Самюъл Дилейни
Свръхнова (2)

Драко, Земя, Истанбул, 3164

Сгърченото слънце висеше златно и нащърбено над планините. От небето огромният Нептун хвърляше пъстри светлини върху равнината. Звездните кораби бяха прибрани в ремонтните бази на около половин миля оттук.

Мишока тръгна надолу покрай редицата барове, евтини хотели и закусвални. Безработен и обезверен, той се бе размотавал в почти всеки от тях, беше свирил само за храната, беше преспивал в ъгъла на нечия стая, когато се налагаше да забавлява денонощни купони. Това не беше работата, за която се беше дипломирал. Това не беше работата, която желаеше.

Той зави по дъсчената настилка, която вървеше по ръба на Хел3.

За да направи повърхността на сателита обитаема, Комисията на Драко вградила във вътрешността на спътника илирионови пещи, които да разтопят неговото ядро. С температура на повърхността им като през мека есен, от скалите автоматично започнала да се генерира атмосфера. Изкуствената йоносфера я задържаше на място. Другото проявление на новоразтопеното ядро бяха Хеловете 1 до 52 — вулканични пукнатини, отворили се в кората на спътника. Хел3 беше почти сто ярда широк, два пъти по-дълбок (с пламъци от кипящата лава на дъното) и седем мили дълъг. Каньонът присветваше и димеше в бледата нощ.

Мишока вървеше край пропастта и усещаше как горещия въздух припарва бузата му. Той си мислеше за слепия Дан. Мислеше и за нощта отвъд Плутон, отвъд съзвездието, наречено Драко. И го обзе страх. Прокара пръсти по кожената торба, която беше преметнал на едната си страна.

Той се шмугна край музикалните сергии, разположени под ослепителни бели арки и тръгна надолу между вонящите на кожа палатки. Притисна силно торбата към корема си, скочи върху един кашон с каменинови тръби, който бе разкъсан и отворен, а съдържанието му се бе разпиляло по прашната каменна настилка, мина под още една арка и следващите двадесет метра си пробиваше път през тълпи от хора, които се шляеха по Златната алея, чиито кадифени витрини блестяха в светлини и позлата. Отстрани се, за да направи път на едно момче, което вървеше по петите му и буташе триколка с дрънчащи върху нея чаши за чай и кафе. Докато се отместваше, триколката се раздруса, кафето и чаят се разлюляха, но нищо не се изплиска. Мишока продължи пътя си.

Поредният завой го изведе пред сергия с куп бродирани домашни пантофи.

По-късно се спъна с платнената си обувка в изпочупената настилка и калта го изпръска. Задъхан, спря и се огледа.

Нямаше арки. Дъжд от светлинки се промушваше между къщите. Стисна по-здраво торбата, избърса изпотеното си лице с опакото на ръката и тръгна нагоре по криволичещата улица.

Опожарената Кула на Константин, порутена, нащърбена и черна, стърчеше от паркинга. По пътя му към главната улица го изпреварваха забързани хора, подхлъзнаха се върху тънкия слой кал по камъните. Коженият сак беше попил част от потта му.

Хубаво време ли? С удоволствие би препуснал по преките пътища на крайните улички. Но сега реши да се придържа до главния път и да ползва защитата на теснолинейката. Той си проправяше път между бизнесмени, студенти и носачи.

Една шейна се тръскаше шумно по паважа. Мишока използва случая и се метна върху жълтата летяща дъска. Водачът се усмихна широко, върху мургавото му лице блесна златен полумесец и го остави на мира.

Десет минути по-късно, с все още разтуптяно сърце, Мишока скочи от шейната и се прошмугна през съдебната палата на Ню Моск. Под ситния дъжд неколцина мъже плакнеха краката си в каменните корита до стената. Две жени излизаха от разхлопаната входна врата с обувки в ръце, шляпаха с босите си крака по мокрия път и подтичваха под дъжда.

Веднъж Мишока попита Лео кога е построен Ню Моск. Рибарят от Федерация Плеяди — единият му крак беше винаги бос — прокара длан по оредялата си руса коса, загледа се в опушените стени, които се издигаха край храмовете и щръкналите минарета и каза:

— Трябва преди хиляда години било е. Това само предположение е.

Сега Мишока търсеше Лео.

