Самюъл Дилейни
Свръхнова (4)

Драко, Тритон, Хел3, 3172

Катин, висок и много интелигентен, се тътреше към Хел3 със сведен надолу поглед и мисли, витаещи високо из спътниците.

— Ей, момче!

— Ъъ?

Обраслият несретник се подпря на оградата и се вкопчи в парапета с изподраните си ръце.

— Откъде си? — очите на несретника бяха мътни.

— От Луна — каза Катин.

— От една малка бяла къща на улица с дървета и велосипед в гаража. Имах велосипед.

— Къщата ми беше зелена — каза Катин, — под въздушен купол. Обаче и аз имах велосипед.

Несретникът се олюля покрай перилата.

— Ти не знаеш, момче. Ти не знаеш.

— Човек трябва да изслушва лудите — мислеше си Катин. — Те стават все по-малко. — И се сети, че трябва да си води бележки.

— Толкова отдавна… толкова! — старецът се отдалечи залитайки.

Катин поклати глава и продължи да се разхожда.

Той бе непохватен и абсурдно висок — почти шест фута и деветдесет. До тази височина бе дръпнал на шестнайсет години. Така и не можа да повярва, че е толкова голям и десет години по-късно все още имаше склонност да прегърбва рамене. Огромните му ръце бяха подпъхнати под колана на шортите му. Той крачеше и махаше с лакти.

Мисълта му се върна при спътниците.

Катин, роден на спътник, обичаше спътниците. Винаги беше живял на спътник, с изключение на времето, когато бе успял да убеди своите родители — стенографи в Управата на Драко към Луна, да му позволят да завърши университетското си образование на Земята, в онзи мистериозен център за обучение в непостижимия Запад — Харвард, все още рай за богатите, за ексцентричните и интелигентните. Той принадлежеше към последните две категории.

Познаваше редуващото се разнообразие на повърхността на планетата — от върховете на Хималаите до спокойните, вълнообразни дюни на Сахара — само от публикуваните доклади. Горите със замръзнали лишеи по Марсианските полярни шапки или криволичещите мътни реки по екватора на червената планета или нощта на Меркурий, съпоставена с Меркурианския ден — това бяха явления, които той бе преживявал само като внушение от хипнотичните пътеписи.

Те не приличаха на онова, което Катин познаваше, което обичаше.

Спътници?

Спътниците са малки. Красотата на спътниците се състоеше в разнообразието на сходството. След Харвард Катин се върна на Луна, от където замина за една станция на Фобос. Там той беше включен към множество записващи устройства, ниско капацитетни компютри и адресографи. Стана един прекрасен деловодител. В свободното си време, облечен в костюм-всъдеход, с поляризирани лещи, той изследваше Фобос, докато Демос — ярко парче камък, широко десет мили — се въртеше около изнервящо схлупения хоризонт. Най-сетне събра екип за кацане на Демос и изследва дребния спътник, доколкото една пустош може да бъде изследвана. После се прехвърли на спътниците на Юпитер. Йо, Европа, Ганимед и Калисто кръжаха пред кафявите му очи. Докато провеждаше една самотна инспекция, сателитите на Сатурн се въртяха в разсеяната светлина на пръстените, а той се учудваше на състава на терена около мястото на станцията си. По цели дни и нощи с ослепяващо напрежение той изследваше сивите кратери, планини, долини и каньони. Спътниците били еднакви!

Щом попаднеше на някой от тях, от очите на Катин сякаш се махаше някаква завеса. Петроложката структура, кристалните образувания и общата топография веднага се разкриваха пред него. Високият Катин служеше за детайлно разпознаване на ландшафтните и структурни отлики. Той познаваше страстите, пронизващи разнообразието на целия свят или човека като цяло, но не ги харесваше.

С това си нехаресване той се справяше по два начина.

Вътрешно го демонстрираше, като пишеше роман.

Когато спечели конкурса и стипендията за своето образование, родителите му подариха записващо устройство, украсено със скъпоценности. То винаги висеше на една верижка на кръста му. До момента на него имаше записани стотици хиляди думи, изрази и бележки. Той още не бе започнал първата глава.

Външното проявление бе изборът му на този усамотен начин на живот, далеч под неговите възможности, неотговарящ дори на темперамента му. Той бавно се придвижваше напред и напред, отдалечавайки се от центъра на човешката активност, който за него продължаваше да бъде светът, наречен Земя. Завършил бе курса за киборгова мачта едва преди месец. Тази сутрин пристигна тук, на този последен спътник на Нептун — последния спътник в Слънчевата система.

Кестенявата му коса бе мека и лъскава, но неподдържана и достатъчно дълга за хващане при някой бой (особено при неговия ръст). Ръцете му под колана притискаха плоския корем. Като стигна до пешеходната пътека, той спря. Някой седеше на парапета и свиреше на сиринкс.

Няколко души се бяха спрели и наблюдаваха.

Цветовете рукваха из въздуха във вид на фуга, образът се носеше с бриза и се разпадаше, за да се оформи след това по-ярък от смарагд, по-матов от аметист. Вятърът разнасяше аромати на оцет, сняг, океан, джинджифил, макове, ром. Есен, океан, джинджифил, океан, есен, океан, океан и отново шум от вълнението на океан, докато бледа синкава светлина озари лицето на Мишока. Потекоха електрически арпеджии на неораг.

Възседнал парапета, Мишока се вглеждаше в образите, наслагвани като ярки взривове, а после погледна и собствените си мургави, потръпващи от възбуда пръсти, където лъч от инструмента осветяваше ръцете му. Пръстите му се отпуснаха. Образи заизскачаха изпод неговите длани.

Бяха се събрали двадесетина души. Те примигваха, въртяха глави. Светлината от илюзията трептеше в очите им, струеше в бръчките около устата им, изпълваше набраздените им чела. Една жена разтърка ухото си и се изкашля. Един мъж мушна ръце в джобовете си.

