Самюъл Дилейни
Свръхнова (21)

Външни колонии, Нова Бразилия II, 3172

Мрак.

Тишина.

Нищо.

И една мисъл:

Мисля… значи аз… аз съм Катин Крауфорд? Той се пребори с това. Но мисълта беше той и той беше мисъл. Тук нямаше къде да спре и да хвърли котва.

Един проблясък.

Един звън.

Мириона кимион.

Това беше началото.

Не! Той отново се вкопчи в тъмнината. Съзнанието му улови със собственото си ухо нечий вик: „Помниш ли Дан…“ и в собственото му око се завъртя картината на олюляващия се предател.

Отново звук, мирис, блясък зад клепките му.

Той се бореше за безсъзнанието, ужасен от пороя. Но ужасът ускори ударите на сърцето му и пулсът го понесе нагоре, нагоре, където се намираше и го чакаше великолепието на умиращата звезда.

Сънят в него бе убит.

Затаи дъх и отвори очи… Пред него се сипеха пастелни перли. Високите акорди се наслагваха един върху друг. Последваха кимион, джо-джен, сусам, анасон…

А зад цветовете мъжделееше една фигура.

— Мишок? — прошепна Катин и се учуди, че толкова ясно чува гласа си.

Мишока свали ръцете си от сиринкса.

Цветовете, ароматите и музиката изчезнаха.

— Събуди ли се? — Мишока седна върху перваза на прозореца, раменете и лявата част от лицето му бяха осветени до медно. Небето зад него беше пурпурно червено.

Катин затвори очи, отново отпусна главата си върху възглавницата и се усмихна. Усмивката му ставаше все по-широка и по-широка, откри белите му зъби и изведнъж се смеси със сълзите.

— Да — той се отпусна и отвори очи. — Да, буден съм. — Надигна се. — Къде сме? Това обитаемата станция на Алкейн ли е? — Но зад прозореца се виждаше пейзаж.

Мишока скочи от перваза и рече:

— Това е спътник на планетата, наречена Нова Бразилия.

Катин слезе от хамака и пристъпи към прозореца. Под атмосферния уловител, над няколкото ниски сгради се стелеше лунообразен хоризонт от черни и сиви кратери. Той пое дълбоко въздух — студен и наситен с озон — и отново погледна Мишока.

— Мишок, какво се случи? О, Мишок, мислех, че ще се събудя като…

— Дан е ослепял на път към слънцето. Ти хвана ослепителната светлина, когато се изтегляхме. Всички спектрални линии по силата на доплеровия ефект се изместиха в червения край на спектъра. Ултравиолетовите са тези, които засягат ретината и причиняват това, което се случи на Дан. Най-сетне Тайи улови момента и от капитанския пулт изключи твоя сензорен вход. Ти наистина за малко беше ослепял, знаеш ли. Веднага щом се спасихме, ние те вкарахме в медика.

Катин се намръщи.

— Какво правим тук тогава? Какво се случи?

— Закотвихме се близо до обитаемата станцията и наблюдавахме фойерверките от безопасно разстояние. За малко повече от три часа се получи максимален интензитет. Говорехме си с екипажа от Алкейн, когато получихме капитанския сигнал от „Черното какаду“. Втурнахме се стремглаво към него, прибрахме го и освободихме всички мачтови киборги от Какаду.

— Прибрахте го? Искаш да кажеш, че той се е измъкнал…

— Да. Той е в другата стая в момента. Иска да говори с теб.

— Значи наистина не се е будалкал с нас, когато говореше за корабите, влизащи в Нова и излизащи от другата й страна. — Те тръгнаха към вратата.

Минаха по коридор със стъклена стена, която гледаше към начупения спътник. Катин в пълно самозабвение щастливо съзерцаваше натрошените камъни, когато чу гласа на Мишока:

— Тук.

Отвориха вратата.

Силен лъч светлина падна върху лицето на Лорк.

— Кой е тук?

— Капитане? — обади се Катин. — Какво?

— Капитан ван Рей?

— …Катин? — пръстите му се вкопчиха в облегалките на стола. Жълтите му очи се втренчиха и отскочиха, отскочиха и се втренчиха.

— Капитане, какво…? — Лицето на Катин се сгърчи. Овладя паниката си и успокои чертите на лицето си.

— Докато още кръжахте, казах на Мишока да те доведе, за да ме видиш. Ти си… ти си добре. Всичко е наред — по обезобразената плът се изписа страдание, после се уталожи. Още за миг се възобнови страданието.

Катин затаи дъх.

— И ти също се опита да гледаш. Радвам се. Винаги съм мислил, че ти ще си един от тези, които ще ме разберат.

— Ти… ти, капитане, попадна в слънцето?

Лорк кимна.

— Но как се измъкна?

Лорк отпусна глава върху облегалката на стола. Черната кожа, червената коса, изпъстрена с жълти кичури, разфокусирания му поглед — това бяха единствените цветове в стаята.