Тичешком излезе от двора и се запромушва между камионите, колите, тролейбусите, задръстили входа на моста. На кръстовището, под една улична лампа, той зави, мина през желязната порта и се затича надолу по стълбите. В плитката кал бяха закотвени наедно няколко малки лодки. Мътните води на Голдън Хорн се люшкаха зад шлюпките, около насипите и доковете за корабите с подводни крила. Оттатък устието на Хорн, върху целия Босфор, облаците се бяха разкъсали.

Лъчите падаха изкосо върху килватера на ферибот, който отплаваше към друг континент. Мишока спря на стълбите и се загледа в блестящия пролив, върху който се изливаше все повече и повече светлина.

В мъгливата Азия прозорците присветваха върху пясъчно боядисаните стени. Това бе само част от ефекта, накарал гърците преди две хиляди години да нарекат азиатската част на града Хризополис — Златен град. Сега той се казваше Ускудар.

— Хей, Мишок! — провикна се Лео от една червена, люлееща се палуба.

Лео беше покрил гемията си с тента, под която бе сковал няколко дъсчени маси, а около тях вместо столове бе наредил най-обикновени варели. В един казан, загряван от стар, клеясал от грес генератор, вреше почерняло олио. До него, върху жълта мушама, имаше струпана риба. Хрилете на рибите се бяха разперили около челюстите им и изглеждаше, сякаш всяка от тях има на главата си пурпурночервено цвете.

— Хей, Мишок, какво ти носиш?

При хубаво време тук обядваха рибари, докери и носачи. Точно когато Лео хвърли поредните две риби в казана, Мишока прескочи бордовата ограда. От врящата мазнина изригна жълта пяна.

— Нося това, за което ти говореше. Взех го… Тоест, мисля си, че това е нещото, за което ми каза — думите изскачаха от гърлото му глухи, нерешителни, беззвучни.

Името, косата и набитото си тяло Лео бе взел от своите германски прародители, а жаргонът беше наследство от детството му, прекарано на рибарски бряг в един свят, където нощите са изпъстрени с десет пъти повече звезди отколкото на Земята. Той изглеждаше объркан. Но когато Мишока му протегна кожената торба, объркването му се смени с изненада.

Лео я пое с луничавите си ръце.

— Вярно ли ти имаш го? Къде го…?

Двама работници се качиха на гемията. Лео забеляза уплахата, която се изписа на лицето на Мишока и веднага премина от турски на гръцки.

— Къде ти това намери? — на всички езици словоредът му оставаше един и същ.

— Откраднах го.

Въпреки че думите излизаха от гърлото му примесени с много въздух поради увредените гласни струни, на десетгодишна възраст осиротялото циганче говореше вече половин дузина езици от крайбрежието на Средиземно море, при това много по-свободно от хора като Лео, който беше изучавал езици чрез хипно-учител.

Строителите, изпоцапани от мощните си ескаватори (и за щастие знаещи само турски), седнаха около масата, като масажираха китките си и разтриваха гръбначните розетки на кръста си, където огромните машини се включваха към техните тела. Поръчаха си риба.

Лео се обърна и подхвърли рибата. Среброто проблесна във въздуха, мазнината в казана изцвърча.

Лео се прислони към бордовата ограда и дръпна шнура на торбата.

— Да — говореше бавно той. — Нито на Земя, още по-малко тук, не знам да има той. От къде това взе?

— Взех го от пазара — обясни Мишока. — Ако нещо може да се намери на Земята, ще го намериш на Големия пазар.

Той цитира поговорката, довела милиони и милиони хора в Царицата на градовете.

— Чувал това съм — каза Лео и отново премина на турски. — На тези господа техния обяд ти подай.

Мишока вдигна големия черпак и сипа рибата в пластмасови чинии. Среброто, хвърлено в казана, се беше превърнало в злато. Мъжете хванаха по един голям комат хляб от панерите под масата и заядоха с ръце.

Той улови останалите в мазнината две риби и ги занесе на Лео, който продължаваше да седи на оградата и да се усмихва срещу торбата.

— Четлив образ от това нещо ще мога ли получа? Не знам. Откакто метанови сепии във Външните колонии аз ловя, в мои ръце подобно нещо не попадало. Тогава, преди, аз доста добре с това нещо свирил съм. — Торбата се смъкна и Лео свирна през зъби. — Това хубаво е!

Нещото в скута му, върху смачканата кожа, можеше да бъде арфа, но можеше да бъде и компютър. С индуктиращи повърхности като теремин, със струни като на китара, долу на едната му страна имаше къси цеви като на гайда. От другата страна бяха поставени мощни басови ручила от китарина. Някои части бяха издялкани от палисандрово дърво, други бяха излети от неръждаема стомана. Имаше и вградени елементи от черна пластмаса, а подложката бе плюшена.