Катин надничаше над множеството глави.

Някой се блъскаше, за да си пробие път. Без да спира да свири, Мишока погледна нагоре.

Слепият Дан излетя от тълпата, спря се, а после се олюля в огнения блясък на сиринкса.

— Ей, я да се махаш оттук…

— Хайде, старче, мърдай…

— Не можем да видим какво прави хлапето…

По средата на изпълнението на Мишока тялото на Дан залитна на една страна, главата му се разтресе.

Мишока се засмя, после тъмнокожата му ръка се сключи върху копчето на проектора. Светлината, звуците и ароматите се събраха около един самотен, внушителен демон, изправен пред Дан, който врещеше, гримасничеше, пляскаше люспести криле, които меняха цвета си при всеки удар. Той виеше като тромпет, кривеше лицето си, докато заприлича на самия Дан, а третото му око се въртеше във всички посоки.

Хората започнаха да се смеят.

Призракът подскочи и кацна върху пръстите на Мишока. Циганинът злорадо се изхили.

Дан пристъпи с протегната напред ръка.

С писък, демонът му обърна гръб и се напъна. Чу се звук на избила клапа и наблюдателите зароптаха срещу разнеслата се воня.

Катин, който се бе облегнал на парапета до Мишока, почувства на врата си топлата вълна от изчервяването.

Демонът се кълчеше.

Тогава Катин се наведе, сложи дланта си върху индукционното поле за видимост и образът се замъгли.

Мишока строго го изгледа.

— Ей…

— Не трябва да правиш така — каза Катин и сложи голямата си ръка върху рамото на Мишока.

— Той е сляп — отвърна Мишока. — Не чува, няма обоняние, дори не знае какво става… — черните му вежди се смръщиха, но спря да свири.

Дан стоеше сам, заобиколен от тълпата, потънал в собствените си мисли. Изведнъж изпищя. И отново изпищя. Звукът изплющя в дробовете му. Хората се отдръпнаха. Мишока и Катин погледнаха натам, накъдето сочеха ръцете на Дан.

В тъмносиня дреха със златен диск, с пламтящ белег под отблясъците светлина, капитан Лорк ван Рей излезе от редицата.

Въпреки слепотата си, Дан го беше познал. Той се обърна и олюлявайки се напусна кръга. Блъсна един мъж настрани, удари една жена по рамото с опакото на ръката си и бързо изчезна в тълпата.

Дан си беше отишъл, сиринксът мълчеше и вниманието беше приковано към капитана. Ван Рей се плесна по бедрото, дланта му трясна като дъска върху черния панталон.

— Спрете! Стига сте врещели!

Гласът бе мощен.

— Аз съм тук, за да подбера екипаж от киборгови мачти за едно дълго пътуване, вероятно по вътрешната орбита.

Колко живи бяха жълтите му очи! Чертите на лицето му около яркия белег, под ръждивочервеникавата коса се изопнаха. Но това изражение с разкривени устни и смръщени вежди се задържа само секунди, след което изразът на изкривените му уста и вежди се промени.

— Добре, кой от вас иска да стигне на половината път до границата на нощта? Какви сте вие — пясъчни жители или звездопроходци? Ти? — той посочи Мишока, който продължаваше да седи на парапета. — Ти искаш ли да дойдеш?

Мишока слезе долу.

— Аз ли?

— Ти, със своята дяволска латерна. Ако мислиш, че можеш да водиш кораба по пътя му, бих искал с мен да пътува някой, който да прави фокуси във въздуха пред очите ми и да гъделичка ушите ми. Хайде, наемам те!

Устните на Мишока се разтегнаха и зъбите му светнаха в широка усмивка.

— Да, разбира се — усмивката изчезна, — разбира се, че ще дойда.

Думите бяха изречени от младия циганин, но се чуха като старческо, пиянско хриптене.

— Разбира се, че ще дойда, капитане!

Мишока кимна и златната обица на ухото му блесна над вулканичната пукнатина. Горещият полъх, който прехвърли парапета, събори навитите краища на дългата му черна коса.

— Имаш ли си приятел, с когото искаш да бъдеш по време на пътуването? Аз събирам екипаж.

Мишока, който нямаше особени предпочитания към никого от пристанището, погледна нагоре към невероятно високия младеж, който бе прекъснал неговата гавра с Дан.

— Какво ще кажеш за този дребосък? — и той посочи изненадания Катин. — Не го познавам, но става.

— Добре. Значи имам вече… — капитан Ван Рей присви очи за момент и огледа приведените рамене, тесния гръден кош, високите скули и късогледите сини очи на Катин с контактни лещи — …двама.

Ушите на Катин пламнаха.

— Кой още? Какво има? Да не би да ви е страх да напуснете тази малка фунийка от гравитационна благинка под това слънце, колкото половин пинта^[1]? — Той рязко се обърна към силно осветените планински склонове. — Кой ще дойде с нас там, където думата „нощ“ е равна на „вечност“, а „утро“ значи „спомен“?

Един мъж излезе напред. Кожата му имаше цвят на памидово грозде, главата му бе длъгнеста, с едри черти.

— Аз съм готов да напусна това място.

Когато говореше, мускулите на челюстите му и високо на мъхестия му череп мърдаха.

— Имаш ли приятел?

Още един мъж пристъпи напред. Неговата плът бе прозрачна като сапунена пяна. Косата му приличаше на бяла вълна. Приликата между двамата беше поразителна. Същите остри, почти насечени линии в ъгъла на тежките устни, същата извивка на широките ноздри, същите скосени скули — те бяха близнаци. Когато вторият мъж се обърна, Мишока видя примигващите розови очи, обрамчени със сребро.