— Какво? Каза, „измъкна“ ли? — смехът му отекна. — Това вече за никого не е тайна. Как съм се измъкнал. — В края на челюстта му трепна един мускул. — Слънцето… — Лорк протегна едната си ръка, пръстите му се разтвориха, за да уловят въображаемата сфера, — то се върти като света, като някои спътници. При звездните струпвания въртенето означава генериране на невероятно големи центростремителни сили, които действат в областта на екватора. Когато натрупването на тежки материали върху повърхността е към края си, когато звездата наистина се превръща в Нова, те падат навътре към центъра. — Пръстите му започнаха да треперят. — Поради въртенето частиците от полюсите се свличат по-бързо от тези на екватора. — Той отново стисна облегалките на стола. — Секунди след като започне превръщането в Нова, небесното тяло престава вече да кълбо, а…

— Торус^[1]!

Бръчки насекоха лицето на Лорк. Главата му се наведе, сякаш за да избегне блясъка на силна светлина. После уплашените му черти отново се вдигнаха.

— Торус ли каза? Торус? Да. Това слънце се превърна в една поничка с голяма дупка, достатъчна да побере два Юпитера един до друг.

— Но учените от Алкейн изследват процеса на превръщане в Нова вече почти сто години. Защо не са знаели това?

— Преместването на материята се извършва изцяло навътре, към центъра на слънцето. Преместването на енергията протича в обратна посока, изцяло навън. Гравитационните сили теглят всичко навътре към дупката. Преместването на енергията поддържа температурата толкова ниска, колкото е температурата на повърхността на гигантска червена звезда — много под петстотин градуса.

И въпреки, че стаята беше прохладна, Катин забеляза пот да избива в бръчките по челото на Лорк.

— Топологичното издължаване на торус с подобни размери, цялата корона, която се вижда от всички станции на Алкейн, почти напълно съвпада с формата на кълбо. Дупка с такава големина, може да бъде сравнена с размерите на огнено кълбо, та такава дупка е трудно откриваема, освен ако човек не знае къде точно се намира, или да попадне на нея по случайност. — Пръстите върху облегалката на стола се разтвориха изведнъж и започнаха да треперят. — Илирионът…

— Ти… ти взе ли си твоя илирион, капитане?

Лорк отново вдигна ръка пред лицето си, този път свита в юмрук. Опита се да фокусира погледа си върху него. С другата ръка посегна да го сграбчи, почти го изпусна, посегна отново, нищо не хвана, и отново — разтворените пръсти уловиха свитите. Удвоеният юмрук се разтърси като при паралитичен гърч.

— Седем тона! Единствената материя, която се състои от над триста елемента и е достатъчно плътна, за да изпълни центъра на дупката. Илирион! Там той се намира в свободно състояние и всеки, който иска, може да се гмурне вътре и да го вземе. Влезте с кораба си там, огледайте се да го видите къде е и го съберете с енергийните си платна. Илирион, почти чист, без примеси. — Ръцете му се разделиха. — Просто минете с включени сензорни входове и се огледайте да видите къде е. — Сведе лице надолу. — Тя лежи там, лицето й… лицето й е забавна развалина в центъра на ада. А аз размахах седемте си ръце през ослепителния ден, за да хвана отломките от ада, които хвърчаха наоколо… — Той отново вдигна галава. — В Нова Бразилия има илирионов рудник… — Зад прозореца в небето висеше една огромна пъстра планета. — Тук имат оборудване за транспорт на илириона. Но трябваше да видиш лицата им, когато докарахме нашите седем тона, а Мишок? — той отново се изсмя високо. — Нали така, Мишок? Ти ми разказа на какво приличали, нали?… Мишок?

— Точно така, капитане.

Лорк кимна, пое дълбоко въздух.

— Катин, Мишок, вашата работа приключи. Сега ще получите документите си за освобождаване. Оттук редовно заминават кораби. Не очаквам да срещнете трудности с пътуването.

— Капитане — полюбопитства Катин, — ти какво ще правиш сега?

— Отивам на Нова Бразилия. Там е домът, където съм преживял много хубави мигове в детството си. Ще се върна там и ще… чакам.

— Има ли нещо, което можеш да правиш, капитане? Гледах и…

— Какво? Говори по-високо.

— Казах, че аз съм добре и гледах! — гласът на Катин пресекна.

— Ти гледаше как да се махнеш. А аз се оглеждах в търсене на центъра. Изкривяването на нервните окончания е проникнало чак до мозъка. Невроконгруенция^[2]. — Той поклати глава. — Мишок, Катин, Аштън Кларк да ви пази!

— Но капитане…

— Аштън Кларк.

Катин погледна Мишока и после пак капитана. Мишока мачкаше каиша на сака с ръка. След това вдигна поглед. След миг двамата се обърнаха и излязоха от затъмнената стая.

Навън още веднаж огледаха лунния пейзаж.

