Самюъл Дилейни
Свръхнова (20)

Външни колонии (корабът Рок), 3172

— Звездата! — извика Мишока. — Тя изригва в Нова!

Гласът на Тайи екна по веригата за управление:

— Напускаме! Веднага!

— А капитана! — извика Катин. — Вижте какво става с „Черното какаду“!

— „Какадуто“, господи, то…

— …Господи, то се спуска…

— …спуска се в…

— …слънцето!

— Добре, всички платната опънете. Катин, казах да платното опънеш!

— Господи… — Катин дишаше тежко. — О, не…

— Твърде ярко е — реши Тайи. — Продължаваме с изключени сензори!

Рок започна да се изтегля.

— О, Господи! Те, те наистина, те наистина пропадат! Толкова е ярка! Те ще умрат! Те ще изгорят като… те пропадат! О, Господи, спри ги! Нека някой да направи нещо! Капитанът е там! Вие трябва да направите нещо!

— Катин! — извика Мишока. — По дяволите, изключи сензорите си! Ти луд ли си?

— Те падат! Не! Това е като ярка дупка в центъра на всичко! И те пропадат в нея. О, те пропадат! Те пропадат…

— Катин! — изквича Мишока. — Не гледай натам!

— То расте, толкова е ярко… ярко… по-ярко! Едва ги виждам!

— Катин! — Изведнъж Мишока можа да изкрещи — Не помниш ли Дан? Изключи сензорния си вход!

— Не! Не, аз трябва да видя това! Сега бучи. Цепи нощта! Можеш да помиришеш горенето, горенето на пълния мрак. Не ги виждам вече, о, не, ето ги!

— Катин, спри! — Мишока се гърчеше под Олга. — Тайи, изключи входа му!

— Не мога. Аз трябва кораба от гравитацията да изкарам. Катин! Изключи сензорите си, аз заповядвам ти!

— Надолу… Надолу… Отново ги загубих! Не ги виждам вече. Светлината сега стана изцяло червена… Не мога…

Мишока усети, че платното на Катин диво се мята и кораба се наклони.

После Катин нададе вик:

— Не виждам!

И викът премина в ридание.

— Нищо не виждам!

Мишока се търаляше по кушетката с ръка върху очите си. Целият се тресеше.

— Мишок! — провикна се Тайи. — По дяволите, едното платно загубихме. Бързо надолу спусни!

Заслепен, Мишока спусна надолу. Чуваше риданията на Катин и сълзи на ужас пареха между клепачите му.

Рок се издигна, а „Черното какаду“ пропадна в нея.

А това беше Нова.

Въртя се сляп в огъня, потомък на пирати, наричан пират, убиец, крадец.

Ще издържа.

За миг ще грабна своята награда и ще съм вече човекът, който ще изтласка Дракон отвъд ръба на утрешния ден. Това, че го върша за спасението на Плеяди, не прави престъплението по-малко. Хората с най-много власт трябва в крайна сметка да извършват и най-тежките углавни престъпления. Тук, на „Черното какаду“, се намирам на един пламък разстояние от вечността. Веднъж й бях казал, че не сме създадени за нещо посредствено. Нито за посредствена смърт. (Има смърт, чийто единствен смисъл е умирането, за да се защити хаоса. Те са мъртви…) Такъв живот и такава смърт спират значимите неща, разделят вината от убиеца, възславата от героя, облагодетелствал обществото. Как ли останалите престъпници понасят своите престъпления? Кухите светове помятат своите кухи деца, отглеждат ги само за игра или борба. Достатъчно ли е това, за да се победи? Аз съборих една трета от космоса, за да издигна друга една трета и да разклатя още една трета от него. Но не се чувствам грешник. Това значи, че съм свободен и зъл. Добре, значи съм свободен и ще я оплаквам със смеха си. Мишок, Катин, вие, които можете да говорите, макар и впримчени в мрежата, кой от вас е по-сляп, щом не ме е гледал как побеждавам под това слънце? Усещам огъня в себе си. Точно като теб, покойни Дан, ще се опитам да уловя изгрева и мрака, но ще победя деня.