Албиносът отпусна на рамото на брат си голямата си ръка — цяла торба стави и изпочупени от работа нокти, набраздена до лакътя с дебели синкави вени.

— Ние ще тръгнем заедно.

Гласовете им бяха абсолютно еднакви, а речта бавна, с провлаченото произношение на жители на колониите.

— Други има ли? — капитан ван Рей огледа тълпата.

— Вие мен, капитане, искате ли да вземете?

Един мъж се промуши и излезе от тълпата.

Нещо изпърха върху рамото му.

Русата му коса се раздвижи от вятър, който не идваше от пролома. Влажните криле се свиха, после отново се разпериха, подобни на оникс, на слюда. Мъжът посегна към мястото, където черните дълги нокти стояха като еполет върху издатината на рамото му и погали грабливата лапа с лопатестия си пръст.

— Имаш ли си друг спътник освен твоето животно?

Пъхнала малката си ръка в неговата, тя направи крачка напред, следвайки го на разстояние, колкото двете им ръце взети заедно.

Върбово клонче? Крило на птица? Порив на пролетен вятър? Мишока се разрови в сензорните записи, за да открие някакво подобие на озареното й от добрина лице. Не успя.

Очите й имаха цвят на стомана. Малките й гърди повдигаха ресните на дрехата й в такт с равномерното й дихание. Момичето се огледа и в погледа й проблесна стомана. („Силна жена“ — помисли си Катин, който бързо схващаше такива тънкости.)

Капитан ван Рей протегна ръце.

— Вие двамата и звяра на рамото ти ли?

— Ние шест животни, капитане, имаме — отвърна девойката.

— Ако са свикнали с корабите, добре. Но аз ще изхвърля зад борда всеки пърхащ демон, който ми се изпречи.

— Добре, капитане — отговори мъжът. Дръпнатите очи върху руменото му лице засияха в усмивка. Със свободната си ръка хвана бицепса на другата и прокара пръстите си надолу по русите косми, които покриваха както ръцете му, така и ставите. После улови ръката на жената в своите две. Те бяха онази двойка, която играеше карти в бара, сети се Мишока.

— Кога нас на борда искате?

— Един час преди разсъмване. Моят кораб отива на среща със слънцето. Това е Рок, спрян е на седемнадесета писта. Как ти викат приятелите?

— Себастиян.

В този момент звярът се размърда върху позлатеното му рамо.

— Тайи.

Сянка от крилото падна върху лицето й. Капитан ван Рей наведе глава и впери тигровите си очи изпод рижавите вежди.

— А враговете ти?

Мъжът се засмя.

— Проклетият Себастиян и неговите крилати черни слуги.

Ван Рей погледна към жената.

— А на теб?

— Тайи — и още по-нежно, — Тихата.

— Вие двамата — ван Рей се обърна към близнаците. — Вие как се казвате?

— Той е Идас — каза албиносът и отново сложи ръката си върху рамото на брат си.

— …а той е Линсеъс.

— А какво ще кажат вашите врагове, ако ги попитам кои сте вие?

Тъмният близнак сви рамене.

— Само Линсеъс…

— …и Идас.

— А ти? — ван Рей кимна към Мишока.

— Ако си ми приятел, викай ми Мишок. Ако си ми враг, никога няма да узнаеш името ми.

Когато погледна високия мъж, клепачите на ван Рей наполовина покриха жълтеникавите му очи.

— Катин Крауфорд — Катин бе удивен от собствената си сговорчивост. — Когато разбера, как ме наричат враговете ми, веднага ще ви кажа, капитан ван Рей.

— Тръгваме на дълъг път — започна ван Рей. — Ще срещнете врагове, за чието съществуване не сте знаели. Ще се сблъскаме с Принс и Ръби Ред. Ще излетим с празен товарен кораб, а ще се върнем — ако чарковете на машината са в ред — с пълни хамбари. Искам да знаете, че такова пътуване е правено два пъти досега. Първия път закъсахме още на старта. Втория път почти стигнах до целта, но тя се оказа непостижима за някои от членовете на екипажа. Този път възнамерявам да излетим, да напълним трюмовете и да се върнем обратно.

— Накъде ние ще пътуваме? — попита Себастиан. Съществото на раменете му пристъпи от крак на крак, плесна с криле за равновесие. Размахът им бе почти седем фута^[2].

— Какво, капитане, има отвъд?

Ван Рей рязко вдигна глава, сякаш да види посоката на полета си. После бавно сведе поглед.

— Отвъд…

Мишока имаше странно усещане по кожата на врата си, като че ли тя беше дреха, някой я хваща за свободния край и тя започва да се разплита.

— Някъде отвъд се намира Нова — започна ван Рей.

Страх?

Само за миг Мишока потърси спомена за звездите, но откри съсипаното око на Дан.

И Катин си спомни за лутанията през капаните на множество спътници, очите му изпъкнаха върху лицето, докато някъде умираше едно неродено слънце.

— Отиваме на лов за Нова.

„Ето това е истинският страх — помисли си Мишока. — Много по-истински от обикновения звяр, който подскача в гърдите и се блъска в ребрата“.

„Това е началото на милиони експедиции — заключи Катин — с приковани на едно и също място крака.“

— Ние трябва да стигнем до огнения край на това избухващо слънце. Всичко в зоната на нова представлява изкривено пространство. Ние трябва да достигнем до ръба на хаоса и да донесем обратно тук шепа огън с възможно най-малко кацания по пътя. Там, където отиваме, всички закони са нарушени.

— За кои закони говорите? — попита Катин. — Човешките или природните, законите на физиката, психиката и химията?

Ван Рей направи кратка пауза.

— Всички.

Мишока дръпна кожения ремък от рамото си и сложи сиринкса в торбата.