— И така — започна Катин, — ван Рей получи своето, а Принс и Ръби не.

— Те са мъртви — обади се Мишока. — Капитанът каза, че ги е убил.

— О, — Катин впери поглед в лунния пейзаж. След малко продължи: — Седем тона илирион и равновесието започва да се клати. С изгрева на Плеяди започва залеза на Дракон. Във Външните Колонии също ще настъпят някои промени. Слава на Аштън Кларк, преселването на работници не е трудно днес. Все пак, ще има проблеми. Къде са Линсеъс и Идас?

— Вече са заминали. Получиха звездограма от брат си и отпътуваха да го видят, след като се озоваха тук, във Външните Колонии.

— Тобиас?

— Точно така.

— Горките близнаци. Горките тризнаци. Когато илирионът излезе и промяната започне… — Катин щракна с пръсти. Няма вече блаженство. — Той вдигна поглед към почти беззвездното небе. — Това е исторически момент, Мишок.

Мишока си чоплеше ухото с малкия пръст. Обицата му блестеше.

— Да. И аз си мислех същото.

— Какво ще правиш сега?

Мишока повдигна рамене.

— Наистина не знам. Затова поисках от Тайи да ми гледа на Тарот.

Катин повдигна вежди.

— Тя и Себастиан сега са долу. Техните питомци са пуснати край бара. Изплашиха народа до смърт и изпотрошиха почти всичко наоколо — засмя се дрезгаво той. — Трябваше да видиш това. Веднага щом успокоят собственика, ще се качат да ми гледат на карти. Вероятно ще намеря друга работа като мачтов киборг. Няма смисъл да мисля за рудници сега. — Пръстите му стиснаха кожения сак под мишницата. — Има много неща да видя още, много да свиря. С теб бихме могли да останем заедно за известно време, да се качим на един кораб. Понякога си дяволски смешен. Но те харесвам два пъти повече отколкото много други хора. Какви са твоите планове?

— Честно казано, не съм имал време да помисля за това. — Той пъхна ръце под колана си и наведе глава.

— Какво правиш?

— Мисля.

— За какво?

— За това, че тук се намирам на един прекрасен спътник. Току-що свърших хубава работа и поне за известно време няма да имам проблеми. Защо пък да не седна и да поработя сериозно над романа си? — Той вдигна поглед нагоре. — Но знаеш ли, Мишок? Аз вече не знам дали наистина искам да напиша книга.

— Ъ-ъ-ъ?

— Когато гледах Нова… Не, след това, точно преди да се събудя и да осъзная, че съм се разминал на косъм от доживотна слепота, глухота, липса на обоняние, докато полудявах от шума, разбрах колко малко съм гледал, мирисал, вкусвал, колко малко съм познал от основните неща в живота, които са ни дадени ей така. И после — капитанът…

— По дяволите — възкликна Мишока. С пръстите на босия си крак изтри прахта от обувката си. — Няма да я напишеш след всичко, което си направил до тук?

— Мишок, аз бих искал, но все още не съм намерил темата. Току-що се почувствах годен да тръгна и да я намеря. Сега съм просто един озарен човек, който може да каже много и нищо.

— Това е измъкване — изръмжа Мишока. — А капитана и Рок? Каза, че искаш да пишеш и за мен. Добре, хайде. Пиши също и за себе си, за близнаците. Наистина ли мислиш, че ще те съдят? Ще се надуват до смърт и двамата. Катин, аз наистина искам да напишеш тази книга. Може и да не мога да я прочета, но със сигурност ще те слушам, ако ти ми я четеш.

— Наистина ли?

— Разбира се. След всичко, което си направил до тук, ако спреш сега, няма изобщо да бъдеш щастлив.

— Мишок, ти ме изкушаваш. От години не съм желал да правя нищо друго — Катин се засмя. — Не, Мишок, аз все още твърде много мисля. И това последно пътуване на Рок? Достатъчно добре познавам свръхтипичната схема, която следвахме. Сега виждам, че мога да се опитам да я превърна в някакъв алегоричен сюжет за Граал. Това е единственият начин, по който мога да се справя, избягвайки цялата му мистична символика. Помниш ли всички писатели, за които ти разказвах, че са умрели преди да завършат своето повествование за Граал?

— О, Катин, това е такава глупост. Трябва да го напишеш.

— Глупост като Тарот ли? Не, Мишок. Страх ме да не загубя живота си, ако предприема такова нещо. — Той отново огледа пейзажа. Спътникът, толкова близък на душата му, го успокои пред лицето на неизвестното занапред. — Аз искам, наистина искам. Но от самото начало ще трябва да се преборя с много уловки от звездите, Мишок. Може би ще успея. Но не съм убеден. Единственият начин да се предпазя от тези уловки е, предполагам, да ги зарежа преди да съм стигнал до края.

 

Атина, юни 1966 — Ню Йорк, май 1967