш ли там, Таво?

— Кого да заведа?

— Нас. Искаме да отидем и да ги видим.

Таво се замисли.

— Не можем да отидем, защото нямате пари.

Той разчорли косата на Лорк.

— Ей, малък господарю, имаш ли някакви пари?

Лорк извади няколкото монети, които имаше в джоба си.

— Не стигат.

— Принс, ти или Ръби имате ли някакви пари?

Принс имаше в шортите си 2 паунда.

— Дай ги на Таво.

— Защо?

— Той ще ни заведе да видим родителите си.

Таво се пресегна и взе парите от Принс, изведнъж вдигна вежди, изненадан от сумата.

— Той дава ли ми ги?

— Ако ни заведеш, където трябва — отговори му Лорк.

Таво погъделичка Лорк по корема. Те се разсмяха. Таво сгъна една разписка и я пусна в джоба му. После си поръча още един ром и вкиснато мляко.

— Млякото е за теб. Приятелите ти искат ли?

— Хайде, Таво, ти каза, че ще ни заведеш.

— Тихо — каза миньорът. — Мисля дали изобщо трябва да ходим там горе. Нали знаеш, че утре сутринта трябва да се включа за работа. — Той потупа розетката върху китката си.

Лорк сложи сол и пипер в млякото и го изсърба.

— Аз искам да го опитам — обади се Ръби.

— Мирише ужасно — каза Принс. — Не пий такова нещо. Ще ни заведе ли?

Таво се обърна с жест към собственика на кафенето.

— Много хора ли се качиха тази вечер при Алонза?

— Днес е петък, нали? — отвърна собственикът на въпроса с въпрос.

— Момчето иска да го заведа горе — продължи Таво, — за вечерта.

— Ти ще водиш момчето на ван Рей горе при Алонза? — пурпурночервената по рождение бенка на собственика се сбръчка.

— Родителите му са горе — сви рамене Таво. — Момчето иска да ги заведа. Знаеш ли, той ми нареди да ги заведа. Това ще ми е много по-забавно от седенето тука и мачкането на насекоми.

Той се наведе, завърза езиците на овехтелите си сандали един за друг и ги провеси през врата си.

— Хайде, малък господарю, кажи на едноръкото момче и на момичето да се държат прилично.

Като чу забележката за ръката на Принс, Лорк подскочи.

— Тръгваме.

Но Принс и Ръби не разбраха нищо.

— Тръгваме — обясни им Лорк, — нагоре при Алонза.

— Какво е това при Алонза?

— Това да не е като местата, където Аарон взима онези хубави жени в Пекин?

— Те тук нямат такива неща като в Пекин — обади се Принс. — Тъпо! Те дори си нямат нещо като Париж!

Таво се наведе и хвана ръката на Лорк.

— Не се отделяй от мен. Кажи и на приятелите си да не се отделят от нас.

Ръката на Таво бе потна и мазолеста. Джунглата над тях цъкаше и съскаше.

— Къде отиваме? — попита Принс.

— Да видим мама и татко. — Гласът на Лорк звучеше колебливо. — При Алонза.

Като чу последната дума, Таво се огледа и кимна с глава. Той посочи някъде между дърветата, удвоени от светлината на двата спътника.

— Далеч ли е това, Таво?

Таво само плесна Лорк по врата, хвана го отново за ръката и продължи напред.

На върха на хълма нещата се проясниха: изпод краищата на една шатра се процеждаше светлина. Група мъже се шегуваха и пиеха с една дебела жена, излязла на въздух. Лицето и раменете й бяха влажни. Гърдите й лъщяха, преди да потънат в оранжевата щампа на деколтето. Тя навиваше плитката си.

— Стой! — каза тихо Таво и избута децата назад.

— Ей, защо…

— Трябва да стоим тук — обясни Лорк на Принс, който бе тръгнал след миньора.

Принс се огледа, после се върна и застана до Лорк и Ръби.

Таво се присъедини към мъжете и пое бутилката, покрита с лико, която обикаляше групичката от ръка в ръка.

— Хей, Алонза, господарите ван Рей…? — той посочи с пръст към шатрата.

— Понякога идват. Понякога си водят и гостите с тях. — отвърна Алонза. — Понякога искат да видят…

— Сега — прекъсна я Таво. — Сега тук ли са?

Тя взе бутилката и кимна.

Таво се обърна и махна с ръка на децата.

Лорк, последван от напрегнатите брат и сестра, пристъпи и застана зад него. Мъжете продължиха да си говорят на висок тон, който заглушаваше крясъците и смеховете от шатрата. Нощта бе гореща. Бутилката направи още три обиколки. Лорк и Ръби си пийнаха малко. Последния път Принс направи физиономия, но и той пийна.

Накрая Таво бутна Лорк по рамото.

— Вътре.

Таво трябваше да приклекне под ниската врата. Лорк бе най-висок сред децата, но с главата си само забръсна платнището.