— Това е състезание — продължи ван Рей. — Повтарям отново. Принс и Ръби Ред са нашите съперници. Няма човешки закон, на който да мога да ги подчиня. А когато доближим нова, останалите закони също ще рухнат.

Мишока разтърси глава и отметна кичурите коса от челото си.

— Капитане, това се очертава като безподобно пътуване.

Мускулите върху мургавото му лице заподскачаха, разкривиха се и най-сетне замръзнаха в широка усмивка, за да спрат треперенето. Ръката му, намираща се в торбата, удари по инкрустацията върху сиринкса.

— Съвсем безподобно пътуване. — Гласът му бе дрезгав, той облиза устни, сякаш предвкусваше опасността. — Прилича на пътуване, за което песни ще мога да пея. — И отново облиза устни.

— Ами… тази шепа огън, която трябва да донесем обратно тук — започна Линсеъс.

— Пълни трюмове — поправи го ван Рей. — Това значи седем тона. Седем самородни къса, по един тон всеки.

— Не можете да донесете у дома седем тона огън… — възкликна Идас.

— Та какво все пак ще превозваме, капитане? — довърши въпроса Линсеъс.

Екипажът чакаше. Тези, които стояха край тях, също чакаха.

Ван Рей се протегна и разтри дясното си рамо.

— Илирион — каза той. — А ще го вземем от източника. — Ръката му се отпусна. — Дайте ми вашите класификационни номера. После, следващия път искам да ви видя на Рок един час преди изгрев.

 

 

— Пийни си…

Мишока отблъсна ръката и продължи да танцува. Музиката заглушаваше камбанния звън, докато червените светлини се гонеха около бара.

— Пийни едно…

Мишока полюшваше бедра в такт с музиката. Тайи се полюшваше срещу него, отмяташе черната коса от блестящото си рамо. Очите й бяха затворени, устните потръпваха.

— Не ми се пие повече. Изпий го вместо мен — някой казваше някому.

Тя плесна с ръце и се приближи към него. Мишока примигна.

Тайи бе започнала да се разсейва във въздуха.

Той примигна отново.

Изведнъж забеляза, че Линсеъс държи сиринкса в белите си ръце. Брат му стоеше зад него. И двамата се смееха. Истинската Тайи седеше до ъгъловата маса и си бъркаше тестето карти.

— Хей — извика Мишока и забърза към тях. — Вижте, не си играйте с моя инструмент, не правете глупости. Ако можете да свирите, добре, но първо трябва да ме попитате.

— Добре — отговори Линсеъс. — Никой друг не те видя…

— Защото образът се намираше върху насочващия лъч — продължи Идас. — Извинявай.

— Добре, всичко е наред — отвърна Мишока и си взе сиринкса.

Той бе пиян и уморен. Излезе от бара и закриволичи покрай нажежения ръб на Хел3, за да пресече накрая моста, който водеше до Седемнадесета писта. Небето бе черно. Той се държеше за парапета и пръстите, дланта му и цялата ръка до лакътя се озаряваха изотдолу в оранжево.

Някой стоеше, подпрян на парапета пред него.

Той забави крачките си.

Катин бе вперил замечтан поглед в бездната, а лицето му, осветено отдолу, приличаше на дяволска маска.

Отначало Мишока си помисли, че Катин си говори сам. След това видя украсеното със скъпоценни камъни изобретение в ръката му.

— Врязано в човешкия мозък — Катин говореше на записващото си устройство, — точно в центъра между главния и гръбначния мозък, може да се открие нервно разклонение, което наподобява човешка фигура с дължина няколко сантиметра. То свързва сетивните възприятия, идващи отвън към мозъка с мисловните абстракции, формиращи се в него. То уравновесява възприятията, идващи от външния свят с вътрешното познание.

Вградено в разхлабения възел от противоречия, които обвързват един свят с друг свят…

— Ей, Катин.

Когато Катин го погледна, от лавата лъхна горещ въздух.

— …свързват звездна система със звездна система, поддържат сектора Драко около Сол, Федерацията Плеяди и Външните колонии всяка една като независима система. Ще откриеш хаос от дипломати, избрани или самоназначили се чиновници — честни или корумпирани, в зависимост от мястото, което заемат — накратко казано, една правителствена матрица, приела формата на света, който представлява. Нейната функция е да се намесва и да уравновесява социалното, икономическото и културното напрежение, което периодически разтърсва империята.

И ако някой успее да направи срез през дадена планета, в центъра на горящия газ той ще открие ядро от чиста нуклеарна материя, кондензирана и летлива, нагнетена до това състояние от тежестта на заобикалящата я материя, сферична или елипсовидна като формата на самото слънце. По време на слънчеви изригвания този център поема вибрациите директно чрез масата на планетата, за да ги умъртви и да канализира приливно-отливните размествания на пластовете по повърхността на слънцето.

Малките телца, които балансират перцептуалното налягане върху човешкия мозък, обаче, понякога се увреждат.

Често правителствените и дипломатически структури не успяват да овладеят напреженията на света, който управляват.

И когато балансиращият механизъм във вътрешността на дадено слънце се повреди, разпръскването на невероятна космическа енергия поражда онези титанични сили, които превръщат слънцето в Нова…

— Катин?

Той изключи записващото устройство и погледна Мишока.

— Какво правиш?

— Водя си бележки за моя роман.

— За какво твое?

— Това е архаичен жанр в изкуството, изместен от психорамата. Уви, в него са се прилагали такива изтънчени похвати, духовни и артистични, които нямат равни в днешните опосредствени форми. Аз съм един анахронизъм, Мишок — Катин се усмихна. — Благодаря ти за работата, която ми намери.

Мишока сви рамене.

— Ти за какво говореше?

— За психология. — Катин прибра записващото устройство обратно в джоба си. — За политика и за физика. За трите П-та^[3].

— Психология? — учудено възкликна Мишока. — Политика?