Лео го включи.

Облаците се бяха разкъсали още повече.

Слънчеви лъчи играеха върху полираните фибри на дървото, отразяваха се в стоманата.

Работниците, насядали около масата, почукаха с монети и смигнаха. Лео само им кимна. Те оставиха парите си върху омазнения тезгях и озадачени напуснаха лодката.

Лео направи нещо с регулаторите. Чу се ясен звън, въздухът потрепна. Тежката миризма на влага, гнилоч и катран бе изместена от аромат на… орхидеи? Преди много време, когато Мишока беше може би на пет или шест години, той бе почувствал мириса на дивите орхидеи по полето край пътя. (От онова време си спомняше и една голяма жена с шарена пола, която ще да е била майка му и трима босоноги мъже с големи, тежки мустаци. Бяха му казали единия от тях да нарича Папа, но това се бе случило в някаква друга страна…) Да, орхидеи!

Ръката на Лео се раздвижи. Потрепването на въздуха се превърна в присветване. Нещо бляскаво се спусна от въздуха, смеси се със синята светлина, чийто източник се намираше някъде между тях. А ароматът на орхидеи се превърна в мирис на рози.

— Работи! — проскърца Мишока.

Лео кимна утвърдително.

— По-добре от онова, което аз имах. Нова-новеничка илирионовата батерия е. На тези неща на лодката някога свирил съм. Сега пак дали ще мога да свиря аз, чудя се — на лицето му се появи дълбока бръчка. — Няма толкова да бъда добър. Съм отвикнал.

Смущението промени чертите на Лео и лицето му придоби изражение, каквото Мишока досега не бе виждал. Ръката на Лео покри ключа за настройката.

Там, където светлината бе изпълнила въздуха, лъчите оформиха тялото й. Тя се обърна и ги изгледа през рамо.

Мишока примигна.

Тя бе полупрозрачна и въпреки това почти реална заради усилията, които той полагаше, за да различи брадичката й, рамото, крака, лицето. После тя се завъртя, засмя се и хвърли към него удивителни цветя. Под цветовете Мишока наведе глава и зажумя. Пое си дъх нормално, но не можа да спре вдишването. Дори отвори уста, за да погълне по-осезателно ароматите, удължи вдишването, докато диафрагмата опря в долната част на ребрата. Острата болка прониза гърдите му и го накара рязко да изпусне поетия въздух. Бързо. После започна отново бавно…

Отвори очи.

Мазни петна, жълтата вода на Хорн, тиня. Цветята ги нямаше във въздуха. Лео, стъпил с обутия си крак върху долната пречка на бордовата ограда, въртеше в ръцете си някакво копче.

Тя беше изчезнала.

— Но… — олюлявайки се. Мишока направи крачка, а гърлото му мъчително се свиваше. — Как…?

Лео вдигна поглед.

— Ах, колко занемарил съм се! А толкова добър навремето бях! Но то много отдавна беше. Много отдавна. Някога, някога това нещо аз истински можех да свиря.

— Лео… би ли могъл…? Ти май каза… Не знаех, че… Дори през ум не ми е…

— Какво?

— Да ме учиш! Можеш ли да ме научиш?

Лео погледна очарованото циганче, чието приятелство бе спечелил тук, на доковете, с приказки за приключенията си из океани, морета и пристанища на цяла дузина светове. Той беше заинтригуван.

Пръстите на Мишока потръпваха.

— Покажи ми, Лео! Трябва да ми покажеш.

В търсене на точната дума мисълта на Мишока прескочи от александрийски на берберски арабски и се спря на италианския език.

— Bellissimo, Лео! Bellissimo!

— Ами… — едно толкова страстно желание би могло да уплаши Лео, ако той изобщо познаваше чувството страх.

Мишока гледаше откраднатата вещ със страхопочитание и ужас.

— Можеш ли да ми покажеш как се свири на това?

След това направи нещо много смело. Взе много внимателно инструмента от скута на Лео. Страхът беше основното чувство, което съпровождаше Мишока през целия му кратък, но вече съсипан живот.

След като го пое, обаче, той бавно започна да идва на себе си. С любопитно очакване Мишока въртеше и въртеше сензорния сиринкс.