На централния прът бе закачен прожектор. Ярката светлина обливаше покривалото на шатрата, пълнеше ушните миди, осветяваше ноздрите, чертите на състарените лица. Една глава клюмна в тълпата, прогонвайки смеха и ругатните. Лъснаха влажни устни, когато гърлото на бутилка се отмести. Разпуснати, потни коси. Сред оглушителния шум някой биеше камбана. Лорк усети, че дланите му изтръпват от възбуда.

Хората започнаха да се навеждат. Таво приклекна. Принс и Ръби също. Лорк ги последва, но той се държеше за овлажнената яка на Таво.

Един мъж с високи ботуши крачеше напред-назад покрай ямата и приканваше тълпата да седне.

Изведнъж на отсрещната страна, точно зад парапета, Лорк разпозна жената с посребрената коса. Тя се беше облегнала на рамото на сенегалския студент Лузуна. Кичури от косата й бяха прилепнали към челото като разбъркани и усукани ножове. Студентът беше с разгърдена риза. Дрехата му я нямаше.

Миньорът отново разклати въжето на звънеца. Върху лъскавата му ръка бе паднала перушина и не се отлепи, въпреки че той размахваше ръце и викаше на тълпата. Сега той блъскаше с тъмния си юмрук по ламаринената стена и призоваваше към тишина.

Между дупките в преградата имаше заклещени пари. Това бяха облозите, натъпкани между дъските. Лорк обиколи с поглед парапета и видя младоженците долу, в ниското. Той се беше навел към нея и й сочеше нещо.

Миньорът стъпваше в кашата от люспи и перушина. Ботушите му бяха черни до колената.

Когато хората се поумириха, той се насочи към отсамната страна на ямата, която Лорк не можеше да види, и се наведе…

Вратичката на кафеза се открехна. С мощен вик миньорът скочи върху парапета и сграбчи централната подпора. Зрителите изкрещяха и тълпата се надигна. Тези, които бяха наклякали, започнаха да се изправят. Лорк се опита да си пробие път напред.

На отсрещната страна на ямата той видя баща си, който се изправяше, с лице, изгубило очертанията си и разкривено под русата коса. Ван Рей размаха юмрук срещу ямата. Майка му, с ръка на гърлото, се притискаше до него. Посланик Селвин се опитваше да си пробие път между двама миньори и викаше от парапета.

— Аарон е тук — възкликна Ръби.

— Не — чу се гласът на Принс.

Толкова много хора стояха прави, че Лорк вече не виждаше нищо. Таво стана и се развика по хората да седнат, докато някой му подаде една бутилка.

Лорк се премести наляво, за да може да вижда. Когато от ляво му заслониха гледката, пристъпи надясно. Някаква неясна възбуда бушуваше в гърдите му.

Миньорът стоеше изправен на парапета над тълпата. Подскачайки, с рамото си бе ударил прожектора и по платнището заиграха сенки. Облегна се на рейката, присви очи от полюшващата се светлина и потри разкривените си ръце. Тогава видя залепналата по него перушина. Отупа се внимателно и започна да пощи сплъстените си гърди, раменете.

От края на ямата избухна шум, после внезапно секна и накрая се превърна във вой. Някой размахваше една жилетка.

Миньорът не намери нищо и отново се облегна на стълба.

Възбуден и запленен едновременно, Лорк почувствува, че му прилошава от рома и вонята.

— Хайде — извика той на Принс, — нека да се качим горе, оттам се вижда всичко.

— Мисля, че не трябва да правим това — отговори му Ръби.

— Защо не? — Принс направи крачка напред, но изглеждаше уплашен.

Лорк се клатушкаше пред него.

Изведнъж някой го хвана за ръката и рязко го завъртя.

— Какво правите тук? — ядосан и смутен, ван Рей дишаше тежко. — Кой ви каза, че можете да водите децата тук?

Лорк се огледа за Таво. Таво го нямаше.

Зад гърба на баща му пристъпваше и Аарон Ред.

— Казах ви, че трябва някой да остане с тях. Вашите бавачки тук са толкова старомодни, че всяко малко по-хитро дете може да ги преметне.

Ван Рей бързо се обърна.

— Децата са добре. Но Лорк много добре знае, че не му е разрешено да излиза вечерно време сам!

— Аз ще ги заведа в къщи — каза мама и се приближи. — Не се тревожи, Аарон. Те са добре. Страшно много съжалявам, наистина. — После се обърна към децата и каза: — Какво ви прихвана, та дойдохте тук?

Около тях се бяха скупчили миньори и наблюдаваха сцената.

Ръби започна да плаче.

— Скъпо дете, какво има? — мама изглеждаше притеснена.

— Няма й нищо — отговори вместо нея Аарон, — знае си какво ще й се случи като я прибера в къщи. Те си знаят, когато са непослушни.