— Ти можеш ли да четеш и да пишеш? — попита Катин.

— На турски, гръцки и арабски. Но с английския не съм толкова добре. Написаните букви в него нямат нищо общо с произнасяните звуци.

Катин кимна утвърдително. Той също беше малко пиян.

— Мъдро. Затова английският е бил толкова подходящ за писане на романи. Но аз твърде много опростявам нещата.

— Та какво за психологията и политиката? Физиката я познавам.

— Всъщност, интересуват ме психологията и политиката на нашия капитан. Те ме интригуват. — Катин говореше към течащата, жареща ивица от разтопена скала, която се виеше на дълбочина двеста метра.

— По-точно какво?

— Психологията му, поне засега, ми е доста странна, защото е непозната. Ще имам възможност да го наблюдавам след като потеглим. Но политиката му дава богати възможности.

— Така ли? Какво значи всичко това?

Катин сплете пръстите си и облегна брадичка върху тях.

— Посещавах един институт за висше обучение, разположен сред руините на някога велика страна. Точно насреща имаше една сграда, наречена Психонаучна лаборатория ван Рей. Беше доста съвременна пристройка, струва ми се отпреди сто и четиресет години.

— Капитан ван Рей?

— Подозирам, че това е дядо му. Беше дарена на училището по повод честването на трийсетгодишнината от предоставянето суверенитета на Федерация Плеяди от страна на Съвета на Драко.

— Значи ван Рей е родом оттам, от Плеяди? По говора му не си личи. Виж, Себастиян и Тайи, за тях може да се досети човек. Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че там са родовите им имения. Той вероятно цял живот е обикалял вселената и е пътувал по начин, по който ние само бихме си мечтали. Обзалагам се, че и товарният кораб е негова собственост.

— Не работи ли той за някое от обединенията на компанията?

— Не, освен ако тя не е собственост на рода му. Фамилията ван Рей сигурно е най-мощната фамилия във Федерация Плеяди. Не зная дали този тук капитан е любим братовчед, който има щастието да носи същото име или самият той е прекият наследник и потомък. Но зная със сигурност, че това име е свързано с контрола и организацията на цялата Федерация Плеяди. Те са от онези фамилии, които притежават лятна вила във Външните колонии и една или две градски къщи на Земята.

— Значи той е голям човек — дрезгаво каза Мишока.

— Такъв е.

— А какви са тези Принс и Ръби Ред, за които говореше той?

— Ти тъп ли си или си просто продукт на свръхспециализацията от 31 век? — запита Катин. — Понякога си мечтая за завръщането на големите ренесансови фигури от 20 век: Бертран Расъл, Сюзън Лангер, Пейт Давлин. — Той погледна към Мишока. — Кой задвижва познатите ни системи, интерпланетарни или интерзвездни?

— Ред-шифт^[4] Лимитед… — Мишока млъкна. — Това ли е Ред?

— Ако не беше ван Рей, можех да предположа, че говори за друга фамилия. Но тъй като той е ван Рей, много вероятно е да говори именно за този Ред.

— По дяволите — измърмори Мишока. Ред-шифт бе надпис, който се появяваше толкова често, че човек преставаше дори да го забелязва. Ред-шифт произвеждаше детайлите за всички възможни космически двигатели, инструментите за демонтажа им, машините за тяхното обслужване, резервните части.

— Ред е фамилия на индустриалци с корени, датиращи от зараждането на космическите пътешествия. Тя е особено стабилна на Земята в частност и в системата Драко като цяло. Ван Рей не са толкова стар род, но за сметка на това са изключително силни във Федерация Плеяди. И сега са тръгнали на лов за седем тона илирион. Това не кара ли твоите политически сетива да изтръпват от възможния резултат?

— Защо пък?

— Вярно е — продължи Катин, — че един творец, който се концентрира в себеизявата и в проекциите на своя вътрешен мир, трябва преди всичко да бъде аполитичен. Но истински аполитичен, Мишок.

— За какво говориш, Катин?

— Мишок, какво значи за теб илирион?

Другият се замисли.

— Една илирионова батерия кара моя сиринкс да свири. Зная, че се използва, за да поддържа ядрото на този спътник горещо. Нямаше ли той и нещо общо със свръхсветлинните двигатели?

Катин притвори очи.

— Ти си правоспособен, изпитан, компетентен, мачтов киборг като мен, нали? — като каза „нали“, очите му се отвориха широко.

Мишока кимна.

— О, аз съм за възраждането на онази образователна система, в която разбирането на нещата е било основна част от познанието — Катин говореше напевно в присветващия мрак. — Къде са те обучавали за киборг, в Австралия или…?

— А-ха.

— Цифри. Мишок, в акумулатора на твоя сиринкс има значително по-малко илирион, някъде от порядъка двайсет или двайсет и пет пъти, отколкото има, да речем радий във флуоросцентното изписване на цифрите върху един радиев часовник. Колко време работи една батерия?

— Предназначени са да работят петдесет години и са дяволски скъпи.

— Количеството илирион, необходим да поддържа ядрото на тази планета в разтопено състояние, се измерва в грамове. Количеството, необходимо за задвижването на един космически кораб, е от същия порядък. Общото количество, добивано и в свободно състояние, в цялата Вселена може да се определи с една цифра от около осем или девет хиляди килограма. А капитан ван Рей смята да докара тук седем тона.

— Допускам, че Ред-шифт ще бъдат твърде заинтересовани от това.

Катин кимна.

— Положително.

— Катин, какво представлява илирион? Попитах и в Купър, но те ми отговориха, че било твърде сложно за мен да го разбера.