В горната част на калната улица, която завършваше на хълма зад желязна порта, Мишока работеше нощем — разнасяше подноси с кафе и салеп от кафенето из тълпите мъже, които сновяха напред-назад край тесните остъклени врати и надничаха, за да гледат жените, минаващи зад тях.

Сега Мишока започна да идва на работа все по-късно. Той прекарваше на гемията все повече време. Светлините от пристанището блещукаха зад дългите към една миля докове и Азия прозираше в мъглата, докато Лео му показваше как да извлече всеки скрит в полирания сиринкс аромат, цвят, форма, дума или движение. Очите и ръцете на Мишока започнаха да се отварят.

Две години по-късно, когато Лео обяви, че е продал лодката си и мисли да се прехвърли от другата страна на Драко, в Ню Марс например, за да лови морски лисици, картините на Мишока вече превъзхождаха натруфената илюзия, която Лео му беше показал първия път.

Един месец по-късно и самият Мишок напусна Истанбул и край подгизналите каменни стени на Едернакапия дочака един камион да го закара до граничния град Ипсала. Той прекоси границата и влезе в Гърция, качи се в един вагон, пълен с цигани и докато пътуваше си припомни ромския — неговия роден език. В Турция беше прекарал три години. Когато я напусна, освен дрехите, с които бе облечен, носеше със себе си само една плътна сребърна главоблъсканица във вид на пръстен, твърде широк за неговите пръсти и сиринкса.

Две години и половина след като бе напуснал Гърция, пръстенът бе все още с него. На единия си пръст той беше пуснал дълъг нокът, както правеха момчетата, които работеха по мръсните улици зад битпазара Мостерайки и продаваха килимчета, черги, месингови джунджурии и всичко друго, което туристите бяха склонни да си купят, точно до купола, който покриваше една квадратна миля от Атинския пазар. Носеше също така и сиринкса.

Увеселителният кораб, на който той се цани като редови моряк, напусна пристанището на Пирея и се насочи към Порт Саид, преплува протока и продължи нататък към родното си пристанище в Мелбърн.

На връщане оттам, този път за Бомбай, той работеше в нощния бар на кораба, като забавляваше гостите: „За вашето удоволствие Понтикос Провечи създава велики произведения на изкуството, музикални и графични, с благоуханен акомпанимент“. В Бомбай той напусна, напи се до безпаметност (беше едва шестнадесетгодишен), влачеше се из мръсното пристанище под лунната светлина, треперещ и болен. Тогава се закле, че никога повече няма да свири само за пари („Ела, момче! Преди да направиш фреските на Пантеона, дай отново мозайките върху тавана на Света София и ги раздвижи.“) На връщане за Австралия работеше като моряк. Слезе на брега със загадъчния пръстен-главоблъсканица, с дългия си нокът и със златна обица в лявото си ухо. От хиляда и петстотин години насам всички моряци, прекосили екватора в Индийско море, имаха право да носят такава обица. Стюардът беше продупчил ухото му с парче лед и обикновена игла за шев. Сиринксът отново беше с него.

В Мелбърн той отново започна да свири по улиците. Прекарваше много време в едно кафене, посещавано главно от учениците на Академията за астронавти „Купър“. Двадесетгодишното момиче, с което той живееше тогава, го посъветва да изкара някой от курсовете.

— Хайде, ще ти дадат някой контакт, ще ти го вградят някъде, пък и ще те научат да го използваш и за нещо друго, а не само за работа във фабриката. Ти обичаш да пътуваш. Би могъл не само с боклукчийската машина да работиш, но и да обикаляш звездите.

Когато се раздели окончателно с момичето и напусна Австралия, той имаше вече диплома за киборгово управление на платната за всякакъв вид междузвездни и междусистемни кораби. Той продължаваше да си има златната обица, малкия нокът, пръстена-главоблъсканица и сиринкса.

Въпреки дипломата, да се наеме за междузвезден полет директно от Земята се оказа изключително трудно. За около две години той бе прикрепен към една скромна търговска линия, която извършваше така наречените триъгълни превози от Земята до Марс, от Марс до Ганимед и от Ганимед до Земята. Но черните му очи непрекъснато виждаха само блясъка на звездите. Няколко дни след осемнадесетия му рожден ден (или поне денят, който той и момичето от Мелбърн бяха решили да честват като рожден ден), Мишока потегли към втория спътник на Нептун, откъдето тръгваха големите търговски пътища за световете из целия Драко, за Федерация Плеяда и дори за Външните колонии. Пръстенът-главоблъсканица вече ставаше на пръста му.