Ръби, която не беше и помислила, какво ще се случи, започна да плаче съвсем на сериозно.

— Хайде да поговорим утре за това — майката хвърли отчаян поглед на ван Рей. Но притеснен от сълзите на Ръби и огорчен от присъствието на Лорк, бащата не й отговори.

— Да, заведи ги вкъщи, Дана. — Той вдигна глава и погледна насъбралите се миньори. — Заведи ги вкъщи. Хайде, Аарон, няма за какво да се безпокоиш.

— Хайде — каза мама, — Ръби, Принс, дайте ръце. Ела Лорк, тръгваме за…

Майката протегна ръце на децата.

В този момент Принс я хвана с изкуствената си ръка и силно я дръпна…

Майката изпищя, олюля се напред и удари китката му със свободната си ръка. Металните и пластмасови пръсти затегнаха хватката още по-силно около ръката й.

— Принс! — Аарон посегна към него, но момчето му убягна, извъртя се и се просна на пода.

Майката падна на колене върху мръсния под, хлипаше и тихо ридаеше. Бащата я вдигна за раменете.

— Дана! Какво направи той? Какво се случи?

Майката поклати глава.

Принс се затича направо срещу Таво.

— Хвани го! — извика бащата на португалски.

— Принс! — изрева Аарон.

Като чу името си, момчето престана да се съпротивлява. Той се отпусна в ръцете на Таво с пребледняло лице.

Майката се беше изправила и беше захлупила лице върху рамото на бащата.

— …една от белите ми птици — дочу я да казва Лорк.

— Принс, ела тук! — изкомандва Аарон.

Принс се върна назад, а движенията му бяха резки и трескави.

— Сега — заговори Аарон, — с Дана отивате вкъщи. Тя съжалява, че е споменала ръката ти. Не е искала да те обиди.

Майката и бащата гледаха Аарон с изумление. Аарон Ред^[1] се обърна към тях. Той бе малък човек. Единственото червено нещо по него, което Лорк можеше да види бяха ъгълчетата на очите му.

— Знаете ли — Аарон изглеждаше уморен, — аз никога не споменавам неговия недостатък. Никога.

Той изглеждаше отчаян.

— Не искам да се чувства непълноценен. Не допускам някой да го сочи като различен от останалите. Никога не трябва да говорите за това пред него. Никога и по никакъв повод.

Бащата се опита да каже нещо. Но причина за обърканата вечер беше той.

Майката изгледа последователно двамата мъже, после погледна ръката си. Поставила я бе в другата си длан и я поклащаше.

— Деца — каза тя, — елате с мен.

— Дана, сигурна ли си, че можеш…

Майката го прекъсна с поглед.

— Деца, елате с мен — повтори тя. Напуснаха шатрата.

Таво бе навън.

— Ще дойда с вас, сеньора. Ако искате, ще дойда да ви изпратя до къщата.

— Да, Таво — отговори мама, — благодаря ти.

Притискаше ръката си до корема.

— Това момче с желязната ръка — Таво посочи с глава, — момичето и вашия син. Аз ги доведох тук, сеньора. Но те ме накараха, сеньора. Те ми казаха да ги доведа тук.

— Разбирам те — отвърна мама.

Този път не минаха през джунглата, а хванаха по-широкия път, който водеше покрай пристана. От него обикновено тръгваха аквабусите, които отнасяха миньорите до подводните мини. Високите съдове се полюшваха във водата, хвърляха двойни сенки върху вълните.

Като стигнаха до портала на парка, Лорк изведнъж почувства, че му се повръща.

— Таво, дръж му главата — нареди мама. — Виждаш ли, тези вълнения не са добри за теб, Лорк. Пак си пил от онова мляко. По-добре ли ти е вече?

Той не спомена за рома. Зловонията в шатрата, както и миризмата, която излъчваше Таво, му помогнаха да запази своята тайна. Принс и Ръби го гледаха мълчаливо и бегло се споглеждаха.

Горе майката хубаво подреди бавачката и отпрати Принс и Ръби в стаята им. Накрая дойде в детската стая.

— Още ли те боли ръката, мамо? — попита Лорк с глава на възглавницата си.

— Боли ме. Като по чудо нищо не е счупено. Оттук отивам веднага да се прегледам в медицинската уредба.

— Те искаха да отидем там! — обади се Лорк. — Казаха, че искат да разберат къде сте отишли всички вие.

Майка му седна на леглото и започна да го гали по гърба със здравата си ръка.

— А ти не искаше ли да видиш, поне малко?

— Да — отговори той след кратка пауза.

— Така си и мислех. Как ти е коремът? Каквото и да ми говорят, не виждам какво хубаво може да има за теб в това вкиснато мляко.

Той все още не бе споменал за рома.

— А сега заспивай — и тя се запъти към вратата на детската стая.

Той си спомняше как тя докосна ключа.

Той си спомняше гаснещия спътник, който видя през въртящия се таван.