— И на мен ми казаха същото в Харвард — сподели Катин. — Казаха ми го психофизиците 74 и 75. Аз отидох в библиотеката. Най-доброто определение е дадено от проф. Пловниевски в една негова статия, представена в Оксфорд през 2238 г. пред обществото на физиците теоретици. Цитирам: „По своята същност, дами и господа, Илирион е нещо друго.“ Да се чуди човек, дали този израз е щастлива случайност, предизвикана от непознаване на езика или дълбоко разбиране на езиковите тънкости на английския. Мисля, че речниковото определение съдържа нещо от типа: „…общо наименование на група от триста транселемента с психоморфни свойства, хетеротропни с много от общите елементи, както и с имагинерните серии, съществуващи в диапазона между номера 107 и 255 на периодичната таблица.“ Как си със субатомната физика?

— Аз съм един съвсем обикновен мачтов киборг.

Катин вдигна потрепващите си вежди.

— Както знаеш, когато номерата в таблицата надхвърлят 98, елементите стават все по-нестабилни, докато се стигне до смешни случаи като айнщайний, калифорний, фермий с периоди на полуразпад една стотна от секундата, а още по-нататък периодът на полуразпад стига до стохилядни от секундата. Колкото по-голям е номерът в таблицата, толкова по-нестабилни са елементите. Поради това всички елементи между 100-ния и 298-мия са наречени — или по-скоро погрешно наречени — имагинерни елементи. На практика, те са си съвсем реални, но не се съхраняват за дълго време. При 296-тия елемент или около него, обаче, стабилността отново започва да нараства. При 300-я отново се връщаме на период на полуразпад, измерим с десети от секундата, а само пет или шест елемента по-напред тръгват съвършено нови серии от елементи с внушително дълъг период на полуразпад, достигащ до милиони години. Тези елементи имат огромни ядра и се срещат изключително рядко. Но някъде през 1950 г. са били открити хипероните — елементарни частици, по-големи от протоните и неутроните. Това са частиците, носители на свързващата енергия, която държи тези супер ядра, както обикновените мезони свързват ядрата на по-обикновените елементи. Тази група от супертежки, суперстабилни елементи е обединена под общото наименование илирион. И тук отново ще цитирам известния Пловниевски: „В общи линии, дами и господа, илирион е нещо друго.“ Както ни информира Уебстър, той е едновременно психоморфен и хетеротропен. Струва ми се, че това е забавен начин да се каже, че илирион представлява много неща за много хора.

Катин се обърна с гръб към парапета и скръсти ръце.

— Интересно ми е да разбера какво ли значи той за нашия капитан? — продължи Катин.

— Какво значи „хетеротропен“?

— Мишок — отвърна Катин. — Към края на 20 век човечеството е станало свидетел на тотален разпад на всичко, наричано дотогава „съвременна наука“. Пространството се изпълнило с „квази-елементи“ и неидентифицирани източници на лъчения. Появили се много повече елементарни частици, отколкото са били елементите, изграждани от тях. Оформяли се наляво и надясно трайни съединения, които години наред са били считани за невъзможни, като например Krl₄, H₄XeO₆, RrF₄. На всичко отгоре, благородните газове престанали да бъдат дотам благородни. Енергийната концепция, изразена в квантовата теория на Айнщайн, се оказала точно толкова вярна и довела до точно толкова противоречия, колкото и теорията триста години преди това, че огънят представлява летлива течност, наречена флогистон. Смахнатите науки — наименованието е прекрасно, нали? — изпаднали в бяс. Изпитанията, започнати от психоделитите, накарали всички да се съмняват във всичко и по всякакъв повод. Това се случило сто и петдесет години преди цялата тази бъркотия да се приведе в един логичен порядък от онези велики имена в синтетичните и интеграционните науки, които са твърде добре познати и на двама ни, така че не бих си позволил да те оскърбявам, като ги изброявам поименно. И ти, обучаван в това, кое копче трябва да се натиска, искаш от мен — продукт на многовековна образователна система, основаваща се не само върху последователна информация, но и върху цялата система за социално регулиране — ти искаш да ти изнеса петминутна лекция за развитието на човешкото познание през последните десет века. Искаш да знаеш какво е това хетеротропен елемент.

— Капитанът каза, че трябва да бъдем на борда един час преди изгрев слънце — напомни Мишока.

— Няма значение. Няма значение. Аз съм цар на импровизирани обобщения от този род. Чакай да си помисля. Първо се появява разработката на дьо Бло във Франция през 2000 год., когато той представя първата си тромава везна и един точен по принцип метод за измерване на психическото отклонение, предизвикано от електрическата…

— Ти не ми помагаш — прекъсна го Мишока. — Искам да разбера какво става около ван Рей и илириона.

Криле погалиха въздуха. Черните сенки се снишиха. Хванати за ръце, Тайи и Себастиян идваха по алеята. Техните животни се суетяха около краката им, литваха. Тайи отпъди едното от ръката си и то изскимтя. Две от тях се сбиха за място на рамото на Себастиян. Едното се предаде, а удовлетвореният звяр прибра крилете си, като погали с тях русата глава на ориенталеца.

— Хей — проскърца Мишока. — На кораба ли отивате?

— Да, отиваме.

— Почакайте малко. Какво означава ван Рей за вас? Познавате ли го?

Себастиян се усмихна, а Тайи го стрелна нежно със сивите си очи.

— Ние от Федерация Плеяди сме — отговори Тайи. — Аз и тези зверове родени в Дим, Мъртвата сестра, стадо и господар сме.

— Дим, Мъртвата сестра ли?

— Плеяди в древни времена са наричани Седемте сестри, защото само седем от тях се виждали от Земята — започна да обяснява Катин на учудения Мишок. — Няколко века преди Христа една от видимите звезди се превърнала в Нова и изчезнала. Сега върху повечето от нейните овъглени планети има цели градове. Там все още е достатъчно топло, за да може да се живее, но в общи линии това е всичко.

— Нова ли? — попита Мишока. — А какво ще кажете за ван Рей?

Тайи направи многозначителен жест.

— Всичко. Велика, добра фамилия са.

— Ти познаваш ли го точно този капитан ван Рей? — попита Катин.

Тайи сви рамене.

— А илириона? — попита Мишока. — Какво знаеш за него?

Себастиян се размърда между своите животни. Крилата се издигнаха над него. Косматата му ръка се премести плавно и погали главите.

— Федерация Плеяди такова нещо няма. В системата Драко също няма. — Той се намръщи.

— Че ван Рей е пират, някои твърдят. — Осмели се да каже Тайи.

Себастиян я погледна строго.

— Ван Рей велика и добра фамилия е. Ван Рей добър е. Затова ние с него тръгваме.

Гласът на Тайи прозвуча меко, в съзвучие с нежните й черти:

— Ван Рей добър род е.

Мишока забеляза приближаващия по моста Линсеъс. А десет секунди по-късно видя и Идас.

— Вие двамата сте от Външните колонии, нали?

Близнаците спряха рамо до рамо. Розовите очички блестяха по-ярко от кафявите.

— От Аргос — отвърна бледият близнак.

— Аргос в Табман Б-12 — уточни мургавият.

— Далечните външни колонии — добави Катин.

— Какво знаете за илириона?

Идас се облегна на парапета, помълча, после се повдигна, за да седне.

— Илирион?

Разтвори колена и отпусна възлестите си ръце между тях.

— Ние си имаме илирион във Външните колонии.

Линсеъс седна зад него.

— Тобиас — обади се Линсеъс. — Ние имаме брат Тобиас. — Линсеъс се премести по парапета, за да е по-близо до мургавия Идас. — Ние имаме брат във Външните колонии, който се казва Тобиас. — Той погледна към Идас, а кораловите му очи се премрежиха със сребро. — Във Външните колонии, където има илирион. — Той събра китките си, а пръстите му се разтвориха като цвят на вкаменена лилия.

— Световете във Външните колонии? — възкликна Идас. — Балтус, с неговия лед, кални ями и илирион. Касандра със стъклените пукнатини, големи колкото океаните на Земята с джунглите с неизброими растения, цялата синя, с буйните реки от галений и с илириона. Салиний, прорязан от високите цяла миля пещери и каньони, пълни с убийствен червен мъх и морета с градове-кули, построени върху твърдия кварц на дъното на океана, и илириона…

— Външните колонии са светове на далеч по-млади звезди от тези тук, в Драко и многократно по-млади от плеяди — добави Линсеъс.

— Тобиас е в… един от рудниците за илирион на Табман — поде Идас.

Гласовете им издаваха напрежение, бяха свели погледи и само надничаха един другиму в очите. Когато черните ръце се отвориха, белите се събраха.

— Идас, Линсеъс и Тобиас, ние тримата израснахме сред влажните екваториални скали на Табман, на Аргос под три слънца и един червен спътник…

— …и на Аргос също имаше илирион. Ние бяхме диви. Наричаха ни „диваците“. Две черни и една бяла перла, които се мотаеха и правеха скандали по улиците на Аргос…

— …Тобиас беше черен като Идас. Само аз бях бял в целия град…

— …но въпреки белотата, не по-малко див от Тобиас. И казват, че една нощ, напълно издивели и с мозъци, упоени с блаженство…

— Така се нарича златният прашец, който се събира в калните пукнатини, а при вдишване кара в очите да светят незнайни цветове, в ушите да звучат нови хармонични съзвучия, съзнанието да се отваря…

— …упоени с блаженство, ние сме направили портрет на кмета на Аргос, поставили сме го на летящ механизъм с пружина и сме го пуснали да кръжи над градския площад в съпровод на сатирични строфи за градските големци…

— …За това бяхме изгонени от Аргос в дивите райони на Табман…

— …а извън града има един-единствен начин да се живее и той е да се спусне човек дълбоко под морето и да си отработи дните на немилост в подводните илирионови мини…

— …И ние тримата, които под въздействието на блаженство не бяхме направили нищо, освен да се смеем и да подскачаме, не бяхме измамили никого…

— …Ние бяхме невинни…

— …Ние бяхме изпратени в мините. Работихме цяла година с кислородни маски и неопрени^[5] в подводните мини на Аргос…

— …Годината на Аргос е с три месеца по-дълга от годината на Земята, тя е с шест сезона вместо с четири…

— …И в началото на втората ни есен, обагрена в цветовете на морски водорасли, бяхме готови да напуснем това проклето място. Но Тобиас не пожела да тръгне с нас. Ръцете му бяха възприели ритъма на приливите и отливите, тежестта на рудата създаваше комфорт за неговите длани…

— …И така, ние оставихме брат си в илирионовите мини и се изкачихме сред звездите, уплашени…

— …Вижте, ние се уплашихме, че брат ни Тобиас е намерил нещо, което го откъсна от нас, че и ние можем да намерим нещо, което да ни раздели и нас, останалите двама братя…

— …защото си мислехме, че нас тримата нищо не може да ни раздели — Идас погледна към Мишока. — Затова зарязахме блаженството.

Линсеъс премигна.

— Ето какво значи илирион за нас.

— Пояснение — обади се Катин от другата страна на алеята. — Външните колонии днес се състоят от четиридесет и две планети и около седем билиона население. На практика цялата тази популация по един или друг начин има нещо общо с прекия добив на илирион. И мисля, че приблизително всеки трети от тях е прекарал целия си живот или част от него в работа, свързана с приложението на илириона или с неговите продукти.

— Такава е статистиката — обади се Идас — за далечните Външни колонии.

Черните криле се разпериха, щом Себастиян се изправи и хвана ръката на Тайи.

Мишока се почеса по главата.

— Добре. Хайде сега да се изплюем в тази река и да отиваме към кораба.

Близнаците слязоха от парапета. Мишока се надвеси над горещия пролом и сбърчи устни.

— Какво правиш?

— Плюя в Хел3. Циганите трябва да се изплюят по три пъти във всяка река, която прекосяват — обясни Мишока на Катин. — Иначе могат да се случат лоши неща.

— Но ние живеем в трийсет и първия век. За какви лоши неща говориш?

Мишока сви рамене.

— Аз никога досега не съм плюл в никаква река.

— Това може да е само за циганите.

— Мисля, че една хубава идея това е — каза Тайи и се опря на парапета до Мишока. Себастиян се изправи до рамото й. Единият от зверовете над тях попадна в горещия въздушен вихър и излетя в тъмнината.

— Какво това е? — Тайи изведнъж се намръщи и посочи нанякъде.

— Къде? — Мишока се огледа.

Тя посочи с пръст зад него към стената на каньона.

— Ей — възкликна Катин. — Та това е слепецът.

— Този, който ти развали свирнята.

Линсеъс се промуши между тях.

— Той е болен — той присви очите си с цвят на кръв. — Онзи човек там е болен.

Подлуден от проблясъците около него, Дан се спускаше надолу по ръба към самата лава.

— Той ще изгори — извика Катин, присъединявайки се към останалите.

— Но той не усеща топлината — възкликна Мишока. — Той не вижда, той вероятно дори не знае…

Идас, а след него и Линсеъс, се отблъснаха от парапета и затичаха по моста.

— Хайде! — извика Мишока и ги последва.

Тайи и Себастиян идваха след тях, а последен беше Катин.

На десет метра под ръба Дан се спря на една скала с ръце, протегнати напред, сякаш се готвеше да се гмурне в ада.

Като стигнаха началото на моста, близнаците вече се изкачваха по парапета. Върху очертанията на каньона точно над стареца се появи фигура.

— Дан!

Лицето на ван Рей светеше, озарено от пламък. Той скочи напред. Изпод сандалите му изхвръкнаха глинести шисти и затрополяха пред него, докато той се хлъзгаше по склона.

— Дан, недей…

Дан обаче го направи.

Тялото му се закачи на една оголена издатина, шестдесет фута по-долу, след това се изтърколи надолу.

Мишока се вкопчи в парапета и се надвеси, притиснал корем в перилата.

Малко след това и Катин се озова до него, надвесил се още по-напред.

— Ох! — прошепна Мишока, дръпна се назад и извърна лице.

Капитан ван Рей стигна до скалата, от която се бе хвърлил Дан. Приклекна на едно коляно и с две ръце се подпря на камъка, вперил поглед надолу. Към него се спуснаха призраци (животните на Себастиян), после отново се издигнаха, без да хвърлят сянка. Близнаците бяха спрели на издатините над него.

Капитан ван Рей се изправи. Погледна нагоре към екипажа си. Дишаше тежко. Обърна се и започна да се катери по склона.

— Какво стана? — попита Катин, когато всички отново се събраха на моста. — Защо той…?

— Само преди няколко минути говорих с него — обясни ван Рей. — От много години той лети с мен. Но при последното пътуване… ослепя.

Големият капитан. Уплашеният капитан. На колко ли е години — чудеше се Мишока. Преди време го беше оценил на около четирийсет и пет-петдесет. Но това нещастие му добави още десет-петнайсет. Капитанът беше на възраст, но не и стар.

— Точно му казах, че съм уредил всичко да се върне у дома си в Австралия. Обърна се, за да пресече обратно моста и да стигне до пансиона, където му бях запазил стая. Погледнах назад, но на моста го нямаше. — Капитанът огледа всички около себе си. — Да вървим към Рок.

— Мисля, че трябва да уведомите за това патрулите — обади се Катин.

Ван Рей ги поведе към портала на космодрума, където в тъмнината се беше увила стометровата колона на Драко.

— Тук, в началото на моста има телефон…

Ван Рей стрелна Катин с поглед и го прекъсна.

— Искам да се махна от тази скала. Ако се обадим, ще искат всички да останем тук, за да чуят по три пъти версията на всеки един от нас.

— Струва ми се, че можеш да се обадиш от кораба — предложи Катин, — след като излетим.

За момент Мишока отново се усъмни в оценката си за възрастта на капитана.

— Нищо повече не можем да направим за нещастния глупак.

Мишока хвърли притеснен поглед надолу към пропастта и продължи напред с Катин.

Отвъд горещите пукнатини нощта бе студена, а мъглата лежеше върху шапките на флуоресцентните лампи, наобиколили космодрума.

Катин и Мишока вървяха на опашката след групата.

— Само се чудя, какво точно означава илирионът за този красавец? — коментираше тихо Мишока.

Катин изсумтя и пъхна ръцете си под колана. След малко попита:

— Мишок, кажи ми какво имаше предвид, като каза, че всички сетива на стареца били унищожени?

— Когато за последен път се опитали да стигнат до Нова — започна отговора си Мишока, — той твърде дълго е гледал звездите чрез сензорната връзка, поради което всичките му нервни окончания били обгорени. Те не били умъртвени. Те били притиснати и в състояние на постоянна възбуда.

Той сви рамене.

— Разлика няма. Почти.

— О-о — въздъхна Катин и погледна надолу към паважа.

Около тях стърчаха товарните звездолети. Между тях, далеч по-малки, стояха стометровите совалки.

След кратък момент на размисъл Катин проговори:

— Мишок, ти дал ли си си сметка какво можеш да загубиш от това пътуване?

— Да.

— И не се ли страхуваш?

Мишока сграбчи ръката на Катин с тънките си пръсти.

— Дяволски съм изплашен — проскърца гласът му. Отметна глава назад, за да погледне високия си корабен другар. — Знаеш ли? Не ми харесва тая работа с Дан. Страх ме е.